Нещо свежо в Бландингс

I

Едно от преимуществата на зрялата възраст е здравият песимизъм, който, макар да отнема от остротата на изживяването на всякакви споходили ни венценосни победи, има възхитителния ефект да предотвратява стоварването върху главите ни от страна на Съдбата всякакви там златни тухли, монети, завързани за конче и издърпани изпод носа ни, и неизлюпени пилета, към които Буйната Младост се стреми така възторжено за голямо свое неизбежно разочарование. Когато напуснем двайсетте, узряваме за мисловния навик да гледаме накриво даровете на Съдбата. Може би понякога се разминаваме с някоя и друга награда, но и спираме лекомислено да попадаме в капани.

Аш Марсън тепърва щеше да достигне възрастта на кроткото недоверие и когато му се струваше, че Съдбата е благосклонна към него, беше достатъчно млад и глупав, за да приеме тази благосклонност за чиста монета и дори да й се радва.

Докато седеше на леглото си в края на тази първа вечер в замъка Бландингс, той си мислеше, че фортуна до голяма степен е на негова страна и определено му симпатизира. Беше преживял първия си скок във водовъртежа на слугинския етикет не само без да се изложи, но и с несъмнен успех. Без да направи нито една грешка, с която да си навлече упрека на целокупната Зала на Иконома, бе станал душата на компанията. Дори утре, в пристъп на разсеяност, да изпревари камерхера в строя към масата, щяха да му простят, защото комиците се ползват с определени привилегии.

Толкова по този въпрос. Това обаче беше само част от благосклонността на Фортуна. Фактът, че още в първия ден на общуването бе налучкал верния начин да се справи и доведе до подчинение сприхавия си работодател, беше още по-голям успех. Продължителните взаимоотношения с господин Питърс в първоначалния им дух щяха да се окажат голямо изпитание за него. Сега, благодарение на твърдия крак, с който бе тропнал от самото начало, той бе обезоръжил милионера.

На трето място идваше най-важното — не само се беше запознал с местонахождението и обкръжението на скарабея, но се беше и убедил, че вземането му и спечелването на хилядата лири ще е фасулска работа. Наум вече разпределяше парите и оптимизмът го доведе дотам, че както си седеше на леглото и анализираше събитията от деня, единственото, което подложи на съмнение, беше дали да вземе скарабея веднага, или да го остави на мястото му, за да си остави време да полекува вътрешностите на господин Питърс по начините, изброени в разговора между двамата. Защото, естествено, в мига, в който възвърнеше скарабея на законния му собственик и прибереше парите, позицията му на личен треньор и лечител щеше автоматично да отпадне.

Съжаляваше за това, защото мисълта да изостави толкова болен човек го тревожеше. Но като цяло, ако разгледаше нещата от всяка гледна точка, най-препоръчително бе да задигне скарабея час по-скоро и да остави храносмилането на господин Питърс на произвола на съдбата.

В качеството си на двайсет и шест годишен оптимист той не допускаше, че Съдбата е способна да си играе с него, че Съдбата може да му е подготвила неприятни изненади в бъдеще и че Съдбата, дори в настоящия час на радост, му готви ритник отзад, който щеше да му нанесе с най-мощното си оръжие, наречено Незаменимия Бакстър.

Погледна часовника си. Беше един без пет. Нямаше представа дали в замъка си лягаха рано, или не, но реши, че ще е благоразумно да даде на обитателите на къщата още един час. След това щеше да изприпка до долу и да прибере скарабея.

За щастие романът, който си беше взел от Лондон, се оказа интересен. Не усети кога удари два. Пъхна книгата в джоба си и отвори вратата.

Отвън беше тихо — тихо и необичайно тъмно. В коридора, на който се намираше стаята му, ръмжаха и подсвиркваха хърканията на спящата прислуга. Всички роби на труда хъркаха без изключение — едни в една тоналност, други — в друга, едни агресивно, други жално, а всеобщото хъркане бе мощно доказателство, че поне по отношение на това крило на къщата пътят бе чист и вероятността някой да смути плановете му беше нищожна.

Направените в по-ранен час изследвания го бяха запознали с географията на дома. Без усилие намери пътя до зелената сукнена врата, мина през нея и се озова в парадния вестибюл, където в камината с червени отблясъци просветваше последната жарава. Това бе единственото осветление и той остана доволен, че разузна обстановката предварително и не се налагаше да налучква пътя към вратата на музея.

