Огнено сърце

ГЛАВА 1 Ейдриън

Няма да лъжа. Когато влязох в стаята и видях гаджето си да чете книга с имена за бебета, сърцето ми едва не спря.

– Не съм специалист – подех, подбирайки думите внимателно. – Е, всъщност съм. И съм напълно сигурен, че трябва да направим определени неща, преди да започнем да четем това.

Сидни Сейдж, гореспоменатото гадже и светлината на живота ми, дори не вдигна глава, макар че върху устните ѝ се мярна лека усмивка.

– Това е за посвещаването – заяви спокойно, сякаш говореше, че ще лакира ноктите си или ще пазарува от бакалията, а не ставаше дума за присъединяването ѝ към вещерско сборище. – Трябва да имам "магьосническо" име, което те ще използват по време на сбирките.

– Добре. Магьосническо име, посвещаване. Просто още един обикновен ден, а? – Не че точно аз имах право да се изказвам по въпроса, имайки предвид, че съм вампир, с удивителни, но доста сложни способности да лекувам хората и да им въздействам с внушението.

Този път си спечелих широка усмивка. Сидни вдигна глава. Следобедните слънчеви лъчи, струящи през прозореца на спалнята ми, затанцуваха в очите ѝ, които заискриха с кехлибарена светлина. Разшириха се от изненада, когато забеляза трите кутии, които носех.

– Какво е това?

– Революция в музиката – обявих благоговейно и ги оставих на пода. Отворих най-горната и извадих стар грамофон. – Видях обява, че някакво момче ги продава в кампуса. –

Отворих кутията, пълна с плочи, и извадих "Слухове" на Флийтуд Мак. – Сега вече мога да слушам музика в най-чиста форма.

Сидни не изглеждаше впечатлена; доста изненадващо, като се има предвид, че тя смята моя класически форд "Мустанг" от 1967 – който кръсти Ивашкинатор – за нещо като светиня.

– Сигурна съм, че дигиталната музика е не по-малко чиста. А това си е чисто пилеене на пари, Ейдриън. Мога да кача в телефона си всички песни от тези плочи.

– Можеш ли да качиш в телефона си и останалите шест кутии с плочи, които са в колата ми?

Тя примигна удивено, сетне ме стрелна с предпазлив поглед.

– Ейдриън, колко плати за всичко това?

Подминах въпроса ѝ.

– Хей, все още разполагам с достатъчно пари за вноските за колата. – Поне не трябваше да плащам наем за апартамента, тъй като бе платен предварително, но оставаха още много други сметки. – Освен това вече разполагам с по-голям бюджет за подобни удоволствия, след като една персона ме накара да откажа цигарите и ме лиши от някой и друг час на блаженство.

– По-скоро от цял щастлив ден – подхвърли дяволито любимата ми. – Грижа се за здравето ти.

Приседнах на леглото до нея.

– Също както аз се грижа за теб и за пристрастеността ти към кофеина. – Бяхме сключили сделка, формирайки наша собствена група за подкрепа. Аз отказах цигарите и сведох алкохола до едно питие на ден. Тя заряза маниакалната си диета и броенето на всяка калория и вече пиеше само по едно кафе на ден. Изненадващо, но на Сидни ѝ бе много по-трудно да намали кафето, отколкото аз алкохола. В онези първи дни дори обмислях сериозно дали да не я вкарам в някоя рехабилитационна клиника за зависими от кофеина.

– Моето не беше пристрастеност – промърмори тя с горчива нотка в гласа. – По-скоро е... стил на живот.

Тя се засмя, а аз привлякох лицето ѝ към моето за целувка и като е магическа пръчка целият свят изчезна. Нямаше именници, плочи, навици. Съществуваха само тя и устните ѝ. По един необикновен начин успяваха да бъдат едновременно меки и пламенни. Всички останали я смятаха за скована и студена. Единствено аз знаех истината за страстта и неудържимата жажда, стаени в душата ѝ – е, аз и Джил, момичето, което може да прониква в съзнанието ми заради телепатичната връзка между нас.

Докато полагах Сидни върху леглото, в ума ми се мярна онази мимолетна мисъл, която никога не ме е напускала, колко забранено и нередно е това, което правехме. Хората и мороите дампири са престанали да се смесват, когато моята раса се е скрила от света през Средновековието. Направили сме го заради безопасността си, решавайки, че е по-добре човешките същества да не знаят за съществуването ни. Сега, моите хора и нейните (онези, които знаят за мороите) смятат подобни отношения за грешни, а някои кръгове дори за извратени и гнусни. Но на мен не ми пука. Не ме е грижа за нищо, освен за нея и колко силно ме подлудяват докосванията ѝ. В същото време присъствието ѝ усмиряваше бурите, бушуващи в мен.

