Нещо свежо в Бландингс

I

Замъкът Бландингс дремеше, упоен от спокойствието на летния следобед. Навсякъде цареше мир. Фреди бе на легло с указания от лекаря да не го напуска до второ нареждане. Лорд Емсуърт беше грабнал отново градинарската вила. Останалата част от обитателите на дома се разхождаха или седяха по ливадите, защото денят ухаеше на късна пролет и топлината вещаеше настъпващо лято.

Алин Питърс стоеше до отворения прозорец на стаята си, която имаше прекрасен изглед към терасите. На масата до нея лежеше купчина писма. В неделните дни пощаджията идваше късно в замъка и не беше успяла да ги прочете преди обяда.

Алин беше озадачена. Усещаше пристъп на депресия, която не можеше да си обясни. По правило, за да се почувства потисната, нещо трябваше много да се обърка, защото не беше от момичетата, които с повод и без повод мрачно размишляват над Живота. Не намираше нищо трагично в това, че е жива. Обичаше да е жива.

Но този следобед имаше чувството, че не всичко на този свят е наред, което беше още по-забележително поради факта, че обикновено много се влияеше от времето и се наслаждаваше на слънцето като коте. И все пак денят беше хубав почти по американски, а тя не намираше утеха в него.

Погледна надолу към терасата и докато гледаше, там се появи забързаната фигура на Джордж Емерсън. При тази гледка нещо й подсказа, че е открила причината за мрачното си настроение.

Има много начини да се върви. Джордж Емерсън вървеше като човек, потънал в душевни терзания. Ръцете му бяха хванати зад гърба, очите му се взираха право напред изпод сключени вежди, а между зъбите му се мъдреше незапалена пура. Никой не държи незапалена пура в уста освен ако не е налегнат от неприятни мисли, които го карат да забрави присъствието й. Следователно при Джордж Емерсън нещата не вървяха добре.

Алин го бе заподозряла още на обяд и като се замисли, осъзна, че депресията й беше започнала именно тогава. Това откритие я постресна. Не знаеше или поточно отказваше да признае пред самата себе си, че тревогите на Джордж Емерсън толкова силно я засягат. Винаги си беше повтаряла, че харесва Джордж, че Джордж е скъп стар приятел, че Джордж я забавлява и тонизира, но би отрекла да е дотолкова заинтересована от Джордж, че само разтревоженият му вид да е в състояние да провали най-хубавия й ден, откак напусна Америка. В тази мисъл имаше нещо не само стряскащо, но и шокиращо, защото беше достатъчно честна да си признае, че Фреди, официалният й възлюбен, можеше цял час да препуска из околностите на замъка, преживящ незапалена пура, без в нея да трепне и наченка от тревожно или всякакво друго чувство.

А следващия месец щеше да се омъжи за Фреди. Този факт положително налагаше задълбочен размисъл. Продължи да разсъждава върху положението, без да сваля очи от мятащия се по терасата Джордж.

Алин не можеше да се похвали, че е дълбока натура. Никога не беше се залъгвала, че е влюбена в Достопочтения Фреди в смисъла, който се влага в романите. Харесваше го, а още повече харесваше идеята да се сроди с британската аристокрация. Баща й също харесваше идеята, тя харесваше баща си и комбинацията от тези харесвания я беше накарала да отговори с „да“, когато миналата есен Фреди, надул се като смутена жаба и преглъщащ сухо, бе смотолевил незабравимата си реч, започнала с: „Ъъъ… нали знаеш… таквоз…“ и свършила с: „Така да се каже… мисълта ми е, ще се омъжиш ли за мен, а?“ Очакваше да бъде кротко щастлива като Достопочтената госпожа Трипуд. И тогава в живота й повторно нахлу смущаващият елемент Джордж Емерсън.

До днес би възразила срещу предположението, че е влюбена в Джордж. Обичаше да бъде с него отчасти защото беше приятен събеседник и отчасти защото беше забавно непрекъснато да устоява на волята му, която той неизменно се мъчеше да й налага.

Но днес всичко бе различно. Беше го заподозряла по време на обяда, а сега го и осъзна. Докато го гледаше иззад пердето и виждаше мрачния отпечатък върху лицето му, не можеше повече да се крие от себе си.

Изпитваше подчертано майчински чувства. Джордж беше в беда и тя копнееше да го утеши.

И Фреди беше в беда. Но искаше ли да утеши Фреди? Не. Точно обратното, вече съжаляваше за лекомислено даденото преди обяда обещание да постои при него следобед. Основното чувство, което изпитваше към Фреди, беше раздразнение от тъпия начин, по който се беше катурнал по стълбите и навехнал глезена си.

Джордж Емерсън продължаваше да се мотае безцелно, а Алин продължаваше да го наблюдава. Най-сетне осъзна, че не издържа повече. Събра писмата, натрупа ги върху тоалетката и излезе от стаята.

Когато заслиза по каменните стъпала пред главния вход, Джордж беше стигнал до края на терасата и се беше обърнал кръгом. Когато я забеляза, ускори крачки. Спря срещу нея и навъсено я загледа.

— Търсих те — отсече той.

— Ето ме. Горе главата, Джордж. Какво се е случило? Седях си в стаята и гледах как дебнеш неизвестна плячка. Какво става?

— Всичко най-лошо.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. С мен е свършено. Прочети това. Алин взе жълтата хартийка, която той стискаше в ръка.

— Телеграма — обясни Джордж. — Получих я тази сутрин. Препратена от лондонския ми адрес. Прочети я.

— Опитвам се, но нищо не разбирам. Джордж нерадостно се засмя.

— Пределно ясна е.

— Не виждам как можеш да твърдиш подобно нещо. „Мередит слон кенгуру…“.

— А, служебният код. Забравих. „Слон“ означава „сериозно болен и в невъзможност да изпълнява служебните си задължения“. Мередит е човекът, който ме замества, докато съм в отпуск.

— О, много съжалявам. Смяташ ли, че е тежко болен? Близък ли си с господин Мередит?

— Мередит е свестен човек и аз го харесвам, но се опасявам, че ако беше само болестта му, бих намерил сили да я понеса. За жалост „кенгуру“ ще рече „върни се незабавно с първия кораб“.

Алин го погледна. В очите й бавно изгря проумяване на положението.

— О — рече най-сетне тя.

— Бих се изразил по-силно — отбеляза Джордж.

— Но… следващият кораб… кога е?

— В сряда сутринта. Ще трябва да си тръгна още утре.

Очите на Алин не се откъсваха от синкавите хълмове отвъд долината, но не ги виждаше. Пречеше й някаква мъгла. Чувстваше се смазана, измамена и самотна. Сякаш Джордж бе вече отплавал, а тя е била зарязана на непознато място.

— Но, Джордж… — изрече тя.

Не можа да намери други думи за протест срещу неизбежното.

— Лош късмет — тихо отбеляза Емерсън. — Но няма да се учудя, ако всъщност това развитие на нещата не е най-доброто, което можеше да се случи. Вместо да ме подлага на бавна агония, която ще направи и двама ни нещастни, то ме довършва с един удар. Ако не беше телеграмата, сигурно щях да те тормозя до деня на сватбата ти. До последния момент щях да си въобразявам, че има надежда. Но това слага бърз край на всичко. Дори аз не бих могъл да си въобразя, че ще направя чудо за няколкото часа, които ми остават до потеглянето на влака утре. Просто трябва да гледам на нещата откъм слънчевата им страна. Ако се срещнем отново, а не виждам защо, ти ще си омъжена. Нямам способността да въздействам от разстояние. Не мога да се надявам да те убедя чрез телепатия.

