Невидимият пазител

17

На таблото в полицейския участък висеше схема с диаграми на Вен, чийто център заемаха снимките на трите момичета. Йонан не спираше да рови из съдебните доклади, докато Амая отпиваше на малки глътки от чашата, която бе обгърнала с ръце в опит да се стопли. Взираше се в таблото почти като хипнотизирана, сякаш чрез вглеждането в тези лица и думи щеше да извлече от тях еликсир, живата същност на душите, липсващи зад мъртвите очи на момичетата.

— Инспектор Саласар — повика я Ириарте.

Виждайки сепването й, мъжът се усмихна, а Амая си помисли, че е мил човек, с този негов кабинет, отрупан с календарчета на Деви и снимки на жена му и сюрия русички хлапета, широко захилени пред обектива — очевидно наследили косата на майка си, защото тази на Ириарте бе оскъдна, черна и много тънка.

— Получихме токсикологичния доклад на Ан. Канабис и алкохол.

Амая тихо препрочете записките си.

— Петнайсетгодишна, младежка католическа организация, отлични оценки. Баскетболен отбор, клуб по шахмат, карта за библиотека. В стаята й розова завивка, плюшени мечета, сърца и романи на Даниел Стийл. Нещо не ми се връзва — каза тя, вдигайки поглед към Сабалса.

— На мен също, така че тази сутрин говорихме с няколко нейни приятелки и тяхната версия е доста различна. Ан е живяла двойствен живот, за да се хареса на родителите си и да ги заблуди. Според тях е пушела трева, пиела е, а понякога е вземала и по-силни неща. Висяла с часове в социалните мрежи и качвала в интернет доста смели снимки — по думите им обожавала да си показва гърдите на уебкамера. Чета дословно: „Преструваше се на ангел, а беше такава мръсница, че дори имаше връзка с женен мъж“.

— С женен мъж ли? Кой? Това може да се окаже много важно… Казаха ли ви нещо за него?

— Твърдят, че не знаят нищо, или пък не искат да кажат. Доколкото разбрах, връзката им била от няколко месеца, но тя възнамерявала да го зареже. Казвала, зачете се той, че „пичът започва да хлътва и вече не е интересно“.

— Господи, Ириарте, мисля, че напипахме следата — тя не е искала да продължи и той я е убил, а може би е поддържал и някаква връзка с Карла и Аиноа…

— С Карла може би. Аиноа е била девствена, била е едва на дванайсет години.

— Може да е опитал и когато е получил отказ… Е, признавам, че е леко изсмукано от пръстите, но може да го проучим. Знаем ли поне дали е местен?

— Според момичетата почти със сигурност е, макар че може да е и от някое близко населено място.

— Трябва да открием този тип, който си пада по момиченца. Издействайте съдебна заповед за изземване на компютъра, записките и дневниците, които би могло да има в дома на момичето, претърсете шкафчето й в училище, потърсете родителите и поискайте разрешение да разговаряте с всичките й приятелки, посетете ги по домовете… И само с цивилно облекло, последното, което искам, е да събудим подозрение сред хората, които трябва да съдействат. И, инспекторе — погледна тя Ириарте, — за момента нито дума на родителите на Ан, очевидно е, че не са знаели нищо за двойствения живот на дъщеря си.

Амая си погледна часовника.

— След три часа всички да са в църквата и на гробището, идентична операция като при Аиноа. Щом приключите там, елате пак в участъка, Йонан има отлична програма за дигитални снимки с висока резолюция и когато кадрите бъдат готови, ви чакам тук за съвместно обсъждане. Йонан, провери дали можеш да изровиш нещо от компютъра на Ан Арбису, търси внимателно, все ми е едно дали ще ти отнеме цяла нощ.

— Разбира се, шефке, каквото е необходимо.

— Между другото, докъде стигна с ловците на духове от Уеска?

— Имам среща с тях този следобед в шест, когато се върнат от планината. Надявам се дотогава да успеят да ми кажат нещо.

— И аз се надявам. Тук ли ги извика на среща?

— Опитах, но явно руската експертка е алергична към полицейски управления или нещо такова, опита се да ми го обясни по телефона, но не успях да разбера и половината. Така че ще се видим в хотела, в който са отседнали. В „Бастан“ — прочете той.

— Знам го, ще опитам да се отбия — каза Амая, докато го записваше на телефона си.

Сабалса нахълта в залата, стискайки в ръка надиплен факс, който тръсна върху масата.

— Госпожо инспектор, звънят от Памплона, няколко различни медии искат да отразят траурната служба и погребението и настояват да направим изявление.