Това не означаваше, че парадирахме с връзката си. Всъщност любовта ни беше строго пазена тайна, която изискваше много криене и промъкване и внимателно обмислено планиране. Дори и в момента часовникът тиктакаше. Сегашната ни среща беше част от ежедневното ни разписание. През последния час в училище Сидни имаше извънкласно занятие, което се водеше от една доста снизходителна учителка, благодарение на която тя можеше да си тръгне по-рано и да дотича при мен. Така двамата имахме на разположение един скъпоценен час да се целуваме и галим или да разговаряме – обикновено се отдавахме на ласките, още по-трескави и настойчиви заради постоянното напрежение, тегнещо над нас – а след това тя се връщаше в частното училище, точно когато приключваха занятията на досадната ѝ сестра Зоуи, която мразеше вампирите и се боеше от тях.

Някак си Сидни имаше вграден, вътрешен часовник, който я предупреждаваше, че е време да тръгва. Мисля, че това беше част от вродената ѝ способност да мисли наведнъж за сто неща. Но не и аз. В тези моменти мислех само как да сваля блузата ѝ и дали този път ще преодолея сутиена. Досега нямах подобен успех.

Тя се изправи, страните ѝ пламтяха, а златистата ѝ коса бе разрошена. Беше толкова красива, че душата ме заболя. Винаги съм мечтал отчаяно да я нарисувам в тези моменти и да увековеча този поглед в очите ѝ. Те сияеха с мекота, която съм зървал и друг път, с абсолютната и пълна уязвимост на някой, който обикновено е толкова сдържан и аналитичен за всичко останало в живота си. Ала при все че рисувам що-годе прилично, беше отвъд уменията ми да я пресъздам върху платното.

Тя облече блузата си и я закопча, скривайки ярката тюркоазена дантела с консервативното одеяние, което използваше като броня. През последния месец Сидни бе обновила изцяло сутиените си и макар да ми беше тъжно да ги гледам как изчезват под дрехите, се чувствах щастлив да зная, че те са там, тези тайни цветни петънца в живота ѝ.

Когато тя приближи до огледалото на тоалетката ми, аз призовах частица от магията на духа, за да зърна аурата ѝ, енергията, която се излъчваше от всички живи твари. От магията в гърдите ми се надигна прилив на удоволствие и тогава я видях, онази сияеща светлина, която я заобикаляше. Беше типична за нея – жълти отблясъци, характерни за аналитичните умове, преплетени с тъмновиолетовия цвят на страстта и одухотвореността. Кратък миг и аурата ѝ избледня, както и смъртоносната възбуда от въздействието на магията на духа.

Тя приглади косата си и сведе поглед.

– Какво е това?

– Хм? – Застанах зад нея и обвих ръце около кръста ѝ. Тогава видях какво държеше в ръка и замръзнах: копчета за ръкавели с проблясващи рубини и диаманти. И изведнъж топлината и радостта, които до този миг ме изпълваха, бяха изместени от познатия студен мрак. – Преди няколко години леля Татяна ми ги подари за рождения ден.

Сидни вдигна едното, огледа го с око на познавач и се усмихна.

– Струва цяло състояние. Това е платина. Продай ги и ще разполагаш с доживотна издръжка. Ще можеш да си купиш всички плочи, които желаеш.

– По-скоро ще спя в кашон, отколкото да ги продам.

Тя долови промяната в мен и се извърна. В очите ѝ се четеше безпокойство.

– Хей, само се шегувах. – Ръката ѝ докосна нежно лицето ми. – Няма нищо. Всичко е наред.

Но не беше наред. Светът внезапно се превърна в жестоко, безнадеждно и пусто място след смъртта на моята леля, кралицата на мороите и единствената ми роднина, която никога не ме е съдила. Буца заседна в гърлото ми, стените сякаш се прихлупиха над мен, когато си припомних за жестокото ѝ убийство; пред очите ми се заредиха онези кървави снимки, които разнасяха наоколо, докато се опитваха да открият убиеца ѝ. Нямаше значение, че този убиец бе заловен и осъден на смърт. Това нямаше да върне леля Татяна. Тя си бе отишла, в други места, където не можех да я последвам – поне засега – а аз бях тук, самотен, незначителен и объркан.

– Ейдриън.