Облегна се до нея на перилото и продължи с тих, равномерен глас:

— Тази работа ми дойде като шамар от ясно небе, защото Мередит е последният човек, от когото очаквах да се разболее. Когато се разделихме, беше здрав като бик. Но от друга страна, поуката от станалото наби в главата ми известно количество здрав разум. Странно е, че досега не съм си давал сметка какъв самомнителен и себелюбив тъпак съм бил. Не мога да проумея защо съм си въобразявал, че притежавам някакво неотразимо обаяние, което би те накарало да си изпотрошиш краката от бързане да развалиш годежа и да обърнеш живота си с главата надолу, за да спечелиш ненадминатата награда в лицето на моя милост. Предполагам, че човек се нуждае от някакъв шок, за да разбере колко всъщност струва. Не бих могъл да се възхищавам повече от теб, но ако можех, начинът, по който търпеше дивотиите ми, перченето ми и позите ми на супермен, щеше да ме принуди да го направя. Ти беше прекрасна.

Алин онемя. Чувстваше се, сякаш през последните петнайсет минути целият й свят се е преобърнал. Това беше някакъв нов Джордж Емерсън, над когото беше невъзможно да се надсмиваш. Коварно привлекателен Джордж. Сърцето й заби бързо-бързо. Мислите й бяха объркани, но смътно осъзнаваше, че той току-що е срутил главната барикада на самоотбраната й и сега е по-открита за нападение от всякога. Досега упоритостта и автоматичното нежелание да се поддава на натиска на воля, опитваща се да надделее над нейната, бяха поддържали хладната й уравновесеност. С властността му можеше да се бори. Но смирението му я обезоръжаваше крайно опасно.

Слабата струнка на Алин беше мекосърдечието. Никога не го бе признавала пред себе си, но отчасти жалостта бе причина да приеме предложението на Фреди. Изглеждаше толкова сломен и самосъжаляващ се, когато се запознаха през онези есенни дни. Благоразумието й подсказваше, че ако си позволи да жали Джордж Емерсън, могат да се случат непредсказуеми неща.

Мълчанието продължаваше. Алин не знаеше какво да каже. В настроението, в което бе изпаднала, беше опасно да отваря уста.

— Познаваме се толкова отдавна — наруши мълчанието Емерсън — и аз толкова често ти повтарях „обичам те“, че това се превърна почти в шега, сякаш играехме игричка. Такъв бе начинът ни да се отнасяме към нещата — преди всичко със смях. Но сега ще ти го кажа още веднъж, въпреки че думите се изтъркаха. Обичам те. Примирих се с факта, че съм победен в състезанието и че ще се омъжиш за друг, но няма да спра да те обичам. Не твърдя, че ще бъда по-щастлив, ако те забравя, защото няма да го направя. Това е просто невъзможно. Каквото и да означавам за теб, ти си част от същността ми и винаги ще си останеш такава. Да продължа да живея, без да те обичам, е все едно да живея, без да дишам.

Той млъкна и се изправи.

— Това е всичко. Не искам да ти развалям хубавия пролетен следобед с траурни словоизлияния. Трябваше да ти кажа всичко това, но е за последен път. Няма да се повтори. Когато утре се кача на влака, трагедии няма да има. Имаш ли възможност да дойдеш да ме изпратиш на гарата?

Алин кимна.

— Наистина? Чудесно. А сега трябва да вървя да си опаковам багажа и да съобщя на домакина, че съм длъжен да напусна компанията му. Предполагам, че въобще не подозира за присъствието ми тук. Съмнявам се дали изобщо ще ме познае.

Алин остана сама, облегната на парапета.

С течение на времето се сети, че беше обещала на Фреди след обяда да отиде да постои при него.

Достопочтеният Фреди, обвит в лилава пижама и подпрян на камара възглавници, четеше в леглото поредното приключение на детектива Гридли Куейл. Влизането на Алин съвпадна с особено интересен момент и го накара да се почувства като грубо съборен на земята от полет в облаците. Писателите рядко имат щастието да завладеят читателя така, както авторът на Гридли Куейл владееше Фреди.

Един от резултатите на вглъбяването му беше, че посрещна Алин с поглед, по-оцъклен от всякога, ако това изобщо бе дори в неговите възможности. Очите му по рождение си бяха ококорени и на Алин в пренапрегнатото състояние, в което се намираше след разговора с Джордж Емерсън, й се стори, че насреща й се пули жаба. Мъжете рядко изглеждат апетитно, когато са в леглото, и Алин, която за първи път виждаше Фреди в това неблагоприятно положение, реши, че е направо отблъскващ. Обзе я паника да не понечи да я целуне.

Но на Фреди и през ум не му мина подобна мисъл. Не беше от демонстративните влюбени. Задоволи се да се обърне в леглото и да отпусне свободно долната си челюст.

— Здрасти, Алин.

Алин седна на ръба на леглото.

— Е, Фреди?

Годеникът й леко редактира външността си, като поприбра ченето.

Достопочтеният Фреди принадлежеше към оная категория хора, които крачат по житейските друмища с безгрижно зейнала уста.

На Алин й се стори, че точно този следобед я е налегнало странно безмълвие. Не беше успяла да проговори на Джордж, а сега не можеше да измисли какво да каже на Фреди. Гледаше го, той също я гледаше, а часовникът на камината не спираше да тиктака.

— Виновна е котката на леля Ан — най-сетне се обади Фреди, предлагащ лек разговор. — Хукна нагоре по стълбите и аз се срутих надолу. Мразя котките. Ти имаш ли котки? Имам един приятел в Лондон, който не може да ги понася.

Алин започна сериозно да се тревожи, че има трайни увреждания на говорните органи. Да се развие котешката тема, би трябвало да е проста работа, но тя откри, че е неспособна да го стори. Умът й бе изцяло погълнат от отблъскващата гледка, която представляваше любимият й по пижама.

Фреди възобнови разговора.

— Чета страхотна книга. Ти чела ли си нещо от поредицата? Излизат всеки месец и са страхотни. Човекът, който ги пише, трябва да е страхотен. Не мога да проумея как измисля тия страхотии. Книгите са за един страхотен детектив на име Гридли Куейл. Страхотни са.

Алин изведнъж се сети кой е очевидният лек на немотата й.

— Да ти почета ли, Фреди?

— Разбира се! Страхотна идея. Стигнал съм до началото на тази страница.

Алин взе подвързаната с бяла хартия книга.

— „В него със смъртоносна точност се целеха седем дула.“ Това прочел ли си го?

— Нищо, ти пак ми го прочети. Никога не ми омръзва. Работата е доста заплетена, ще знаеш. На Куейл са му скроили капан в една необитаема къща, като са го подмамили да види изпаднал в беда приятел, но вместо приятеля отвсякъде изскачат въоръжени и маскирани бандити. Самият аз не разбирам как ще съумее да се измъкне от кашата, но се обзалагам, че ще измисли нещо. Той е страхотен.

Ако някой беше в състояние да съжали навлизащата в приключенията на Гридли Куейл Алин повече, отколкото се съжаляваше самата тя, това бе Аш Марсън. Той се бе гърчил, докато пишеше думите, тя се гърчеше, докато ги четеше. Достопочтеният Фреди също се гърчеше, но от необуздано вълнение.

— Какво ти става? Не спирай — извика той, когато гласът на Алин заглъхна.

— Започнах да преграквам, Фреди.

Фреди се поколеба. Желанието да не изостава от Гридли се бореше с елементарната вежливост.

— Какво ще кажеш… Имаш ли нещо против да дочета набързо останалото? Можем да си поговорим след това, нали? Няма да ми отнеме много време.

