Невидимият пазител

15

От години веселата дружинка се събираше, за да играе покер в зимните вечери. Най-младата от групата бе Енграси, която бе прехвърлила седемдесетте, а най-възрастната — Хосепа, гонеше осемдесетте. Енграси и три от жените бяха вдовици, само две от компанията все още имаха съпрузи. Мъжът на Анастасия се боеше от студа в Бастан и отказваше да напуска дома си през зимните месеци, а половинката на Мирен обикаляше кръчмите на разпивка с приятели.

Когато станеха от игралната маса и си вземаха довиждане до следващия ден, оставяха в стаята някаква вибрираща енергия, сякаш наближаваше една от онези бури, които в крайна сметка не избухват, но изправят всички косми по тялото на човек със статичното си електричество. Амая харесваше тези „момичета“, харесваше ги много, защото излъчваха присъствие и обаяние, като хората, които се връщат оттам, където другите отиват, и пътуването им е харесало. Съзнаваше, че не всички бяха имали лесен живот. Болести, починали съпрузи, аборти, непокорни деца, семейни проблеми, и въпреки това бяха загърбили всяка злоба и неприязън към живота и пристигаха всеки ден като девойки на вечеринка, мъдри като египетски царици. Ако по волята на съдбата някой ден доживееше до старостта, искаше да бъде като тях — независими и същевременно свързани със своите корени, енергични и жизнени, излъчващи онова усещане за триумф над живота, внушавано от възрастните жени и мъже, които живееха пълноценно всеки ден, без да мислят за смъртта. Или може би мислейки за нея, но за да й откраднат още един ден, още един час.

След като прибраха своите чанти и шалове, след като изискаха да ползват право на реванш на следващия ден и си размениха целувки, прегръдки и похвали за това, какво добро момче бе Джеймс, възрастните дами най-сетне си тръгнаха, оставяйки да витае из хола черно-бялата енергия на вещерско сборище.

— Дърти вещици — промърмори Амая, без да спира да се усмихва.

Сведе поглед към плика, който още държеше в ръка, и усмивката се изпари от лицето й. Козя кожа, помисли си тя. Вдигна очи, срещна въпросителния поглед на Джеймс и опита да се усмихне, недотам успешно.

— Амая, обадиха ми се от клиника „Ленокс“. Питат дали ще отидем на прегледа тази седмица, или ще трябва да го отложим отново.

— О, Джеймс, знаеш, че сега не ми е до това, достатъчно грижи си имам.

Той направи недоволна гримаса.

— При всички случаи трябва да им кажем нещо. Не можем да отлагаме вечно.

Тя усети укора в гласа му и се обърна към него, хващайки го за ръка.

— Няма да е вечно, Джеймс, но сега не мога да мисля за това, наистина не мога.

— Не можеш или не искаш? — попита той, дръпвайки ръката си от нейната с рязък жест, за който явно веднага съжали.

Спря поглед върху плика в ръката й.

— Съжалявам. Мога ли да ти помогна с нещо?

Тя отново погледна плика, после вдигна очи към мъжа си.

— О, не, това е просто една главоблъсканица, която трябва да реша, но не сега. Направи ми кафе, седни до мен и ми разкажи какво прави през деня.

— Ще ти разкажа, но без кафе. Изглеждаш доста нервна и без кофеин. Ще ти направя чай.

Амая седна до огъня в едно от креслата, разположени пред камината. Остави плика настрани и се загледа в огъня, докато слушаше как леля Енграси шета из кухнята, говорейки си с Джеймс. Спря поглед върху танцуващите пламъци, облизващи едно дърво, и когато Джеймс й протегна чашата с димящ чай, осъзна, че бе прекарала няколко минути погълната от хипнотизиращата топлина на огъня.

— Изглежда, вече не ти трябвам, за да се отпуснеш — нацупи се Джеймс.

Тя се обърна към него с усмивка.

— Винаги ми трябваш, и за да се отпусна, и за други неща… От огъня е… — каза тя, оглеждайки се. — И от тази къща. Винаги съм се чувствала добре тук, помня, че когато бях малка, идвах да се крия тук, когато се карах с майка ми, което беше доста често. Сядах срещу огъня и го гледах, докато бузите ми не пламнеха или докато не заспях.

Джеймс сложи ръка на главата й и я плъзна много бавно към тила, свали ластика, който придържаше косата й, и я разпиля, разпервайки я като ветрило под раменете й.

— Винаги съм се чувствала уютно в тази къща, сякаш това е истинският ми дом. Когато бях на осем, дори си фантазирах, че Енграси е истинската ми майка.

— Никога не си ми го казвала.

— Не, отдавна не съм се сещала за това. Освен това е част от миналото ми, което не харесвам. И сега, когато пак съм тук, емоциите сякаш се възраждат, сякаш пак оживяват като възкръснали призраци. А и този случай — въздъхна тя — много ме тревожи…

— Ще го хванеш, сигурен съм.

— И аз съм сигурна. Но сега не ми се говори за него, имам нужда от почивка. Разкажи ми какво прави, докато ме нямаше.