Гласът на Сидни бе спокоен, но твърд, и аз бавно се изтръгнах от отчаянието, връхлетяло ме толкова бързо и с такава сила – мрак, който се усилваше с годините, колкото повече използвах магията на духа. Това бе цената да притежаваш подобна сила и тези внезапни промени в настроението ми напоследък зачестяваха. Впих поглед в очите ѝ и светът отново се обля в светлина. Все още скърбях за леля си, но Сидни беше тук, моята надежда и опора. Не бях сам. Не бях неразбран. Преглътнах, кимнах и я дарих с плаха усмивка, докато тъмната ръка на духа бавно отслабваше хватката си. Засега.

– Добре съм. – Видях съмнението в очите ѝ и я целунах по челото. – Наистина. Трябва да вървиш, Сейдж. Зоуи ще започне да се чуди къде си, а и ще закъснееш за срещата си с вещерското сборище.

Няколко минути тя се взира загрижено в мен, сетне лицето ѝ малко се проясни.

– Добре. Но ако се нуждаеш от нещо.

– Зная, зная. Ще се обадя по телефона на любовта.

Това върна усмивката ѝ. Напоследък се бяхме сдобили с тайни предплатени мобилни телефони, които алхимиците – организацията, за която Сидни работеше – нямаше да могат да проследят. Не че проверяваха редовно телефона ѝ, но със сигурност щяха да го направят, ако решат, че се случва нещо подозрително, а ние не желаехме да следят есемесите и телефонните ни разговори.

– А и тази нощ ще дойда – додадох аз.

Тя отново стана сериозна.

– Ейдриън, не. Това е твърде рисковано.

Още една от способностите на владеещия магията на духа бе да се явява в сънищата на другите или по-точно да ги създава. Това бе удобен начин да поговорим, след като не разполагахме с много време, за да го правим в реалния свят – а и защото напоследък, докато бяхме будни, не посвещавахме много време на разговори – но както винаги, когато използвах духа, това застрашаваше здравия ми разум. Сидни много се притесняваше, но за мен беше дреболия, щом можех да бъда с нея.

– Без възражения – предупредих я. – Искам да съм в течение на нещата. Зная, че и ти желаеш да си наясно какво става с мен.

– Ейдриън.

– Няма да остана дълго – обещах ѝ.

Тя се съгласи неохотно, изобщо не изглеждаше доволна – и аз я изпратих до вратата. Докато прекосявахме дневната, се спря пред малкия аквариум, поставен близо до прозореца. Усмихна се, коленичи и потропа по стъклото. Вътре имаше дракон.

Не, не съвсем. Всъщност се наричаше калистан, но ние рядко използвахме това наименование. Обикновено му викахме Хопър. С помощта на магия Сидни го бе призовала като помощник, от някакво демонично царство. Най-често помощта му се състоеше в това да изяжда всичката храна в апартамента ми. Двамата със Сидни бяхме обвързани с него и заради доброто му здраве се редувахме да бъдем с него. Но откакто Зоуи пристигна, моят апартамент се превърна в негова постоянна резиденция. Сидни вдигна капака на аквариума и позволи на малкото златисто, люспесто същество да скочи в дланта ѝ. То се взря в нея с обожание, напълно разбираемо за мен.

– Вече доста време си в тази форма – рече тя. – Готов ли си за почивка?

Хопър можеше да съществува в живата си форма или да бъде превърнат в малък кварц, подобен на статуетка. Това помагаше да се избегнат неудобните въпроси, когато наоколо имаше други хора, но само тя можеше да променя формата му.

– Да. Той не спира да ми яде боите. А и не искам да се звери насреща ми, докато те целувам за довиждане.

Тя то погъделичка леко по брадичката и изрече заклинанието, което го превърна в парче опушен кристал. Така животът определено беше по-лесен, но здравето му изискваше от време на време да придобива отново живата си драконовска форма. А и освен това малкото приятелче бе започнало да проявява подчертана привързаност към мен.

– Ще го взема за малко – заяви Сидни и го пъхна в чантата си. Дори и да не беше жив, близостта ѝ пак щеше да му действа добре.

Освободен от втренчения поглед на малките кръгли очички на Хопър, аз я дарих с дълга целувка за сбогуване, която не ми се искаше да свършва. Взех лицето ѝ в шепи.

– План за бягство номер седемнайсет – обявих. – да избягаме и да отворим сергия за продажба на сокове във Фресно[1].

– Защо във Фресно?

– Звучи ми като място, където хората пият много сок.

