Огнено сърце

ГЛАВА 2 Сидни

Наистина не бях очаквала тайното посвещаване във вещерско сборище да започне с чаено парти.

– Ще ми подадеш ли малко бишкоти, скъпа?

Бързо грабнах порцелановата чиния от масичката за кафе и я подадох на Мод, една от старшите вещици в групата, нашата домакиня за вечерта. Седяхме в кръг, на сгъваеми столове, в безукорно подредената ѝ дневна. Учителката ми по история, госпожа Теруилиджър, беше до мен и дъвчеше сандвич с краставичка. Бях прекадено нервна, за да кажа нещо, и просто си пиех чая, докато останалите бъбреха на безобидни теми. Мод ни бе поднесла билков чай, така че нямаше защо да се притеснявам, че ще наруша "кофеиновата сделка" с Ейдриън. Не че щях да възразя срещу едно извинение да пийна чаша черно кафе.

Бяхме общо седем и при все че вещерските посестрими приемаха произволен брой кандидатки, достойни за тази чест, всички изглеждаха особено доволни от простото число седем. Според Мод това било на късмет. От време на време Хопър надигаше глава, а сетне се втурваше да се крие под мебелите. Тъй като на вещиците не им пукаше от калистаните, реших тази вечер да го оставя да се щура свободно наоколо.

Една от тях заговори за предимствата и недостатъците на зимното посвещаване, в сравнение с лятното и мислите ми започнаха да блуждаят. Чудех се какво ли става в дома на Кларънс. От септември насам аз отговарях за воденето на Джил при нейната захранваща и се чувствах донякъде странно (и малко тъжна) да съм тук, докато те са всички заедно и си прекарват добре. Внезапно ме бодна угризение, като се сетих, че не се бях погрижила за вечерята им. Ейдриън беше само техният шофьор за вечерта и аз забравих да го предупредя. Дали Зоуи щеше да се нагърби със задължението да им купи храна? Вероятно не. Постарах се да потисна изблика на майчинските си инстинкти, каращи ме да се тревожа, че всички те ще измрат от глад. Все някой щеше да осигури храна.

Мислите за Ейдриън извикаха сладките спомени от днешния ни следобед. Дори и след часове още усещах целувките му по кожата си. Поех дълбоко дъх, изплашена, че бъдещите ми посестрими ще отгатнат, че точно в момента магиите бяха последното, което ме вълнуваше. Всъщност тези дни всичко ми се струваше незначително, с изключение на миговете, когато лежах полугола в прегръдките на Ейдриън. След като цял живот се възхвалявам за стоическата си победа на духа над тялото ми, бих удивена, че толкова разумна и трезвомислеща личност като мен може така бързо да бъде обсебена от физическите наслади. Понякога се опитвах да го определя рационално като естествена животинска реакция. Но се налагаше да погледна истината в лицето: гаджето ми беше умопомрачително секси, независимо дали беше вампир, или не, а аз не можех да държа ръцете си далеч от него.

Осъзнах, че някой ми е задал въпрос. Пропъдих неохотно спомените за Ейдриън, как разкопчава блузата ми, и се извърнах към бъдещата ми посестрима. Отне ми един миг, за да си спомня името ѝ. Трина, да, така се казваше. Беше на около двайсет и пет, най-младата тук, ако не броя себе си.

– Извинете? – попитах.

– Казах, че вършиш някакви неща с вампирите, нали? – усмихна ми се тя.

О, вършех доста неща с един конкретен вампир, но очевидно не това имаше тя предвид.

– И така може да се каже – отвърнах уклончиво.

– Алхимиците много старателно пазят тайните си – засмя се госпожа Теруилиджър.

Две от вещиците кимнаха разбиращо. Другите само ме огледаха с любопитство. Магическият свят на вещиците нямаше допирни точки с вампирския. Повечето от тях, и от двете страни, дори не подозираха за взаимното си съществуване. Някои от присъстващите дори не бяха чували за мороите и стригои 10, което бе доказателство, че алхимиците си вършеха добре работата. От това, което научих, вещиците предостатъчно се бяха сблъсквали с мистични и свръхестествени явления, за да приемат, че по земята бродят пиещи кръв създания, а организации като тази на алхимиците се стараят да опазят в тайна съществуването им.

