Невидимият пазител

16

Енграси развърза вързопа и подаде картите на Росаура, за да ги разбърка.

— Искаш ли да излезем? — попита Амая.

— Не, не, останете, ще ни отнеме само десет минути и после ще вечеряме. Ще бъде кратък сеанс.

— Имах предвид, че може би ще искаш да кажеш нещо от личен характер, нещо, което не е редно да чуваме… С две думи, че може би ще имате нужда от малко усамотение.

— Няма нужда. Росаура гледа на карти не по-зле от мен, скоро ще може да го прави и сама. Всъщност въобще не й трябвам при тълкуването, но нали знаеш, че човек не бива да си гледа сам.

Амая се учуди.

— Рос, не знаех, че можеш да гледаш на карти.

— Отскоро започнах да се упражнявам. Изглежда, че напоследък всичко в живота ми е ново, след толкова време, през което не ми се случваше нищо.

— Не знам защо се учудваш, всичките ми племеннички имат дарбата да гледат на карти, дори Флора би могла да се справи добре, но най-вече ти… Винаги съм ти го казвала, от теб би станала отлична гледачка.

— Наистина ли? — попита Джеймс заинтригувано.

— Не — отвърна Амая.

— О, да, миличък, жена ти е роден медиум, също като сестрите й. Всички са изключително чувствителни, само трябва да открият подходящия път, по който да достигнат до ясновидските си способности, а при Амая те са най-развити. Иначе щеше ли да избере тази работа, при която освен метод, доказателства и факти, важна роля играе и интуицията, умението да долавяш скритото.

— Аз бих го нарекла обща култура и наука, наречена криминология.

— Да, както и шесто чувство, което работи, когато си добър медиум. Да имаш пред себе си човек и да прецениш дали страда, дали лъже, дали прикрива нещо, дали се чувства виновен, гузен, грешен или нещо повече от другите, е така обичайно за мен при сеанс, както за теб при разпит. Разликата е, че при мен идват доброволно, а при теб не.

— Има логика — заключи Джеймс. — Може би си станала полицай, защото си роден медиум, както казва леля ти.

— Точно това казвам — потвърди Енграси.

Рос подаде разбърканото тесте на леля си и тя започна да вади карти от горната страна, нареждайки ги в кръг и образувайки класическата подредба от дванайсет карти, позната като „Светът“, при която картата, заемаща мястото на дванайсет в часовника, символизира човека, на когото се гледа… Не каза нито дума, само се втренчи в Рос, която замислено съзерцаваше картите.

— Бихме могли да се задълбочим още малко тук — каза тя, докосвайки една от тях.

Лелята, която бе застинала в очакване, се усмихна доволно.

— Разбира се — каза тя, след което събра картите и ги върна в колодата.

Отново ги протегна към Рос, която ги размеси бързо и ги остави на масата. Енграси ги нареди, този път във формата на кръст — кратък сеанс с шест карти, който можеше да се проведе и с десет и бе по-подходящ за отговори на конкретни въпроси. Когато обърна всички с лицето нагоре, лелята се усмихна с половин уста, нещо средно между одобрение и досада, и сочейки с един от тънките си пръсти, отсече:

— Ето.

— Не думай — прошепна Росаура.

— Думам, дъще, по-ясно е от бял ден.

Джеймс я бе наблюдавал със смесица от радост и напрежение, като хлапак, нахълтал в стаята на ужасите на пътуващ панаир. Докато редяха картите, се бе обърнал към Амая, за да я попита шепнешком:

— Защо човек не бива да си гледа сам?

— Логично е да не си съвсем обективен, когато трябва да гадаеш за себе си. Фобиите, желанията, предразсъдъците могат да замъглят добрата преценка. Казват още, че носи лош късмет и привлича злото.

— Тук също има прилики с полицейското разследване, нали един инспектор не бива да работи по случай, който го засяга пряко.