Тя се ухили и отново ме целуна. Плановете за бягство бяха нашата обичайна шега, винаги доста пресилени и номерирани на случаен принцип. Обикновено ми хрумваха в момента. Но най-тъжното беше, че това бяха най-добрите планове, с които разполагахме. И на двама ни беше болезнено ясно, че трябва да живеем за настоящето, защото бъдещето бе твърде несигурно.

Трудно беше да се прекъсне тази втора целувка, но Сидни най-после отдръпна устни от моите, а аз я изпратих с поглед, докато вървеше към вратата. Когато я нямаше, апартаментът като че ли ставаше по-тъмен.

Донесох останалите кутии от колата и се зарових в съкровищата си. Повечето от албумите бяха от шейсетте и седемдесетте, имаше малко и от осемдесетте. Не бяха подредени, но нямах и намерение да ги пренареждам. След като Сидни превъзмогне убеждението си, че те са напразно пилеене на пари, няма да устои на природата си и ще ти подреди по изпълнители, жанр или цвят. Включих грамофона в дневната и извадих наслуки един албум. Оказа се "Machine Head" на Дийп Пърпъл.

Разполагах с няколко часа преди вечеря, затова застанах пред статива и се взрях в бялото платно, опитвайки се да реша как да се справя с настоящата си задача по рисуване с маслени бои за напреднали: автопортрет. Не беше нужно да се постигне точна прилика. Можеше да бъде абстрактен. Можеше да бъде всякакъв, само да изобразява мен. Не знаех какво да правя. Можех да нарисувам всеки друг, когото познавам. Навярно не бих могъл да уловя точно онова възторжено изражение на Сидни, докато я държа в прегръдките си, но можех да нарисувам аурата ѝ или цвета на очите ѝ. За мен нямаше да бъде трудно да нарисувам замисленото, деликатно лице на моята приятелка Джил Мастрано Драгомир, младата принцеса на мороите. Със същата лекота изпод четката ми щяха да се появят яркочервени рози като дар за моето бивше гадже, което разби сърцето ми, но при все това аз продължавах да ѝ се възхищавам.

Но себе си? Не знаех как да пресъздам себе си. Може би беше просто творческа криза. Може би не се познавах. Докато се взирах в платното, объркването и безсилието ми нарастваха и трябваше да се преборя с желанието да отида до зарязания напоследък шкаф с напитки и да си налея едно. Алкохолът невинаги помагаше да се издигнеш до висините на изкуството, но обикновено даваше вдъхновение. Почти усетих вкуса на водката. Можех да я смеся с портокалов сок и да се преструвам, че съм здрав и всичко е наред. Пръстите ми потрепнаха и краката ми едва не ме понесоха към кухнята – но устоях. Искреността в очите на Сидни прогаряше съзнанието ми и аз се съсредоточих отново върху платното. Мога да направя това и трезвен. Обещах ѝ, че ще пия само по една чаша на ден и спазвах дадената дума. И засега това единствено питие ми бе нужно в края на деня, преди да си легна. Не спях добре. Никога, през целия си живот, не съм имал добър сън, затова използвах всичко, което можеше да ми помогне.

Ала решението ми да остана трезвен не ми донесе вдъхновение и към пет часа платното все още оставаше празно. Станах и разкърших схванатото си тяло. Усетих как мракът се завръща. Изпитвах повече гняв, отколкото тъга, примесен с разочарование, че не успях да се справя. Преподавателите ми по изобразително изкуство твърдяха, че притежавам талант, но в моменти като този се чувствах като безделник и неудачник, за какъвто повечето хора винаги са ме смятали. Ставаше още по-потискащо, когато се замислех за Сидни. Тя знаеше абсолютно всичко и можеше да преуспее във всяка област, която пожелаеше. Като оставим настрана проблемът, че съм дампир, а любимата ми – човек, не спирам да си задавам въпроса какво бих могъл да ѝ предложа. Аз дори не мога да произнасям половината от нещата, които я интересуваха, камо ли да ги обсъждам. И ако някога успеем да водим що-годе нормален живот заедно, тя ще работи и ще плаща сметките, а аз ще седя у дома, ще чистя и ще готвя. Но и за това не ме бива. Ала ако иска, когато се прибере вечерта у дома, да завари един неотразим красавец със секси прическа, то аз вероятно нямаше да я разочаровам.

Знаех, че тези страхове се усилваха от духа. Не всички бяха реални, но ми беше трудно да се отърся от тях. Зарязах рисуването и излязох, надявайки се да се разсея в настъпващата вечер. Слънцето залязваше на хоризонта, а вечер през зимата в Палм Спрингс можеше да се излиза само по тънко яке. Това бе любимото време за мороите, когато светлината не е толкова силна, за да пи причинява неудобство. Ние можехме да издържаме на дневна светлина, за разлика от стригоите – неживи вампири, които убиват, за да пият кръв. Слънчевата светлина ги убиваше, което беше преимущество за нас. Нуждаехме се от всичко, което можеше да ни помогне, в борбата срещу тях.

