Нещо свежо в Бландингс

I

Експресът в четири и петнайсет кротко се изниза от гара Падингтън и Аш се настани в ъгъла на второкласното купе. Срещу него Джоун Валънтайн бе забила нос в някакво списание. По-надолу по коридора в първокласно купе за пушачи господин Питърс палеше дебела черна пура. Още по-надолу — в първокласно купе за непушачи — Алин Питърс зяпаше разсеяно през прозореца и си мислеше за какво ли не.

Аш беше на седмото небе. Щеше му се да не беше купувал списанието на Джоун, защото то временно го лишаваше от удоволствието да разговаря с нея, но това бе единственото облаче на ясния му душевен небосклон. С потеглянето на влака, което можеше да се приеме за тържественото и официално начало на деликатната и опасна мисия, прегърната от него, той решително стигна до заключението, че е създаден за изпълнен с приключения живот. Често бе подозирал, че случаят е точно такъв, но трябваше да му се случи в действителност, за да се убеди окончателно.

Идеалният авантюрист се нуждае от физическа храброст, но в не по-малка степен от него се изисква жива любознателност, качеството да умираш да си пъхаш носа в чуждите работи, а у Аш това качество бе силно застъпено. От най-ранно детство си вреше носа в неща, които изобщо не го засягаха. От тази особеност съвременните младежи по правило са напълно лишени.

Днешният млад човек може да се впусне в авантюра, ако насила го натикат в нея, но оставен сам на себе си, ще гледа да се измъкне, почесвайки неловко глава, и ще побърза да отклони поглед, ако Богинята на Приключенията се сбърка да му се усмихне. Образованието и традициите единодушно ще го задърпат за ръкава и ще го заубеждават да не рискува да стане за смях. А неподправеният ужас недай си боже да бъде обвинен, че се меси в чужди работи, го кара твърдо да ненавижда всичко необичайно и вълнуващо. Казва си, че писъкът, прозвучал откъм самотната къща, покрай която минава, е просто висок тон, неумело взет от певица-любителка, и че момичето, изтичало покрай него и преследвано от бандитище с нож в ръка, просто си изкарва прехраната с участие в някой филм. И продължава по пътя си, без да погледне наляво или надясно.

У Аш нямаше и капка от тази уродлива свенливост в лицето на приключението. Вярно е, че се бе наложило Джоун Валънтайн да използва красноречието си, за да го изкара от коловоза, в който се бе спотаил, но за това бе отговорна вродената му леност. Иначе си падаше по нови места и нови преживявания.

Да, той бе щастлив. Потракването на влака звучеше в ушите му като бодър марш. Каза си, че е намерил най-доброто занимание за млад мъж през Пролетта.

Междувременно Джоун, скрита зад списанието, също бе потънала в мисли. Изобщо не четеше, държеше го пред лицето си като предпазна мярка, защото знаеше, че ако го свали, Аш тутакси ще я заприказва. А точно в момента не бе настроена за разговори. И тя като Аш се стараеше да прецени какво я чака в обозримото бъдеще, но за разлика от него не го правеше с такова удоволствие. Разкайваше се от сърце, задето не устоя на изкушението да повдигне духа на младежа и не го остави да тъне в ленивия покой, в който го беше заварила. Колко често опитите ни да подтикваме и ободряваме хората се обръщат срещу нас и се стоварват на главите ни като бумеранг. Присъствието на Аш в купето бе пряк резултат от лекцията й по Предприемчивост и внасяше допълнителни усложнения в едно и без това заплетено начинание.

Стараеше се с всички сили да е справедлива спрямо Аш. Вината, че се кани да я лиши от петте хиляди долара, на които гледаше като на своя неприкосновена собственост, не бе негова. Но въпреки това не съумяваше да потисне враждебността си към него.

Погледна го крадешком над списанието, но за нещастие избра точно момента, в който той се бе вторачил в нея. Очите им се срещнаха и вече нямаше как да се отклони от неизбежния разговор. Успя да натика враждебността в затънтено ъгълче на мозъка си, където можеше лесно да я открие при нужда, и се приготви да бъде дружелюбна. В края на краищата, ако се изключеше фактът, че й е съперник, той беше приятен и забавен младеж, към когото бе развила определено дружеско чувство поне до мига, в който направи съобщението, променило цялостното й отношение към него.

Не изпитваше нищо по така. В него имаше нещо, което я караше да се пресегне и да го погали майчински по главата, да оправи вратовръзката му, да си побъбрят уютно пред пламъците на камината и да го предразположи да й довери съкровените си мисли, но това, реши тя, бе просто инстинктът на щедрата натура да бъде мила и полезна дори спрямо един сравнително непознат човек.

— Е, господин Марсън — рече тя. — Ето ни и нас!

— Точно това си мислех и аз — отбеляза Аш.

Той усещаше подчертан подем в оживлението си, настъпило след потеглянето на влака. Разбра, че някъде в дъното на мислите му през цялото време е трепкало изпълнено с копнеж недоволство от промяната в отношението на момичето към него. По време на краткия им разговор, когато той й описа как е осигурил сегашния си пост, а и по-късно на перона на гара Падингтън той усети хлад и нещо като неприязън, която коренно се биеше с лъчезарната й приветливост при първата им среща.

Но сега се бе върнала към изначалното си държане и той се впечатли от невероятното въздействие на това нейно поведение върху настроението му. Чувстваше се по-млад и по-жив. Ритъмът на влака се превърна във весел рагтайм.

Това бе странно, тъй като Джоун бе само едно добро другарче. Не беше влюбен в нея. Човек не се влюбва в момиче, което е виждал едва три пъти. Е, може да го хареса, но не и да се влюби.

Един миг размисъл му позволи да сложи правилната диагноза на това усещане. Необичайният импулс, който го подтикваше да се метне през купето и да целуне Джоун, не бе любов, а естественият стремеж на всеки добросърдечен мъж да се държи дружелюбно със себеподобните си.

— Е, господин Марсън, какво мислите за всичко това? — попита Джоун. — Радвате ли се или съжалявате, че ми позволихте, да ви подтикна да извършите тази лудост? Знаете ли, чувствам се отговорна за вас. Ако не бях аз, сега щяхте да си стоите удобно на улица Аръндел и да съчинявате своя „Смъртоносен жезъл“.

— Радвам се.

— И не изпитвате никакви съмнения, задето сте се посветили на слугинското поприще?

— Нито едно.

Напук на вътрешната си съпротива Джоун не можа да сдържи одобрителната си усмивка. Младежът може и да беше неин съперник, но поведението му в навечерието на изпълнените с непредсказуеми опасности времена й допадна. Това бе духът, който харесваше и от който се възхищаваше — дръзко пренебрежение към всичко предстоящо. Точно с такъв дух се беше впуснала и тя в това приключение и сега се радваше да види, че той живее и у Аш. Естествено, то си имаше и своите недостатъци. Правеше съперничеството му много по-опасно.

Тази мисъл впръсна капка от старата враждебност в държането й.

— Интересно докога ще продължи тази храброст.

— Какво искате да кажете?

Джоун разбра, че има опасност да отиде твърде далече. Нямаше желание да разобличава Аш с цената на разкриването на собствената си тайна. Трябваше да устои на изкушението да му намеква, че е разгадала неговата.

— Искам да кажа — бързо изрече тя, — че доколкото познавам господин Питърс, той може да се окаже твърде капризен работодател.

Лицето на Аш се проясни. За миг почти се беше усъмнил, че е отгатнала мисията му.

— Да, допускам, че може да е така. Той е от хората, които могат да бъдат наречени сприхави. Нали знаете, че има диспепсия?

— Знам.

— Трябва му много чист въздух, никакви пури и редовен курс от Ларсеновите упражнения, които така истерично ви развеселиха.

Джоун се разсмя.

— Нима ще опитате да накарате господин Питърс да се гърчи по този нелеп начин? Ако успеете, моля ви, повикайте ме.

— Бих искал да успея.

— Тогава му го предложете.

— Дали би приел предложението на един камериер?

— Все забравям, че сте камериер. Никак не приличате на такъв.

— Старият Питърс не мисли така. Дори похвали външността ми. Каза, че съм съвсем обикновен.

— Не бих ви нарекла обикновен. Изглеждате много силен и атлетичен.

— Може да има и мускулести камериери.

— Е, да, нищо чудно.

Аш се загледа в нея. Мислеше, че през целия си живот не е виждал толкова красиво момиче. Не можеше да схване какво е направила със себе си, но нещо, може би някакъв номер при обличането й придаваше целомъдрие, на което не можеше да се устои. Беше облечена изцяло в черно — идеален фон за русотата й.

— Докато още не сме изчерпали темата — заговори той, — предполагам, че знаете колко малко самата вие приличате на камериерка. Изглеждате по-скоро като предрешена принцеса.

Тя се засмя.

— Много мило, господин Марсън, но грешите. Всеки може да познае от километър разстояние, че съм камериерка. Нали не критикувате роклята ми?

— Нищо й няма на роклята. Става дума за общото впечатление. Не смятам, че изражението ви е подходящо. Как да кажа… в него има прекалено много нападателност. Не сте достатъчно смирена.

— Смирена? Господин Марсън, виждали ли сте някога камериерка?

— Всъщност не, като се замисля, май не съм.

— Е, нека тогава ви кажа, че смиреността е последното й качество. Защо трябва да е смирена? Нима не влиза след камерхера?

— Да влиза ли? Къде да влиза?

— На вечеря.

Джоун се усмихна при вида на изписаното по лицето му недоумение.

— Опасявам се, че не знаете нищо за етикета в новия свят, в който се впуснахте така безразсъдно. Не сте ли чували за старшинството сред прислугата в една голяма къща, по-сложно и от правилата във висшето общество?

— Шегувате се.

— Не се шегувам. Опитайте, когато отидем в Бландингс, да влезете на вечеря преди да е дошъл редът ви, и ще видите какво ще последва. Публично порицание от страна на иконома е най-малкото, което може да ви сполети.

По челото на Аш избиха капки пот.

— Божичко! — прошепна той. — Ако някой иконом ме порицае публично, сигурно ще се самоубия. Не бих го преживял.

Втренчи се с увиснала челюст в преизпълнената с ужаси бездна, в която така лекомислено бе скочил. Досега не беше се сблъсквал с Проблемите на Прислугата в такъв мащаб. В дните на неговата младост, протекли в Мъч Мидълфорд, графство Салъп, за нуждите му се грижеше едра ирландка. По-късно в Оксфорд си имаше скаут11 и още един прислужник, който му оправяше леглото — и двамата напълно безвредни, стига да заключиш уискито. А през последния етап от живота му в Лондон, за него се грижеше поредица от чистачки а ла чорлавото момиче от № 7А. Беше чувал с крайчеца на ухото си, че из провинцията има имения, поддържани от цели армии прислуга. Дори в „Гридли Куейл. Приключението с изчезналата маркиза“ (номер четири от серията) беше описал домашния живот на един херцог, в който икономът и двамата лакеи с напудрени перуки бяха изиграли своята роля. Но нямаше и най-бегла представа, че животът на тези индивиди се управлява от строга и сложна етикеция. Ако изобщо се бе замислял по този въпрос, си представяше, че когато настъпи часът за вечеря, икономът и двамата лакеи се изсипват в кухнята и сядат, където сварят.

— Кажете ми — помоли той, — кажете ми всичко, което знаете. Чувствам се като разминал се на косъм със страшна катастрофа.

