Огън и кръв

Смъртта на Драконите Ренира триумфираща

Докато Кралски чертог падал под Ренира Таргариен и нейните дракони, принц Емонд и сир Кристън Коул настъпвали към Харънхъл, а воинството на Ланистър под предводителството на Адриан Тарбек възвивало на изток.

При Жълъдов замък западняците били задържани за кратко, когато лорд Жозет Смолуд направил излаз, за да се съедини с лорд Пайпър и останките от разбитата му войска, но Пайпър умрял в последвалата битка (паднал, когато сърцето му се пръснало, като видял главата на любимия си внук набучена на копие, казва Гъбата) и Смолуд се оттеглил в замъка си. Три дни по-късно последвала нова битка, когато мъжете от речните земи се прегрупирали под командването на един странстващ рицар на име Хари Петака. Този невероятен герой скоро след това умрял, докато убивал Адриан Тарбек. Ланистърите отново надвили и избили побягналите мъже от крайречните земи. Когато воинството на Запада продължило похода си към Харънхъл, било под водачеството на престарелия лорд Хъмфри Лефорд, който понесъл толкова много рани, че командвал от носилка.

Малко подозирал лорд Лефорд, че скоро щял да се изправи пред по-тежко изпитание, защото войска от свежи противници се спускала към тях откъм север: две хиляди свирепи северняци, развели знамената на кралица Ренира. В челото им яздел лордът на Бароутън Родерик Дъстин, воин толкова стар и побелял, че го наричали Роди Развалината. Воинството му било съставено от престарели сиви бради в стара броня и опърпани кожи, всеки от мъжете — закален воин, всички на коне. Наричали се Зимните вълци.

— Дошли сме да мрем за драконовата кралица — заявил лорд Родерик при Близнаците, когато лейди Сабита Фрей излязла да ги поздрави.

Междувременно разкаляни пътища и дъждовни бури забавили настъплението на Емонд, тъй като повечето му войска била съставена от пешаци, с дълъг обоз. Авангардът на сир Кристън водил и спечелил кратка яростна битка срещу сир Осуалд Воуд и лордовете Дари и Руут на езерния бряг, но не срещнал друга съпротива. След деветнайсет дни поход стигнали до Харънхъл — и заварили портите на замъка отворени, без принц Демън и всичките му хора.

Принц Емонд държал Вхагар с главната колона през целия поход, с мисълта, че чичо му можел да се опита да ги нападне на Караксес. Стигнал в Харънхъл ден след Коул и същата нощ отпразнувал голяма победа: Демън и „неговата речна паплач“ избягали, вместо да се противопоставят на неговия гняв, заявил Емонд. Нищо чудно, че когато вестта за падането на Кралски чертог стигнала до него, принцът се почувствал трижди глупак. Гневът му бил ужасна гледка.

Първият, който пострадал от него, бил сир Саймън Стронг. Принц Емонд бездруго никак не обичал рода му, а припряността, с която кастеланът предал Харънхъл на Демън Таргариен, го убедила, че старецът бил изменник. Сир Саймън възразил, че е невинен, като настоял, че е верен и предан слуга на Короната. Внук му Ларис Стронг бил лорд на Харънхъл и господар на шепнещите на крал Егон, напомнил той на принца регент. Тези възражения само подсилили подозренията на Емонд. Кривото стъпало също бил изменник, решил той. Как иначе щели да знаят Демън и Ренира кога Кралски чертог ще е най-уязвим? Някой от малкия съвет би трябвало да ги е известил… а Ларис Кривото стъпало бил брат на Троши кости и следователно чичо на копелетата на Ренира.

Емонд заповядал да дадат на сир Саймън меч и казал:

— Нека боговете решат дали казваш истината. Ако си невинен, Воинът ще ти даде сила да ме надвиеш.

Последвалият дуел бил напълно едностранен, единодушни са всички описания; принцът насякъл стареца на парчета, а после нахранил Вхагар с трупа му. Внуците на сир Саймън не го надживели дълго. Един подир друг всеки мъж и момче с кръвта на Стронг в жилите бил домъкнат и убит, докато грамадата от главите им станала три стъпки висока.

Ето как цветът на дома Стронг, древен род на благородни воини, гордеещи се с потеклото си от Първите хора, стигнал до безславен край в двора на Харънхъл. Нито един законороден Стронг не бил пощаден, нито копеле, освен… странно… Алис Реките. Макар дойката да била два пъти по-голяма от него на възраст (три пъти, ако се доверим на Гъбата), принц Емонд я взел в леглото си като военен трофей скоро след като завзел Харънхъл, видимо предпочитайки я пред всички други жени в замъка, включително много девствени хубавици на неговите години.

Западно от Харънхъл боевете продължили в речните земи, докато воинството на Ланистър се влачело напред. Възрастта и немощта на техния командир, лорд Лефорд, забавила настъпа им до пълзене, но когато наближили западните брегове на Окото на боговете, заварили огромна нова войска пряко на пътя си.

