Нещо свежо в Бландингс

I

Сутринта след посещението на Алин при Джоун Валънтайн, Аш седеше в стаята си, разгърнал на масата „Морнинг Поуст“. Мощното влияние на Джоун още не беше се разсеяло и той, колкото и да се чувстваше песимист по отношение на резултата, възнамеряваше да изпълни даденото обещание и да прегледа внимателно колонките с обяви.

Първият бегъл поглед го убеди, че огромните богатства на филантропите, които вече познаваше от печата, далеч не бяха се изчерпали. Брайън Макнийл продължаваше да дрънка златото си пред широката публика. Ангъс Брус също. Дънкан Макфарлейн и той. Не им се даваха нито Уолас Макинтош, нито Доналд Макнаб. Още разполагаха с пари и все така държаха да се разделят с тях.

Младият Християнин продължаваше да иска хиляда…

Четеше нервно колонката, когато от общата маса обяви се открои една по-необичайна:

Докато я четеше, малкият часовник над камината удари десет и половина.

Вероятно този факт подтикна Аш. Ако беше принуден да отложи посещението си в кантората на господата Мейнпрайс, Мейнпрайс и Бул за следобед, вероятно мързелът щеше да прегради пътя му към приключенията, защото Аш, макар и авантюрист по сърце, беше чудно мързелив. Ала обстоятелствата се стекоха така, че можеше да започне веднага.

Позабави се само колкото да си обуе обувките и да хвърли бърз поглед в огледалото, който го убеди, че външността му е прилична. Грабна шапката си, изхвръкна от тесния отвор на улица Арънделкато тапа на шампанско и скочи в едно такси с чувството, че няма мисия, която да е за него прекалено деликатна или опасна, като се изключи убийството.

Усещаше странни тръпки. Това, каза си той, е единственият начин на живот, когато във въздуха се носи Пролетта. Не беше безразличен към историческите романи, в които героите непрестанно се мятат на коне и се носят из страната с цел да изпълнят смъртно опасни задачи. Скокът му в таксито в отговор на стимулиращата обява в „Морнинг Поуст“ с нищо не отстъпваше на подобен род поведение. Нахълта в мрачната кантора на „Мейнпрайс, Мейнпрайс & Бул“ изпълнен с възвишени трепети. Главата му пламтеше и бе готов на всичко.

— Дойдох в отговор… — обърна се той към дребосъчето, представляващо единствения видим обект, който можеше да мине за Мейнпрайс, Мейнпрайс или Бул.

— Седнетеиизчакайтередаси — отсече прислужникът и едва сега Аш осъзна, че чакалнята, в която се намираше, е крайно пренаселена.

Това обстоятелство му подейства като шляпване с мокър парцал. Докато се носеше с таксито, си представяше как нахлува в кантората и възкликва: „Къде е деликатната и опасна мисия? Водете ме към нея!“ И през ум не му мина, че не е единственият в Лондон, който чете обявите в „Морнинг Поуст“, и за миг сърцето му спря при вида на оживената конкуренция.

Но вторият и по-внимателен поглед към съперниците му вдъхна увереност.

Обявите в сутрешните вестници, започващи с ТЪРСИ СЕ, са нещо като багер, изравящ странни същества от калта на лондонския подземен свят. Те изплуват на повърхността в такива количества само в отговор на земекопна акция, защото по правило са самотници и отбягват обществото, но когато наистина изпълзят, донасят със себе си и нещо от ужаса на дълбините. Най-тъжната гледка на този свят е тълпата, събрана в отговор на обява, започваща с ТЪРСИ СЕ. Те са очебийно нежелани от когото и да било за каквато и да е работа и въпреки това всеки път се стичат с някаква обнадеждена безнадеждност. Един Бог знае какъв е бил първоначалният им облик. Съдбата бе изцедила от тях и последната капчица индивидуалност. Сега всеки приличаше на съседа си — нито по-добър, нито по-лош.