Знаеше посоката и бе измерил разстоянието. Беше точно седемнайсет крачки от мястото, на което стоеше. Внимателно, като избягваше всеки шум, той започна да брои крачките. Стигна до единайсетата и се блъсна в някого.

В някого с меко тяло.

В някого, чиято ръка, когато докосна неговата, се оказа малка и женствена.

Останките от догорял пън рухнаха върху пепелта и огънят припламна за сетен път. Проблясъкът бе последван от пълна тъмнина. Огънят угасна. Малкото пламъче бе лебедовата му песен. Но се оказа достатъчно, за да разпознае Джоун Валънтайн.

— Велики Боже! — ахна той.

Смайването му беше краткотрайно. В следващата секунда единственото, което го учудваше, беше липсата на по-силна изненада. В това момиче имаше нещо, което караше и най-причудливите случки да изглеждат правилни и естествени. От момента, в който я срещна, животът му се бе превърнал от предсказуема поредица от безинтересни дни в странен карнавал на неочакваното, с който практиката започваше да го учи да свиква. Животът бе заприличал на сън, където всичко е възможно и където всичко случващо се трябва да се приема със спокойствието, присъщо на сънищата. Беше странно, че тя се намира в непрогледно тъмния параден вестибюл посред нощ, но в края на краищата не беше по-странно от неговото присъствие там. В света на сънищата, който обитаваше понастоящем, хората очевидно правеха най-необясними неща, водени от най-невероятни подбуди.

— Здрасти! — рече той.

— Не се плашете.

— Не, не.

— Струва ми се, че и двамата сме тук поради една и съща причина.

— Да не искате да кажете, че…

— Да, и аз дойдох да спечеля хилядата лири, господин Марсън. Ние сме съперници.

При сегашната му вътрешна настройка тези думи се сториха на Аш толкова прости и разбираеми, че той се зачуди дали всъщност ги чува за първи път. Имаше странното усещане, че го е знаел през цялото време.

— Дошли сте да вземете скарабея?

— Точно така.

Аш изпита смътното чувство, че нещо не е както се полага, но в началото не можа да установи какво е. След това загря.

— Но вие не сте млад мъж с приятен външен вид — отбеляза той.

— Не знам какво имате предвид. Но Алин Питърс ми е стара приятелка. Сподели с мен, че баща й е готов да даде голямо възнаграждение на човека, който му възстанови скарабея, и аз…

— Внимавайте! — прошепна Аш. — Бягайте! Някой иде!

По стълбите се чуха тихи стъпки, изщракване и над главата на Аш светна лампа. Огледа се. Беше сам, а зелената сукнена врата леко се полюшваше.

— Кой е? Кой е там? — прозвуча глас.

По широкото стълбище слизаше Незаменимия Бакстър.

Всеобщата подозрителност към човечеството и конкретните подозрения към определен човек са лошо приспивателно. Повече от час сънят бягаше от очите на Незаменимия Бакстър с непобедима ловкост. Беше пробвал всички познати методи да го прикотка, но претърпя провал, включително и с броенето на овце. Събитията от вечерта държаха ума му буден и неспокоен. Щом се опиташе да потъне в забрава, мисълта за заговора, който беше разкрил, го боцваше и събуждаше.

Подозрителният ум наказва собственика си със страданията на личната му активност. От момента, в който спипа господин Питърс да нахълтва в музея и набеляза Аш като негов съучастник, покоят на Бакстър беше обречен. Ни мак, ни мандрагора, ни всички сънни билки на света можеха да го унесат в сладкия сън на отлетялото вчера.

Споменът за уискито, примесено с вода, помагало му при предишни случаи на безсъние, го вдигна от леглото и го заведе на стълбите. Целта му бе шишето на масата в пушалнята, в която се влизаше от галерията над парадния вестибюл. Гореща вода можеше да осигури в спалнята си с помощта на малката газова печка.

Тъй че той се смъкна от леглото, тръгна надолу и очевидно точно навреме се озова в сърцето на заговора, който не му даваше да мигне. Господин Питърс може би беше в леглото си, но тук, в парадния вестибюл, на десетина крачки от вратата на музея стърчеше Съучастникът.

Пристигна на мястото със спринт и се изправи срещу Аш.

— Какво търсиш тук?