Роди Развалината и неговите Зимни вълци се съединили с Форет Фрей, лорда на Брода, и Червения Роб Реките, известен като Стрелеца от Гарваново дърво. Северняците наброявали две хиляди; Фрей предвождал двеста рицари и триж повече пехотинци, Реките имал триста стрелци с лъкове. И лорд Лефорд едва-що спрял, за да се противопостави на врага, когато още врагове се появили от юг, където Дълголист Лъвоубиеца с опърпана сган оцелели от предишните битки се събрал с лордовете Бигълстоун, Чамбърс и Перин.

Заклещен между тези две вражески сили, Лефорд се поколебал да тръгне срещу който и да е от двамата от страх, че другият ще го удари откъм тила. Наместо това той заел позиция с гръб към езерото, окопал се и пратил гарвани до принц Емонд в Харънхъл с молба за помощ. Дванайсет птици излетели, но ни една не стигнала до принца: Червения Роб Реките, смятан за най-добрия стрелец в цял Вестерос, ги свалил в полет.

Още мъже от речните земи се появили на другия ден, предвождани от сир Гарибалд Грей, лорд Джон Чарлтън и новия лорд на Гарваново дърво, единайсетгодишния Бенджикот Блекууд. След като броят им нараснал с тези свежи подкрепления, хората на кралицата били единодушни, че е дошъл моментът да атакуват.

— Най-добре да сложим край на тези лъвове, преди драконите да дойдат — казал Роди Развалината.

Най-кървавата сухопътна битка от Танца на драконите започнала на следващия ден, по изгрев-слънце. В аналите на Цитаделата тя е известна като Битката край езерния бряг, но за онези, които са оживели да разкажат за нея, тя винаги е била Храненето на рибите.

Атакувани от три страни, западняците били изтласкани стъпка по стъпка във водите на Окото на боговете. Стотици загинали там, посечени, докато се сражавали в тръстиките; още стотици се издавили, докато се опитвали да избягат. До вечерта две хиляди души били мъртви, между които много благородници, включително лорд Фрей, лорд Лефорд, лорд Бигълстоун, лорд Чарлтън, лорд Суифт, лорд Рейн, сир Кларън Крейкхол и сир Емори Хил, Копелето от Ланиспорт. Войската на Ланистър била разбита и избита, но на такава цена, че младият Бен Блекууд, момчето на лорда на Гарваново дърво, плакал, когато видял купищата мъртви. Най-тежките загуби били понесени от северняците, защото Зимните вълци измолили честта да поведат атаката и пет пъти се врязали в редиците копия на Ланистър. Повече от две трети от мъжете, които тръгнали на юг с лорд Дъстин, били мъртви или ранени.

Боевете продължавали и в други райони на кралството, макар онези сблъсъци да били по-малки от голямата битка край Окото на боговете. В Предела лорд Хайтауър и неговият повереник, принц Дъстин Сърцатия, продължавали да печелят победи, налагайки покорството на Роуан от Златна дъбрава, Оукхарт от Стар дъб и лордовете на Островите на щита, защото никой не смеел да се опълчи на Тесарион, Синята кралица. Лорд Борос Баратеон призовал знамената си и събрал близо три хиляди мъже при Бурен край, със заявеното намерение да тръгнат към Кралски чертог… но вместо това ги отвел на юг в планините. Негово благородие използвал като повод дорнски нахлувания в бурните земи, за да оправдае това, но много и много били чути да шепнат, че драконите отпред, а не дорнците отзад го накарали да промени решението си. В Морето на залеза корабите на Червения кракен ударили Светлия остров, връхлитайки от единия край на острова до другия, докато лорд Фарман се скрил зад стените си и отправял молби за помощ, която така и не дошла.

В Харънхъл Емонд Таргариен и Кристън Коул обсъждали как най-добре да отвърнат на атаките на кралицата. Макар седалището на Харън Черния да било твърде силно, за да бъде завзето с щурм, и речните лордове да не смеели да го подложат на обсада поради страха си от Вхагар, кралските хора закъсали с храната и фуража и губели мъже и коне от глад и болест. Само почернели поля и изгорени села се виждали от високите стени на замъка, а отредите за събиране на фураж, дръзнали да стигнат по-далече, не се върнали. Сир Кристън настоял да се оттеглят на юг, където подкрепата за Егон била най-силна, но принцът отказал с думите: „Само страхливец бяга от предатели“. Загубата на Кралски чертог и на Железния трон го разярила, а когато вестта за „Храненето на рибите“ стигнала до Харънхъл, лорд Защитникът едва не удушил скуайъра, който донесъл новината. Само намесата на наложницата му Алис Реките спасила живота на момчето. Принц Емонд искал незабавна атака на Кралски чертог. Никой от драконите на кралицата не можел да се противопостави на Вхагар, настоял той.

Сир Кристън нарекъл това глупост.

