Непрогледност

3

7:55 ч сутринта, вторник

Манхатън

Беше чудесна утрин. Лори Монтгомъри вървеше на север по Първо авеню към Тридесета улица. В хладния свеж въздух дори Ню Йорк изглеждаше прекрасен, измит и лъснат от валелия два дни дъжд. Беше определено по-студено, отколкото предишните дни, и това тревожно напомняше, че приближава зимата. Но слънцето грееше, подухваше лек ветрец, достатъчен, за да разсейва отработените газове от автомобилите, проправящи си път в посоката, в която се движеше и Лори.

Когато приближи Службата по съдебна медицина, тя закрачи по-енергично. Усмихна се на себе си при мисълта колко различно се чувства тази сутрин в сравнение с предната вечер, когато си тръгваше за вкъщи. Мъмренето на Бингам беше неприятно, но заслужено. Лори си бе виновна. Ако беше шеф, щеше също да се ядоса.

Докато наближаваше предното стълбище, се чудеше какво ли ще й донесе денят. Обичаше си работата най-вече защото беше непредсказуема. Единствено знаеше, че по график й предстоят аутопсии. Нямаше никаква представа на какви случаи с главоблъсканици ще се натъкне през деня. Почти всеки път, когато правеше аутопсия, се сблъскваше с нещо, което никога не беше виждала, за което понякога дори не бе чела. Това бе професия, която непрекъснато й поднасяше открития.

Тази сутрин приемната беше относително спокойна. Пак се навъртаха неколцина журналисти, жадни да научат нещо повече за случая с второто убийство, извършено в Сентръл Парк, то беше запълнило първите страници на жълтите вестници и местните сутрешни новини.

Лори спря нерешително пред вътрешната врата. На една от пластмасовите пейки забеляза Боб Талбът, потънал в разговор с друг репортер. След моментно колебание тя се приближи до тях.

— Боб, бих искала да поговорим — каза. След това се обърна към другия и добави: — Извинете, че ви прекъсвам.

Боб стана енергично и се отдалечи с Лори. Тя беше изненадана от държането му. Очакваше да е по-притеснен и разкаян.

— Сигурно е своеобразен рекорд да те видя два дни поред — рече Боб. — Това е удоволствие, с което е възможно да свикна.

Лори започна направо:

— Не мога да повярвам, че не си проявил малко повече уважение към доверието ми. Това, което ти казах вчера, беше предназначено само за твоите уши.

Боб видимо беше изненадан от упрека на Лори.

— Страшно съжалявам. Не съм мислил, че това, което ми каза, е тайна. Не ме предупреди.

— Би могъл да се досетиш — тросна се Лори. — Не се иска много ум, за да си дадеш сметка, че подобно изявление ще ме злепостави.

— Извинявай — рече Боб. — Няма да се повтори.

— Прав си, няма да се повтори — каза Лори.

Тя се врътна и се отправи към вътрешната врата, без да обръща внимание на виковете на Боб. Но въпреки това вече не бе така ядосана. В края на краищата предния ден беше казала истината. Мина й през ума, че май трябва да се притеснява повече от социално-политическия момент в работата си, за който бе споменал Бингам, отколкото за постъпката на Боб. Патологията и по-конкретно съдебната медицина я привличаха и с това, че хората, които са им се посветили, се опитват да открият истината. За нея бе неприемлива мисълта за компромис, какъвто и да е той. Надяваше се, че никога няма да й се наложи да избира между своята съвест и политиканстването.

Марлин Уилсън й отвори с бутона вратата и Лори се насочи право към отделението за идентифициране. Както обикновено, Вини Амендола пиеше кафе и прелистваше спортните страници. Ако датата върху вестника не бе различна всеки ден, Лори бе готова да се закълне, че Вини изобщо не излиза от Службата. Той не показа с нищо, че е забелязал Лори. Рива Мехта, колежката й, с която деляха един кабинет, също беше в отделението за идентифициране. Беше тъничка индийка с мургава кожа и мек, копринен глас. В понеделник двете не се бяха виждали.

— Изглежда, днес имаш късмет — подкачи я Рива.

Беше си взела кафе, преди да се качи в кабинета. Вторник беше нейният ден за оформяне на документацията.

— Защо? — попита Лори.

Вини се изсмя, без да вдига очи от вестника.

— Имаш един убит, от „плувците“ — обясни Рива.

„Плувци“ наричаха труповете, престояли известно време във вода. Общо взето, подобни случаи не бяха желани, тъй като обикновено труповете бяха доста разложени.

Лори хвърли поглед на графика, който Калвин беше съставил сутринта. В него бяха посочени аутопсиите за деня и хората, които трябваше да ги направят. Срещу нейното име имаше два случая на смърт от свръхдоза наркотици и един от огнестрелна рана.

— Тялото било извадено от Ийст Ривър тази сутрин — поде Рива. — Някакъв бдителен служител от охраната го видял във водата край пристанището на Саут стрийт.

— Прекрасно — каза Лори.

— Не е чак толкова страшно — обади се Вини. — Не е бил дълго във водата. Само няколко часа.

Лори кимна с облекчение. Значи вероятно нямаше да й се наложи да аутопсира трупа в „залата за разложени“. В подобни случаи я притесняваше не толкова миризмата, колкото изолацията. „Залата за разложени“ беше съвсем отделно, в другия край на моргата. Лори предпочиташе много повече да е във водовъртежа на нещата, заедно с колегите си. В централната зала за аутопсии си разменяха опит. Често тя научаваше от случаите на другите толкова, колко и от своите.

Погледна името на жертвата и възрастта му: Франк де Паскуале.

— Горкичкият — каза тя, — бил е само на осемнадесет. Колко жалко. И както с повечето такива убийства, случаят вероятно ще остане неразкрит.

— Вероятно — съгласи се Вини, мъчейки се да сгъне вестника на следващата страница.

Лори каза „добро утро“ на Пол Плоджет, когато той се показа на вратата. Имаше тъмни кръгове под очите. Тя се поинтересува как върви работата с неговия прословут случай.

— Хич не ме питай — рече Пол. — Същински кошмар.

Лори си взе чаша кафе и прибра трите папки със случаите за деня. Всяка папка съдържаше работен лист, отчасти попълнен смъртен акт, списък на съдебномедицинските данни за случая, два листа за бележките от аутопсията, телефонното известие за смъртта във вида, в който е получено, попълнен формуляр за идентифициране на трупа, следствено заключение, формуляр за заключението от аутопсията и един лабораторен фиш за изследване на антитела.

Докато прелистваше материалите, Лори видя имената на другите двама убити: Луис Херера и Дънкан Андрюс. Спомни си името Дънкан Андрюс от предишния ден.

— Това е случаят, за който ме питаше вчера — каза някой зад гърба на Лори.

Тя се обърна и вдигна поглед към черните като въглени очи на Калвин Уошингтън. Той се бе приближил откъм гърба й и сложи пръста си до името на Андрюс.

— Когато го видях, си помислих, че ще поискаш случая.

— Нямам претенции — отвърна Лори.

Всеки съдебен лекар си имаше свой подход към началото на работния ден. Някои грабваха материалите и слизаха направо долу. Лори постъпваше по-различно. Обичаше да носи всичките документи в кабинета си, за да планира деня възможно най-рационално. С кафето в едната ръка, с куфарчето и трите нови папки под мишница тя се запъти към асансьора. Беше стигнала до телефонната централа, когато сержант Мърфи, един от полицаите, прикрепени към Службата по съдебна медицина, я извика по име. Изскочи от полицейската будка, помъкнал след себе си още един мъж. Сержантът беше преливащ от здраве червендалест ирландец.

