Огнено сърце

ГЛАВА 7 Сидни

Не знаех колко дълго съм спала, преди да се пренеса в съня на Ейдриън, създаден от магията на духа. Пред мен се появи вътрешният двор на вила. Рети" с високите колони, а слънчевите лъчи искряха в огромния фонтан. В тези сънища слънцето не влияеше на Ейдриън. Озърнах се наоколо и го видях, облегнат на една колона, пъхнал ръце в джобовете. Наблюдаваше ме с онази негова закачлива усмивка. За миг бях омаяна от него и начина, по който слънчевите очи осветяваха скулите и косата му. Беше толкова красив, че дъхът ми секна. Ейдриън Ивашков можеше да засенчи класическите скулптури, пръснати в градините около вилата.

Сетне си спомних, че той не биваше да е тук.

Приближих към него, улових го за яката на ризата и го притеглих към себе си.

– Хей! Какво става тук? Мислех си, че се съгласихме повече да няма сънища.

– Ти се съгласи. Всъщност аз никога не съм приемал онази изненадваща договорка.

– Но аз. – Млъкнах. В ума ми, като на запис, се превъртя предишния ни разговор, когато го смаях с новината за противозачатъчните. Всъщност той не каза, че ще спре да създава сънища, ако го изненадам. – Ти ме изигра.

– Никой никого не е изиграл. Ако все пак има някой изигран, това съм аз, след онази мъчително дразнеща новина за противозачатъчни хапчета. Сега как очакваш да живея спокойно? – Дари ме с дълга целувка, преди да продължи: – Сладкишчето даде ли ти баклавата?

– Да, но не си въобразявай, че този сън ще ги се размине безнаказано.

Той отново ме целуна.

– Вече ми се размина.

Накрая успяхме да откъснем устни един от друг, но ръката на Ейдриън остана обвита около кръста ми. Слънчевите лъчи искряха с кестеняви оттенъци в кестенявите му коси, а бледата му кожа, която някога ми изглеждаше плашеща и някак си неземна, сега ми се струваше великолепна. Чертите му внезапно се стегнаха.

– Готова ли за срещата с Робин Худ? – попита той.

Споменаването на Маркъс тутакси ме изтръгна от плътските помисли и ми напомни за моето откритие – и опасната ситуация, в която се намирахме. Ейдриън беше ненадминат в умението да ме отвлича от тежките грижи.

– Не бива да правиш това – предупредих го.

– Вече започнах – обяви той жизнерадостно. – Хайде да го довършим.

Пусна ме и съсредоточи поглед в далечината. Напрежението в зелените му очи издаваше силната му концентрация, докато се опитваше да стигне до Маркъс в света на сънищата. Вероятността от неуспех беше много голяма. Възможно бе в момента Маркъс да е буден. Или може би Ейдриън не го познаваше достатъчно добре. Ейдриън Ивашков беше най-добрият в създаването на сънища от всички владеещи магията на духа, които ни бяха известни, но някои неща не бяха подвластни дори на него.

И все пак, след почти цяла минута в напрегната тишина, съзрях нещо проблясващо в другия край на двора. Бавно започна да се очертава мъжка фигура и внезапно Маркъс изникна пред нас. Изглеждаше както винаги, с дълга до раменете руса коса и ярка, индигова татуировка, прикриваща вече избледнялата лилия на алхимиците. Изражението му бе объркано и недоумяващо и аз отлично разбирах защо се чувства така. Когато Ейдриън за пръв път ме призова с магията на духа, помислих, че е обикновен сън, но сетне постепенно усетих, че нещо не е наред.

– Радвам се да те видя отново, Маркъс – казах аз.

Той се намръщи и огледа ръцете си, стисна ги, сякаш очакваше да бъдат безплътни.

– Всичко това реално ли е?

– Достатъчно реално – увери го Ейдриън.

– Този сън е създаден от магията на духа – обясних му аз.

За миг Маркъс застина невярващо, сетне в очите му проблясна удивление.

– Леле. – Огледа се наоколо. – Къде сме?

– В Малибу – осведомих го, с което го изумих още повече. – А ти къде се намираш? В Мексико?

Той откъсна поглед от сградите около нас.

– Да, но скоро ще се върнем. Амилия и Уейд вече имат нови татуировки, а аз получих сведения за неколцина бунтовници в Аризона, които се нуждаят от помощта ми. Сега чакаме един приятел, който ще ни помогне да преминем границата.

