Огън и кръв

Смъртта на Драконите Ренира отхвърлена

В Кралски чертог кралица Ренира се оказвала все по-изолирана с всяка нова измяна. Заподозреният обърни плащ Адам Веларион избягал преди да може да бъде подложен на разпит. Бягството му доказало неговата вина, промърморила Белия червей. Лорд Селтигар се съгласил и предложил нов наказателен налог за всяко дете, родено извън съпружеското ложе. Такъв налог щял не само да напълни хазната на Короната, но можел също тъй да отърве кралството от хиляди копелета.

Нейна милост обаче имала по-неотложни грижи от съкровищницата си. Със заповедта си за арестуването на Адам Веларион тя загубила не само дракон и драконов ездач, но и своята Ръка на кралицата също така… а повече от половината армия, отплавала от Драконов камък, за да завладее Железния трон, била съставена от мъже, заклети на дома Веларион. Когато станало известно, че лорд Корлис чезнел в тъмниците под Червената цитадела, те започнали да изоставят каузата ѝ със стотици. Някои се добрали до Площада на Кърпача, за да се влеят в тълпите, събрани около Пастира, докато други се измъкнали през задни врати или през стените с намерението да се върнат в Дрифтмарк. Не можело да се разчита и на онези, които останали. Това се доказало, когато двама от заклетите мечове на Морската змия, сир Денис Дърваря и сир Торон Верния, влезли със сеч вътре в подземията, за да освободят своя лорд. Плановете им били издадени на лейди Мизерия от една курва, с която спял сир Торон, и кандидат-избавителите били заловени и обесени.

Двамата рицари умрели на разсъмване, ритали и се гърчели на стените на Червената цитадела, докато клуповете се стягали около вратовете им. Същия този ден, скоро след залез-слънце, друг ужас споходил двора на кралицата. Хелена Таргариен, сестра, съпруга и кралица на крал Егон II, и майка на неговите деца, се хвърлила от прозореца си в Твърдината на Мегор и издъхнала нанизана на железните шипове, набити по дъното на сухия ров долу. Била едва на двайсет и една.

След половин година пленничество защо кралицата на Егон е трябвало да избере тази нощ, за да сложи край на живота си? Гъбата уверява, че Хелена била с дете след онези дни и нощи, в които била продавана като обикновена курва, но това обяснение е само толкова достоверно, колкото приказките му за „Бардака на кралиците“, което ще рече, че изобщо не е достоверно. Великият майстер Мункун вярва, че ужасната гледка как умирали сир Торон и сир Денис я тласнал към акта, но ако младата кралица е познавала двамата мъже, то е могло да бъде само като нейни тъмничари, а няма никакво доказателство, че е била свидетелка на обесването им. Септон Юстас допуска, че лейди Мизерия, Белия червей, избрала тази нощ, за да каже на Хелена за смъртта на нейния син Мелор и грозната му кончина, макар че какъв мотив е могла да има, за да го направи, освен проста злоба, е трудно да си представим.

Майстери може да спорят за истинността на такива твърдения… но в същата онази съдбовна нощ една по-мрачна приказка се разправяла по улиците и уличките на Кралски чертог, в ханове, бардаци и кръчми, и дори в свята септа. Кралица Хелена била убита, шепнела мълвата, също като синовете ѝ преди нея. Принц Демън и неговият дракон скоро щели да са при портите, а с тях и краят на царуването на Ренира. Старата кралица била решена младата ѝ сестра да не доживее, за да злорадства над нейното падение, тъй че пратила сир Лутор Ларжент да сграбчи Хелена с яките си ръце и да я запокити през прозореца върху шиповете долу.

Откъде е дошла тази отровна клевета, би могъл да се запита човек (защото определено е клевета)? Великият майстер Мункун я поставя на прага на Пастира, защото хиляди го чули да клейми и престъплението, и кралицата. Но дали от него произлиза самата лъжа, или просто е повторил думи, чута от други уста? Второто, би искал Гъбата да повярваме. Толкова зла хула е могла да бъде дело само на Ларис Силния, уверява джуджето… защото Кривото стъпало изобщо не бил напуснал Кралски чертог (както скоро щяло да се разкрие), а само се бил скрил в сенките, откъдето продължил да плете заговори и да шепне злословия.

Възможно ли е смъртта на Хелена да е била убийство? Вероятно… но изглежда невероятно кралица Ренира да е била зад него. Хелена Таргариен е била едно сломено същество и не е представлявала никаква заплаха за Нейна милост. Изворите също не ни говорят за някаква особена враждебност помежду им. Ако Ренира е имала намерение за убийство, то със сигурност вдовстващата кралица Алисент е щяла да бъде хвърлена върху шиповете. Нещо повече, разполагаме с доказателство, че по време на смъртта на кралица Хелена сир Лутор Ларжент, предполагаемият убиец, се е хранел с триста от своите златни плащове в казармата до Портата на боговете.

Въпреки всичко слухът за „убийството“ на кралица Хелена скоро бил на устата на половината Кралски чертог. Това, че толкова бързо му повярвали, показва колко напълно се бил настроил градът срещу своята обичана някога кралица. Ренира била мразена; Хелена била обичана. Нито било забравило простолюдието жестокото убийство на принц Джеерис от Кръвта и Сиренето и ужасната смърт на принц Мелор при Горчив мост. Краят на Хелена бил милостиво бърз: един от шиповете я пронизал през гърлото и умряла, без да издаде и звук. А в мига на смъртта ѝ в другия край на града над Хълма на Ренис нейният дракон, Сънеплам, внезапно се надигнала с рев, който разтърсил Драконовата яма, и тя откъснала две от веригите, които я задържали. Когато вдовстващата кралица Алисент била уведомена за кончината на дъщеря ѝ, раздрала дрехите си и изрекла ужасно проклятие над своята съперница.

Същата нощ Кралски чертог се надигнал в кървав метеж.

Безредиците започнали по тесните задни улички в Квартала на бълхите, когато мъже и жени се заизсипвали от пивници, плъши ями и кръчми на стотици, гневни, пияни и уплашени. Оттам метежниците плъзнали из целия град с викове за правосъдие заради мъртвите принцове и убитата им майка. Коли и фургони били преобръщани, дюкяни плячкосвани, домове ограбвани и подпалвани. Златни плащове, опитали се да потушат вълненията, били нападнати и пребити до кръв. Никой не бил пощаден, знатен или простосмъртен. Лордове били замервани със смет, рицари смъквани от седлата им. Лейди Дарла Дедингс видяла как промушили брат ѝ Давос в окото, когато се опитал да я защити от трима пияни коняри, решили да я изнасилят. Моряци, възпрепятствани да се върнат на корабите си, нападнали Речната порта и повели настървена битка с Градската стража. Четиристотин копия били нужни на сир Лутор Ларжент, за да ги разпръсне. Дотогава портата била наполовина насечена на късове и сто души лежали мъртви или издъхващи, четвърт от които — златни плащове.

Никакви такива спасители не дошли за лорд Бартимос Селтигар, чието оградено със стена имение се бранело само от шестима стражи и няколко набързо въоръжени слуги. Когато метежниците нахлули през стените, тези съмнителни защитници захвърлили оръжията си и побягнали, или се присъединили към нападателите. Артур Селтигар, петнайсетгодишно момче, се опълчил храбро на един вход, с меч в ръка, и задържал на разстояние развилнялата се тълпа няколко мига… докато едно вероломно слугинче не пуснало метежниците през задната врата. Храбрият момък бил убит с копие, забито в гърба му. Самият лорд Бартимос се добрал с бой до конюшните, където открил, че всичките му коне били избити или откраднати. Заловен, презреният управител на хазната на кралицата бил вързан на един пилон и изтезаван, докато разкрие къде е скрил цялото си богатство. После един кожар на име Уат обявил, че негово благородие не е заплатил своя „данък кур“ и трябвало да предаде мъжеството си на Короната за глоба.

На площада на Кърпача врявата на бунта можела да се чуе от всеки квартал. Пастира пиел дълбоко от гнева, прогласяйки, че съдбовният ден настъпва, точно както той бил предрекъл, и призовал божията ярост да се изсипе над „тази чудовищна кралица, която седи плувнала в кръв на Железния трон, а курвенските ѝ устни лъщят червени с кръвта на милата ѝ сестра“. Когато една септа в тълпата извикала, умолявайки го да спаси града, Пастира рекъл:

— Само милостта на Майката може да ви спаси, но вие прогонихте Майката от този град с вашата гордост и похот, и алчност. Сега иде Странника. На тъмен кон и с горящи очи иде той, с огнен бич в ръката си да прочисти тази яма на грях от демони и от всички, що се кланят пред тях. Чуйте! Чувате ли тропота на горящи копита? Той иде! Иде!

Тълпата подела вика, виейки: „Иде! Иде!“, и хиляда факли изпълнили площада с локви пушлива жълта светлина. Много скоро виковете заглъхнали и в нощта кънтежът на железни копита по каменната настилка се усилил. „Не един Странник, а петстотин“, казва Гъбата в своето „Свидетелство“.

Градската стража дошла в пълната си сила, петстотин души с черни плетени ризници, стоманени шлемове и дълги златни наметала, въоръжени с къси мечове, копия и увенчани с метални шипове криваци. Строили се на южната страна на площада, зад стена от щитове и копия. В челото им яздел сир Лутор Ларжент на брониран боен кон, с дълъг меч в ръка. Самият му вид бил достатъчен, за да отпрати стотици с писъци в бяг по тъмните криволичещи странични улички. Други стотици се разбягали, когато сир Лутор заповядал на златните плащове да настъпят.

Десет хиляди останали обаче. Човешката гмеж била толкова гъста, че мнозина, които биха побягнали от страх и ужас, се оказали неспособни да помръднат от мястото си, бутани, блъскани и стъпкани. Други се люшнали напред, сплели ръце, и започнали да викат и кълнат, докато копията настъпвали под бавния ритъм на барабана.

— Отворете път, проклети глупаци — заревал сир Лутор на агнетата на Пастира. — Приберете се у дома. Никой няма да ви навреди. Приберете се. Искаме само този Пастир.

Според някои първият, който загинал, бил един пекар, който изпъшкал изненадан, когато върхът на копие пронизал плътта му и той видял как престилката му почервеняла. Други твърдят, че било малко момиче, стъпкано от бойния кон на сир Лутор. Камък излетял от тълпата и ударил копиеносец в челото. Чули се викове и ругатни, пръти, камъни и нощни гърнета се засипали на дъжд от покривите, стрелец от другия край на площада замятал стрели. Факел забили към един страж и златният му плащ пламнал тутакси.

На другия край на площада на Кърпача Пастира бил издърпан настрана от послушниците му.

— Спрете го — викнал сир Лутор. — Дръжте го! Спрете го!

Пришпорил коня си и се врязал в тълпата, а неговите златни плащове го последвали, захвърлили копията си и заизваждали мечове и боздугани. Поклонниците на Пастира крещели, падали, бягали. Други извадили свои оръжия, ножове и ками, тояги и криваци, копия и ръждясали мечове.

Златните плащове били едри мъже, млади, силни, дисциплинирани, добре въоръжени и бронирани. За двайсет разтега или повече стената им от щитове удържала и те врязали кървава пътека през тълпата, оставяйки наоколо си мъртви и издъхващи. Но наброявали едва петстотин, а десет хиляди се били събрали, за да слушат Пастира. Един страж паднал, после друг. Изведнъж тълпата започнала да се провира през празнините, отворени в колоната. Като крещяло проклятия, стадото на Пастира нападнало с ножове и камъни, дори със зъби, връхлитало срещу Градската стража и по фланговете ѝ, нападало отзад, мятало каменни плочи от покриви и балкони.