И тогава от гледна точка на Бакстър нещата тръгнаха на зле. По всички правила на играта заловеният с окървавени ръце Аш трябваше да се загърчи, да запелтечи и да признае всичко. Но Аш черпеше сила от философското спокойствие, което ни спохожда насън и от факта, че има готово обяснение.

— Господин Питърс ми позвъни, сър.

Никога не беше предполагал, че може да изпита благодарност към сприхавия дребосък, който го беше наел, и сега трябваше да признае, че милионерът бе проявил голяма далновидност по време на последния им разговор. Хрумна му, че ако не беше съветът на господин Питърс, сега можеше да се окаже в извънредно неловко положение, защото не притежаваше бърза и изобретателна мисъл.

— Позвънил ти е? В два и половина през нощта?

— Да му почета, сър.

— Да му четеш по това време?

— Господин Питърс страда от безсъние, сър. Има лошо храносмилане и болката понякога не му дава да заспи. Има какво да се желае откъм лигавицата на стомаха му.

— Не вярвам на нито една твоя дума.

С благостта, която прави от незаслужено обидения праведник такава величава гледка, Аш измъкна от джоба си романа и го размаха победоносно във въздуха.

— Ето книгата, която щях да му чета. Сър, ако ме извините, смятам, че е най-добре да отида в стаята му. Лека нощ, сър.

С това той продължи нагоре по стълбите. Беше му жал да буди толкова скоро господин Питърс от освежителната му дрямка, но такива са Житейските Трагедии и човек трябваше да ги понася храбро.

Незаменимия Бакстър го последва по петите като недояло куче. Отскачаше мълчаливо и се гушеше в сенките, когато светлината на някоя електрическа крушка го караше да се крие свенливо от откритите пространства. Но после изведнъж заряза преследването. За първи път ясно осъзна сравнителното си безсилие в мълчаливия конфликт, с който се беше сблъскал. Проумя, че не може да предприеме нищо въз основа единствено на подозрения, колкото и могъщо да напираха те в гърдите му. Да обвини господин Питърс в обир или в съучастничество, беше немислимо. И все пак цялото му същество се бунтуваше при мисълта да допусне да бъде осквернена святостта на музея. Официално съдържанието му беше собственост на лорд Емсуърт, но откак той се грижеше за него, беше свикнал да смята експонатите за свои. Макар и колекционер по индукция, той притежаваше жаркото обожание на истинския колекционер към антиките, в сравнение с което привързаността на лъвицата към малките Й може спокойно да се отмине с пренебрежение. Беше готов на всичко, за да запази скарабея, към който вече изпитваше чувство на доживотна собственост.

Не, не на всичко. Мисълта да предизвика търкания между бащата на Достопочтения Фреди и бащата на годеницата на Достопочтения Фреди не му допадаше. Секретарският му пост в замъка беше ценен и по никакъв начин не желаеше да го застрашава.

Имаше само един начин да доведе тази деликатна работа до задоволителен край. От видяното през миналата вечер ставаше ясно, че стремежът на господин Питърс към скарабея се дължи само на симпатията му към него, а същинската кражба щеше да се осъществи от Аш. Следователно единственият начин беше да спипа Аш в музея по време на престъпната акция. Тогава господин Питърс изобщо нямаше да фигурира в далаверата. Положението на господин Питърс щеше да е просто на човек, невинно взел на работа крадлив камериер.

Разбра, че е сбъркал, като заключи вратата на музея. В бъдеще щеше да го оставя отворен като капан. А самият той по цяла нощ щеше да стои на пост.

С тези мисли Незаменимия Бакстър се върна в стаята си.

Междувременно Аш стигна до стаята на господин Питърс, влезе и запали лампата. Господин Питърс, който тъкмо се беше унесъл в сладка дрямка, се стресна и отвори очи.

— Дойдох да ви чета — обяви Аш.

Сподавеното ръмжене на работодателя му съдържаше равни части гняв и самосъжаление.

— Глупак такъв, не знаеш ли, че едва успях да се унеса?

— А сега сте буден отново — утешително изрече Аш. — Такъв е животът. Кратка почивка и — бум! — отново ококорени и жадни за живот. Надявам се, че книгата ще ви хареса. Задълбочих се в нея и ми се струва добра.

— Какво си въобразяваш, че вършиш, като нахълтваш тук посред нощ? Да не си откачил?