— Д-р Монтгомъри, искам да ви запозная с лейтенант Лу Солдано, детектив — изрече гордо Мърфи. — Той е един от шефовете в отдел „Убийства“ в централното управление.

— Приятно ми е, докторе — каза Лу и протегна ръка.

Беше симпатичен мургав мъж, среден на ръст, с приятни черти и светли очи, които сега бяха приковани в лицето й. Косата му бе късо подстригана, както подхождаше на набитото му мускулесто тяло.

— И на мен — рече Лори. — Тук, в Службата по съдебна медицина, не виждаме много лейтенанти от полицията.

Лори се почувства малко притеснена от вторачения поглед на мъжа.

— Не ни пускат твърде често от клетките — каза Лу. — Почти не се отлепвам от бюрото си. Но въпреки това обичам да се измъквам от време на време, особено в някои случаи.

— Надявам се тук да ви хареса — рече Лори. Усмихна се и понечи да си тръгне.

— Един момент, докторе! — спря я Лу. — Казаха ми, че сте определена да аутопсирате Франк де Паскуале. Дали имате нещо против да присъствам? Вече уредих това с доктор Уошингтън.

— Заповядайте — каза Лори. — Ако сте в състояние да го изтърпите.

— Присъствал съм на няколко аутопсии — поясни Лу. — Едва ли ще има проблеми.

— Чудесно — рече Лори.

Настъпи неловка пауза. И двамата мълчаха. Най-после Лори си даде сметка, че човекът очаква да го упъти.

— Отивам в кабинета си — обясни тя. — Обикновено първо преглеждам документацията. Искате ли да дойдете с мен?

— С удоволствие — отвърна лейтенантът.

В асансьора Лори разгледа Солдано по-отблизо. Той беше як, атлетично сложен, явно умен мъж, чийто неугледен вид малко й напомняше Коломбо, телевизионния детектив, прославен от Питър Фолк. Ръбовете на панталоните му бяха изчезнали много отдавна. Въпреки че беше малко след осем сутринта, лицето му бе доста посърнало, като да бе късен следобед.

Сякаш прочел мислите й, Лу несъзнателно прокара длан по лицето си.

— Сигурно изглеждам ужасно — каза той. — На крак съм от четири и половина, когато тялото на Де Паскуале доплавало до брега. Не можах да се обръсна. Дано това не ви обижда. Не съм тръгнал на конкурс за най-красив мъж.

— Не съм обърнала внимание — излъга Лори. — Но защо един лейтенант от полицията се интересува така живо от убийството на осемнадесетгодишен младеж? Има ли в случая нещо особено, което трябва да знам?

— Всъщност не — каза лейтенантът. — Интересът е по-скоро личен. Преди да ме повишат в лейтенант и да ме прехвърлят в отдел „Убийства“, шест години работих в отдела за борба с организираната престъпност. При Де Паскуале двете области се покриват. Младежът беше гангстер от периферията на престъпната организация на клана Лучия. Макар да беше само на осемнадесет, вече имаше доста голям актив.

Асансьорът спря на петия етаж и Лори направи знак, че трябва да слязат.

— Както вероятно вече се досещате — продължи Лу, следвайки я по коридора, — смъртта на Де Паскуале очевидно е екзекуция.

— Така ли? — попита Лори. Засега нищо не беше очевидно за нея.

— Сто на сто — каза Лу. — Ще установите, че е застрелян от близко разстояние с малокалибрен куршум в основата на мозъка. Това е обичайният, изпитан начин. Тихо и кротко.

Влязоха в кабинета. Тя представи Лу на Рива, която вече беше погълната от работата си. Лори взе един стол за Лу и го сложи до бюрото си. Седнаха.

— Сигурно сте виждали този род смъртно наказание в мафиотски стил — осведоми се Лу.

— Не съм сигурна — уклончиво отвърна Лори.

Докато следваше медицина, се беше научила как да избягва ясния отговор, когато й задават целенасочен въпрос. Не искаше да остави впечатление, че е неопитна.

— Такива случаи обикновено издават търкания между съперничещи си организации — обясни Лу. — А този път явно има търкания между престъпните кланове Лучия и Вакаро. Те дърпат конците в Куинс, а интересите им се отстояват от двама босове среден калибър — Вини Доминик и Пол Серино. Според мен Пол Серино има пръст в очистването на клетия Франк де Паскуале и ако е така, не искам нищо повече, освен да го притисна с един обвинителен акт. Бях по следите на този тип през всичките шест години, докато работех в отдела за борба с организираната престъпност. Така и не успях да събера материали срещу него. Но ако докажа участието му в престъпление, предвиждащо смъртно наказание, каквото е убийството на Де Паскуале, ще съм безкрайно доволен.

— Тежестта ляга върху нас — каза Лори, отваряйки папката на Де Паскуале.

— Ако вие или вашата лаборатория откриете нещо, ще ви бъда признателен до гроб — рече Лу. — Нужен ни е някакъв пробив. Проблемът при типове от рода на Серино е, че те държат толкова много хора между себе си и престъпленията, извършени заради тях, че рядко се сдобиваме с улики, на които да се опрем.

— О, по дяволите! — неочаквано каза Лори. Слушаше Лу и в същото време проучваше материалите в папката на Де Паскуале.

— Какво има? — попита лейтенантът.

— Липсва рентгенова снимка на Де Паскуале — рече Лори. Тя взе телефона и набра номера на моргата. — Трябва да направим рентгенова снимка преди аутопсията. За съжаление това ще позабави работата. Няма как, ще започна с някой от другите два случая. Извинявайте.

Лу сви рамене.

Лори каза на техника от моргата, който вдигна телефона, веднага да направи рентгенова снимка на Франк де Паскуале. Той обеща да стори каквото може. Когато Лори оставяше слушалката, вратата на кабинета се отвори и влезе Калвин Уошингтън.

— Лори — каза той, — имаме проблем, за който трябва да те уведомя.

Тя стана от мястото си.

— За какво се касае? — попита. Забеляза, че Калвин гледа въпросително Лу. — Доктор Уошингтън, мисля, че се познавате с лейтенант Солдано.

— А, да — рече Калвин. — Не ми обръщайте внимание. Изглежда, ме е налегнала болестта на Алцхаймер. Запознахме се сутринта. — Той се ръкува с Лу, който стана, когато Лори го представи. — Седнете и двамата — избоботи Калвин. — Лори, трябва да те предупредя, че вече ни посмъмриха от кабинета на кмета заради случая с Дънкан Андрюс. Изглежда, починалият има големи политически връзки. Така че се налага да сме по-сговорчиви. От теб искам да потърсиш хубавичко някаква естествена причина за смъртта, за да изместиш на заден план наркотиците. Семейството предпочита така.

Лори вдигна поглед към лицето на Калвин с известна надежда, че то ще разцъфне в широка усмивка и той ще каже, че просто се е пошегувал. Но изражението на Калвин остана непроменено.

— Май не те разбирам — поде тя.

— По-ясно от това не мога да ти го кажа — рече Калвин. Прословутата му избухливост беше на път да се прояви.

— Какво искаш да направя, да излъжа ли? — попита Лори.

— По дяволите, не, доктор Монтгомъри! — изсъска Калвин. — Какво да направя, да ти напиша дума по дума какво се иска от теб ли? Просто те моля да се съобразяваш, и толкова! Открий там някаква сърдечна недостатъчност, аневризъм, каквото и да е и го напиши. И не се прави на толкова учудена и влюбена в истината. Политиката играе роля тук и колкото по-рано го разбереш, толкова по-добре за всички ни. Просто го направи.

Калвин се обърна и си тръгна така внезапно, както беше дошъл.

Лу подсвирна и седна.

— Серт човек — каза той.

