Нещо свежо в Бландингс

I

Поостареем ли, започваме да разбираме по-ясно тесните граници на човешкото щастие и това ни подтиква да търсим единственото и истинско удовлетворение в живота, а именно да доставяме удоволствия на другите. Налага се обаче да приемем, че Незаменимия Бакстър не бе достигнал мъдрата възраст, когато тази мисъл осенява човека, защото достави небивало удоволствие и единствено развлечение за цели две седмици на две дузини свои събратя, без да изпита и капчица удовлетворение.

Нямаше съмнение, че им е доставил удоволствие. След като преглътнаха разочарованието, че не е хубав безжизнен труп на крадец, гостите чистосърдечно заликуваха заради нарушеното еднообразие в замъка. Роднини, които не си продумваха от години, забравиха крамолите и се заразхождаха ръка под ръка в красива хармония, хулейки единодушно Бакстър. Всеобщата присъда беше, че очакванията им са се оправдали и той най-сетне е откачил.

— Не ми казвайте, че е с всичкия си — настоя полковник Мант, — защото съм наясно с тия работи. Забелязахте ли погледа му? Крадлив! Прикрит! С отблъскващ блясък. Освен това, проклятие, случайно да ви направи впечатление на какво мязаше парадният вестибюл след неговото пребиваване там? Беше в руини, драги ми господине, тънеше в пълна разруха. От счупен порцелан и преобърнати маси не можеш се размина. И не ми казвайте, че е бил случаен сблъсък в мрака. Драги ми господине, той трябва да се е мятал наоколо, наистина да се е мятал като сьомга на въдичарски прът. Явно е получил Припадък. Нещо, свързано с гърчове. Ако имаше наблизо лекар, би ни го казал веднага на латински. Това е широкоизвестна форма на лудост. Май я наричаха параноя. Приток на кръв в главата, последван от общо състояние на амок. Слушал съм за това от хора, живели в Индия. Местните често го получавали. Не знаят какво правят, търчат из улиците и налитат на минувачите с ей таквиз ножове в ръка. Същото е сполетяло младия човек, може би за момента в по-лека форма. Трябва да го затворят в съответно заведение. Ако продължава така, някоя нощ може да заколи Емсуърт в леглото му.

— Скъпи ми Хорас!

Гласът на епископа преливаше от подхождащ на случая ужас, но някъде в дъното му трепкаше нотка на мазна наслада и плаха надежда.

— Помнете ми думата. Въпреки че, подчертавам, двамата са си лика-прилика. Публична тайна е, че Емсуърт е чалнат от години.

— Скъпи ми Хорас! Родният ти тъст! Главата на семейството!

— Чалнат до немай-къде, уважаеми господине, пък бил той глава или крака на семейството. Човек, завеян колкото него, няма правото да се нарича вменяем.

Незаменимия Бакстър, току-що напуснал компанията на работодателя си, изпитваше сходни чувства. След безсънната нощ още откак зора зазори той започна да прави всевъзможни опити да приклещи лорд Емсуърт в някое ъгълче и да му обясни същинската дълбочина на събитията от изтеклата нощ. Най-сетне му хвана дирите в музея, където го завари щастливо да боядисва кутия за птичи яйца. Беше седнал на малко столче, на пода до себе си бе цопнал голяма кутия с червена боя и мажеше ли мажеше кутията с четка. Работата го бе погълнала изцяло и дори не направи опит да чуе думите на секретаря си.

В продължение на десет минути Бакстър красноречиво описва бдението си и начина, по който то бе прекъснато.

— Така, така, приятелю — рече графът, когато той свърши. — Всичко ми е ясно. Искам само да ви напомня, че когато се нуждаете от допълнителна храна през нощта, нека някой от прислугата ви я качва в стаята, преди да си легнем, и тогава няма да има опасност от подобни неразбории. Добри ми Бакстър, никой не ви пречи да се храните и по сто пъти на ден, стига да не вдигате на крак цялата къща. Някои хора обичат да спят през нощта.

— Но, лорд Емсуърт! Нали току-що ви обясних… Не беше… Аз не…

— Няма значение, приятелю, няма значение. Защо да правим от мухата слон? Доста хора похапват преди лягане. Струва ми се, че лекарите дори го препоръчват в някои случаи. Кажете ми, Бакстър, как ви се струва видът на музея сега? Не е ли малко по-свеж? Не се ли е разхубавил от това цветно петно? На мен поне така ми се струва. По правило музеите са твърде мрачни места.