Връщането винаги е по-трудно.

Маркъс беше начело в черния списък с най-издирваните пица от алхимиците. Всеки, изтръгнал се от здравата им хватки, се смяташе от тях за опасен престъпник и изменник, още повече такъв, който вербуваше други алхимици за каузата си. Алхимиците имаха много контакти и той трябваше да е извънредно внимателен, особено в строго охраняваните гранични зони. Изглежда, изведнъж го осени прозрението, че ставащото не е посещение на любезност.

– Какво става? Добре ли си? – Сякаш очакваше да чуе обратното. При цялата си ексцентричност, той съвсем основателно се тревожеше от оставането ми в редиците на алхимиците.

– Колкото и да е изненадващо, съм добре. Сдобих се с нещо, което може да ти бъде полезно. – Позволих си една драматична пауза, точно в негов стил. – Струва ми се, че ще успея да създам мастило, което да подпечатва татуировките.

Челюстта му увисна.

– Това. Това е невъзможно.

– Така ли? – изсмя се Ейдриън. – Тя проникна в строго охранявана зона на алхимиците, тръгна по следите ти и те откри. Мислиш ли, че не е способна да повтори това, което прави случаен младок, когото си изкопал отнякъде?

Маркъс нямаше какво да отговори, само впери отново втренчения си поглед в мен.

– Ти си се сдобила с индигово мастило?

– Не точно. Не мога да се сдобия с минерала, който съм сигурна, че използва твоя човек, но мисля, че се сещам за няколко други, които могат да се използват за тази цел.

– "Мислиш"? – повтори той.

– Минералът не е най-важното. Е, може би има някакво значение. Цялата работа е в процеса на създаването на мастилото. Това е същественото и аз вече зная как може да се получи. – Това не беше напълно вярно. Разбрах принципите, но още не ги бях проверила на практика. Надявах се Маркъс да не настоява да го запозная с подробностите, защото при все че приемаше спокойно необикновените и трудноразбираеми явления, не бях сигурна къде ще се впиша аз със своята магия.

Няколко минути той осмисля току-що чутото, сетне се усмихна печално.

– Ако някой може да направи подобно нещо, това ще си ти.

– Помисли какво означава това – заговорих, развълнувана от напредъка си. – Ако пуснем мастилото в масово производство, ще можеш да спечелиш повече хора за каузата. И няма да ти се налага да пътуваш. Ще спестиш много време и ще можеш да постигнеш много повече.

Ейдриън, който внимаваше да стои по-далеч от мен, се разсмя.

– Не мисля, че Маркъс има нещо против пътуванията. Плажове и "Маргарити", нали?

Маркъс го изгледа свирепо.

– Това изобщо не е най-важното. А и тъкмо ти ли ще ме критикуваш?

Помежду им внезапно се възцари враждебно напрежение. Веднъж двамата се бяха сбили, заради онова недоразумение, когато Маркъс случайно ме удари. Ейдриън реагира доста буйно и макар накрая да прие, че е било грешка, знаех, че инцидентът още му тежеше.

– Я се съсредоточете, момчета – скастрих ги. – Нямаме време за разправии.

През следващите няколко мъчителни секунди погледите им останаха приковани един в друг, но накрая Маркъс се извърна и към мен и отпусна дланите си. Не бях забелязала, че е стиснал юмруци.

– Кога ще си наясно дали си успяла?

Отличен въпрос. Бях научила доста от краткото си проучване, но все още трябваше да изяснявам редица въпроси. Освен това имах нужда от повече време далеч от Зоуи, за да поработя на спокойствие. Въпреки че все още успявах да я залъжа, че работя над проектите на госпожа Теруилиджър, знаех, че Зоуи започваше да смята, че отсъствам прекадено често. Може и да не подозираше, че се занимавам с магии, но оставаше опасността да съобщи на баща ни, че отделям повече време за фалшивото ми обучение, отколкото за истинските задачи.

– След седмица, а може би две – заявих с по-голяма увереност, отколкото всъщност изпитвах.

Маркъс се намръщи, а после кимна бавно.

– Смятам, че ще се върнем точно по това време. Необходима ми е повече информация от моя човек. Можеш ли да се свържеш с мен следващата седмица, за да ме осведомиш как се развиват събитията?

Аз се поколебах.

– По-добре ще е, ако ти ми позвъниш.