— Това е работа на Монтес — каза тя и се огледа. — Може ли да знам къде, по дяволите, се е дянал?

— Тази сутрин се обади, за да каже, че не се чувствал добре и щял да дойде направо на гробището.

Амая изсумтя.

— Как е възможно… Моля ви, първият, който го види, да му каже да се яви спешно в кабинета на инспектор Ириарте. Сабалса, уредете ми среща с родителите на Ан към четири следобед, ако е възможно.

Преди час бе започнало да вали и сладникавият аромат на цветята, примесен с мокрите палта на присъстващите, правеше въздуха в църквата невъзможен за дишане. Проповедта бе копие на предишните и Амая почти не й обърна внимание. Присъстващите бяха може би повече — кибици, зяпачи и журналисти, които енорийският свещеник бе допуснал вътре с условието да не снимат в храма. Отново същите сцени на болка, същите сълзи… Но и нещо ново — особена атмосфера на ужас, обгърнала лицата на присъстващите като було, фино, но всеобхватно. На първите редици, освен семейството, имаше и многобройна група малолетни момичета и момчета, вероятно съученици на Ан от гимназията. Някои момичета се прегръщаха помежду си и плачеха безмълвно; апатията, която бе видяла у приятелките на Аиноа, личеше и по тези лица. Бяха изгубили онзи естествен блясък, присъщ на лицата на младите, онова изражение на вечна насмешка, придавано от вярата, че никога няма да умрат, дори не и от смърт след немислима старост, на хиляди години разстояние, която обаче за тези младежи, в този жесток момент придобиваше реално и обозримо присъствие. Изпитваха страх. Онзи вид страх, който те парализира, който приканва да бъдеш невидим, за да не те открие смъртта. Близостта й се долавяше като фин слой прах по лицата им, повехнали като на безмълвни и сдържани старци. Никой не откъсваше очи от ковчега на Ан, който, поставен пред олтара, блестеше хипнотично под светлината на горящите наоколо восъчни свещи, целият обграден от бели цветя като за непорочна невеста.

— Да тръгваме — прошепна Амая на Йонан. — Искам да съм на гробището, преди да започнат да пристигат хората.

Гробището на Елисондо се намираше на малък хълм в квартал „Ансанборда“ — макар да наречеш „квартал“ трите пресечки, които се виждаха от входа на гробищния парк, бе доста преувеличено. Едва забележимият наклон на входа започваше да става все по-изразен, докато се придвижваха между гробовете. Амая предположи, че бе замислено така, за да не може честите дъждове да наводняват вътрешността на гробниците. Много от тях бяха повдигнати и затворени с дебели портали, въпреки че в ниската част на гробището имаше и по-скромни традиционни гробове, увенчани с дисковидни плочи, забити в земята. Гледката й напомни за едни други гробници на платформа — онези, които бе видяла в Ню Орлиънс преди две години. По онова време участваше в обмен на полицаи с Академията на ФБР в Куонтико, който включваше конференция на тема „Криминални профили“. Конгресът включваше посещение в Ню Орлиънс, където протичаше част от курса по теренна работа за идентификация и укривателство, понеже престъпленията, останали неразкрити заради урагана „Катрина“, бяха много, а останките и доказателствата, продължаващи да излизат години след това, бяха безчет. Амая се учуди, че въпреки изминалото време, градът продължава да носи последствията от бедствието, но пази и някакво упадъчно и мрачно величие, напомнящо печалния разкош, съпътстващ смъртта в някои култури. Полицаят, който я придружаваше, специален агент Дюпри, я насърчи да последват шествието в едно от онези пищни погребения, на които джаз група съпровождаше покойника до гробището „Сейнт Луис“.

— Всички гробове тук са повдигнати над земята, за да не може постоянните наводнения да изравят мъртвите — обясни Дюпри. — Не за първи път ни сполетява подобно зло. Последния път бе под името Катрина, но се е появявало неведнъж и преди това, под други имена.

Амая го погледна с изненада.

— Предполагам, ще ви учуди да чуете един агент на ФБР да говори с такива думи, но повярвайте, това е проклятието на моя град, тук мъртвите не може да бъдат погребвани в земята, понеже сме на шест стъпки под морското равнище. Така че покойниците се съхраняват в каменни гробници, които побират по няколко поколения от цели фамилии. И вероятно точно защото не са имали християнско погребение, мъртвите нямат покой в Ню Орлиънс. Тук е единственото място в Съединените щати, където гробищата не се наричат гробища, а градове на мъртвите, все едно умрелите живеят там по някакъв начин.

Амая го погледна втренчено, преди да заговори.