Вещиците приемаха свободно паранормалното. Алхимиците не бяха толкова широко скроени. Организацията, по чиито нравила бях възпитана, смяташе, че хората не бива да се занимават с магии, за да опазят светостта на душите си. Някога и аз смятах, че създания като вампирите не могат да ни бъдат приятели. Това беше по времето, когато още вярвах, че алхимиците никога не лъжат. Сега обаче зная, че в нашата организация има хора, които лъжат както хората, така и мороите, и които са способни на всичко заради егоистичните си интереси, независимо кой ще пострада. Сега, когато очите ми прогледнаха за истината, повече не можех да се подчинявам сляпо на алхимиците, при все че на практика още работех за тях. Това още не означаваше, че съм готова да въстана срещу тях (като моя приятел Маркъс), тъй като някои от първоначалните им принципи все още са правилни и достойни за уважение.

В действителност, сега работех за себе си.

– Знаеш ли с кого трябва да поговориш – ако тя пожелае да разговоря с теб? С Инес. Тя се е сблъсквала с онези чудовища – неживите вампири. – Отново говореше Мод. Тя веднага бе разпознала златната лилия на бузата ми, която ме идентифицираше (за тези, които знаеха какво означава) като алхимик. Татуировката беше пропита с вампирска кръв и други съставки, благодарение на която много бързо се лекувахме и ставахме по-издръжливи, а магията ни възпираше да обсъждаме свръхестествените явления с непосветените в света на магиите. Или поне доскоро така действаше моята татуировка.

– Коя е Инес? – попитах.

Това предизвика сподавен смях сред останалите.

– Навярно най-великата от нас – поне в тази част на страната – обясни Мод.

– В тази част на света – поправи я госпожа Теруилиджър. – Скоро ще навърши деветдесет и е виждала неща, които повечето от нас дори не са и сънували.

– А защо не е тук? – попитах.

– Тя не е част от никое официално вещерско сборище – обясни ми друга вещица на име Алисън. – Сигурна съм, че някога е била, но работи самостоятелно. Е, поне откакто аз зная за нея. Сега ѝ е трудно да се среща с другите и живее усамотено в някаква стара къща край Ескондидо. Много рядко я напуска.

Тутакси си спомних за Кларънс.

– Мисля, че познавам един мъж, с когото много добре ще си пасне.

– В миналото е влизала в схватки с доста стригои – рече замислено Мод. – Навярно владее магии, които могат да ти бъдат от полза. О, какви истории ни е разказвала за стригоите. Била е много войнствена. Помня как ни сподели, че един от тях се опитал да изпие кръвта ѝ. – Тя потръпна, но очевидно не е могъл и тя успяла да го неутрализира.

Ръката ми застина, докато вдигах чашата с чая.

– Какво имаш предвид с думите, че стригоят не е могъл да изпие кръвта ѝ?

– Не помня подробностите – сви рамене Мод. – Може би е притежавала някаква защитна магия.

Сърцето ми заби учестено, когато ме завладя един стар, мрачен спомен. Миналата година бях заловена от жена стригой, която също искаше да пие от кръвта ми. Ала не можа да го стори, защото, както твърдеше, кръвта ми имала "лош вкус". Била ужасна, не ставала за пиене. Причината за това все още си оставаше пълна загадка за мен. Разрешаването ѝ бе загърбено от алхимиците и мороите, когато се появиха други, по-неотложни грижи. Но аз не бях забравила за тази мистерия. Остана скътана в едно ъгълче на съзнанието ми, един постоянен въпрос: какво беше особеното в мен, което я бе отвратило.

Госпожа Теруилиджър, свикнала да отгатва израженията ми, ме изгледа внимателно и се досети отчасти за мислите ми.

– Ако искаш да поговориш с Инес, мога да ти уредя среща. – Присви устни в лека усмивка. – Макар че не мога да ти гарантирам, че ще узнаеш нещо полезно от нея. Тя е много. Избирателна за това, което споделя.

Мод изсумтя.

– Не бих използвала точно тази дума, но ти се изрази по-учтиво. – Погледна богато украсения часовник на дядо си и остави на масата чашата си. – Е, ще започваме ли?