— Един срещу шест е битка за глупаци, принце — заявил той. Да тръгнат на юг, увещавал го той отново, и да обединят силата си с тази на лорд Хайтауър. Принц Емонд можел да се събере отново със своя брат Дерон и неговия дракон. Крал Егон се измъкнал от хватката на Ренира, това го знаели, и със сигурност щял да си върне Слънцеплам и да се присъедини към братята си. А може би и приятелите им в града щели да намерят начин да освободят и кралица Хелена, за да може тя да включи Сънеплам в битката. Четири дракона сигурно щели да могат да надделеят срещу шест, ако един от тях е Вхагар.

Принц Емонд отказал да обсъжда този „малодушен курс“. Като регент на своя брат той можел да заповяда на Ръката да се подчини, но не го сторил. Според Мункун това било заради уважението му към по-стария мъж, докато Гъбата предполага, че двамата мъже станали съперници за любовта на кърмачката Алис Реките, която прибягнала до любовни отвари и еликсири, за да възпламени страстите им. Септон Юстас повтаря отчасти джуджето, но казва, че само Емонд се увлякъл по Реките, до такава степен, че не можел да понесе мисълта да я напусне.

Каквато и да е причината, сир Кристън и принц Емонд решили да се разделят. Коул щял да поеме командването на войската им и да я поведе на юг, за да се съединят с Ормунд Хайтауър и принц Дерон, но принц регентът нямало да ги придружи. Вместо това смятал да води своята война, сипейки огън по изменниците от въздуха. Рано или късно „кучката кралица“ щяла да прати един-два дракона да го спре и Вхагар щял да ги унищожи.

— Няма да посмее да прати всичките си дракони — настоял Емонд. — Това би оставило Кралски чертог гол и уязвим. Нито ще изложи на риск Сиракс или онова последно мило нейно синче. Ренира може и да се нарича кралица, но има женско слабо сърце и страхове на майка.

И тъй, Създателя на крале и Родоубиеца се разделили, всеки към своята съдба, докато в Червената цитадела кралица Ренира Таргариен се заела да възнаграждава приятелите си и да налага сурови наказания на онези, които служили на нейния брат. Сир Лутор Ларжент, командир на златните плащове, получил благородническа титла. Сир Лорент Марбранд бил назначен за лорд-командир на Гвардията на кралицата и му било възложено да намери шестима достойни рицари, които да служат редом до него. Великият майстер Орвил бил пратен в тъмниците и Нейна милост написала до Цитаделата, че нейният „верен слуга“ Жерардис бил оттук насетне „единственият законен Велик майстер“. Освободени от същите тези тъмници, които погълнали Орвил, оцелелите черни лордове и рицари били възнаградени със земи, служби и почести.

Огромни награди били обявени за информация, водеща до залавянето на „узурпатора, самоназоваващ се Егон Втори“, неговата дъщеря Джеера, неговия син Мелор, „фалшивите рицари“ Вилис Фел и Рикард Торн, и Ларис Стронг Кривото стъпало. След като това не довело до желания резултат, Нейна милост разпратила ловни групи от „рицар-инквизитори“, които да издирват избягали от нея „предатели и злодеи“ и да наказват всеки, който бъде открит, че им е помагал.

Кралица Алисент била окована за китките и глезените със златни вериги, макар че заварената ѝ дъщеря пощадила живота ѝ „заради нашия баща, който те обичаше някога“. Баща и не извадил този късмет. Сир Ото Хайтауър, който служил на трима крале като Ръка, бил първият изменник, когото обезглавили. Желязната пръчка го последвал на дръвника, докато все още настоявал, че по закон синът на крал трябва да е пред дъщеря му. Сир Тиланд Ланистър бил даден на мъчителите с надеждата, че ще възстанови част от съкровищницата на Короната.

Лордовете Росби и Стоукуорт, черни, които станали зелени, за да избегнат тъмниците, се домогнали отново да станат черни, но кралицата заявила, че неверни приятели са по-лоши от врагове, и заповядала „лъжливите им езици“ да бъдат отрязани преди да ги екзекутират. Смъртта им обаче ѝ създала парлив проблем с наследството. Оказало се, че „неверните приятели“ оставили по една дъщеря; на Росби била дванайсетгодишна девица, на Стоукуорт — момиче на шест. Принц Демън предложил първата да бъде омъжена за Хю Коравия, сина на ковача (който приел да се нарича Хю Чука), втората за Улф Пияндето (вече просто Улф Белия), запазвайки земите им черни, като в същото време възнаградят подобаващо семената за бойната им доблест.

Но Ръката на кралицата възразил против това, защото двете момичета имали по-малки братя. Претенцията на самата Ренира към Железния трон била специален случай, настоял Морската змия; нейният баща я бил посочил за свой наследник. Лордовете Росби и Стоукуорт не били направили такова нещо. Лишаването на синовете им от наследство щяло да преобърне столетия на закон и прецедент и да постави под въпрос правата на десетки други лордове из цял Вестерос, чиито претенции можело да се възприемат като по-слаби от тези на по-големите им сестри.