Докато седеше и ги наблюдаваше, Аш преливаше от противоречиви чувства. Част от него, животрептяща пред блясъка на приключението, негодуваше от забавянето и ненавиждаше дрипавите отрепки в качеството им на препятствия пред началото на всички бурни и вълнуващи събития, скрити зад тайнствената лаконичност на обявата. Другата му част, живо откликваща на трагичността на положението, беше благодарна за забавянето. От една страна се радваше, че ако никой от тези забравени от Бога създания не си осигуреше „добро заплащане за подходящия човек“, това няма да е по негова вина. Бе пристигнал последен и щеше да мине последен през вратата, която бе преддверие към приключението и на чието зърнесто стъкло бе написано „Г-н Бул“. Ако не успееха да удовлетворят невидимия арбитър, това щеше да е поради собствените им недостатъци, а не заради неговата ненадмината привлекателност.

Очевидно до момента на никой не бе провървяло. Едва поредната осакатена жертва на грубостта на Лондон успяваше да влезе вътре, и звънчето издрънкваше, а дребосъкът, който строго се мръщеше на тълпата, за да й внуши, че няма да търпи безобразия, крясваше: „Следващият!“ и поредната развалина с угаснал поглед се потътряше, за да бъде последвана секунда по-късно от следващата. Единственият факт, който можеше да установи неизвестният търсач на дръзки млади мъже с прилична външност, бе, че е надарен със значителна способност да преценява хората от пръв поглед и не му трябва много време да вземе решение. Беше започнал да отхвърля по двама кандидати в минута.

Колкото и да беше експедитивен, наложи се Аш да чака доста време. Едва когато дебелите стрелки на часовника над вратата посочиха единайсет и двайсет, викът на прислужника: „Следващият!“ го завари като единствен оцелял. Приглади набързо с длан дрехите, потупа косата си, за да подчертае приличния си външен вид, и натисна дръжката на съдбовната врата.

Стаята, предоставена от фирмата за лична употреба на господин Бул, беше малка неприветлива кутийка, натежала от безутешност, каквато само адвокатите умеят да постигат. Оставяше впечатлението, че не е почиствана от основаването на фирмата през 1786 година. Имаше едно-единствено малко прозорче, покрито с пластове многогодишна лондонска мъгла. Подобни прозорчета могат да се видят само в адвокатска кантора. Възможно бе някой дързък Мейнпрайс или вятърничав Бул да го бе отворил в пристъп на лудешко опиянение от новината за победата при Ватерло през 1815 година, но със сигурност веднага е бил уволнен. Оттогава никой не беше се осмелил да го бутне с пръст.

В стаята стоеше дребен човечец, загледан през това прозорче, или по-скоро загледан в него, защото дори рентгенови лъчи не биха могли да проникнат през алувиалните наслоения върху стъклото. Когато Аш влезе, той се обърна и го погледна така, сякаш видът му щеше да предизвика болка в някое особено чувствително негово място.

Аш не можеше да не признае пред себе си, че е малко притеснен. Не всеки ден млад мъж с приличен външен вид, свикнал с кротък начин на живот, се среща очи в очи с човек, готов да му плати добри пари за извършването на нещо деликатно и опасно. За Аш усещането беше съвсем ново. Най-авантюристичният и опасен акт, извършен от него до този момент, бе ежедневното поглъщане на закуските на госпожа Бел (включени в наема). Да, трябваше да признае, че е притеснен и от това му беше горещо и неловко.

Ако се съдеше по външния вид и на мъжа до прозореца му беше горещо и неловко. Беше дребен, опърничав на вид човек, а лицето му бе покрито с червенина, която изпъкваше неестествено върху иначе оловния му тен. Очите му надзъртаха измъчено изпод гъсти, прошарени вежди. Изражението им се дължеше отчасти на терзанията от събеседванията с невероятните предшественици на Аш, но най-вече на факта, че дребният човечец внезапно бе налегнат от остър пристъп на стомашни болки, които го терзаеха от години.

Извади от устата си димящата тлъста черна пура, пъхна вътре таблетка за борба с киселините и втъкна пурата на предишното й място. След това се съсредоточи върху Аш, при което враждебният израз на лицето му се посмекчи. Изглеждаше изненадан и макар и неохотно, зарадван.

— А вие какво искате? — попита той.

— Дойдох в отговор на…

— В отговор на обявата ми? Бях се простил с всяка надежда да видя дори получовешки образ. Реших, че сте някой от чиновниците в кантората. Положително се доближавате донякъде до описанието в обявата ми. От всички кирливи тълпи непрокопсаници, с които някога съм се сблъсквал, сбирщината, която току-що интервюирах, беше най-некъпаната. Когато харча майка си и баща си за обява, че търся млад мъж с прилична външност, това значи, че ми трябва млад мъж с прилична външност, а не петдесет и пет годишен пройдоха.