— Разходих се из града, купих този вкусен хляб от пекарната на улица „Сантяго“, където правят разкошни кексчета. После закарах леля ти до супермаркета извън града, напазарувахме храна за цял полк, хапнахме страхотен черен боб в един бар в Гарцаин, а следобед придружих сестра ти Рос до тях, за да си вземе някои неща. Колата ми е пълна с кашони, претъпкани с дрехи и документи, но докато Рос не дойде, не знам какво да ги правя, не знам къде иска да ги сложа.

— А къде е тя сега?

— Тази част няма да ти хареса. Заварихме Фреди у тях. Когато влязохме, се беше пльоснал на дивана, заобиколен от празни бирени кутийки, с вид на човек, който не се е къпал от дни. Очите му бяха зачервени и подути, подсмърчаше, завит с одеяло, и навсякъде имаше използвани хартиени кърпички. Отначало помислих, че е болен, но после разбрах, че плаче. Останалата къща беше в същото положение, приличаше на кочина, а и миришеше така, повярвай ми. Аз останах на вратата, не му стана много приятно, когато ме видя, но ме поздрави. После сестра ти започна да събира дрехи, документи… Приличаше на пребито псе, докато ходеше по петите й от стая в стая. Чух ги да си шушукат нещо и когато вече бях натоварил колата, Рос каза, че щяла да остане малко, понеже трябвало да говори с него.

— Не биваше да я оставяш сама.

— Знаех, че ще ми го кажеш, но какво можех да направя, Амая? Тя настоя, а и поведението му с нищо не изглеждаше заплашително, по-скоро обратното — беше свит и уплашен като малко дете.

— Като разглезено дете, какъвто е — уточни тя. — Не биваше да се доверяваш, много случаи на агресия стават точно в момента, в който жената обявява края на връзката. Не е лесно да скъсаш с такива негодници. Обикновено реагират с молби, сълзи и клетви, защото отлично знаят, че без жените си са нищо. Ако и това не помогне, идва ред на насилието. Затова не бива да се оставя сама жена, която възнамерява да скъса с поредния мизерник.

— Ако бях забелязал признаци на агресия, нямаше да я оставя… Освен това доста се поколебах, но тя ме убеди, че всичко ще бъде наред и че ще си дойде за вечеря.

Амая погледна часовника. В дома на Енграси се вечеряше около единайсет часа.

— Не се тревожи, ако до половин час я няма, ще отида да я потърся, става ли?

Тя кимна със стиснати устни. Доловиха шума от входната врата и Рос влезе в къщата почти едновременно с нахлуването на студа от улицата. Чуха я да шумоли в коридора, предугаждайки, че ще закача палтото си по-дълго време от необходимото, и когато най-накрая влезе в хола, лицето й изглеждаше променено, мрачно и пепеляво, но спокойно, като на човек, приел болката. Поздрави Джеймс, а Амая усети как бузата й леко потръпва, когато Рос се наведе да я целуне, преди да отиде до бюфета, да вземе едно вързопче, увито в коприна, и да се настани на игралната маса.

— Лельо… — промълви Рос.

Енграси дойде от кухнята, бършейки ръцете си с пешкир, и седна срещу нея.

Амая знаеше, че не е нужно да пита, не е нужно и да гледа, хиляди пъти бе виждала тези карти, увити в черната копринена кърпа. Картите таро, които леля й използваше и които тя бе виждала да размесва, огъва и цепи, да подрежда на кръст или в кръгове. Дори тя се бе допитвала до тях. Но това бе много, много отдавна.

Пролетта на 1989 година

Беше на осем години, бе месец май и тъкмо бе приела първото си причастие. В дните, предшестващи церемонията, майка й се държеше необичайно внимателно с нея, отрупвайки я с грижи, на които не бе свикнала. Росарио беше горда жена, твърдо решена да демонстрира имидж на благосъстояние, типичен за селищата от онази епоха, несъмнено повлияна от факта, че винаги се бе чувствала пришълката, дошла да се омъжи за най-желания ерген в Елисондо. Бизнесът вървеше добре, макар почти всички пари да се инвестираха за нови подобрения. Въпреки това всяко едно от момичетата бе имало нова рокля за първото причастие, с достатъчно различен модел от този на сестрите си, за да няма никакво съмнение, че не носи същата. Бяха я завели на фризьор, където вчесаха русата й коса, стигаща почти до кръста, на разкошни букли, които сякаш бликаха от диадемата с бели цветенца, украсила главата й. Не помнеше да се е чувствала по-щастлива нито преди, нито след това.

На другия ден след причастието майка й я сложи на едно столче в кухнята, сплете косата й на плитка и я отряза до кожа. Малката дори не разбра какво се случва, докато не зърна върху масата дебелия сноп коса, който взе за непознато зверче. Помнеше какво чувство на ограбеност изпита, когато опипа главата си, и напиращите сълзи, които рукнаха от очите й и размазаха всичко пред нея.

— Не ставай глупава — скастри я майка й, — наближава лято и така ще ти бъде прохладно, а когато пораснеш, ще можеш да си направиш елегантна изкуствена плитка, като госпожите в Сан Себастиан.