Страх да не загуби подкрепата на такива лордове, твърди Мункун в „Истинното сказание“, било това, което накарало кралицата да реши в полза на лорд Корлис, вместо на принц Демън. Земите, замъците и парите на домовете Росби и Стоукуорт били дарени на синовете на двамата екзекутирани лордове, докато Хю Чука и Улф Белия били помазани в рицарство и дарени с малки владения на остров Дрифтмарк.

Гъбата ни казва, че Чука отпразнувал, като пребил един от домашните рицари на кралицата до смърт в бардак на Улицата на коприната, когато двамата се скарали кой да отнеме девствеността на една млада девственица, докато Белия яздел пиян из уличките на Квартала на бълхите, облечен само в златните си шпори. Това е типът истории, които Гъбата обича да разказва и чиято достоверност не може да бъде потвърдена, но извън всякакво съмнение е, че хората на Кралски чертог скоро започнали да изпитват неприязън към двамата новоизпечени рицари на кралицата.

Още по-малко обичан, ако това е възможно, бил мъжът, когото Нейна милост избрала да бъде нейният лорд пазител на съкровищницата и управител на хазната: нейният отдавнашен поддръжник Бартимос Селтигар, лорд на Острова на нокътя. Лорд Селтигар изглеждал съвсем подходящ за поста: твърд и непоколебим в поддръжката си за кралицата, той бил неумолим, неподкупен и находчив, съгласни били всички, и много богат отгоре на всичко. Ренира имала ужасна нужда от такъв човек, защото се оказала в ужасна нужда от пари. Макар Короната да била тъпкана със злато при кончината на крал Визерис, Егон Втори заграбил съкровищницата заедно с короната, а неговият управител на хазната, Тиланд Ланистър, отнесъл три четвърти от богатството на покойния крал „за съхранение“. Крал Егон изразходил всеки петак от частта, задържана в Кралски чертог, оставяйки само празни подземия за сестра си, когато тя завзела града. Останалото от богатството на Визерис било поверено на Хайтауър в Староград, на Ланистърите в Скалата на Кастърли и Желязната банка на Браавос и било недостижимо за кралицата.

Лорд Селтигар веднага се заел да отстрани проблема. За тази цел възстановил същите такси, които предшественикът му лорд Едуел въвел някога по време на регентството на Джеерис, и освен това въвел още много нови налози. Таксите на виното и ейла били удвоени, пристанищните мита утроени. Всеки дюкянджия между градските стени бил обложен с налог за правото да държи вратите на дюкяна си отворени. Ханджиите били задължени да плащат по сребърен елен за всяко легло в хановете им. Входните и изходните налози, които Лордът на въздуха наложил някога, били върнати и утроени. Постановен бил данък собственост; богати търговци в техните имения или просяци в коптори, всички трябвало да плащат в зависимост от това колко земя заемали.

— Дори курвите не са в безопасност — говорели сред простолюдието. — Данък путка ще е следващият, а после данък опашка. И плъховете трябва да си платят дяла.

Всъщност тежестта на данъчното бреме на лорд Селтигар паднала най-тежко върху търговците, едри и дребни. Когато флотата на Веларион запушила Гърлото, твърде много кораби се оказали заклещени в Кралски чертог. Новият управител на хазната на кралицата наложил тежки такси на всички кораби, преди да им разреши да отплават. Някои капитани възразили, че вече са платили изискуемите мита, такси и тарифи, и дори показали документи за доказателство, но лорд Селтигар отхвърлил претенциите им.

— Плащането на пари на узурпатора не е доказателство за нищо освен за измяна — заявил той. — Това не намалява задълженията към нашата великодушна кралица.

На онези, които отказали да платят или не разполагали със средствата, корабите и товарите им били конфискувани и продадени.

Дори екзекуции станали източник на пари. Оттук насетне, постановил Селтигар, предатели, бунтовници и убийци щели да бъдат обезглавявани в Драконовата яма и телата им щели да бъдат давани за храна на драконите на кралицата. Всички били добре дошли да видят съдбата, очакваща осъдените, но всеки трябвало да плати три петака на портите, за да бъде допуснат.

Ето така кралица Ренира напълнила хазната си, на тежка цена. Нито Егон, нито неговият брат Емонд били обичани много от хората в града и мнозина граждани на Кралски чертог приветствали възторжено връщането на кралицата… но обич и омраза са две лица на една и съща монета и след като нови глави започнали да се появяват ежедневно на шиповете над градските порти, което било придружено от още по-обременяващи такси, монетата се обърнала. Момичето, което някога обожавали като Радостта на владението, се превърнало в алчна и отмъстителна кралица, казвали някои, кралица по-жестока от всеки крал преди нея. Един остроумник нарекъл Ренира „Крал Мегор с цици“ и за сто години оттогава насетне „Циците на Мегор“ било обичайно проклятие сред гражданите на Кралски чертог.