— Разбира се. Чети си, щом искаш. Но, Фреди, наистина ли ти харесват подобни неща?

— Дали ми харесват! Защо, ти не си ли падаш по тези книги?

— Не знам, струват ми се малко… Не знам. Фреди потъна в четивото си. Алин прекрати опитите да анализира отношението му към господин Куейл. Отново потъна в мълчание.

Но мълчанието й тегнеше от мисли. За първи път от началото на взаимоотношенията им тя се опитваше да си представи какво точно ще означава брачният живот с Достопочтения. Внезапно й хрумна, че толкова рядко се беше виждала с Фреди, че просто не бе имала възможност да го опознае. В оживения външен свят изглеждаше поносим. Но днес бе някак си различен. Днес всичко бе различно.

Това, реши тя, е добър пример какво може да очаква след сватбата. По същество бракът означаваше двама души да са заедно и сами много често и задълго, да зависят един от друг за взаимните си развлечения. Какво точно щеше да бъде честото и продължително насаме с Фреди?

Е, заключи тя, в момента получаваше добра представа.

— Всичко е наред — обяви Фреди. — Наистина се измъкна. Носеше у себе си граната и заплаши, че ще я хвърли и ще взриви къщата, ако бандитите не го пуснат. Тъй че го пуснаха. Знаех си, че има някакъв скрит коз.

В момента…

Алин пое дълбоко дъх. Щеше да е така, ден подир ден, до края на живота й.

Наклони се напред и се втренчи в него.

— Фреди — рече тя, — обичаш ли ме?

Никакъв отговор.

— Фреди, обичаш ли ме? Представлявам ли част от теб? Ако ме загубиш, животът ти ще бъде ли като че не дишаш?

Достопочтеният Фреди вдигна пламнало лице и я загледа оцъклено.

— Ъъъ, какво? Дали аз?… О, да. До голяма степен. Знаеш ли, един от бандитите току-що пусна в комина на спалнята на Гридли Куейл гърмяща змия.

Алин стана от мястото си и тихичко напусна стаята. Достопочтеният Фреди продължи невъзмутимо да чете.

II

Аш не беше далеч от истината в преценката си за състоянието, в което щеше да изпадне господин Питърс при новината, че драгоценният му скарабей отново е отмъкнат от неведома ръка и е по-недостижим за него от всякога. Един от недостатъците на успехите в живота е, че когато преживееш провал, той придобива космически измерения. В известен смисъл успехът бе превърнал господин Питърс в разглезено дете. В момента, в който Аш го извести за станалото, беше готов да се раздели с половината си състояние, само и само да си възвърне скарабея. Възвръщането му бе станало въпрос на чест. Разглеждаше го като награда в състезание между собствената си воля и злите сили, които и да бяха те, надигнали се срещу него, за да му докажат, че възможностите му са ограничени. Чувстваше се като в миналото, когато на Уол Стрийт зад гърба му се промъкваха разни клетници и се мъчеха да го принудят да им отстъпи някоя железница или пакета с любими акции. Страдаше от онази форма на параноята, която прави от хората мултимилионери. Никой не би имал глупостта да стане мултимилионер, ако не го изгаряше желанието да докаже пред самия себе си, че е непобедим.

Изпита слаба утеха, като удвои наградата за скарабея, и Аш се понесе да дири Джоун с надеждата, че този нов стимул ще подейства на обединените им умствени усилия и ще роди някое вдъхновение.

— Осенена ли сте от нови идеи? — попита той. — На мен можете да гледате като на напълно задръстен в момента.

Джоун поклати глава.

— Не се предавайте — настоя тя. — Заблъскайте си отново главата. Опитайте се да разберете какво значи всичко това, господин Марсън. Вече успяхме да изгубим десет хиляди долара за една нощ. Не мога да си го позволя. Все едно да те лишат от наследство. Категорично не съм съгласна да зарежа работата и да се върна да сплетнича за херцози и графове в „Домашни клюки“.

— Перспективата отново да задълбая в Гридли Куейл…

— Божичко, бях забравила, че сте автор на детективски истории. Трябва да сте в състояние да разкриете загадката за броени минути. Задайте си въпроса какво би направил Гридли Куейл в това положение.

— Мога веднага да отговоря. Гридли Куейл щеше да чака безпомощно следващото щастливо стечение на обстоятелствата, което да му се притече на помощ.

— Няма ли собствени методи?

— Има пълни джобове с методи, но те не го водят доникъде без подходящото щастливо стечение на случайни обстоятелства. Все пак можем да опитаме да поразнищим казуса. В колко часа слязохте в музея?

— В един.

— И открихте, че скарабеят вече липсва. На какво ви навежда това?

— На нищо. А вас?

— И мен. Да опитаме отново. Човекът, взел скарабея, трябва да е разполагал с информацията, че господин Питърс предлага награда за него.

— Тогава защо не е отишъл при господин Питърс да си я поиска?

— Вярно. Тези разсъждения са погрешни. Започваме отначало. Човекът, който го е взел, е имал тежка и належаща нужда от пари.

— И как ще открием кой има тежка и належаща нужда от пари?

— Как наистина? Настъпи пауза.

— Струва ми се, че вашият господин Куейл е голяма утеха за клиентите си — отбеляза Джоун.

— Признавам, че индуктивното ми мислене куца — рече Аш. — Трябва да чакаме съвпадението. Предчувствам, че ще дойде. — Замълча. — Много ми върви на съвпадения.

— Тъй ли?

Аш се огледа и с облекчение установи, че са извън слуховия обсег на обитателите на замъка. Подобна възможност трудно се удава в Бландингс, особено ако пребивавате там като прислуга. Пространството, предвидено за обслужващия гостите персонал, бе твърде ограничено и рядко бихте могли да направите крачка, без да се чукнете чело в чело с камериерка, камериер или лакей. Но сега като че ли бяха сами. Коридорът към задната част на замъка беше празен. Хоризонтът беше чист откъм висша или нисша прислуга, докъдето стигаше взорът.

Въпреки това Аш сниши глас.

— Не е ли странно съвпадение — продължи той, — че изобщо се появихте в живота ми?

— Не особено — отзова се прозаично Джоун. — Твърде вероятно беше рано или късно да се срещнем, след като обитаваме една и съща къща.

— Съвпадението е в това, че наехте стая именно там.

— Защо?

Аш се почувства обезсърчен. Без съмнение логиката беше на нейна страна, но все пак можеше поне мъничко да му помогне в това трудно положение. Женската интуиция не може да не й бе подсказала, че мъж, говорил с висок весел глас, не би намалил децибелите до дрезгав шепот, ако нямаше уважителна причина. Безнадеждността на положението започна да му дотяга. От вечерта на гарата в Маркет Бландингс, когато бе осъзнал, че я обича, той непрекъснато дебнеше сгоден случай да сподели откритието си с нея, но при всяка тяхна среща разговорът неумолимо вземаше практическа и несантиментална насока. И сега, когато се опитваше неоспоримо да й докаже, че двамата са събрани от съдбата, когато се стараеше да създаде впечатлението, че провидението ги е създало един за друг, тя го поля със студения душ на своето „защо?“ Не му беше лесно.

Тъкмо смяташе да развие темата, когато откъм замъка се зададе камериерът на Достопочтения Фреди господин Джъдсън. Беше очевидно, че отблъскващата цел на младежа е да го лиши от единствената кратка възможност да убеди Джоун да сподели преценката му, че тайнствената ръка на Провидението засяга колкото него, толкова и нея. Желанието на Джъдсън да влезе в разговор беше изписано на лицето му. Имаше вид на човек, който прелива от неизказани слова. Бе зарязал обичайната си леност и приближаваше почти в галоп. Започна да говори, преди да стигне до тях.