Битката преминала в бунт, бунтът — в касапница. Обкръжени от всички страни, златните плащове се оказали притиснати и заклещени, без никакво пространство да използват оръжията си. Мнозина умрели, пронизани със собствените им мечове. Други били разкъсани на парчета, ритани до смърт и стъпкани, насечени с мотики и касапски сатъри. Дори страховитият сир Лутор Ларжент не могъл да се спаси от касапницата. След като измъкнали меча от ръката му, Ларжент бил смъкнат от седлото, промушен в корема и пребит до смърт с камък от уличната настилка; шлемът и главата му били толкова смазани, че тялото му било разпознато само по големината, когато фургоните за трупове дошли на следващия ден.

През онази дълга нощ, казва ни септон Юстас, Пастира владеел половината град, докато странни лордове и рицари на хаоса се дърлели над останалото. Стотици мъже се сбрали около Уат Табакчията, който яздел по улиците на бял кон, размахвал отсечената глава и отрязаните кървави гениталии на лорд Селтигар и обявявал край на всички налози. В един бардак на Улицата на коприната курвите издигнали свой крал, светлокосо четиригодишно момче на име Гемон, уж копеле на липсващия крал Егон Втори. За да не остане по-назад, странстващ рицар на име сир Перкин Бълхата коронясал собствения си скуайър Тристан, шестнайсетгодишен младок, като го обявил за природен син на покойния крал Визерис. Всеки рицар може да направи рицар и когато сир Перкин започнал да помазва всеки наемник, крадец и ратайче на касапин, които се стичали под опърпаното знаме на Тристан, се появили стотици мъже и момчета, за да се обрекат на каузата му.

Призори из целия град горели пожари, площадът на Кърпача бил осеян с трупове и банди беззаконни мъже вилнеели из Квартала на бълхите, разбивали дюкяни и домове и посягали с груби ръце на всяко почтено лице, на което се натъкнели. Оцелелите златни плащове се оттеглили в казармите си, докато рицари на канавките, крале шутове и луди пророци властвали по улиците. Като хлебарките, на които приличали, най-лошите от тях се разбягали преди съмване, изпокрили се в скривалища и мазета, за да отспят пиянството си, да си делят плячката и да умият кръвта от ръцете си. Златните плащове при Старата порта и Драконовата порта настъпили под командата на своите капитани сир Бейлон Бърч и сир Гарт Заешката устна и към пладне успели да възстановят някакво подобие на ред по улиците на север и изток от Хълма на Ренис. Сир Медрик Мандърли, повел сто мъже от Бял пристан, сторил същото в района североизточно от Високия хълм на Егон, до Желязната порта.

Другите части на Кралски чертог останали в хаос. Когато сир Торен Мандърли повел своите северняци надолу по Ченгела, заварили Рибарския площад и Крайречната улица гъмжащи от рицари на канавките. При Речната порта дрипавото знаме на „крал“ Тристан се веело над бойниците, а телата на капитана и трима от сержантите висели от порталната къщичка. Останалите от гарнизона „Калната стъпка“ минали на страната на сир Перкин. Сир Торен загубил четвърт от хората си, докато се върнат с бой в Червената цитадела… но се отървал леко в сравнение със сир Лорент Марбранд, който отвел сто рицари и войници в Квартала на бълхите. Шестнайсет само се върнали. Сир Лорент, лорд-командирът на Гвардията на кралицата, не бил между тях.

До вечерта Ренира Таргариен се оказала обсадена от всички страни, властта ѝ била в руини. „Кралицата плака, когато ѝ разказаха как е умрял сир Лорент — свидетелства Гъбата, — но се разгневи, когато научи, че Девиче езеро е минал на страната на врага, че момичето Коприви се е избавило, че собственият ѝ любим консорт я е предал, и се разтрепери, когато лейди Мизерия я предупреди за идващия мрак и че тази нощ ще е по-лоша от предишната. На разсъмване сто души бяха с нея в тронната зала, но един по един се измъкнаха или бяха освободени, докато не останаха само синовете ѝ и аз. «Гъба, верни мой шуте — нарече ме Нейна милост, — де да бяха всички мъже верни като теб. Трябва да те направя моя Ръка.» Когато отвърнах, че бих предпочел да съм нейният консорт, тя се засмя. Никой звук не е бил по-сладък. Хубаво беше да чуя смеха ѝ.“

„Истинното сказание“ на Мункун не казва нищо за смеха на кралицата, само че Нейна милост се люшкала от гняв към отчаяние и обратно, вкопчила се в Железния трон толкова отчаяно, че и двете ѝ ръце били окървавени, когато слънцето залязло. Дала заповед на златните плащове на сир Бейлон Бърч, капитан на Желязната порта, да прати гарвани до Зимен хребет и Орлово гнездо с молба за още помощ, заповядала да се издаде декрет със смъртна присъда срещу Мутън от Девиче езеро, назначила младия сир Глендън Гуди за лорд-командир на Гвардията на кралицата (макар и едва на двайсет, и член на Белите мечове за по-малко от лунен кръг, Гуди се отличил в боевете в Квартала на бълхите по-рано същия ден. Тъкмо той върнал тялото на сир Лорент, за да не го поругаят метежниците.)

Въпреки че шутът Гъбата не фигурира в описанията на септон Юстас на „Последния ден“, нито в „Истинно сказание“ на Мункун, и двамата говорят за синовете на кралицата. Егон Младшия бил непрекъснато до майка си, макар че рядко изричал и дума. Принц Джофри, на тринайсет, навлякъл броня на скуайър и помолил кралицата да му разреши да иде до Драконовата яма и да яхне Тираксес.

— Искам да се бия за теб, майко, както направиха братята ми. Позволи ми да докажа, че съм храбър, както бяха те.

Думите му обаче само направили Ренира още по-твърда.

— Храбри бяха и са мъртви, и двамата. Моите мили момчета.

И отново Нейна милост забранила на принца да напуска замъка.

След залез-слънце паплачта на Кралски чертог отново изпълзяла навън от своите плъши ями, скривалища и мазета, още по-многобройна от предната нощ.

На Хълма на Висения армия от курви предлагала услугите си безплатно на всеки мъж, готов да закълне меча си на Гемон Светлокосия („Краля Путчица“ на вулгарния говор на града). При Речната порта сир Перкин угостил своите рицари от канавките с плячкосана храна и ги повел покрай реката, за да плячкосват кейове, складове и всеки кораб, неизлязъл в морето, а Уат Табакчията повел своята тълпа побеснели главорези срещу Портата на боговете. Макар Кралски чертог да се гордеел с яките си стени и здрави кули, те били планирани да отбиват атаки отвън, не отвътре. Гарнизонът при Портата на боговете бил особено слаб и капитанът му и една трета от хората му загинали със сър Лутор Ларжент на площада на Кърпача. Онези, които останали, много от тях ранени, били лесно надвити. Привържениците на Уат се излели в околността и се втурнали нагоре по кралския път зад гниещата глава на лорд Селтигар… накъде, дори Уат, изглежда, не бил сигурен.

Преди да е изтекъл и час, Кралската порта и Лъвската порта също били отворени. Златните плащове при първата били избягали, докато „лъвовете“ при другата я отворили с тълпите. Три от седемте порти на Кралски чертог били отворени за враговете на Ренира.

Но най-ужасната заплаха за властта на кралицата се оказала в самия град. През нощта Пастира отново се появил, за да подхване отново проповедите си на площада на Кърпача. Труповете от боевете предната нощ били разчистени, но не и преди да им бъдат ограбени дрехите, парите и други ценности, а в някои случаи и главите им също така. Докато едноръкият пророк врещял проклятията си към „злата кралица“ в Червената цитадела, сто отрязани глави го гледали отгоре от върховете на високи копия и наострени пръти. Тълпата, казва септон Юстас, била два пъти по-голяма и три пъти по-страховита от предната нощ. Като кралицата, която толкова презирали, „агнетата“ на Пастира поглеждали към небето с ужас, в страха си, че драконите на крал Егон ще дойдат преди да свърши нощта, с армия зад тях. Не вярвали вече, че кралицата може да ги защити, и гледали към своя Пастир за спасение.

Но онзи Пророк рекъл:

— Когато драконите дойдат, плътта ви ще гори, ще кипне на мехури и ще стане на пепел. Жените ви ще танцуват в огнени рокли и ще пищят, докато изгарят, разгулни и голи под пламъците. И ще видите децата си как плачат, плачат докато очите им се разтапят и се хлъзгат като слуз по лицата им, докато розовата им плът не се свлече черна и не пропука от костите им. Странника иде, иде, иде, да ни бичува за греховете ни. Молитви не могат да спрат яростта му, както сълзи не могат да потушат пламъка на драконите. Само кръв може да стори това. Вашата кръв, моята кръв, тяхната кръв. — После вдигнал дясната си ръка и чукана на другата към Хълма на Ренис зад него, зад Драконовата яма, черна на звездния фон. — Там обитават демоните, там горе. Огън и кръв, огън и кръв. Това е техен град. Искате ли да го направите ваш, първо трябва да унищожите тях. Искате ли да се пречистите от греха, първо трябва да се окъпете в драконова кръв. Че само кръв може да потуши огньовете на ада.

От десет хиляди гърла се надигнал вик:

— Убийте ги! Убийте ги!

И като някакъв огромен звяр с десет хиляди крака всички се раздвижили, бутали се и се блъскали, вирнали факлите, размахвали мечове и ножове, и други, по-груби оръжия, вървели и тичали по улици и улички нагоре към Драконовата яма. Някои премисляли, измъквали се и се скривали по домовете си, но на всеки, който напуснел, други трима изниквали и тръгвали с тези драконоубийци. Докато стигнат до хълма на Ренис, броят им се удвоил.

Горе, от Високия хълм на Егон, Гъбата гледал разгръщащия се щурм от покрива на Твърдината на Мегор с кралицата, нейните синове и членовете на съвета ѝ. Черна била нощта и облачна, факлите били толкова многобройни, че „все едно, че всичките звезди се бяха смъкнали от небето, за да щурмуват Драконовата яма“, казва шутът.

Веднага щом до нея стигнала вестта, че освирепялото стадо на Пастира настъпва, Ренира пратила ездачи до сир Бейлон при Старата порта и сир Гарт при Драконовата порта, със заповед да разпръснат тълпата, да заловят Пастира и да защитят кралските дракони… но след като градът бил в такава бъркотия изобщо не било сигурно, че ездачите са се добрали до целта си. Дори и да са успели, останалите верни златни плащове били твърде малко, за да имат някаква надежда за успех. „Нейна милост все едно да им беше заповядала да спрат течението на Черната вода“, казва Гъбата. Когато принц Джофри помолил майка си да му разреши да препусне напред с техните рицари и тези от Бял пристан, кралицата отказала.

— Ако вземат онзи хълм, този ще е следващият — казала му. — Ще ни трябва всеки меч тук, за да защитим замъка.

— Те ще убият драконите — казал с болка принц Джофри.

— Или драконите ще убият тях — отвърнала кралицата хладно. — Нека да изгорят. Няма да липсват дълго на кралството.

— Майко, ами ако убият Тираксес? — казал младият принц.

Кралицата не го вярвала.

— Те са паплач. Пияници, глупци и плъхове от каналите. Само да опитат драконовия огън и ще се разбягат.

Тук проговорил шутът, Гъбата.

— Пияници може да са, но един пиян човек не познава никакъв страх. Глупци са, да, но един глупак може да убие крал. Плъхове, и това да, но хиляда плъха могат да свалят мечка. Виждал съм го да става веднъж, там долу в Квартала на бълхите.

Този път кралицата не се засмяла. Заповядала на шута да си държи езика зад зъбите, за да не го загуби, и се обърнала отново към парапетите. Само Гъбата видял как принц Джофри си тръгнал начумерен (ако може да се вярва на неговото „Свидетелство“)… но на Гъбата било казано да си държи езика зад зъбите.

Чак когато наблюдателите на покрива чули рева на Сиракс, отсъствието на принца се забелязало. Било твърде късно.