– Няма проблеми – обади се Ейдриън, без да обръща внимание на сърдития ми поглед. – Стига по това време да си заспал, а не да се вихриш на някой щур купон във вила край океана.

И двамата отлично знаехме, че Маркъс обикновено обитава долнопробни места.

– Отлично – заключих аз. – Ще поддържаме връзка.

Ейдриън прие това като сигнал за сбогуване и отпрати Маркъс.

– За мен винаги е удоволствие да общувам с теб.

– Не биваше да правиш това. Но, ами, благодаря ти. Много ми помогна – признах.

Тъй като отново бяхме сами, Ейдриън ме привлече в обятията си.

– За теб съм готов на всичко, Сейдж. Ела утре в апартамента и ще изплатиш дълга си.

Пронизаха ме приятни тръпки, не само заради предложението му, а и заради ръката му, която се плъзна нагоре по бедрото ми, преди да се заиграе с края на блузата ми. В тези сънища всичко беше толкова реално. Адски реално.

– Не мога – признах му. – Утре ще помоля госпожа Теруилиджър да ми помогне.

Разочарованието в очите му бе така мимолетно, че почти повярвах, че само ми се е сторило.

Самодоволната усмивка, която си надяна, сякаш искаше да каже, че всичко на този свят е наред. Така бе устроен Ейдриън и затова малцина подозираха за хаоса, царуващ в душата му.

– Е, тогава предполагам, че така ще разполагаш с повече време, за да си фантазираш за мен – заяви той. – Защото не се и съмнявам, че точно това правиш, вместо да работиш.

– Разбира се – засмях се. След дългата прощална целувка най-после потънах в истински сън.

Когато на следващия ден се появих в кабинета на госпожа Теруилиджър за извънкласното занятие, тя вече ме очакваше с палто и ключове.

– Първо ще се отбием в "Спенсърс" – заяви рязко. – Имах един от онези дни.

– Нямаме толкова време – възнегодувах аз. Още повече, че посещенията в любимото ми кафене напоследък бяха истинско мъчение за мен.

– Можем да говорим по пътя – отвърна тя.

Наставницата ми спази обещанието си и докато пътувахме, ми обясни някои от прагматичните аспекти на заклинанията и управлението на елементите.

– Изисква се ловкост и съобразителност да се работи с тяхната най-чиста форма – рече тя замислено. – Също като изкуството – едновременно е просто и безкрайно сложно. – Стори ми се, че описва отношенията ми с Ейдриън.

Когато влязохме в "Спенсърс", донякъде се надявах да заваря зад бара моя приятел Трей Хуарес. Но се сетих, че часовете още не бяха свършили, а не всички можеха да си тръгват по-рано като мен. Разкъсвана между Ейдриън и Зоуи, не ми оставаше много време за Трей. През новия семестър учебните ни програми се промениха и двамата вече нямахме общи занятия. Не знаех дали е добре, или зле да го избягвам. Трей имаше много проблеми в живота си, които отчасти влияеха и върху моя, тъй като бе роден в семейство на ловци на вампири.

Те се наричаха Воини на светлината и твърдяха, че целта им е да унищожат стригоите, но също като алхимиците не обичаха мороите и дампирите. В момента отношенията между Грей и събратята му бяха доста обтегнати и той бе изключен от редиците на Воините, след като неволно ми помогна да осуетя едно безумно ритуално убийство. За известно време изгнанието го измъчваше, особено заради натиска на баща му. Ала после нещо се промени.

Трей се влюби в Анджелина.

От всички странни неща, в които тя беше забъркана, това ме удиви най-много. Драмата неусетно се усложни, защото по това време тя ходеше с Еди, който пък се бе впуснал в тази връзка, защото бе решил, че любовта му към Джил е невъзможна, тъй като никога няма да бъде достоен за една принцеса. Еди и Анджелина внезапно скъсаха, когато се разбра, че учебните ѝ занимания с Трей се бяха превърнали в любовни.

Тъй като Анджелина бе израснала със Съхранителите, за нея не беше проблем да има гадже от човешката раса. За Трей беше много по-трудно и болезнено, когато осъзна колко много от принципите на Воините нарушаваше, а на всичко отгоре се чувстваше виновен пред Еди. Бях съвсем сигурна, че Трей още питаеше нежни чувства към нея. Колкото до самата Анджелина, трудно бе да се каже какво изпитва. Изглежда, че също като Джил, тя се бе присъединила към клуба на почитателките на Нийл. Ейдриън твърдеше, че двете момичета се преструват в чувствата си към него, но аз нямах време да се занимават и с този проблем.