Обзе ме страх и мигом забравих за Инес, дори и за Ейдриън. За по-малко от година се бях отдалечила на километри от доктрината на алхимиците, ръководила и насочваща целия ми живот дотогава. Вече не се притеснявах да се сближавам с вампири, но понякога отново ме връхлитаха предупрежденията да стоя по-далеч от мистериозното. Налагаше се да се овладея и да си напомня, че магията е пътят, който твърдо съм избрала да следвам, и че може да е лоша, само ако се използва за лоши цели. Членовете на Стелата, както се наричаше тази група, се бяха заклели да не използват магиите си за лоши сили – освен ако не се наложи при самоотбрана или за да защитават околните.

Извършихме ритуала в задния двор на Мод – просторен парцел с палми и кокичета. Навън температурата беше около десет градуса, меко време в сравнение със студовете в края на януари в другите части на страната. В Палм Спрингс бе достатъчно да си облечен с тънко яке – или в конкретния случай с пелерина. Госпожа Теруилиджър ми бе казала, че няма значение с какво ще съм облечена, тъй като ще ми дадат дреха, необходима за ритуала. Оказа се, че това е пелерина, съшита от шест парчета от кадифе, с различни цветове. Като я наметнах на раменете си, се почувствах като амбулантна търговка от детска приказка.

– Това е нашият подарък за теб – обясни госпожа Теруилиджър. – Всяка от нас е ушила по едно парче. Ще носиш тази пелерина на официалната церемония. – Другите бяха наметнати с подобни пелерини с различен брой парчета, в зависимост от това колко техни посестрими са присъствали на посвещаванията им.

Небето бе ясно, осеяно със звезди, а пълната луна блестеше като брилянтна перла на фона на черното небе. Най-подходящото време за правенето на добра магия.

Забелязах, че дърветата в двора бяха посадени в кръг. Вещиците образуваха още един вътрешен кръг, пред каменен олтар, украсен с тамян и свещи. Мод зае водещото място пред олтара и ми даде знак с ръка да коленича в средата, пред нея. Лек ветрец полъхна около нас и при все че досега винаги съм асоциирала тайнствените ритуали с гъсти, широколистни и тънещи в мъгли гори, извисяващите се палми и свежият въздух ми се сториха най-подходящи.

Беше ми трудно да се убедя и доста дълго се колебах дали да се присъединя към тях, а госпожа Теруилиджър поне сто пъти ме увери, че няма да полагам клетва за вярност пред някакво първобитно божество.

– Ти се вричаш на магията – обясни ми тя. – да я изучаваш ревностно и да използваш познанията ѝ за благото на света. По-скоро това е обет на учен. Нещо, което не би трябвало да ти е чуждо.

И така се оказа. Коленичих пред Мод, докато тя извършваше ритуала. Посвети ме в елементите, като за първия от тях – огъня – обиколи около мен със свещ в ръка. После напръска челото ми с вода. Ронещите се от ръцете ѝ листенца на теменужки символизираха земята, а виещият се дим на тамяна призоваваше четвъртия елемент – въздуха. Според някои традиции за този елемент се използваше острие и аз се зарадвах, че за тяхната общност това не важеше.

Също както при вампирските магии, елементите бяха сърцевината на човешките магии. Но също както при мороите, нямаше преклонение пред магията на духа. Тя бе наскоро открита и само шепа морои я владееха. Когато попитах госпожа Теруилиджър за магията на духа, тя не успя да ми отговори задоволително. Най-доброто ѝ обяснение беше, че човешката магия е почерпена от външния свят, където съществуват физическите елементи. Духът, свързан със същността на живота, пламти във всички нас, следователно вече ни е присъщ. Той оставаше мистерия за тези, които владееха както човешката, така и вампирската магии, а последиците от него – плашещи и непредвидими. Тъкмо заради това често прекарвах безсънни нощи, разтревожена за неспособността и нежеланието на Ейдриън да се въздържа от използването на магията на духа.

– Произнеси клетвите си – рече Мод, когато свърши с елементите.

Клетвите бяха на италиански, тъй като конкретно това вещерско сборище водеше началото си от Средновековен Рим. Повечето от това, в което се заклех, съответстваше на всичко казано от госпожа Теруилиджър – обещание да използвам магията разумно и да подкрепям моите посестрими. Отдавна бях научила наизуст тези клетви и сега ги изричах без никакво напъване.

Усетих енергията, разгаряща се в мен, приятното трептене на магията и живота, които се излъчваха около нас, беше сладко и ободряващо и аз се зачудих дали това изпитваха и онези, които владееха магията на духа. Като свърших, вдигнах глава и се огледах. Светът ми стори по-ярък, по-чист, изпълнен с много повече чудеса и красота, отколкото обикновените хора можеха да възприемат. И повече от всякога повярвах, че в магиите няма зло, освен ако сам не го причиниш.

