Непрогледност

1

Ноември, 6:45 ч сутринта, понеделник

Ню Йорк

Звънецът на стария будилник неизменно изтръгваше Лори Монтгомъри от блажените дълбини на съня. Макар че притежаваше този часовник от първата си година в колежа, тя така и не успя да свикне с неговото ужасно дрънчене. То винаги я стряскаше и тя неизменно се хвърляше към проклетата чудесия, сякаш животът й зависеше от това да спре дрънченето колкото е възможно по-скоро.

И тази дъждовна ноемврийска сутрин не беше по-различно от друг път. Докато преместваше будилника върху перваза на прозореца, Лори усети лудото биене на сърцето си. Сутрешната струйка адреналин бе причината за особеното въздействие на този всекидневен епизод. Дори ако можеше пак да легне в леглото, Лори нямаше да заспи. Същото се отнасяше и за Том, нейния тъмнориж котарак с тигрови шарки, който при звъна на будилника се беше заврял в дъното на килера.

Примирила се с началото на поредния нов ден, Лори стана, напъха пръстите на краката си в пантофите от овча кожа и включи телевизора на местните сутрешни новини.

Апартаментът й беше малък, с една спалня, намираше се на Деветдесета улица, между Първо и Второ авеню в шестетажна жилищна сграда. Беше на петия етаж откъм гърба. Двата й прозореца гледаха към голите тревясали задни дворове.

Лори отиде в малката кухня и включи машинката за кафе. Предната вечер я бе заредила с пакетче кафе и с нужното количество вода. След като се погрижи за кафето, тя се запъти към банята. Влезе вътре и се погледна в огледалото.

— Уф! — въздъхна Лори и обърна лицето си първо на едната, после на другата страна, оглеждайки разрушителните последици от поредната нощ без достатъчно сън.

Очите и бяха подпухнали и зачервени. Лори не беше от ранобудните. Беше заклета нощна птица и често оставаше да чете до среднощ. Обичаше да чете, все едно дали книгата беше някой скучен текст по патология или нашумял бестселър. Що се отнася до художествената литература, интересите й бяха разностранни. Лавиците на библиотеката й бяха отрупани с какво ли не — от трилъри до любовни саги, историческо четиво, разни научни трактати и дори книги по психология. Предишната вечер беше изчела от кора до кора някакво криминале.

Когато загаси лампата, не посмя да погледне колко е часът. Както обикновено, на сутринта се зарече никога вече да не стои толкова до късно.

Под душа умът й взе да се прояснява и тя се замисли над проблемите, с които й предстоеше да се сблъска през деня. Караше вече петия си месец като младши съдебен лекар в Службата по съдебна медицина на Ню Йорк. Миналия уикенд беше дежурна, което означаваше, че бе работила и в събота, и в неделя. Беше направила шест аутопсии: три през първия и три през втория ден. Много от тези случаи се нуждаеха от допълнителна работа, преди да бъдат приключени, и тя се зае да прави наум списък на нещата, които трябваше да свърши.

Излезе изпод душа и енергично се разтри с кърпата. Бе благодарна, че днешният ден щеше да бъде „за писмена работа“, което значеше, че няма да й възлагат други аутопсии. Щеше да има време да опише аутопсиите, които вече беше направила. Непрекъснато очакваше някакви материали — било от лабораторията, от съдебномедицинските следователи, от местните болници и лекари или от полицията — засягащи около двадесетина случая. Именно тази лавина от хартия постоянно заплашваше да я затрупа.

Лори отиде в кухнята и си приготви кафето. После се върна в банята, за да се гримира и да си подсуши косата. Косата винаги й отнемаше най-много време: беше гъста и дълга, кестенява на цвят с червени оттенъци и тя обичаше да я къносва веднъж в месеца. Гордееше се с косата си. Смяташе, че е най-доброто у нея. Майка й непрекъснато я караше да я подстригва, но на Лори й харесваше да я поддържа дълга под раменете и да я носи на плитка или завита на кок. Колкото до грима, тя се придържаше към теорията „колкото по-малко, толкова по-добре“. Линия с молив, за да подчертае синьо-зелените си очи, няколко щриха, за да изпъкнат светлите й, червеникаворуси вежди, мъничко грим и ето че бе готова. Една мазка ален руж и червило, и това бе всичко. Доволна, тя взе тоалетната си чантичка и тръгна към спалнята.

Вече бе започнало предаването „Добро утро, Америка“. Лори слушаше с половин ухо, докато си обличаше дрехите, които беше приготвила от предишната вечер. Съдебната патология все още бе област, запазена за мъже, но това само караше Лори да се стреми да подчертава своята женственост с облеклото си. Облече зелена пола и поло в същия цвят. Остана доволна от отражението си в огледалото. Досега не бе обличала този тоалет. Кой знае защо, с него изглеждаше по-висока от своите метър и шестдесет и пет и дори по-лека от петдесет и двата си килограма.

След като си изпи кафето, изяде едно кисело мляко и сипа суха храна за котки в купичката на Том, Лори облече припряно шлифера си. После грабна дамската чантичка, сандвича за обяд, който също бе приготвила предната вечер, куфарчето си и излезе от апартамента. Бързо се справи с многобройните ключалки на вратата, завещани й от предишния наемател. Отиде до асансьора и натисна бутона за слизане.

Сякаш по знак, в мига, в който старият асансьор започна да се изкачва със скърцане, Лори чу как ключалките на Дебра Енглър изщракаха. Извърна глава и видя, че вратата на средния апартамент се открехва и предпазната верига се опъва. Кървясалото око на Дебра се вторачи в нея. Над окото се виеше сива къдрица.

Лори отправи предизвикателен поглед към любопитното око. Имаше чувството, че Дебра дебне зад вратата си всеки звук на площадката. Тази постоянна натрапчивост й играеше по нервите. Тя й се струваше насилие над вътрешния й свят, независимо че площадката беше обща.

— Не е зле да си вземеш чадър — рече Дебра с гърления си глас на закоравяла пушачка.