Подкарах към Виста Азул, предградие само на десет минути от центъра на града, където се намираше "Амбъруд" – подготвителното частно училище с пансион, където пребиваваха Сидни и останалите от нашата пъстроцветна група. Сидни обикновено бе шофьорът на бандата, но тази вечер съмнителната чест се бе паднала на мен, тъй като тя трябваше да отиде на тайната среща с вещерското сборище. Когато пристигнах, тайфата ме чакаше на тротоара пред женското общежитие. Наведох се през седалката до мен и отворих вратата.

– Скачайте на борда! – подканих ги.

Те се натикаха вътре. Сега бяха пет, ако не броим мен, а когато Сидни беше тук, достигахме щастливото число седем. При пристигането ни в Палм Спрингс бяхме само четирима. Джил – причината да се намираме тук – се настани до мен и ми се усмихна сияйно.

Ако Сидни беше главната успокояваща сила в живота ми, Джил бе втората. Тя бе само на петнайсет, със седем години по-малка от мен, но от нея се излъчваха мъдрост и благодат. Сидни беше любовта на живота ми, но Джил ме разбираше, както никой друг не можеше. И нямаше как да не е така с телепатичната връзка помежду ни. Тази връзка бе създадена, когато миналата година използвах магията на духа, за да я спася – когато казвам "спася", имам предвид точно това. Джил беше мъртва, за по-малко от минута, но при все това мъртва. Приложих цялата сила на духа, за да сътворя истинско чудо на изцелението и да я върна, преди да се пресели завинаги в света на мъртвите. Това чудо ни свърза с връзка, която ѝ позволяваше да усеща и вижда емоциите и мислите ми – но това не важеше за мен.

Хората, върнати към живота по този начин, се наричаха "целунати от сянката" и само това бе достатъчно, за да обърка всяко хлапе. А в добавка Джил имаше нещастието да бъде една от двете последни потомки на отмираща моройска кралска фамилия. Това бе последната разтърсваща новина в живота ѝ, а сестра ѝ Лиса – кралица на мороите и моя добра приятелка – се нуждаеше от живата Джил, за да се задържи на трона. Онези, които се противопоставяха на либералното управление на младата кралица, естествено желаеха смъртта на Джил, за да се позоват на древния закон на мороите, според който монархът трябва да има поне един жив член на семейството, за да остане на трона. И така на някому бе хрумнала съмнително блестящата идея да скрият Джил в град насред пустинята. Ама сериозно, кой вампир би искал да живее тук? Това определено бе въпросът, който много често си задавах.

Тримата бодигардове на Джил се настаниха на задната седалка. Всички бяха дампири – наполовина хора, наполовина морои, от времето, когато нашите две раси са се смесвали със свободна любов, без бракове. Те бяха по-силни и по-бързи от нас, останалите, което ги правеше идеални воини в битките срещу стригои и убийци на моройските крале. Еди Кастъл на практика беше водач на групата, здрав и надежден като скала, който охраняваше Джил от самото начало. Анджелина Дос, червенокосо и буйно момиче дампир, не беше толкова надеждна и непоклатима. И като казвам "не толкова надеждна", имам предвид, че изобщо не можеше да се разчита на нея. При все това беше като истински ураган, когато се стигнеше до битка. Нийл Реймънд, най-новото попълнение в групата, беше висок, благопристоен и скучен. По причини, които не проумявах, Джил и Анджелина изглежда смятаха сериозното му и сковано поведение за признак на благороден характер. Фактът, че бе учил в Англия и имаше британски акцент, явно покачваше нивото на естрогена им.

Последният член на групата още стоеше на тротоара, явно не желаейки да влезе в колата. Зоуи Сейдж, сестрата на Сидни.

Тя се наведе напред и погледът ми срещна кафяви очи, почти същите като на Сидни, но не толкова златисти.

– Няма място – промърмори тя. – В колата няма достатъчно място за всички.

– Не е вярно – уверих я. Като по команда Джил се приближи към мен. – Тази седалка може да побере трима. Дори последният собственик е сложил допълнителен колан. – Макар че в модерните времена така бе по-безопасно, Сидни едва не бе получила инфаркт заради промяната в оригиналното купе на мустанга. – А и нали сме роднини? – За да можем да общуваме по-лесно, в "Амбъруд" се подвизавахме като братя, сестри или братовчеди. Но когато Нийл пристигна, алхимиците решиха да не го представят за поредния роднина, тъй като щеше да изглежда донякъде абсурдно.