След като градът, замъкът и тронът били вече в ръцете ѝ, защитена от не по-малко от шест дракона, Ренира се почувствала достатъчно уверена, за да повика синовете си. Дванайсет кораба отплавали от Драконов камък с придворните дами на кралицата, нейния „любим шут“ Гъбата и сина ѝ Егон Младшия. Ренира направила момчето свой виночерпец, за да не е никога далече от нея. Друга флота тръгнала от Града на гларуса с принц Джофри, последния от тримата синове на кралицата от Ленор Веларион, заедно с неговия дракон Тираксес. (Дъщерята на принц Демън Рена останала в Долината като хранениче на лейди Арин, докато близначката ѝ, драконовата ездачка Бела, разделила времето си между Дрифтмарк и Драконов камък.) Нейна милост започнала да крои планове за пищно празненство, което да ознаменува официалното обявяване на Джофри за принц на Драконов камък и наследник на Железния трон.

Дори Белия червей дошла в двора; лисенската блудница Мизария излязла от сенките и се настанила в Червената цитадела. Макар никога официално да не заседавала на малкия съвет на кралицата, жената, известна вече като лейди Мизерия, станала неформалната господарка на шепнещите, с очи и уши във всеки бардак, пивница и кръчма в Кралски чертог, и по коридорите и в спалните на могъщите също тъй. Макар тялото ѝ, което някога било толкова гъвкаво и чевръсто, да наедряло с годините, принц Демън останал под нейното обаяние и я викал при себе си всяка вечер — с явната благословия на кралица Ренира.

— Нека Демън да си утолява апетита където пожелае — съобщава се, че казвала, — и ние ще правим същото.

(Септон Юстас намеква донякъде сприхаво, че собственият апетит на Нейна милост се утолявал най-вече с пикантни меса, сладкиши и пай с минога, тъй като Ренира ставала все по-дебела по времето си в Кралски чертог.)

На върха на триумфа си Ренира Таргариен не подозирала колко малко дни ѝ оставали. Но всеки път, щом седнела на Железния трон, жестоките му остриета пускали прясна кръв от дланите, ръцете и краката ѝ, знак, който всички могли да разчетат. Септон Юстас твърди, че падането на кралицата започнало в един хан, наречен „Прасешката глава“, в градчето Горчив мост на северния бряг на Мандър, близо до основата на стария каменен мост, дал името си на градчето.

След като Ормунд Хайтауър обсадил Дълга маса на трийсетина левги югозападно, Горчив мост бил препълнен с мъже и жени, бягащи пред настъпващото му воинство. Овдовялата лейди Касуел, чийто лорд съпруг бил обезглавен от Егон II в Кралски чертог, след като отказал да се отрече от кралицата, затворила портите на замъка си и връщала дори помазани рицари и лордове, когато идвали при нея да търсят убежище. Южно от реката лагерните огньове можели да се видят нощем през дърветата, докато градската септа подслонила стотици ранени. Всеки хан бил пълен, дори „Прасешката глава“, мръсно и занемарено ханче. Тъй че когато от север се появил някакъв мъж с тояга в едната ръка и малко момченце на гърба му, ханджията нямал място за него… докато пътникът не извадил сребърен елен от кесията си. Тогава ханджията склонил двамата със сина му да пренощуват в конюшнята му, стига първо да изринат торта от нея. Пътникът се съгласил, оставил настрана торбата и наметалото си и се захванал на работа с вила и гребло между конете.

Алчността на ханджии, хазяи и тяхната пасмина е добре известна. Собственикът на „Прасешката глава“, негодник, наречен Бен Масленките, се зачудил дали можело да има още сребърни елени там, където имало един. Когато пътникът се запотил от работа, Масленките му предложил да утоли жаждата си с халба ейл. Мъжът приел и придружил ханджията в гостилницата на „Прасешката глава“, без да подозира, че домакинът наредил на конярчето си, познато ни само под името Хитреца, да прерови багажа му за още сребро. Онова, което то намерило обаче се оказало много по-ценно — в тежко наметало от хубава бяла вълна, обшито със снежнобял сатен, имало увито драконово яйце, светлозелено и с ивици сребро. Защото „синът“ на пътника бил Мелор Таргариен, по-малкият син на крал Егон II, а пътникът бил сир Рикард Торн от Кралската гвардия, негов заклет щит и защитник.

Измамата на Бен Масленките не му донесла радост. Когато Хитреца влетял в гостилницата с наметалото и яйцето в ръка и викнал какво е открил, пътникът лиснал недопитата бира в лицето на ханджията, издърпал дългия си меч от ножницата и разпрал Масленките от врата до слабините. Неколцина от другите пиячи извадили своите мечове и ками, но никой от тях не бил рицар и сир Рикард със сеч си пробил път през тях, дръпнал „сина“ си, побягнал към конюшнята, откраднал един кон и излетял стремглаво от хана към стария каменен мост и на южната страна на Мандър. Със сигурност знаел, че спасението го чака само на трийсет левги по-натам, където лорд Хайтауър седял в лагера си под стените на Дълга маса.