Дебра имаше право и това само засили още повече раздразнението на Лори. Наистина бе забравила да си вземе чадъра. Без да показва и капчица благодарност към Дебра, за да не насърчава нейната вбесяваща бдителност, Лори се върна до вратата на апартамента си и отключи отново всички ключалки в цялата им сложна последователност. Пет минути по-късно, когато влизаше в асансьора, видя, че кървясалото око на Дебра все още дебне напрегнато.

Докато асансьорът се спускаше надолу, раздразнението на Лори премина. Мислите й се върнаха към случая, който я бе разтревожил най-много през уикенда: дванадесетгодишното дете, ударено с топка в гърдите.

— Животът е несправедлив — едва чуто прошепна Лори, докато си мислеше за преждевременната кончина на момчето.

Смъртта на дете бе толкова трудна за възприемане. Беше си въобразявала, че медицинският институт ще я направи безчувствена, но не стана така. Не стана и докато работеше като патолог. А сега, когато се бе посветила на съдебната медицина, този род смъртни случаи бяха дори още по-тежки за възприемане. А те бяха толкова много! До злополуката детето, станало жертва на топката, е било прекрасно момче, преливащо от здраве и жизненост. Лори сякаш и досега виждаше малкото му телце върху масата за аутопсии — въплъщение на здраве, все едно че бе заспало. И въпреки това тя трябваше да хване скалпела и да го изкорми като риба.

Преглътна с мъка, когато асансьорът се заклати и спря. Случаи като това малко момче я караха да се пита дали не е сбъркала в избора на професия, дали не е трябвало да се насочи към педиатрията, където щеше да се занимава с живи деца. Областта на медицината, която бе предпочела, понякога беше зловеща.

И все пак изпита благодарност за подсещането на Дебра, когато видя какво е времето. Вятърът духаше на силни тласъци и предреченият дъжд вече бе завалял. Видът на улицата този ден я накара да се замисли правилно ли е избрала и мястото, където живее, и професията си. Осеяната с боклуци улица не бе приятна гледка. Може би трябваше да се премести в някой по-нов, по-чист град като Атланта или в друг — с вечно лято като Маями. Лори отвори чадъра и приведена срещу вятъра, пое с труд към Първо авеню.

Докато вървеше, си мислеше за една от ирониите в своя избор на професия. Беше се спряла на патологията по редица причини. Преди всичко смяташе, че с нормално работно време по-лесно ще съчетае медицината със семейния живот. Но проблемът беше, че нямаше семейство, ако не се смятаха родителите й, макар на практика те да не влизаха в сметката. Всъщност Лори нямаше дори някаква смислена интимна връзка. И през ум не й бе минавало, че на тридесет и две години няма да има деца, още по-малко, че ще е неомъжена.

Един таксиметров шофьор, чиято националност не можа да отгатне, я откара набързо до ъгъла на Първо авеню и Тридесета улица. Беше изненадана, че успя да хване такси. Обикновено в дъждовно време и в натоварените часове таксита нямаше. Тази сутрин обаче някакъв човек слизаше от едно такси точно когато Лори стигна Първо авеню. Но дори и да не беше успяла да намери кола, нямаше да е беда. Това бе едно от предимствата да живееш само на единадесет преки от работата си. Много често тя отиваше и се връщаше пеша.

След като се разплати с шофьора, Лори се изкачи по стълбите на Нюйоркската служба по съдебна медицина. Шестетажната сграда се засенчваше от останалата част на Медицинския център на Нюйоркския университет и от болничния комплекс „Белвю“. Фасадата й бе от гледжосани в синьо тухли, с алуминиеви прозорци и рамки на вратите, с непривлекателен съвременен дизайн. Обикновено Лори не обръщаше внимание на сградата, но в този дъждовен ноемврийски ден тя не убягна от критичния й поглед точно като професията й и улицата, на която живееше. Мястото беше потискащо. Лори трябваше да го признае. Все още клатеше глава и се питаше дали има архитект, който да се чувства истински удовлетворен от подобна чудесия, когато изведнъж забеляза, че фоайето е претъпкано. Входната врата беше оставена отворена въпреки сутрешния студ и се виждаше как през нея бавно излиза цигарен дим.

Любопитна да разбере какво става, Лори се запровира с доста мъки през навалицата към пропуска. Марлин Уилсън, която обикновено дежуреше на рецепцията, бе видимо замаяна, тъй като поне десетина души се тълпяха край бюрото й и я обсипваха с въпроси. Бяха нахлули журналисти, въоръжени до зъби с камери, касетофони и прожектори. Беше ясно, случило се е нещо необичайно.

След кратка пантомима, с която да привлече вниманието на Марлин, Лори най-после бе изтласкана към вътрешността на сградата. Изпита известно облекчение, когато затворилата се след нея врата заличи гълчавата и лютивия цигарен дим.

Надникна в мрачната стая, където водеха близките да идентифицират покойниците, и малко се изненада като видя, че е празна. Отвън имаше толкова много хора, че тя очакваше да види поне неколцина в стаята за идентификация. Сви рамене и се запъти към кабинета си.

Първият човек, на когото попадна, бе Вини Амендола, един от санитарите в моргата. Без да обръща внимание на врявата в приемната, Вини пиеше кафе от пластмасова чашка и разглеждаше спортните страници на „Ню Йорк Поуст“. Бе опрял крака в ръба на една от сивите метални маси. Както винаги преди осем сутринта, бе единственият човек в стаята. Негово задължение беше да прави кафе за колегите. Голяма професионална кафемашина бе инсталирана в кабинета, помещение, използувано за какво ли не, включително и за неофициалните сутрешни събрания.

— Какво става тук, за бога? — попита Лори, както вземаше графика на аутопсиите за деня.

Макар че днес не й предстояха аутопсии, й бе любопитно да види какви случаи са пристигнали.

Вини свали вестника.

— Лоша работа — каза той.

— Какво по-точно? — не го оставяше на мира Лори.

През вратата, която водеше към телефонната централа, видя, че телефонистките от дневната смяна са затънали в работа. По таблата пред тях просветваха лампички. Лори си наля кафе.