— Госпожице Симпсън, господин Марсън, вярно е това, което ви казах онази вечер. Факт е.

Аш измери със суров поглед натрапника. Никога не беше изпитвал топла привързаност към господин Джъдсън, а сега направо го гледаше с отвращение. Такъв зор видя да докара нещата до вид, удобен за обсъждане на неведомите пътища на Провидението, защото в Джоун имаше нещо, което затрудняваше сантименталните разговори. Това неуловимо нещо я караше да предприема среднощни набези срещу хорските музеи и я правеше труден обект на задушевни разговори за сродни души и съдби. Именно качествата, които Аш най-много харесваше у нея — сила, способности, сърцата самостоятелност, — издигаха непреодолими прегради пред любовното му обяснение.

Господин Джъдсън продължаваше да бръщолеви.

— Вярно е. Вече няма капка съмнение. Било е и се случи сега, точно както предрекох онази вечер.

— Какво сте предрекли… коя вечер? — попита Аш.

— Онази вечер на вечеря, когато и двамата току-що бяхте пристигнали. Не помните ли, че разказвах за Фреди и момичето от Лондон, на което е писал писма — момичето, за което казах, че много ми прилича на вас, госпожице Симпсън? Как й беше името? Да, Джоун Валънтайн. Точно така. Момичето от театъра, на което Фреди ме пращаше да нося писма почти всяка вечер. Е добре, тя го направи, точно както го предрекох онази вечер. Притиснала е младия Фреди с писмата му, както той би следвало да очаква, ако не беше такъв тъпанар. Тези момичета са все от един дол дренки.

Господин Джъдсън млъкна, внимателно проучи околния пейзаж и пак започна.

— Току-що извадих един от костюмите на Фреди да го изчеткам… — Тук господин Джъдсън млъкна и се по-изкашля. — Та случайно погледнах в джобовете му и намерих писмо. Хвърлих му един поглед, преди да го оставя на масата, и се оказа, че е от някой си Джоунс. Пише, че оная Валънтайн стиска писмата и ще се погрижи да го накисне, ако не й плати още хилядарка, след което ще ги предаде. Доколкото разбрах, Фреди вече е платил пет стотака. Представа нямам откъде ги е взел, но така пише в писмото. Въпросният Джоунс твърди, че й ги е предал със собствените си ръце, но не успял да я укроти и ако не получела още хиляда, щяла да го съди за неизпълнено обещание за женитба. А сега Фреди ми даде да занеса бележка до същия този Джоунс, който е отседнал в Маркет Бландингс.

Джоун изслуша тази забележителна реч със смаяно изумление. В този момент направи първия си коментар.

— Не може да бъде.

— Госпожице Симпсън, видях писмото със собствените си очи.

— Но…

Тя погледна безпомощно Аш. Очите им се срещнаха — нейните объркани, неговите блеснали от разбиране.

— Това показва — бавно изрече Аш, — че той има тежка и належаща нужда от пари.

— И още как! — с наслада откликна господин Джъдсън. — Струва ми се, че младият Фреди вече застърга дъното. Леле какъв цирк ще се оформи, ако наистина седне да го съди. Отивам да съобщя на господин Бийч и останалите. Ще подскочат до тавана. — Лицето му помръкна. — О, боже, забравих за бележката. Нареди ми да я занеса веднага.

— Аз ще я занеса вместо вас — предложи Аш. — И без това нямам какво да правя в момента.

Благодарността на господин Джъдсън нямаше граници.

— Вие сте свястно момче, Марсън — заяви той. — Много съм ви задължен и ще ви върна услугата. Ще се пръсна по шевовете, ако не разпространя веднага такава новина. Направо ще се пръсна.

И господин Джъдсън със сияещо лице забърза към стаята на домоуправителката.

— Нищо не разбирам — най-сетне проговори Джоун. — Замая ми се главата.

— Как така? Всичко е просто и ясно. Това е съвпадението, което чаках в качеството си на Гридли Куейл. Вече мога да премина към индуктивно мислене. Какво откриваме, като претеглим уликите? Че младото магаре Фреди е нашият човек. Скарабеят е у него.

— Но всичко е толкова объркано. Аз не съм запазила писмата му.

— За целите на Джоунс сте ги запазили. Я да изясним участието на този Джоунс в нашата история. Какво знаете за него?

— Той е тантурест мъж, който една вечер дойде да ме посети и поиска да му предам някакви писма. Обясних му, че много отдавна съм ги унищожила и той си тръгна.

— Е, поне тази част се изясни. Той разиграва Фреди по прост, но ефикасен начин. Предполагам, че номерът не би минал пред всеки, но от това, което съм чувал, Фреди не може да се похвали с бляскав интелект. Очевидно, без да гъкне, е приел думите му за чиста монета. И какво трябва да предприеме? Да намери незабавно хиляда лири, при положение, че първите петстотин са изчерпали кредита му. И тогава му хрумва да задигне скарабея.

— Но защо? Защо изобщо би се сетил за скарабея? Това не мога да разбера. Едва ли ще го направи, за да го върне на господин Питърс и да поиска наградата. Няма начин да знае, че господин Питърс предлага награда. Няма начин да знае също така, че лорд Емсуърт е придобил скарабея не по най-почтения възможен начин. Няма начин да знае… каквото и да било.

Ентусиазмът на Аш леко посърна.

— Да, май сте права. Но… да, разбира се. Джоунс положително е знаел за скарабея и му е казал.

— Но откъде ще знае?

— Да… и тук сте права. Как би могъл да узнае Джоунс?

— Никак. Когато Алин дойде онази вечер, той вече си беше тръгнал.

— Не разбирам. Коя вечер?

— Същата вечер, когато се запознахме. Дали пък случайно не би могъл да подслуша Алин, докато ми разправяше за скарабея и наградата?

— Да е подслушал! Тази дума е откровение за мен. Девет от всеки десет триумфа на Гридли Куейл се дължат на подслушване. Смятам, че вече надушихме вярната следа.

— Не и аз. Как би могъл да ни подслуша? Вратата беше затворена и по това време той е бил вече на улицата.

— Откъде знаете? Видяхте ли го да излиза?

— Не, но нали си тръгна?

— Би могъл да изчака на стълбите. Нали не сте забравили каква тъмница е на № 7А?

— Но защо?

Аш се замисли.

— Защо, защо? Гадна дума. Бич за детектива. Стори ми се, че го бях налучкал, докато вие не… Велики Боже! Ще ви кажа защо. Изясни ми се като бял ден. Напипах го. Дошъл е при вас за писмата, защото Фреди си ги е искал обратно поради предстоящия му брак с госпожица Питърс, нали така?

— Да.

— Вие заявявате, че сте ги унищожили, и той си тръгва. Прав ли съм дотук?

— Да.

— Преди да напусне къщата, госпожица Питърс съобщава името си на входната врата. Поставете се на мястото на Джоунс. Какво би помислил в такъв момент? Че се играе някаква игричка. Промъква се обратно горе, изчаква госпожица Питърс да влезе в стаята ви, застава пред вратата и слуша. Какво ще кажете?

— Трябва да сте прав. Би могъл да го направи съвсем лесно.

— Точно това е направил. Сигурен съм, като че ли съм бил там. Всъщност много вероятно е да съм бил. Казвате, че е станало вечерта на деня, в който се запознахме? Спомням си, че тогава слизах по стълбите — отивах в един мюзикхол — и чух гласове в стаята ви. Помня го съвсем ясно. Вероятно едва не съм се сблъскал с Джоунс.