Помнеше всяка дума на баща си, който влезе в кухнята, привлечен от плача й.

— Мили боже! Какво си й направила? — простена той, взе я на ръце и я изнесе стаята, сякаш бягаха от пожар. — Какво си направила, Росарио? Защо вършиш тези неща? — прошепна той, докато люлееше малката на ръце и сълзите му мокреха главата й.

Положи я на дивана със същата грижа, която би проявил, ако костите й бяха от стъкло, и се върна в кухнята. Знаеше какво предстои — низът от укори, прошепнати от баща й, приглушените викове на майка й, звучащи като на давещо се агонизиращо животно, после молбите му в опит да я убеди, да я придума, да я излъже, за да склони да вземе от онези малки бели хапчета, които й помагаха да не презира дъщеря си. Питаше се каква вина има, че прилича толкова малко на нея и толкова много на покойната си баба, майката на баща й. Това беше ли причина да не я обича? Баща й обясняваше, че майка й не е добре, че взема хапчета, за да не се отнася така с нея, но момиченцето се чувстваше все по-зле.

Облече яке с качулка и побягна към милостивата тишина на улицата. Хукна по пустите улици, търкайки яростно очите си в опит да възпре соления поток сълзи, който сякаш нямаше край. Стигна до къщата на леля Енграси и както обикновено, не почука. Качи се на една кашпа с копривки с нейния ръст и взе ключа, оставен на рамката на вратата. Не извика леля си, не обиколи къщата, за да я търси. Плачът й секна, щом зърна вързопчето черна коприна, което лежеше на масата. Седна пред него, разтвори го и започна да размесва картите, както бе виждала да прави леля й стотици пъти.

Ръцете й се движеха несръчно, но съзнанието й бе ясно и съсредоточено над въпроса, който щеше да формулира без думи. Бе така погълната от кадифения допир и мускусния аромат, разнасящ се от картите, че дори не забеляза присъствието на Енграси, която я наблюдаваше стъписано от кухнята. Момичето разстла картите на масата с помощта на двете си ръце, извади една, която постави пред себе си, след което продължи да ги вади една по една, докато не образува кръг под формата на циферблат. Дълго ги гледа, очите й скачаха от карта на карта, тълкувайки, гадаейки значението на тази уникална комбинация, която криеше отговора на нейния въпрос.

Уплашена да не наруши мистичната концентрация, на която бе свидетел, Енграси се приближи много бавно и тихичко попита:

— Какво ти казват?

— Каквото искам да знам — отвърна Амая, без да я гледа, сякаш чуваше гласа й през слушалки.

— И какво искаш да знаеш, миличка?

— Дали някой ден ще свърши.

Амая посочи картата, заела мястото на дванайсет в часовника. Бе колелото на съдбата.

— Наближава голяма промяна, ще имам по-добър късмет — каза тя.

Енграси пое дълбоко въздух, но запази мълчание.

Амая извади нова карта, която постави в центъра на кръга и се усмихна.

— Виждаш ли? — попита тя, сочейки. — Някой ден ще се махна от тук и никога няма да се върна.

— Амая, знаеш, че не бива да си гледаш на карти, много съм изненадана. Кога си се научила?

Момичето не отговори. Взе нова карта и я постави напречно на предишната. Беше смъртта.

— Това е моята смърт, лельо, може би значи, че ще се върна чак когато бъда мъртва, за да ме погребат тук, при баба Хуанита.

— Не, не е твоята смърт, Амая, но смъртта ще те накара да се върнеш.

— Това не го разбирам. Кой ще умре? Какво може да се случи, за да ме накара да се върна?

— Извади нова карта и я постави до тази — нареди лелята. — Дяволът.

— Смъртта и злото — прошепна момичето.

— Има много време до това, Амая. Нещата се разкриват малко по малко, още е рано, за да ги видиш, а и нямаш опит, за да предричаш собственото си бъдеще. Остави това.

— Нямам опит ли, лельо? Според мен бъдещето вече е дошло — каза тя, откривайки главата си пред ужасения поглед на Енграси.

Много време отне на лелята да я утеши, да я накара да се подкрепи с малко мляко и бисквити. Въпреки това заспа мигновено, след като седна да погледа огъня, горящ в камината, въпреки че вече беше месец май — може би за да надвие ледената зима, надвиснала над тях като предвестник на смъртта.

Картите продължаваха да стоят на масата, вещаейки нещастия за момичето, което Енграси обичаше повече от всичко на света и което имаше вродена дарба да усеща злото. Надяваше се само милосърдният Господ да й е дарил и сила, за да го пребори. Започна да събира картите и зърна колелото на съдбата, символизиращо Амая, въртележка, управлявана от маймуни, които въртяха колелото без цел и посока и които при някое от несъзнателните си движения можеха да те обърнат с главата надолу. Оставаше само месец до рождения й ден, до момента, в който управляващата планета щеше да навлезе в нейния знак, момента, в който всичко, което трябваше да става, щеше да стане.

Внезапно уморена, тя седна, без да отделя поглед от бледия череп на спящото край огъня момиче, прозиращ през неравно остриганата й глава.