— Още едно убийство на млад човек — каза Вини. — Момиче в пубертет. Изглежда, я е удушил приятелят й. Секс и наркотици. Ясно, богаташки дечица. Станало е до заведението „На зелено“. Помниш колко шум се вдигна с първия такъв случай преди няколко години. Сега журналистите пристигнаха веднага щом бе докаран трупът.

Лори изцъка с език.

— Ужасно и за единия, и за другия. Момичето — мъртво, животът на момчето — съсипан. — Тя си сложи захар и малко сметана в кафето. — Кой пое случая?

— Доктор Пол Плоджет — каза Вини. — Извикал го дежурният и трябвало да отиде на местопрестъплението. Някъде към три часа сутринта.

Лори въздъхна. Беше й жал за Пол. Сигурно му беше напрегнато да се занимава с този случай, нали като нея бе сравнително неопитен. Бе младши съдебен лекар някъде от година, а колкото до Лори, тя работеше тук от четири месеца и половина.

— Къде е сега? Горе в кабинета си ли?

— Нее — каза Вини. — Прави аутопсията.

— Вече? — попита Лори. — Защо бързат толкова?

— Знам ли! — сви рамене Вини. — Но санитарите на смяна, преди да си тръгнат, ми казаха, че Бингам дошъл към шест часа. Сигурно го е извикал Пол.

— Този случай с всеки изминал миг става все по-любопитен — изкоментира Лори. Доктор Харолд Бингам, петдесет и осем годишен, бе главният съдебен лекар на Ню Йорк, което го превръщаше в могъща фигура в техния свят. — Отивам в „трапа“ да видя какво става.

— Не е лошо да внимаваш — предупреди Вини, като се мъчеше да си сгъне вестника. — И аз мислех да ходя там, но се чу, че Бингам бил в лошо настроение. Не че е нещо необичайно…

Лори му кимна и излезе. За да избегне тълпата репортери в приемната, заобиколи и мина през телефонната централа. Телефонистките бяха твърде заети, за да й кажат дори едно „здрасти“. Лори махна с ръка на един от двамата полицейски детективи, прикрепени към Службата. Той си седеше в будката до централата и също говореше по телефона.

Лори мина през още една врата, надникна във всички кабинети на съдебните следователи, за да им каже „добро утро“, но там нямаше никой. Щом стигна главния асансьор, тя натисна бутона за нагоре и както обикновено, трябваше да изчака старата машина бавно да се помръдне. Погледна към залата вдясно и видя как тълпата в приемната ври и кипи. Дожаля й за бедната Марлин Уилсън.

Докато пътуваше нагоре към кабинета си на петия етаж, си мислеше какво ли означава това ранно присъствие на Бингам не само в кабинета, но и в залата за аутопсии. Такова нещо се случваше рядко и затова разпалваше любопитството й.

Колежката й доктор Рива Мехта, с която деляха кабинета, още не бе дошла, затова Лори остана там само няколко минути. Заключи куфарчето, дамската чанта и сандвича в шкафчето и си облече зелена престилка. Тъй като нямаше да прави аутопсия, реши да не си слага обичайния втори кат защитно непромокаемо облекло.

После слезе с асансьора в сутерена, където бе моргата. Не беше точно сутерен, всъщност се намираше на равнището на улицата — на Тринадесета улица. Труповете биваха сваляни и качвани с малък асансьор.

В съблекалнята — Лори рядко я ползваше, предпочиташе да се преоблича в кабинета си — си сложи калъфи на обувките, престилка, маска и шапка. Облечена като за операция, влезе в помещението за аутопсии.

„Трапът“, както помежду си наричаха тази зала, бе стая със средни размери — петнадесет на девет метра. Навремето минаваше за върховно постижение в бранша, но не и сега. Както за всички други общински институции, и за нейното поддържане и ремонт липсваха средства. Осемте маси от неръждаема стомана бяха стари и зацапани от безбройните аутопсии. Над всяка висяха старомодни пружинени везни. По стените имаше мивки, тезгяхи, екрани за рентгенови снимки, стари шкафове със стъкла отпред и водопроводни тръби, които се виждаха. Помещението беше без прозорци.

Бе заета само една маса — втората от края, вдясно от Лори. Докато тя затваряше вратата зад себе си, и тримата лекари с халати, маски и шапки, събрани край масата, вдигнаха глави и я погледнаха, след което продължиха ужасното си дело. На масата бе проснато голото момичешко тяло с цвят на слонова кост. Осветяваше го само редица синьо-бели флуоресцентни лампи точно отгоре. Ужасът се засилваше и от всмукващия шум на водата, която се лееше по ръба в долния край на масата.

На Лори й идеше да се обърне и да излезе, но не го стори. Отиде до групата. Разпозна ги всичките въпреки очилата и маските. Бингам бе отсреща, с лице към Лори. Беше набит и нисък, с груби черти и нос като патладжан.

— Дявол да те вземе, Пол! — сопна се той. — За пръв път ли правиш дисекция на шия? Аз съм насрочил пресконференция, а ти се суетиш като първокурсник. Я ми дай скалпела!

Бингам грабна инструмента от ръката на Пол и се наведе над трупа. По острието от неръждаема стомана блесна лъч светлина.

Лори се приближа още до масата. Беше вдясно от Пол. Усетил присъствието й, той се обърна и за миг двамата се спогледаха. Лори усети, че Пол вече е объркан. Опита се да го окуражи с поглед, но той извърна глава. Лори погледна санитаря, ала и той отклони очи. Атмосферата бе взривоопасна.

Лори сведе поглед и се загледа в ръцете на Бингам. Той отвори шията с малко старомоден разрез, който минаваше от върха на брадичката до края на гръдната кост. После обели кожата встрани, сякаш отвори горната част на блуза с висока яка. Сега освобождаваше мускулите от щитовидния хрущял и подезичната кост. Лори забеляза следи от смъртоносна травма с кръвоизлив в тъканите.

— Едно нещо не мога да разбера — продължи ядосано Бингам, без да вдига очи. — Защо не си прибрал ръцете? Можеш ли да ми отговориш?