Лори поклати глава — не можеше да повярва на ушите си. Обърна се към Рива, която не беше спирала да работи.

— Чу ли? — попита я Лори.

— И на мене ми се случи веднъж — каза Рива, без да вдига поглед. — Само че моят случай беше самоубийство.

Лори седна с въздишка на стола зад бюрото и погледна Лу.

— Не съм сигурна, че съм готова да пожертвам истината и етиката заради политиката.

— Не смятам, че доктор Уошингтън искаше от вас това — рече Лу.

Лори почувства, че се изчервява.

— Така ли? Извинявайте, но според мен искаше точно това.

— Нямам намерение да ви се бъркам — продължи лейтенантът, — но доколкото схванах, доктор Уошингтън иска да наблегнете на евентуалната естествена причина за смъртта, каквато и да е тя. Останалото е въпрос на тълкуване. Кой знае защо, е важно в случая. Едно е реалността, съвсем друго — светът, за който мечтаем.

— Май ви харесва да замазвате подробностите — каза Лори. — В патологията наш дълг е да търсим истината.

— И таз добра, истината! — възкликна лейтенантът. — Какво е истината? Почти във всичко в живота има сиви оттенъци, защо да ги няма и в смъртта. Моята работа е законността. Тя е идеал. Аз се стремя към него. Но ако си въобразявате, че политиката понякога не играе водеща роля в правораздаването, много се лъжете. Винаги има известно разминаване между правото и правосъдието. Слезте на земята.

— Добре, но никак не ми харесва — отвърна Лори. Всичко това й припомни, че когато преди половин час е идвала насам, си е мислела за компромиса.

— Не е задължително да ви харесва — каза Лу. — На малцина им харесва.

Лори разгърна папката на Дънкан Андрюс. Запрелиства материалите, докато стигна до заключението на следователя. Почете малко и вдигна поглед към Лу.

— Започвам да схващам — каза тя. — Покойникът е бил някакво дете чудо във финансите, едва на тридесет и пет години, а вече пръв заместник на председателя на инвестиционна банка. На всичкото отгоре тук има бележка, че баща му се е кандидатирал за сенатор.

— Каква по-голяма политика от това! — възкликна Лу.

Лори кимна. После продължи да чете заключението от следствието. Когато стигна до графата за лицето, идентифицирало починалия, се натъкна на името Сара Уедърби. В графата за връзката на свидетеля с починалия следователят бе написал „приятелка“.

Лори поклати глава. Това, че някой е открил любимия си, умрял от наркотици, извика неприятен спомен у нея. Мислите й светкавично я пренесоха седемнадесет години назад във времето, когато тя беше на петнадесет и току-що бе постъпила в училището „Лангли“. Още помнеше хубавия слънчев ден, сякаш е било вчера. Беше средата на есента, времето бе свежо и ясно и дърветата в Сентръл Парк пламтяха от цветове. Беше минала покрай „Метрополитън“ с неговите знамена, плющящи под напористия вятър. Бе завила по Осемдесет и четвърта улица и бе влязла в масивната жилищна сграда на родителите си откъм западната страна на Парк авеню.

— Прибрах се! — извика Лори и метна ученическата си чанта на масичката в антрето.

Не отговори никой. Чуваше се само шумът от уличното движение по Парк авеню, примесен с неизбежните клаксони на таксита.

— Има ли някой вкъщи? — извика Лори и чу как гласът й отеква през стаите.

Изненадана, че апартаментът е празен, тя мина през антрето и влезе в кухнята. Дори Холи, прислужницата, не се виждаше никъде. Но тогава Лори си спомни, че е петък, почивният ден на Холи.

— Шели! — изкрещя Лори.

По-големият й брат се беше върнал вкъщи от колежа, където бе първокурсник, за ваканцията по случай Деня на Колумб. Лори предполагаше, че ще го открие или в кухнята, или в кабинета. Надникна там — нямаше никой, но телевизорът работеше с изключен звук.

За момент се загледа в безмълвните гримаси на някакво дневно шоу. Видя й се странно, че телевизорът е оставен включен. Реши, че вкъщи все пак би трябвало да има някой, и продължи да обикаля апартамента. Кой знае защо, тихите стаи я изпълниха с лошо предчувствие. Завтече се, усетила, че не бива да се бави.

Пред стаята на Шели се поколеба. След това почука. Когато не получи отговор, почука отново. Отново не отговори никой и тя натисна дръжката. Беше отключено. Лори отвори вратата и влезе в стаята.

Пред нея на пода беше брат й, Шели. Лицето му беше бяло като порцелановия сервиз с цвят на слонова кост в трапезарията. От носа му се стичаше струйка кръв. Над лакътя му се виждаше гумен турникет. На пода, на двадесетина сантиметра от полуотворената му длан се търкаляше спринцовка, която Лори бе забелязала предишната вечер. На ръба на писалището бе оставен пергаминов плик. Лори се досети какво има в него — нали Шели й бе казал предната вечер. Сигурно това беше „бързата топка“, с която се перчеше той, някаква смес от кокаин и хероин.

Няколко часа по-късно същия ден Лори преживя най-ужасния сблъсък в живота си. На сантиметри от носа й беше гневното лице на баща й с изхвръкнали очи и поморавяла кожа. Той беше извън себе си от ярост. Пръстите му се бяха забили в кожата й над лакътя, където я държеше. Малко по-нататък майка й ридаеше в носната си кърпичка.

— Знаеше ли, че брат ти взема наркотици? — попита баща й. — Знаеше ли? Отговори ми! — Хватката му се стегна.

— Да — изтърси Лори. — Да, да!

— Защо не си ни казала? — изкрещя баща й. — Ако ни беше казала, щеше да е жив.

— Не можех — изплака Лори.

— Защо? — кресна баща й. — Кажи ми защо!

— Защото… — извика Лори. После рече: — Защото той ме помоли да не го издавам. Накара ме да обещая.

— Е, това обещание го е убило — просъска баща й. — То го е убило точно толкова, колкото и проклетият наркотик.

Лори почувства, че някой я сграбчва над лакътя, и подскочи. Стъписването я върна обратно в настоящето. Тя премигна няколко пъти, сякаш излизаше от унес.

— Добре ли сте? — попита я Лу. Беше се изправил и я държеше за ръката.

— Няма ми нищо — рече малко смутена Лори. Освободи се от ръката на лейтенанта. — Да видим докъде бяхме стигнали.

Дишането й се бе учестило. По челото й беше избила пот. Тя погледна изписаните листове пред себе си, опитвайки се да си спомни какво е извикало в съзнанието й такива стари болезнени спомени. Сякаш се бе случило вчера — спомняше си мъчителното лутане между думата, която бе дала на брат си, и отговорността, която носеше пред родителите си — и ужасната вина и бремето, че бе избрала първото.

— За какво си мислехте? — попита Лу. — Сякаш бяхте много далеч от тук.

— За това, че умрелият е бил намерен от приятелката си — рече Лори, тъй като погледът й отново се спря на името на Сара Уедърби.

Нямаше намерение да разказва миналото си на лейтенанта. И до ден-днешен й бе неприятно да говори за този трагичен епизод с приятели, камо ли с някакъв непознат. „Какво ли е изживяла горката жена“ — помисли си тя.

— За нещастие жертвите често пъти биват намирани от най-близките им — обади се лейтенантът.

— Шокът сигурно е бил страшен — каза Лори. Тя съчувстваше на Сара Уедърби. — Според мен Дънкан Андрюс не е типичен случай на смърт от свръхдоза наркотик.

Лу сви рамене.