– Кое ще бъде твоето име сред нас? – попита Мод.

– Йоланта – отвърнах незабавно. На гръцки означаваше "пурпурно цвете" и ми хрумна, когато си спомних колко често ми говореше Ейдриън за пурпурните искри в аурата ми.

Тя протегна ръце към мен и ми помогна да се изправя.

– Добре дошла сред нас, Йоланта. – После, за моя изненада, ме прегърна топло. Останалите разкъсаха кръга – знак, че ритуалът е свършил – и всяка една също ме прегърна, като госпожа Теруилиджър се случи последна. Тя ме задържа по-дълго от другите в прегръдката си и най-удивителното, случило се тази вечер, бяха сълзите в очите ѝ.

– Избрана си за велики дела – рече моята наставница развълнувано. – Толкова се гордея с теб, повече, отколкото ако ми беше дъщеря.

– Дори и след като изгорих къщата ви? – попитах.

Типичното ѝ шеговито изражение се завърна.

– Може би – тъкмо заради това.

Засмях се и сериозното ми настроение се замени с празнично. Върнахме се в дневната, където Мод вместо чай поднесе вино с подправки, след като вече бяхме приключили с магическия ритуал. Аз не пих, но от нервността ми нямаше и следа. Чувствах се щастлива и волна. И което бе по-важно, докато седях там и слушах разказите на останалите, имах усещането, че съм неделима част от тях – при това много повече, отколкото някога от алхимиците.

Телефонът в чантата ми звънна точно когато двете с госпожа Теруилиджър се канехме да тръгваме. Търсеше ме майка ми.

– Извинете – казах на посестримите си, – трябва да се обадя.

Госпожа Теруилиджър, която бе изпила повече вино от всяка от останалите, ми махна да не се притеснявам и си наля още една чаша. Аз бях нейният шофьор за вечерта, така че нямаше как да тръгне без мен. Вдигнах телефона на път за кухнята. Не бях много изненадана, че се обажда мама. Двете бяхме много близки и тя знаеше, че е най-удобно да ме търси вечер. Но когато заговори, долових напрежение в тона ѝ. И разбрах, че не се обажда, за да си побъбрим.

– Сидни? Говори ли със Зоуи?

Шестото ми чувство тутакси ми подсказа, че нещо не е наред.

– От днес следобед не съм. Нещо лошо ли се е случило?

Мама пое дълбоко дъх.

– Сидни. Двамата с баща ти се разделяме. Ще се разведем.

За миг светът се залюля около мен и аз се облегнах на кухненския плот за опора. Преглътнах мъчително.

– Разбирам.

– Толкова съжалявам – продължи тя. – Зная колко тежко ще го преживееш.

Замислих се над думите ѝ.

– Не. Не съвсем. Искам да кажа, предполагам. Ами, не мога да кажа, че съм изненадана.

Веднъж тя ми бе споделила, че на младини баща ми бил по-добър и сговорчив. Трудно ми бе да си го представя, но все трябва да е имало причина да се омъжи за него. С течение на годините баща ми бе станал студен и неотстъпчив, отдаден докрай на каузата на алхимиците с преданост, която засенчваше всичко останало в живота му, дори дъщерите му. Беше груб и суров, прекадено праволинеен и аз отдавна бях осъзнала, че за него съм по-скоро инструмент за постигане на по-големи цели, отколкото дъщеря.

От друга страна майка ми беше топла, сърдечна и забавна, винаги готова да покаже привързаността си към нас и да ни изслуша, когато се нуждаехме от подкрепата ѝ. Често се усмихваше. При все че напоследък не бях виждала усмивката ѝ.

– Зная, че на двете с Карли ще ви бъде трудно и ще страдате – продължи тя, – но това няма да повлияе много на ежедневието ви.

Замислих се над точно подбраните думи. На двете с Карли.

– Но Зоуи.

– Зоуи е непълнолетна и дори да работи като алхимик, според законите тя остава под опеката на родителите си. Или на единия от тях. Баща ти възнамерява да иска пълно попечителство, за да я остави там, където се намира сега. – Последва продължителна пауза. – Но аз съм решила да се боря с него. И ако спечеля, ще я върна тук, за да живее нормален живот с мен. Ако това е възможно.