— Не — казала кралицата. — Забранявам го, забранявам го… — Но още докато го изричала, драконът плеснал с криле от двора, кацнал за миг на върха на бойниците на замъка и се понесъл в нощта със сина на кралицата, притиснат на гърба ѝ, с меч в ръката. — След него! — извикала кралицата. — Всички вие, всеки мъж, всяко момче, на конете, на конете, след него. Върнете го, върнете ми го, той не знае. Моят син, миличкият ми, синът ми…

Седем души препуснали все пак от Червената цитадела в онази нощ в обезумелия град. Мункун ни казва, че били мъже на честта, обвързани с дълг да се подчиняват на заповедите на кралицата си. Септон Юстас би искал да ни накара да повярваме, че сърцата им били трогнати от обичта на майка към син. Гъбата ги нарича дръвници и поплювковци, жадни за някоя щедра награда и „твърде тъпи, за да повярват, че може да умрат“. Този път поне е възможно и тримата ни хроникьори да са казали истината, или поне отчасти.

Нашият септон, нашият майстер и нашият шут обаче са единодушни относно имената им. „Седмината, които препуснаха“ били сир Медрик Мандърли, наследникът на Бял пристан; сир Лорет Лансдейл и сир Харолд Дарки, рицари от Гвардията на кралицата; сир Хармънт от Тръстиките, наричан Желязното клепало; сир Джайлс Юрънуд, рицар в изгнание от Дорн; сир Вилам Ройс, въоръжен с прочутия валириански меч Ридание; и сир Глендън Гуди, лорд-командир на Гвардията на кралицата. Шестима скуайъри, осем златни плаща и двайсет войници също препуснали със седмината поборници, но имената им, уви, не са достигнали до нас.

Много певци са направили песни за „Ездата на Седмината“ и много приказки са разказани за опасностите, на които се натъкнали, докато си пробивали с бой пътя през града, а Кралски чертог горял наоколо им и уличките на Квартала на бълхите течали червени от кръв. В някои от тези песни дори има по малко истина, но извън обсега ни е да ги изреждаме тук. Песни са изпети и за последния полет на принц Джофри също тъй. Някои певци могат да намерят блясък дори в нужник, казва ни Гъбата, но е нужен шут, за да изрече истината. Макар да не можем да се усъмним в куража на принца, неговият акт бил акт на глупост.

Няма да претендираме, че разбираме от връзката между дракон и драконов ездач; по-мъдри глави са размишлявали над тази загадка в течение на столетия. Знаем обаче, че драконите не са коне, за да се яздят от всеки, който метне седло на гърба им. Сиракс била драконът на кралицата. Никога не била познавала друг ездач. Макар принц Джофри да ѝ бил познат на външност и на мирис, познато присъствие, чието суетене с веригите ѝ не предизвикало никаква тревога, големият жълт женски дракон не го искал на гърба си. В припряността си да се махне, преди да могат да го спрат, принцът се метнал на Сиракс без помощта на седло или бич. Намерението му, трябва да предположим, е било или да отлети със Сиракс на битка или, по-вероятно, да прехвърли града до Драконовата яма и своя Тираксес. Може би е искал да пусне на свобода и другите дракони в ямата също тъй.

Джофри така и не стигнал до Хълма на Ренис. Озовала се във въздуха, Сиракс се заизвивала под него, за да се освободи от непознатия ездач. А отдолу към него полетели камъни и копия, от ръцете на прогизналите от кръв поклонници на Пастира, и влудили дракона още повече. На двеста стъпки над Квартала на бълхите принц Джофри се хлъзнал от гърба на дракона и полетял надолу към земята.

Близо до едно кръстовище, където се събирали пет улички, падането на принца стигнало до кървавия си край. Паднал първо върху един стръмен покрив, преди да се изтъркаля и да пропадне на още петдесет стъпки сред дъжд от натрошени покривни плочи. Разказано ни е, че падането прекършило гърба му, че късове натрошени плочи се изсипали върху него като ножове, че мечът се изтръгнал от ръката му и го пронизал в корема. В Квартала на бълхите все още говорят за дъщерята на един свещар, на име Робин, която гушнала в прегръдките си принца, за да му даде утеха, докато умирал, но в тази приказка има повече легенда, отколкото история. „Майко, прости ми“ казал уж Джофри със сетния си дъх… макар някои хора още да спорят дали е говорил за майка си, кралицата, или се е молил на Майката Горе.

Тъй загинал Джофри Веларион, принц на Драконов камък и наследник на Железния трон, последният от синовете на кралица Ренира от Ленор Веларион… или последният от копелетата ѝ от сир Харвин Стронг, според това на коя истина човек избере да повярва.

Тълпата не се забавила да се нахвърли върху трупа му. Дъщерята на свещаря Робин, ако изобщо е съществувала, била издърпана настрана. Мародери смъкнали ботушите от краката на принца и изтръгнали меча от корема му, после свалили фините му зацапани с кръв одежди. Други, още по-свирепи, започнали да разкъсват тялото му. Двете му ръце били отрязани, тъй че уличната паплач да може да вземе пръстените от ръцете му. Дясното стъпало на принца било посечено през глезена, а чиракът на един касапин режел през гърлото, за да вземе главата му, когато „Седмината, които препуснаха“ дошли с тътен. Там, сред вонята на Квартала на бълхите, се повела битка в калта и кръвта за притежаването на тялото на принц Джофри.

Рицарите на кралицата най-сетне върнали останките на момчето, освен липсващото стъпало, макар че трима от седмината паднали в боя. Мъжът от Дорн, сир Джайлс Юрънуд, бил смъкнат от коня си и пребит до смърт, докато сир Вилам Ройс бил съборен от мъж, скочил от един покрив и паднал на гърба му (прочутият му меч, Ридание, бил изтръгнат от ръката му и отнесен, и не бил намерен никога повече). Най-тъжна била съдбата на сир Глендън Гуди, нападнат отзад от мъж с факла, който подпалил дългото му бяло наметало. Щом пламъците облизали по гърба му, конят му скочил на задните си крака в ужас и го хвърлил на земята, а тълпата връхлетяла отгоре му и го разкъсала на парчета. Само на двайсет години, сир Глендън бил лорд-командир на Гвардията на кралицата за по-малко от ден.

А докато кръвта течала по улиците на Квартала на бълхите, друга битка се развихрила горе около Драконовата яма, на върха на Хълма на Ренис.

Гъбата не грешал: гъмжилата прегладнели плъхове наистина събарят бикове и мечки, и лъвове, когато са достатъчно. Колкото и много да може да убие бикът или мечката, винаги има още, хапят големия звяр по краката, впиват се в корема му, тичат по гърба му. Така било и онази нощ. Плъховете на Пастира били въоръжени с копия, брадви, криваци с шипове и още петдесет вида оръжия, включително дълги лъкове и арбалети.

Златни плащове от Драконовата порта, покорни на заповедта на кралицата, се втурнали от казармите си да защитят хълма, но се оказали неспособни да пробият през тълпите и се върнали, докато вестоносецът, пратен до Старата порта, изобщо не пристигнал. Драконовата яма разполагала със свой контингент стражи, Драконовите пазачи, но онези храбри воини били едва седемдесет и седем на брой и по-малко от петдесет били на стража тази нощ. Макар мечовете им да пиели дълбоко от кръвта на нападателите, численото съотношение било против тях. Когато хората на Пастира нахлули през вратите (извисяващите се главни порти, обшити с бронз и желязо били твърде здрави за щурмуване, но зданието имало десетки по-малки входове) и се изкатерили през прозорците, Драконовите пазачи били надвити и скоро избити.

Навярно нападателите са се надявали да изненадат драконите вътре, докато спят, но екотът на щурма го направило невъзможно. Онези, които преживели, за да го разкажат след това, говорят за викове и крясъци, за миризмата на кръв във въздуха, цепенето на врати от дъб и желязо под ударите на груби овни и ударите на безброй брадви. „Рядко толкова много хора са връхлитали толкова жадно към погребалните си клади — написал е Великият майстер Мункун, — но лудостта ги беше обзела.“ Четири дракона имало, приютени в Драконовата яма. Докато първите нападатели се изсипят на пясъците, и четирите се били надигнали, будни и гневни.

Няма две хроники, които да са единодушни за това колко мъже и жени са загинали онази нощ под големия купол на Драконовата яма: двеста или две хиляди, както ще да е. На всеки, който загинел, десет понасяли изгаряния, но все пак оцелявали. Заклещени вътре в ямата, оградени от стени и купол и вързани за тежки вериги, драконите не можели да отлетят или да използват крилете си, за да избегнат нападите и да пометат враговете си. Биели се с рогове и нокти, и зъби, обръщали се насам и натам като бикове в плъша яма в Квартала на бълхите… но тези бикове можели да бълват огън. „Драконовата яма беше превърната в огнен ад, където горящи хора залитаха с писъци приз пушека, плътта се смъкваше от почернелите им кости — пише септон Юстас, — но на всеки, който умираше, нови десет се появяваха с викове, че драконите трябва на всяка цена да умрат. Един по един, умряха.“

Шрикос бил първият дракон, който загинал, убит от един дървар, известен като Хоб Секача, който скочил на врата ѝ и забил брадвата си в черепа ѝ, докато тя ревяла и се гърчела, опитвайки се да го отхвърли. Седем удара нанесъл Хоб, стегнал краката си около врата на дракона и всеки път щом удрял с брадвата, изревавал името на един от Седемте. Тъкмо седмият удар, ударът на Странника, убил дракона, врязвайки се през люспи и кокали в мозъка му… ако трябва да се вярва на Юстас.

Моргул, записано е, бил убит от Горящия рицар, огромен рицар с тежка броня, който се втурнал главоломно в драконовия пламък с копие в ръка и забил върха му в окото на звяра няколко пъти, докато драконовият пламък стапял стоманената плоча, която го стягала, и изгарял плътта вътре.

Тираксес на принц Джофри се оттеглил в леговището си, като изпекъл толкова много кандидат драконови убийци, докато връхлитали към него, че входът скоро станал непроходим от труповете им. Но трябва да се напомни, че всяка от тези направени от човешка ръка пещери имала два входа, един срещу пясъчната арена на ямата, другият — навън към склона на хълма. Самият Пастир насочил следовниците си да пробият през „задната врата“. Стотици го сторили, виейки през пушека, с мечове, копия и брадви. Докато Тираксес се обръщал, веригите му се омотали, оплели го в паяжина от стомана, която фатално ограничила движението му. Шестима мъже (и една жена) щели да твърдят след това, че са нанесли смъртоносния удар на дракона (като своя господар, Тираксес понесъл още унижение дори в смъртта си, след като следовниците на Пастира отрязали мембраните от крилете му и ги накъсали на дрипи, за да си направят наметала от драконова кожа).

Последният от четирите дракона в ямата не умрял толкова лесно. Според легендата Сънеплам се освободила от две от веригите си при смъртта на кралица Хелена. Останалите си окови откъснала сега, изтръгнала скобите от стените, когато тълпата я връхлетяла, след това скочила срещу нападателите със зъби и нокти, деряла и късала ръце и крака и бълвала ужасни огньове. Докато други се трупали наоколо ѝ, тя политала, кръжала в сводестата вътрешност на Драконовата яма и се спускала да напада хората долу. Тираксес, Шрикос и Моргул убили десетки, не може да има съмнение, но Сънеплам избила повече от трите други дракона заедно.

Стотици побягнали в ужас от пламъците ѝ… но още стотици връхлитали. Дори горе под купола драконът бил лесно достижим за стрелец с лък или арбалет и дървени и метални стрели политали към Сънеплам където и да идела, толкова отблизо, че някои дори успявали да пробият през люспите ѝ. Където и да кацнела, връхлитали още и още и я принуждавали да се върне във въздуха. На два пъти драконът полетял към големите бронзови порти на Драконовата яма, но те били затворени и залостени, и защитени с редове копия.