— Лорд Емсуърт, мога ли да ви обясня още веднъж?

Графът се раздразни.

— Драги ми Бакстър, казах ви, че няма нищо за обясняване. Ставате малко досаден… Какъв наситен червен цвят и колко приятно мирише прясната боя! Знаете ли, Бакстър, от дете ме влече да си играя с блажни бои. Спомням си как старият ми татко ме налагаше с бастуна поради тази ми склонност. Естествено, това беше преди да ви назнача. Между другото, ако видите Фреди, съобщете му, че имам да му говоря. Вероятно е в пушалнята. Пратете го тук.

Разтрепераният от нерви Бакстър предаде съобщението на Достопочтения Фреди, който, съвсем според предвижданията, се оказа отпуснат с увиснало чене в дълбоко кресло в пушалнята.

Има времена, когато Животът жестоко притиска човека и в момента приклещеният беше Бакстър. Съдбата му бе погодила калташки номер. Беше го поставила в положение да избира между два еднакво непривлекателни начина на действие. Трябваше или да се изправи пред евентуален провал, както бе станало миналата нощ, или да изостави поста и да спре да охранява застрашеното си съкровище.

Въображението му се гърчеше при мисълта за евентуално повторение на снощната вакханалия на ужасите. Беше силно разтърсен от сблъсъка си с масичката и още по-силно от последвалите събития. Револверни-те изстрели още отекваха в ушите му.

Тъкмо този спомен наклони везните. Беше малко вероятно отново да влезе в съприкосновение с човек, накамарен със студен език и други провизии (беше се отчаял, че ще разкрие тайната на езика), но в никакъв случай не бе изключено, ако прекара още една нощ в галерията над парадния вестибюл, отново да се превърне в мишена на безотговорната спортна стрелба на граф Емсуърт. Всъщност това дори бе твърде вероятно, тъй като в смутеното обществено съзнание на дома и най-малкият шум след смрачаване би бил добре дошъл повод за канонада. Беше подслушал младия Алджърнън Устър да доверява на лорд Стокхийт, че твърдо е решил да клечи на стълбището през нощта с пистолет в ръка, тъй като според него тая история била доста по-дълбока, отколкото изглеждала на пръв поглед, и наоколо се навъртала банда касоразбивачи, а оня приятел, как му беше името… Бакстър… бил неин съучастник.

Бакстър отдаде нужното внимание на тези обстоятелства и реши тази нощ да си трае на безопасно място в стаята си. Беше изгубил хладнокръвието си.

Оформи решението крайно неохотно, защото мисълта да остави пътя към музея открит за мародерите безкрайно го тровеше.

Ако можеше да подслуша и разговора между Джоун Валънтайн и Аш Марсън, вероятно щеше да поеме риска да се изправи срещу револвера на лорд Емсуърт и пистолета на Достопочтения Алджърнън Устър.

Аш, когато се видя с Джоун и й разказа за събитията от изминалата нощ, за които тя, радваща се на дълбок сън, хабер си нямаше, бе склонен да се самообвини за провала. Вярно, че самата съдба се беше опълчила срещу него, но фактът, че не бе постигнал нищо, си оставаше облещен насреща му със страшна сила.

Джоун обаче не споделяше мнението му.

— Направили сте чудеса — възкликна тя. — Разчистихте ми пътя. Това е моята представа за истинска работа в екип. Сега вече се радвам, че сме съдружници. Щеше да бъде пренеприятно, ако приемех наготово плодовете на вашия труд и ви принудех да се разделите с половината сума, без да съм си мръднала пръста. А при това положение с чиста съвест довечера ще сляза и ще довърша започнатото.

— Нали не си въобразявате, че довечера ще идете в музея?

— Разбира се, че ще ида.

— Но това е лудост.

— Напротив, довечера ще е единствената нощ, която не крие никакъв риск.

— След всичко, случило се снощи?

— Именно поради него. Как виждате след снощи Бакстър да си подаде носа от леглото? Ако изобщо съществува възможност да приключим с тази работа, тя е довечера.

— Права сте. Не бях разглеждал въпроса от този ъгъл. Бакстър няма да поеме риска за втора катастрофа. Този път положително ще успея.