— То си е точно така. Не знам да има по-големи сноби от икономите.

— Дори да има, не мога да се сетя кои са. Когато следвах в Оксфорд, ходех на гости у един приятел, който имаше иконом като римски император с фрак. Ужасявах се от него. Подмазвах му се най-раболепно. Моля ви, помогнете ми.

— Ами като камериер на господин Питърс ще бъдете голям човек.

— Едва ли ще го почувствам.

— Колкото и многобройни да са гостите, господин Питърс положително ще е на почетното място, така че положението ви ще се отличава със съответното великолепие. Мястото ви е след иконома, домоуправителката, камерхера, камериера на лорд Емсуърт, камериерката на лейди Ан Уорблингтън…

— Тая пък коя е?

— Лейди Ан? Сестрата на лорд Емсуърт. Живее с него откакто почина съпругата му. Та докъде бях стигнала? А, да. Следват камериерът на Достопочтения Фредерик Трипуд, аз, а след това сте вие.

— Значи все пак не стоя чак толкова високо в йерархията?

— Напротив. След вас има цяла сюрия. Всичко зависи от това колко са поканените освен господин Питърс.

— Предполагам, че ще оглавявам армия от чистачки и миячки на чинии?

— Драги ми господин Марсън, ако някоя чистачка или миячка на чинии се опита да припари в Стаята на Иконома, ще бъде…

— Порицана?

— По-скоро линчувана. Кухненските прислужници и миячките на чинии се хранят в кухнята. Шофьорите, лакеите, помощник-икономът, момчетата от килерите и вестибюлите, общите работници и лакеят, обслужващ Стаята на Иконома, се хранят в Стаята за Прислугата и им сервира момче от вестибюла. Прислужничките от малкия килер закусват и пият чай в малкия килер, а обядват и вечерят в Стаята на Иконома. Главната чистачка е след главната прислужничка по килерите. Перачките си имат свое помещение близо до пералнята, а главната перачка стои по-високо от главната чистачка. Главният готвач се храни в своя стая близо до кухнята… Трябва ли да продължавам, господин Марсън?

Аш я гледаше с празен поглед. Поклати безмълвно глава.

— След половин час спираме в Суиндън — тихо отбеляза Джоун. — Не смятате ли, че ще е най-добре да слезете и да се върнете веднага в Лондон? Помислете само какво ще избегнете.

Аш възвърна дар словото си.

— Това е някакъв кошмар.

— Ще бъдете далеч по-щастлив на улица Аръндел. Защо не слезете на Суиндън и не се върнете?

Аш поклати глава.

— Не мога. Има… имам си причина.

Джоун отново грабна списанието. Враждебността бе надигнала глава от кьошенцето, където я бе натикала. Знаеше, че не е логично, но нищо не можеше да направи. За момент, докато разкриваше дебрите на слугинския етикет, си бе позволила да се надява, че ще уплаши съперника си и ще го принуди да напусне бойното поле, та разочарованието от неуспеха я ядоса. Задълбочи се в някакъв разказ й посрещаше опитите на Аш да възобнови разговора с хладни едносрични отговори, докато най-сетне той се обезсърчи и потъна в мрачно униние.

Беше обиден и наранен. Внезапната й студенина, сменила приветливостта, с която говореше досега, го озадачаваше и вбесяваше. Чувстваше се безпричинно отблъснат.

Мразеше списанието, с което тя се отбраняваше, въпреки че самият той й го беше купил. Мразеше начина, по който изведнъж спря да забелязва съществуването му. Обзе го тъга и лепкава меланхолия. Заразсъждава унило за необятната глупост на човешкия род и особено на женската му половина при издигането на изкуствени прегради пред приятелството.

Беше толкова нелогично. При първата им среща, когато можеше да бъде извинена за проявата на някаква сдържаност, тя се държа с непринудена лекота. Срещата завърши с негласното взаимно разбиране, че първоначалната неловкост помежду им може да се смята за затворена страница и че когато се срещнат отново, ако изобщо се срещнат, ще се държат като стари приятели. А сега тя ту го примамваше с очевидно дружелюбие, ту се затваряше в себе си, като че ли бе нарушил границите на добрия тон.

Обзе го бунтарски дух. Пет пари не даваше! Нека бъде хладна и недостъпна. Щеше да й покаже, че тези качества не са само неин патент. Нямаше да я заговори, докато сама не се обърнеше към него, а когато го направеше, щеше да я смрази с вежливо, но хладно безразличие…

Влакът потракваше, Джоун четеше списанието. Във второкласното купе цареше мълчание.

Стигнаха и отминаха Суиндън. Над земята се спусна мрак. Пътуването започна да се струва безкрайно на Аш.

Най-сетне спирачките заскърцаха и влакът намали ход.

Откъм перона се дочу глас: „Маркет Бландингс. Гара Маркет Бландингс.“

II

Маркет Бландингс е едно от онези задрямали селца, които прогресът е отминал недокоснати, като се изключат железопътната гара и залата над бакалницата, където във вторник и петък се прожектират филми. Църквата е нормандска, а интелигентността на мнозинството от коренното население — палеозойска. Да се озовеш на гара Маркет Бландингс в здрача на мразовита пролетна привечер, когато югозападният вятър е преминал в източен, а пестеливите жители още не са запалили светлините в прозорците си, значи да бъдеш обзет от чувството, че си на края на света, лишен от всякакви приятели.

Застаналият до багажа на господин Питърс Аш се взираше печално в неприветливия мрак и се поддаваше на меланхолията. Източният вятър опипваше системата му с ледени пръсти. Над главата му петромаксов фенер разливаше мъждива светлина. На перона дребен, но як носач търкаляше пред себе си гюм за мляко.

Някъде в тъмнината, в която вече бяха изчезнали с голяма кола господин Питърс и Алин, го чакаше замъкът със своя иконом и със свирепата си етикеция. Двуколката, която трябваше да откара него и багажа, скоро щеше да се появи. Аш потрепери.

От мрака изплува Джоун Валънтайн. Беше отишла да настани Алин в колата. Изглеждаше весела и незасегната от студа. Усмихваше се по стария дружелюбен начин.

Ако момичетата разбираха отговорността си, щяха да са толкова внимателни с усмивките, че вероятно би им се наложило изобщо да се простят с тази практика. В живота на мъжа има моменти, когато усмивката на едно момиче може да доведе до резултати, неотстъпващи на ефекта от динамита. В течение на краткото им познанство Джоун се бе усмихвала на Аш много пъти, но обстоятелствата, при които беше ставало това, не бяха от такова естество, че да позволят да бъде сериозно повлиян. Беше му приятно, беше се любувал на усмивката й в критичен и неангажиращ дух, но не беше запленяван от нея. Липсваше му вътрешната настройка. Но сега, след пет самотни минути на потискащия перон на Маркет Бландингс, се бе превърнал в това, което спиритистите наричат податлив субект. Беше достигнал онази дълбочина на отчаянието и физическото неудобство, когато една внезапна усмивка има въздействието на силен алкохол и добра новина, погълнати едновременно — стопляше кръвта, успокояваше духа и в общи линии превръщаше света от неприветлива пустиня в земя, преливаща от мляко и мед.

Може направо да се твърди, че той се стопи пред усмивката на Джоун. Беше тъй неочаквана. От вълнение се вкопчи в големия куфар на господин Питърс.

Цялата му твърда решимост да бъде хладен и недостъпен бе пометена. Имаше чувството, че, попаднал на враждебна планета, е срещнал човек, който го обича и се радва да го види.

Една толкова важна усмивка си струва да бъде анализирана, защото зад усмивката на Джоун Валънтайн на перона на гара Маркет Бландингс се криеха много неща.

На първо място, настроението й отново се беше променило и бе натикала враждебността в ъгълчето, където й беше мястото. Беше премислила нещата и стигнала до заключението, че тъй като няма никакви логични основания за недоволство от Аш и постъпките му, да се държи студено с него, ще е проява на чиста злоба. Следователно, реши тя, когато се видя отново с него, ще възстановя добрите взаимоотношения. Само това бе достатъчно да я накара да се усмихне.

Но имаше и друга причина, нямаща нищо общо с Аш. Докато настаняваше Алин в колата, срещна погледа на шофьора и забеляза, че я гледа по странен начин — със смесица от изумление и нескрит ужас. Секунда по-късно, когато Алин го нарече Фреди, разбра. Нищо чудно, че Достопочтеният Фреди изглеждаше като гръмнат. Клетият човечец без съмнение щеше да изпита огромно облекчение, когато по време на пътуването попиташе Алин за името на камериерката й и чуеше отговора „Симпсън“. Сигурно щеше да изломоти нещо като: „Прилича ми на едно момиче, което познавах навремето“ и да се задълбочи в размисли за забележителния начин, по който Природата създава двойници. Но все пак беше изживял гаден момент и част от усмивката на Джоун се дължеше на спомена за израза на лицето му.

Третата причина беше, че при вида на Достопочтения Фреди се подсети за думите на Р. Джоунс, че й бил посвещавал стихове. Тази мисъл също допринесе към сияйността на усмивката, която така омая Аш.

Аш, който не можеше да се похвали с особена интуиция, прие по-лесното обяснение, а именно — тя се усмихва, защото се радва, че е с него и тази мисъл на фона на отчаянието и общото недоволство от всичко земно му подейства като чаша пунш в студена зимна вечер.

В живота на всеки мъж има един миг, за който години по-късно може да заяви: „И тогава се влюбих“. Този миг настъпи за Аш сега.

В почти невероятно краткото време, необходимо на дребния, но як носач да дотъркаля поредния гюм и да го тръшне с гръм и трясък до останалите, притътрени преди минути по същия начин, Аш се влюби.

Тази дума се използва твърде щедро за описване на хиляди различни отсенки на въпросното чувство — от вулканичната страст на Антоний към Клеопатра до разсеяното предпочитание на помощник-бакалина към камериерката от втората къща на главната улица пред готвачката от къщата до пощата. Така че простата констатация на факта, че Аш се влюби, не е достойно описание на чувствата, които той изпитваше, докато стискаше куфара на господин Питърс. Трябва да разработим темата. Трябва да анализираме.

От четиринайсетата си година насам Аш се беше влюбвал меко казано нееднократно. В случая с Джоун обаче чувствата му не наподобяваха по никакъв начин нито ужасния катаклизъм, накарал го на петнайсет години да изколекционира двайсет и осем снимки на главната изпълнителка в пантомимата на Кралския театър в Бирмингам, нито по-кроткия плам, който го принуди, докато следваше в Оксфорд, да зареже цигарите за цяла седмица и да се помъчи да наизусти куп сонети на португалски. Любовта му се намести уютно по средата между тези два полюса. Не го запари желанието перонът на Маркет Бландингс внезапно да бъде нападнат от индианци, за да може да спасява на воля живота на Джоун, но в същото време дълбоко осъзна, че едно бъдеще, в което тя не фигурира, е толкова неприемливо, че дори не си струва да мисли за него. А по отношение на непосредственото настояще силно му допадна идеята да я прегърне здраво и да започне да я целува до второ нареждане. Към тези чувства се примесваше и възхитена признателност, задето се е приближила до него с тази бляскава усмивка на лицето, плюс смаяно осъзнаване, че е хиляди пъти по-красива, отколкото си я беше представял, без да забравяме покорството, което заплашваше да го накара да пусне куфара, да се просне в краката й и да обсипе обувките й с мокри целувки.