Понеже не можела да избяга, Сънеплам атакувала, опустошавайки мъчителите си, докато пясъците на ямата не били засипани с овъглени трупове и самият въздух не се наситил с дим и воня на изгоряла плът, но копията и стрелите продължили да летят. Краят дошъл, когато стрела на арбалет поразила едно от очите ѝ. Полусляпа и обезумяла от десетки по-малки рани, Сънеплам разперила крилете си и полетяла право към големия купол горе в последен отчаян опит да пробие в открито небе. Вече разхлабен от взривовете драконов пламък, куполът се пропукал от силата на сблъсъка и миг по-късно половината от него се срутила и премазала и дракона, и драконовите убийци под тонове разбит камък и отломки.

Щурмуването на Драконовата яма приключило. Четири от драконите на Таргариените лежали мъртви, макар и на ужасна цена. Но Пастира все още не триумфирал, защото драконът на самата кралица оставал жив и свободен… и докато обгорелите и окървавени оцелели от касапницата излизали залитайки от димящите развалини, Сиракс се спуснал отгоре над тях.

Гъбата бил между тези, които гледали с кралица Ренира от покрива на Твърдината на Мегор. „Хиляди крясъци и викове отекнаха над града и се сляха с рева на дракона — разказва ни той. — На върха на Хълма на Ренис Драконовата яма носеше корона от жълт огън, гореше толкова ярко, че сякаш слънцето изгряваше. Дори кралицата потръпна, докато гледаше, сълзи лъснаха на страните ѝ. Никога не бях виждал гледка по-ужасна, по-величава.“

Много от спътниците на кралицата побягнали, казва джуджето, от страх, че пожарите скоро щели да погълнат целия град, дори Червената цитадела на върха на Високия хълм на Егон. Други се изнесли в септата на замъка да се молят за избавление. Самата Ренира прегърнала последния си жив син, Егон Младшия, и го притиснала до гърдите си. И нямало да го пусне повече… до ужасния момент, когато Сиракс паднала.

Неокована и без ездач, Сиракс можела лесно да отлети надалече от безумието. Небето било нейно. Можела е да се върне в Червената цитадела, да напусне окончателно града, да полети за Драконов камък. Шумът и пожарът ли са я привлекли към Хълма на Ренис, ревовете и писъците на умиращите дракони, миризмата на горяща плът? Не можем да знаем, не повече, отколкото можем да знаем защо Сиракс е избрала да се спусне над тълпите на Пастира, да ги разкъсва със зъби и нокти и да погълне десетки, когато е могла също толкова лесно да ги засипе с огън отгоре, защото в небето никой не е могъл да ѝ навреди. Можем само да съобщим какво е станало, както Гъбата, септон Юстас и Великият майстер Мункун са го изложили за нас.

Много противоречиви приказки са разказани за смъртта на дракона на кралицата. Мункун я приписва на Хоб Секача и неговата брадва, макар че това почти със сигурност е погрешно. Би ли могъл един и същи човек да е убил два дракона в една и съща нощ, и то по един и същи начин? Някои говорят за безименен копиеносец, „прогизнал от кръв великан“, който скочил от срутения купол на Драконовата яма върху драконовия гръб. Други разказват как един рицар, сир Варик Уийтън, отсякъл едното крило на Сиракс с меч от валирианска стомана (Ридание най-вероятно). Стрелец с арбалет с прякора Боба щял да претендира за убийството след това, хвалейки се с него в не една винарна и кръчма, докато на един от лоялистите на кралицата не му омръзнало от хлевоустия му език и го отрязал.

Възможно е всички тези персони (освен Хоб) да са изиграли някаква роля в кончината на дракона… но най-често слушаната приказка в Кралски чертог сочела самия Пастир като драконоубиеца. Докато другите избягали, според разказа, едноръкият пророк стоял неустрашим и сам срещу вилнеещия звяр, зовейки Седемте за помощ, докато самият Воин не се явил в плът, трийсет стъпки висок. В ръката му имало черен меч, изкован от дим, който се превърнал в стомана, щом го размахал, и отсякъл главата на Сиракс от тялото ѝ. И тъй била разказвана приказката, дори от септон Юстас в неговото описание на тези мрачни дни, и тъй са пеели певците много години след това.

Загубата и на дракона, и на сина ѝ оставила Ренира Таргариен пребледняла до смърт и неутешима, казва ни Гъбата. Придружена само от своя шут, тя се оттеглила в покоите си, докато съветниците ѝ заседавали. Кралски чертог бил изгубен, съгласни били всички; трябвало на всяка цена да изоставят града. С неохота все пак успели да убедят Ренира да напусне на следващия ден, на разсъмване. След като Калната порта била в ръцете на враговете ѝ и всички кораби покрай реката изгорени или потопени, Ренира и малка група привърженици се измъкнали през Драконовата порта с намерението да се доберат нагоре покрай брега до Дъскъндейл. С нея яздели братята Мандърли, четирима оцелели от Гвардията на кралицата, сир Бейлон Бърч и двайсетима златни плащове, четири от придворните дами на кралицата и последния ѝ оцелял син, Егон Младшия.

Гъбата останал, с другите членове на дворцовия съвет, между които лейди Мизерия и септон Юстас. На сир Гарт Заешката устна, капитан на златните плащове при Драконовата порта, била възложена защитата на замъка, задача, за която се оказало, че Заешката устна не изпитвал особена охота. Не минал и половин ден от заминаването на Нейна милост, когато сир Перкин Бълхата и неговите рицари от канавките се появили пред портите и настояли замъкът да се предаде. Макар и отстъпващ числено едно към десет, кралският гарнизон все пак е могъл да окаже съпротива, но сир Гарт предпочел вместо това да свали знамената на Ренира, да отвори портите и да се довери на милостта на врага.

Оказало се, че Бълхата нямал милост. Гарт Заешката устна бил довлечен пред него и обезглавен, заедно с двайсет други рицари, все още верни на кралицата, между които сир Хармънт от Тръстиките, Желязното клепало, който бил един от „Седмината, които препуснаха“. Господарката на шепнещите, лейди Мизерия от Лис, не била пощадена заради пола ѝ. Хваната докато се опитвала да избяга, Белия червей била преведена бита с камшици през града, от Червената цитадела до Портата на боговете. Ако все пак оживеела, докато стигнат до портата, казал сир Перкин, щяла да бъде пощадена и да ѝ се позволи да си иде. Издържала само половината разстояние и издъхнала на каменните плочи на пътя без педя от бялата ѝ кожа да останала на гърба ѝ.

Септон Юстас се побоял за собствения си живот. „Само милостта на Майката ме спаси“, пише той, макар да изглежда по-вероятно сир Перкин да не е искал да предизвика враждебността на Вярата. Бълхата също така освободил всички затворници, намерени в тъмниците под замъка, между които Великия майстер Орвил и Морската змия, лорд Корлис Веларион. И двамата били доведени на следващия ден, за да свидетелстват, когато длъгнестият скуайър на сир Перкин, Тристан, се качил на Железния трон. Присъствала и вдовстващата кралица Алисент от дома Хайтауър. Долу в черните килии хората на сир Перкин намерили дори бившия управител на кралската хазна сир Тиланд Ланистър, все още жив… макар че мъчителите на Ренира го били ослепили, изтръгнали му ноктите на ръцете и краката, отрязали му ушите и му отнели мъжеството.

На господаря на шепнещите на крал Егон Ларис Стронг Кривото стъпало му провървяло много повече. Лордът на Харънхъл излязъл непокътнат от мястото, където се криел. Като човек, излязъл от гроба, минал по коридорите на Червената цитадела все едно никога не ги е напускал, посрещнат бил топло от сир Перкин Бълхата и заел почетно място до своя нов „крал“.

Бягството на кралицата не донесло мир на Кралски чертог. „Трима крале властваха над града, всеки на своя си хълм, но за клетите им поданици нямаше никакъв закон, никакво правосъдие, никаква закрила — гласи «Истинното сказание». — Ничий дом не беше в безопасност, нито нечие девиче целомъдрие.“ Този хаос продължил повече от един лунен кръг.

Майстери и други учени, пишещи за това време, следват примера на Мункун и говорят за „Луната на тримата крале“ (някои учени предпочитат „Луната на лудостта“), но това е погрешно, тъй като Пастира никога не е претендирал за кралски сан, титулувал се е прост син на Седмината. Но не може да се отрече, че е властвал над десетки хиляди от развалините на Драконовата яма.

Главите на петте дракона, които привържениците му убили, били набучени на пилони и всяка нощ Пастира заставал пред тях, за да проповядва. След като драконите били мъртви и заплахата от жертвоприношение вече не била предстояща, пророкът насочил гнева си към знатните и богатите. Само бедните и смирените щели да видят някога залите на боговете, заявявал той; лордове, рицари и богаташи щели да бъдат осъдени за тяхната горделивост и алчност в ада.

— Смъкнете своите коприни и сатени и облечете голотата си в грубо тъкани халати — напътствал той следовниците си. — Захвърлете обущата си и вървете боси по света, както Отеца ви е създал.

Хиляди се подчинили. Но други хиляди се отвърнали и всяка нощ тълпите, които идвали да чуят пророка, се смалявали.

В другия край на Улицата на сестрите, на върха на Хълма на Висения, разцъфнало чудатото кралство на Гемон Светлокосия. Дворът на този четиригодишен крал копеле бил съставен от курви, шутове и крадци, а банди улични главорези, наемници и пияници бранели „управлението“ му. Един декрет след друг се спускал от Къщата на целувките, където пребивавало детето крал, всеки от които по-възмутителен от предишния. Гемон постановил, че момичетата оттук насетне щели да бъдат равни с момчетата по въпроса за наследяването, че на бедните трябва да им се раздава хляб и бира в гладни времена, че мъжете, загубили крайниците си във война, трябвало след това да бъдат хранени и приютявани от лордовете, за които са се биели. Гемон постановил, че съпрузите, които бият жените си, трябвало също да бъдат набити, независимо какво са направили жените, за да си докарат такова наказание. Тези едикти почти със сигурност били работа на една дорнска курва на име Силвена Пясък, уж любовница на майката на малкия крал Еси, ако трябва да се вярва на Гъбата.

Кралски декрети се издавали и от билото на Високия хълм на Егон, където марионетката на сир Перкин Тристан седял на Железния трон, но те били от съвсем различно естество. Кралят скуайър започнал с отхвърлянето на непопулярните налози на кралица Ренира и разделянето на парите в кралската съкровищница между своите последователи. Това било последвано от всеобщо премахване на дълга и издигане на шейсет от неговите рицари от канавките до благороднически рангове, и той отвърнал на обещанието на „крал“ Гемон за безплатен хляб и бира за гладуващите, като дарил на бедните правото да взимат също така зайци и сърни от кралския лес (но не и елени и глигани). През цялото това време сир Перкин Бълхата събирал десетки оцелели златни плащове под знамето на Тристан. С техните мечове той овладял Драконовата порта, Кралската порта и Лъвската порта, което му дало четири от седемте порти на града и повече от половината кули по крепостните стени.

В първите дни след бягството на кралицата Пастира във всяко отношение бил най-могъщият от тримата „крале“ на града, но докато нощите отминавали, броят на неговите привърженици продължавал да се смалява. „Простолюдието на града се събуди като от лош сън — пише септон Юстас — и като грешници, пробуждащи се премръзнали и отрезвели след нощ на пиянски разгул и веселие, извръщаха се със срам, криеха лицата си един от друг и се надяваха да забравят.“ Макар драконите да били мъртви и кралицата да я нямало, властта на Железния трон била такава, че простите хора все още гледали към Червената цитадела, когато били гладни или уплашени. Така, докато мощта на Пастира се смалявала на Хълма на Ренис, властта на крал Тристан Верния огън (както се наричал вече) нараствала на върха на Високия хълм на Егон.