Амая замълча. Нямаше смисъл да спори с Джеймс, знаеше, че той се възхищава на умението на леля й да гледа на карти. Още от първия ден бе приел този факт, който можеше да се окачестви като нещо специално, като своеобразна семейна гордост, сякаш вместо гледачка на карти Енграси бе популярна народна певица или пенсионирана актриса. Самата Амая, наблюдавайки как Рос и леля й безмълвно подреждат картите, бе имала усещането, че е лишена от нещо ценно, което само те споделяха, и в един момент се почувства така изолирана, сякаш я бяха накарали да излезе от стаята. Общите жестове на разбиране, познанието, което бе лично тяхно и което на нея й бе забранено… Макар невинаги да беше така.

— Това е всичко — каза Росаура.

Енграси събра картите, положи ги в средата на копринената кърпа, уви ги грижливо, завързвайки четирите края, за да направи стегнат вързоп, и ги върна на мястото им зад стъклената вратичка.

— А сега ще вечеряме — съобщи тя.

— Умирам от глад — каза Джеймс въодушевено.

— Ти винаги умираш от глад — засмя се Амая. — Идея нямам къде побираш всичката тази храна.

Джеймс започна да слага масата и когато Амая мина покрай него с няколко чинии, се наведе, за да й прошепне:

— После насаме ще ти обясня подробно къде слагам всичко, което ям.

— Шт — нареди му тя, допирайки пръст до устните си, докато гледаше към кухнята.

Енграси се върна с бутилка вино, след което седнаха да вечерят.

— Печеното е чудесно, лельо — отбеляза Росаура.

— Почти се наложи да изпъдя Йонан, донесе ми един доклад и докато говорехме, не можа да отлепи очи от тавата… Даже нарочно подметна, че вече нямало такива вечери — добави Амая, сипвайки си чаша вино.

— Горкото момче — каза Енграси. — Защо не го покани да остане? Има предостатъчно храна, а и този младеж ми допада. Историк е, нали?

— Антрополог и археолог — уточни Джеймс.

— И полицай — допълни Росаура.

— Да, при това много добър. Още му липсва опит и гледната му точка е силно повлияна от специалността му, но е много интересно да работиш с него. Освен това е изключително възпитан.

— За разлика от Фермин Монтес — изтърси леля Енграси.

— Фермин… — въздъхна Амая, изпускайки целия си въздух.

— Да не ти създава проблеми?

— Поне да се мяркаше, за да ги създава… Всичко живо се държи много странно напоследък, сякаш са ги ударили магнитни бури, от които здравият им разум е дал накъсо. Не знам дали е от зимата, която продължава твърде дълго, или от този случай… Всичко е толкова…

— Сложно, нали? — каза лелята, гледайки я тревожно.

— Всичко се случи много бързо, две убийства само за няколко дни… Знаете, че не мога да разкривам информация, но резултатите от анализите са много объркващи. Дори има теории за поява на мечка в долината.

— Да, така пишат във вестника — добави Росаура.

— Няколко експерти извършват проверка, но горските не вярват, че е мечка.

— И аз не вярвам — каза Енграси. — От векове няма мечки в долината.

— Да, но смятат, че има нещо… нещо голямо.

— Животно ли? — попита Рос.

— Басахаун. Един от тях дори твърди, че го е виждал преди няколко години. Как ви се струва?

Росаура се усмихна.

— И други хора твърдят, че са ги виждали.

— Да, през осемнайсети век, но през двайсет и първи? — зачуди се Амая.

— Басахаун… какво е това? Нещо като горски дух? — поинтересува се Джеймс.

— Не, басахаунът е реално същество, широкоплещесто човекоподобно, с ръст два метра и половина, с дълга коса и силно окосмяване по цялото тяло. Живее в горите, част е от тях и e нещо като техен закрилник. Според легендата той се грижи равновесието в горите да остава непокътнато. И макар да не се появява често, е приятелски настроен към човеците. Нощем, докато пастирите спят, басахаунът наглежда овцете отдалече и ако наближава вълк, буди хората със силни изсвирвания, които сами по себе си са цял един език и се чуват на няколко километра. Предупреждава ги от най-високите хълмове за наближаваща буря, за да имат време да подслонят стадото в близките пещери. И пастирите се отблагодаряват, като оставят върху скалите или на входа на някоя пещера по малко хляб, сирене, орехи или мляко от своите овце, тъй като басахаунът не яде месо — заразказва Рос.