Джоун повдигна вежди.

— Не ви разбирам, господин Марсън. Да не би да предлагате нощес отново да се опитате да вземете скарабея?

— Да, ще бъде просто като…

— Да не би да сте забравили, че съгласно условията на споразумението ни сега е мой ред?

— Не може да искате да се съобразявам с това.

— Мога.

— Но, за Бога, влезте ми в положението! Сериозно ли очаквате, че ще се излежавам в леглото, докато вие вършите работата, а след това да протегна мръсни пипала към половината награда?

— Напълно сериозно.

— Това е нелепо.

— Не е по-нелепо от това аз да съм в същото положение. Господин Марсън, няма смисъл да се спираме отново на тези неща. Отдавна сме ги решили.

И тя отказа да обсъжда повече въпроса, като остави Аш да тъне в мъки и тревоги, сравними само с онези, които с приближаването на нощта все по-яростно ръфаха сърцето на Незаменимия Бакстър.

II

Закуската в замъка Бландингс не беше официално хранене. За гостите, достатъчно енергични да слязат долу, имаше изобилно ядене и пиене в дългата трапезария, но закусващите по стаите си решително преобладаваха, вдъхновени от примера на лорд Емсуърт, когото нищо на света не би могло да принуди да започне деня си сред стада от роднини, повечето от които не можеше да понася.

Следователно, когато Бакстър, след като будува до зори, отдаде дължимото на Природата и заспа в девет часа, никой не дойде да го буди. Не позвъни за прислугата, тъй че не го обезпокоиха и спа до единайсет и половина — време, по което в неделя сутрин (при наличието на гостуващ епископ и няколко члена на по-нисшото духовенство) повечето от обитателите на къщата бяха отишли на църква.

Бакстър набързо се избръсна и облече, разяждан от глождещи опасения. Обвиняваше се, задето се бе търкалял толкова дълго в леглото. Беше прекарал цели няколко часа в сънна леност, когато всяка минута на отклонено внимание можеше да доведе до изчезването на скарабея.

Беше се събудил с мрачно предчувствие. Нещо му подсказваше, че скарабеят е задигнат през нощта и вече съжаляваше, че не е рискувал да остане на пост.

Когато хукна към парадния вестибюл, къщата беше необичайно тиха. Мина покрай един прозорец и забеляза лорд Емсуърт в твърде ненеделен костюм от кафяв туид и с градинска вила в ръка, която доста би огорчила епископа, задълбочено надвесен над една леха, но освен него в цялата околност не се мяркаше жива душа, а вътре в къщата цареше усещане за пустош. Тази неделна сутрин парадният вестибюл сякаш призоваваше да бъде оставен на мира поне до обяд, което често може да се усети от гост на голяма къща, останал сам, докато събратята му се черкуват.

Портретите по стените, особено онзи на покойната графиня Емсуърт като Венера, раждаща се от морската пяна, се заблещиха в Бакстър с хладно неодобрение. Дори столовете изглеждаха смръщени и недружелюбни. Но Бакстър не беше в настроение да обръща внимание на отношението им към него. Съвестта му спеше. Умът му бе зает изключително от скарабея и вероятната му участ. Каква катастрофална небрежност прояви, като не го охранява през нощта! Дълго преди да отвори вратата на музея беше абсолютно уверен, че се е случило най-лошото.

Предчувствието не го излъга. Музеят си беше на мястото, картичката с надпис, че това е скарабей от времето на владичеството на Хеопс от Четвърта династия, предоставен от господин Престън Питърс, си беше на мястото, мумиите, птичите яйца, гоблените, требниците и всички останали съкровища на лорд Емсуърт си бяха по местата.

Но не и скарабеят.

III

Въпреки че Незаменимия Бакстър беше очаквал точно това, мина доста време, преди да се съвземе от удара. Стоеше вцепенен, оцъклил очи срещу празното място.

Когато граф Емсуърт се появи с цел да се размотава из музея, Бакстър още не беше спрял да се пули. Графът беше един от най-видните мотльовци на света и неделя сутрин беше любимото му време за волно размотаване и всеобхватно безцелно мандахерцане. След закуска се дълго и плодотворно се размотава из градината, размота се и в конюшните, свърши тази работа и в библиотеката, а сега нямаше търпение да се поразмотава и в музея.