— Наистина всичко сякаш съвпада.

— Случаят е ясен. Няма грешка. Единственият въпрос е: мога ли въз основа на тези улики да отида при младия Фреди и да му изтръгна скарабея? Общо взето, смятам, че ще е по-добре преди това да занеса бележката на Джоунс, както обещах на Джъдсън, и да видя мога ли да го обработя. Да, така ще е най-добре. Тръгвам веднага.

III

Може би най-тежкото изпитание за болника е фактът, че хората непрекъснато го посещават и се връзват на фльонга, за да повдигнат духа му. Достопочтеният Фреди Трипуд страдаше извънмерно именно от това. По природа не беше общителен и се уморяваше да напряга ограничените си възможности с търсене на теми за разговор с многобройните си посетители. Искаше само да го оставят на мира да си чете „Приключенията на Гридли Куейл“, а когато се умори от тях — да лежи по гръб, да зяпа тавана и да изчисти главата си от всяко подобие на мисъл. Само динамичните личности и енергичните работохолици на този свят побесняват, когато ги приковат на легло с навехнат глезен. На Достопочтения Фреди му харесваше. От малък обичаше да се излежава и сега, когато съдбата му разреши да го прави на воля, без да предизвиква упреци, недоволстваше, че блаженството му се нарушава от натрапчиви роднини.

Прекарваше редките мигове на самота в опити да реши кой от братовчедите, чичовците и лелите му е най-досаден. Понякога връчваше палмата на полковник Хорас Мант, който наблягаше на войнишката нотка („Спомням си как в зимната планинска кампания на деветдесет и трета дяволски си навехнах глезена“), но духовният подход на епископа на Годалминг сякаш го дразнеше повече. Понякога начело на списъка поставяше братовчед си Пърси, лорд Стокхийт, който отказваше да говори за каквото и да било освен за своя току-що завършил съдебен процес и въздействието на присъдата върху овехтелия му родител. Точно в момента Фреди не беше във форма да съчувства на куцо и сляпо за процесите им за неспазени обещания за женитба.

В понеделник сутринта, докато лежеше и четеше, единственият облак на бистрия хоризонт на радостта му от непривичната самота бе мисълта, че всеки момент вратата ще се отвори и някой любезно заинтересуван за здравето му ще се намъкне в стаята.

Опасенията му се оказаха напълно оправдани. Тъкмо беше задълбал в тънкостите на хитроумния заговор от страна на тайно общество да отстрани Гридли Куейл, като подкупи готвача му (лош човек) и му заръча да наръси пилешкото фрикасе със ситно накълцани конски косми, когато дръжката на вратата изтрака и в стаята влезе Аш Марсън.

Фреди не беше единственият в къщата, който намираше несекващия поток от посетители в болничната си стая за крайно дразнещ, фактът, че болникът не може да отдели и минутка за себе си, силно тревожеше Аш. От известно време се мотаеше в коридора близо до покоите на Фреди, преизпълнен от дух на предприемчивост, но в пълна невъзможност да изиграе хода си поради тълпите съчувстващи. Това, което имаше да казва на страдалеца, не бе предназначено за трети уши.

Когато Фреди видя кой влиза, той изпита прилив на облекчение. Опасяваше се, че може да е епископът. Разпозна в Аш камериера, който му помогна да се добере до леглото след инцидента. Вероятно беше дошъл да поднесе почитанията си и да се заинтересува за здравето му, но едва ли щеше да се задържи дълго. Кимна му и продължи да чете.

След малко вдигна поглед от книгата и видя Аш, застанал до леглото му, приковал в него пронизващи очи.

Достопочтеният мразеше пронизващите очи. Една от причините, поради които избягваше да остава насаме с бъдещия си тъст господин Престън Питърс беше, че Природата бе надарила милионера с чифт проницателни очи, които благодарение на стреса от деловия живот в Ню Йорк имаха навика да пробиват дупки. На един млад мъж му трябваха по-здрави нерви и по-чиста съвест от наличните у Достопочтения, за да се наслаждава на беседа с господин Питърс на четири очи.

Но ако приемаше бащата на Алин като неизбежно зло и признаваше, че положението му го упълномощава да гледа хората колкото проницателно си иска, проклет да беше, ако допуснеше тази привилегия да се разпростре и върху камериера му. Човекът, застанал до леглото, го пронизваше с поглед, който пърлеше чувствителното му въображение, а това тревожеше и смущаваше Фреди.

— Какво искаш? — свадливо попита той. — Защо си ме зяпнал така?

Аш седна, подпря се с лакти на леглото и отново пусна погледа, само че от по-ниска кота.

— А! — каза той.

Каквито и да бяха недостатъците на Аш по отношение на индуктивното мислене на Гридли Куейл, във всяко от приключенията имаше по една сцена, в която той никога не се проваляше. Това бе сцената в последната глава, където Куейл, срещнал се очи в очи с врага, го разобличава. Куейл може и да се препъваше в началните глави на историята, но в коронната си сцена нямаше грешка. Беше рязък, експресивен и безпощадно убедителен. Аш, докато репетираше наум разговора в коридора, преди да влезе, реши, че едва ли би намерил по-добър модел за поведение от този на детектива. Именно затова беше рязък, суров и безпощадно убедителен пред Фреди и още след първите му няколко изречения на Достопочтения започна да не му достига въздух.

— Ще ви кажа — започна той, — ако ми отделите няколко минутки от драгоценното си време. Ще изложа пред вас всички факти. Да, ако желаете, можете да натиснете звънеца, и тогава ще ги изложа пред свидетели. Без съмнение лорд Емсуърт ще е особено доволен да чуе, че синът, на когото тъй беззаветно е вярвал, е… крадец.

Ръката на Фреди тежко тупна на завивката. Звънецът остана недокоснат. Устата му зейна, доколкото позволяваше ченето. Обзет от паника, той все пак изпитваше необяснимото усещане, че някъде е чувал или чел последното изречение. После се сети. Буквално същите думи фигурираха в „Гридли Куейл. Приключението със синия рубин“.

— Какво… какво искаш да кажеш? — изпелтечи той.

— Ще кажа, каквото искам да кажа. В събота през нощта от частния музей на лорд Емсуърт е изчезнал ценен скарабей. Случаят ми бе възложен…

— Велики Боже! Да не сте детектив?

— А! — отвърна Аш.

Животът, както са отбелязали плеяда достойни писатели, е пълен с ирония. На Фреди му се стори, че се е сблъскал с върховното потвърждение на този факт. През всички тези години бе мечтал да се срещне с истински детектив и сега, когато желанието му се беше сбъднало, се оказа, че детективът работи срещу него.

— Случаят — продължи сурово Аш — бе поверен в моите ръце. Аз го разследвах. Открих, че сте имали тежка и належаща нужда от пари.

— Как, за Бога, установихте това?

— А! — рече Аш. — След това открих, че сте поддържали връзка с индивид на име Джоунс.

— Велики Боже! Как?!

Аш кротко се усмихна.

— Вчера разговарях с въпросния Джоунс, който е отседнал в Маркет Бландингс. А защо е отседнал в Маркет Бландингс? Защото е имал основание да поддържа връзка с вас. Защото е трябвало да му предадете нещо, до което бихте могли да се доберете само вие, но да го пласира само той. Скарабеят.

Достопочтеният Фреди онемя. Не направи никакъв коментар. Аш продължи.