— Удивително — каза Джеймс. — Разкажи ми още.

— Има и един дух, като онези, които се появяват в приказките от „Хиляда и една нощ“ — могъщ, капризен и ужасен, който на всичкото отгоре е жена и се казва Мари. Тя живее в пещерите и скалите, винаги високо в планината. Мари се явява много често в предхристиянската епоха, символизира майката природа и мощта на земята. Защитава реколтата и раждащия добитък и покровителства плодородието не само на земята и при добитъка, но и в семейството. Дух, господарка на природата, а за някои мрачен и капризен демон, способен да приема всевъзможни земни форми — на клон, скала, дърво, които винаги леко напомнят на жена, на царствена, красива и елегантно облечена дама. Така ни се представя и никога не знаеш, че е тя, докато не си отиде.

Джеймс се усмихваше възхитен и Рос продължи:

— Има много убежища, придвижва се с летене от Аия до Амбото, от Чиндоки до тук. Живее на места, които отвън приличат на скали, зъбери и пещери, но вътре тайни проходи отвеждат до нейните покои, разкошни и великолепни, отрупани с богатства. Ако искаш да я помолиш за услуга, трябва да отидеш до входа на пещерата й и да оставиш там дар. Ако желанието ти е да се сдобиеш с дете, има едно място със скала във формата на жена, където Мари понякога се явява, за да наглежда пътя. Трябва да отидеш там и да оставиш на скалата камъче, което си донесъл от прага на своята къща. След като оставиш своя дар, трябва да се отдалечиш, без да се обръщаш, и да вървиш по обратния път, докато вече не можеш да видиш скалата или входа на пещерата. Прекрасна история.

— Така е — промълви Джеймс, все още под въздействието на приказната атмосфера.

— Легенди — уточни скептично Амая.

— Сестричке, не забравяй, че легендите се базират на вярвания, които са се съхранили с векове.

— Само сред наивните селяци.

— Амая, не мога да повярвам, че говориш така. Баско-наварската митология е записана в уважавани документи и трактати, като този на отец Барандиаран, който не е бил точно наивен селяк, а изтъкнат археолог. Някои от тези древни обичаи са се запазили до наши дни — в южната част на Навара, в Ухуе, където жените, които искат да станат майки, отиват на поклонение с камъче от къщи. Там го оставят върху голяма купчина с камъни и отправят молитви към местната дева. Има данни, че жените ходели на поклонение там още преди да бъде построен параклисът, като тогава хвърляли камъните в една естествена пещера, нещо като дълбок рудник или мина. Ефикасността на ритуала е доказана. Кажи ми какво католическо, християнско или логично има в това, да носиш камък от къщи и да помолиш Мари да те дари с дете? Много е възможно Католическата църква поради невъзможността да прекрати този тип обичаи, така вкоренени сред населението, да е решила, че е по-добре да вдигне там параклис и да превърне езическия ритуал в католически, както вече е била направила с Нощта на Сан Хуан и Коледа.

— Това, че Барандиаран е записал тези обичаи, означава само че са били много разпространени, а не че са верни — възрази Амая.

— Но, Амая, кое е важното в крайна сметка, че нещо е вярно или че толкова хора вярват в него?

— Това са народни поверия, обречени да изчезнат. Нима смяташ, че в ерата на мобилния телефон и интернета някой ще приеме тези, признавам, красиви истории за достоверни?

Енграси се прокашля леко.

— Нямам намерение да те обидя, лельо — каза Амая, сякаш търсейки извинение.