Слабо бе да се каже, че приятелите ми живеят в сапунена опера. Пред техните истории отношенията ми с Ейдриън изглеждаха направо скучни.

Единственото хубаво нещо беше, че изглежда, в момента личният живот на всички беше в застой. Противоречивите принципи на Трей го държаха далеч от Анджелина. Принципите и отдадеността на професията отдалечаваха Еди от всички останали. В същото положение беше и Нийл. И докато Нийл се придържаше твърдо към тази своя позиция, Андаселина и Джил нямаха основание за действие. Навярно за всички би било добре да се стигне до "щастлив край", но аз бях длъжна егоистично да си призная, че моят живот беше много по-лесен, когато развитието на тази драма забавяше своя ход.

Днес Трей не беше на бара. Там стоеше друг продавач, когото също добре познавах. Казваше се Брейдан и двамата за кратко излизахме заедно. Дори и тогава отношенията ни бяха малко хладни и нереални, а сега – след като изживях сладостните тръпки на страстта с Ейдриън

– Не можех да си представя как съм могла да си мисля, че с Брейдан сме имали някаква връзка. Помежду ни нямаше страст, липсваха мигове, в които да ти секне дъхът, и разбира се, никакви докосвания, от които цялата пламвах. Като се оглеждах назад, ясно си давах сметка, че срещите ми с него не са били нищо друго, освен безплатно кафе и наистина завладяващи дискусии за Римската империя.

– Здравей, Сидни – поздрави ме той. И преди се бяхме срещали тук и всичко беше съвсем цивилизовано и спокойно, особено след като Трей ми каза, че Брейдан вече имал нова приятелка.

– Почти толкова умна като теб – бе добавил Трей, – но не толкова готина.

– Как вървят нещата при теб? – усмихнах му се аз на свой ред.

– Добре, добре. Току-що идвам от училище и разбрах, че благодарение на есето си за психосоциалните последици от асоциативните експерименти на Павлов съм спечелил стипендия.

– Взе една чаша. – За теб лате с ванилия, както винаги?

Погледнах печално към чашата.

– Не. Ментов чай.

– Не страдай толкова – обади се госпожа Теруилиджър, след като най-безмилостно си поръча тройна доза капучино. – И без това кофеинът е вреден за теб. – Това беше истина, особено след като по-късно ми предстоеше да се занимавам с магии. – Трябва да си силна.

– Абсолютно вярно – обади се един глас зад мен. – Нищо не изгражда така силно характера, както самоконтролът.

Обърнах се и се изненадах от неочакваната среща.

– Улф? – ахнах. – Вие. Сте излезли от къщата си?

Малахи Улф, инструктор и собственик на школата по самоотбрана, ме изгледа изпепеляващо с единственото си око.

– Разбира се. А ти как мислиш, че си купувам храната?

– Не. Не зная. Предположих, че си я поръчвате по телефона.

– Някои продукти, да – съгласи се той. – Но ми се налага да идвам тук на крака, за да си купя печено френско кафе на приа. Кучетата го обичат.

Приемах, че е напълно разумно и логично понякога да излизам от бърлогата, която наричаше свой дом, но никога не си бих представяла, че може да цъфне в някое кафене. Преди няколко месеца двамата с Ейдриън изкарахме пълния курс по самоотбрана и колкото и безумна да изглеждаше цялата авантюра, все пак научихме няколко полезни хватки. Самият Улф имаше стряскащ вид, с дългите си посивели коси и превръзката на едното око.

– Хм – промърмори госпожа Теруилиджър. – Няма ли да ни запознаеш, Сидни?

– Ъ? – Все още бях поразена от гледката – Улф по джинси, а не в обичайните си бермуди. – А, да. Това е Малахи Улф. Той обучаваше мен и Ейдриън на бойни изкуства. Улф, това е моята преподавателка по история, госпожа. – Джаки Терунлиджър.

– Приятно ми е да се запознаем – откликна тя.

Госпожа Теруилиджър протегна ръка, за да стисне неговата, но вместо това той се поклони почтително и целуна върховете на пръстите ѝ.

– Не, повярвайте ми, удоволствието е изцяло мое.

За мой ужас, тя не отдръпна ръката си, която той продължаваше да държи в своята.