Доколкото обаче бе в състояние да направи дисекция на преплетените си чувства, преобладаваше признателността. Само веднъж в живота си бе изпитвал подобна жарка благодарност към човешко същество. И тогава обектът бе жена.

Преди много години, когато живееше в бащиния си дом в далечния Мъч Мидълфорд, властимащите бяха наредили той, ненавършилият единайсет години младеж, задръстен колкото може да бъде задръстено само момче на тази интересна възраст, да се изтъпани насред стая, претъпкана с непознати възрастни господа, и да издекламира „Крушението на «Хесперъс»“12

Беше станал. Беше се изчервил. Беше заекнал. Беше прошепнал „На шхуната «Хесперъс»“. И след това с крайчето на очите си забеляза как едно малко момиче без всякаква видима причина избухна в ридания. Стенеше, хлипаше и никой не можеше да го утеши, а в последвалата бъркотия Аш успя да избяга в плевнята в дъното на градината и да се спаси като по чудо.

През целия си живот не забрави благодарността, която изпита към това тъй овреме ревнало момиче, но до този момент не беше изживявал втори подобен спазъм.

Та, докато гледаше Джоун, усети, че чувството му отпреди петнайсет години го обладава наново.

Тя се канеше да заговори. Изпаднал в транс, той гледаше как устните и се разтварят. Чакаше в благоговеен трепет първите думи, които щеше да му отправи в новата си роля на единствена истинска богиня.

— Срам и позор — рече тя. — Току-що пуснах едно пени в автомата за шоколад, а той се оказа празен. Ще трябва да пиша до фирмата.

Аш се почувства като слушател на величествен неземен химн.

Дребният, но як носач, уморен от неравната борба с гюмовете, или — нека не бъдем несправедливи към него дори в мислите си — приключил труда си, се приближи към тях.

— Двуколката от замъка е тук.

В мрака зад гърба му проблесна светлина, която допреди малко не се виждаше. Дълбокомислено пръхтене потвърди изявлението му. А той се зае властно да обработва куфара на господин Питърс с усърдието, с което допреди малко мяташе гюмовете за мляко.

— Най-сетне — възкликна Джоун. — Дано да е с гюрук. Направо премръзнах. Да идем да видим.

Аш я последва с вдървената походка на автомат.

III

Студът е таласъм, който кара всичко красиво да се крие вдън земя. Под повърхността на окованата в лед градинска почва дремят невидими луковици, които само чакат да им дойде времето, за да избухнат в засмени цветове (стига градинарят да не ги е засадил с главата надолу), ала зъзнещата Природа не си позволява да се изфука със своите цветя, докато не си отиде таласъмът. По твърде сходен начин студът влияе и на любовта. Човек в открита двуколка в пролетна английска вечер може да продължи да бъде влюбен, но любовта не е преобладаващото чувство в гърдите му. Тя се свива на топка и чака по-добри времена.

Защото двуколката не беше с гюрук. Беше открита към четирите небесни ветрове, от които в момента особено активен беше онзи откъм мрачния изток. Вероятно този факт бе в основата на скоротечното излизане на Аш от екзалтацията, в която го бе запокитила усмивката на Джоун. Дълбоко в себе си знаеше, че отношението му към нея не се е променило, но съзнанието му бе прекалено заето от почти неизпълнимата задача да поддържа кръвообращението си, за да си позволи мисли за любов. Преди двуколката да измине и двайсет метра, той се бе превърнал в жалък вкочанен чукан.

След безкраен низ от криволичещи пътища, неосветени къщурки и черни ниви и синори, двуколката зави към масивна отворена порта от ковано желязо, отвъд която започваше равна чакълеста алея. Тя се точи към километър и половина през естествен парк от огромни дървета, след което бе погълната от гъсти храсталаци. Най-сетне отляво се появиха светлинки — в началото плахо, по една и две, като проблясваха и изчезваха. Изведнъж храсталаците свършиха и се ширнаха подравнени морави и тераси, а десетки прозорци заляха пътниците със светлина, която им подейства като пламтяща камина в мразовита нощ. Замъкът Бландингс се открояваше като планина на фона на бледосивото небе.

Беше благородна сграда в стил ранен Тюдор13. Името й фигурираше във всички английски учебници по история, а в архитектурните справочници й бе отделено специално внимание. Силуетът й се налагаше над цялата околност.

Но Аш най-силно се впечатли от факта, че изглеждаше добре отоплена, и за първи път от началото на потеглянето от гарата усети как настроението му се разоблачава. Ала на бърза ръка установи, че е подранил с веселието, защото пътешествието далеч не бе приключило. След като доближи замъка, двуколката безсърдечно го заобиколи и след десетина минути ги откара под широка арка откъм задната част на сградата, където най-сетне благоволи да спре пред огромна дъбова врата.

Аш мъчително тупна на земята и заблъска зиморничаво крака по каменните плочи. Помогна и на Джоун да слезе. Тя недвусмислено се чувстваше добре. Жените са непроницаеми за несгодите.

Вратата се отвори и новопристигналите бяха облъхани от топли кухненски аромати. Яки юнаци се устремиха към куфарите, а румени моми под формата на две притеснени миячки на чинии се доближиха до Джоун и Аш и им направиха забързани реверанси. При нормални обстоятелства Аш би се стъписал от тази постъпка, но в този студ някаква си реверансираща миячка не успя да го смути. Дори реагира на поздрава с приветливо кимване.

Миячките очевидно се явяваха и кралски посланици. Мисията на едната бе да отведе Джоун на аудиенция при домоуправителката госпожа Туемлоу, а на другата — да съпроводи Аш до мястото, където икономът Бийч чакаше да поднесе приветствията си на камериера на почетния гост на замъка.

След като минаха по покрития с плочи коридор, Джоун и придружителката й завиха надясно, а местоназначението на Аш явно се намираше вляво. Раздели се със съжаление с Джоун. Моралната й подкрепа щеше да е добре дошла в предстоящите мигове на изпитания.

Най-сетне миячката спря пред една врата и почука. Обади се глас, плътен като отлежал портвайн или поради отлежал портвайн:

— Влезте!

Водачката на Аш отвори вратата.

— Господинът дойде, господин Бийч — рече тя и се изниза към по-неизисканата атмосфера на кухнята.

Първото впечатление на Аш от иконома Бийч беше за напрежение. И други бяха усещали същото при първия си сблъсък с него. Излъчваше напрегнатостта на жабите и пренадутите балони, които заплашват всеки миг да се пръснат. По-нервните и лишени от въображение хора при срещата си с Бийч неволно се стягаха, подготвяйки се за експлозията. Онези, имали удоволствието да общуват по-отблизо с него, след време излизаха от това си състояние подобно на обитателите на селата, разположени по склоновете на Везувий, които с времето добиват имунитет към страха от изригване. Старите му познати твърдяха, че откак го помнят, Бийч все изглежда, сякаш от апоплектичния удар го делят броени минути, но той така и не получаваше апоплексия и ближните му свикваха да пренебрегват вероятността от подобно развитие. Ала Аш, който го гледаше с несвикнали очи, мигом се убеди, че икономът няма да издържи дълго на напрежението и в най-скоро време ще се случи непоправимото. Тази перспектива допринесе много за бързото му излизане от комата, в която бе изпаднал поради суровите климатични условия на пътуването.

Като порода икономите се характеризират с това, че приликата им с човешки същества е в обратно-пропорционална зависимост от големината и величието на къщата, в която служат. Съществува порода икономи, работещи в относително скромните домове на дребни провинциални благородници, които са почти нормални люде, позволяващи си да разменят клюки с местните търговци, да се отбиват в селската кръчма, а по време на криза току-виж задействали дори ръчната помпа, ако водата внезапно секне. Колкото по-голяма е къщата обаче, толкова повече икономът се отклонява от тази разновидност. Замъкът Бландингс беше едно от най-значимите исторически места на Англия и Бийч съответно бе придобил достолепна инертност, която го правеше достоен за включване в растителното царство. Когато се движеше, ако изобщо паднеше до подобна дейност, той го вършеше бавно. Дестилираше думите си с вида на човек, отмерващ капчици от скъпоценна течност. Очите му гледаха изпод дебелите клепачи с каменния израз на древногръцка статуя.

С почти незабележимо помръдване на пухкавата си бяла ръка той даде знак на Аш, че може да седне. С царствено движение на другата ръка свали от решетката на камината чайник, изпускащ пара. С дискретно повдигане на веждата привлече вниманието на Аш към пълна гарафа върху масата.

След секунда Аш посръбваше горещ пунш с уиски и имаше усещането, че е удостоен с привилегията да участва в мистичен ритуал.

Господин Бийч се заби пред огъня с хванати зад гърба ръце и процеди няколко капки членоразделна реч.

— Нямам удоволствието да знам името ви, господин…

Аш се представи. Бийч прие информацията с леко кимване на главата.

— Сигурно сте измръзнали по пътя, господин Марсън. Вятърът е източен.

Аш охотно потвърди, че е измръзнал.

— Когато вятърът духа от изток — продължи господин Бийч, като изричаше с очевидна неохота всяка дума, — Страдам от Краката Си.

Недвусмислено и тутакси ставаше ясно, че словата, изречени от него, са тъй величаво значителни и носят толкова ценна информация, че слушателят просто виждаше главните букви по тези бисери.

— Моля?

— Страдам от Краката Си — повтори икономът, като продължи да отцежда капките. — Вие сте млад човек, господин Марсън. Вероятно не знаете какво е да Страдаш от Краката Си.

Измери с дебелоклепачна непроницаемост Аш, пунша и стената зад гърба му.

— Мазоли — поясни той.

Аш отвърна, че много съжалява.

— Извънредно много Страдам от Краката Си. Не са само мазолите. Съвсем наскоро се възстанових от Забит в Месото Нокът. Много страдах от Забития Нокът. Страдам и от Отичане на Ставите.

Аш разглеждаше великомъченика с нарастваща неприязън. Много млади мъже, радващи се на прекрасно здраве, притежават недостатъка да слушат с достойно за съжаление чувство на нетърпение доверителните слова на здравословно ощетените свои събратя, въпреки че иначе в много отношения са сърдечни и състрадателни. Криви или прави, те смятат, че подобен род излияния трябва да се пестят за ухото на лекаря, а с медицинските непрофесионалисти да се водят разговори на по-общи теми.

— Съжалявам да го чуя — бързо изрече той. — Сигурно ви е тежко. Има ли много гости в къщата?

— Очакваме — заяви господин Бийч — Много Гости. Вероятно на вечеря ще седнат трийсет или повече човека.

— Каква отговорност е това за вас — предразполагащо реагира Аш, доволен, че се е разделил с краката на иконома.

Господин Бийч кимна.

— Прав сте, господин Марсън. Малко хора осъзнават отговорностите на човек с Моето Обществено Положение. Уверявам ви, това понякога ме потиска и страдам от пристъпи на Невралгично Главоболие.

Аш остана с чувството, че едва е потушил пожара на едно място, и ето че той избухва в съседство.

— Понякога, когато работният ми ден свърши, всичко се размазва пред очите ми. Очертанията на предметите се замъгляват. Трябва веднага да седна на някой стол. Болката е Смазваща.

— Но пък сигурно помага да забравите болките в краката.

— Не. Не. Страдам от краката си през цялото време.

Аш се предаде.

— Разкажете ми всичко за краката си.

Господин Бийч му разказа всичко.