Останах зашеметена, неспособна да си представя битката, за която тя се готвеше.

– Непременно ли трябва да бъде всичко или нищо? Не може ли да имате съвместни родителски права?

– Това ще означава той да има пълно попечителство. Баща ти ще упражнява контрол върху нея, а аз не мога да му позволя да завладее психиката ѝ. Ти вече си голяма. Можеш сама да вземаш решения и дори да си избрала своя път, ще го следваш по различен начин от нея. Ти си ти, а Зоуи прилича повече на.

Тя не довърши, но аз вече знаех отговора. Тя приличаше повече на него.

– Ако се сдобия с родителски права и я доведа у дома, ще я изпратя в нормално училище и може би ще съумея да ѝ осигуря поне донякъде живот на обикновена тийнейджърка. Ако вече не е твърде късно. Ти вероятно ще ме намразиш за това – задето искам да я изтръгна от вашата кауза.

– Не – отвърнах отривисто. – Мисля. Мисля, че идеята е страхотна.

Ако вече не е твърде късно.

Чух я как леко се задави и се зачудих дали не се бори със сълзите си.

– Трябва да се явим в съда. Никой няма да споменава алхимиците, дори и аз, но ще има обширна дискусия кой е по-подходящ родител и анализ на характерите. Зоуи ще трябва да свидетелства. Както и вие двете с Карли.

И тогава разбрах защо мама каза, че ще ни бъде трудно.

– Вие искате да изберем един от двама ви.

– Аз искам от вас единствено да кажете истината – заяви мама твърдо. – Не зная какво ще поиска баща ви.

Аз обаче знаех. Ще поиска от мен да очерня майка си, да заявя, че е неподходяща за родител, че е само една домакиня, чието хоби е да поправя автомобили, но изобщо не може да се сравнява с един сериозен академичен учен като него, който е осигурил на Зоуи най-доброто обучение и културни познания. Ще поиска да го направя за доброто на алхимиците. Ще го поиска от мен, защото винаги постигаше желаното.

– Аз те обичам и ще приема всеки твой избор. – Смелата нотка в гласа на майка ми разби сърцето ми. Тя щеше да се сблъска с нещо много по-голямо и страшно от обикновен развод. Връзките на алхимиците се простираха много надалеч и надълбоко. А в правовата система? Много вероятно. – Просто исках да си подготвена. Сигурна съм, че баща ти също ще пожелае да говори с теб.

– Да – съгласих се мрачно. – Не се съмнявам, че ще иска. А ти добре ли си? – Като оставя настрани Зоуи, разводът щеше изцяло да промени живота на майка ми. Може би техният брак се е превърнал в нещо болезнено, но двамата бяха заедно двайсет и пет години. Да обърнеш гръб на всичко това изисква огромна пренастройка, независимо от обстоятелствата.

Усетих, че тя се усмихва.

– Добре съм. Отседнала съм при една приятелка. И взех с мен Цицерон.

Мисълта, че е отмъкнала семейния котарак, ме накара да се засмея, въпреки сериозния разговор.

– Е, поне си имаш компания.

Тя също се разсмя, ала в смеха ѝ прозвуча несигурна нотка.

– Освен това приятелката ми се нуждае от малко ремонт по колата, така че всички сме щастливи.

– Е, радвам се за теб, но ако се нуждаеш от нещо, пари или каквото и да е друго.

– Не се тревожи за мен. Само се грижи за себе си. И за Зоуи. Сега това е най-важното. – Поколеба се, преди да продължи: – Напоследък не съм говорила с нея. Тя добре ли е?

Добре ли беше Зоуи? Според мен отговорът зависеше от това какво се разбира под определението "добре". Зоуи беше във възторг, че изучава професията на алхимиците от толкова ранна възраст, но беше надменна и студена с приятелите ми – също като всички останали в нашата организация. Освен това беше една постоянна и заплашителна сянка, надвиснала над живота ми.

– Тя е супер – уверих мама.

– Добре. – Облекчението в гласа ѝ беше почти осезаемо. – Радвам се, че си с нея. Не зная как ще приеме всичко това.

– Сигурна съм, че ще те разбере.

Разбира се, беше лъжа, но нямаше начин да призная истината пред мама: Зоуи щеше да се бори с нея, да рита и да пищи, на всяка крачка по трудния път на развода.