Много и много неща ставали и в Тъмбълтън също тъй, и натам трябва да извърнем сега погледа си. Когато вестта за смутовете в Кралски чертог стигнала до войската на принц Дерон, много от по-младите лордове били обзети от нетърпение веднага да настъпят към града. Главни между тях били сир Джон Рокстън, сир Роджър Корн и лорд Ънуин Пийки… но сир Хоберт Хайтауър съветвал за предпазливост, а Двамата предатели отказали да се включат в щурма, докато не бъдат удовлетворени претенциите им. Улф Белия, ще напомним, искал да му се даде големият замък Планински рай с всичките му земи и приходи, докато Хю Чука Коравия не желаел за себе си нищо по-малко от корона.

Тези конфликти стигнали до точка на кипене, когато Тъмбълтън научил със закъснение за смъртта на Емонд Таргариен при Харънхъл. Крал Егон Втори не бил виждан, нито били чували за него след падането на Кралски чертог в ръцете на неговата сестра Ренира и мнозина се опасявали, че кралицата тайно го е убила, скривайки трупа, за да не бъде осъдена като родоубиец. След като брат му Емонд също бил убит, зелените се оказали без крал и водач. Принц Дерон бил следващият по реда на наследството. Лорд Пийки заявил, че момчето трябва да бъде провъзгласено веднага за принц на Драконов камък; други, вярващи, че Егон Втори е мъртъв, пожелали да го короноват за крал.

Двамата предатели също усещали нуждата от крал… но Дерон Таргариен не бил кралят, когото искали.

— Трябва ни силен мъж, който да ни води, а не момче — заявил Хю Чука Коравия. — Тронът трябва да бъде мой.

Когато Джон Рокстън Дръзкия настоял да узнае по какво право претендира да се назове крал, лорд Чука отвърнал:

— Същото право като Завоевателя. Дракон.

И наистина, след като Вхагар най-сетне умрял, най-старият и най-голям жив дракон в цял Вестерос бил Вермитор, някога носачът на Стария крал, а сега — на Хю Коравия копелето. Вермитор бил три пъти по-голям от драконката на принц Дерон, Тесарион. Никой, който ги зърнел заедно, не можел да не види, че Вермитор е много по-страховит.

Макар амбицията на Чука да била кощунствена у човек с толкова долен произход, копелето несъмнено имало малко таргариенска кръв и се било доказало свирепо в битка и щедро към тези, които го следвали — проявявал онзи вид щедрост, който привлича хората към водачите им както труп привлича мухи. Били от най-лошия тип хора, разбира се: наемници, рицари разбойници и прочее паплач, хора с опетнена кръв и несигурно рождение, които обичали битката заради нея самата и живеели заради насилие и грабеж. Мнозина от тях били чули пророчеството, че чукът ще размаже дракона, и го приемали в смисъл, че триумфът на Хю Коравия бил предопределен.

Лордовете и рицарите на Староград и Предела били оскърбени от наглостта на претенцията на Предателя обаче, а най-много от всички самият принц Дерон, който толкова се разгневил, че хвърлил чаша вино в лицето на Хю Коравия. Докато лорд Белия го подминал като хабене на хубаво вино, лорд Чука казал:

— Малките момчета трябва да се държат по-вежливо, когато разговарят мъже. Мисля, че баща ти не те е бил достатъчно често. Внимавай да не компенсирам пропуска му.

Двамата предатели напуснали заедно и започнали да кроят планове за коронясването на Чука. Когато го видели на следващия ден, Чук Коравия носел корона от черно желязо, за яд на принц Дерон и неговите законородени лордове и рицари.

Един такъв, сир Роджър Корн, дотолкова се одързостил, че бутнал короната от главата на Чука.

— Една корона не прави човек крал — казал той. — Би трябвало да носиш конска подкова на главата си, ковачо.

Глупаво било да го прави. Лорд Хю се намръщил. По негова заповед хората му смъкнали сир Роджър на земята, при което копелето на ковача наковал не една, а три подкови на черепа на рицаря. Когато приятелите на Корн се опитали да се намесят, извадили се ками и мечове излезли от ножниците, което оставило трима мъртви и десетина ранени.

Това се оказало повече, отколкото верните на принц Дерон били готови да изтърпят. Лорд Ънуин Пийки и с известна неохота Хоберт Хайтауър събрали единайсет други лордове и оземлени рицари на таен съвет в мазето на един хан в Тъмбълтън, за да обсъдят какво може да се направи, за да се озапти наглостта на незаконородените драконови ездачи. Заговорниците се съгласили, че щяло да е проста работа да премахнат Белия, който най-често бил пиян и никога не бил показвал голямо умение с оръжия. Чука представлявал по-голяма опасност, защото напоследък бил обкръжен ден и нощ от блюдолизци, лагерни слуги и наемни мечове, жадни да спечелят благосклонността му. Нямало да им свърши много работа, ако убият Белия и оставят Чука жив, изтъкнал лорд Пийки; Хю Коравия трябвало на всяка цена да умре пръв. Дълги и шумни били споровете в хана под табелата, гласяща „Кървавите шипове“, докато лордовете обсъждали как би могло да се постигне това най-добре.

— Всеки човек може да бъде убит — заявил сир Хоберт Хайтауър, — но драконите?

Предвид бъркотията в Кралски чертог, казал Тайлър Норкрос, само Тесарион би бил достатъчен, за да могат да вземат Железния трон. Лорд Пийки отвърнал, че победата би била много по-сигурна с Вермитор и Среброкрил. Марк Амброуз рекъл първо да завземат града, а чак после да се отърват от Белия и Чука, след като победата бъде осигурена, но Ричард Роден настоял, че такъв курс би бил безчестен.

— Не можем да искаме от тези мъже да проливат кръв с нас, а после да ги убием.

Дръзкия Джон Рокстън решил спора.

— Убиваме копелетата веднага — казал той. — След това нека най-храбрите от нас да вземат драконите им и да полетят на тях в битка.

Никой в онова мазе не се съмнявал, че Рокстън говорел за себе си.

Макар принц Дерон да не присъствал на съвета, Шиповете (както станали известни заговорниците) не искали да действат без неговото съгласие и благословия. Оуен Фосоуей, лорд на замъка Сайдер, бил пратен под прикритието на мрака да събуди принца и да го доведе в подземието, за да могат заговорниците да го уведомят за плановете си. Кроткият някога принц изобщо не се поколебал, когато лорд Ънуин Пийки му поднесъл разпореждане за екзекутирането на Хю Чука Коравия и Улф Белия, а веднага го утвърдил с печата си.

Хората може да заговорничат, да планират и да кроят схеми, но нямало да е зле и да се помолят, защото никой направен от човек план не е издържал на прищевките на боговете. Два дни по-късно, на самия ден, в който Шиповете замисляли да ударят, Тъмбълтън се разбудил посред нощ от крясъци и викове. Лагерите извън градските стени горели. Колони бронирани рицари прииждали от север и запад и се вихрела касапница, облаците сипели дъжд от стрели и един дракон връхлитал над тях, ужасен и свиреп.

Тъй започнала Втората битка при Тъмбълтън.

Драконът бил Морски дим, а ездачът му бил сир Адам Веларион, решен да докаже, че не всички копелета трябва да са обърни плащове. Как по-добре да го докаже от това да отнеме Тъмбълтън от Двамата предатели, чиято измяна го била опетнила? Певци твърдят, че сир Адам отлетял от Кралски чертог до Окото на боговете, където кацнал на свещения остров на Ликовете и потърсил съвета на Зелените хора. Ученият трябва да се ограничи до известния факт, а това, което знаем, е, че сир Адам летял далече и бързо, спускал се в замъци, големи и малки, чиито лордове били верни на кралицата, за да събере армия.

Много битки и схватки били водени вече в земите, наводнявани от Тризъбеца, и едва ли имало твърдина или село, които да не си били платили дълга в кръв… но Адам Веларион бил непреклонен и решителен, и красноречив, а речните лордове знаели много и много за ужасите, които сполетели Тъмбълтън. Докато сир Адам стане готов да връхлети над Тъмбълтън, имал близо четири хиляди души зад гърба си.

Бенджикот Блекууд, дванайсетгодишният лорд на Гарваново дърво, се отзовал, както и овдовялата Сабита Фрей, владетелката на Близнаците, с нейните баща и братя от дома Вайпрен. Лордовете Стантън Пайпър, Джозет от Малък лес, Дерик Дари и Лайънъл Дедингс събрали свежи набори от побелели старци и неопитни момчета, макар всички да били понесли тежки загуби в битките през есента. Хюго Ванс, младият лорд на Приюта на пътника, дошъл с триста мъже от своите, плюс наемниците на Тромбо Черния от Мир.

Най-забележително от всичко, домът Тъли също се включил във войната. Спускането на Морски дим над Речен пад най-сетне убедило въздържащия се дотогава сир Елмо Тъли да свика знамената си за кралицата, въпреки желанията на прикования към леглото му дядо лорд Гроувър. „Дракон в нечий двор прави чудеса, които разсейват съмненията на човек“, съобщава се, че казал сир Елмо.

Голямата войска на лагер около стените на Тъмбълтън надвишавала числено нападателите, но те отдавна били на едно място. Дисциплината им била разхлабена (пиянството било ежедневие в лагера, казва Великият майстер Мункун, а болести също пуснали корен), смъртта на лорд Ормунд Хайтауър ги оставила без водач, а лордовете, които пожелали да командват на негово място, били в раздор помежду си. Толкова били погълнати от собствените си конфликти и съперничества, че почти забравили за истинските си врагове. Нощното нападение на сир Адам ги заварило напълно неподготвени. Преди мъжете в армията на принц Дерон дори да са разбрали, че ги нападат, врагът бил между тях; посичали ги докато залитали от палатките си, докато оседлавали конете си, докато се мъчели да навлекат бронята си и да закопчаят оръжейните си колани.

Най-опустошителен от всичко бил драконът. Морски дим връхлитал отново и отново, бълвайки пламъци. Сто палатки скоро лумнали, дори великолепните копринени павилиони на сир Хобарт Хайтауър, лорд Ънуин Пийки и на самия принц Дерон. Град Тъмбълтън също не бил пощаден. Дюкяните, домовете и септите, които оцелели първия път, били погълнати от драконовия пламък.

Дерон Таргариен спял в палатката си, когато започнала атаката. Улф Белия бил в Тъмбълтън, отспивал пиянска нощ в един хан, наречен „Похотливият борсук“, който си присвоил. Хю Чука Коравия също така бил зад градските стени, в легло с вдовицата на един рицар, убит в първата битка. И трите дракона били извън града, в полята оттатък лагерите.

Макар да положили усилия да събудят Улф Белия от пиянската му дрямка, оказало се невъзможно да стане. Позорно се претърколил под една маса и хъркал през цялата битка. Хю Чука Коравия реагирал по-бързо. Полугол, той се втурнал по стъпалата на двора и завикал да му донесат чука, бронята и кон, за да може да препусне навън и да яхне Вермитор. Хората му се разтичали, докато Морски дим палел конюшните. Но лорд Джон Рокстън, който взел спалнята на лорд Футли заедно с жената на лорд Футли, вече бил на двора.

Когато зърнал Хю Коравия, Рокстън видял шанса си и рекъл:

— Лорд Чук, моите съболезнования.

Чука се обърнал и изръмжал:

— За какво?

— Вие умряхте в битката — отвърнал Джон Дръзкия, извадил Създателя на сираци, натикал го дълбоко в корема на Чука и разпорил копелето от слабините до гърлото.

Десетина от хората на Хю Коравия дотичали навреме, за да го видят как умира. Дори валирианска стомана като Създателя на сираци не помага много на човек, когато е един срещу десет. Джон Рокстън Дръзкия убил трима, преди и той да бъде убит. Казват, че умрял, когато кракът му се подхлъзнал на изсипалите се черва на Хю Чука, но тази подробност може би е прекалено иронична, за да е вярна.