— На баски език „гробище“ се казва „илерия“. Буквално „град на мъртвите“.

Той я погледна с усмивка.

— Значи, имаме още нещо общо — близостта с френския народ, празника на седми юли и имената на нашите гробища.

Амая се върна в настоящето. Може би идеята да се избегнат наводнения бе накарала жителите на Елисондо да разположат новото гробище така. Отначало гробището по традиция бе ограждало църквата, която тогава се намирала до общината, на селския площад, докато не била пренесена камък по камък и възстановена на мястото, което заемаше сега. Същото направили и с гробището, което се преместило на пътя за Алдуидес, на нивото на квартал „Ансанборда“. Историческите архиви споменаваха един подобен случай, обяснявайки промяната на местоположението на гробището с „хигиенни съображения“, но лесно можеше да се предположи, че щом голям разлив на реката е можел да събори църквата, то той би могъл да отнесе и заобикалящите я гробове.

Както на градските порти се поставя герб с оръжия и символи, така и порталът на гробището бе увенчан от череп, който наблюдаваше посетителите от празните си очни кухини, известявайки ги, че навлизат във владенията на особения повелител на града на мъртвите. Вдясно от входа имаше един самотен кипарис, малко по-нататък плачеща върба, а на другия край — бук. Каменен кръст се издигаше величествено в центъра на гробищния парк, а от него се разклоняваха четири павирани алеи, разделящи мястото на четири идеални парцела, в които бяха разположени гробовете. Гробницата на рода Арбису се намираше точно до началото на една от тези алеи; върху нея имаше ангел, който с невъзмутим и отегчен вид, чужд за човешката болка, сякаш наблюдаваше гробарите, вече отместили надгробната плоча, плъзвайки я върху метални пръти. Амая застана до Йонан, който се бе втренчил в основата на каменния кръст.

— Мислех, че се поставят само на кръстопът — отбеляза тя.

— Грешите, шефке. Произходът на каменните кръстове е толкова древен, колкото и неясен, и въпреки неоспоримата им връзка с християнството, поставянето им на кръстопътища, изглежда, се дължи на суеверие и вярвания, свързани по-скоро с отвъдното, отколкото със земния свят.

— Но не ги ли е поставяла Църквата?

— Не непременно. Църквата по-скоро ги е християнизирала, за да промени една езическа традиция, която било трудно да се изкорени. От стари времена мястото, на което пътищата се пресичат, е смятано за несигурна земя, където се сливат нуждата да решиш по кой път да поемеш и страхът от неочаквани срещи по пътя. Представете си това място посред нощ, без светлина, без обозначения, които да показват в коя посока да тръгнеш. Страхът е бил толкова голям, че когато стигнели до кръстопът, хората се спирали и дълго стояли на пътя, по който били дошли, ослушвайки се, наостряйки сетивата си, опитвайки се да доловят злокобното присъствие на някоя неспокойна душа. Съществувала дълбоко вкоренена вяра, че хората, умрели по насилствен начин, и причинилите смърт не почиват в мир и бродят по пътищата, търсейки накъде да поемат, за да могат да си отмъстят, или да срещнат някого, който да им помогне да носят своето бреме. А срещата с подобни сили можела да разболее или да отнеме разсъдъка на човека.

— Добре, за кръстопътя разбрах, но тук, на гробищата?

— Не гледайте мястото такова, каквото е сега. Може би преди гробището да се разположи тук, то вече е било несигурна земя. Може би тук са се пресичали три или четири пътя. Два от тях са очевидни — от Елисондо до Беарцун, но може би от този хълм е слизал и друг, до Ечайде, който при днешните шосета е изчезнал напълно. Може би е имало някаква нужда мястото да бъде осветено.

— Йонан, това е гробище, цялата земя отдолу е свещена.

— Тогава може да препраща към случка отпреди съществуването на гробището… Поставяли са кръстове и на места, където са извършени тежки престъпления, за да ги пречистят — насилствена смърт, изнасилване, или пък където са се събирали вещици. А тук има много такива. Кръстът има двойната функция да освещава мястото и да предупреждава, че се намираш на несигурна земя. А може да е поставен в гробището точно заради своята форма. Четири идеално очертани пътя — каза той, показвайки разположението на мястото, — които се събират в центъра на гробището, но и под него, в отвъдния свят, из който може би бродят неспокойните души на убийците и техните жертви.

Амая наблюдаваше удивено младия инспектор.

— Но тук погребвани ли са убийци? Мислех, че са ги отлъчвали от Църквата и задължително са ги погребвали извън свещената земя.