— Лорд Емсуърт!

Докато Бакстър го забележи и възвърне дар-слово, графът вече се размотаваше на трийсетина сантиметра от мястото, където се беше втрещил секретарят. Би го чул дори ако шепнеше, но чувствата на Бакстър бяха дотам вулканични, че той неволно нададе мощен рев, който би минал за гръмогласен дори от устата на капитан на морски кораб, спускащ нареждания на подчинени, покатерили се на марса. Лорд Емсуърт подскочи атлетично и след като се освободи от обятията на старинен гоблен, сложи ръка на ухото си, разтри го нежно и зверски се закокори срещу младия си помощник.

— Какво според вас вършите, като ме лаете така, Бакстър? Настина минавате всички граници. Превръщате се в абсолютна напаст.

— Лорд Емсуърт, няма го. Скарабеят го няма.

— Спукахте ми тъпанчето.

— Лорд Емсуърт, някой е откраднал скарабея, който ви даде господин Питърс.

Вероятната участ на тъпанчето спря да поглъща цялостното внимание на графа. Проследи със стреснат поглед изопнатия показалец на секретаря си и разгледа мястото на разигралата се трагедия.

— Милостиви Боже! Напълно прав сте, драги ми приятелю. Някой е задигнал скарабея. Крайно обезпокояващо. Господин Питърс може да се засегне. За нищо на света не желая да наранявам чувствата на господин Питърс. Току-виж си помислил, че е трябвало да се грижа по-добре за него. Но кой, за Бога, би откраднал някакъв си скарабей?

Тъкмо Бакстър отвори уста да отговори, и откъм парадния вестибюл долетя звук, леко приглушен от затворената врата и коридора, но въпреки това несъмнено звук от стоварване на тон въглища на пода. Надолу по стълбите се търкаляше тежко тяло и глас, който и двамата разпознаха като произлизащ от Достопочтения Фреди, изригна проклятия, изгубили се миг по-късно в последвалия трясък и мелодичния звън на потрошена стъклария, който Бакстър лесно би разпознал като разбиване на античен порцелан.

Нито лорд Емсуърт, нито Бакстър се затрудниха в извода си за случилото се. Достопочтеният Фреди бе паднал по стълбите.

С малко въображение тази част от историята на скарабея на господин Питърс може да се превърне в превъзходен трактат върху опасностите, които носи отсъствието от църква в неделя сутрин дори на този свят. Ако Достопочтеният Фреди беше отишъл да се черкува, сега нямаше да търчи надолу по стълбите на замъка и пътят му не би се пресякъл с този на Мюриъл.

Мюриъл бе персийската котка на лейди Ан Уорблингтън. Лейди Ан беше закусила в леглото и остана в него, тъй като й се стори, че се задава една от мигрените й. Мюриъл се изниза от стаята заедно с подноса, защото изгаряше от желание да присъства на погребалния ритуал на останките от пържената писия, представляваща семплата закуска на лейди Ан, и хукна по петите на прислужницата, докато не стигнаха до парадния вестибюл. В този момент прислужницата, която напълно основателно не можеше да понася Мюриъл, спря, издаде звук на отваряща се бирена бутилка и от все сърце и с все сила срита Мюриъл със злобен крак. Наскърбената и уплашена Мюриъл се фръцна кръгом и хукна нагоре по стълбите в същия момент, в който Достопочтеният Фреди, забързан по неизвестни причини, се затича надолу.

Имаше един момент, когато Фреди можеше да се спаси с цената на стоварване на обувката си номер четирийсет и четири връз гръбнака на Мюриъл, но дори в този миг на криза той прецени, че отношенията му с властите не са дотам блестящи, че да рискува да убие любимата котка на леля си, и затова се впусна в бърз слалом. Сащисаната котка продължи оттеглянето си нагоре, докато Фреди се понесе надолу, без почти да влиза в съприкосновение със стъпалата.

Когато тупна сред тленните останки на старинния порцелан, същински Марий сред руините на Картаген, първата му работа бе да установи степента на честно спечелените телесни повреди. Изпитваше нарастващо подозрение, че се е натрошил поне на десет места.

Когато на местопроизшествието пристигнаха баща му и Незаменимия Бакстър, те видяха, че Аш Марсън му помага да се изправи на крака.