Три противоречащи си описания има за начина, по който загинал принц Дерон Таргариен. Най-познатото твърди, че принцът се измъкнал с олюляване от павилиона си с пламнала нощница и бил убит от мирския наемник Тромбо Черния, който размазал лицето му с един замах на шипестия си боздуган. Тъкмо тази версия била предпочитаната от Тромбо Черния, който я разправял наляво и надясно. Втората версия е повече или по-малко същата, освен че принцът бил убит с меч, а не с боздуган, и убиецът му не бил Тромбо Черния, а някой неизвестен войник, който най-вероятно не е и разбрал кого е убил. В третия вариант храброто момче, известно като Дерон Сърцатия, дори не успяло да излезе навън, а умряло, когато горящият му павилион се срутил отгоре му. Това е версията, предпочетена както от „Истинното сказание“ на Мункун, така и от нас14.

Горе в небето Адам Веларион е можел да види как битката под него върви към разгром. Двама от тримата вражески драконови ездачи били мъртви, но е нямало как да го знае. Можел е обаче несъмнено да види вражеските дракони. Неоковани, те били държани извън градските стени, свободни да летят и ловуват когато пожелаят. Среброкрил и Вермитор често спели увити един около друг в полята южно от Тъмбълтън, докато Тесарион спяла и се хранела в лагера на принц Дерон западно от града, няма и на сто разтега от павилиона му.

Драконите са същества на огън и кръв; и трите се разбудили, щом битката изригнала наоколо им. Разказват, че стрелец с арбалет метнал метална стрела към Среброкрил, а четирийсет конни рицари обкръжили Вермитор с мечове, пики и брадви, с надеждата да го убият, докато е полузаспал и на земята. Заплатили за тази глупост с живота си. Другаде на полето Тесарион излетяла във въздуха и захрачила огън, а Адам Веларион обърнал Морски дим да я пресрещне.

Драконовите люспи са до голяма степен (макар и не напълно) непроницаеми за огън; предпазват по-уязвимата плът и мускулатура отдолу. С възрастта люспите на един дракон се удебеляват и стават по-твърди, което осигурява още по-голяма защита, докато пламъците му горят по-горещи и по-буйни (докато пламъците на едно новоизлюпено могат да запалят слама, то пламъците на Балерион и Вхагар в пълната им мощ биха могли и са разтапяли стомана и камък). Поради това, когато два дракона се срещнат в смъртоносен двубой, те често прилагат оръжия, различни от пламъка: нокти, черни като желязо, дълги като мечове и остри като бръсначи, челюсти толкова мощни, че могат да прехапят дори стоманена броня на рицар, опашки като камшици, за чиито пердашещи удари се знае, че трошат фургони на трески, прекършват гръбнака на коне и отпращат хора на петдесет стъпки във въздуха.

Битката между Тесарион и Морски дим била различна.

Историята нарича борбата между крал Егон Втори и неговата сестра Ренира Танца на драконите, но само при Тъмбълтън дракони изобщо са танцували истински. Тесарион и Морски дим били млади дракони, по-подвижни във въздуха от по-старите си родственици. Отново и отново връхлитали един срещу друг, само за да свърне настрани единият или другият в последния миг. Реели се като орли, връхлитали като ястреби, кръжали, щракали със зъби и ревали, храчели огън, но никога не се доближавали. Веднъж Синята кралица изчезнала в облачна пелена, за да се появи миг по-късно и да връхлети към Морски дим отзад, за да опърли опашката му с взрив кобалтов пламък. Междувременно Морски дим се обръщал, пикирал надолу и се извивал. В един миг бил под нея, после внезапно се завъртал в небето и се озовавал зад нея. Все по-високо и по-високо летели драконите, докато стотици ги гледали от покривите на Тъмбълтън. Един казал след това, че полетът на Тесарион и Морски дим приличал повече на любовен танц, отколкото на битка. Вероятно е бил това.

Танцът свършил, когато Вермитор се издигнал с рев в небето.

Почти стогодишен и голям колкото двата млади дракона взети заедно, бронзовият дракон с огромните жълто-кафяви криле бил разгневен, когато полетял нагоре, с кръв, димяща от десетина рани. Без ездач, той не различавал приятел от враг, тъй че развихрил яростта си над всички, бълвал пламък наляво и надясно, извръщал се освирепял към всеки, дръзнал да метне копие към него. Един рицар се опитал да избяга, но Вермитор го сграбчил с челюстите си, докато конят му продължил напред в галоп. Лордовете Пайпър и Дедингс, разположени на върха на ниско възвишение, изгорели със своите скуайъри, слуги и заклети щитове, когато Бронзовата ярост случайно ги забелязал.

Миг по-късно Морски дим връхлетял отгоре му.

Единствен от четирите дракона на полето в онзи ден Морски дим имал ездач. Сир Адам Веларион дошъл да докаже своята вярност, като унищожи Двамата предатели и техните дракони, а тук един бил под него, нападал хората, присъединили се към него за тази битка. Трябва да се е почувствал длъжен да ги защити, макар със сигурност да е знаел в сърцето си, че неговият Морски дим не би могъл да надделее над по-стария дракон.

Това не било танц, а бой до смърт. Вермитор едва излетял двайсет стъпки над бойното поле, когато Морски дим се врязал в него отгоре и го натикал с крясък в калта. Мъже и момчета се разбягали в ужас или били премазани, докато двата дракона се търкаляли и разкъсвали един друг. Опашки пердашели и криле биели във въздуха, но зверовете били толкова сплетени, че никой от двата не можел да се изтръгне на свобода. Бенджикот Блекууд наблюдавал борбата от коня си на петдесет разтега разстояние. Големината и тежестта на Вермитор били твърде много, за да може Морски дим да надвие, казал лорд Блекууд на Великия майстер Мункун много години по-късно, и той със сигурност щял да раздере сребристосивия дракон на късове… ако Тесарион не паднала отвисоко в същия този миг, за да се включи в боя.

Кой може да разбере сърцето на един дракон? Било ли е просто кръвожадност това, което тласнало Синята кралица да нападне? Дошла ли е женската на помощ на един от сражаващите се? Ако е така, на кого? Някои ще твърдят, че връзката между дракон и драконов ездач е толкова дълбока, че зверовете споделят любовта и омразата на своя господар. Но кой е бил съюзникът тук и кой — врагът? Различава ли дракон без ездач приятел от враг?

Никога няма да узнаем отговорите на тези въпроси. Единственото, което ни казва историята, е, че трите дракона се биели сред калта, кръвта и пушека на Втори Тъмбълтън. Морски дим умрял първи, когато Вермитор впил зъби във врата му и му откъснал главата. След това бронзовият дракон се опитал да излети с плячката все още в челюстите му, но раздраните му криле не могли да вдигнат тежестта му. След миг той рухнал и издъхнал. Тесарион, Синята кралица, доживяла до залез-слънце. На три пъти се опитала да се върне на небето и и трите пъти не успяла. В късния следобед изглеждала в агония, тъй че лорд Блекууд повикал най-добрия си стрелец с дълъг лък, известен като Били Бърли, който заел позиция на сто разтега разстояние (извън обхвата на пламъците на умиращия дракон) и пратил три стрели в окото ѝ, докато лежала безпомощна на земята.

По здрач боят свършил. Макар речните лордове да загубили по-малко от сто души, като в същото време избили над хиляда от мъжете от Староград и Предела, Вторият Тъмбълтън не би могъл да се сметне за пълна победа за нападателите, тъй като те не успели да завземат града. Стените на Тъмбълтън все още били непокътнати, а след като хората на краля се изтеглили вътре и затворили портите, силите на кралицата нямало как да направят пробив, защото не разполагали нито с обсадни машини, нито с дракони. Все пак развихрили голяма касапница над своите объркани и неорганизирани врагове, подпалили шатрите им, изгорили или пленили почти всичките им фургони, тръгнали си с три четвърти от бойните им коне, убили принца им и сложили края на два от драконите на краля.

Когато луната изгряла, речните лордове оставили полето на враните и се стопили назад в хълмовете. Един от тях, момчето Бен Блекууд, носел със себе си тялото на сир Адам Веларион, намерен мъртъв до своя дракон. Костите му щели да почиват в замъка Гарваново дърво осем години, но през 138 г. СЗ неговият брат, Алин, щял да се разпореди да бъдат върнати в Дрифтмарк и погребани в Хъл, родния му град. На гробницата му е всечена една-единствена дума: ВЕРЕН. Богато украсените ѝ букви се поддържат от ваяния на морско конче и мишка.

На заранта след битката Завоевателите на Тъмбълтън погледнали от градските стени и открили, че враговете им са си отишли. Мъртвите били разпръснати около града, а между тях лежали проснати труповете на три дракона. Един останал: Среброкрил, носачът на Добрата кралица Алисан в стари времена, излетяла нависоко, когато клането започнало, кръжала над бойното поле часове наред, реела се в горещите ветрове, вдигащи се от пожарите долу. Чак след стъмване се спуснала и кацнала до убитите си братовчеди. По-късно певци щели да разказват как тя три пъти вдигнала крилото на Вермитор с муцуната си, сякаш за да го накара да полети отново, но това най-вероятно е легенда. Изгряващото слънце щяло да я завари да шляпа вяло през полето и да се храни с изгорените останки от коне, мъже и волове.

Осем от тринайсетте Шипа лежали мъртви, между които лорд Оуен Фосоуей, Марк Амброуз и Джон Рокстън Дръзкия. Ричард Родън бил улучен със стрела във врата и щял да умре на следващия ден. Четирима от заговорниците останали, между тях сир Робърт Хайтауър и лорд Ънуин Пийки. И макар Хю Чука Коравия да умрял, а с него и бляновете му за кралство, вторият Предател останал. Улф Белия се събудил от пиянския си сън, за да разбере, че е последният драконов ездач и притежател на последния дракон.

— Чука е мъртъв, и твоето момче също — казал уж лорд Пийки. — Остана ми само ти.

Когато лорд Пийки го попитал за намеренията му, Белия отвърнал:

— Настъпваме, точно както ти искаше. Ти взимаш града, аз ще взема проклетия трон, какво ще кажеш?

На другата сутрин сир Хоберт Хайтауър го навестил, за да обсъдят подробностите за щурма срещу Кралски чертог. Донесъл две бурета вино като дар, едно с дорнско червено и едно с арборско златно. Макар Улф Пияндето никога да не вкусвал вино, което не харесвал, знаело се, че бил пристрастен към по-сладки сортове. Несъмнено сир Хоберт се надявал, че ще отпива горчиво червено, докато лорд Улф излочи арборското златно. Но нещо в поведението на Хайтауър — потял се, пелтечел и бил някак прекалено въодушевен, свидетелствал по-късно скуайърът, който ги обслужвал — изострило подозренията на Белия. Бдителен, той заповядал дорнското червено да се задели за по-късно и настоял сир Хоберт да сподели арборското златно с него.

Историята няма много добри неща, които да каже за сир Хоберт Хайтауър, но никой не може да оспори начина, по който е умрял. Вместо да предаде съмишлениците си Шиповете, той оставил скуайъра да напълни чашата му, отпил и помолил за още. След като видял, че Хайтауър пие, Улф Пияндето останал верен на името си, като ударил три чаши, преди да започне да се прозява. Отровата във виното била лека. Когато лорд Улф отишъл да спи, за да не се събуди повече, сир Хоберт скочил на крака и се опитал да повърне, но твърде късно. Сърцето му спряло след час. „Никой мъж не се е плашил от меча на сир Хоберт — казва за него Гъбата, — но винената му чаша бе по-смъртоносна от валирианска стомана.“

След това лорд Ънуин Пийки предложил хиляда златни дракона на всеки рицар с благородно потекло, който би могъл да овладее Среброкрил. Трима мъже изразили готовност. Когато на първия му разпрали бронята, а вторият бил изгорен до смърт, третият премислил. По това време армията на Пийки, останките от голямото воинство, което принц Дерон и лорд Ормунд Хайтауър довели чак от Староград, се разпадала на късове, докато от Тъмбълтън бягали десетки и десетки дезертьори с всичката плячка, която можели да носят. Навел глава пред поражението, лорд Ънуин събрал лордовете и командирите си и заповядал отстъпление.