— Опрем ли до кокаина, едва ли има типични случаи. След като през седемдесетте години този наркотик стана моден и сред каймака на обществото, смъртни случаи вече има във всички прослойки, от него умират спортисти и естрадни изпълнители, държавни служители, колежани и гангстери от старата част на града. Една доста демократична напаст. За кокаина няма социални прегради.

— Тук, в Службата по съдебна медицина, се натъкваме главно на представители от по-бедните слоеве — каза Лори. — Но като цяло сте прав. — Тя се усмихна. Беше впечатлена от Лу. — С какво сте се занимавали, преди да постъпите в полицията?

— Какво имате предвид? — попита лейтенантът.

— Учили ли сте в колеж?

— Разбира се, че съм учил! — тросна се той. — Що за въпрос!

— Извинете — каза Лори. — Не знаех, че тази тема ще ви подразни.

— Не че ме дразни — отвърна лейтенантът. — Понякога малко се смущавам от института, в който съм следвал. За мен бе достъпен само един общински колеж в Лонг Айлънд, не някоя кула от слонова кост за интелектуалния елит. А вие къде сте учили?

— В Уезлианския университет в Кънектикът — каза Лори. — Чували ли сте за него?

— Разбира се, че съм чувал — рече Лу. — Вие какво, да не си мислите, че всички полицаи са невежи? Уезлианският университет. Би трябвало да се досетя. Както казва Били Джоуел, вие, момичетата от центъра на града, живеете в центъра на света.

— Как познахте, че съм от Ню Йорк?

— По акцента, докторе — обясни лейтенантът. — Той е така неизличим, както моят, лонгайлъндският.

— Ясно — каза Лори.

Не й харесваше, че е ясна като отворена книга. Чудеше се какво ли още би могъл да й каже за нея този мъж, изхождайки от следователския си опит. Лори смени темата.

— Не е толкова важно къде си учил, по-важно е какво си правил, докато си бил там — каза тя. — Не бива да се притеснявате от колежа, в който сте следвали. Очевидно имате добро образование.

— Лесно ви е да го кажете — рече Лу. — Но ви благодаря за комплимента.

Лори погледна материалите върху бюрото си. Изведнъж се почувства малко гузна, задето е имала привилегията да учи в частна гимназия и да следва в Уезлианския университет и в Медицинския институт към Колумбийския университет. Надяваше се, че думите й не са прозвучали покровителствено.

— Ще прегледам набързо третия случай — поде тя. — Луис Херера, двадесет и осем годишен, безработен, открит в кофа за боклук зад магазин за хранителни стоки. — Лори вдигна поглед към Лу. — Вероятно е умрял в някоя пушалня на наркотици и буквално е бил изхвърлен на бунището. Обичаен случай на смърт от свръхдоза, с каквито непрекъснато се срещаме. Още един тъжен пропилян живот.

— В някои отношения може би по-трагичен, отколкото на богаташа — намеси се Лу. — Сигурно е имал много по-малък избор в живота.

Лори кимна. Реализмът на лейтенанта беше ободряващ. Пресегна се към телефона и набра номера на Черил Майърс от отделението по съдебна медицина. Помоли я да събере всички данни за здравословното състояние на Дънкан Андрюс. Каза, че се надява да открият някакво заболяване, което да свържат със смъртта му.

Остави телефона и извърна очи към Лу.

— Както и да го погледна, все ми се струва, че мамя. — Лори стана и събра всички материали.

— Ами, мамите! — успокои я Лу. — Пък и защо не изчакате, докато получите цялата информация, включително и от аутопсията? След това ще му берете грижата. Кой знае, може би всичко ще се оправи?

— Добър съвет — каза Лори. — Да вървим долу и да се залавяме за работа.

Обикновено Лори се преобличаше в облеклото за аутопсия в кабинета си, но нали и лейтенантът беше тук, реши да използва съблекалнята. Когато слязоха с асансьора в сутерена, посочи на Лу мъжката съблекалня, а тя влезе в дамската. Пет минути по-късно се срещнаха във фоайето. Лори беше с кат дрехи за операция, върху тях с друг кат непромокаемо облекло и накрая с широка престилка. На главата си носеше шапка. На шията й висеше маска за лице. Лу си беше сложил само хирургическа престилка и носеше в ръка маската за лице.

— Приличате на някой от лекарите — каза Лори, оглеждайки Лу, за да се увери, че е облякъл подходящо облекло.

— Чувствам се така, сякаш влизам на операция, а не за да присъствам на аутопсия — рече Лу. — Миналия път не съм се обличал така. Сигурна ли сте, че трябва да сложа и маската?

— Всички в залата са с маски — обясни Лори. — Заради СПИН и другите инфекции правилата станаха много по-строги. Ако не я сложите, Калвин направо ще ви изхвърли навън.

Тръгнаха по централния коридор на моргата, покрай вратата от неръждаема стомана на големия хладилник и дългата редица хладилни камери за отделните трупове. Камерите образуваха огромно „П“ в средата на моргата.

— Това място наистина е ужасно — подметна лейтенантът.

— Предполагам — каза Лори. — Но не чак толкова, когато свикнеш.

— Прилича на холивудски декор за филм на ужасите — допълни Лу. — Кой е избрал тези сини плочки за стените? Ами циментовият под? Защо няма никаква облицовка? И всички тези петна.

Лори спря и се вгледа в пода. Макар че беше лъснат, петната си личаха.

— Отдавна беше предвидено да се облицова — каза тя. — Но въпросът потънал в дебрите на нюйоркската бюрократична машина. Поне така съм чувала.

— А какво търсят тук всички тези ковчези? — попита лейтенантът. — Хубава изработка. — Той посочи камарата чамови сандъци, струпани почти до тавана. Други стояха изправени.

— На фирмата „Потърс Фийлд“ са — обясни Лори. — В Ню Йорк има много неидентифицирани трупове. След аутопсията ги държим в хладилника няколко седмици. Ако никой не ги потърси, накрая ги погребват за сметка на общината.

— Няма ли къде другаде да складират ковчезите? — поинтересува се Лу. — Прилича на битпазар.

— Аз поне не знам да има — отговори Лори. — Но никога не съм се замисляла за това. Толкова съм свикнала да ги виждам тук.

Влезе първа в залата за аутопсии и задържа вратата пред лейтенанта. За разлика от предишната сутрин на всичките осем маси имаше трупове, на палеца на крака на всеки беше вързано картонче. На пет от масите колегите й вече бяха започнали аутопсиите.

— Браво, браво, доктор Монтгомъри, започвате преди обяда — подхвърли един от лекарите — не се виждаше кой под дрехите и шапките.

— Някои сме достатъчно умни да пробваме водата, преди да се хвърлим в басейна — върна му го Лори.

— Вие сте на шеста маса — извика един санитар от мивките, където миеше черва.

Лори погледна назад към Лу, който се бе спрял вътре до самата врата. Видя, че преглъща с усилие. Макар да бе казал, че вече е присъствал на аутопсии, тя имаше чувството, че лейтенантът намира тази „конвейерна“ операция за леко потискаща. Тъй като миеха вътрешностите, не миришеше особено приятно.

— Можете да излезете по всяко време — каза му Лори.

Лу вдигна ръка.

— Нищо ми няма — рече той. — Щом вие понасяте това, защо да не го понеса и аз.

Лори тръгна към шеста маса. Лейтенантът я последва. Появи се Вини Амендола, и той с хирургическа престилка и шапка.

— Днес сме заедно, доктор Монтгомъри — каза Вини.

— Чудесно — рече Лори. — Иди да вземеш всичко, от което ще имаме нужда, и да започваме.

Вини кимна и се отправи към шкафовете с инструменти. Лори извади папките с материалите и ги сложи на място, където да ги стига, после погледна Дънкан Андрюс.

— Красив мъж — каза тя.