На Аш му дожаля за предшествениците му, но въпреки това бе принуден да признае, че до голяма степен отговаряха на гореизложената характеристика. Относителната сърдечност, с която бе посрещнат самият той, премахна измъчващата го нервност. Започна да се чувства уверен и дори наперен.

— Край — заяви уморено човечецът. — Нагледах се на кандидати. Ще се погрижа вие да сте последният. Има ли още главорези?

Когато влязох, нямаше.

— Значи можем да пристъпим към дела. Ще ви кажа какво искам да се направи, а вие, ако желаете, можете да го извършите. Ако не желаете, можете да се пръждосвате по дяволите. Седнете.

Аш седна. Тонът на дребосъка не му хареса, но моментът да му го каже не беше назрял.

Събеседникът му го разглеждаше внимателно.

— Що се отнася до външния вид — рече той, — отговаряте на условията. — Аш изпита желание да се поклони. — Човекът, който се заеме с тази работа, ще трябва да играе ролята на мой камериер. — Желанието на Аш да се поклони рязко спадна. — Вие сте висок, слаб и с обикновена външност. Да, по отношение на външния вид отговаряте на изискванията.

Аш реши, че е настъпил моментът да коригира впечатлението, което дребосъкът започваше да си съставя.

— Опасявам се — започна той, — че ако се нуждаете от камериер, ще трябва да потърсите другаде. От обявата ви останах с впечатлението, че става дума за нещо вълнуващо. Ако желаете, мога да ви препоръчам на няколко солидни агенции за набавяне на прислуга.

И той се изправи.

— Желая ви приятна сутрин.

Искаше му се да замери с масивната мастилница дребното същество, което така жестоко го разочарова.

— Седнете! — изсъска другият.

Аш рязко възстанови седящото си положение. Надеждата за приключения умира трудно в пролетните утрини, когато човек е на двайсет и шест години и има усещането, че не е усвоил всичко на този свят.

— Не се дръжте като глупак — сряза го дребосъкът. — Разбира се, че не ви предлагам да ми бъдете само камериер.

— Може би в допълнение ще пожелаете да ви кърпя чорапите?

Враждебно святкащите им очи се срещнаха. Моравината по лицето на дребосъка се сгъсти до заплашителна наситеност.

— Да не би да ми се подигравате? — заплашително запита той.

— Да — отвърна Аш.

Този отговор явно обезсърчи противника му. За секунда остана безмълвен.

— Е — продума накрая, — може и да е за добро. Ако не бяхте толкова безочлив, нямаше да се явите тук, а човекът, който се наеме да свърши работата ми, трябва да е безочлив. Мисля, че ще си допаднем.

— Каква е работата?

На лицето на дребосъка се изписа обърканост.

— Не е лесно да се обясни. За да ви посветя, трябва да ви се доверя, а не знам нищо за вас. Трябваше да помисля за това, преди да пусна обявата.

Аш оцени възникналото затруднение.

— Не можете ли да ми разкажете всичко под формата на А и Б?

— Бих могъл, стига да знаех какво имате предвид.

— Наричайте хората, замесени в случая, А и Б.

— Ами ако по средата забравя кой е А и кой Б? Не, май ще трябва да ви се доверя.

— Няма да ви подведа.

Човечецът впи в Аш пронизващ поглед. Аш го посрещна с усмивка. Духът му, винаги сравнително безгрижен, се беше извисил до облаците. В дребосъка имаше нещо, от което, въпреки грубостта и раздразнителността, го избиваше на лекомислие.

— Снежнобяла е — рече той.

— Ъ?

— Душата ми. А това — потупа той лявата част на сакото си — е от чисто злато. Продължавайте.

— Ами не знам откъде да започна.

— Без да се опитвам да ви диктувам, защо не опитате от началото?

— Всичко е толкова дяволски объркано, че всъщност не знам кое е началото. Вижте сега. Колекционирам скарабей. Луд съм по скарабеите. Откак се оттеглих от бизнеса, може да се твърди, че на практика живея само за скарабеите.