Обвиненият обърни плащ Адам Веларион, роден като Адам от Хъл, спасил Кралски чертог от враговете на кралицата… с цената на собствения си живот. Но кралицата изобщо не узнала за доблестта му. Бягството на Ренира от Кралски чертог било затормозено от трудности. При Росби тя заварила портите на замъка залостени при идването ѝ, по заповед на младата жена, чиито наследствени права тя прехвърлила на един по-млад брат. Кастеланът на лорд Стоукуорт ѝ предложил гостоприемство, но само за една нощ.

— Ще дойдат за вас — предупредил той кралицата, — а нямам силата да им се противопоставя.

Половината ѝ златни плащове дезертирали по пътя, а една нощ лагерът ѝ бил нападнат. Макар рицарите ѝ да отбили нападателите, сир Бейлон Бърч бил убит със стрела, а сир Лайънъл Бентли, млад рицар от Гвардията на кралицата, понесъл удар в главата, който разпукал шлема му. Издъхнал бълнувайки на следващия ден. Кралицата продължила упорито към Дъскъндейл.

Домът Дарклин бил между най-силните поддръжници на Ренира, но цената на тази вярност се оказала висока. Лорд Гунтор загубил живота си в служба на кралицата, както и чичо му Стефон. Самият Дъскъндейл бил опустошен от сир Кристън Коул. Нищо чудно, че вдовицата на лорд Гунтор никак не се зарадвала, когато Нейна милост се появила пред портите ѝ. Само намесата на сир Харолд Дарки убедила лейди Мередит изобщо да допусне кралицата зад стените си (Дарки били далечни родственици на Дарклин, а сир Харолд някога служил като скуайър на покойния сир Стефон), и то само при условие, че няма да се задържи дълго.

Озовала се благополучно зад стените на Тъмния форт с изглед към пристанището, Ренира заповядала на майстера на лейди Дарклин да извести Великия майстер Жерардис на Драконов камък, като го помолила веднага да изпрати кораб, който да я откара до дома. Три гарвана излетели, уверяват градските хроники… но дните отминавали и никакъв кораб не се появил. Нито дошъл някакъв отговор от Жерардис на Драконов камък и разгневената кралица започнала отново да се съмнява във верността на своя Велик майстер.

Другаде кралицата имала повече късмет. От Зимен хребет Креган Старк я уверил с писмо, че ще прати войска на юг колкото може по-скоро, но предупредил, че щяло да му отнеме известно време да събере хората си „защото владенията ми са просторни и с идващата зима трябва на всяка цена да приберем жътвата, иначе ще гладуваме, когато дойдат снеговете“. Севернякът обещал на кралицата десет хиляди мъже „по-млади и по-свирепи от моите Зимни вълци“. Девата на Долината също предложила помощ, когато се отзовала от зимния си замък, Лунните порти… но след като планинските проходи били затворени от снега, рицарите ѝ трябвало да дойдат по море. Ако домът Веларион би могъл да прати кораби до Града на гларуса, написала лейди Джейни, щяла веднага да прати войска до Дъскъндейл. Ако не, налагало се да наеме кораби от Браавос и Пентос, а за това щели да ѝ трябват пари.

Кралица Ренира нямала нито злато, нито кораби. Когато пратила лорд Корлис в тъмниците, загубила флотата си, а от Кралски чертог избягала в страх за живота си без пукната пара. Отчаяна и уплашена, Нейна милост крачела по стените на замъка Дъскъндейл обляна в сълзи и все повече побелявала и измършавяла с всеки ден. Не можела да спи и не се хранела. Нито можела да понесе да бъде разделена от принц Егон, последния ѝ жив син; ден и нощ момчето оставало до нея „като малка бледа сянка“.

Когато лейди Мередит дала ясно да се разбере, че кралицата е прекалила с гостоприемството ѝ, Ренира се принудила да продаде короната си, за да събере пари за превоз на един браавоски търговски кораб, „Виоланде“. Сир Харолд Дарки я подканял да потърси убежище при лейди Арин в Долината, сир Медрик Мандърли се опитал да я убеди да придружи него и брат му сир Торен до Бял пристан, но Нейна милост отказала и на двамата. Била непреклонна да се върне на Драконов камък. Там щяла да намери драконови яйца, казала тя на лоялистите си; трябвало да си има друг дракон, иначе всичко било загубено.

Силни ветрове тласнали „Виоланде“ по-близо до бреговете на Дрифтмарк, отколкото може да ѝ се е искало, и на три пъти кралицата преминала на един вик разстояние от бойните кораби на Морската змия, но Ренира се постарала да останат извън полезрението. Накрая браавосецът спрял в пристана под Драконовата планина по вечерния прилив. Кралицата пратила гарван от Дъскъндейл да извести за идването си и заварила чакащ ескорт, когато слязла на брега със сина си Егон, придворните си дами и трима рицари от Гвардията на кралицата (златните плащове, които яздили с нея от Кралски чертог, останали в Дъскъндейл, докато хората на Мандърли останали на борда на „Виоланде“, на път за Бял пристан).

Дъжд валяло, когато свитата на кралицата слязла на брега, почти не се виждали хора из пристанището. Дори пристанищните бордеи изглеждали тъмни и празни, но Нейна милост не го забелязала. Болна в тяло и дух, съкрушена от измяна, Ренира Таргариен искала само да се върне в личното си седалище, където си въобразявала, че тя и синът ѝ ще са в безопасност. Не знаела кралицата, че ѝ предстои да понесе последната и най-тежка измяна.

Ескортът ѝ, четирийсет въоръжени мъже, се командвал от сир Алфред Бруми, един от мъжете, оставени когато Ренира предприела своя щурм на Кралски чертог. Бруми бил най-старшият от рицарите на Драконов камък, след като влязъл в гарнизона още при царуването на Стария крал. Като такъв, той очаквал да бъде назначен за кастелан, когато Ренира тръгнала да завладее Железния трон… но мрачният и кисел нрав на сир Алфред не вдъхвал нито обич, нито доверие, казва ни Гъбата, тъй че кралицата го пренебрегнала в полза на по-приветливия и любезен сир Робърт Куинс. Когато Ренира попитала защо сир Робърт не е дошъл да я посрещне, сир Алфред отвърнал, че кралицата щяла да види „нашия дебел приятел“ в замъка.

И го видяла… макар че овъгленият труп на Куинс бил изгорял до неузнаваемост. Само по големината му го познали, защото сир Робърт бил неимоверно дебел. Намерили го увиснал от бойниците на порталната къщичка до стюарда на Драконов камък, капитана на гвардията, майстор оръжейника… и главата и горната част от торса на Великия майстер Жерардис. Всичко под ребрата го нямало и червата на Великия майстер се полюшвали от разпрания му корем като изгорели черни змии.

Кръвта се отцедила от лицето на кралицата, щом видяла телата, но младият принц Егон пръв осъзнал какво означават.

— Майко, бягай — извикал, но твърде късно.

Хората на сир Алфред се нахвърлили върху защитниците на кралицата. Брадва разцепила главата на сир Харолд Дарки преди мечът му да може да излезе от ножницата, а сир Адриан Редфорт бил пронизан в гърба с копие. Само сир Лорет Лансдейл се задвижил достатъчно бързо, за да нанесе удар в защита на кралицата, посичайки първите двама, които връхлетели срещу него, преди самият той да бъде убит. С него умрял последният от Гвардията на кралицата. Когато принц Егон сграбчил меча на сир Харолд, сир Алфред пренебрежително избил оръжието от ръцете му.

Момчето, кралицата и придворните дами били подкарани през портите на Драконов камък. Там (както го е написал Гъбата тъй забележително много години по-късно) се озовали лице в лице с „един мъртвец и един умиращ дракон“.

Люспите на Слънцеплам все още блестели на слънчевата светлина, но както се бил проснал на обгорения черен валириански камък на двора, ясно можело да се разбере, че умира, той, който бил преди най-великолепният дракон, виждан някога да лети в небесата на Вестерос. Крилото, почти откъснато от тялото от Мелейс, стърчало под неестествен ъгъл, а едва зарасналите рани по гърба му все още димели и кървели. Лежал навит на кълбо. Когато се размърдал и вдигнал глава, огромни рани се видели по шията му, където друг дракон откъснал парчета от плътта му. По корема му имало места, където струпеи били заменили люспите, а където трябвало да е дясното му око, имало само празна дупка, покрита със засъхнала кръв.

Човек трябва да се запита, както Ренира със сигурност се е запитала, как се е стигнало до това.

Сега ние знаем много и много неща, които кралицата не е знаела. За това трябва да сме благодарни на Великия майстер Мункун, защото неговото „Истинно сказание“, основаващо се до голяма степен на описанието на Великия майстер Орвил, разкрива как Егон Втори дошъл до Драконов камък.

Лорд Ларис Стронг Кривото стъпало бил този, който измъкнал краля и децата му от града, когато драконите на кралицата се появили в небесата над Кралски чертог. За да не преминат през някоя от портите на града, където е можело да ги видят и запомнят, лорд Ларис ги извел през някакъв таен проход на Мегор Жестокия, за който само той знаел.

Лорд Ларис бил този, който наредил бегълците да се разделят също така, тъй че ако един бъде хванат, другите да могат да се измъкнат на свобода. На сир Рикард Торн било заповядано да предаде двегодишния принц Мелор на лорд Хайтауър. Принцеса Джеера, мило и простодушно шестгодишно момиченце, била поставена под опеката на сир Уилис Фел, който се заклел да я отведе благополучно до Бурен край. Никой от двамата не знаел накъде е тръгнал другият, тъй че никой не можел да издаде другия, ако бъде заловен.

И само Ларис знаел, че кралят, съблякъл изящните одежди и загърнат в мръсен рибарски плащ, бил скрит между товар с треска на рибарска лодка под грижата на един незаконороден рицар с родственици на Драконов камък. Щом научела, че краля го няма, преценил Кривото стъпало, Ренира със сигурност щяла да прати хора да го заловят… но една лодка не оставя следи по вълните, а малко ловци щели изобщо да се сетят да потърсят Егон на острова на сестра му, в самата сянка на нейната крепост. Всичко това Великият майстер Орвил чул от устата на самия лорд Стронг, казва ни Мункун.

И там е можел да си остане Егон, скрит, но напълно безвреден, да притъпява болката с вино и да крие белезите от изгорено под тежко наметало, ако Слънцеплам не успял да стигне до Драконов камък. Бихме могли да се запитаме какво го е привлякло да се върне на Драконов камък, както мнозина са направили. Дали раненият дракон с полузарасналото си прекършено крило е бил тласнат от някакъв първичен инстинкт да се върне на родното си място, димящия планински връх, където е излязъл от яйцето си? Или по някакъв начин е усетил присъствието на крал Егон на острова, отвъд дълги левги и бурно море, и да отлети там, за да се събере отново със своя ездач? Септон Юстас стига дотам да предположи, че Слънцеплам е усетил отчаяната нужда на Егон. Но кой може да претендира, че разбира сърцето на един дракон?

След като злочестата атака на сир Уолис Мутън го прогонила извън Врански приют, историята губи от погледа си Слънцеплам за повече от половин година (някои приказки, разправяни в замъците на Краб и Брюн, намекват, че драконът може да е намерил убежище в тъмните борови гори и пещери на нос Пукнат нокът за част от това време). Откъснатото му крило се възстановило достатъчно, за да лети, но зараснало накриво и останало слабо. Слънцеплам не можел повече да се рее, нито да остава за дълго във въздуха, а се налагало да лети с усилие, дори на къси разстояния. Шутът Гъбата казва, жестоко, че докато повечето дракони се движели през небето като орли, Слънцеплам станал не повече от „едно голямо златно бълващо огън пиле, подскачащо и пърхащо от хълм на хълм“.

