Огнено сърце

ГЛАВА 6 Ейдриън

След като Сидни си тръгна, продължих да мисля за Джил, най-вече защото бях планирал да вечерям днес с нея. Тези вечери бяха нещо, което организирах от време на време. Джил може и да знаеше всичко за моя живот, но аз също исках да съм в течение на събитията в нейния. Освен това, въпреки всичките ни групови вечери, беше много приятно да излезем само ние двамата. Е, почти двамата. В някои случаи Джил си тръгваше от училище заедно със Сидни, но всички предпочитаха да я придружава някой вампир. Знаех, че понякога Джил го намираше за потискащо, но това беше едно от малкото правила, с които бях съгласен. Присъствах, когато я нападнаха онези наемни убийци. Видях бликналата кръв и гърдите ѝ да застинат неподвижно. Онези страховити картини още ме стряскаха нощем. Проклет да съм, ако позволя онзи ужас да се повтори.

Затова Еди също присъстваше на нашите вечери, но аз нямах нищо против. Той е свестен тип, преживял не малко травми и душевни мъки. Това бе част от него, която го правеше по-силен и благодарение на която можеше да продължи напред. Еди беше истински и здраво стъпил на земята, за което го уважавах и ценях.

Само че днес на тротоара до Джил не беше Еди.

– По дяволите – промърморих вкиснато.

Като видя реакцията ми, Джил се намръщи. Макар да уважаваше преценките и чувствата ми, по този въпрос тя твърдо ми се противопоставяше.

– Здравей, Ейдриън – поздрави ме весело, като се качи в колата. – Нийл реши тази вечер да дойде с нас.

– Да, виждам. – Той се настани на задната седалка, като ми кимна кратко в огледалото за обратно виждане. – да не би Кастъл да има любовна среща?

– Не. Просто си помислихме, че ще е забавно за Нийл да поизлезе малко. – С това Джил всъщност искаше да каже, че тя си е помислила, че за нея ще е забавно да излезе с Нийл. Нямах нужда от телепатичната връзка, за да го разбера.

– Освен това аз имам една година повече практика от Еди – додаде Нийл. – Така че всъщност аз би трябвало да придружавам винаги Нейно височество, когато излиза навън.

Джил обикновено се дразнеше от титлата си, но когато Нийл я използваше, добиваше вид на предан средновековен рицар, който кара сърцето ѝ да препуска лудешки.

– Кастъл е попадал в няколко доста трудни ситуации – припомних аз. – А ти с колко стригои и наемни убийци си се сблъсквал? – Наблюдавах го в огледалото за обратно виждане и при все че си бе лепнал маската на корав пазител, видях как се размърда неловко.

– Веднъж бях част от многочислена стража, охраняваща гина кралска фамилия, когато ни нападнаха двама стригои – шини той.

– Хм, двама стригои срещу многочислена група пазители?

Брей, каква жестока битка ще да е била.

С периферното си зрение зърнах как Джил ме изгледа сърдито.

– Нийл е видял и преживял много, а подготовката му е отлична.

Като пристъп на великодушие реших да спра с издевателството си над престореното ѝ увлечение по него. Поне засега. Вниманието ми много скоро се насочи към друга предстояща пречка – да намеря място за паркиране в центъра. Едно се освободи точно когато минавах покрай гръцкия ресторант, който ги бях харесал за днешната вечеря.

– Ейдриън Ивашков отново пожъна победа – обявих гордо.

Вътре не ни се наложи да чакаме дълго и когато сервитьорката ни поведе към запазената за нас маса, минахме покрай витрината с десертите.

– Хм, имат прясна баклава – отбеляза Джил със съвършено невинно изражение.

– Така изглежда – потвърдих със същия сладък тон. – Може да си вземем за вкъщи. – Баклавата беше една от любимите сладости на Сидни. Може би заради това избрах да дойдем тук, а може би не.

Продължих, мечтаейки за чаша узо, и попитах Джил за часовете ѝ по плуване. Всички ученици в "Амбъруд" бяха задължени да се включат в някаква спортна дейност след часовете. За нея плуването се оказа най-добрият вариант, понеже плувците винаги тренираха в закрития плувен басейн, а и тя бе специализирала магия с елемента вода. Лично аз никак не бях запален по спорта, макар че харесвах купоните в чест на мачовете за Суперкупата, особено ако не се налагаше да гледам мачовете. Посетих няколко от плувните занятия на Джил и реших, че си струваше да изтърпя изпадналите в захлас родители, за да стана свидетел на успехите ѝ.