Но и най-приятните неща имат своя край, поради което настъпи моментът, когато и последната дума, свързана с отеклите стави, беше изречена. Аш, примирил се с неизчерпателността на темата, не можа да повярва на ушите си, когато след десетина минути събеседникът му смени темата.

— Отдавна ли сте при господин Питърс, господин Марсън?

— Ъ? О! А, не, от миналата сряда.

— Нима! Мога ли да се поинтересувам кого сте обслужвали преди това?

За миг Аш изпита нещо, на което смяташе, че не е способен — съжали, че краката вече не са обект на дискусия. Въпросът го постави в неловко положение. Ако излъжеше, че има дълъг опит като камериер, щеше да рискува да го хванат в лъжа. Ако кажеше истината и признаеше, че е девствен в камериерстването, какво щеше да си помисли икономът? И двата варианта имаха своите недостатъци, но да каже истината беше по-лесният и затова избра него.

— Това е първият ви пост? — проточи господин Бийч. — Нима!

— Занимавах се с… ъъъ… нещо друго, преди да се запозная с господин Питърс — поясни Аш.

Господин Бийч беше прекалено добре възпитан, за да прояви любопитство, но веждите му не бяха.

— О! — рече той.

— ??? — крещяха веждите. — ???

Аш не им обърна внимание.

— Нещо по-различно — отсече той.

Настъпи неловко мълчание. Аш се притесни. Започна да се ядосва на господин Питърс. Какво му пречеше да доведе Аш като свой секретар? По време на разговора в кантората на „Мейнпрайс, Мейнпрайс & Бул“ със сигурност бе изтъкнал някаква причина, но сега тя му се струваше крайно неоснователна. Съжали, че не бе проявил здравия разум да я обори, докато още имаше време, но тогава, когато крояха плановете за действие, мисълта да бъде камериер му се беше сторила забавна. В нея имаше нещо пикантно, почти оперетно. Защо не бе предвидил възможните усложнения? Изразът на лицето на проклетия иконом му подсказваше, че чака подробно разяснение. Какво щеше да си помисли, ако не му го дадеше? Вероятно, че Аш е лежал в затвора.

Е, какво да се прави. Ако Бийч го подозираше, налагаше се да продължи да живее с подозренията си. Добре че подозренията на икономите не са от голямо значение.

Веждите продължаваха безмълвно да го призовават да разкрие истината, но Аш решително се вторачи в незапълнената от иконома част от стаята. Проклет да е, ако се остави да бъде хипнотизиран от чифт вежди и да споделя злепоставящата го история. Взираше се непоколебимо в шарката на тапета, която изобразяваше неизвестни на Природата птици, накацали по не по-малко хипотетични екзотични храсти.

Мълчанието ставаше потискащо. Скоро някой трябваше да го наруши. И тъй като господин Бийч твърдо се придържаше към езика на веждите и очевидно възнамеряваше да продължи в този дух до края на лятото, Аш го наруши сам.

Когато по-късно вечерта, озовал се най-сетне в леглото, започна да възстановява наум сцената, му се стори, че самото Провидение му бе подсказало темата за лошото храносмилане на господин Питърс, защото още първата дума за страданията на работодателя му оказа магическо въздействие върху иконома.

— Бих могъл да попадна и на по-добро място — заяви Аш. — Осмелявам се да предположа, че знаете колко избухлив е господин Питърс. Има диспепсия.

— Вече — отвърна господин Бийч — съм информиран в този смисъл. — Поразсъждава мрачно няколко секунди. — И аз — продължи след малко — страдам от стомах. Лигавицата на стомаха ми далеч не е това, което бих желал да бъде една лигавица.

— Разкажете ми — възкликна благодарно Аш — всичко за лигавицата на стомаха си.

Четвърт час по-късно епопеята на господин Бийч бе прекратена от биенето на малкия часовник на камината. Той се извърна и се втренчи в него не без известно неудоволствие.

— Толкова късно ли стана! — рече. — Трябва да се заема със задълженията си. А също и вие, господин Марсън, ако ми разрешите да отбележа. Господин Питърс без съмнение ще има нужда от услугите ви, докато се приготвя за вечеря. Като тръгнете по големия коридор, ще стигнете до вратата, която отделя нашата част на къщата от другата. Моля да ме извините. Трябва да сляза в избата.

Аш последва указанията му и след като извървя няколко метра, стигна до тапицирана със зелено сукно врата, която поддаде, като я бутна, и му разкри гледка към нещо, за което правилно предположи, че е парадният вестибюл на замъка — просторно уютно помещение с канапета до стените, затоплено от гигантска камина, пълна с пращяща борина. Широко стълбище вдясно водеше към горните етажи.

В този момент Аш осъзна непълнотата на обясненията на господин Бийч. Без съмнение широкото стълбище щеше да го отведе на етажа със спалните, но как да намери стаята на господин Питърс, без да прибягва до досадно чукане по всички врати наред? Беше късно да се връща и да пита за допълнителни разяснения. Икономът сигурно вече бе на път към избата да провери виното за вечеря.

Както стоеше нерешително, на отсрещната страна на вестибюла се отвори врата и от нея излезе, мъж на неговата възраст. През вратата, която младежът за секунда задържа отворена, за да отговори на въпрос, зададен му от някого в стаята, Аш успя да мерне стъклени витрини.

Дали това не беше музеят, неговата крайна цел? Следващия миг вратата се отвори с още няколко сантиметра и разкри съществена част от египетска мумия, която потвърди догадката му.

Хрумна му, че най-добре ще е да разгледа музея и да открие скарабея на господин Питърс час по-скоро. Реши да помоли Бийч да го заведе там в първата свободна минута.

Междувременно младежът затвори вратата на музея и тръгна през вестибюла. Имаше остра като тел коса и строго лице с щръкнал нос и очи, които святкаха през очила без рамки. Всъщност беше самият Бакстър, секретарят на лорд Емсуърт.

— Слушай, старче — насочи се към него Аш, — би ли ми казал как да стигна до стаята на господин Питърс? Не мога да се ориентирам.

Изобщо не му щукна, че едва ли този е най-добрият начин един камериер да се обръща към Висшите Класи. Това именно е най-трудната част при изпълнението на тъй наречените „характерни“ роли. Човек може да се справи със задълженията си съвсем прилично, но диалогът винаги крие клопки.

Господин Бакстър пръв би прегърнал становището, че не това е начинът да бъде заговарян от прост камериер. Само дето в момента не знаеше, че Аш е камериер. От непринуденото му обръщение остана с впечатлението, че е някой от многобройните гости, които през целия ден пристигаха в замъка. Когато попита за господин Питърс, Бакстър реши, че вероятно е Джордж Емерсън, приятелят на Достопочтения Фреди, с когото още не се беше запознал.

Поради това той най-сърдечно обясни, че стаята на господин Питърс е втората вляво на втория етаж.

— Много мило от твоя страна — рече Аш.

— Няма нищо — отвърна господин Бакстър.

— Човек може да се загуби в такава къща — продължи Аш.

— И още как! — реагира господин Бакстър.

Аш продължи по пътя си нагоре и след няколко секунди вече чукаше на посочената врата.

Гласът, който го прикани да влезе, със сигурност беше на господин Питърс.

IV

Господин Питърс, частично надянал облеклото, с което един джентълмен вечеря, стоеше пред огледалото и се бореше с вратовръзката към официалния костюм. Когато Аш влезе, той свали ръце и с тревога заразглежда творението си. Не остана доволен. С пъшкане и ругатни откъсна непокорната материя от врата си.

— Проклето нещо!

За Аш беше очевидно, че работодателят му не е в слънчево настроение. Малко неща са по-склонни да прогонят слънцето от живота на природно вкиснат човек от официалната вратовръзка, която не скланя да бъде дърпана и усуквана, докато добие нужната форма. Дори когато всичко беше наред, господин Питърс мразеше да се облича за вечеря. А когато не всичко беше наред, думите бледнеят пред чувствата, които го изпълваха.

Все пак нервността му би могла да бъде извинена. Чиста подигравка е да те карат да се контиш като за пиршество, за да хапнеш само аспержи и ядки, и то в обидно оскъдни количества.

Очите му срещнаха погледа на Аш в огледалото.

— О, ти си значи! Влизай, щом си дошъл. Не ме зяпай такъв. Затвори бързо вратата. Хайде де! Не се потривай. Опитвай се да изглеждаш поне малко интелигентен. Не ме зяпай с отворена уста. Къде беше досега? Защо не дойде по-рано? Можеш ли да връзваш връзка? Добре, вържи я тогава.

Поуспокоен от вида на снежнобялата пеперуда, която се заоформя под пръстите на Аш, той разреши да му държи фрака. Взе черната пура от тоалетката и я запали повторно.

— Мислих за теб — рече.

— Тъй ли? — попита Аш.

— Намери ли скарабея?

— Не.

— Тогава какво, по дяволите, си правил? Имаше време да го отмъкнеш поне двайсет пъти.

— Разговарях с иконома.

— За чий дявол губиш време в приказки с икономи? Предполагам, че още не си намерил и музея.

— Не, намерих го.

— Нима? И това е нещо. А как възнамеряваш да се заемеш с работата?

— Най-добре ще е да се вмъкна късно през нощта.

— Слава богу, че не си възнамерявал да го задигнеш посред бял ден! А как ще намериш скарабея, когато влезеш?

Аш не беше мислил по въпроса. Колкото повече се задълбочаваше в задачата, толкова повече се сблъскваше с аспекти, за които не се беше сетил.

— Не знам — призна той.

— Не знаеш! Кажи ми, млади човече, минаваш ли за интелигентен, доколкото може да мине за интелигентен един англичанин?

— Не мога да кажа.

— А, значи не можеш, тъпанар с тъпанар! — неочаквано се запени господин Питърс и размаха ръце във внезапен пристъп на ярост. — Какво ти става? Защо не покажеш малко повече предприемчивост? Защо не измислиш нещо? Или си въобразяваш, че съм те домъкнал в тази къща с чисто декоративна цел? Искам резултати, и то бързо! Ще ти кажа как да разпознаеш скарабея, като отидеш в музея. Оня безсрамен дърт мошеник, дето ми го отмъкна под носа, е имал нахалството да го курдиса отделно с надпис колкото циркова реклама: „Хеопс от Четвърта династия, подарен…“ — господин Питърс се задави — „подарен от Престън Питърс“. Така ще го разпознаеш.

Аш не се засмя, но измести едно ребро в усилието си да потисне смеха. Да откраднеш от човека най-ценното му съкровище и да му благодариш публично, му се стори рядко забавно.

— Дори не е под стъклен похлупак — продължи господин Питърс. — Кипри се на открит поднос върху кутия с римски монети. Всеки, останал сам за две минути, може да го вземе. Престъпна небрежност е да се остави толкова ценен предмет да се въргаля така. Щом се е решил да открадне Хеопса ми, трябваше поне да прояви приличието да се отнася с него както подобава.

— Нищо, така ще го взема по-лесно — утеши го Аш.

— Ще е по-лесно, ако се наканиш — сряза го господин Питърс. — Има и още нещо. Ще се опиташ да го вземеш късно през нощта. А какво ще кажеш, ако някой те спипа да се размотаваш наоколо в тъмна доба? Помислил ли си за това?

— Не.

— Все пак ще трябва да дадеш някакво обяснение. Няма да седнеш да обсъждаш последната премиера. Не смяташ ли, че трябва да измислиш много основателна причина да не си в леглото по това време?