— Не предполагах, че лекарите мислят по този начин — рече Лу. — Смятах, че всички сте нещо като безполови.

— Не бих казала — отвърна Лори.

Бледото тяло на Дънкан бе проснато върху стоманената маса, сякаш той бе заспал. Клепачите му бяха затворени. Единственото нещо, което го загрозяваше, освен нездравата бледост, бяха изподраните му китки. Лори ги посочи.

— Тези дълбоки драскотини вероятно са резултат от така нареченото изтръпване — сетивна халюцинация, при която имаш усещането, че под или по кожата ти са полазили насекоми. Наблюдава се и при кокаинова, и при амфетаминова интоксикация.

Лу поклати глава.

— Не мога да проумея защо хората вземат наркотици — поде той. — За мен е неразбираемо.

— Правят го за удоволствие — отговори Лори. — За нещастие наркотици като кокаина засягат части от мозъка, които в процеса на еволюцията са се развили като центрове за насърчаване: те насърчават поведение, което да увековечи човешкия род. Ако искаме борбата срещу наркотиците да се увенчае с успех, трябва да признаем, че те доставят наслада, а не да го отричаме.

— Защо имам чувството, че не одобрявате особено официалната кампания срещу наркотиците „Кажете просто не“? — попита лейтенантът.

— Защото не я одобрявам. Тя е глупава — каза Лори. — Или най-малко късогледа. Според мен политиците, които са съчинили тази програма, нямат никаква представа как израстват децата в днешното общество, особено бедните градски деца. Опиатите са навсякъде, децата ги опитват и виждат, че са приятни, и затова си мислят — силните на деня ги лъжат, че те имат и отрицателен, опасен ефект.

— Някога посягали ли сте към наркотиците?

— Опитвала съм кокаин.

— Наистина ли?

— Изненадан, ли сте? — попита Лори.

— Май да, донякъде.

— Защо?

Лу сви рамене.

— Не знам. Сигурно не приличате на такава.

Лори се засмя.

— Сега той много повече прилича на такъв, отколкото аз — каза тя и посочи Андрюс. — Но се обзалагам, че когато е бил жив, също не е приличал на такъв. Да, опитвала съм дроги в колежа. Въпреки това, което се случи с брат ми, или може би тъкмо заради това.

— Какво се е случило с брат ви? — поинтересува се лейтенантът.

Лори сведе поглед към тялото на Дънкан Андрюс. Не бе смятала да намесва брат си в разговора. Забележката й се бе изплъзнала, сякаш разговаряше с някой близък човек.

— Брат ви от свръхдоза ли е починал? — продължи Лу.

Погледът на Лори се премести от трупа на Дънкан към него. Тя не умееше да лъже.

— Да — каза тя. — Но не ми се говори за това.

— Добре — рече Лу. — Не искам да се бъркам в чужди работи.

Лори се обърна отново към тялото на Дънкан. За миг си представи, че на студената маса пред нея е тялото на брат й. Изпита облекчение, когато видя Вини да се връща с ръкавици, епруветки за пробите, консерванти, етикети и набор инструменти. Гореше от желание да се заеме с аутопсията и да забрави мъчителните спомени.

— Да почваме — подкани Вини.

Той се зае да слага етикетите по епруветките, Лори разгъна ръкавиците и си ги сложи. После намести защитните очила и внимателно огледа Дънкан Андрюс. След като видя главата му, направи знак на Лу да мине от другата страна на масата. Раздели косата на Дънкан и показа на лейтенанта множество синини.

— Обзалагам се, че е имал поне един гърч — каза Лори. — Нека видим езика му.

Отвори устата на Дънкан. Езикът му беше разкъсан на няколко места.

— Точно както очаквах — рече Лори. — Да видим сега колко кокаин е поел господинът. — С малко фенерче и лекарски разширител тя огледа носната кухина на Дънкан. — Няма перфорации. Изглежда нормално. Май не е смъркал много.

Изправи се. Забеляза, че вниманието на Лу е насочено към една от съседните маси, където разрязваха горната част на череп. Погледите им се срещнаха.

— Добре ли сте? — попита Лори.

— Не бих казал — отговори лейтенантът. — Всъщност всеки ден ли правите това?

— Средно три-четири дни в седмицата — рече Лори. — Защо не поизлезете малко? Ще ви извикам, когато започнем с Де Паскуале.

— Не, ще се оправя. Да продължаваме. Какво следва по-нататък?

— Обикновено проверявам очите — обясни Лори.

Наблюдаваше Лу. Никак не й се искаше да припадне и да си удари главата в циментовия под. Вече се беше случвало с един посетител.

— Продължавайте — подкани я лейтенантът. — Нищо ми няма.

Лори сви рамене. После сложи палеца и показалеца си върху клепачите на Дънкан и ги отвори. Лу зяпна и се извърна. За момент Лори се почувства объркана. Очите ги нямаше! Сочните червени очни ябълки бяха запълнени с обагрени в розово тампони. С тях трупът изглеждаше ужасен.

— Да! — поде Лу. — Капитулирах. Помогнахте ми да се съвзема и после капитулирах. Трябва да ви го призная. — Той се обърна отново към Лори. Лицето му, поне онова от него, което се виждаше между маската и шапката, беше пребледняло като платно. — Сещам се, това беше нещо като посвещаване на новак, нали?

Лори се изсмя нервно.

— Извинявайте — каза тя. — Бях забравила, че очите са извадени. Честно. Това беше случаят, в който семейството настояваше да се зачете желанието на починалия да бъде донор на органи. Ако очите бъдат извадени до дванадесет часа, често пъти могат да бъдат използвани, в случай че няма някакви противопоказания. Понякога това може да стане и по-късно, стига трупът да е бил замразен.

— Нямам нищо против да се шегуват с мен — поде лейтенантът.

— Но това не беше шега — възрази Лори. — Съжалявам, наистина. Вчера ми се обаждаха за този случай. Ала покрай всичко останало, което стана, бях забравила. Помнех само, че покойният си е бил кокаина венозно. Я да видим дали ще открием следи от инжекциите.

Лори обърна дясната длан на Дънкан, за да разгледа ръката между китката и лакътя откъм вътрешната страна. Вини направи същото с лявата ръка.

— Ето — възкликна Лори и посочи мъничката следа от спринцовка над една от вените в лакътната област.

— Не знаех, че кокаинът може да бъде вкарван венозно — рече Лу.

— Може да бъде приеман, кажи-речи, по всички начини, които си представяте, а и по такива, за които изобщо не се сещате — обясни Лори. — Венозно се взема рядко, но все пак се взема.

Докато го казваше, паметта й я върна назад, в нощта, преди да открие Шели мъртъв в стаята му. Току-що се беше върнал от Йейлския университет и Лори отиде при него — изгаряше да чуе как върви следването. Отвореният му несесер за бръснене беше на леглото.

— Какво е това? — попита тя и извади опаковка презервативи.

— Дай ми го — извика Шели, видимо раздразнен, че невръстната му сестра е намерила такова нещо в несесера.

Лори се изкиска, когато Шели грабна презервативите от ръката й. Докато той ги слагаше в горното чекмедже на писалището си, Лори надникна в несесера да види какво още има там. Но онова, което видя, беше по-скоро тревожно, отколкото интересно. Много внимателно извади от чантичката спринцовката. Беше иглата, която щеше да види на другия ден.

— Какво е това? — попита тя.

Шели отиде до нея и се опита да грабне иглата, но Лори му се изплъзна.

— Взел си я от кабинета на татко, нали? — попита момичето.

— Дай ми я, иначе зле ти се пише — сопна се той. Беше я хванал натясно до стената.