– Вие също сте учител, така ли? – попита го тя. – Стори ми се, че долових сродна душа още щом ви зърнах.

Той кимна тържествено.

– Няма по-възвишена цел от обучението и формирането на младежкото съзнание в името на велики дела.

Помислих си, че това е доста превзето, имайки предвид, че най-малко половината от преподавателските му методи се свеждаха до разказите му за това как се е спасил от пиратите в Нова Зеландия или се борил с ято гарвани с извити зъби. (Когато го опровергах с думите, че в природата не съществува такава птица, той заяви, че властите нарочно крият тяхното съществуване.) Двамата с Ейдриън се опитахме да съпоставим по време предполагаемите приключения на Улф, защото бяхме сигурни, че не е било невъзможно да се случат така, както той твърдеше.

– Какво ви води тук, дами? – запита Улф и се огледа. – А къде е твоето момче?

– Кой? О, имате предвид Ейдриън? – попитах го небрежно. – Вероятно още има занятия. Той е студент по изобразително изкуство в колежа "Карлтън".

Улф повдигна вежди.

– Изобразително изкуство? Винаги съм смятал, че е малко смахнат, но нямах понятие, че е чак толкова зле.

– Хей, той е много талантлив! Току-що получи много похвали за мултимедийния проект, който изработи.

– И какво представлява този проект? – Улф никак не изглеждаше убеден.

– Модел на монолита от "Космическа одисея 2001", като символ на еволюцията на човечеството в света на рекламата и обществените медии.

Презрителното изсумтяване на Улф ми показа ясно какво е мнението му за въпросния шедьовър.

– Проклети колежанчета, преливащи от идеализъм.

– Проектът е блестящ – не се предавах аз.

– Сидни – обади се госпожа Теруилиджър, – това е малко преувеличено.

Дори не успях да измисля отговор на тези предателски думи. Но Улф не си губеше времето.

– Искате ли да видите истинско изкуство? Тогава трябва да посетите изложбата на пристанището в Сан Диего. Пресъздадена е бойна сцена от Гражданската война само от ножове тип Боуи[8].

Отворих уста да отговоря, но не ми дойде нищо на ум, което да кажа, и я затворих.

Очите на госпожа Теруилиджър светнаха.

– Звучи очарователно.

– Искате ли да видите изложбата с мен? – поинтересува се той. – Този уикенд отново ще я посетя. За пети път.

Докато си разменяха телефонните номера, аз отклоних поглед към Брейдан, който ни зяпаше сащисано с отворена уста, с пашите чанти в ръце. Поне не бях единствената. Извадих телефона на любовта и изпратих есемес на Ейдриън:

"Натъкнах се на Улф. Той покани госпожа Т. На среща."

Отговорът на Ейдриън беше точно такъв, какъвто очаквах: ""

И тогава нанесох последния удар: , ТЯ ПРИЕ

Явно Ейдриън още не можеше да премине от символи на думи: "?!? "

По пътя на връщане в "Амбъруд" все още бях в шок. Понижението се усложняваше от замечтаното изражение на госпожа Теруилиджър.

– Госпожо – подех, когато най-сетне си възвърнах дар слово. – Смятате ли, че е разумно да излезете с човек като него? Според последното преброяване, той притежаваше единайсет кученца чихуахуа.

– Госпожице Мелбърн – заговори тя високомерно, връщайки се към името, което ми бе лепнала в началото на запознанството ни, – аз не критикувам доста съмнителния ти романтичен избор. Не критикувай и ти моя.

Флиртът с Улф бе глътнал голяма част от днешното ни време, но за нейна чест, тя не пропиля оставащите ни двайсет минути. Събрахме няколко чина един до друг и се надвесихме над една от книгите на Инес, а до нас поставихме малка купа с пръст. Учителката ми посочи една диаграма в книгата, на която бе нарисувана длан с четири малки купчинки от пръст, подредени като върхове на ромб.

– За това няма истински заклинания – отбеляза тя, докато разпръсваше пръстта върху дланта ми според ромбовидната схема. – Този с един от методите, при които се разчита главно на медитацията. В случая не се опитваш да постигнеш някакъв конкретен резултат, а по-скоро се стремиш да се свържеш с есенцията на пръстта. За какво мислиш, като гледаш пръст?

– Да не обличам бяло.

Ъгълчетата на устните ѝ се потрепнаха леко, но тя остана съсредоточена.

– Настрой се за транс и мисли за цялата земя на този свят и дори за ролята, която играе в известните ти заклинания.