— Смятам.

— А, значи признаваш? Ще кажеш следното. Аз съм ти позвънил да дойдеш да ми четеш, докато заспя. Разбра ли?

— Смятате ли, че това ще е задоволително обяснение за присъствието ми в музея?

— Идиот! Не съм казвал да дадеш това обяснение, ако те спипат в музея. Ако това ти се случи, най-добре ще е да си затваряш устата и да се молиш Богу съдията да ти даде по-лека присъда, защото ти е първо провинение. Ще го кажеш, ако те срещнат на път към музея.

— Звучи неубедително.

— Нима! Е, тогава нека ти кажа, че скоро ще спре да ти се струва неубедително, защото и без това ще го правиш всяка вечер. Някой трябва да ми чете, докато заспя. Лошото храносмилане ми причинява безсъние.

И сякаш за да подчертае изказването си, господин Питърс внезапно се преви одве.

— Ох! — простена. — Ай!

Измъкна пурата от устата си и на нейно място пъхна хапче за храносмилане.

— Лигавицата на стомаха ми хич я няма — добави той.

Странно колко прости са непосредствените причини за всяка революция. Ако господин Питърс беше облякъл оплакването си в друга словесна форма, Аш по всяка вероятност щеше да го понесе без активна форма на протест. Дребното човече, което бръмчеше наоколо и джавкаше по него, му ставаше все по-противно, но идеята за бунт не беше му минала през ума. Ала терзанията, изживени в лапите на иконома Бийч, го бяха накарали да намрази поголовно всички стомашни лигавици. Идва един момент, когато човешката способност да възприема здравословни бюлетини за стомашни лигавици просто се изчерпва.

Аш изгледа сурово господин Питърс. Престана да се бои от огнедишащия дребосък и погледна на него като на най-обикновен хипохондрик, който трябва да чуе няколко полезни факта.

— Как няма да имате лошо храносмилане? Не правите никакви физически упражнения и по цял ден пушите.

Девственото усещане да бъде критикуван, и то от голобрад хлапак, изби от господин Питърс и ума, и дума. Той се разтърси конвулсивно, но не успя да каже и гък.

От своя страна Аш, прегърнал любимата си тема, стана от красноречив по-красноречив. По негово мнение диспептиците направо замърсявали земята. Според него те имали избор между здравето и болестта и с отворени очи се били отдали на второто.

— Повръща ми се от такива като вас. Познавам и кътните ви зъби. Бъхтите се като мулета, пренебрегвате физическите упражнения, давате воля на нервите си, пушите силни пури на празен стомах, а когато в резултат на всичко това естествено си съсипете храносмилането, започвате да се изживявате като мъченици и тровите живота на всички наоколо. Ако за един месец се оставите в ръцете ми, ще ядете керемиди и ще питате за още. Рано ставане, Ларсенови упражнения, студен душ, кратък масаж, бърза разходка…

— Кой, по дяволите, те е питал за мнението ти, нахално голобрадче? — успя да намери гласа си господин Питърс.

— Не ме прекъсвайте — кресна Аш. — Забравих мисълта си.

Настъпи напрегнато мълчание. Пръв заговори господин Питърс.

— Ти… адски… нагъл…

— Не ми говорете с такъв тон.

— Ще ти говоря както си…

Аш направи крачка към вратата.

— Много добре — отсече той. — Напускам ви. Това е официално предупреждение. Можете да намерите някой друг да изпълни дребната ви задачка.

Внезапно увисналата челюст на господин Питърс и изразът на загриженост подсказаха на Аш, че е открил точното оръжие и вече диктува играта. Затова продължи още по-самоуверено.

— Ако знаех какво включват задълженията на ваш камериер, не бих приел работата и за сто хиляди лири. Само заради някакъв идиотски предразсъдък да не ми разрешите да дойда като ваш секретар, което щеше да е най-простото и очевидно решение, се оказах в положение всеки момент да бъда публично порицан от иконома, а главната миячка на чинии да ме гледа като нещо, което котката е изровила от кофата. — Гласът му затрепери от самосъжаление. — Можете ли да разберете дори частица от ужаса, в който ме потопихте? Как, за Бога, да запомня дали да вляза преди главния готвач или след третия лакей? Докато съм тук, няма да имам спокойна секунда. Длъжен съм цял час да слушам оплакванията на иконома, който е същинска болница на два крака. Трябва да си пробивам път през лабиринта на прислужническия етикет. А на всичкото отгоре имате наглостта да ме ползвате за боксова круша и да си изкарвате нервите върху мен! Имате непробиваемото дебелоочие да допуснете, че ще търпя да ме хокате и правите на маймуна всеки път, когато самоубийственият начин на живот ви докара до пристъп на безсъние! Имате върховното нахалство да си въобразявате, че можете да разговаряте с мен, както ви скимне! Ще има да вземате! Писна ми. Ако си искате скарабея, нека друг ви го набави. Аз си подавам оставката.

Направи още една крачка към вратата. Трепереща ръка сграбчи ръката му.

— Мило момче, бъди разумен!

Аш бе опиянен от победата си. Усещането да прави на кайма истински неподправен милионер беше ново и възхитително. Изпъчи гръдния си кош и разкрачи нозе като същински родоски колос.

— Всичко това е много хубаво — отвърна той и хладно се освободи от ръката му. — Няма да се измъкнете просто така. Ще трябва да се споразумеем. Ако ще падам жертва на вашата… вашата старческа злост всеки път, когато не ви се спи, няма да остана и за цялото злато на американската хазна.

— Мило мое момче, това няма да се повтори. Постъпих прибързано.

Господин Питърс с разтреперани пръсти запали остатъка от пурата.

— Хвърлете я веднага!

— Мило момче!

— Хвърлете я! Казахте, че сте прибързали. Разбира се, че прибързахте. А щом дразните храносмилането си, винаги ще прибързвате. Искам нещо повече от извинения. За да остана тук, ще трябва да изтръгнем корена на злото. Ще се оставите в ръцете ми като на любим домашен лекар. Никакви пури. Всяка сутрин физически упражнения.

— Не, не!

— Много добре.

— Не, спри! Какви упражнения?

— Ще ви покажа утре сутринта. И бързи разходки.

— Мразя да се разхождам.

— Студени душове.

— Не!

— Много добре.

— Не, спри. На моята възраст студен душ ще ме убие.

— Ще ви влее нов живот. Съгласен ли сте на студени душове? Не? Много добре.

— Да, да, да.

— Обещавате ли?

— Да, да.

— Добре тогава.

Проехтя далечният тътен на гонга.

— Решихме въпросите тъкмо навреме — отбеляза Аш.

Господин Питърс внимателно го загледа.

— Млади човече — бавно изрече той, — ако след всичко това не ми донесеш моя Хеопс, ще ти… ще те… заклевам се, че ще те одера жив.

— Да не чувам такива приказки — сряза го Аш. — И това трябва да запомните. Ако искате лечението да се окаже успешно, не бива да допускате подобни разсъждения. Упражнявайте вътрешен самоконтрол. Трябва да храните само красиви мисли.

— Идеята да те одера жив е красива мисъл — с копнеж отбеляза господин Питърс.

V

За да се избегне опасността отсъствието на иконома господин Бийч да стане извор на униние, превръщащо в пепел храната в устата на висшата прислуга в Бландингс, беше станало обичай да сядат на масата, когато вечерята на горния етаж наближава своя край. Това даваше възможност на иконома да заеме мястото си начело на масата, без да се бои, че господарите ще го извикат, с изключение на няколкото минути за сервиране на кафето.

Всяка вечер малко преди осем и половина, в който час господин Бийч преценяваше, че вече може спокойно да се оттегли от трапезарията и да остави лорд Емсуърт и гостите му под грижите на помощник иконома Меридю и на лакеите Джеймс и Алфред (с изключение на няколкото минути завръщане в трапезарията, колкото да придаде тон и достолепие при поднасянето на пурите и алкохола), онази част от прислугата, чието обществено положение и ранг й даваше право на достъп до Залата на домоуправителката, се отправяше натам с цел водене на безцелен разговор до появата на господин Бийч. Тогава една от кухненските прислужнички с вид на човек, боричкал се дълго време с въжетата, с които е бил завързан и най-сетне успял да се освободи, отваряше вратата със съобщението: „Господин Бийч, ако обичате, вечерята е сложена“. Тогава господин Бийч предлагаше сгъната в лакътя ръка на домоуправителката, казваше: „Госпожо Туемлоу“ и царствено повеждаше по големия коридор към Залата на иконома шествието от останалата прислуга, подредена по ранг и на двойки. Защото Бландингс не беше от онези къщи, или може би по-правилно ще е да ги наречем коптори, в които висшата прислуга не само се храни, но и общува преди вечеря в Залата на иконома. Под егидата на господин Бийч и госпожа Туемлоу, която споделяше същите разбирания по въпроса, в замъка всичко се вършеше както му е редът и с подходящата тържественост. За господин Бийч и госпожа Туемлоу идеята те и себеподобните им да вечерят в същата стая, в която се събираха за разговори, би била точно толкова отблъскваща, колкото и евентуалното съобщение, че гостите ще се хранят не в трапезарията, а в дневната.

Завръщащият се от разговора си с господин Питърс Аш беше пресрещнат от почтително малко момче и отведен в Залата на домоуправителката, където отново си изясни колко е дребен и нищожен. Просторната стая беше пълнолюдна и очевидно къкреше от сърдечни отношения. Всички явно се познаваха добре и разговорът бе извънредно оживен. Всъщност тъй като гостите в Бландингс в основната си част бяха сборна колекция на рода Емсуърт, дошъл да се запознае с бъдещата младоженка, голяма част от намиращите се в Залата на домоуправителката бяха стари познати и подновяваха прекъснатите си дружески отношения по твърде гласовит начин.

Влизането на Аш бе последвано от временно затишие и за негово крайно неудоволствие всички очи се впиха в личността му. Смущението му бе облекчено от госпожа Туемлоу, която пристъпи към него като любезна домакиня. За нахвърляне на портрета на въпросната госпожа са нужни много малко изразни средства. Достатъчно е да се каже, че си подхождаше с господин Бийч като втори чорап от един и същи чифт или като женската от двойка фазани. Имаше същото изражение на надвиснала апоплексия и принадлежност към някой достолепен и надменен раздел от растителното царство.

— Господин Марсън, добре дошли в замъка Бландингс.

Аш беше очаквал някой да произнесе тези думи и бе малко учуден, когато господин Бийч не го стори. Изненада се и колко лесно домоуправителката разгада самоличността му, но видя в тълпата и Джоун и реши, че вероятно тя е източникът на информация. Завидя й. По някакъв смайващ начин изглеждаше съвсем на място в тази необичайна компания. Самият той имаше усещането, че на челото му с огромни букви е изписано „самозванец“.

Госпожа Туемлоу се зае с представянето му — дълъг и мъчителен процес, който тя изпълняваше безмилостно, без следа от бързане и претупване. Аш се ръкува с всеки член от каймака на тази нова за него професия, усмихна се на всеки поотделно, докато накрая лицевите и гръбначните му мускули се схванаха от усилието. Количеството прислужници, побиращо се в стая с умерени размери, му се стори математически абсурдно.

— С госпожица Симпсън вече се познавате — рече госпожа Туемлоу и Аш тъкмо се канеше да отхвърли обвинението, когато загря, че споменатата особа е Джоун. — Господин Джъдсън, това е господин Марсън. Господин Джъдсън е камериер на Достопочтения Фредерик.