Лори стискаше спринцовката с две ръце зад гърба си. Беше израснала в Ню Йорк и знаеше какво означава едно момче да има спринцовка.

— Боцкаш ли се? — попита тя.

Шели й надви и взе иглата. Отиде до бюрото и я скри при презервативите. След това се обърна към сестра си, която не бе помръднала от мястото си.

— Опитвал съм няколко пъти — каза той. — Викат му „бърза топка“. Много от колегите го правят. Не е кой знае какво. Но не казвай на мама и на татко. Ако им кажеш, никога вече няма да ти говоря. Разбра ли? Никога.

Мимолетният спомен на Лори бе прекъснат от боботещия глас на Калвин Уошингтън.

— Какво, по дяволите, става тук? — извика той. — Защо още не сте започнали този случай? Отбих се, за да видя дали сте открили нещо, на което бихме могли да се опрем, а вие дори не сте започнали. Хайде, по-чевръсто!

Лори се разбърза. Огледа трупа отвън — забеляза освен следите от спринцовка само няколко синини над лактите на Дънкан. След това взе скалпел и направи обичайния У-образен разрез от раменете надолу до срамната кост. Подпомагана от Вини, тя работеше мълчаливо и бързо. Махна гръдната кост и откри вътрешните органи.

Лу гледаше да не пречи.

— Извинявайте, ако съм ви забавил — каза той, когато Лори спря, за да даде възможност на Вини да приготви епруветките за пробите.

— Не се притеснявайте — рече Лори. — Когато се заемем с Де Паскуале, ще ви обясня още някои неща, само че искам да приключа с Андрюс. Ако Калвин наистина побеснее, може да си имам неприятности.

— Разбирам — каза Лу. — Ако искате, да се махна?

— Не, няма такова нещо — отвърна Лори. — Само не се засягайте, че ще ви пренебрегна за малко.

След като огледа всички вътрешни органи, Лори взе с няколко спринцовки различни течности за токсикологична проба. Те с Вини пипаха много внимателно, така че всеки образец да попадне в епруветката със съответния етикет. После се зае да вади органите един по един. Най-много време отдели за сърцето, докато накрая бе извадено и то.

Вини отиде на мивката да измие стомаха и червата, а Лори грижливо изследва сърцето и взе множество проби за микроскопско изследване. След това взе подобни проби и от някои други органи. В това време Вини се върна. Без да чака да го подканят, се зае с главата, отделяйки скалпа. Щом огледа черепа, Лори му кимна да го среже с електрическия скалпел на две точно над ушите.

Лу продължаваше да стои настрана, когато Лори извади мозъка и го пльосна в легена, подложен от Вини. Хванала нож с дълго острие, който приличаше на касапски, тя започна да реже с него, сякаш кълцаше разфасовано месо. Двамата с Вини работеха вещо, без много приказки.

След половин час Лори изведе Лу от залата за аутопсии. Свалиха си престилките и халатите и се качиха в стола на втория етаж да си вземат кафе. Разполагаха с петнадесетина минути, докато Вини махне останките на Дънкан и „настани“ следващия „пациент“, Франк де Паскуале.

— Благодаря, но няколко дни май няма да сложа и залък в уста — рече Лу, когато тя му предложи да си вземе нещо от автоматите за закуски в стола.

Лори си наля още една чаша кафе. Двамата седнаха на пластмасова маса до микровълновата печка. В помещението имаше още петнадесетина души, погълнати от оживен разговор.

Лу видя, че някои пушат, извади кутия „Марлборо“ и кибрит и запали цигара. Но забеляза израза на Лори и я извади от устата си.

— Нали нямате нищо против? — попита той.

— Щом се налага — отвърна Лори.

— Само една — обеща лейтенантът.

— И така, Дънкан Андрюс нямаше никакви съществени патологични отклонения — поде тя. — Сигурна съм, че няма да открия нищо и при хистологичните изследвания.

— Все пак опитайте — посъветва я Лу. — В най-лошия случай ще прехвърлите всичко на Калвин. Нека той реши какво да прави. Нали е от ръководството, това е негова работа.

— Смъртният акт трябва да бъде подписан от човека, извършил аутопсията — обясни Лори. — Но все пак ще опитам.

— Направи ми впечатление начинът, по който боравехте с онзи нож в моргата… — рече лейтенантът.

— Благодаря за комплимента — каза Лори. — Струва ми се обаче, че предстои да чуя едно „но“.

— Просто съм учуден, че привлекателна жена като вас си е избрала такава професия — допълни Лу.

Лори затвори очи и изпъшка раздразнена.

— Забележката ви е доста високомерна. — Тя се взря в Лу. — За съжаление заличава комплимента ви. Може би искахте да кажете: „Какво търси едно толкова хубаво момиче на такова място?“.

— Ей, не се засягайте — каза Лу. — Изобщо не съм искал да ви обидя.

— Щом говорите за външността и за способностите ми и ги свързвате, значи се отнасяте отрицателно и към двете — рече Лори и отпи глътка кафе. Забеляза, че Лу е объркан и притеснен. — Не че ви упреквам — каза тя. — Но ми е дошло до гуша да защитавам професията, която съм си избрала. А също да слушам, че външността и полът ми нямат нищо общо с длъжността, която заемам.

— Може би е най-добре да си мълча — рече Лу.

Лори повдигна поглед към часовника на стената.

— Вече трябва да слизаме долу. Вини сто на сто е сложил Де Паскуале на масата.

Изгълта остатъка от кафето и стана. Лу загаси цигарата и забърза подире й. След пет минути двамата стояха с халатите пред екрана в моргата и разглеждаха рентгеновите снимки на Франк де Паскуале. Отзад и отстрани на главата ясно личеше очертанието на куршума, заседнал в теменната част.

— Оказахте се прав за местоположението на куршума — каза Лори. — Ето го — в основата на мозъка.

— Гангстерите не си поплюват — рече Лу.

— Така си е, пипат безпогрешно — добави Лори. — Мине ли през основата на мозъка, куршумът засяга жизненоважните центрове на дишането и сърдечната дейност.

— Ако трябва да умра, предпочитам да ме очистят по този начин — каза Лу.

Лори погледна детектива.

— Приятна мисъл.

Лу сви рамене.

— С професия като моята, човек си мисли за тези неща.

Лори отново извърна очи към рентгеновата снимка.

— Прав сте също и че куршумът е с малък калибър. Вероятно двадесет и втори, най-много двадесет и пети.

— Най-често използуват този калибър — поясни лейтенантът. — По-големите създават главоболия.

Лори го поведе към шеста маса, където бяха положени тленните останки на Франки. Трупът беше леко подут. Дясното око беше отекло повече от лявото.

— Изглежда по-млад от осемнадесет години — каза Лори.

— На около петнадесет — съгласи се Лу.

Лори помоли Вини да обърне тялото, за да огледат главата отзад. С едната ръка раздели мократа му сплъстена коса и оголи кръгла рана, около която кожата беше охлузена. След като направи няколко измервания и снимки, внимателно обръсна косата при раната, за да я разкрие напълно.

— Явно са стреляли отблизо — каза Лори. Тя посочи плътния пръстен барут около мястото, където бе проникнал куршумът.

— От колко близо? — попита Лу.

Лори се замисли за миг.

— Осем-десет сантиметра. Там някъде.

— Както обикновено — каза детективът.

Лори направи още някакви измервания и снимки. След това внимателно изчегърта с чист скалпел малко от барута вътре в прободните рани. Чукна лекичко острието на скалпела откъм вътрешната стена на една епруветка, за да съхрани материала за лабораторен анализ.

— Никога не се знае какво ще кажат химиците — рече тя, подавайки епруветките на Вини, за да им сложи етикети.