Познавах добре състоянието на транс, но се оказа по-сложно и трудно да го използвам за връзка с някакво вещество. Все пак затворих очи и се фокусирах върху дишането си, преминавайки в странно състояние, при което усещах съзнанието си ясно и съсредоточено. Пръстта в ръката ми беше хладна и аз си представих влажна, тънеща в мъгла гора, като един от величествените паркове със секвои на север, където дърветата са привързани като котви към земята, а мирисът на влажна почва се разнася навсякъде. Самата пръст невинаги присъстваше в магиите, но се използваха много други неща, които тя криеше в себе си: скъпоценни камъни, растения и.

– Отвори очи – рече тихо госпожа Теруилиджър.

Подчиних се и видях слаба светлина около ръката ми, държаща пръстта.

– Опитай се да я преместиш в другата ръка и да я задържиш.

Светлината не е вещество и аз трябваше да я задържа със силата на разума си. Наклоних ръка и я изсипах в другата си длан. Светлината започна да се процежда през пръстите ми, разсейвайки се във въздуха. Затворих ръка, опитвайки се да задържа последните ѝ лъчи.

Вратата на класната стая се отвори и аз подскочих, изгубвайки контрол върху оставащата светлина. Тя изчезна.

– Сидни? – Зоуи пъхна глава през вратата.

– Влезте, госпожице Ардмор – процеди госпожа Теруилиджър хладно, като рязко затвори книгата, без да погледне надолу. – Но ви моля следващия път да почукате.

Лицето на Зоуи пламна от упрека.

– Много се извинявам, госпожо. Просто нямах търпение да видя Сидни. – Не беше толкова обидена, колкото засрамена. И двете бяхме възпитани съгласно строгите правила на етикета и вежливостта. Погледът ѝ се стрелна към чина. Госпожа Труилиджър се беше погрижила ненадписаната задна корица на книгата да е отгоре, но моите изцапани е пръст ръце се виждаха отлично.

– С какво се занимавате?

Наставницата ми взе книгата и купата и се отдалечи към бюрото си, докато аз изтривах дланите си.

– Станала съм много глупава и сантиментална – оповести госпожа Теруилиджър. – Миналото лято бях на екскурзия в Гърция и взех малко пръст от Партенона. Запазих я като сувенир. Бях запленена от идеята, че държа в ръцете си нещо, което е било свидетел на възхода на една велика цивилизация.

Доста пресилено, но не чак толкова невероятно, колкото използването на пръст, за да извлека магия от земята. Прелитнах и се опитах да се включа и да доразвия историята.

– Да, а ти нали знаеш колко много искам да посетя Гърция, Зо. Чудех се дали, ако докосна тази пръст ще усетя някаква връзка с историята. – Смехът ми прозвуча доста пресилено. – Но усетих само мръсната пръст.

Моята преподавателка побърза да ме подкрепи, като тихичко се засмя:

– Явно ние двете прекалено се вживяваме в романтичните си фантазии, госпожице Мелроуз. Не е зле някой ден да посетиш Гърция. А засега, това тук просто ще заеме отново мястото си в моята колекция. – Тя постави с благоговение купата с пръст в шкафа. Преди да дойдем, бях видяла да я пълни е пръст от една от цветните лехи в "Амбъруд".

Зоуи се намръщи, но накрая кимна, а и какво друго ѝ оставаше да стори?

– Добре. Ами. Тъй като часовете свършиха, се чудех дали няма да искаш да дойдеш с мен на покупки? Досега не сме излизали много заедно, а аз имам нужда от нови маратонки за часовете по физическо. Онези, с които дойдох, вече се износиха. И без това тази вечер никой няма да се нуждае от нас.

Подтекстът ми беше ясен. Нямаше да ходим при Кларънс и Джил щеше да остане в училище, на безопасно и спокойно място.

Долових с периферното си зрение, че госпожа Теруилиджър ме наблюдава в очакване на отговора ми. Ако заявях, че трябва да довърша с учителката си някакъв проект, тя щеше да ме подкрепи. Но Зоуи имаше право за едно нещо: наистина прекарвахме малко време заедно. Постоянните ми отсъствия не само ме правеха подозрителна в нейните очи, но и влошаваха отношенията ни. В края на краищата тя си оставаше моя сестра и аз я обичах. Исках да се разбираме. Исках всичко да бъде както някога, макар да ми се струваше, че това с всеки изминал ден ставаше все по-малко вероятно. Но една разходка до мола изглеждаше нормална и сестринска, поне външно, въпреки че дълбоко в себе си не го чувствах така.