Лори и Пол отново се спогледаха. Тя веднага усети, че той няма извинение. Искаше й се да му помогне, но не знаеше как. Разбра неудобството му и се дръпна от масата. Макар че си бе направила труда да се облече, за да наблюдава, излезе от залата. Напрежението бе твърде голямо, за да остане. А и не искаше да притеснява Пол, като увеличава публиката, която слуша забележките на Бингам.

Върна се горе, свали си защитното облекло, седна на бюрото и се залови за работа. Най-напред трябваше да завърши документацията по трите аутопсии, които бе правила в неделя. Първият случай бе дванадесетгодишното момче. Вторият явно се дължеше на свръхдоза хероин, но тя прегледа отново фактите. Следователите бяха намерили в близост до жертвата какви ли не средства за приемане на наркотици. Знаеше се, че покойникът е наркоман. При аутопсията по ръцете му бяха открити много следи от венозни инжекции, стари и нови. На дясната му ръка имаше татуировка: „Роден, за да губи“. Бяха установени обичайните признаци на смърт чрез задушаване от белодробна едема. Въпреки че лабораторните и микроскопските изследвания все още се чакаха, Лори бе уверена, че смъртта е причинена от свръхдоза наркотик и че това е станало случайно.

Третият случай далече не бе толкова ясен. Двадесет и четири годишна стюардеса бе намерена в дома си по хавлия, свлякла се в коридора до банята. Открила я съквартирантката й. Била здрава и предишния ден се прибрала у дома след пътуване до Лос Анджелис. Не било известно да взема наркотици.

Лори бе извършила аутопсията, но не бе намерила нищо. Всичко бе съвсем нормално. Търсейки причината, тя бе помолила един от следователите да открие гинеколога на жената. Бе говорила с него и бе разбрала, че стюардесата е била напълно здрава. Само преди няколко месеца ходила на преглед при него.

Тъй като наскоро бе имала подобен случай, изпрати следователя в апартамента на жената, за да донесе всичките й електрически уреди от банята. Сега на бюрото й я чакаше кашон с бележка от следователя, че това е всичко, което са намерили.

Лори отлепи скоча с нокътя на палеца си, отвори кашона и погледна вътре. Имаше сешоар и маша за къдрене. Извади ги и ги сложи на бюрото, а от долното дясно шкафче взе волтметър.

Първо изследва сешоара, като провери електрическото съпротивление между двата края на щепсела и самия сешоар. И в двата случая уредът показа безкрайно число омове или никакъв ток. Вече си мислеше, че отново е на погрешна следа, докато пробваше машата. Изненада се, щом видя, че резултатът е положителен. Между единия край на щепсела и обвивката на машата волтметърът показа нула омове, което означаваше свободен електрически поток.

Лори взе няколко основни инструмента от бюрото си, между които отвертка и клещи, отвори машата и веднага откри оголената жица, която правеше късо съединение с обвивката. Стана й ясно, че горката стюардеса е починала от електрически шок със слаб ток. Както обикновено в такива случаи, жертвата получава шок, но има достатъчно време да хвърли уреда убиец и да излезе от стаята, преди фаталната сърдечна аритмия да я порази. Причина за смъртта в случая бе електрическият ток, който бе убил случайно стюардесата.

Лори остави „аутопсираната“ маша на бюрото си, извади фотоапарата и нареди частите така, че да се вижда опасната повреда. След това стана, за да снима отгоре. Докато гледаше през визьора, се чувстваше доволна, че е установила причината за смъртта. Не устоя и на една малка скромна усмивка, защото знаеше колко различно си представят хората нейната работа. Не само бе разкрила тайната на преждевременната смърт на клетата жена, но в бъдеще щеше да спаси някой друг от същата съдба.

Ала преди да е заснела машата, телефонът иззвъня. Тъй като доста се бе съсредоточила в работата си, звънят я стресна. Лори вдигна слушалката със зле прикрито раздразнение. Телефонистката я попита дали ще говори с лекар, който се обаждаше от градската болница на Манхатън. Добави също, че той искал да разговаря с шефа.

— Тогава защо го свързвате с мен? — попита Лори.

— Защото шефът е зает в залата за аутопсии, а не мога да намеря доктор Уошингтън. Някой ми каза, че говорел с журналистите. Затова започнах да звъня на другите лекари. Вие първа вдигнахте.

— Свържете ме — рече Лори примирено и се отпусна на стола.

Беше сигурна, че разговорът ще е кратък. Щом някой иска да говори с шефа, няма да е доволен, че го свързват с човека, най-ниско в йерархичната стълбица.

Когато мъжът отсреща се обади, Лори се представи, като подчерта, че е младши съдебен лекар, а не шефът.

— Аз съм доктор Мъри — каза човекът по телефона. — Старши лекар съм тук. Искам да ви питам нещо във връзка с един случай на свръхдоза наркотик, при който пациентът беше докаран мъртъв тази сутрин.

— Какво точно ви интересува? — попита Лори.

Смъртните случаи от наркотици бяха всекидневие в Службата по съдебна медицина. Вниманието й отново се насочи частично към машата. Хрумна й нещо по-добро за снимките.

— Пациентът се казва Дънкан Андрюс — продължи доктор Мъри. — Тридесет и пет годишен, бял. Докараха го без сърдечна дейност, без спонтанно дишане, с телесна температура 42,2 градуса.

— Аха — каза Лори спокойно и като притискаше телефона с глава към врата си, подреди по друг начин частите на машата.

— Има доста данни за апоплектичен удар — рече доктор Мъри. — Направихме изследване — отрицателно. От лабораторията съобщиха, че нивото на кокаина е 20 микрограма на милилитър.

— Гледай ти! — Лори се засмя изумена. Доктор Мъри бе привлякъл вниманието й. — Но това е много високо равнище! Какъв е начинът на приемане, орален? Да не е от тези „мулета“, които се опитват да внасят контрабанда, като гълтат презервативи, пълни с кокаин?

— Едва ли. — Доктор Мъри също се засмя. — Този човек е някакво дете чудо от Уолстрийт. Не, не е орално. Венозно.

Лори преглътна, като се опитваше да прогони стари нежелани спомени. Гърлото й внезапно бе пресъхнало.

— Има ли хероин? — попита тя.