Трийсет левги, уви, все едно са били трийсет хиляди, защото пътят отвъд Мандър бил затворен, а Горчив мост бил в ръцете на кралица Ренира. Вдигнал се шум и врява. Други мъже яхнали коне и подгонили Рикард Торн с викове „Убийство, измяна, убийство“.

Чули виковете, стражите пред моста заповядали на сир Родрик да спре. Той обаче се опитал да ги подмине на галоп. Когато един от мъжете сграбчил юздата на коня, Торн отсякъл ръката от рамото му и продължил напред. Но на южния бряг също имало стражи, викали със зачервени лица и размахвали мечове и брадви, и насочвали напред дълги копия, а Торн пришпорвал откраднатия кон и търсел някакъв проход между тях. Принц Мелор се бил вкопчил в него и пищял.

Накрая го свалили стрелците с арбалети. Една стрела го поразила в ръката, другата го пронизала през гърлото. Сир Рикард се свлякъл от седлото и издъхнал на моста, кръв бликнала от устните му и удавила последните му думи. До края държал до себе си вкопчилото се момче, което се бил заклел да защитава, докато една перачка на име Върба Бъхтикамък не отскубнала плачещия принц от прегръдката му.

След като убили рицаря и хванали момчето обаче стрелците не знаели какво да правят с плячката си. Кралица Ренира била предложила голяма награда за връщането му, спомнили си някои, но Кралски чертог бил на много левги оттам. Армията на лорд Хайтауър била много по-близо. Може би те щели да платят още повече. Когато някой попитал дали наградата е една и съща все едно дали момчето е живо или мъртво, Върба Бъхтикамък притиснала Мелор плътно до себе си и казала, че никой няма да нарани новия ѝ син. (Гъбата ни казва, че жената била чудовище, сто и деветдесет кила тежка, глуповата и полупобъркана, и си спечелила името от бъхтенето на пране в реката.) Тогава Хитрия се проврял през тълпата, покрит с кръвта на господаря си, и заявил, че принцът бил негов, след като той намерил яйцето. Стрелецът, чиято метална стрела убила сир Рикард Торн, също имал претенции, тъй че спорели, викали и се бутали над трупа на рицаря.

При толкова много хора присъствали на моста не е изненадващо, че разполагаме с много различаващи се описания на онова, което сполетяло Мелор Таргариен. Според Гъбата Върба Бъхтикамък стиснала момчето толкова силно, че му прекършила гърба и то умряло. Септон Юстас обаче дори и не споменава за някаква си Върба. В неговото описание градският касапин насякъл принца на шест къса със сатъра си и дал по парче на всички, които се биели за него. Великият майстер Мункун в „Истинното описание“ твърди, че момчето било разкъсано от тълпата, но не назовава имена.

Единственото, което знаем със сигурност, е, че докато лейди Касуел и нейните рицари се появят и разгонят тълпата, принцът бил мъртъв. Нейно благородие пребледняла като го видяла, съобщава ни Гъбата, и рекла:

— Боговете ще ни прокълнат всички заради това.

По нейна заповед конярят Хитрия и Върба Бъхтикамък били обесени на стария мост заедно с мъжа, собственик на коня, който сир Рикард откраднал от хана, за когото (погрешно) се смятало, че е помогнал на Торн да избяга. Трупът на сир Рикард, увит в бялото му наметало, лейди Касуел върнала в Кралски чертог, с главата на принц Мелор. Драконовото яйце пратила на лорд Хайтауър при Дълга маса с надеждата, че това би могло да смекчи гнева му.

Гъбата, който много обичал кралицата, ни казва, че Ренира заплакала, когато малката главица на Мелор била поставена пред нея, докато седяла на Железния трон. Септон Юстас, който я обичал по-малко, твърди, че тя по-скоро се усмихнала и заповядала главата да бъде изгорена, „защото той беше от кръвта на дракона“. Макар нищо да не било обявено за смъртта на момчето, новината за неговата кончина все пак се разпространила из града. А скоро плъзнала и друга приказка, според която кралица Ренира заповядала главата на принца да бъде доставена на майка му, кралица Хелена, в нощно гърне. Макар в тази история да нямало нищо вярно, скоро тя била на устните на всеки в Кралски чертог. Гъбата твърди, че било работа на Кривото стъпало. „Човек, който събира слухове, може да ги разпространява също толкова добре.“

Извън градските стени боевете из Седемте кралства продължавали. Светъл замък паднал под ударите на Далтон Грейджой, а с него и последната съпротива на Светлия остров срещу железнородните. Червения кракен взел четири от дъщерите на лорд Фарман за „солени жени“, а петата („грозничката“) дал на брат си Дерон. Фарман и синовете му били върнати на Скалата на Кастърли срещу откуп, за теглото им в сребро. В Предела лейди Мериуедър предала Дълга маса на лорд Ормунд Хайтауър; верен на думата си, негово благородие не дал и косъм да падне от главата ѝ или хората ѝ да пострадат, макар да прибрал всичкото богатство на замъка и всяка троха храна, като нахранил хилядите си мъже със зърното ѝ, преди да вдигне лагера си и да продължи към Горчив мост.