— В днешните технологични времена има недостиг на вяра. А и кажи ми за какво служи целият този прогрес, след като не може да попречи на едно чудовище да убива момичета и да захвърля телата им в реката? Повярвай ми, Амая, светът не се е променил чак толкова, а си е все същото понякога мрачно място, в което злите духове дебнат сърцето ни, в което морето поглъща цели кораби, без да остане и следа от тях, и където има жени, които отправят молитви, за да заченат. Докато има мрак, ще има и надежда, и тези вярвания ще запазят своята стойност и ще бъдат част от живота ни. Чертаем кръст над тестото за хляба, поставяме цвят от трънова гулия[5] на входната врата, за да предпазва къщата от зло; други окачват подкова, германските фермери боядисват оборите в червено и рисуват звезди по тях. Водим животните да ги благославя свети Антоний или се молим на свети Влас да ни пази от настинка… Сега може да изглежда глупост, но в началото на миналия век избухнала епидемия от грип, която опустошила Европа и която тръгнала оттук. Миналата зима, след тревогата, която се вдигна покрай грип А, държавите изхарчиха милиони за ненужни ваксини. Винаги сме искали помощ и закрила, когато сме били изложени на произвола на природните сили, и до неотдавна изглеждаше необходимо да живеем в единство с тях, с Мари или със светците и девите, които са дошли с християнството. А когато настъпят мрачни времена, старите рецепти продължават да действат. Както когато няма ток и претопляш млякото в канче на огъня, вместо да използваш микровълновата. Трудно? Сложно? Може, но работи.

Амая помълча, сякаш за да асимилира това, което бе чула, после каза:

— Лельо, разбирам какво искаш да кажеш, но въпреки това ми е трудно да повярвам, че някой ще ходи из пещери и скали, за да измоли от някакъв дух да има дете. Смятам, че всяка що-годе разумна жена ще си потърси един добър мъж.

— А ако това не помогне?

— Репродуктивен специалист — каза Джеймс, гледайки настойчиво Амая.

— Ами ако и това не помогне? — попита Енграси.

— Предполагам, че тогава остава надеждата… — предаде се Амая.

Лелята кимна с усмивка.

— Бих искал да видя това място — каза Джеймс. — Наблизо ли е, можеш ли да ме заведеш?

— Разбира се — отвърна Рос, — може да отидем утре, ако не вали. Ще дойдеш ли, лельо?

— Ще ме извините, но идете вие, вече не ме бива за такива упражнения. Мястото е близо до района, където откриха онова момиче, Карла. Ти също трябва да го видиш, Амая, макар и само от любопитство.

Джеймс я погледна, очаквайки отговора й.

— Утре е погребението на Ан Арбису, трябва да видя и Флора, и… — Тя си спомни нещо, извади мобилния и набра номера на Монтес. Включи се гласова поща, която я подкани да остави съобщение. — Монтес, обади ми се, Саласар е. Амая — добави тя, сещайки се, че сестрите й също се казваха така.

Рос си взе довиждане и тръгна към стълбите, а Джеймс целуна леля Енграси и прегърна жена си през кръста.

— Най-добре да си лягаме.

Лелята не помръдна от мястото си.