– Имаш късмет с тази кола – отбеляза Зоуи, когато наближихме мола. Сензорният уред за "мъртва точка" в колата, показващ наличието на други коли от страната на шофьора или отзад, току-що бе издал мелодичен звук. – Винаги ти сигнализира, когато там има автомобил. По време на шофьорския курс, ние винаги сами трябваше да проверяваме за "мъртви точки". Но нали се обучавахме на едни трошки.

Не успях да се сдържа и прихнах.

– Винаги си длъжна да проверяваш независимо дали шофираш някоя трошка, или не. Обикновено виждам другите коли, преди системата да ме предупреди.

Тя въздъхна натъжено.

– Жалко, че нямам право да шофирам. Малко преди да тръгна от Юта получих разрешение да се явя на изпит за шофьорска книжка.

– Без присъствието на родителите не можеш да шофираш до тук, само в Калифорния – напомних ѝ аз.

– Аха. – Тя се сви умърлушено на седалката. Приличаше на обикновено девойче, а не на член на древна световна организация, която прикриваше съществуването на свръхестествени същества. – Сигурно някой би могъл да подправи документите, така че да ми станеш официална настойница. Искам да кажа, как иначе ще получа шофьорска книжка? Освен ако някой просто не ми осигури фалшива на името на Зоуи Ардмор. Иначе съм доста добър шофьор.

– Ще трябва да попиташ татко – отвърнах, чувствайки пристъп на вина. Това всъщност не би било трудно да се осъществи, ако се използват някои от връзките на алхимиците. Ако успеем да го уредим, без да го съгласуваме с баща ни, вероятно ще ни смъмрят, а ако го попитаме. Ами, нещо ми подсказваше, че той сигурно ще реши, че в момента не е нужно. – След като татко не е повдигнал този въпрос, навярно мога просто да се съсредоточиш върху обучението си. Работна ни винаги е с предимство.

Зоуи нямаше как да възрази срещу това.

– Като заговорихме за приоритети. – поде тя, след като дълго се взира в другите коли – някога замисляла ли си се, че това, което вършите с госпожа Теруилиджър, не е особено редно?

Потрепнах, макар да знаех, че нямаше как да знае за нашите магии.

– Какво имаш предвид?

– Не зная точно. Просто, ти вече си завършила гимназия. Тук си, за да изпълняваш специална мисия на алхимиците, но изглежда, наистина си много старателна в часовете – особено за тези проекти с нея. Струва ми се дори, че отношенията ви са лични. Държите се като приятелки. Нямаше да е нещо особено, ако беше по време на часовете, но ти винаги изпълня наш нейни поръчки, които не приличат много на учебни задачи. Няма нищо лошо да търсиш приятелство и да общуваш с хората, но. Не можеш да го правиш в ущърб на мисията ни. Какво би казал татко по този въпрос?

Застинах неподвижно и дълго обмислях отговора си.

– Имаш право. Трябва да съм по-внимателна. Просто ми е трудно, когато разговаряме за Гърция, защото ужасно ми се иска да отида там. Обичам да слушам историите ѝ. Но това, разбира се, не е оправдание. Предполагам, че просто понякога се отпускам, защото всичко е спокойно около Джил и останалите. Трябва да върша нещо, за да си запълвам времето, а не мога, естествено, да го пилея с тях.

– Можеш да го прекарваш с мен – рече сестра ми с надежда.

Изгледах я продължително и накрая ѝ се усмихнах.

– Така и ще направя. Заедно ще вършим повече неща – няма да си говорим само за мисията. Ще е добре повече да излизаме заедно, както сега. И ще се опитам това да се случва по-често – макар че не искам да изглеждам прекадено незаинтересована в часовете. Не бива да рискувам да си навлека неприятности, задето съм се отпуснала по някой предмет. – Всъщност учителите ме оценяваха толкова високо, че дори можех да пропусна остатъка от семестъра.

Слава Богу, историята, която ѝ пробутах, явно я удовлетвори напълно, тъй като в момента Зоуи изглеждаше възхитена от предстоящото укрепване на сестринската ни връзка. А най-важното бе, че повече не спомена баща ни. И той, като нея, не би заподозрял, че се занимавам с магии, но не би му харесало, ако имам какъвто и да било личен живот.