През шестдесетте години бе станала особено популярна сместа от хероин и кокаин, която се наричаше „бърза топка“.

— Хероин няма — каза доктор Мъри. — Само кокаин, но явно огромна доза. Щом температурата му беше 42,2 градуса, когато я премерихме, бог знае каква е била приживе.

— Е, случаят ми се струва доста ясен — рече Лори. — Какъв е въпросът? Ако се чудите дали е за съдебен лекар, отговорът е „да“.

— Не, това го знаем — отвърна доктор Мъри. — Не е там проблемът. По-сложен е. Мъжът е бил намерен от приятелката си, която пристигна с него. После дойдоха и родителите му. И да ви кажа, имат страхотни връзки, нали разбирате… С една дума, сестрите установиха, че Дънкан Андрюс носи в портфейла си картон за даряване на органи, и се обадиха на съответния служител. Без да знае, че случаят е за съдебен лекар, той се свързал със семейството и попитал дали може да вземе очите, тъй като те са единствената тъкан, освен костите, която може да се използува. Нали разбирате, не обръщаме особено внимание на тези карти за дарения на органи, освен ако близките не са съгласни. Но те пък се съгласиха. Казаха, че определено държат да зачетат желанията на покойния. Мен ако питате, просто им се иска да повярват, че синът им е умрял от естествена смърт. Но както и да е, решихме да проверим при вас как се постъпва в подобни случаи, преди да предприемем каквото и да било.

— Близките наистина ли са се съгласили? — попита Лори.

— Казвам ви, при това настояват — отвърна доктор Мъри. — Според приятелката му те двамата с покойния са си говорили няколко пъти, че липсват органи за присаждане, и заедно са отишли в хранилището за органи в Манхатън, за да се запишат за дарители в отговор на призива на хранилището по телевизията миналата година.

— Господин Дънкан Андрюс си е бил доста голяма доза кокаин — каза Лори. — Оставил ли е писмо, че се самоубива?

— Не — отговори доктор Мъри. — Нито е бил в депресия, поне така твърди приятелката му.

— Доста странна ситуация — каза Лори. — Аз лично смятам, че можете да изпълните желанието на близките, това не ще попречи на аутопсията. Но нямам право да вземам такова решение. Затова ще питам началниците и веднага ще ви се обадя.

— Много съм ви благодарен — рече доктор Мъри. — Ако ще правим нещо, добре е да не губим време.

Лори затвори, остави с известно нежелание разглобената маша и се върна в моргата. Без да си слага необходимото облекло, тя показа глава през вратата и веднага забеляза, че Бингам го няма.

— Шефът те е оставил да продължиш сам? — попита тя Пол.

— На мен малко ми трябва — отвърна й той, като се обърна към нея. Маската леко заглушаваше гласа му. — Имам късмет, че трябваше да се връща горе за пресконференцията, която сам е насрочил. Сигурно си мисли, че мога поне да зашия трупа.

— Стига, Пол — опита се да го окуражи Лори. — Не забравяй, че край масата за аутопсии за Бингам всеки е некадърник.

— Ще гледам да го запомня — отвърна Пол все още неубеден.

Лори остави вратата да се затвори зад нея и по стълбите в дъното на моргата се качи на първия етаж. Нямаше смисъл да чака асансьора за един етаж.

Коридорът на първия етаж бе пълен с журналисти и Лори не можеше да направи нищо, за да стигне до двойните врати, които водеха към заседателната зала. Над главите на репортерите виждаше лъскавото плешиво теме на Бингам, което отразяваше прожекторите, пуснати заради телевизионните камери. Той отговаряше на въпросите и се потеше обилно. Лори веднага разбра, че е изключено да обсъди с него проблема на Манхатънската болница.

Изправена на пръсти, потърси с поглед в пълната стая доктор Калвин Уошингтън, заместник-главния лекар. Лесно различи в тълпата този почти двуметров чернокож мъж, който тежеше над сто килограма. Стоеше близо до вратата, която от заседателната зала водеше към кабинета на шефа.

Лори мина през главната приемна, а после през кабинета на шефа и успя да се приближи изотзад към Уошингтън. Щом стигна до доктора, се поколеба. Той бе известен с буйния си нрав. С тази физика и с характерните си настроения бе взел страха на доста хора, между които и на Лори.

Тя събра кураж и го потупа по рамото. Той са обърна веднага. Тъмните му очи я огледаха. Не беше доволен, личеше от пръв поглед.

— Какво има? — попита я доктор Уошингтън, принуден да шепти.

— Мога ли да поговоря с теб? — попита Лори. — Има един случай в Манхатънската болница, който трябва да се реши.

Калвин хвърли поглед към своя потящ се шеф и кимна, тръгна след Лори и затвори вратата на заседателната зала. После поклати глава.

— Вече се вдига страхотен шум около това второ убийство на тийнейджър. Боже, как мразя журналистите. Не „истината“ търсят те, каквато и да е тя. Като хрътки са, които душат за клюки, а горкият Харолд се опитва да се оправдава защо ръцете не са били прибрани до тялото още на местопрестъплението. Какъв цирк!

— Защо не са били прибрани? — попита Лори.

— Защото дежурният лекар не се е сетил — отвърна Калвин отвратен. — Когато Плоджет пристигнал, трупът вече бил качен в колата.

— Как така дежурен съдебен лекар е разрешил трупът да се мести, преди да дойде Пол? — поинтересува се Лори.

— Откъде да знам? — избухна Калвин. — Голяма каша е станала. Беля след беля.

Лори се сви.

— Не ми е приятно, но искам да ти кажа, че долу забелязах още нещо.

— О, какво? — поиска да знае Калвин.

— Дрехите на жертвата са в найлонова торба на един от тезгяхите. Поне така ми се стори.

— По дяволите! — ядоса се Калвин.

Отиде до телефона на Бингам и набра номера на „трапа“. Щом долу вдигнаха, доктор Уошингтън кресна, че ще просне още някого на масата за аутопсии, ако дрехите на жертвата на второто убийство на тийнейджър са в найлонова торба.

Без да чака отговор, тресна слушалката. После погледна Лори така, сякаш приносителят на лоши новини е виновен за тях.