— Нужен ни е някакъв пробив — рече Лу. — Няма значение какъв.

Когато Вини прикачи етикетите към епруветките с пробите, Лори го накара да й помогне да обърнат Франк отново по гръб.

— Какво му има на дясното око? — попита детективът.

— Не знам — каза Лори. — На рентгеновата снимка не личи куршумът да е проникнал в очната кухина, но знае ли човек!

Клепачът беше мораво-синкав. През очната цепка се подаваше отекла конюнктива. Лори повдигна внимателно клепача.

— Уф — изпъшка Лу. — Лоша работа. На първия му ги нямаше очите, този изглежда така, сякаш някой му е премазал окото с тежкотоварен камион. Дали не е станало, когато трупът се е носел по Ийст Ривър?

Лори поклати глава.

— Станало е, преди да настъпи смъртта. Вижте кръвоизливите под лигавицата. Това означава, че сърцето още е биело. Бил е жив, когато се е случило.

Лори се наведе по-близо и внимателно огледа роговицата. По отражението на лампите върху нея заключи, че е разкъсана. Освен това беше млечнобяла. Лори се пресегна към лявото око и повдигна клепача. За разлика от дясната, лявата роговица беше бистра; изцъкленото око се бе втренчило в тавана.

— Възможно ли е да е от куршума? — попита Лу.

— Едва ли — отговори Лори. — Така роговицата може да бъде засегната само от химикал. Ще вземем проба за токсикологията. Ще я разгледам отблизо на части под микроскопа. Честно казано, за пръв път виждам такова нещо.

Продължи да оглежда трупа отвън. Спря поглед върху китките и ги посочи.

— Виждате ли охлузванията и раничките?

— Да — потвърди Лу. — Какво означава това?

— Клетото момче явно е било връзвано. Може би увреждането на окото е някакъв вид мъчение.

— Гадни типове — рече лейтенантът. — Яд ме е, че уж се прикриват зад някакъв морален кодекс, а всъщност в техния свят действа само законът на джунглата. А най̀ ме е яд, че с безчинствата си създават лошо име на всички американци от италиански произход.

Докато оглеждаше ръцете и краката на Франк, Лори попита Лу защо враждуват престъпните кланове Вакаро и Лучия.

— За територия — каза детективът. — Всичките са струпани на едно място, в Куинс и отчасти в Насау. Открай време си оспорват територията. Водят безжалостна война за надмощие в престъпния бизнес с наркотици, в отпускането на кредити, за игралните домове в укриването на крадени вещи, изнудвачеството, кражбите на коли, контрабандата… За какво ли не. Вечно се боричкат и избиват помежду си, но това не води доникъде, така че им се налага да се търпят. Друг свят!

— Нима и сега се вършат подобни престъпления? — попита Лори.

— Безусловно — отвърна Лу. — И онова, което знаем за тях, е само върхът на айсберга.

— Защо полицията не предприеме нещо?

Детективът въздъхна.

— Стараем се, но не е лесно. Трябват ни доказателства. Както вече ви обясних, те се намират трудно. Шефовете не си мърсят ръцете, а убийците са професионалисти. Дори когато разполагаме с уличаващи ги сведения, те пак трябва да минат през съда и няма никакви гаранции. Ние, американците, винаги сме се страхували от своеволието на властите и затова всъщност закриляме със законите престъпните типове.

— Направо не е за вярване, че не може да се направи почти нищо.

— Може да се направи само ако се сдобием с неоспорими доказателства. Да вземем този тук, Франк де Паскуале. Деветдесет и девет на сто съм сигурен, че са го пречукали Серино и неговите хора. Но съм с вързани ръце, докато нямам някакви доказателства, докато не стане пробив.

— Пък аз си мислех, че полицаите имат информатори — каза Лори.

— Да, имаме — съгласи се детективът. — Но никой измежду тях не знае нещо наистина съществено. Хората, които могат да ни насочат по вярна следа, се страхуват повече един от друг, отколкото от нас.

— Е, може пък аз да открия нещо при тази аутопсия — каза Лори, преместила отново поглед към тялото на Франк де Паскуале. — Бедата е, че водата обикновено изличава от трупа всички улики. Разбира се, налице е куршумът. В най-лошия случай ще ви дам него.

— Ще взема всичко, което мога да получа — отговори Лу.

Лори и Вини продължиха аутопсията. На всеки етап тя обясняваше на детектива какво правят. Аутопсията на Франк и тази на Дънкан се различаваха само по начина, по който Лори обработи мозъка. При Франк тя внимаваше да следва до милиметър пътя на куршума. Отбеляза, че той изобщо не е приближил издутото око. Освен това гледаше да не докосва куршума с метален инструмент. Веднага щом го извади, го сложи в пластмасова кутия, за да не се издраска. По-късно, след като бе изсъхнал, постави знак на основата му и го снима, а после го запечата в пликче, което прикрепи към разписката за получените вещи на убития — щеше да ги предаде на полицията, тоест на сержант Мърфи или на неговия колега горе.

— Сутринта си я биваше — каза Лу, когато излязоха от залата за аутопсии. — Научих много неща, но сигурно ще пропусна третия случай.

— Бях изненадана, че изтърпяхте цели два — отговори Лори.

Спряха пред съблекалнята.

— Ще прегледам микроскопските проби на Франк де Паскуале и ще ви съобщя, ако се е появило нещо. Единственото, което вероятно ще представлява интерес, е окото. Но знае ли човек?

— Е, беше ми приятно… — каза Лу и пристъпи.

Лори погледна тъмните очи на лейтенанта. Имаше чувството, че той иска да я попита още нещо, но изглежда, не се решаваше.

— Отивам горе да изпия още едно кафе — каза тя. — Няма ли да дойдете и вие, преди да си тръгнете?

— Звучи добре — отвърна Лу без колебание.

В стола те се озоваха на същата маса както одеве. Лори не проумяваше защо самоувереният лейтенант сега е толкова неспокоен и притеснен. Наблюдаваше го, докато той си вадеше цигарите и кибрита и се опитваше да запали.

— Отдавна ли пушите? — попита го, колкото да поведе някакъв разговор.

— От дванадесетгодишен — призна Лу. — Там, където живеех, нямаше какво друго да се прави.

Угаси клечката и всмукна дълбоко от цигарата.

— Някога мислили ли сте да ги откажете? — поинтересува се Лори.

— Естествено — рече лейтенантът и издуха дима през рамото си. — Лесно е да ги откажа. Правил съм го всяка седмица в продължение на една година. Но ако говорим сериозно, наистина искам да ги откажа. В управлението обаче е трудно. Почти всички пушат.

— Съжалявам, че не постигнахме някакъв пробив с Де Паскуале — каза Лори.

— Може би куршумът ще ни помогне някак — рече Лу. Той изпусна цигарата в пепелника, докато се опитваше да я закрепи на ръба. — Специалистите по балистика са доста изобретателни. Уф! — Детективът дръпна ръката си от пепелника. Беше си изгорил пръста от цигарата.

— Лу, добре ли сте? — попита Лори.

— Нищо ми няма — отвърна прекалено бързо той. Опита още веднъж да извади цигарата и този път успя.

— Изглеждате разстроен — каза Лори.

— Просто ми се струпа много на главата — отговори лейтенантът. — Но ми се ще да ви попитам нещо. Омъжена ли сте?

Без да иска, Лори се усмихна и поклати глава.

— Ама че неочакван въпрос!

— Права сте — съгласи се Лу.

— Освен това при тези обстоятелства не звучи много професионално — продължи Лори.

— И по това не мога да възразя — отново се съгласи детективът.

Лори замълча за момент, тъй като бе влязла в нещо като спор със себе си.