— Доколкото знам, господин Марсън, още не сте имали удоволствието да се запознаете с нашия Фреди? — приветливо отбеляза младеж с гладко лице и ленив вид. — Фреди си струва да бъде разгледан.

— Господин Марсън, разрешете ми да ви представя на господин Ферис, камериера на лорд Стокхийт.

Господин Ферис — мургав, с циничен вид мъж, с високо чело, раздруса ръката на Аш.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Марсън.

— Госпожице Уилоуби, това е господин Марсън, който ще ви придружи до масата за вечеря. Госпожица Уилоуби е камериерка на лейди Милдред Мант. Както положително знаете, лейди Милдред — нашата най-голяма дъщеря, е омъжена за полковник Хорас Мант.

Аш не знаеше и остана доста изненадан, че госпожа Туемлоу има дъщеря, титулована лейди Милдред, но Здравият Разум му се притече на помощ и побърза да му подскаже, че под „нашата“ се подразбира щерка на граф Емсуърт и покойната му графиня. Госпожица Уилоуби се оказа жизнерадостна млада дама с усмихнато лице и кестенява коса, сресана ниско над челото. След като Етикетът не му позволяваше да придружи Джоун на вечерята, Аш остана доволен, че поне е попаднал на приятна заместница. Току-що го бяха представили на личната камериерка на лейди Ан Уорблингтън — отвратително статуеткоподобно същество на име Честър — и смътният му спомен от лекцията на Джоун по повод етикецията „под стълбите“ го беше оставил с впечатлението, че тя именно е предопределена за неговата партньорка. Направо се сгърчи при мисълта, че можеше да се окаже под ръка с толкова петмезено-гъста аристократична надменност.

След последното представяне разговорът се възобнови. Доколкото Аш можа да го проследи, той бе изцяло посветен на идиосинкразиите на работодателите на присъстващите. Предположи, че този процес тече по цялата обществена скала на долните етажи. Вероятно нисшите слуги в Залата на прислугата в момента обсъждаха своите висшестоящи, а момичетата от килера клюкарстваха за камериерките. Зачуди се кой ли е най-долният кръг на тази конструкция и стигна до заключението, че вероятно се представлява от почтителното момче, което му бе служило за водач преди малко. Това момче, по липсата на събеседник, с когото да обсъжда някого, вероятно седеше, потънало в самотен размисъл за приходящата прислуга.

Попита се дали да не сподели тази своя теория с госпожица Уилоуби, но реши, че ще е твърде неразбираема за нея, и се задоволи с коментар на някои от пиесите, които беше гледал в Лондон. Госпожица Уилоуби се оказа запалена театралка и тъй като страстта на полковник Мант към многобройните клубове, в които членуваше, го задържаше задълго в града, тя имаше широки възможности да задоволява вкусовете си. Госпожица Уилоуби не обичаше провинцията. Намираше я за провинциална.

— Не смятате ли, че провинцията е скучна, господин Марсън?

— Едва ли ще скучая тук — отвърна Аш и беше изненадан от закачливия кикот, подсказващ, че думите му са приети като комплимент.

Господин Бийч се появи своевременно, леко разсеян, както подобава на човек, доскоро ангажиран с важни и отговорни задължения.

— Алфред разсипа бялото рейнско вино! — чу го Аш да споделя с горчив шепот на ухото на госпожа Туемлоу. — На сантиметър от ръката на Негово благородие.

Госпожа Туемлоу промърмори съболезнованията си. Съдейки по изражението на господин Бийч, той се питаше колко ли още ще съумее да издържи на напрежението на своето нелеко съществуване.

— Господин Бийч, ако обичате, вечерята е сложена.

Икономът сподави налегналите го тежки мисли и сви лакът.

— Госпожо Туемлоу.

Аш, въпреки цялото си внимание, сбърка в изчисленията на ранга и беше на крачка от големия гаф да напусне стаята не в полагаемия му се ред, но стреснатият натиск на пръстите на госпожица Уилоуби го предупреди овреме. Спря да пропусне статуеткоподобната госпожица Честър, съпроводена от съсухрено човече с игла за вратовръзка във формата на подкова, чието име, заедно с имената на повечето от хората, с които беше разговарял от момента на влизането си в стаята, се беше изпарило от главата му.

— За малко да изгърмите — весело заяви госпожица Уилоуби. — Вероятно сте много разсеян, господин Марсън, също като Негово благородие.

— Лорд Емсуърт разсеян ли е?

Госпожица Уилоуби се засмя.

— Боже мой, понякога забравя и името си. Ако не беше господин Бакстър, един Бог знае какво щеше да стане с него.

— Не познавам господин Бакстър.

— Поостанете ли повечко тук, няма да ви се размине запознанството. Изключено е да си спестите познанството с него, ако живеете под един покрив. Ако не ме цитирате пред никого, ще ви кажа, че той е истинският стопанин тук. Назовава се секретар на Негово благородие, но всъщност е всичко заедно, като онзи от пиесата.

Аш претърси драматургичната си памет за подобен персонаж и накрая запита госпожица Уилоуби дали няма предвид Пу Ба от „Микадо“14, която наскоро беше поставена повторно в Лондон. Госпожица Уилоуби наистина имаше предвид Пу Ба.

— Но аз му викам Пъхниноско — продължи тя. — Тика си носа в работите на всички, сякаш са негови.

Краят на процесията навлезе в Залата на иконома. Господин Бийч прочете молитвата с известни покровителствени нотки. Вечерята започна.

— Виждали ли сте госпожица Питърс, господин Марсън? — попита госпожица Уилоуби, която възобнови разговора с поднасянето на супата.

— За няколко минути на гарата.

— О! Значи не сте от дълго при господин Питърс?

Аш започна да се чуди дали всеки срещнат ще му задава този опасен въпрос.

— От един-два дни.

— И къде сте били на служба преди това?

Усети, че нещо го сряза под лъжичката. Още няколко подобни разговора и щеше да разкрие истинската си мисия в замъка и да тури край на всичко.

— Ъъъ, бях… тоест…

— Как се чувствате след пътуването, господин Марсън? — обади се глас от другия край на масата. Аш вдигна благодарно очи и срещна погледа на Джоун, пълен с весело любопитство. Беше твърде изпълнен с облекчение, за да се опитва да си обясни изражението й. Отговори, че се чувства много добре, което далеч не отговаряше на истината. Интересът на госпожица Уилоуби беше насочен към обсъждането на недостатъците на различните железопътни системи във Великобритания.

Начело на масата господин Бийч бе започнал интимен разговор с господин Ферис, камериера на лорд Стокхийт (наричан от Достопочтения Фреди „клетия стар Пърси“ и доколкото Аш разбра — братовчед на бъдещия съпруг на Алин Питърс). Икономът говореше дори с по-сдържан от обикновено тон, защото обсъждаше една трагедия.

— Господин Ферис, всички много съжалявахме, когато прочетохме за вашето нещастие.

Аш се зачуди какво ли се е случило на господин Ферис.

— Да, господин Бийч — отвърна камериерът, — факт е, че се представихме много зле. — Пийна глътка от чашата си. — Не можем да скрием истината — не че някога съм се опитвал да я крия, — че клетият Пърси не е твърде умен.

В разговора се включи госпожица Честър.

— Не ми се стори онова момиче, как му беше името, да е чак толкова красиво. Във всички вестници пишеше, че била привлекателна и какво ли още не, а на снимката в „Дейли Скеч“ не ми се видя нещо особено. Не разбирам какво е видял в нея Негово благородие.

— Снимката не е сполучлива, госпожице Честър. Присъствах в съдебната зала и съм длъжен да призная, че е засукана, твърде засукана. А трябва да си припомните, че Пърси от дете си е податлив млад глупак. Говоря като човек, който го познава отблизо.

Господин Бийч се обърна към Джоун.

— Обсъждаме делото за неспазено обещание за женитба от страна на лорд Стокхийт, госпожице Симпсън, за което без съмнение сте чели по вестниците. Лорд Стокхийт е наш племенник. Предполагам, че милорд е бил потресен от обстоятелствата.

— Беше — пропя господин Джъдсън от отсрещния край на масата. — Случайно го чух да разговаря с младия Фреди. Бяха в библиотеката сутринта на деня, в който съдията прочете окончателната присъда и така жестоко натресе лорд Стокхийт. „Ако някога ти се случи нещо подобно, млади негоднико“, каза той на Фреди…

Господин Бийч се изкашля.

— Господин Джъдсън!

— Няма нищо, господин Бийч, тук всички в известен смисъл сме едно семейство. Не е като да клюкарствам пред непознати. Сигурен съм, че никой от тук присъстващите дами и господа няма да допусне това да се разчуе извън тази стая.

Компанията целомъдрено промърмори съгласието си.

— Та милорд каза на Фреди: „Млади негоднико, ако някога ти се случи нещо подобно, можеш направо да се изнесеш в Канада, защото няма да позволя да се вестнеш пред очите ми“ или нещо подобно. А Фреди отвърна: „Ама, таквоз, родителю, аз… такова…“

Колкото и далеч да беше от сценичното съвършенство имитацията на господин Джъдсън на господарския глас, тя допадна на компанията. Стаята се разтресе от смях.

Господин Бийч прецени, че е наложително да смени темата. По неписаните закони на тази стая всеки индивид имаше правото да говори свободно за собствения си работодател, но според него Джъдсън понякога губеше мярката.

— Кажете, господин Ферис — рече той, — как го понася Негово благородие?

— О, Пърси го понася прекрасно.

Аш отбеляза като любопитен факта, че докато всеки камериер наричаше работодателя си почти гальовно на малко име, останалата част от компанията церемониално и почтително титулуваше същия. Лорд Стокхийт беше Пърси за господин Ферис, а Достопочтеният Фредерик Трипуд — Фреди за господин Джъдсън; но за Ферис Джъдсъновият Фреди беше Достопочтеният Фредерик, а за Джъдсън Ферисовият Пърси беше лорд Стокхийт. Интересна форма на етикет, която се стори на Аш приятно феодална.

— Пърси — продължи господин Ферис — понася несгодата като истински англичанин. Нали паричките не излизат от неговия джоб. Затова пък старият му баща, който трябва се бръкне, взе работата присърце. Заяви, че това се било отразило на подаграта му и затова отиде на бани в Дройтуич, вместо да дойде тук. Но смея да твърдя, че Пърси не е опечален от този факт.

— Всичко това — обобщи господин Бийч — е твърде печално. Наблюдаваната в днешно време склонност у нисшите класи да се самозабравят става по-подчертана с всеки изминал ден. Доколкото разбрах, младата жена, замесена в случая, била барманка. Плачевно е, че нашите младежи си позволяват да се забъркват в подобни връзки.

— Мен пък ме учудва — започна неукротимият господин Джъдсън — по-скоро фактът, че толкова малко младежи се сблъскват с този проблем. Милорд не беше далеч от истината, когато сръфа онзи ден Фреди в библиотеката. Истинско чудо е, ако питате мен, че младият Фреди още не е изгърмял. Когато бяхме в Лондон — продължи той, без да обръща внимание на предупредителната кашлица на господин Бийч, — преди да се случи онова, което можем да наречем катастрофата, вследствие на която милорд му отряза издръжката и го накара да се върне да живее тук, Фреди направо си го търсеше, повярвайте ми. По едно време затъна с двата крака по една балеринка. Седмици наред ме изпращаше да вися на входа за сцената с бележки и цветя, редовен като часовник. Как беше името й? На езика ми е. Смешно как се забравят тези неща. Фреди беше страшно хлътнал. Спомням си, че веднъж търсех нещо из стаята му, когато го нямаше, и намерих стихотворение, посветено на нея. Страшна работа. Убеден съм, че ако момичето е запазило писмата му, скоро ще видим Фреди да крачи бодро по стъпките на лорд Стокхийт.