Зоуи се втренчи за няколко секунди в празното място. При все че седалката бе достатъчно дълга, пак щеше да седи почти сгушена до Джил. Зоуи беше в "Амбъруд" вече от месец, но все още бе пълна с предубеждения и предразсъдъци към вампирите и дампирите. Познавах ги добре, защото някога и Сидни напълно ги споделяше. Това бе нелепо, тъй като мисията на алхимиците беше да запази света на вампирите и на свръхестественото в тайна от хората, за които се опасяваха, че няма да могат да ги възприемат. Алхимиците вярваха, че ние сме извращения на природата, дяволски изчадия, които е най-добре да се избягват и да се държат по-далеч от хората, за да не ги опетним със злото. Те ни помагаха неохотно, но бяха много полезни в ситуации като тази с Джил, когато се налагаше да водят дискретни преговори с властите и училищната управа. Алхимиците бяха ненадминати в подобни дела. Това беше първоначалната мисия на Сидни – да облекчи доброволното изгнание на Джил, тъй като алхимиците не искаха да избухне гражданска война сред мороите. Зоуи бе изпратена наскоро като стажантка от алхимиците и се бе превърнала в трън в задника и огромна пречка за нашата тайна любов със Сидни.

– Не си длъжна да идваш, ако те е страх – казах аз. Едва ли можех да изрека нещо, което повече да я мотивира. Тя копнееше да стане супер алхимик, най-вече за да впечатли баща си, който, съдейки по многото истории, които бях чувал за него, беше голям задник.

Зоуи пое дълбоко дъх и се овладя. Без да промълви нито дума, се качи в колата до Джил и затръшна вратата, като максимално се свря в нея.

– Сидни трябваше да остави сува – измърмори тя след малко.

– Между другото, къде е Сейдж? Ъ, искам да кажа старшата Сейдж – уточних, когато потеглихме от улицата пред училището. – Не че не ми харесва да ви развеждам с колата, приятелчета. Трябва да ми купиш малка черна фуражка, сладкишче. – Смушках Джил, която на свой ред ме ръгна. – Можеш да сътвориш нещо подобно в кръжока по шев и кройка.

– Тя изпълнява поръчка за някакъв проект на госпожа Теруилиджър – отвърна Зоуи с неодобрителна нотка в гласа. – Постоянно върши нещо за нея. Не разбирам защо проучванията но история отнемат толкова много време.

Зоуи не подозираше, че проектът, в който бе ангажирана Сидни, е посвещаването ѝ във вещерското сборище на учителката ѝ. Човешката магия все още беше странна и мистериозна за мен – и абсолютна анатема за алхимиците – но Сидни очевидно притежаваше вродена магическа дарба. Нищо чудно, след като всичко ѝ се отдаваше с такава лекота. Тя бе преодоляла страховете си от магията, също както и страховете си от мен, и напоследък с настървение изучаваше магии под ръководството на откачената си, но симпатична наставница Джаки Теруилиджър. Би било слабо да се каже, че подобни занимания няма да допаднат на алхимиците. Всъщност би могло да се спори кое ще ги вбеси повече: изучаването на магиите или любовното ѝ увлечение по един вампир. Щеше да е комично, ако не се тревожех, че коравосърдечните фанатици сред алхимиците могат да сторят нещо ужасно на Сидни, ако някога я заловят. Ето защо присъствието на Зоуи, която се бе залепила почти неотлъчно за нея, правеше напоследък всичко толкова опасно.

– Защото Сидни е такава – обади се Еди от задната седалка. В огледалото за обратно виждане зърнах усмивката му, макар че погледът му постоянно бе остър и напрегнат, докато оглеждаше всичко наоколо за дебнещи опасности. Двамата с Нийл бяха обучени за пазители – дампирска организация на най-смелите и опитни бодигардове, защитаващи мороите. – На нея ѝ се струва недостатъчно да се посвети дори сто процента на една задача.

Зоуи поклати недоволно глава. Изглежда, не оцени шегата, за разлика от нас, останалите.

– Това е само един тъп предмет. Трябва просто да вземе изпита.

Не, помислих си. Тя изпитва необходимост да учи. Сидни учеше усърдно не само заради мисията си. Правеше го, защото ѝ доставяше удоволствие. За нея нямаше да има по-голяма радост от тази да се потопи в мъчителната и досадна атмосфера в колежа, където можеше да научи всичко, което искаше.