— Не — каза най-сетне тя. — Не съм омъжена.

— Ами в такъв случай… — поде Лу, като търсеше думите. — Защо да не обядваме заедно някой ден?

— Поласкана съм, лейтенант Солдано — отвърна смутено Лори. — Но обикновено не смесвам личния си живот с работата.

— Аз също — рече детективът.

— Не е изключено, но нека помисля.

— Дадено — каза Лу.

Лори виждаше, че той съжалява, задето я е попитал такова нещо. Лу стана рязко. Лори също се изправи, но лейтенантът й показа с ръка да остане на мястото си.

— Изпийте си кафето. Бог ми е свидетел, имате нужда от малко почивка, наистина. Ще изтичам долу, ще се преоблека и поемам. Обадете ми се.

Той й махна и си тръгна. На вратата се обърна и махна отново.

Лори махна в отговор, докато силуетът на Лу не се скри от погледа й. Лейтенантът наистина приличаше мъничко на Коломбо: интелигентен и в същото време непохватен и донякъде хаотичен. При това притежаваше определен пролетарски чар и някаква ободряваща земна непринуденост, които й допадаха. Пък и изглеждаше самотен.

Щом изпи кафето, Лори стана и се протегна. На излизане от стола осъзна, че Лу й напомня малко и нейния бивш приятел Шон Макензи, с когото ту се събираха, ту се разделяха. Без съмнение майка й щеше да оцени Лу като също толкова неподходящ. Лори си помисли дали не е привличана от подобни мъже отчасти именно защото знае, че нейните родители ще бъдат против. Ако наистина беше така, кога ли най-после щеше да се отърси веднъж завинаги от бунтарството си?

Натисна бутона на асансьора за слизане и се сети, че след като Лу я е изненадал със своя въпрос, е пропуснала да го попита дали е женен. Реши да го стори, ако й се обади. Погледна часовника си. Справяше се добре: оставаше й само една аутопсия, а още беше преди обяд.

Провери адреса, който бе надраскала върху някакво листче, и вдигна поглед към масивната жилищна сграда на Пето авеню. Беше в стила от средата на седемдесетте години и бе до Сентръл Парк. Над входа чак до бордюра имаше навес от син фестониран брезент. Облеченият в ливрея портиер стоеше в очакване точно зад остъклената врата от ковано желязо.

Когато Лори наближи входа, портиерът й отвори и учтиво попита с какво може да й бъде полезен.

— Бих искала да говоря с домоуправителя — каза Лори.

Разкопча палтото си. Докато портиерът се мъчеше със старомодния домофон, тя приседна на едно кожено канапе и огледа преддверието. Беше обзаведено с вкус, в сдържани, приглушени тонове. На масичката имаше букет свежи есенни цветя.

На Лори не й беше трудно да си представи как Дънкан Андрюс влиза уверено във фоайето на кооперацията, как си взема пощата и чака асансьора. Погледна към редицата пощенски кутии, дискретно прикрити зад китайски параван. Помисли си коя ли от тях е на Дънкан и дали в нея има писма, които чакат да ги прибере.

— С какво мога да ви помогна?

Лори се изправи и се озова очи в очи с мустакат мъж от испански произход. Над джоба на ризата му бе извезано името „Хуан“.

— Аз съм доктор Монтгомъри — каза Лори. — От Службата по съдебна медицина.

Отвори кожената си чанта и показа лъскавата, прилична на полицейска значка на съдебен лекар.

— С какво мога да ви бъда полезен? — повтори Хуан.

— Искам да отида в апартамента на Дънкан Андрюс — обясни Лори. — Възложено ми е да освидетелствам смъртта му и бих желала да огледам мястото.

Нарочно говореше официално. Всъщност се чувстваше неудобно от това, което правеше. Макар че според някои правила съдебните лекари трябваше да посещават местата, където е настъпила смъртта, Нюйоркската служба не го изискваше. Беше се наложила практиката там да ходят съдебномедицинските следователи. Но на стажа в Маями Лори бе натрупала много опит от огледа на местопроизшествието. В Ню Йорк й липсваше допълнителната информация, която даваха подобни посещения. И все пак бе дошла да види апартамента на Дънкан Андрюс по друга причина. Не очакваше да намери в него нещо, което да й отвори очите за случая. Чувстваше се длъжна да го направи по-скоро по лични подбуди. Покрай този високопоставен, утвърдил се в обществото млад мъж, простил се с живота заради няколкото мига удоволствие, което му е дал наркотикът, се сети за брат си. Тази смърт беше пробудила чувството й за вина, потискано цели седемнадесет години.

— Приятелката на Андрюс е горе — каза Хуан. — Най-малкото я видях да се качва преди половин час.

Той погледна към портиера и го попита дали госпожица Уедърби си е тръгнала. Портиерът отговори, че не е. Хуан се обърна към Лори и добави:

— Апартамент номер 7 Ц. Ще ви придружи дотам.

Лори се поколеба. Не беше очаквала, че в апартамента ще има някой. Наистина не искаше да разговаря с когото и да било от семейството на Андрюс, най-малко пък с приятелката му. Но Хуан вече бе в асансьора, беше натиснал копчето за етажа и държеше вратата, за да влезе и тя. Беше се представила като служебно лице и усети, че няма как да си тръгне.

Хуан почука на вратата на апартамента. Никой не му отвори, той извади връзка ключове и започна да ги прехвърля. Вратата се открехна точно когато понечи да пъхне в бравата един от тях.

На прага се показа жена, висока горе-долу колкото Лори, с руса къдрава коса. Беше облечена с тениска над избелелите от прането дънки. По бузите й личаха следи от сълзи.

Хуан представи Лори като служителка от болницата, след което се извини.

— Не си спомням да съм ви виждала там — каза Сара.

— Не съм от болницата — обясни Лори. — От Службата по съдебна медицина съм.

— Ще правите ли аутопсия на трупа на Дънкан? — поинтересува се Сара.

— Вече я направих — отвърна Лори. — Исках просто да огледам мястото, където е умрял.

— Разбира се — рече Сара и се дръпна от вратата. — Заповядайте!

Лори влезе в апартамента. Беше й страшно неудобно, знаеше, че се натрапва на горката покрусена жена. Изчака Сара да заключи вратата. Апартаментът беше просторен. Още от преддверието Лори видя голите дървета в огромния Сентръл Парк. Без да иска поклати глава — нямаше никаква причина Дънкан Андрюс да е вземал наркотици. Поне на пръв поглед изглеждаше късметлия.

— Всъщност Дънкан припадна точно тук, на вратата — обясни Сара и посочи пода. По бузите й пак се застичаха сълзи. — Отвори точно преди да почукам. Сякаш бе полудял. Беше тръгнал да излиза навън гол-голеничък.

— Моите съболезнования — каза Лори. — Наркотиците понякога предизвикват такива неща. От кокаина човек изпитва чувството, че гори отвътре.

— Дори не знаех, че е взел наркотици — изплака Сара. — Ако бях дошла по-бързо, след като ми се обади, сигурно нямаше да се случи. Ако бях останала в неделя вечерта…

— Наркотиците са проклятие — поде Лори. — Никой няма да узнае защо Дънкан ги е взел. Но той е решил сам да го направи. Не обвинявайте себе си! — Известно време тя мълча. — Знам какво е — изрече накрая Лори. — И аз намерих така по-големия си брат.

— Наистина ли? — рече Сара през сълзи.

Лори кимна. За втори път този ден беше признала тайна, която не бе споделяла с никого цели седемнадесет години. Съмнение няма, работата й си казваше думата, но по начин, който тя изобщо не беше очаквала. Случаят с Дънкан Андрюс я беше засегнал както никой друг дотогава.