— Джеймс, изчакай я горе. Амая, остани, моля те, искам да ти разкажа нещо. Изгаси тази лампа, защото ми вади очите, налей по едно коняче с кафе и седни тук, срещу мен. И не ме прекъсвай. — Тя погледна племенницата си в очите и продължи. — В седмицата, в която навърших шестнайсет години, видях басахаун в гората. Ходех всеки ден там, за да събирам дърва до тъмно — времената бяха тежки, трябваше да събера достатъчно за фурните в пекарната, за огнището вкъщи и за продан. Един ден товарът беше толкова голям, че не ми стигнаха сили да го нося. Захвърлих дървата до пътеката и заплаках от изтощение, просната на земята. След известно време се поуспокоих, но останах легнала сред наръчите, питайки се как ли ще успея да ги завлека до селото. Тогава го чух. Отначало реших, че е елен — те са много тихи, не като глиганите, които винаги вдигат страшна тупурдия. Надникнах над вързопа с дърва и го видях. Първо го помислих за човек, най-високия човек, когото бях виждала през живота си. Беше гол до кръста и много космат, с дълга коса, която покриваше целия му гръб. Чоплеше с пръчка кората на едно дърво и събираше парчетата с дълги сръчни пръсти, поднасяйки ги към устата си, сякаш бяха деликатес. Изведнъж се обърна и подуши въздуха като заек. Бях абсолютно сигурна, че ме усети. По-късно, когато успях да помисля на спокойствие, стигнах до заключението, че е познавал отлично моята миризма, която вече е била част от гората, защото по цял ден бях там. Тръгвах към планината сутрин, веднага щом се вдигнеше мъглата, и работех до пладне. Спирах за малко, за да изям със сестрите ми топлата храна, който майка ми ни носеше на обяд, преди да отнесе с голямата ми сестра събраните сутринта наръчи, натоварени на едно магаренце. Аз продължавах да работя още няколко часа или докато започнеше да се мръква. Миризмата ми сигурно бе станала част от тази зона в гората, подобно на миризмата на някое животинче; дори имахме нещо като клозет, където ходехме при нужда — най-вече за да си спестим настъпването на изпражнения из гората, докато търсехме дърва. Така че басахаунът подуши въздуха, позна ме и продължи със заниманията си, все едно не бе станало нищо, макар на няколко пъти да обръща тревожно глава, сякаш очакваше да открие нещо зад гърба си. Остана там още малко, после бавно се отдалечи, поспирайки тук-там, за да чопли парченца кора и лишеи от дърветата. Станах на крака и натоварих дървата със сила, която взех бог знае откъде, макар да съм сигурна, че не беше под влияние на паниката; да, бях уплашена, но по-скоро като някой, присъствал на чудо, за което няма заслуга, а не като момиче, което е видяло караконджул в гората. Знам само, че като се прибрах вкъщи, бях пребледняла като платно и със залепнала от студена и лепкава пот коса, което здравата уплаши баба ми и я накара да ме пъхне в леглото и да ме налива с отвари от полско огнивче. Не казах какво съм видяла, понеже родителите ми нямаше да го приемат, макар да разбирах добре какво беше. Знаех, че е басахаун — като всички деца в Бастан, и аз много пъти бях чувала историите за него и за други вълшебни същества, обитавали гората далеч преди хората да основат Елисондо край църквата. На другата неделя по време на изповедта го разказах на тогавашния свещеник, един зъл и проклет йезуит, на име дон Серафим. Уверявам те, че в него нямаше нищо ангелско — нарече ме лъжкиня, измамница и нещастница и понеже това не му се стори достатъчно, излезе от изповедалнята и ми перна един чимбер по главата, от който ми се насълзиха очите. После ми обясни надълго и нашироко колко е опасно да си измислям подобни истории, забрани ми да споменавам за това дори пред семейството ми и ми наложи покаяние чрез повтаряне на „Отче наш“, „Аве Мария“, „Символ верую“ и „Меа кулпа“, които рецитирах седмици наред, така че повече никога не ми хрумна да му разказвам каквото и да било. Когато ходех до гората за дърва, вдигах такъв шум, че стрясках всичко живо в радиус от два километра, пеех „Отче наш“ на латински с пълно гърло и почти винаги когато се прибирах, бях прегракнала. Никога повече не видях този басахаун, макар много пъти да ми се струваше, че различавам негови следи — вярно, че можеше да бъдат на елени или мечки (тогава имаше такива), но вече знаех, че песента ми за него бе знак, че стигаше само да я чуе, за да се отдалечи, че познаваше моето присъствие, че го приемаше и отбягваше, както аз отбягвах неговото.

Амая се загледа в лицето на Енграси. Когато приключи, леля й впери в нея сините си очи, преди време яркосини като нейните, а сега избелели като изтъркани сапфири, макар и запазили лукавия блясък на един проницателен и буден ум.