— Не ми се вярва някакви гъбички да унищожат доказателствата толкова бързо — подхвана Лори.

— Не е само това — сопна се Калвин. — Да не сме случайно някъде на къра! Подобни грешки са недопустими, особено под погледа на журналистите. С този случаи хич не ни върви. Както и да е, какъв е проблемът в Манхатънската болница?

Лори разказа на Калвин възможно най-сбито за Дънкан Андрюс и за молбата на лекаря. Подчерта, че близките искат да зачетат желанието на покойния да стане дарител.

— Ако в този щат имаше свестен закон за съдебномедицинско разследване, подобни проблеми нямаше да възникват — изръмжа Калвин. — Мисля, че трябва да зачетем молбата на близките. Кажи на доктора, че в такъв случай може да вземе очите, но преди това трябва да ги фотографира. А също така да вземе проби от стъкловидното тяло от вътрешната им страна за токсикологично изследване.

— Веднага ще му се обадя — каза Лори. — Благодаря.

Калвин махна разсеяно с ръка, вече отваряше вратата към заседателната зала.

Лори се върна през стаята на секретарката и накара Марлин да я пусне през автоматичната врата в централното фоайе. Трябваше да си пробива път през журналистите и да прескача кабелите на телевизионните прожектори. Пресконференцията на Бингам още продължаваше. Лори натисна копчето на асансьора.

— А-а! — изпищя тя, усетила как някой я ръгва в ребрата.

Обърна се, за да се скара на човека, който го бе направил. Очакваше да види някой колега, но се излъга. Пред нея стоеше непознат на около тридесет и няколко години. Беше с разкопчан шлифер и с разхлабена вратовръзка. Хилеше се като дете.

— Лори?

Изведнъж тя се сети: Боб Талбът, репортер от „Дейли Нюз“, с когото бяха заедно в колежа. Известно време не го беше виждала и не можа да го познае в друга обстановка. Въпреки раздразнението си се усмихна.

— Къде се губиш? — попита той. — Не съм те виждал от векове.

— Нещо не излизам напоследък — призна Лори. — Много работя, а освен това почнах да уча за изпитите по съдебна медицина.

— Работата не е заек, че да избяга — каза Боб.

Лори кимна и се опита да се усмихне. Асансьорът дойде. Тя влезе и задържа с ръка вратата.

— Какво мислиш за новото убийство? — попита Боб. — Голям шум се вдигна.

— Естествено — рече Лори. — Случаят е като поръчан от някой жълт вестник. Освен това и ние сме я оплескали. Напомня ми на първия такъв случай. Моите колеги дори смятат, че си приличат твърде много.

— За какво говориш? — попита Боб.

— Първо, ръцете на жертвата не са били прибрани до тялото — обясни Лори. — Не чу ли какво каза доктор Бингам?

— Да, но той наблегна, че нямало значение.

— Има — възрази Лори. — Освен това дрехите на жертвата са сложени в найлонова торба. Това е абсолютно недопустимо. Влагата стимулира развитието на микроорганизми, които могат да повредят доказателствения материал. Още една грешка. За съжаление съдебният лекар, който се занимава със случая, е от стажантите тук. По правило трябва да е някой по-опитен.

— Но нали приятелят на момичето вече си е признал? — попита Боб. — Всичко това не е ли излишно задълбочаване?

Лори сви рамене.

— Докато почне делото, може да му дойде друг акъл. Във всеки случай адвокатът му ще бъде на друго мнение. Тогава вече всичко ще зависи от доказателствата и уликите, освен ако няма свидетел, а в такива случаи рядко има.

— Може и да си права — рече Боб, като кимна. — Ще видим. Сега да се връщам в залата. Какво ще кажеш да вечеряме заедно тази седмица?

— Не знам — отвърна Лори. — Не искам да се правя на свенлива, но наистина трябва да уча, ако ще вземам тези изпити. Защо не ми се обадиш, ще го обсъдим.

Боб кимна, а Лори пусна вратата на асансьора да се затвори. Натисна петия етаж. Щом се върна в кабинета си, звънна на доктор Мъри в Манхатънската болница и му предаде какво я е посъветвал доктор Уошингтън.

— Благодаря ви, че си направихте труда — каза доктор Мъри, когато тя свърши. — Добре е в подобни случаи човек да има някакви указания.

— Непременно се погрижете снимките да са хубави — посъветва го Лори. — В противен случай може да бъде взето друго решение.

— Няма страшно — каза доктор Мъри. — Имаме си фотографски отдел. Ще бъдат направени професионално.

След като затвори, Лори се зае пак с машата. Направи й няколко снимки под различни ъгли и при различно осветление. Щом свърши с нея, се захвана с последния случай от неделя, който най-много я смущаваше: дванадесетгодишното момче.

Стана от бюрото си, върна се на първия етаж и отиде при Черил Майърс, също съдебна лекарка. Обясни й, че трябват повече свидетели на случката с топката. След като при аутопсията не се бе намерило нищо, имаше нужда от разказите на очевидци, които да потвърдят диагнозата й за комоцио кордис, или смърт от удар в гръдния кош. Черил обеща веднага да се заеме с това.

Лори се върна на петия етаж и отиде в хистологията, за да види дали не може да ускори диапозитивите на момчето. Много добре знаеше колко ужасени са близките му, затова бързаше да сложи край на тяхната трагедия. Вече бе установила, че хората някак се примиряват, след като узнаят истината. Атмосферата на несигурност при смърт по неизяснени причини прави мъката на опечалените още по-тежка.

В хистологията тя взе вече готовите диапозитиви на случаите, които бе аутопсирала миналата седмица. После слезе няколко етажа по-долу и взе резултатите от токсикологията и серологията. Занесе всичко това в кабинета си и го струпа на бюрото. Сетне се зае за работа. Прекъсна малко за обяд и продължи до края на деня с диапозитивите от хистологията, като ги сравняваше с лабораторните резултати. Приключи възможно най-много папки.