— Въпреки че е невежливо да се каже по адрес на когото и да било — прекъсна го Аш, — какви са тези скарабей? — Вдигна ръка. — Чакайте! Сещам се. Скъпото класическо образование ражда късните си плодове. Scarabeus? Латинско съществително, именителен падеж, бръмбар. Scarabeum, винителен падеж, бръмбара. Scarabei, на бръмбара. Scarabeo, към или за бръмбара. Спомних си. Египет, Рамзес, пирамидите, свещените скарабей. Точно така!

— Убеден съм, че притежавам най-богатата колекция от скарабей извън Британския музей и за някои от тях бих дал мило и драго. Не жаля парите, когато става дума за скарабей. Разбирате ли?

— Разбирам, мой човек.

На лицето на дребосъка се изписа неудоволствие.

— Не съм ваш човек!

— Използвах фразата фигуративно.

— Е, не си го позволявайте повторно. Името ми е Престън Питърс и „господин Питърс“ е достатъчно приемливо обръщение, когато решите да привлечете вниманието ми.

— Моето е Марсън. Та за какво говорехте, господин Питърс?

— Ами работата е следната — заобяснява дребосъкът.

И Шекспир, и Поуп9 са изтъквали досадата от два пъти разказаната история, тъй че няма смисъл да повтарям епизода с откраднатия скарабей, въпреки че трябва да призная — версията на господин Питърс съществено се различаваше от спокойното безстрастно повествование на автора, който, в качеството си на официален летописец, ви го представи в по-ранен етап на разказа. Във версията на господин Питърс граф Емсуърт беше изографисан като изпипан и целенасочен бандит, нещо като одъртял Рафълс10, който се промъква с взлом в домовете на нищо неподозиращи невинни колекционери и оставя след себе си единствено онази част от имуществото им, която е прекалено тежка за мъкнене. В интерес на истината господин Питърс изрично подчерта, че граф Емсуърт е дърт разбойник.

На Аш му трябваше известно време да се ориентира в заплетената обстановка, но най-сетне успя. Само един момент не му се изясни.

— Значи искате да наемете човек, който да проникне в замъка, да вземе скарабея и да ви го върне. Но защо трябва да се явявам там като камериер?

— Нали не си представяте, че ще ви нахлузя черна маска и ще настоявам да проникнете с взлом в замъка? Гледам да ви облекча, доколкото е възможно. Не мога да ви мина за секретар, защото всички знаят, че след като се оттеглих от бизнеса, нямам секретар, а ако назнача нов и го заловят да краде скарабея ми от колекцията на графа, ще събудя купища подозрения. Камериерът е нещо друго. Всеки може да бъде измамен от камериер с фалшиви препоръки.

— Разбирам. Остана само един въпрос. Ами ако заловят съучастника ви?

— Това — изрече господин Питърс — е същинската опасност и затова предлагам високо заплащане. Да допуснем, че приемете сделката и ви спипат със скарабей в ръка. Тогава ще се спасявате поединично. Аз ще бъда най-възмутеният от всички. Ако се застъпя за вас, всичко ще излезе наяве и от гледна точка на годежа на дъщеря ми все едно, че лично съм го задигнал. Ако ви хванат, ще понесете каквото следва, без да продумате дума. Не можете да се обърнете и да заявите: „Аз съм невинен. Господин Питърс ще ви обясни всичко“, защото господин Питърс отсега ви казва, че ще има да чакате. Господин Питърс дори ще ръкопляска, ако решат да ви обесят. Не, млади човече, ако се заемете с тази работа, поемате с отворени очи и съответния риск. Защото, ако успеете, възнаграждението ви ще го оправдае. И двамата знаем, че това, което ще извършите, не е истинска кражба, а просто тактичен начин да ми върнете предмет, който си е моя собственост. Но съдията и съдебните заседатели ще са на друго мнение.

— Започвам да проумявам — замислено произнесе Аш — защо нарекохте работата „деликатна и опасна“.

Определението не беше пресилено. Като автор на детективски романи за британските разсилни, на времето бе родил множество епизоди, които отговаряха на това описание, но малко от тях така добре се покриваха с него.

— Такава е — отвърна господин Питърс — и затова възнаграждението е толкова високо. Който я извърши, получава пет хиляди долара в брой.

Аш зяпна.

— Пет хиляди долара! Хиляда лири?

— Да.

— Кога да започна?

— Наемате ли се?

— За хиляда лири без колебание.

— С отворени очи?

— Ще ги цъкля, докато почнат да сълзят.