– След като купим маратонките, можем да хапнем сладолед – предложих, за да скрепя примирието помежду ни. – да видим дали ще успеем да намерим шоколадов сладолед с орехови ядки.

Тя се ухили при този намек за стария ресторант близо до квартала, в който бяхме отраснали. В менюто винаги пишеше: "Поръчайте от нашия специален сладолед за деня". Но всеки ден въпросният специалитет беше шоколадов сладолед с орехови ядки. Когато веднъж баща ми го спомена на възрастната собственичка, тя само вдигна рамене и рече: "Досега не съм открила нищо по-специално. Тогава защо да го променям?" Това се превърна в шега помежду ни, дори в нещо като семейна традиция.

За моя изненада, сладоледът тук беше почти толкова вкусен, колкото някогашния и ние излязохме с фунийките в ръка, за да приседнем на тротоара. Докато се наслаждавахме на леденото лакомство, внезапно ми хрумна една идея.

– Ти сериозно ли говореше за шофирането? – попитах я.

Очите ѝ засияха и това ми подсказа отговора ѝ, преди да го изрече.

– Да! Ще се опиташ ли да ми уредиш шофьорска книжка?

Аз задъвках парченце орех, докато мислите ми препускаха.

– Ами, нали се сещаш, че целта на разрешението да се явиш на изпит за шофьорска книжка, е преди това да минеш часовете по кормуване.

– Но аз нямам нужда да.

Изгледах я със строгия поглед на по-голяма сестра.

– Правилата са си правила и са създадени, за да се спазват, не мога да уредя да получиш шофьорска книжка по бързата процедура, но ако искаш да се упражняваш, може да стане на някой частен терен – паркинг или нещо подобно. С някой, който е пълноправен шофьор – додадох.

Известно време Зоуи явно се опитваше да се пребори с идеята, но накрая кимна нетърпеливо.

– Става. Ще го направя. Ще бъде забавно.

– Ами – подех предпазливо, – аз може би няма да имам възможност винаги да кормувам с теб – все още имам доста задължения в училище. Но можем да намерим някой друг.

– Кого?

Моментът на истината настъпи. Имах на разположение двама пълноправни шофьори: Еди и Нийл. Момичетата, изглежда, намираха акцента на Нийл за очарователен, но аз не търсех чаровник за Зоуи. Исках някой, който е подръка и е приятелски настроен, за да ѝ докаже, че не всички дампири са дяволски изчадия на мрака.

– Еди – заявих аз.

Очите ѝ щяха да изскочат от орбитите.

– Еди? Но той е.

– Зная, но е отличен шофьор. Е, ако искаш да чакаш, докато намеря свободно време. – Гласът ми заглъхна многозначително. – Разбирам те. Така няма да може много да се упражняваш, но нали за никъде не бързаме.

Възцари се мълчание и аз си доядох сладоледа. Представлението ми беше безупречно; знаех го. Сестра ми нямаше представа, че предложението ми не беше само от сестринска загриженост. Време беше да разбера дали съм толкова умна, колкото се смятах.

От известно време обмислях по какъв начин да накарам Зоуи да започне да възприема дампирите и мороите в различна светлина. Предразсъдъците ѝ бяха яки и непробиваеми като каменни стени, а и знаех, че не бих могла да я принудя да направи – или по-скоро да повярва – в нещо, което не желае. Но шофирането? Това беше нещо, което тя искаше, и ако можех да го представя за нейно решение, тогава може би имаше някакъв шанс да се пропукат твърдите и жестоки правила, с които бе закърмена. Надеждата беше съвсем крехка и мимолетна, но трябваше да опитам. В крайна сметка същото се случи и с мен: поредицата от събитията, които ме принудиха да работя с морои и дампири, ми помогнаха да ги разбера. Това, както и способността ми да разсъждавам самостоятелно.

– Добре – промърмори Зоуи накрая. – Ще го направя. Но ти ще се опиташ ли да присъстваш през повечето време?

– Разбира се – кимнах сериозно.

Тя се отпусна малко и завъртя в ръка остатъка от фунийката.

– Предполагам, че все пак е добре, че той е дампир. Те поне приличат на хора.

– Да – съгласих се, като се постарах да скрия усмивката си. Същото си повтарях, докато пътувах с Роуз Хатауей из Русия. Може би този план беше достатъчно откачен, за да се получи. – Определено приличат на хора.