Работеше така припряно, защото знаеше: на другия ден ще има най-малко два, че и четири случая за аутопсия. Ако не води бързо документацията, ще затъне. В Службата по съдебна медицина на Ню Йорк нямаше нито миг скука, тъй като всяка година през нея минаваха между петнадесет и двадесет хиляди случая. Това означаваше близо осем хиляди аутопсии. Всеки ден биваха докарвани средно по двама убити и двама починали от свръхдози наркотик.

Към четири часа следобед Лори забави темпото. Работата й беше много и напрегната, и това започна да й се отразява. Когато телефонът позвъня за стотен път, тя отговори с уморен глас. Щом разбра, че се обажда госпожа Санфорд, секретарката на доктор Бингам, по рефлекс се изпъна на стола. Шефът й не я търсеше всеки ден.

— Доктор Бингам иска да говори с вас в кабинета си, ако ви е удобно — рече госпожа Санфорд.

— Идвам веднага — отговори Лори.

Усмихна се на думите на госпожа Санфорд: „Ако ви е удобно“. Познаваше добре доктор Бингам — той сигурно й бе казал: „Доктор Монтгомъри да дойде веднага!“, а тя бе „редактирала“ думите му. По пъти Лори напразно се опитваше да се сети защо ли я вика.

— Заповядайте! — Госпожа Санфорд погледна Лори над очилата си и й се усмихна.

— Затворете вратата! — заповяда Бингам, щом видя Лори в кабинета си. Той седеше на голямото бюро. — Седнете!

Лори се подчини. Сърдитият тон на Бингам бе първото предупреждение за това, което предстоеше. Тя веднага разбра, че не я викат за похвала. Проследи с поглед Бингам, който си свали очилата с метална рамка и ги сложи върху тефтера си. Дебелите му пръсти извършиха движението с изненадваща сръчност.

Лори разглеждаше лицето на шефа си. Стоманеносините му очи гледаха студено. Едва се виждаше паяжината от тънки капиляри по върха на носа му.

— Нали знаете, че имаме прессекретар? — започна Бингам, гласът му бе саркастичен и гневен.

— Да, разбира се — отговори Лори, когато той зачака.

— Тогава сигурно знаете и че само госпожа Донатело може да дава информация на средствата за масова информация и обществеността.

Лори кимна.

— Не може да не знаете също така, че освен мен целият персонал в Службата трябва да пази за себе си личното си мнение за работата тук.

Лори не отговори. Все още не разбираше накъде бие Бингам. Внезапно той скочи от стола и започна да се разхожда зад бюрото.

— Не съм убеден, че разбирате едно нещо: съдебният лекар носи голяма обществена и политическа отговорност. — Бингам спря да се разхожда и погледна Лори. — Разбирате ли какво ви говоря?

— Да, струва ми се — каза тя, но сякаш все още й се изплъзваше нещо важно от разговора. Нямаше представа какво е породило тази филипика.

— Не е достатъчно да ви се струва — изсумтя Бингам, като се облегна на бюрото си, вперил свиреп поглед в нея.

Най-много от всичко Лори искаше да запази спокойствие. Не желаеше да показва чувствата си. Мразеше подобни ситуации. Не я биваше никак за сблъсъци.

— Нещо повече — каза гневно Бингам, — тук са недопустими нарушенията на правилника за поверителната информация. Ясно ли е?

— Да — отговори Лори, като се опитваше да сдържи сълзите си. Не беше ядосана, нито натъжена, само разстроена. След като напоследък бе свършила толкова много работа, едва ли заслужаваше подобна тирада. — Мога ли да ви попитам за какво точно става дума?

— Много естествено — отсече Бингам. — Към края на моята пресконференция за убийството в Сентръл Парк един от репортерите стана и започна да ми задава въпрос, като заяви, че според вас Службата е допуснала грешки по този случай. Наистина ли сте казали подобно нещо на репортера?

Лори се сви на стола. Опита се да устои на погледа на Бингам, но трябваше да отвърне очи. Заля я вълна от смущение, вина, гняв и ожесточение. Постъпката на Боб я потресе — как може да не се съобрази с нея и да я предаде! Тя си възвърна дар словото и каза:

— Споменах нещо такова.

— Знаех си — отвърна Бингам доволен. — Бях убеден, че репортерът няма да има наглостта да измисли подобно нещо. Е, смятайте се за предупредена, доктор Монтгомъри. Това е всичко.

Лори излезе неуверено от кабинета на шефа си. Унизена, тя дори не посмя да размени погледи с госпожа Санфорд, да не би да даде воля на сълзите, които едва възпираше. С надеждата, че няма да срещне никого, хукна по стълбите. Не искаше да чака асансьора.

Слава богу, колежката й все още беше в залата за аутопсии. Лори заключи вратата и седна на бюрото. Чувстваше се смазана, сякаш всичките тези месеци тежък труд се бяха обезсмислили от няколко глупави издайнически думи.

Внезапно грабна телефона. Искаше да се обади на Боб Талбът и да му каже какво мисли за него. Но се поколеба, после остави слушалката. В момента нямаше сили за още един сблъсък. Пое дълбоко дъх и бавно изпусна въздуха.

Опита се да продължи работата, но не можа да се съсредоточи. Отвори куфарчето си и хвърли вътре част от недовършените папки. Като си взе и другите неща, отиде с асансьора до сутерена и излезе през асансьора на моргата на Тринадесета улица. Не искаше да рискува да се засече с някого на рецепцията.

В унисон с настроението й навън валеше. Тя пое на юг по Първо авеню. Градът изглеждаше още по-зле от сутринта — облак задушливи изгорели газове висеше между сградите. Лори вървеше с наведена глава, за да не стъпва в мазните локвички и боклука, и за да избягва погледите на бездомниците.

Дори нейният блок изглеждаше по-мръсен от обикновено. Докато чакаше асансьора, я лъхна миризмата на цяло столетие запръжка и тлъсто месо. Слезе на петия етаж и отвърна дръзко на кървясалия поглед на Дебра Енглър — предизвикваше я да каже нещо. Щом влезе в апартамента си, тресна вратата с такава сила, че репродукцията на Климт, която си бе взела от „Метрополитън“, се килна настрани.