Аш се навърташе наоколо, когато секретарят откри, че музеят е бил ограбен през нощта. Всъщност дори предвиждаше, че Бакстър ще направи откритието за броени минути. От известно време се размотаваше в близост до зелената врата в очакване да разбере дали Джоун е изпълнила заканата си да отмъкне скарабея, решен да направи кратък набег до музея, докато парадният вестибюл е празен. Едва когато чу ужасените трели на Бакстър, разбра, че е бил на косъм от разкриване. По време на разговора между секретаря и лорд Емсуърт се спотайваше в скривалището си и също като тях бе привлечен към стълбите от звуковото изпълнение на сгромолясващия се Фреди.

Опита се да подаде ръка на жертвата и да я изправи на крака, но Фреди с протяжен вой отново рухна на пода. Когато пристигнаха другите, още седеше, загледан в тях от долу на горе с безмълвен трагизъм.

— Беше келявата котка на леля Ан, родителю. Заплете се в краката ми по стълбите. Май си потроших глезена.

— Заедно с всичко останало — безчувствено додаде баща му. — При наличието на двама ви с Бакстър не знам дали в къщата ще остане здрава мебел.

— Благодаря, мой човек — признателно рече Фреди, когато Аш още веднъж му помогна да се изправи. — Бих желал да ми помогнеш и да се кача в стаята си.

— Драги ми Бакстър — продължи лорд Емсуърт, — можете да телефонирате на доктор Бърд в Маркет Бландингс и да го помолите да бъде така добър да намине насам. Фреди — добави той, — наистина съжалявам, че претърпя злополука, но… напоследък всичко тук е толкова тревожно, че се чувствам… много объркан.

Аш и Фреди тръгнаха през парадния вестибюл. Фреди подрипваше на един крак, а Аш успешно се справяше със сложните стъпки на неизвестен бален танц. Бакстър ги гледаше с неизразим копнеж, примесен с гъста като петмез ненавист. Като капак на загубата на скарабея, при вида на Аш той усещаше болезнено като ритник натрапчивия факт, че е надигран. Дълбоко в себе си беше стопроцентово убеден, че Аш е крадецът, та невъзможността да го разобличи силно вгорчаваше живота му.

Отвън се дочу шум от колела и колоната начеркувани се проточи към къщата.

— Официалната версия, че Фреди е паднал и си е навехнал глезена, звучи благоприлично — неохотно призна полковник Мант, когато по-късно обсъждаше събитието с епископа, — но лично аз съм твърдо убеден, че оня Бакстър е направил точно това, което предвиждах — хванал го е амокът и се е нахвърлил върху младия Фреди. Когато влязох в къщата, Фреди се качваше по стълбите с помощта на прислужника, а Бакстър ги гледаше със зъл блясък в очите. Тук става нещо дяволски тайнствено и нередно и колкото по-скоро изведа Милдред на безопасно място, толкова по-доволен ще бъда. Тоя тип е луд за връзване.

IV

Когато лорд Емсуърт забеляза господин Питърс в групата на върналите се от църква, той го дръпна настрани и му съобщи новината, че ценният скарабей, така любезно подарен от него за музея на замъка, е бил откраднат през нощта от неизвестно лице. Стори му се, че милионерът прие удара извънредно мъжествено. Въпреки че откраднатият предмет вече не беше негова собственост, без съмнение господин Питърс продължаваше да изпитва обич и интерес към съдбата му и би бил оправдан, ако се разгневеше, задето подаръкът му е бил съхраняван толкова небрежно.

Но той демонстрира изключително великодушие. Въздържа се от изявления в смисъл, че графът е можел да предотврати злощастното събитие. Разбирал напълно. Въобще не бил засегнат. Никой не би могъл да предвиди подобно мародерство. Тези неща се случвали и човек трябвало да ги приема философски. Самият той навремето изживял подобни терзания, когато перлата на колекцията му била отмъкната изпод носа му. В общи линии облекчи душевното състояние на лорд Емсуърт и когато свърши с утешенията, бързо се качи в стаята си и позвъни на Аш.

Когато Аш влезе, той бълбукаше от възторг. Хвалебствията му бяха направо лирични. Забрави се дотам, че потупа Аш по гърба. Едва тогава Аш смогна да отхвърли всички заслуги за случилото се, което прекъсна потока от славословия.

— Не си го взел ти? А кой тогава?