Но вместо това тя следваше семейната традиция, готова винаги да се отзове на поредната задача, възложена от алхимиците. Имаше диплома за завършено средно образование, но се отнасяше към повторното си обучение също така сериозно, както и към първото, жадна да научи колкото се може повече.

Някой ден, когато всичко това свърши и Джил ще бъде в безопасност, ще избягаме от всичко. Не знаех къде, не знаех как, но Сидни щеше да се погрижи за подробностите. Щеше да избяга от гнета на алхимиците и да стане доктор по история Сидни Сейдж, докато аз. Е, аз все ще върша нещо.

Усетих една малка ръка да докосва моята и за миг се извърнах. Видях Джил да ме гледа съчувствено със сияещите си нефритени очи. Знаеше за какво си мисля, знаеше за фантазиите, на които често се отдавах. Усмихнах ѝ се вяло.

Прекосихме града, сетне се отправихме към предградията на Палм Спрингс, където се намираше къщата на Кларънс Донахю, единственият морой, достатъчно глупав, за да живее в тази пустиня, преди аз и приятелите ми да пристигнем миналата есен. Старият Кларънс беше симпатичен чудак, който посрещна приятелски необичайната ни група от морои и дампири, отвори гостоприемно вратите на дома си за нас и ни позволи да използваме неговата захранваща – икономката Дороти. За разлика от стригоите, ние, мороите не убиваме за кръв, но се нуждаем от нея поне два пъти седмично. За щастие, на света имаше много хора, готови с радост да ни предоставят своята, в замяна на живот, прекаран в блажената еуфория на ендорфините, които се освобождаваха при ухапване от вампир.

Открихме Кларънс в дневната, седнал удобно в голямо и дълбоко кожено кресло. Държеше лупа в ръка и четеше някаква стара книга. Когато влязохме, вдигна сепнато глава.

– Дошли сте в четвъртък! Каква приятна изненада.

– Петък е, господин Донахю – осведоми го мило Джил и се наведе да го целуне по бузата.

Той я погледна с обич.

– Така ли? Не беше ли тук вчера? Е, няма значение. Сигурен съм, че Дороти ще ви се зарадва.

Дороти, неговата икономка на средна възраст, наистина изглеждаше много доволна. Тя бе ударила джакпота, когато двамата с Джил пристигнахме в Палм Спрингс. Старите морои пият много по-малко кръв от младите и при все че Кларънс все още понякога я даряваше с опиянението на ендорфините, редовните ни посещения с Джил бяха за нея източник на постоянна наслада.

Джил забърза към Дороти.

– Да вървим ли?

Възрастната жена кимна нетърпеливо и двете напуснаха стаята, за да се уединят. Върху лицето на Зоуи се изписа отвращение, но не каза нищо. Като видях изражението ѝ и как седна по-далеч от останалите, както някога правеше Сидни, едва сподавих усмивката си.

Анджелина напрано подскачаше върху дивана.

– Какво има за вечеря? – Тя имаше особен южняшки акцент, тъй като бе отраснала в затънтена планинска комуна, състояща се от морои, дампири и човешки същества – единствените, за които знаех, че живеят в смесени бракове. Всички останали от съответните им раси се отнасяха към подобни бракове с ужас, примесен с неволно възхищение. Колкото и да бе привлекателна тази откритост в отношенията им, дори и в най-безумните ми фантазии не ми бе хрумвало да отида да живея сред тях заедно със Сидни. Мразех лагерите.

Никой не ѝ отговори. Анджелина огледа всички присъстващи.

– Е? Защо тук гама нищо за ядене?

Дампирите не пият кръв и се хранят с обикновена храна, като хората. Мороите също се нуждаят от подобна храна, макар и в много по-малки количества. Изискваше се доста енергия, за да се поддържа активния метаболизъм на дампирите.

Тези редовни сбирки се бяха превърнали в нещо като семейни вечери, на които се консумираше не само кръв, но и обичайна храна. Беше много приятно да се преструваме, че водим нормален живот.

– Тук винаги е имало храна – изтъкна тя недоволно, в случай че някой не е забелязал. – Хареса ми индийската храна, която ядохме онзи ден. Масала или нещо подобно. Но не съм сигурна дали си струва да ходим в заведението, докато не започнат да я наричат с американски имена. Така не е много любезно.

– Обикновено Сидни се грижи за храната – поясни Еди, без да обръща внимание на познатата и забавна склонност на Анджелина да се отплесва.