Дори темпераментният Том не можа да повдигне настроението й, въпреки че се отърка в краката й, докато тя си закачваше палтото и прибираше чадъра в тесния килер. Влезе в хола и се тръшна на креслото.

Котаракът обаче не прие пренебрежението, скочи на облегалката на креслото и замърка направо в дясното ухо на Лори. Пак не постигна целта си и започна да я потупва по рамото. Най-накрая тя откликна, взе го в скута си и го загали разсеяно.

Дъждът почукваше по прозореца й като падащи песъчинки, а Лори оплакваше живота си. За втори път днес се сети, че не е омъжена. Критиките на майка й сега й се сториха по-оправдани от обикновено. Помисли си пак дали не е сбъркала с избора на професия. Какво щеше да стане с нея след десет години? Дали пак щеше да е затънала в тресавището на самотното ежедневие, в тежка борба с документацията на аутопсиите, или щеше да поеме още по-голяма административна отговорност като Бингам?

Донякъде стъписана, тя осъзна за пръв път, че не иска да става началник. До този момент винаги се бе старала да изпъква — и в колежа, и в медицинския институт — да искаш да станеш шеф също се включваше в програмата на отличниците. За Лори старанието да се отличи бе нещо като бунт, опит да накара баща си, великия сърдечен хирург, най-после да я признае. Но нищо не се получи. Вече знаеше, че никога няма да може да замени в сърцето на баща си по-големия си брат, който умря в крехката възраст деветнадесет години.

Лори въздъхна. Депресията не бе обичайно състояние за нея и фактът, че бе изпаднала дотам, още повече я потискаше. Не бе предполагала, че е толкова чувствителна към критика. Може би бе просто нещастна и досега, но претрупана с работа, не го бе съзнавала.

Забеляза, че червената светлина на телефонния й секретар мига. Първо не й обърна внимание, но колкото повече се стъмваше в стаята, толкова по-настоятелно ставаше мигането. След като погледа светлинката още десетина минути, любопитството й надделя и тя изслуша записа. Беше се обадила майка й, Дороти Монтгомъри, и я молеше да й звънне веднага щом се прибере.

— О, добре! — каза си Лори на глас и се замисли дали да го направи.

Знаеше как майка й й играе по нервите дори когато беше в добро настроение. Не бе готова да поеме още една доза майчински натяквания и съвети, които не е искала. Лори изслуша още веднъж записа и след като се убеди, че гласът на майка й издава истинска загриженост, се обади. Дороти вдигна веднага.

— Слава богу, че звънна — рече задъхано тя. — Не знам какво щях да правя иначе. Мислех дали да не ти изпратя телеграма. Утре вечер съм поканила гости и искам да дойдеш. Да се запознаеш с един човек.

— Майко! — отвърна Лори вбесена. — Не съм сигурна, че ставам за гости. Имах лош ден.

— Глупости! — възкликна Дороти. — Тъкмо затова трябва да излезеш от този свой ужасен апартамент. Чудесно ще си прекараш. И ще ти се отрази добре. Човекът, с когото искам да те запозная, се казва Джордан Шефилд, лекар е. Превъзходен офталмолог, известен по целия свят. Баща ти ми каза. И най-важното: наскоро се е развел, жена му била ужасна.

— Не искам да ми уреждаш среща с непознат — каза Лори с раздразнение.

Не вярваше на ушите си — майка й не само не обърна никакво внимание на душевното й състояние, но и се опитваше да я подреди с някакъв разведен очен лекар.

— Време е вече да срещнеш някой подходящ човек — не отстъпваше Дороти. — Така и не разбрах какво намираше в този Шон Макензи. Мързелив хулиган, влияеше ти много зле. Така се радвам, че накрая скъса с него завинаги.

Лори извърна очи в отчаяние. Няма що, днес майка й бе в страхотна форма. Дори в това, което казваше, да имаше известна истина, точно сега Лори не искаше да го чува. След колежа се срещаше от време на време с Шон. Още от самото начало връзката им бе бурна. И макар че не беше точно хулиган, той й харесваше именно с чара си на декласиран човек, с мотоциклета си и с лошото си поведение. Беше време, когато неговата „артистична“ душа вълнуваше Лори. Преди години дори се бе разбунтувала дотам, че опитаха заедно наркотици. Но сега се надяваше, че поредното им скъсване ще бъде последно.

— Ела в седем и половина — каза Дороти. — И си облечи нещо по-хубаво, например оня вълнен костюм, който ти подарих за рождения ден през октомври. И си вдигни косата. Иска ми се да си поговорим още, но имам много работа. До утре, скъпа. Дочуване.

Лори отдалечи телефона от ухото си и го погледна в затъмнената стая, без да вярва на ушите си. Майка й бе затворила. Не знаеше дали да ругае, да се смее или да плаче. Остави слушалката. Накрая се разсмя. Голям образ беше майка й. Повтори си пак разговора, не можеше да повярва, че се е състоял. Сякаш тя и майка й говореха на различни вълни.

Тръгна из апартамента, запали осветлението и дръпна завесите. Защитена по този начин от света, си спусна косата и се съблече. Кой знае защо, се почувства по-добре. Смахнатият разговор с майка й в миг я бе измъкнал от потиснатото й настроение.

Докато се пъхаше под душа, си призна, че е склонна да хаби повече емоции в службата, отколкото би искала. Това я подразни. Нямаше нищо против да се облича елегантно, но не искаше да се представя като типично крехка, капризна женичка. В бъдеще щеше да се опита да бъде по-делова. Осъзна също каква голяма грешка е направила, като се е доверила на Боб. Непременно трябваше да пази мнението си за себе си, особено когато си имаше работа с преса. Извади голям късмет, че Бингам не я уволни.

Застанала под струята вода, Лори си мислеше дали да не си направи салата, а след това да поучи малко за изпитите по съдебна медицина. После се сети за вечерята на другия ден в дома на родителите си. Макар че първоначалната й реакция бе абсолютно отрицателна, сега се позамисли. Може би това ще й донесе малко разнообразие. После си каза колко ли нетърпим ще бъде този току-що разведен офталмолог. И на каква ли възраст е.