— Камериерката на госпожица Питърс. Това е дълга история, но накратко, двамата работехме в комбина. Аз направих опит и се провалих, а тя успя.

Аш слушаше със смесени чувства как господин Питърс превъзнася Джоун. И той самият се възхищаваше от сърцатостта й, беше доволен, че благополучно е свършила работата и знаеше, че заслужава всички хвалебствия за извършеното, но все пак не можеше да не изпитва известно негодувание от факта, че едно момиче е сполучило там, където самият той, въпреки че имаше предимството да опита пръв, удари на камък. Условията на съдружието му с Джоун го глождеха още от първия момент. Мъжът може да симпатизира на модерното движение за еманципация на жените и пак да се чувства потиснат, когато едно нищо и никакво момиче се окаже по-сръчен крадец от него. С всеки изминал ден жената все по-успешно нахлува в запазените за мъжа параметри, но положително има известни области, където силният пол е в правото си да претендира за монополно положение и грабежът на скарабей в потайна доба без съмнение е една от тях. Според Аш Джоун трябваше да играе второстепенна и неактивна роля.

Тези недостойни чувства бързо се разсеяха. Каквито и да бяха недостатъците му, Аш беше справедлив младеж. Когато откри Джоун след монолога на господин Питърс, той вече се беше пречистил от дребнавите глождения и бе готов да я поздрави от все душа и сърце. Въпреки това беше решил, че нищо на света не може да го принуди да раздели с нея наградата. По този въпрос нямаше да допусне никакво отстъпление.

— Току-що се разделих с господин Питърс — започна той. — Всичко е наред. Чековата книжка е отворена и той пълни писалката с мастило, което да му стигне да напише сумата. Но трябва да ви кажа нещо.

Тя го прекъсна. За негова изненада го гледаше с ледено неодобрение.

— Аз също трябва да ви кажа нещо. Ако си въобразявате, че ще склоня да приема и едно пени от наградата…

— Точно това исках да кажа и аз. Естествено, и през ум не ми минава да претендирам дори за минимална част.

— Не ви разбирам. Полага ви се цялата награда. Когато сключихме споразумението, аз подчертах, че ще взема моя дял само ако ми позволите да свърша моята част от работата. Вие нарушихте това споразумение и нищо не може да ме принуди да приема парите. Знам, че сте го направили от добро сърце, господин Марсън, но просто не мога да изпитам благодарност. Заявих, че сме сключили делови договор, че няма да търпя никакво кавалерство и мислех, че след като ми обещахте…

— Един момент — прекъсна я обърканият Аш. — Не схващам мисълта ви. Какво искате да кажете?

— Какво да искам да кажа ли? Искам да кажа, че снощи сте слезли в музея преди мен и сте взели скарабея въпреки обещанието да стоите настрана и да ми дадете възможност да опитам.

— Но аз не съм задигал никакви скарабей.

Беше ред на Джоун да се смути.

— Но нали скарабеят е у вас?

— Не, у вас е.

— Не е.

— Но… но той е изчезнал.

— Знам. Снощи слязох в музея, както говорихме, и когато стигнах до постамента, там нямаше скарабей. Беше изчезнал.

Гледаха се угрижено. Аш пръв наруши мълчанието.

— Когато сте отишли в музея вече го е нямало, така ли?

— Нямаше и помен от него. Реших, че вие сте слизали преди мен. Бях бясна.

— Но това е нелепо — възкликна Аш. — Кой би могъл да го вземе? Никой освен нас не знае, че Питърс предлага награда. Какво точно стана снощи?

— Изчаках до един часа. Промъкнах се долу, влязох в музея, запалих клечка кибрит и затърсих скарабея. Нямаше го. В началото не можах да повярвам на очите си. Запалих още няколко клечки, но полза никаква. Скарабеят беше изчезнал и аз се прибрах в стаята си, бъкаща от не-ласкави мисли по вас. Бях глупава. Трябваше да се сетя, че няма да нарушите думата си. Но не виждах никакво друго обяснение за изчезването му. Е, все някой трябва да го е взел и въпросът е какво ще правим. — Тя се засмя. — Май избързахме със спора за подялбата на наградата. Изглежда, такава няма да има.

— Междувременно — мрачно продума Аш — трябва да ида да снеса новината на Питърс. Тя ще разбие сърцето му.