– Не обикновено – поправих го аз, – а винаги.

Погледът на Анджелина се насочи към Зоуи.

– Защо не купи нещо за ядене?

– Защото това не е моя работа! – вирна глава Зоуи. – Ние сме тук, за да поддържаме прикритието на Джил и да сме сигурни, че тя ще остане незабелязана. Но работата ми не включва задължението да ви храня, приятелчета.

– В какъв смисъл? – попитах. Знаех прекрасно, че въпросът ми е гаднярски, но не можах да се сдържа. Нужно ѝ бе малко време, за да схване двойния смисъл. Отначало пребледня; после лицето ѝ пламна негодуващо.

– Нито в единия, нито в другия! Аз не съм ви слугиня. Нито пък Сидни. Не разбирам защо тя винаги се грижи за вас. Би трябвало да се занимава само с нещата, които са нужни за оцеляването ви. Поръчването на пица не е едно от тях.

Престорих се, че се прозявам, и се отпуснах на облегалката на дивана.

– Може би тя смята, че ако сме добре нахранени, вие двете няма да ни се струвате толкова апетитни.

Зоуи беше твърде ужасена, за да отговори, а Еди ми метна изпепеляващ поглед.

– Достатъчно. Не е толкова трудно да се поръча пица. Аз ще го направя.

Джил се върна точно когато той затваряше телефона, а върху лицето ѝ играеше развеселена усмивка. Очевидно вече знаеше за размяната на реплики. Телепатичната връзка не беше постоянна, но явно днес беше силна. След като проблемът с храната се реши, помежду ни изненадващо се възцари приятелско разбирателство – е, като се изключи Зоуи, която само ни наблюдаваше и чакаше. Отношенията между Анджелина и Еди бяха неочаквано сърдечни и дружелюбни, въпреки неотдавнашната любовна история помежду им, завършила катастрофално. Анджелина бе продължила напред и сега се преструваше на увлечена по Нийл. Дори и Еди да бе наранен, не го показваше, но това бе съвсем типично за него. Според Сидни той тайно бе влюбен в Джил, още нещо, което идеално прикриваше.

Аз бих одобрил любовта им, но Джил, също като Анджелина, се преструваше, че е влюбена в Нийл. И за двете момичета това беше игра, но никой – дори Сидни – не ми вярваше.

– Харесва ли ти това, което поръчахме, или искаше нещо друго? – обърна се Анджелина към Нийл. – Не каза нищо.

Той поклати глава с обичайната си невъзмутима физиономия. Черната му коса беше много късо подстригана. Сдържаният му строг вид несъмнено би се понравил на алхимиците.

– Не мога да си губя времето, за да споря за незначителни неща, като перони и гъби. Ако бяхте учили в училището ми в Девъншир, щяхте да ме разберете. Когато бях във втори курс, ни зарязаха сами насред блатото, за да си търсим храна и да се научим как да оцеляваме. Ако прекарате три дни само на клони и трева, изобщо няма да обсъждате храната си.

Анджелина и Джил заахкаха и заохкаха възхитено, сякаш това бе най-мъжкарският и геройски подвиг, за който бяха чували някога. Изражението на Еди илюстрираше мислите ми – чудех се дали този тип е сериозен или е просто самороден гений, ръсещ мъдрости, от които направо да си припаднеш.

Мобилният телефон на Зоуи иззвъня. Тя погледна дисплея и скочи разтревожено на крака.

– Татко е. – И без да се обърне, отговори на обаждането, докато излизаше забързано от стаята.

Не бях от тези, които обикновено ги връхлитат всякакви лоши предчувствия, но по гръбнака ми пробягаха ледени тръпки. Бащата на сестрите Сейдж не беше някой сърдечен и дружелюбен тип, който ще се обади, за да побъбри с дъщеря си в работно време. Още повече, когато знаеше, че Зоуи изпълнява специална мисия на алхимиците. Ако се бе случило нещо, то засягаше и Сидни, а това ме безпокоеше.

Почти не обръщах внимание на разговора и броях минутите до завръщането на Зоуи. Когато тя най-сетне се появи, пребледнялото ѝ лице издаваше, че съм бил нрав. Нещо лошо се бе случило.

– Какво има? – попитах с тревога. – Сидни добре ли е? – Твърде късно осъзнах, че не би трябвало да проявявам специална загриженост за Сидни. Дори приятелите ни не знаеха за нас. За щастие, вниманието на всички бе приковано към Зоуи.

Тя поклати бавно глава, с разширени и невярващи очи.

– Аз. Не зная. Става дума за родителите ми. Развеждат се.