— Разговарях с Джоунс. Казах му: „Аз съм доверено лице на Достопочтения Фреди Трипуд. Знам всичко. Имате ли някакви инструкции за мен?“ Той отговори: „Какво знаете?“ Аз отвърнах: „Знам, че Достопочтеният Фредерик Трипуд разполага с нещо, което желае да ви предаде, но не е в състояние да го стори, тъй като претърпя злополука и е прикован на легло.“ Тогава той ми поръча да ви предам да изпратите скарабея по човек.

Фреди с усилие се взе в ръце. Беше здраво загазил, но все пак съзираше една последна възможност. От задълбочените си проучвания на детективски истории бе установил, че понякога детективите отслабват хватката, когато разследваният случай е свързан със справедлива кауза. Дори Гридли Куейл от време на време се размекваше от някоя жална история. Фреди си спомни няколко случая, когато разкритият престъпник биваше пощаден, тъй като е извършил престъплението, подтикван от благородни мотиви. Реши да се остави на милосърдието на Аш.

— Ъъъ, знаете ли — започна да се подмазва той, — смятам, че начинът, по който сте разплели случая, е направо забележителен и тъй нататък.

— Е, и?

— Но вярвам, че ще промените мнението си, ако чуете моя вариант на историята.

— Знам го. Смятате, че някоя си госпожица Валънтайн ви изнудва за писма, които сте й писали навремето. Но това не е вярно. Госпожица Валънтайн е унищожила писмата. Тя го е заявила на Джоунс, когато е отишъл да я посети в Лондон. Той приджобил петстотинте лири и с измама се опитва да ви изкопчи още хиляда!

— Какво! Не може да бъде!

— Може, може. Аз никога не бъркам.

— Но откъде знаете?

— Имам си моите източници.

— И тя няма да ме съди за нарушено обещание за женитба?

— Никога не е имала такова намерение.

Достопочтеният Фреди се отпусна на възглавниците.

— Божичко! — трескаво възкликна той, сияещ от щастие. — Най-сетне една прекрасна новина.

— Оставете това сега — сряза го Аш — и ми дайте скарабея. Къде е?

— Какво ще правите с него?

— Ще го върна на законния му собственик.

— Ще ме издадете ли пред родителя?

— Няма.

— Правите ми впечатление — с благодарност изрече Фреди — на дяволски свястно момче. Вие сте направо върхът! Под дюшека е. Беше у мен, когато паднах по стълбите и трябваше да го пъхна там.

Аш го извади. Загледа го съсредоточено. Не можеше да повярва, че разследването е приключило и че на дланта му лежи едно малко състояние.

Фреди го гледаше с възторг.

— Знаете ли — рече той, — винаги съм мечтал да се запозная с детектив. Не мога да проумея как откривате всички тези неща.

— Имам си своите методи.

— Вярвам ви. Вие сте страхотен! Кое беше първото нещо, което ви наведе на моята следа?

— Това — отвърна Аш — е твърде дълго за обясняваш. Естествено, трябваше да се отдам на напрегнато индуктивно мислене. Но не бих могъл да ви обясня стъпка по стъпка действията си. Ще бъде прекалено отегчително.

— Не и за мен.

— Друг път.

— Ъъъ, чудя се… дали сте чели някога тия неща… историите за Гридли Куейл? Знам ги наизуст.

Скътал скарабея на сигурно място в джоба си, Аш беше в състояние да се отнесе към шарената книжка, която Фреди протягаше към него, без активно отвращение. Започваше да чувства някакво топло чувство към иначе потискащия Куейл като към нещо, представлявало част от живота му.

— Четете ли тия неща?

— Разбира се.

— Аз пък ги пиша.

Има върховни моменти, за които липсват точни думи, за да ги опише човек. Безрезервното щастие на Фреди от факта, че и в неговия живот е настъпил такъв момент, се изрази чрез смаян рев и конвулсивен гърч на всички крайници. Подскочи от възглавниците и се заблещи срещу Аш.

— Вие ги пишете? Искате да кажете, че ги пишете?

— Да.

— Велики Боже!

Без съмнение щеше да продължи в този дух, ако отвън не се бяха зачули гласове и тропот на крака. След това вратата се отвори и в стаята нахълта цяла процесия.

Начело беше граф Емсуърт. Следваше го господин Питърс. По петите на милионера се движеха полковник Хорас Мант и Незаменимия Бакстър. Влязоха в стаята и обградиха леглото. Аш се възползва от случая да се измъкне.

Фреди гледаше депутацията без интерес. Умът му бе завладян от други неща. Предполагаше, че са дошли да се интересуват от глезена му и изпитваше леко задоволство, че са дошли групово, вместо да му се влачат един по един. Депутацията се прегрупира откъм краката му. Наоколо й витаеше гробовна атмосфера.

— Ъъъ, Фредерик — започна лорд Емсуърт. — Фреди, момчето ми.

Господин Питърс безмълвно мачкаше завивката, а полковник Мант се изкашля. Незаменимия Бакстър се зъбеше.

— Ъъъ, Фреди, мило мое момче, опасявам се, че сме длъжни да изпълним един мъчителен… ъъъ… дълг.

Тези думи улучиха гузния Фреди право в сърцето. Дали и те не бяха попаднали на следата му и можеха ли да го обвинят, че е откраднал дяволския скарабей? Заля го вълна на облекчение, че се е отървал от проклетото камъче. Свестен човек като оня детектив не би го издал. От Фреди се искаше само да вири глава и да отрича до дупка. Това беше играта. Отричане до дупка.

— Не знам за какво става дума — войнствено изрече той и навири глава.

— По дяволите, разбира се, че не знаеш — обади се полковник Мант. — Тъкмо това се каним да ти обясним. И бих искал да започна, като ти кажа, че макар в известен смисъл грешката да беше моя, не знам какво бих направил…

— Хорас!

— Е, добре. Само се опитах да обясня.

Лорд Емсуърт нагласи пенснето си и потърси вдъхновение в тапетите.

— Фреди, момчето ми — започна отново той, — имаме да ти съобщим нещо неприятно… нещо… ъъъ… тревожно… Принудени сме да те информираме… Ние сме силно огорчени и изумени…

Тук се обади Незаменимия Бакстър. Личеше недвусмислено, че е в лошо настроение.

— Госпожица Питърс — изсъска той — е избягала с приятеля ви Емерсън.

Лорд Емсуърт въздъхна с облекчение.

— Да, Бакстър. Точно така. Прекрасна формулировка. Драги ми приятелю, вие наистина нямате цена.

Всички очи затърсиха по лицето на Фреди признаци на необуздани чувства. Депутацията зачака с тревога първия сърцераздирателен стон.

— Ъъъ, кво? — реагира Фреди.

— Съвсем вярно е, Фреди, момчето ми. Заминала е с него за Лондон с влака в единайсет без десет.

— И ако аз не бях насилствено спрян — кисело се обади Бакстър и хвърли обвинителен поглед към полковник Мант, — можех да го предотвратя.

Полковник Мант отново се изкашля и поглади мустаците си.