— Идеята беше ваша и, между другото, трябва да ви благодаря за нея. Извинявам се, задето я нарекох неубедителна. Подейства като очистително. Той едва ли се хвана, дори съм сигурен, че не повярва и на една моя дума, но се озапти. Не бих могъл да измисля нещо и наполовина толкова добро в трудно положение.

Гневът на господин Питърс се смени с възбуда.

— Взе ли го? Хеопса ми ли търсеше?

— Търсих го, но не го взех. Наоколо бродят лоши хора. Оня с очилата, с когото се засякохте тази вечер в музея, се материализира от чистия въздух и бях принуден да му кажа, че сте ми позвънили да ви чета. За щастие книгата беше у мен. Струва ми се, че ме проследи дотук да се увери наистина ли ще вляза в стаята ви.

Господин Питърс простена злочесто.

— Бакстър — рече той. — Името му е Бакстър, личният секретар на лорд Емсуърт. Той ни подозира. От него трябва да се пазим, тоест ти да се пазиш.

— Е, няма значение. Нека бъдем щастливи, докато можем. Разположете се удобно, а аз ще ви чета. В края на краищата има ли нещо по-приятно от художествената литература в малките часове на нощта? Да започвам ли?

II

На другата сутрин след закуска Аш откри Джоун да си играе с малко кученце в двора на конюшните.

— Можете ли да ми отделите малко от скъпоценното си време?

— Разбира се, господин Марсън.

— Да се поразходим някъде на открито, където няма да могат да ни подслушат.

— Май така ще е най-добре.

Тръгнаха.

— Помолете младия си приятел от неустановено кучешко потекло да се оттегли. Пречи ми да подредя мислите си.

— Опасявам се, че ще откаже.

— Няма значение. Ще се опитам да се справя, въпреки присъствието му. Кажете ми, сънувах ли, или наистина ви срещнах в два и петнайсет тази нощ парадния вестибюл?

— Наистина ме срещнахте.

— И наистина ли заявихте, че сте дошли в замъка да откраднете…

— Да възстановя.

— Да възстановите скарабея на господин Питърс?

— Да.

— Значи е вярно?

— Вярно е.

Аш започна да рие земята със замислен палец на крака.

— Това — продължи той — усложнява нещата.

— Има нещо такова.

— Предполагам, че сте се изненадали, когато сте открили идентичността на моите въжделения.

— Ни най-малко.

— Не сте се изненадали?

— Разбрах веднага, щом прочетох обявата в „Морнинг Поуст“. А потърсих „Морнинг Поуст“ веднага, щом ми казахте, че сте постъпили при господин Питърс като камериер.

— Знаели сте през цялото време?

— Да.

Аш възхитено я изгледа.

— Знаменита сте!

— Защото толкова лесно прозрях намеренията ви?

— Отчасти и за това. Но най-вече защото сте имали смелостта да предприемете подобно нещо.

— Но нали и вие го предприехте.

— Аз съм мъж.

— А аз съм жена, така ли? Моята теория, господин Марсън, е че една жена може да се справи почти с всичко по-добре от всеки мъж. Какъв прекрасен тест ще е това за решаване веднъж и завинаги на въпроса за правото на жените да гласуват! Ето ни тук двамата — вие и аз, мъж и жена, като всеки се опитва да извърши едно и също нещо, като започва с еднакви възможности. Представете си, че успея аз. Какво ще кажете тогава за непълноценността на жените?

— Никога не съм твърдял, че жените са непълноценни.

— Направихте го с поглед.

— Защото сте изключителна жена.

— Не можете да се измъкнете с комплименти. Аз съм най-обикновена жена и ще победя истински мъж.

Аш се намръщи.

— Не ми е приятна мисълта, че ще работим един против друг.

— Защо?

— Защото ви харесвам.

— И аз ви харесвам, господин Марсън, но не бива да смесваме чувствата с работата. Вие искате хилядата лири на господин Питърс. Аз също.

— Мразя мисълта, че ще се окажа пречка да получите парите.

— Няма да сте пречка. Аз ще съм пречката към вашите пари. И на мен не ми допада, но няма как.

— Кара ме да се чувствам подлец.

— Това е просто старомодното ви мъжко отношение към жените, господин Марсън. Гледате на тях като на беззащитни създания, които трябва да бъдат закриляни и глезени. Нищо подобно. Ние сме фурии. Не бива да допускате представителка на моя пол да се меси в опитите ви да спечелите парите. Мислете за мен като за мъж. Изправени сме един срещу друг в честен двубой и не искам да се ползвам от привилегии. Ако отсега нататък не положите всички усилия, никога няма да ви простя. Разбирате ли ме?