Дори сега лицето ѝ грееше от щастие, докато ми разказваше за новия си личен рекорд. Трябва да призная, че това беше приятно разсейване от ураганите тревожни мисли, бушуващи в главата ми. Тя доста трудно се бе приспособила към живота в "Амбъруд" и аз се радвах да видя, че има нещо, което ѝ харесва. Но приятните мигове рязко приключиха, когато тя се извърна със сияещи очи към Нийл.

– Нийл пък е в отбора по борба. Наистина е фантастичен. Най-добрият от всички. Побеждава във всички състезания.

Облегнах се назад. Вече не изпитвах угризения, задето се заяждам с него, след като Джил продължаваше да го възхвалява.

– Е, разбира се, че ще ги побеждава. Всеки вампир е по-силен от човека. Такава му е природата.

Нийл се замисли над думите, докато дъвчеше шишчето си.

– Предполагам, че е вярно – промърмори накрая.

– Не мисля, че е честно – продължих. – Искам да кажа, те вземат предвид категорията на теглото, но няма как да се следи нещо подобно. Ти се състезаваш с хора, които не са ти достойни съперници, тъй като са по-слаби.

Джил ме изгледа предупредително.

– Така е, но той нищо не може да направи, след като спортните отбори в "Амбъруд" не са делят на отбори за хора и за вампири.

– Винаги можеш да се престориш, че губиш в борбата – подметнах аз.

Той пребледня.

– Да изгубя нарочно? Не мога да го направя! Това противоречи на моя етичен кодекс.

– А как се вписва в твоя етичен кодекс една победа над човешки същества, които по никакъв начин не могат да те победят? – парирах. – Ако питаш мен, това може да се определи като морална трансгресия. – Искаше ми се Сидни да бе тук, защото тя щеше да оцени по достойнство моята употреба на трансгресия[7]. – Но това си е твоят живот. Не те осъждам и честно казано. – усмихнах се леко, – аз винаги се държа лошо от морална гледна точка. Това е един от малкото ми недостатъци.

Ала дори и Нийл не бе толкова наивен, че да се хване на това. Само присви очи и процеди:

– Нещо тук ми убягна. Разкажи ми нещо повече за твоите морални възгледи.

Махнах с ръка.

– О, няма да ни стигне времето. Но знаеш ли с кого би трябвало да поговориш по въпроса? С Кастъл. Той е наясно как трябва да се постъпва правилно. Престори се, че си е изкълчил глезена, за да отсъства от мачовете през по-голямата част от баскетболния сезон, за да не противоречи на. И. Етичния състезателен кодекс за хора. Ето кой притежава истински морал.

При все че още не можех да преценя какъв е интересът на Нийл към Джил, не се съмнявах, че той гледа на Еди като на съперник в живота. Еди не стигаше чак до подобни крайности, ала в него също имаше състезателна жилка. Предполагам, че в "Лмбъруд" можеше да има само един водещ дамиир.

– Да се лъже също не е благородно – възрази Нийл разпалено.

– Не, но смирението е. – Въздъхнах замечтано за Еди, както често го правеше Джил за Нийл. – Той предпочита да преглътне унижението да не участва в играта, вместо да пожъне слава, която не заслужава.

Това май се оказа прекалено много за Нийл, ако се съдеше но гневния блясък в очите му.

– Нийл – заговори Джил припряно, – можеш ли да отидеш до бара и да ми поръчаш баклава за вкъщи? С орехи и шамфъстък.

Джил наистина бе моя достойна ученичка. Обикновено тук не поръчваха често баклава с шамфъстък и затова не я излагаха във витрината с десертите. Карайки Нийл да чака, докато изровят една порция, Джил ни осигуряваше известно време насаме.

– Толкова си злобен! – нахвърли се тя отгоре ми, веднага щом Нийл се отдалечи. Дампирът не откъсваше поглед от нас, докато чакаше, но поне не ни чуваше.

– Можеш да имаш нещо по-добро, принцесо сладкишче. – Размахвах вилицата си, за да подчертая всяка дума. – Освен това този Биг Бен е женен за службата си. Никога няма да е твой. Намери си някой моройски принц и забрави за дампирите. Те носят само неприятности. – Аз ли не го знаех. – Освен това можеш да заблуждаваш всички останали, но аз зная, че не си влюбена в него.

– Сериозно? Да не би телепатичната връзка да е станала двупосочна?