— Фреди, опасявам се, че това е самата истина. Случи се твърде неприятно недоразумение. Ще ти разкажа как стана. Случайно бях на гарата, когато пристигна влакът. Господин Бакстър също беше там. Влакът спря и оня Емерсън се сбогува с нас и се качи. Точно когато влакът щеше да тръгне, госпожица Питърс хукна по перона към купето на младия Емерсън с възклицания от рода: „Джордж, мили, по дяволите, идвам с теб“ или нещо такова. При което…

— При което — прекъсна го Бакстър — аз се затичах, с оглед да я спра. Освен всичко останало, влакът беше тръгнал и госпожица Питърс сериозно рискуваше да се нарани. Но едва бях направил две крачки и усетих как някой ме улавя за глезена, в резултат на което се пльоснах на земята. Когато се съвзех от шока, което не стана веднага, установих…

— Фреди, момчето ми, истината е, че реагирах под въздействието на страшна заблуда. Никой не съжалява повече от мен за тази грешка, но последните събития в този дом ме наведоха на мисълта, че тук присъстващият господин Бакстър не е съвсем с всичкия си. Преумора или нещо подобно. Нерядко съм бил свидетел на подобно издивяване в Индия, ще знаеш. Хората ги пипва амокът, започват да търчат насам-натам и да трепят всичко живо наоколо за свое удоволствие. Длъжен съм да призная, че напоследък държах под око господин Бакстър, в очакване да започне да ни избива. Естествено, сега осъзнавам грешката си и вече се извиних най-смирено, по дяволите. Но тогава бях твърдо убеден, че нашият приятел под въздействието на пореден пристъп на безумие се кани да утрепе госпожица Питърс. Виждал съм го да се случва в Индия, и то не веднъж. Спомням си горещото лято на деветдесет и втора… дали не беше деветдесет и трета? Май беше деветдесет и трета… когато един от туземните ми носачи… Както и да е, хвърлих се напред, ловко закачих с дръжката на чадъра си глезена на господин Бакстър и го проснах на земята. А когато се обяснихме, вече беше твърде късно. Влакът беше отпратил и госпожица Питърс с него.

— А току-що пристигна телеграма — намеси се лорд Емсуърт, — че днес следобед са се оженили в кметството. Много неприятен случай.

— Понеси го мъжки, момчето ми — настоя полковник Мант.

А Фреди даваше всички признаци, че го понася с похвална мъжественост. Нито едно възклицание на гняв или болка не се изтръгна от устните му. Човек би помислил, че или е в шок, или не е чул нищо.

Истината беше, че историята му направи извънредно слабо впечатление. Облекчението от разкритието на Аш за Джоун Валънтайн, изумителната радост от факта, че вижда автора на „Приключенията на Гридли Куейл“ от плът и кръв, цялостното усещане, че в света цари хармония, не му позволиха да се разстрои.

А освен това определено си отдъхна, че вече не е необходимо да се жени. Харесваше Алин, но всеки път, когато се сещаше, че трябва да се жени, изпитваше потрес. Човек изглежда такова магаре, като се жени…

Все пак му се стори, че от него се очаква някакъв членоразделен коментар. Забърника из мозъка си за нещо подходящо.

— Искате да кажете, че Алин е духнала с Емерсън?

Депутацията закима мъчително. Фреди отново затърси думи. Депутацията не смееше да диша.

— Е, направо ме гръмнахте — рече. — Такива ми ти работи.

IV

Господин Питърс с тежка стъпка нахлу в стаята, където Аш Марсън вече го чакаше.

— Стягай багажа — гракна господин Питърс.

— Да стягам багажа?

— Да. Отфучаваме със следобедния влак.

— Какво е станало?

— Дъщеря ми офейка с Емерсън.

— Какво!

— Не ми викай какво, ами стягай багажа.

Аш бръкна В джоба си.

— А това къде да го сложа? — попита.

Господин Питърс за секунда се взря с тъпо неразбиране в дланта му, но поведението му на бърза ръка се промени. Очите му грейнаха. Нададе вой на чист екстаз.

— Намерил си го!

— Намерих го.

— Къде беше? Кой го беше взел? Как го измъкна? Къде го откри? У кого беше?

— Не мога да разкрия източника си. Не искам да дам повод за сериозни усложнения. Нали няма да кажете на никого?

— Да кажа? Божичко, за какъв ме вземаш? Да не смяташ, че ще хукна да дрънкам наляво и надясно? Ще бъда доволен, ако се измъкна, без оня Бакстър да ме надуши. Можеш да не се съмняваш, че няма да има сензационни разкрития, ако могат да се избегнат. У кого беше?

— У младия Трипуд.

— Трипуд ли? На него пък за какво му е?

— Имал е нужда от пари и е смятал да ги изкара от скарабея.

Господин Питърс избухна.

— А аз хвърлях къчове, че Алин няма да се омъжи за него и се е заловила с обикновен младеж като младия Емерсън. Добро момче си е младият Емерсън. Не краде хорските скарабей. Бързо ще успее в живота. Просто го носи у себе си. А аз исках да го застрелям, задето е отнел Алин от оня пуяк в леглото на горния етаж. Ами че ако се беше омъжила за Трипуд, щях да имам внуци, които да ми отмъкват часовника, докато ги дундуркам на коляното си. В това семейство има нещо гнило. Бащата ми задига Хеопса, синчето го отмъква от бащата… Каква банда! И на всичкото отгоре минават за най-добрата синя кръв в Англия. Ако това е представата на Англия за синя кръв, бих предпочел някой папуас. Край, точка по въпроса. Бях глупак да дойда в подобна страна. Собствеността на човека тук не е в безопасност. Връщам се в Америка с първия кораб. Къде ми е чековата книжка? Веднага ще ти напиша чека. Заслужи си го. Слушай, млади човече, не знам какви са ти плановете, но стига да не си закотвен за тая проклета страна, няма да съжаляваш, ако останеш при мен. Казват, че няма незаменими хора, но ти си почти незаменим. Ако се навърташ около мен няколко години, току виж съм възвърнал формата си. Чувствам се по-добре, отколкото на младини, а едва сме започнали. Какво ще кажеш? Можеш да се наречеш както искаш — секретар, треньор или каквото сметнеш за необходимо. Но всъщност ще ме караш да правя упражнения, да не пуша пури и изобщо ще се грижиш за мен. Как ти се струва?

Това предложение допадна както на търговските, така и на мисионерските инстинкти на Аш. Единственото, за което съжаляваше, бе, че сега, когато възстанови скарабея, ще трябва да се раздели с господин Питърс. Не му харесваше мисълта да върне милионера на света недоизлекуван. Беше започнал да гледа на него като на току-що започнато свое творение.

Но се сети за Джоун и затвори вече открехнатата си уста. Ако това предложение означаваше раздяла с Джоун, не можеше да го приеме.

— Нека помисля — рече.

— Мисли, но бързо — отвърна господин Питърс.

V

Оцелелите от пожари, земетресения и корабокрушения твърдят, че в подобни стресови времена социалните бариери временно падат и могат да се видят хора с най-високо обществено положение да разговарят почти човешки с лица, които изобщо не принадлежат към Обществото, или почтени хора да заговарят други, без да са им били представени. Новината за бягството на Алин Питърс с Джордж Емерсън, занесена зад зелената сукнена врата от шофьора Слингсби, произведе почти същия ефект в помещенията за прислугата в замъка Бландингс.

Не само че допуснаха Слингсби в Залата на домоуправителката да разкаже историята си на висшестоящите — само по себе си нечуван прецедент, но и простосмъртни плебеи заобсъждаха случая с камериери и камериерки, без да бъдат изкормени. Лакеят Джеймс, този самозабравил се индивид, направо нахълта в Залата и бе чут да се обръща не към друг, а към самия господин Бийч с думите, че работата била дебела. Документирано е също как неговият събрат по лакейство Алфред при срещата си в коридора със самия камерхер направо го сръгал в ребрата, намигнал му и рекъл: „Ама че ден, а?“ Подобни изстъпления са имали равни на себе си само в най-бурните дни на Френската революция.