Около масата се разнесе шушукане на възхита и ужас.

— Брей! — възкликна кавалерът на госпожица Честър. — Не думайте, господин Джъдсън! Работата ще стане много дебела, ако дадат под съд Достопочтения Фреди за лъжливи обещания точно сега, когато е сгоден.

— Няма такава опасност.

Беше гласът на Джоун и прозвуча толкова решително, че веднага привлече вниманието на насядалите около масата. Всички я погледнаха. Аш се смая от изражението й. Очите й горяха, като че ли беше ядосана, а лицето й пламтеше. Сети се за един израз, който й беше казал във влака. Приличаше на преоблечена принцеса.

— Какво ви кара да мислите така, госпожице Симпсън? — заинтересува се недоволно Джъдсън. Беше положил сума ти усилия да смрази кръвта на компанията, а Джоун явно се опитваше да омаловажи труда му.

Аш имаше чувството, че Джоун положи вътрешно усилие, сякаш се вземаше в ръце и си припомняше къде се намира.

— Ами — почти плахо започна тя — не смятам, че е възможно да е предложил брак на момичето.

— Човек никога не знае — отсече Джъдсън. — Моето впечатление е, че Фреди е направил предложение. Струва ми се също така, че през последните дни нещо му тежи на сърцето. Онзи ден, преди да тръгне с милорд за Лондон, се държа много странно. А откак се върна, направо не е на себе си. Освен това знам, че с голям интерес следеше делото на лорд Стокхийт, защото изрязваше от вестниците всички статии за него. Видях ги лично, когато един ден търсих нещо в нещата му.

Бийч се изкашля — знак, че възнамерява да монополизира разговора.

— Във всеки случай, госпожице Симпсън — тежко изрече той, — когато нещата се разраснат до такава степен, че се намесят съдебни заседатели, избирани от Нисшите Слоеве и вечно в лошо настроение, не е задължително да има категорично обещание за женитба. При Социалистическия Бяс, който ги е обзел, са толкова щастливи от възможността да навредят на Някого От Нас, че го правят и в отсъствие на обещание за женитба. Стигат им няколко по-пламенни изрази на възхита. Вероятно помните делото Хейвант, когато съдиха младия лорд Маунт Анвил. Работата е там, че Анархията Взема Връх над силната ръка и Нисшите Слоеве започват да си Вирят Носа. За всичко са виновни ония евтини вестничета. Те изкушават нисшите класи да си вирят носа. Тази сутрин например трябваше сурово да смъмря младия Джеймс, лакея. Навремето беше приличен младеж, гледаше си съвестно работата и отдаваше съответното уважение на хората, но от всичко това сега няма и следа. И защо? Защото преди шест месеца получи ревматичен пристъп и прояви дързостта да изпрати снимката си заедно с изявлението, че лечебното масло на Уокингшо го е изцерило от адска агония, които бяха отпечатани в десетина вестника, и това беше краят на Джеймс. Навири нос и не дава пет пари за нищо.

— Единствено мога да кажа — намеси се отново Джъдсън, — че се моля Богу нищо такова да не се случи на Фреди, защото не всяко момиче би се съгласило да го вземе.

Присъстващите изразиха съгласието си с тази истина с одобрително мърморене.

— А вашата госпожица Питърс — толерантно продължи Джъдсън — ми прилича на много мила млада дама.

— Ще се зарадва да чуе мнението ви — не се стърпя Джоун.

— Джоун Валънтайн! — извика внезапно Джъдсън и стовари ръце на масата. — Сетих се. Това беше името на момичето, на което Фреди написа толкова писма и посвети не едно стихотворение. И точно на нея от самото начало силно ми заприличахте, госпожице Симпсън. Вие сте жива двойница на Фредивата госпожица Джоун Валънтайн.

Аш не се отличаваше със способността да съобразява бързо, но в дадения случай вероятно шокът от това разкритие, съчетан с факта, че светкавично трябваше да се направи нещо, за да не стане объркването на Джоун съвсем очевидно за всички, пробуди интелигентността му. Джоун, обикновено толкова самоуверена и изобретателна, в момента бе сломена. Беше пребледняла и очите й срещнаха погледа на Аш с изражението на погнато животно.

Трябваше да се направи нещо драстично, за да се отвлече вниманието на компанията. Прост опит да се смени темата на разговора щеше да е безполезен.

Аш бе осенен от вдъхновение.

В дните на детството му в Мъч Мидълфорд непрекъснато бягаше от неделното училище само и само да си осигури компанията на Еди Уофълс — всепризнатото Лошо Момче на околността. Не го привличаха единствено очарователните беседи с Еди, въпреки че и те не бяха за пренебрегване, а най-вече умението му да дава превъзходна звукова имитация на биещи се в задния двор котки. Аш знаеше, че няма да намери покой, докато не усвои тази дарба от баш майстора. С течение на времето успя. Може би именно тези негови отсъствия от неделното училище в името на Изкуството в по-късните години го бяха направили доста неуверен по въпроса за царете юдейски, но усвоеното с много труд майсторство го бе превърнало в търсен гост на всички сбирки в Оксфорд. То спаси положението и сега.

— Чували ли сте как побеснели котки се бият в заден двор? — небрежно попита той съседката си госпожица Уилоуби.

Миг по-късно изпълнението му започна с пълна сила.

Младият господин Еди Уофълс, вложил много труд и енергия в обучението на последователя си, беше успял да постигне омировско звучене на котешката битка. Неприятните звуци започваха с ниско гъргорене, на което се отговаряше с няколко тона по-висок и малко по-скандалджийски писък. Мигновеното мълчание биваше последвано от протяжен стон, напомнящ вой на вятъра, след който започваше злобно ръмжене. В отговор следваха няколко остри изписквания. След това и двете страни в битката се отдаваха на недоволно виене, което ставаше все по-високо и гръмогласно, докато въздухът не се изпълнеше с наелектризиращо послание за злонамереност. И тогава, след поредната напрегната пауза, започваше Войната — шумна и всепоглъщаща. Ако сте имали възможността да стоите до младия господин Уофълс по време на изпълнението му, щяхте да изживеете почти всеки миг от този сложен бой и да забележите кога едната или другата враждуваща страна печели краткотрайно надмощие. Битката бе епична. Нанасяха се и се понасяха коварни удари и въображението виждаше как снопчета козина хвърчат наоколо. Суматохата ставаше все по-гръмка, докато най-сетне след едно умело кресчендо настъпваше тишина, нарушавана от немощно, безсилно стенание.

Такъв бе котешкият бой на младия господин Еди Уофълс и Аш, макар че не можеше да се мери с майстора, както се полага на един ученик, все пак го възпроизвеждаше вярно и енергично.

Ако ви кажа, че вниманието на компанията бе отклонено от господин Джъдсън и забележките му поради необичайните звуци, разнесли се от устата на Аш, ще ви поднеса само размито подобие на сензацията, предизвикана от усилията му. Най-напред настъпи смаяно мълчание, прерастващо в недоволство. Икономът Бийч беше зяпнал с вид по-апоплектичен от всякога, сякаш ставаше свидетел на чудо. По лицата на останалите можеха да се забележат отсенки на всички видове чувства. Подобна случка недвусмислено би била по-уместна в католическа катедрала, отколкото в Залата на иконома в замъка Бландингс. Когато последният отглас от котешката битка заглъхна, над стаята надвисна тежко мълчание.

Аш се обърна към госпожица Уилоуби.

— Ето така — рече. — Тъкмо разправях на госпожица Уилоуби — добави извинително той — за котките в Лондон. Голямо мъчение са.

В продължение на две-три секунди обществената му репутация се клатеше на ръба на пропастта, докато компанията преценяваше какво бе извършил. Че беше нещо ново — беше, но смешно ли бе или вулгарно? Нищо не ужасява висшата прислуга повече от вулгарността. Точно по този въпрос Залата на иконома се мъчеше да вземе решение.

И тогава госпожица Уилоуби отметна назад хубавата си главица и звънливият й смях се понесе до тавана. В този момент компанията взе решение. Всички се засмяха. Всички настояваха Аш да го направи още веднъж. Аш го направи. Всички станаха негови приятели и почитатели.

Всички освен иконома Бийч. Икономът Бийч бе шокиран до мозъка на костите си. Прихлупените му от дебели клепачи очи неодобрително се впиха в Аш.

На иконома Бийч му се струваше, че този младеж Марсън си е Навирил Носа.

Аш видя до себе си Джоун. Вечерята беше свършила и вечерящите се отправяха към Залата на домоуправителката.

— Благодаря ви, господин Марсън. Постъпихте много мило и много умно. — Очите и закачливо святкаха. — Но на какъв ужасен риск се изложихте. Превърнахте се в гвоздея на вечерта, но можехте и много лесно да станете парий в обществото. Опасявам се, че въпреки успеха, който пожънахте, господин Бийч не одобри постъпката ви.

— И аз храня същите опасения. След минутка отивам да му направя малко вятър и да изгладя нещата.

Джоун понижи глас.

— Всичко, казано от онова отвратително дребно човече, е истина. Той наистина ми писа писма. Разбира се, аз отдавна ги унищожих.

— Но идването ви тук не е ли прекалено опасно? Той би могъл да ви познае. Това би ви поставило в неприятно положение.

— Никога не съм се срещала лично с него. Той само ми пишеше писма. Когато тази вечер дойде на гарата да ни посрещне, ме изгледа стреснато, тъй че вероятно помни как изглеждам. Но Алин сигурно му е казала, че името ми е Симпсън.

— Но оня Джъдсън заяви, че е обзет от мрачни размишления. Мисля, че трябва да го успокоите.

— Господин Джъдсън дава прекалено вихърна воля на въображението си. Фреди вече не е отчаян. Изпрати ми в Лондон един отвратителен шишкав дребосък на име Джоунс да говорим за писмата и аз му обясних, че съм ги унищожила. Сигурно вече му го е съобщил.

— Разбирам.

Стигнаха до Залата на домоуправителката. Господин Бийч стоеше пред камината. Аш се приближи до него.

Не беше лесно да се умилостиви господин Бийч. Аш опита с всякакви съблазнителни теми. Спомена отекли крака, размахваше апетитно под носа на господин Бийч лигавицата на стомаха му, но икономът оставаше недосегаем. Едва когато Аш заговори за музея, в очите му трепна искрица оживление.

Господин Бийч се гордееше с музея на замъка Бландингс. Музеят бе станал причина той да види името си в печата за пръв и последен път в своя живот. Преди една година представител на „Интелиджънсър енд Екоу“ от съседния град Блачфорд бе посетил замъка по поръчение на вестника и беше започнал един параграф от статията си с думите: „Под егидата на господин Бийч, моя любезен чичероне, посетих и музея на Негово благородие…“. Господин Бийч беше скътал изрезката в специално чекмедже на писалището си.