И все пак това „бълващо огън пиле“ прехвърлило водите на залива Черна вода… защото тъкмо Слънцеплам бил този, който видели моряците на „Несария“ да напада Сив призрак. Сир Робърт Куинс обвинил Канибала… но Том Сплетен език, пелтек, който чувал повече, отколкото казвал, напил волантинците с ейл и си отбелязал всичките пъти, когато споменали златните люспи на нападателя. Канибала, както той добре знаел, бил черен като въглен. И така двамата Том и техните „братовчеди“ (полуистина, тъй като само сир Марстън имал обща кръв с тях, бидейки копелето на сестрата на Том Сплетена брада от рицаря, който ѝ отнел девствеността) отплавали в малката си лодка, за да издирят убиеца на Сив призрак.

Изгореният крал и осакатеният дракон намерили нова решимост един в друг. От една скрита бърлога на пустинните склонове на Драконовата планина Егон се осмелявал да пристъпи навън всеки ден на разсъмване, за да се понесе отново към небето за първи път след Врански приют, докато двамата Том и техният братовчед Марстън Водите се върнали на другата страна на острова, за да подирят мъже, готови да им помогнат да завземат замъка. Дори на Драконов камък, от дълго време седалище и крепост на кралица Ренира, имало мнозина, които не обичали кралицата по различни причини. Някои скърбели за братя, синове и бащи, загинали по време на Посева или в Битката при Гърлото, някои се надявали на плячка или награда, докато други вярвали, че син трябва да е преди дъщеря и давали предимство на Егон.

Кралицата взела най-добрите си хора с нея в Кралски чертог. На своя остров, защитен от корабите на Морската змия и високите си валириански стени, Драконов камък изглеждал непревземаем, тъй че гарнизонът, който Нейна милост оставила да го брани, бил малък, съставен главно от мъже, за които се преценило, че не могат да бъдат полезни за нещо друго: побелели старци и зелени момчета, хора мудни и сакати, мъже, възстановяващи се от рани, мъже със съмнителна вярност, мъже, подозирани в страхливост. Начело на тях Ренира поставила сир Робърт Куинс, способен мъж, но остарял и надебелял.

Куинс бил непоколебим поддръжник на кралицата, всички са единодушни, но някои от подчинените му не били толкова лоялни, таели определени негодувания и недоволства заради стари неправди, реални или въображаеми. Най-изтъкнатият между тях бил сир Алфред Бруми. Бруми се оказал повече от готов да измени на кралицата си в замяна на обещание за лордска титла, земи и злато в случай, че Егон Втори си върне трона. Дългата му служба в гарнизона му позволила да даде подробни сведения на хората на краля за силите и слабостите на Драконов камък, кои стражи може да бъдат подкупени или спечелени и кои трябва на всяка цена да бъдат убити или затворени.

Когато дошло, падането на Драконов камък отнело по-малко от час. Хора, подведени от Бруми, отворили една задна врата в часа на призраците, за да пуснат сир Марстън Водите, Том Сплетен език и хората им да се промъкнат в замъка незабелязани. Докато една група завзела оръжейната, а друга пленила и затворила в ареста верните стражи и войници на Драконов камък, сир Марстън изненадал Великия майстер Жерардис в гарванарника му, за да не изнесе някой гарван вестта за нападението. Самият Алфред завел хората, които нахлули в покоите на кастелана и изненадали сир Робърт Куинс. Докато Куинс се мъчел да се надигне от леглото си, Бруми забил копие в огромния му бял корем. Гъбата, който познавал и двамата добре, твърди, че сир Алфред изпитвал неприязън и негодувание към сир Робърт. На това може да се вярва, защото ударът бил нанесен с такава сила, че копието излязло през гърба на сир Робърт, минало през пухения дюшек и сламеника и се забило в пода отдолу.

Само в едно отношение планът се объркал. Когато Том Сплетен език и неговите главорези заблъскали по вратата на спалнята на лейди Бела, за да я пленят, момичето се измъкнало през прозореца, притичало по покривите и стените долу и стигнало на двора. Хората на краля се погрижили да поставят охрана на конюшнята, където се държали драконите на замъка, но Бела била отраснала в Драконов камък и знаела входове и изходи, които те не знаели. Докато преследвачите ѝ я догонят, вече била махнала веригите на Лунна танцьорка и стегнала седлото на нея.

И тъй станало, че когато крал Егон II прелетял със Слънцеплам над димящия връх на Драконова планина и започнал да се спуска, за да влезе триумфално в замъка, нагоре се извисила да го посрещне Бела Таргариен, дъщеря на принц Демън от лейди Лена, безстрашна като баща си.

Лунна танцьорка бил млад дракон, светлозелен, със седефени рогове, гребен и ребра на крилете. Ако не се броели големите ѝ криле, не била по-голяма от боен кон и тежала дори по-малко. Била много бърза обаче, а Слънцеплам, макар и много по-голям, все още се мъчел с криво зарасналото си крило, а и бил понесъл нови рани от Сив призрак.

Срещнали се в мрака преди разсъмване, сенки в небето, огрели нощта с огньовете си. Лунна танцьорка избегнала пламъците на Слънцеплам, избегнала челюстите му, стрелнала се под дращещите му във въздуха нокти, после заобиколила и връхлетяла над по-големия дракон отгоре, като отворила дълга димяща рана по гърба му и разкъсала раненото му крило. Наблюдаващите долу казали, че Слънцеплам залитал пиянски във въздуха, мъчейки се да се задържи високо, докато Лунна танцьорка се обърнала и полетяла обратно към него, храчейки огън. Слънцеплам отвърнал с взрив от златен пламък, толкова ярък, че огрял двора долу като второ слънце, взрив, който поразил Лунна танцьорка право в очите. Най-вероятно младата драконка била заслепена в онзи миг, но продължила напред и се блъснала в Слънцеплам в плетеница от криле и нокти. Докато падали, Лунна танцьорка кълвяла и кълвяла врата на Слънцеплам, късала залъци плът, а по-старият дракон впил ноктите си в корема ѝ. Обгърната в огън и дим, заслепена и кървяща, Лунна танцьорка биела отчаяно с криле, докато се мъчела да се отскубне, но това само забавило падането им.

Зяпачите на двора се разбягали в паника, а двата дракона се стоварили с грохот на коравия камък и продължили да се бият. На земята бързината на Лунна танцьорка се оказала безполезна срещу големината и тежестта на Слънцеплам. Зеленият дракон се отпуснал безжизнено. Златният дракон изкрещял победоносно и се опитал да се вдигне отново, но рухнал и гореща кръв бликнала от раните му.

Крал Егон скочил от седлото още когато драконите били на двайсет стъпки от земята и счупил и двата си крака. Лейди Бела останала с Лунна танцьорка през цялото време. Обгорено и пребито, момичето все пак намерило сили да освободи веригите на седлото си и да изпълзи настрана, докато драконът ѝ се свивал в последните смъртни спазми. Когато Алфред Бруми извадил меча си, за да я посече, Марстън Водите изтръгнал оръжието от ръката му. Том Сплетен език я отнесъл при майстера.

Така крал Егон Втори спечелил родовото седалище на дома Таргариен, но цената, която платил, била ужасна. Слънцеплам никога повече нямало да лети. Останал на двора, хранел се с леша на Лунна танцьорка, а сетне с овце, убивани за него от гарнизона. А Егон Втори преживял остатъка от живота си в голяма болка… макар че в негова чест, когато Великият майстер Жерардис му предложил млякото на мака, отказал.

— Няма да вървя отново по този път — казал. — Не съм такъв глупак, че да пия всяка отвара, която можеш да ми приготвиш. Ти си креатура на сестра ми.

По заповед на краля веригата, която принцеса Ренира откъснала от врата на Великия майстер Орвил и дала на Жерардис, сега била използвана, за да го обесят. Не му дали бързия край с рязкото падане и прекършване на врата, а бавно удушаване, докато ритал и пъшкал за въздух. На три пъти, когато бил почти умрял, го пускали и го оставяли да си поеме дъх, за да го увесят отново. След третия път бил изкормен и провесен пред Слънцеплам, за да може драконът да се нагости с краката и вътрешностите му, но кралят заповядал да се остави достатъчно от Великия майстер, за „да може да поздрави милата ми сестра при завръщането ѝ“.

Скоро след това, докато кралят лежал в голямата зала на Каменния барабан, със счупените му крака вързани и стегнати с шини, пристигнал първият от гарваните на кралица Ренира от Дъскъндейл. Когато Егон научил, че сестра му щяла да се върне на „Виоланде“, заповядал на сир Алфред Бруми да подготви „подходящо посрещане“.

Всичко това се знае от нас сега. Нищо от това не се е знаело от кралицата, когато стъпила на брега в капана на брат си.

Септон Юстас (който никак не обичал кралицата) ни казва, че Ренира се засмяла, когато видяла грохналия Слънцеплам Златния. „Чие дело е това? — приписва ѝ той, че казала. — Трябва да му благодарим.“ Гъбата (който много обичал кралицата) ни разправя друго. В неговото описание Ренира казва: „Как се е стигнало до това?“. Двете описания са единодушни, че следващите думи били изречени от краля.

— Сестро — извикал той от един балкон.

След като не можел да ходи, нито дори да стои, изнесли го там в стол. Бедрото, разбито при Врански приют, оставило Егон превит и изгърбен, чаровното му някога лице било подпухнало от млякото на мака, белези от изгорено покривали половината му тяло. Все пак Ренира го познала веднага и казала:

— Скъпи братко. Надявах се, че си мъртъв.

— След теб — отвърнал Егон. — Ти си по-стара.

— Радвам се да разбера, че помниш това — отвърнала Ренира. — Изглежда, сме твои пленници… но не мисли, че ще ни държиш дълго. Верните ми лордове ще ме намерят.

— Ако претърсят седемте ада, може би — отговорил кралят, докато хората му изтръгнали Ренира от ръцете на сина ѝ. Според някои описания сир Алфред Бруми я хванал за ръката, други назовават двамата Том, Сплетена брада, бащата, и Сплетен език, сина. Сир Марстън Водите също свидетелствал, облечен в бяло наметало, защото крал Егон го назначил за свой Кралски гвардеец заради храбростта му.

Но нито Водите, нито някой от другите рицари и лордове на двора не изрекли ни дума против, когато крал Егон Втори поднесъл сестра си на своя дракон. Слънцеплам, разправят, отпървом не проявил интерес към приношението, докато Бруми не убол гърдата на кралицата с камата си. Миризмата на кръв възбудила дракона, който подушил Нейна милост, после я окъпал с огнен лъх, толкова внезапно, че наметалото на сир Алфред пламнало и той скочил назад. Ренира Таргариен имала време да вдигне глава към небето и да изкрещи едно последно проклятие към своя брат, преди челюстите на Слънцеплам да се стегнат около нея и да откъснат ръката и рамото ѝ.

Септон Юстас ни казва, че златният дракон изгълтал кралицата на шест хапки, оставяйки само левия ѝ крак под пищяла „за Странника“. Елинда Масей, най-младата и нежната от придворните дами на Ренира, уж си извадила очите при гледката, докато синът на кралицата Егон Младшия гледал, замръзнал от ужас. Ренира Таргариен, Радостта на Владението и Половингодишна кралица, напуснала този покров от сълзи на двайсет и втория ден от десетата луна на 130-тата година след Завоеванието на Егон. Била на трийсет и три години.

Сир Алфред Бруми предложил да убият и принц Егон също тъй, но крал Егон го забранил. Едва на десет, момчето можело тепърва да има стойност като заложник, заявил той. Макар сестра му да била мъртва, все още имала поддръжници, с които на всяка цена трябвало да се справят, преди Негова милост да се надява да седне отново на Железния трон. Тъй че на принц Егон сложили пранги на врата, китката и глезена и го отвели долу в тъмниците под Драконов камък. На придворните дами на покойната кралица, тъй като били с благородно потекло, им дали килии в кулата Морския дракон, за да чакат да ги откупят.

— Времето за криене свърши — заявил крал Егон II. — Нека гарваните полетят, за да узнае владението, че претендентката е мъртва и техният истински крал се завръща у дома, за да си върне бащиния трон.