По-късно господин Бийч и госпожа Туемлоу неизменно твърдяха, че след това вълнение обществената тъкан на замъка така и не могла да се съвземе. Подобно становище може и да е крайно, но не може да се отрече, че настъпиха промени. Не може да не се отбележи издигането на Слингсби. До този момент статутът на шофьора не беше задоволително определен. Господин Бийч и госпожа Туемлоу оглавяваха партията, според която той бе проста разновидност на кочияша, но имаше и малобройна група, която, запленена от личността на Слингсби, открито заявяваше, че не е редно да се храни в Залата на прислугата редом с неоспорими плебеи като приходящата прислуга и лакеят от Залата на сервитьорите. Бягството на двойката Алин-Джордж реши въпроса веднъж и завинаги. Слингсби беше отнесъл куфарите на Джордж до влака. Слингсби беше стоял на няколко метра от мястото, откъдето Алин бе започнала спринта си към вратата на вагона. Слингсби беше в състояние да представи на всеобозрение банкнотата, която Джордж пуснал в ръката му някакви си пет минути преди великото събитие. Да се изпрати такава обществена фигура обратно в Залата на прислугата бе немислимо. По негласно съгласие същата вечер шофьорът вечеря в Залата на сервитьорите, откъдето вече не мръдна.

Единствено господин Джъдсън стоеше настрана от групата, обожаваща шофьора. Страдаше от горчивата завист на изместения. Минути преди това беше в центъра на вниманието с разказа си за писмото, намерено в джоба на Достопочтения Фреди. А сега разказът му бе засенчен от по-нова и величава сензация и господин Джъдсън за първи път в живота си се сблъска с нетрайността на мировата слава.

Джоун не се мяркаше никаква. Нямаше я на нито едно от местата, където се очакваше да бъде. Аш почти беше зарязал претърсването, когато се върна до вратата за последен поглед навън и внезапно я съзря бавно да се приближава по павираната алея.

Тя поздрави Аш с усмивка, но нещо явно я тревожеше. Известно време не проговори и двамата тръгнаха заедно.

— Какво има? — най-сетне попита Аш. — Какво се е случило?

Тя го погледна сериозно.

— Тъга — отвърна. — Отчаяние, господин Марсън. Някакво плоско усещане. Не ви ли е неприятно, когато се случват разни неща?

— Нищо не разбирам!

— Ами например тази работа с Алин. Толкова е значителна. Кара човека да чувства, че целият свят се е променил. Искам никога нищо да не се случва и да мога да препускам свободно наоколо. Доста различно от проповедта ми на улица Аръндел, нали? Смятах се за изтъкнат апостол на действеността. Но явно съм се променила. Опасявам се, че никога няма да обясня какво имам предвид. Знам само, че се чувствам внезапно остаряла. Времето преди сензационната постъпка на Алин ми се струва далече в миналото. Утре ще е по-зле, а вдругиден — още повече. Виждам, че не проумявате думите ми.

— О, проумявам ги. Или поне така си мисля. Накратко казано, човек, към когото сте били привързани, внезапно излиза от живота ви. Така ли е?

Джоун кимна.

— Да. Поне отчасти. Всъщност не познавах Алин много добре, освен дето бяхме съученички, но сте прав.

Случилото се не е толкова важно, колкото това, което означава. Нейното бягство слага край на един етап от живота ми. Да, вече ми е ясно. Животът ми досега беше истинска поредица от удари. Втурвам се напред и почти веднага се случва нещо, което ме спира с ритник отзад и трябва да започна отначало, за да получа поредния ритник. Но вече ми писна да ме ритат. Искам нещо трайно и продължително. Заприличала съм на престарял впрегатен кон, който, ако не го спрат, е способен вечно да върви в една посока. Всъщност най-изтощителното е да потеглиш отново, след като си спрял. Кратката част от живота ми, откак дойдохме тук, приключи завинаги. Трябва отново да подкарам каруцата по нов коловоз и с нов товар. Дали впрегатните коне съжаляват, когато сменят познатия товар с нов?

Гърлото на Аш внезапно пресъхна. Опита се да заговори, но не намери думи. Джоун продължи.

— Изпадали ли сте понякога в настроение, когато животът ви се струва напълно безсмислен? Той всъщност е зле съшита мелодрама, в която влизат и излизат множество хора, нямащи нищо общо със сюжета. А появи ли се някой, който има връзка с повествованието, той задължително изчезва изведнъж яко дим. След малко започваш да се чудиш какъв всъщност е сюжетът и дали изобщо го има, или всичко е просто миш-маш от несъвместими продукти.

— Има едно нещо — обади се Аш, — което дава отговор на всички тези въпроси.

— И какво е то?

— Намесата на любовта.

Очите им се срещнаха и внезапно Аш се изпълни с увереност. Почувства се бодър, стегнат и сигурен в себе си както навремето, когато участваше в състезания. Изнервящите часове на очакване бяха отминали и сега искаше да чуе стартовия пистолет. Подсъзнателно усети, че винаги се е понабоявал от Джоун, но вече не се страхуваше.

— Джоун, ще се омъжиш ли за мен?

Очите й се отместиха от лицето му. Той чакаше.

— Не знам — тихо изрече тя. — Смяташ ли, че това е решението?

— Да.

— Откъде знаеш? — избухна тя. — Едва се познаваме. Няма цял живот да бъда в това настроение. Енергията ми може да се върне. Може да се окаже, че всъщност харесвам именно ритниците.

— Няма.

— Много си сигурен.

— Сигурен съм.

— „Най-бързо пътува този, който пътува сам“19 — каза Джоун.

— Какъв смисъл има да пътуваш бързо, ако се движиш в кръг? — засече я Аш. — Знам как се чувстваш. Изпитвал съм го на гърба си. Ти си индивидуалистка. Смяташ, че зад ъгъла се крие нещо огромно и ако положиш достатъчно усилия, може да го получиш. Но там няма нищо. Или ако има, не си струва да се бориш за него. Животът не е нищо друго освен дружество за взаимопомощ. Аз ще помагам на стария Питърс, ти ще помагаш на мен, аз ще помагам на теб.

— За какво ще ми помагаш?

— Да внесеш яснота в живота си, а не да ти се струва бъркотия.

— Господин Марсън…

— Не ме наричай господин Марсън.

— Аш, не знаеш какво правиш. Ти не ме познаваш. От пет години се блъскам с живота и съм закоравяла до мозъка на костите. Ще те направя нещастен.

— Въобще не си закоравяла и много добре го знаеш. Джоун, изслушай ме. Къде е чувството ти за справедливост? Нахлуваш с гръм и трясък в живота ми, обръщаш го с главата надолу, изтръгваш ме от застоялото ми блато, революционизираш цялото ми съществуване, а сега искаш да ме зарежеш и повече да не се занимаваш с мен. Това справедливо ли е?

— Нямам такива намерения. Винаги ще бъдем добри приятели.

— Дадено. Но първо ще се оженим.

— Твърдо ли си решил?

— Да.

Джоун щастливо се засмя.

— Прекрасно. Вече се плашех, че съм успяла да те разубедя. Трябваше да кажа всичко това, за да запазя самоуважението си, след като ти направих предложение. Да, направих го. Странно е, че мъжете никога не проумяват какво им казва една жена, колкото и ясно да говори. Нима си въобразяваш, че наистина съм натъжена от заминаването на Алин? Смятах, че ще загубя теб и затова се чувствах отвратително. Не би могъл да очакваш да ти го заявя в очите, но мислех, че си се досетил. Казах го почти направо. Аш! Какво правиш?

Аш не й отговори веднага.

— Целувам те — рече той.

— Не бива. От кухненския прозорец наднича миячка на чинии или нещо подобно. Ще ни види.

Аш я притегли към себе си.

— Миячките имат толкова малко развлечения — заяви той. — Животът им е скучен. Нека гледа.