— Май да.

— Ще трябва да положим големи усилия. Очилатият дребосък е нащрек. Миналата нощ ви подслушах иззад вратата. Между другото, нямаше нужда да ми казвате да бягам, а сам да останете, за да ви заловят. Това е пример какво не искам да правите. Беше рицарство, а не делови подход.

— Аз имах готово обяснение в случай, че ме заловят. Вие нямахте.

— И каква страхотна история беше само! Ще я взема назаем за собствена употреба. Ако ме заварят, ще кажа, че отивам да чета на Алин, която страда от безсъние. И няма да се учудя, ако наистина страда, клетото момиче. Не се храни достатъчно. Бедното дете е изгладняло до смърт. Чух един от лакеите да казва, че снощи на вечеря е отказала всички ястия. И макар да се кълне в противното, смятам, че се бои да се опълчи срещу стария си баща. Срам и позор.

— Тя е крехко създание, което има нужда от закрила и глезене — важно отбеляза Аш.

Джоун се засмя.

— Е, тук ме хванахте натясно. Признавам, че бедната Алин не е блестящ пример за забележителна съвременна жена, но… — Тя млъкна. — Божичко, едва сега се сетих за отговора, с който щях да ви направя на пух и прах. Но вече е късно да го кажа, нали?

— В никакъв случай. И аз съм същият. С тази разлика, че обикновено се сещам за остроумния отговор едва на следващия ден. Да се върнем ли към последните реплики?… Тя е слабо създание, което има нужда от закрила и глезене.

— Много ви благодаря — признателно произнесе Джоун. — А защо, ако смея да попитам, е слабо създание? Защото е допуснала да бъде глезена и закриляна. Защото е разрешила на Мъжа да й създаде специални привилегии и общо взето… Не, не е толкова добро, колкото ми се стори, че ще бъде.

— Трябва да е по-изчистено — разкритикува я Аш. — Липсва острота.

— Но ме връща към мисълта, че няма да й подражавам и да проиграя независимостта на действията си срещу рицарство. Опитайте се да прозрете моята гледна точка, господин Марсън. Знам, че се нуждаете от парите не по-малко от мен. Е, не мислите ли, че ще се почувствам подла, ако реша, че не сте положили всички усилия да ги спечелите само защото сте решили, че няма да е справедливо да действате пълнокръвно срещу жена? Това ще ме смаже. Ще се чувствам като човек, който няма право на нищо. Въпросът е прекалено важен, за да се отнасяте с мен като с дете и да ме оставите да спечеля само и само да не ме разочаровате. Искам парите, но не като подарък.

— Повярвайте ми — сериозно заговори Аш, — няма да са никакъв подарък. Проучих проблема Бакстър по-задълбочено от вас и мога да ви уверя, че той е истинската заплаха. Не знам как надуши толкова точно вярната следа, но очевидно е съвсем наясно с положението. Поне що се отнася до мен. Разбира се, няма представа, че и вие сте замесена, но се опасявам, че подозренията му към мен ще засегнат и вас. Искам да кажа, че се кани да прекара близкото бъдеще свит на килима пред вратата на музея. В момента ще е лудост и за двама ни да се опитаме да проникнем в него.

— Нещата доста се усложниха. А аз си мислех, че ще е много лесно!

— Струва ми се, че трябва да му дадем поне една седмица да се успокои.

— Най-малко.

— Нека погледнем нещата откъм добрата им страна. Не бързаме заникъде. Замъкът Бландингс е не по-малко комфортен от улица Аръндел № 7А, а интендантският му отдел е на такава висота, че кухнята се оказа истинско откровение за мен. Нямах представа, че прислугата си угажда така. Много си падам и по светската страна. Направо й се наслаждавам. За първи път в живота си чувствам, че съм личност. Забелязахте ли как се отнесох към кухненската прислужничка, която снощи ни сервира на вечеря? Струва ми се, че проявих истинско средновековно достолепие, нелишено от любезност. А мога и да се усъвършенствам. Ако питате мен, в състояние съм да водя безкрайно дълго този начин на живот.

— А господин Питърс? Не смятате ли, че има опасност да промени решението си за хилядата лири, ако го накараме да чака прекалено дълго?