– Не е нужно. – Потупах се по главата. – Мога да виждам аурите. А и те познавам много добре. Каква игра играеш? Защо се преструваш, че уж се интересуваш от него?

Тя въздъхна.

– Защото се надявам, че ще се заинтересувам от него.

– Искаш да кажеш, че ако го изиграеш достатъчно добре, ще успееш да убедиш себе си?

– Нещо такова.

– Това са глупости. А щом го казвам аз, да знаеш, че е сериозно обвинение.

Тя ме изрита под масата.

– Ако успея да се влюбя в Нийл, тогава може би ще спра да. – Гласът ѝ заглъхна за миг. – Може би ще престана да мисля за Еди.

Преглътнах жлъчните коментари, които се трупаха неспирно в ума ми и сега напираха на езика ми.

– Не мисля, че става така. Дори съм сигурен, че няма да се получи.

– Длъжна съм да направя нещо, Ейдриън. Жалко, че по-рано не разбрах какво чувствам към Еди. Бях толкова глупава и изпуснах шанса си. Сега Сидни твърди, че е прекалено обсебен от чувството за чест и дълг и дори не може да си помисли, че една принцеса може да падне до неговото ниво.

– Това звучи като нещо, което той би казал – съгласих се. Всъщност никога не съм чувал историята непосредствено от Еди, но Сидни е негов душеприказчик и беше наясно с чувствата му. Преди време Еди е бил влюбен в Джил, макар че горещо го отричал. Никой от нас не знаеше дали чувствата му са оцелели след романса с Анджелина, но нещо ми подсказваше, че дори и да беше така, възгледите на Еди за кавалерството не са се променили.

– Може би вместо да се опитваш да се накараш да се влюбиш в друго момче, просто трябва поговориш открито с Еди и да си изясните всичко – предложих ѝ аз.

– Както направихте вие двамата със Сидни? – попита Джил лукаво. – Май и при вас не мина особено добре.

– Не и навремето. – да се нарече реакцията на Сидни на първото ми любовно признание "не особено добра" беше проява на любезност. – Но виж ме сега, летя на крилата на любовта.

Джил си върна игривата усмивка.

– Трябва да сготвиш вечеря на Сидни. За рождения ѝ ден.

Това бе един от малкото случаи, когато беше хубаво да имаш подръка някой, който е наясно с живота ти. Спестяваха се куп обяснения, които иначе ми тежаха. Досетих се, че с рязката смяна на темата Джил ми подсказва, че не желае повече да обсъждаме личния ѝ живот.

– Това не е истински подарък. Тя заслужава повече.

– Диаманти и рози? Джил поклати глава. – Точно ти би трябвало да я познаваш по-добре. Тя не е материалистка и не са нужни скъпоструващи жестове. Далеч по-романтично ще бъде интимна вечеря в домашна обстановка.

– И катастрофално. Знаеш по-добре от всички, че не умея да готвя.

– Именно това ще я трогне още повече. Тя обича да прави всичко сама – и да се учи. Научи се да приготвяш някакво простичко блюдо и ще пожънеш голям успех. Несъвършенството печели любов и симпатия.

Имаше смисъл в думите на Джил, но на мен ми беше трудно да го призная. Голяма част от свалките ми – дори и онези само за една нощ – включваха "скъпоструващи жестове". Купища цветя. Меню със седем блюда и подходящо вино. Това не можеше да се сравнява с приготвянето на спагети от кутия.

– Ще си помисля за предложението ти – предадох се аз.

Това още повече вьодушеви Джил.

– Може би, ако атмосферата е достатъчно романтична, то вие двамата ще успеете да.

Вдигнах ръка.

– Не, сладкишче. Не продължавай.

– Но ти я желаеш – настоя новоизлюпената ми съветница в любовните дела. – И тя те желае. Иначе нямаше да начертае онази диаграма.

– Не съм сигурен за това. Онази диаграма е от нещата, които тя би направила в свободното си време за забавление. Както и да е. Двамата с нея невинаги сме съгласни за всичко, но за едно нещо мненията ни съвпадат напълно: ти не бива да бъдеш замесена в нашия сексуален живот, така че няма смисъл да обсъждаме това.

Тя подпря лакът на масата и отпусна брадичка на ръката си. Вълнистите ѝ светлоруси коси се люшнаха напред и обрамчиха лицето ѝ като воал. Идеална поза за рисуване.

– Чувствам се ужасно. Моя е вината, че любовният ви живот е в руини. Ако не беше тази връзка.