— Лельо — започна тя, — не че не вярвам, че си го преживяла и запомнила по този начин, но трябва да признаеш, и не го казвам с упрек, че ти винаги си имала голямо въображение. Не ме разбирай погрешно, знаеш мнението ми, че в това няма нищо лошо… Но трябва да разбереш, че съм се заела с разследване на убийство и трябва да гледам на него като следовател…

— Имаш чудесна логика — отсъди Енграси.

— Замисляла ли си се — продължи Амая, — че е възможно онова, което си видяла, да не е било басахаун, а нещо друго? Трябва да се има предвид, че момичетата от твоето поколение не са били повлияни от телевизия и интернет като сегашните, но въпреки това по тези места и в селските райони като цяло е изобилствало от подобни легенди. Погледни го от моята гледна точка. Подрастващо девойче, цял ден само в гората, преуморено и полуобезводнено от физическото усилие, плакало до изтощение или докато се е унесло в сън. Била си идеална кандидатка да ти се яви Дева Мария в Средновековието или да те отвлекат извънземни през седемдесетте.

— Не беше сън, бях точно толкова будна, колкото съм и сега, и го видях с очите си, както виждам теб. Но все едно, когато реших да ти го разкажа, очаквах такава реакция.

Амая я погледна със симпатия, а Енграси на свой ред се усмихна, разкривайки безупречните си изкуствени зъби, които незнайно защо винаги будеха у инспекторката смях и силен изблик на обич към нея. Без да спира да се усмихва, леля й я посочи с белия си кокалест и отрупан с пръстени показалец.

— Да, госпожичке, знаех си, и понеже знам отлично как работи тази твоя главица, имам за теб и друг свидетел.

Племенницата й я погледна скептично.

— Кой, някоя от дружките ти по покер от веселата компания?

— Мълчи, невернице, и слушай. Преди шест години, в една зимна вечер, на връщане от църквата, заварих пред къщи да ме чака Карлос Вайехо.

— Карлос Вайехо, учителят ми от гимназията?

Въпреки че не го бе виждала от години, образът на дон Карлос Вайехо изплува в съзнанието й ясно, сякаш преди малко е била до него. Помнеше безупречно скроените му костюми, учебника по математика под мишница, добре поддържания му мустак, гъстата му прошарена коса, която сресваше назад с брилянтин, и силния мирис на лосион за след бръснене.

— Да, госпожице — усмихна се Енграси, виждайки растящия й интерес. — Носеше ловджийски дрехи, целите подгизнали и оплескани с кал, и бе дошъл направо с пушката, прибрана в кожения калъф. Направи ми впечатление, понеже както казах, беше зима и се стъмваше рано, бе твърде късно, за да се връща от лов, дрехите му бяха мокри, макар да не бе валяло в последните дни, а и лицето му бе бледо и променено, сякаш бяха размили чертите му, заливайки ги с ледена вода. Аз знаех, че е запален ловец, засичала го бях да слиза с колата си от планината предобед, но никога не носеше ловджийски дрехи в града… Нали знаеш как са го наричали винаги.

— Дендито — промълви Амая.

— Дендито, точно така. Та дендито бе с кални панталони и ботуши, а когато му подадох чаша чай от лайка, видях, че целите му ръце са изподрани, а ноктите му са по-черни от на въглищар. Изчаках го сам да заговори, това дава най-добър резултат.

Амая кимна.

— Той дълго стоя мълчаливо, вперил празен поглед в дъното на чашата. После отпи дълга глътка, погледна ме в очите и заяви с цялата елегантност и възпитание, които винаги е демонстрирал: „Енграси, надявам се да ме извиниш, че се явявам така в дома ти“. Огледа се наоколо, сякаш чак сега осъзнаваше къде се намира всъщност. „За всичките години, през които те познавам, никога не съм идвал да те търся.“ Разбрах, че иска да каже „за съвет“. Кимнах бавно, очаквайки да продължи. „Предполагам, че посещението ми те изненадва, но просто не знаех къде да отида и си помислих, че може би ти…“ Подканих го да продължи, докато накрая изплю камъчето: „Тази сутрин видях басахаун в гората“.