— Изключено, фактът, че скарабеят е буквално под носа му, е тежко изпитание за него. Изостря копнежа му. Между другото, видяхте ли скарабея?

— Да, накарах госпожа Туемлоу да ме разведе из музея, докато вие разговаряхте с иконома. Мъка ми беше да го гледам там, изложен на открито, чакащ някой да го грабне, без да мога да направя нещо.

— И аз изпитах същото. Не е кой знае какво, нали? Ако не беше табелката, никога не бих повярвал, че това е нещото, за което Питърс предлага награда от хиляда лири. Но то си е негов проблем. Всяко нещо струва толкова, за колкото може да се купи. Не ние ще решаваме защо е така. Нашата работа е да се изплъзнем на Бакстър и да задигнем.

— Нашата друг път! Говорите, сякаш сме съдружници, а не съперници.

Аш ахна.

— Улучихте пирона по главата! Защо не? Защо да се преследваме и да се колим в бясно съперничество? Защо не образуваме съдружие? Това решава всичко.

Джоун остана замислена.

— Искате да кажете, да си разделим наградата?

— Точно така. На две равни части.

— А трудът?

— Трудът ли?

— Да, как ще разделим него?

Аш се подвоуми.

— Идеята ми — започна той — е аз да свърша… както се казва черната работа, а…

— Искате да кажете, че всъщност вие ще вземете скарабея?

— Точно така. Аз ще поема тази част от делото.

— А какви ще бъдат моите задължения?

— Ами, вие… бихте могли… как да се изразя? Вие, тъй да се каже, ще ми оказвате морална подкрепа.

— Като се гуша на топло в леглото?

Аш избегна погледа й.

— Ами, да… нещо от този род.

— Докато вие поемате всички рискове.

— Не, не. Рискове практически няма да има.

— Май току-що казахте, че ще бъде лудост всеки от нас в момента да се опита да влезе в музея. — Джоун се засмя. — Няма да стане, господин Марсън. Приличате ми на котарака, който имах едно време. Винаги когато убиваше мишка, ми я носеше с любов и най-почтително я оставяше в краката ми. Аз с ужас отблъсвах трупа и го изгонвах навън, но той пак се връщаше с отвратителния си подарък. Така и не успях да го убедя, че това не е любезност от негова страна. Ценеше високо мишката си и отказваше да проумее защо не я искам. И вие сте същият с вашето рицарство. Много мило, че непрекъснато ми предлагате умрялата си мишка, но, честно казано, тя не ми трябва. Няма да приема услугите ви само защото по една случайност съм жена. Ако ще образуваме съдружие, настоявам да извърша равно количество работа и да поема своя дял от рисковете… от вашите „практически несъществуващи рискове“.

— Много сте… непреклонна.

— Направо си кажете твърдоглава. Няма да се засегна. Разбира се, че съм такава. В наши дни едно момиче трябва да действа така, ако държи на честната игра. Повтарям, господин Марсън, няма да приема умрялата ви мишка. Не си падам по такива дарове. Ако се опитвате да ми я развявате под носа, съдружието ни ще завехне, преди да е родило плод. Щом ще работим заедно, ще се редуваме в опитите си да задигнем скарабея. Никаква друга постановка на въпроса няма да ме удовлетвори.

— Тогава настоявам на правото да опитам пръв.

— Нищо подобно. Ще хвърляме чоп, както си му е редът. Имате ли монета? Аз ще я подхвърля, а вие ще изберете.

Аш направи последен плах опит.

— Но това е абсолютно…

— Господин Марсън!

Аш се предаде. Извади монета и мрачно й я връчи.

— С особено мнение — рече той.

— Ези или тура? — попита Джоун, без да се трогне.

Аш се загледа във въртящата се в слънчевата светлина монета.

— Тура — извика той.

Монетата спря да се върти.

— Тура — обяви Джоун. — Ама че безобразие! Е, нищо. След като се провалите, ще опитам аз.

— Ще успея — пламенно заяви Аш. — Няма да се проваля дори ако трябва да съборя музея. Слава Богу, че вече сте лишена от възможността да извършите някоя глупост.

— Не бъдете толкова сигурен. Е, господин Марсън, на добър час.

— Благодаря, съдружнико. Стиснаха си ръцете.

Когато се разделяха пред вратата, Джоун направи една последна забележка:

— И още нещо, господин Марсън.

— Да?

— Ако изобщо някога приема умряла мишка, то положително ще е от вас.