Когато лейди Касуел се появила на бойниците на замъка си, за да помоли за същите условия, които получила лейди Мериуедър, Хайтауър оставил принц Дерон да даде отговора:

— Ще получиш същите условия, които даде на моя племенник Мелор.

Нейна милост можела само да наблюдава опустошаването на Горчив мост. Прасешката глава пламнал първи. Ханове, кантори на гилдии, складове и домове на бедни и богати, драконовият огън погълнал всичко. Дори септата била изгорена, със стотиците ранени в нея. Само мостът останал непокътнат, защото бил нужен да се прехвърли Мандър. Хората на градчето били подложени на меча, ако се опитат да се бият или да бягат, или били изтласквани към реката да се издавят.

Лейди Касуел гледала всичко това от стените си, а след това заповядала портите да бъдат широко отворени.

— Никой замък не може да удържи срещу дракон — казала на гарнизона си.

Когато лорд Хайтауър влязъл на коня си, я заварил застанала на върха на порталната вишка с клуп на шията.

— Имай милост към децата ми — примолила се тя, преди да се хвърли и да увисне.

Може би това трогнало лорд Ормунд, защото синовете и дъщерята на нейно благородие били пощадени и пратени в окови в Староград. Мъжете от гарнизона на замъка не получили никаква милост обаче и били изклани.

В речните земи сир Кристън Коул изоставил Харънхъл и поел на юг покрай западния бряг на Окото на боговете с три хиляди и шестстотин души (смърт, болест и дезертьорство разредили редиците на онези, които довел със себе си от Кралски чертог). Принц Емонд вече бил отлетял на Вхагар.

Замъкът стоял празен не повече от три дни, преди лейди Сабита Фрей да нахлуе и да го заграби. Вътре намерила само Алис Реките, кърмачката, смятана за вещица, която топлела ложето на принц Емонд през времето му в Харънхъл, а сега претендираща, че носи негово дете.

— Имам копелето на дракона в мен — казала жената, докато стояла гола в божията гора с ръка на издутия си корем. — Мога да усетя как огньовете му ближат отровата ми.

Бебето ѝ не бил единственият огън, разпален от Емонд Таргариен. Вече необвързан със замък или с войска, едноокият принц бил свободен да лети накъдето пожелае. Било война също като онази, която Егон Завоевателя и сестрите му водели някога, война с драконов пламък, докато Вхагар връхлитал и връхлитал от есенното небе, за да опустошава земи, села и замъци на речните лордове. Домът Дари първи познал яростта на принца. Хората, които прибирали жътвата, били изгорени или избягали, докато житата пламвали, а замъкът Дари бил погълнат от огнена вихрушка. Лейди Дари и по-малките ѝ деца оцелели, скрити в подземията на цитаделата, но нейният лорд съпруг и наследникът му загинали на бойниците заедно с четирийсет от заклетите му мечове и стрелци. Три дни по-късно градът на лорд Хароуей бил димящ и в руини. Господарската мелница, Черна коруба, Корубата, Глинено езеро, Свински брод, Гората на паяците… Гневът на Вхагар се стоварил върху всички тях поред, докато не пламнали половината речни земи.

Сир Кристън Коул също се натъкнал на пожари. Докато карал хората си на юг през речните земи, пред него и зад него се извисили пушеци. Всяко село, до което стигал, заварвал изгорено и изоставено. Колоната му се движела през гори от мъртви дървета там, където само допреди дни имало живи гори, след като речните лордове подпалвали всичко по пътя му. Във всеки ручей, езеро и село намирал смърт: мъртви коне, мъртви говеда, мъртви хора, подути и вмирисани, мърсели водите. Другаде съгледвачите му се натъквали на грозна гледка, в която бронирани трупове седели под дърветата в прогнили одежди в гротескна пародия на пир. Пируващите били мъже, паднали в „Храненето на рибите“, с ухилени черепи под ръждясали шлемове, а позеленялата им и изгнила плът се свличала от костите им.

