Невидимият пазител

9

По светлината отвън прецени, че бе към седем сутринта. Събуди Йонан, който спеше на задната седалка на колата, завит с анорака й.

— Добро утро, шефке. Как мина? — попита той, разтърквайки очи.

— Връщаме се в Елисондо. Монтес обади ли ти се?

— Не, мислех, че е бил с вас на аутопсията.

— Не се появи и не ми вдига телефона, включва ми се гласова поща — каза тя, видимо разтревожена.

Младши инспектор Сабалса, който бе пътувал до Памплона с тяхната кола, се размърда отзад и се прокашля.

— Госпожо инспектор, не знам дали е моя работа, но поне да не се притеснявате. На излизане от дерето инспектор Монтес ми каза, че отивал да се преоблича, защото щял да ходи на вечеря.

— На вечеря?

Амая не успя да скрие изумлението си.

— Да, попита ме дали ще идвам с вас до Памплона за аутопсията, аз потвърдих и той каза, че така щял да бъде по-спокоен, предполагал, че младши инспектор Ечайде също щял да ходи и че всичко щяло да бъде наред.

— Наред ли? Много добре знаеше, че е длъжен да е тук — отсече сърдито Амая, макар веднага да съжали, че е избухнала пред своите подчинени.

— Аз… съжалявам. По думите му предположих, че сте му дали разрешение.

— Не се тревожете, аз ще говоря с него.

Въпреки че не беше мигнала, изобщо не й се спеше. Лицата на трите момичета гледаха в нищото от масата. Три съвсем различни, но и еднакви в смъртта си лица. Започна грижливо да изучава увеличените снимки на Карла и Аиноа, които бе поискала.

Монтес влезе мълчаливо, носейки две чаши кафе, остави едната пред Амая и седна на известно разстояние от нея. Тя вдигна за секунда поглед от снимките и го загледа втренчено, докато той не наведе очи. В залата имаше още петима полицаи от екипа й. Взе снимките и ги плъзна към средата на масата.

— Господа, какво виждате на тези снимки?

Всички присъстващи се наведоха над масата с любопитство.

— Ще ви дам жокер.

Постави до другите и снимка с лицето на Ан.

— Това е Ан Арбису, момичето, което беше намерено снощи. Виждате ли розовите следи между устата и ухото? Това е гланц за устни — розов, мазен, за придаване на блясък. Погледнете снимките отново.

— Другите момичета нямат — забеляза Ириарте.

— Именно, другите момичета нямат и искам да разбера защо. Били са красиви, популярни, носели са чанти и високи токчета, мобилни телефони и парфюм. Не е ли странно, че са били без никакъв грим? Почти всички момичета на тяхната възраст използват туш и гланц.

Огледа колегите си, които я наблюдаваха объркано.

— Онова нещо за миглите и блясък за устни — преведе Йонан.

— Смятам, че убиецът е изтрил грима на Ан, от който са останали следите от гланц, и за да го направи, сигурно е ползвал салфетка и лосион за разгримиране или по-вероятно мокри кърпички за лице. Като онези, с които се бършат бебешките дупета, но с по-различен състав, макар че може да е употребил и бебешки. Според мен е много възможно да го е направил на реката — там имаше малко, да не кажа никаква, светлина и дори да е носил фенерче, му е било недостатъчно, затова при Ан работата му е останала недовършена. Йонан и Монтес, искам да се върнете при реката и да огледате за кърпички. Ако е използвал такива и не ги е взел със себе си, може би ще ги открием в района.

Не й убягна изражението, с което Монтес съзерцаваше обувките си — друг модел, този път кафяви и видимо скъпи.

— Младши инспектор Сабалса, моля да говорите с приятелките на Аиноа и да разберете дали е носела грим в нощта на убийството. Не безпокойте родителите с това, момичето е било много младо и може би дори не са знаели, че се гримира… Много тийнейджърки го правят навън и изтриват грима, когато се прибират. За Карла съм сигурна, че е била маскирана като индианец. На всичките си снимки носи грим; да не говорим, че е било Нова година. Да видим дали ще излезе нещо до следобед. Всички да са тук в четири.

Пролетта на 1989 година

Имаше и хубави дни, почти винаги в неделя — единственият ден, когато родителите им не работеха. Майка им печеше хрупкави кифлички и хляб със стафиди, изпълвайки къщата със сладък апетитен аромат, който се задържаше с часове. Баща им влизаше на пръсти в стаята, вдигаше щорите към планината и излизаше безмълвно, оставяйки слънцето да ги разбуди с нетипично топлите си за зимна утрин ласки. Когато се събудеха, оставаха в леглото, за да послушат оживеното бъбрене на родителите си в кухнята, наслаждавайки се на усещането за чисти чаршафи, на топлещото дрехите слънце, на лъчите, рисуващи причудливи пътеки от летящи прашинки. Понякога преди закуска майка им пускаше на грамофона в хола една от старите си плочи и гласовете на Мачин и Нат Кинг Коул превземаха къщата със своите болера и ча-ча-ча. Тогава баща им я хващаше през кръста и двамата танцуваха прегърнати, с допрени бузи и сплетени пръсти, правейки безспирни пируети из хола, покрай тежките мебели, полирани ръчно, и килимите, тъкани в Багдад. Момичетата скачаха от леглата боси и сънени и сядаха на дивана, за да ги гледат как танцуват, неловко усмихнати, сякаш ги бяха сварили насред нещо по-интимно. Рос винаги първа прегръщаше краката на баща си, за да се включи в танца; после Флора се хващаше за майка си, а Амая се усмихваше от дивана, развеселена от тромавата група танцьори, която се въртеше, тананикайки си болера. Тя не танцуваше, защото искаше да продължи да ги гледа, защото искаше този ритуал да трае още малко и защото знаеше, че ако стане и се включи в групата, танцът ще приключи веднага щом докосне майка си — тя щеше да се дръпне с някое абсурдно извинение, че била уморена, че не й се танцувало повече, че трябвало да види хляба във фурната. Когато това се случеше, баща й я поглеждаше съкрушено и танцуваше малко и с нея, стараейки се да смекчи обидата, докато след пет минути майка й не се върнеше в хола, за да спре грамофона с оправданието, че я боли главата.