Отговори почти любезно на въпросите на Аш. Да, виждал бил скарабея (произнесе го „скръбея“), който господин Питърс подарил на милорд. Разбрал, че милорд извънредно високо ценял скръбея от господин Питърс. Бил чул господин Бакстър да обяснява на милорд, че е извънредно ценен.

— Господин Бийч — рече Аш, — дали не бихте ме завели да разгледам музея на лорд Емсуърт?

Господин Бийч го измери с тежък поглед.

— За мен ще бъде удоволствие да ви заведа да разгледате музея на Негово благородие — отвърна той.

VI

Човек може да си обясни необмислената постъпка, която извърши господин Питърс веднага след вечеря, само с нервността, обзела го след разговора му с Аш в спалнята.

Малко след вечеря господин Питърс бе в опасно по своята безразсъдност настроение. Докато другите се хранеха, той страдаше. Главният готвач на Бландингс бе надминал себе си в чест на гостите и бе сътворил поредица от блюда, които в по-щастливите си дни господин Питърс би омел без остатък. Да си принуден от здравословни съображения да гледаш как се изнизват покрай теб, е достатъчно, за да сриташ болезнено и най-заинатения оптимизъм. Думи не могат да опишат мъките на господин Питърс. Пирове като тазвечерния се превръщаха за него в безброй бойни полета, на които се сражаваха гуша за гуша Лакомията и Въздържанието.

През цялата вечер си мислеше за отпора, даден му от Аш, и за ужасиите, които щяха да произтекат от този отпор. Един от най-мъчителните спомени на господин Питърс бе двуседмичното му гостуване у господин Уилям Мълдун в прочутия му Център за възстановяване на здравето в Уайт Плейнс, щата Ню Йорк. Убеди го да отиде един негов събрат по милионерство, когото дотогава бе смятал за свой приятел. Споменът за студените душове на господин Мълдун и системите от енергични физически упражнения бе и щеше да бъде вовеки жив в паметта му.

Мисълта, че под вещото ръководство на Аш ще върши сам това, което бе изтърпял в компанията на други несретници при Мълдун, смразяваше сърцето му. Знаеше какво представляват тия откачени на тема здраве кукуригупетльовци, които са убедени, че всички неразположения, от които страдат простосмъртните, могат да се оправят със студени душове и бързи разходки. Всички си мязаха като от един дол крастави магарета и само гледаха да убият човека. Един от най-тежките му кошмари беше, че е отново при Мълдун и влачи коня си нагоре по стръмния хълм до селото, а единствената награда, която го очаква, е смътната перспектива да го приберат в затвора Синг-Синг.

Не можеше да го понесе. По-добре да го обесят. Щеше да откаже на Аш.

Но ако откажеше на Аш, онзи щеше да си тръгне и тогава кой ще му възвърне загубения скарабей?

Дилемата поглъщаше вниманието му до края на вечерята. Стана от масата с размътена глава и взе да се шляе безцелно из замъка.

И тогава някак си се озова сам в парадния вестибюл, на четири метра от незаключената врата на музея.

Не осмисли веднага този факт. Беше дошъл в парадния вестибюл, защото неговата усамотеност отговаряше на настроението му. Едва след като изпуши пурата си (Аш не би могъл да му забрани да пуши след вечеря), внезапно му просветна, че би могъл да намери сам решение на проблема си. Кратка минутка на решителни действия и скарабеят отново щеше да е негов, а заплахата от лечението на Аш щеше да е в миналото.

Огледа се. Да, беше сам.

От момента, в който болезнената раздяла със скарабея завладя съзнанието му, господин Питърс дори за миг не беше си представял, че може да си възстанови собствеността собственоръчно. Перспективата за неприятностите, които биха могли да възникнат, беше достатъчно отблъскваща и той приемаше подобно действие за изключено. Рискът бе прекалено голям и поради това дори не беше разсъждавал върху него.

Но сега се оказа в положение, когато рискът можеше да се пренебрегне. И той подобно на Аш винаги си беше представял възвръщането на скарабея като деяние, достойно за тъмните доби, като дързък акт, който трябва да се извърши под покрова на съня, налегнал обитателите на замъка. Че ще възникне възможност спокойно да влезе в музея и да излезе от него с Хеопса в джоба си, въобще не беше му минавало през ума.

И все пак сега тази възможност се изтъпани пред него с цялата си простота и се искаше единствено да се възползва от нея. Вратата на музея не беше дори затворена. От мястото, където беше застанал, виждаше, че е открехната.

Предпазливо се приближи към нея — не по права линия като човек, отиващ в музей, а на зиг-заг като безцелно шляещ се. От време на време хвърляше крадливи погледи през рамо.

Стигна до вратата, поколеба се и я отмина. Обърна се, стигна отново до нея и пак я отмина. Замръзна неподвижно, като оглеждаше вестибюла, и в пристъп на решимост се втурна към вратата и се стрелна вътре като заек.

В същия миг Незаменимия Бакстър, който от скривалището си зад една колона в галерията, опасваща около две трети от вестибюла, от няколко минути наблюдаваше със значителен интерес странните маньоври на почетния гост, започна да слиза по стълбите.

Рупърт Бакстър, неуморимият личен секретар на граф Емсуърт, беше от хората, чието главно качество е вродената подозрителност към всички свои събратя. Не ги подозираше в едно или друго конкретно престъпление, просто ги подозираше. Това го караше да бъде вездесъщ, да се прокрадва крадешком и да се мотае мотешком на всичко живо в краката. Способностите му в този смисъл бяха прословути в замъка Бландингс. Граф Емсуърт твърдеше: „Бакстър просто няма цена.“ Достопочтеният Фреди заявяваше: „Човек не може да направи крачка в тая скапана къща, без да налети на оня проклетник Бакстър.“ Домашната прислуга от мъжки и женски пол, притежаваща, подобно на госпожица Уилоуби, изявената дарба, свойствена на нисшите английски слоеве, да характеризира хората, го описваше като Пъхниноско.

В себе си още не беше обвинил господин Питърс в някакво конкретно престъпление или нарушение. Просто усещаше, че се готви нещо нередно.

Разполагаше с шесто чувство по тези въпроси.

Но когато господин Питърс най-сетне се реши и се втурна в музея, подозренията на Бакстър загубиха аморфността си и изкристализираха. Сигурността разтърси душата му като гръм от небето.

Незаменимия Бакстър бе готов да се закълне пред съдия, че Престън Питърс се кани да задигне скарабея.

За да избегнем опасността от излишно закичване на секретаря на лорд Емсуърт с чудодейна интуиция, трябва да обясним, че мистерията, витаеща около тази антика, беше занимавала мислите му не малко време, след като работодателят му я повери да я положи в музея. Познаваше могъщия талант на лорд Емсуърт да забравя и не повярва на разказа му за придобивката й. Скарабейни маниаци като господин Питърс не подаряват безценни експонати от колекциите си. Но не знаеше истината за случилото се в Лондон. Заключението му беше, че лорд Емсуърт е купил скарабея и е забравил. В подкрепа на тази теория бе и фактът, че лордът взе чековата си книжка в Лондон. Дългото познанство на Бакстър с графа го беше оставило с убеждението, че никой не знае какво може да се случи, ако пуснат лорда да вилнее из Лондон с чекова книжка в джоба.

Що се отнася до мотива на господин Питърс да влезе в музея, и той изглеждаше пределно ясен на секретаря. Самият Бакстър беше възторжен почитател на антиките, беше работил като секретар при няколко запалени колекционери и от личен опит и наблюдения познаваше странната лудост, която всеки момент може да обземе някой колекционер и да заличи напълно морала му и ясното различаване на meum от teum15. Познаваше колекционери, които биха предпочели да умрат от глад, отколкото да посегнат на чуждо парче хляб, но не можеха да устоят пред изкушението най-криминално да задигнат бленуван експонат.

Слезе по стълбите, като ги прескачаше през три стъпала, и нахълта в музея точно когато сърбящите пръсти на господин Питърс посягаха към съкровището.

Справи се с неудобното положение с изключителен такт. Господин Питърс, като чу стъпките му, отскочи гузно назад, което беше равносилно на самопризнание за вина, а лицето му замръзна в изумление, ала Незаменимия Бакстър предпочете да не забелязва тези явления. Заговори с лек и приветлив тон.

— А! Значи разглеждате малката ни колекция, господин Питърс? Виждате, че сме отредили почетно място на вашия Хеопс. Той несъмнено е ненадминат експонат.

Господин Питърс бавно идваше на себе си. Бакстър говореше, за да му даде време да се съвземе. Споменаваше Мут и Бубастис, Амон и Книгата на мъртвите. Насочи вниманието на госта към римските монети.

Тъкмо разясняваше някои аспекти на принцеса Галухипа от Митани, която нямаше начин да не заинтригува слушателя му, когато вратата се отвори и в музея влезе икономът Бийч, придружен от Аш. В настъпилата от прекъсването суетня господин Питърс успя да се измъкне. Стремеше се да се озове някъде далече и за първи път в живота си постави под въпрос поговорката за вълка и дебелия му врат.

— Сър — започна икономът Бийч, — не знаех, че сте в музея. Не бих ви обезпокоил. Но този млад човек изрази желание да разгледа експонатите и аз си позволих да го доведа.

— Влез, Бийч, влез — подкани го Бакстър. Светлината падна върху лицето на Аш и той го разпозна като веселия младеж, който преди вечеря го попита за стаята на господин Питърс и за когото вече бе установил, че не е приятелят на Достопочтения Фреди Джордж Емерсън, нито пък е някой от другите гости в къщата.

Прободе го подозрение.

— Ъъъ, Бийч…

— Да, сър?

— Един момент.

Придърпа иконома в парадния вестибюл, където Аш не можеше да го чуе.

— Бийч, кой е този?

— Камериерът на господин Питърс, сър.

— Камериерът на господин Питърс?

— Да, сър.

— Отдавна ли работи като камериер? — попита Бакстър, като се сети, че прост прислужник се беше обърнал към него със „старче“.

Бийч понижи глас. С Незаменимия Бакстър бяха стари съюзници и той реши, че е редно да му се довери.

— Току-що е постъпил при господин Питърс, сър, и никога досега не е прислужвал. Каза ми го самият той, но не успях да изтръгна информация за миналото му. Маниерът му, сър, ми се стори доста особен. Мина ми през ум дали господин Питърс знае за това. Би ми било неприятно да създавам неприятности на който и да било млад човек, но ако смятате, че господин Питърс трябва да бъде уведомен… Кой ли не би могъл да постъпи на работа без препоръки, като този младеж. Господин Питърс може да е бил Измамен, сър.

Маниерът на Незаменимия Бакстър стана разсеян. Умът му работеше скоротечно.

— Трябва ли да бъде информиран, сър?

— Ъ? Кой?

— Господин Питърс, сър. В случай, че е бил измамен!

— Не, не. Господин Питърс си знае работата.

— Далеч съм от мисълта да се бъркам в чужди работи, сър, но…

— Господин Питърс вероятно знае всичко за него. Кажи ми, Бийч, кой предложи това посещение в музея? Ти ли?

— Младият човек изрази подчертано желание да му покажа експонатите, сър.

Незаменимия Бакстър се върна в музея, без да каже дума. Аш, застанал в средата на стаята, се мъчеше да запечата В паметта си обстановката. Не усети пронизващия подозрителен поглед, който се впи в гърба му.

Не виждаше Бакстър. Дори не мислеше за Бакстър. Но Бакстър беше нащрек. Бакстър бе изровил томахавката.

Бакстър знаеше.