— Да, ако се е знаело. Щом в днешни дни остават ненаказани престъпления, представете си какво е било през петнайсети век. Един сериен убиец би се чувствал като в рая — най-вероятно биха приписали престъпленията му на първия неграмотен полуидиот. Кръстовете се поставяли като предпазна мярка, повече като защита срещу скритото, отколкото срещу онова, което можело да се види. Има и друго обяснение, което в този случай е по-нелогично, тъй като кръстът се намира в рамките на гробище. Доста след началото на двайсети век на свещена земя не можело да се погребват некръстените деца, нито пометнатите и мъртвородените бебета — това представлявало сериозен проблем за семействата, които искали да осигурят някакъв вид закрила за душите на децата си, въпреки забраната на закона. В много случаи, ако майката също умирала с детето при раждането, роднините скривали детенцето в краката й, за да могат да ги погребат заедно. Пиедесталът на кръста също се смята за свещено място и предвид неяснотата, свързана с погребенията, семействата излизали през нощта и заравяли детенцето под кръста; после издълбавали неговите инициали или малко кръстче в основата. Това търсех, но тук не виждам нищо.

— Е, ако позволиш, тук аз мога да ти изнеса урок по антропология. В долината на Бастан некръстените деца се погребвали до родната им къща.

Амая се наведе и поглеждайки към входа, й се стори, че вижда някого сред храстите, опасали гробището. Изправи се с чувството, че е зърнала познати черти.

— Кой е? — попита Йонан зад гърба й.

— Фреди, зет ми.

Бледото лице на мъжа тъмнееше от дълбоките сенки под зачервените му очи. Амая пристъпи към оградата, но лицето изчезна в храсталака. И точно тогава заваля. Безбройните чадъри и старанието на опечалените да се скрият под тях затрудни изключително работата по заснемането на погребението. Амая видя, че Монтес е застанал зад родителите на Ан. Той й кимна за поздрав и понечи да каже нещо, но тя му направи знак да мълчи.

Родителите на Ан бяха на възраст, в която можеха да й бъдат баба и дядо. Момичето се бе появило, когато почти били изгубили надежда да имат дете, и оттогава бе станало център на живота им. Майката, очевидно на успокоителни, не плачеше, стоеше изправена и придържаше друга жена, може би зълва й. Амая ги познаваше от детските си години, макар да не бе сигурна в роднинската им връзка. Беше я обгърнала с ръка и гледаше в нищото, някъде между ковчега на дъщеря си и прясно изкопания й гроб. Бащата плачеше. Наведен напред, не спираше да милва ковчега, сякаш се боеше да не изгуби единствената връзка, останала му с дъщеря му. Отблъскваше грубо ръцете, които се протягаха да му помогнат, и чадърите, които напразно се опитваха да го скрият от дъжда, който капеше по лицето му и се смесваше със сълзите му. Когато започнаха да спускат ковчега и изгуби допир с мокрото дърво, мъжът рухна в несвяст, като отрязан дънер сред оформилите се в чакъла локви.

Отказът на бащата да пусне символичната ръка на дъщеря си, нейния ковчег, накара сърцето й да се свие. Тази проява на безгранична любов бе достатъчна, за да счупи бариерите, зад които като следовател от отдел „Убийства“ трябваше да крие собствените си чувства. Пред бащината ръка и жеста, за който тайничко завиждаше на други родители, емоционалните й прегради рухнаха и през дълбоката пролука, която се отвори, рукна цял океан от страхове, вълнения и несбъднати желания да стане майка. Пометена от бликналите чувства, Амая отстъпи няколко крачки и се запъти към кръста в опит да прикрие своето смущение. Ръката. Тя бе връзката. Въпреки че от години се опитваше да забременее, не изпитваше онова особено влечение към малки дечица, които бе виждала у свои приятелки или у собствените си сестри, не се заглеждаше по бебета, носени от майките им на ръце. Но съзнаваше привилегията, от която бе лишена, когато видеше майка, хванала детето си за ръка. За нея закрилата и доверието, заключени в този съкровен жест, бяха по-силни от всяка друга връзка, която можеше да има между две човешки същества, и всички малки ръце, сгушени в други, по-силни ръце, символизираха цялата любов, всеотдайността и доверието, които представляваха за нея майчинството. Майчинство, което все не идваше, което може би никога нямаше да дойде, отнемайки й завинаги честта да държи своето дете за ръка. Майчинство, предназначено да компенсира чрез друго човешко същество, кръв от кръвта й, собственото й несъстояло се щастливо детство, липсата на любов, която винаги бе долавяла у една изтерзана майка. У собствената си майка.