Киселото лице на господин Питърс се озари от одобрение. Стигна дотам, че потупа Аш по рамото.

— Браво, момчето ми! Ще се срещнем на гара Падингтън в петък, в четири часа следобед. А ако искаш да научиш още нещо, ела на този адрес.

II

Оставаше да се похвали на Джоун Валънтайн. Беше изключено да не й каже. Когато извършите революция в живота си, следвайки съвета на друг човек, не можете да премълчите този факт, сякаш нищо не се е случило.

Пък и Аш нямаше никакво желание да премълчава факта. Напротив, беше доволен, че има такъв достоен повод да възобнови познанството.

Естествено, не можеше да й обясни подмолните машинации на сделката. Трябваше да си останат подмолни. Не, щеше да отиде при нея и весело да заяви: „Нали помните какво ми казахте вчера за новия живот? Е, току-що приех работа като камериер.“

Тъй че влезе весело и го заяви.

— При кого? — попита Джоун.

— При един човек на име Питърс. Американец.

Жените по рождение са обучени да прикриват чувствата си. Джоун нито трепна, нито изрази по някакъв начин какво изпитва в момента.

— Да не е господин Престън Питърс?

— Точно той. Познавате ли го? Какво забележително съвпадение.

— Дъщеря му — рече Джоун — току-що ме цани за своя камериерка.

— Какво!

— Няма да е същото като преди три години — заобяснява Джоун. — Просто евтин начин за малка ваканция. Познавам много добре госпожица Питърс. Ще си направя нещо като пътуване на нейни разноски.

Аш не беше успял да се съвземе от смайването.

— Но…

— Да?

— Какво необичайно съвпадение!

— Така е. Между другото, как получихте работата? И какво изобщо ви накара да смятате, че можете да станете камериер? Това е толкова нетипично за вас.

Аш се смути.

— Ами, разбирате ли, опитът, разбира се, ще ми бъде полезен при писането.

— О! Да не смятате да се заемете с писане по моята тема — херцозите?

— Не, не. Не съвсем.

— Странно. И как се свързахте с господин Питърс?

— Отговорих на обява.

— Разбирам.

Аш беше започнал да усеща, че в разговора има нещо подпочвено и не твърде приятно. Липсваше веселата непринуденост на първата им среща. Не се опасяваше, че може да отгатне тайната му. Знаеше, че е изключено. И все пак умните й сини очи го гледаха с една крайно неприятна проницателност.

— Хубаво е, че ще бъдем заедно — смънка той.

— Много — потвърди Джоун.

Настъпи пауза.

— Реших да дойда да ви го кажа.

— Точно така.

Нова пауза.

— Всъщност необикновеното е, че ще работим за едно и също семейство.

— Да.

— Не е ли… забележително?

— Да.

Аш се замисли. Не, очевидно нямаше какво повече да й каже.

— Довиждане.

— Довиждане.

И Аш се изсули. Много му се искаше да разбира момичетата. По негово мнение те бяха странни същества.

Когато той излезе, Джоун Валънтайн забърза към вратата, открехна я и се ослуша. Когато дочу звукът на затваряща се врата, изтича надолу по стълбите и излезе на улицата.

Отиде до хотел „Матис“.

— Имате ли „Морнинг Поуст“? — обърна се тя към тъжноокия сервитьор.

Сервитьорът, рожба на романтична Италия, беше Винаги готов да услужи на Младостта и Красотата. Изчезна и бързо се върна със смачкан вестник. Джоун му благодари с бляскава усмивка.

Върна се в стаята си и го разгърна на страницата с обявите. Знаеше, че животът гъмжи от неща, които скудоумните наричат съвпадения, но чудото, че Аш случайно е избрал бащата на Алин Питърс за работодател, беше твърде голямо, за да го нарече просто съвпадение. В мислите и тегнеше подозрение.

Не й трябваше много време да намери обявата, която изпрати Аш да бърза с такси към кантората на господата Мейнпрайс, Мейнпрайс и Бул.

Прочете я два пъти и се усмихна. Всичко и стана ясно. Вгледа се в тавана на стаята и поклати глава.

— Вие сте мил човек, господин Марсън — тихичко произнесе тя, — но няма смисъл да протягате лапи към парите ми. Не се съмнявам, че и вие се нуждаете от тях, и все пак ще се разминете с въпросната сумичка. Тя е моя, и точка по въпроса.