На четвъртия ден след Харънхъл започнали нападенията. Стрелци, скрити сред дърветата, се целели в конния авангард и изоставащите от колоната с дългите си лъкове. Умирали мъже. Мъже изоставали от ариергарда и повече не ги виждали. Мъже бягали, захвърлили щитовете и копията си, за да изчезнат в горите. Мъже падали под ударите на врага. На селския мегдан в Кръстати брястове намерили поредния грозен пир. Вече привикнали с такива гледки, предните ездачи на сир Кристън подминали с гримаса, без да обръщат внимание на гниещите мъртъвци… докато труповете не наскачали и не връхлетели върху тях. Десетина души загинали, преди да осъзнаят, че това било хитрина, работа (както се научило по-късно) на един мирски наемник на служба при лорд Ванс, бивш странстващ актьор на име Тромбо Черния.

Всичко това било само прелюдия, защото лордовете на Тризъбеца събирали силите си. Когато сир Кристън поел към Черна вода, ги заварил да чакат на върха на каменист хребет: триста конни рицари в броня, още толкова стрелци с дълги лъкове, три хиляди лъкометци, три хиляди дрипави мъже от речните земи с копия, стотици северняци, размахващи брадви, чукове, шипести боздугани и древни железни мечове. Над главите им се веели знамената на кралица Ренира.

— Кои са те? — попитал един скуайър, когато врагът се появил пред очите им, защото показвали само герба на кралицата.

— Нашата смърт — отвърнал сир Кристън Коул, защото тези врагове били отпочинали, по-добре нахранени, с по-добри коне, по-добре въоръжени и държали по-високия терен, докато неговите хора залитали, болни и отпаднали духом.

Ръката на крал Егон извикал за мирно знаме и подкарал напред, за да преговаря с тях. Трима се спуснали от хребета да го срещнат. Главен сред тях бил сир Гарибалд Сивия с очуканата си броня. Нейт от Дълъг лист бил с него, Лъвоубиеца, който посякъл Джейсън Ланистър, и с Роди Развалината с белезите, които получил от Храненето на рибите.

— Ако свия знамената ни, обещавате ли живота ни? — попитал сир Кристън тримата.

— Дал съм обещанието си на мъртвите — отвърнал сир Гарибалд. — Казах им, че ще изградя септа за тях от костите на предатели. Нямам достатъчно кости все още, тъй че…

На това сир Кристън отвърнал:

— Ако ще има битка тук, много от вас също ще загинат.

Севернякът Родерик Дъстин се засмял на тези думи и рекъл:

— Затова сме дошли. Зимата е тук. Време ни е да тръгваме. Няма по-добър начин да се умре от меч в ръката.

Сир Кристън извадил дългия си меч от ножницата.

— Както желаете. Можем да почнем тук, ние четиримата. Аз сам срещу вас тримата. Ще стигне ли това, за да е битка?

Но Дълъг лист Лъвоубиеца казал:

— Ще поискам още трима.

И горе на хребета Червения Роб Реките и други двама стрелци вдигнали дългите си лъкове. Три стрели полетели над полето и ударили Коул в корема, врата и гърдите.

— Няма да позволя песни за това колко храбро си умрял, Създателю на крале — заявил Дълъг лист. — Десетки хиляди мъртви има на сметката ти.

Говорел на труп.

Последвалата битка била най-едностранната в Танца. Лорд Родерик вдигнал боен рог към устните си и дал сигнала за щурм и мъжете на кралицата се понесли с крясъци надолу по склона, предвождани от Зимните вълци на техните рунтави северни коне и рицарите на техните бронирани скопци. След като сир Кристън лежал мъртъв на земята, мъжете, последвали го от Харънхъл, се обезсърчили. Накъсали редиците си и побягнали, захвърляйки щитовете си в бяг. Враговете им ги подгонили и посекли стотици от тях. Сир Гарибалд го чули да казва: „Днес беше касапница, не битка“. Гъбата, когато му донесли за тези думи, нарекъл битката Бала на касапина и така е известна оттогава.

Някъде по същото време се разиграло едно от по-любопитните събития от Танца на драконите. Според легендата през Века на героите Сервин Огледалния щит убил дракона Уракс, като се присвил зад щит толкова лъскав, че звярът видял само собственото си отражение. С тази хитрина героят се доближил достатъчно, за да забие копие в окото на дракона, с което си спечелил името, с което го знаем до днес. Не можем да се съмняваме, че сир Байрон Суан, вторият син на лорда на Каменен шлем, е чул тази приказка. Въоръжен с копие и щит от посребрена стомана и придружен само от своя скуайър, той тръгнал да убие дракон също като Сервин.

Но тук възниква объркване, защото според Мункун Суан възнамерявал да убие Вхагар и така да сложи край на набезите на принц Емонд, но трябва да се напомни, че Мункун извлича главно от Великия майстер Орвил за своята версия на събитията, а Орвил е бил в тъмниците, когато са се случили тези неща. Гъбата, който бил до кралицата в Червената цитадела, твърди, че сир Байрон се доближил по-скоро до Сиракс на Ренира. Септон Юстас изобщо не споменава за инцидента в своята хроника, но години по-късно в едно писмо намеква, че драконоубиецът се надявал да убие Слънцеплам… но това определено е грешка, тъй като местонахождението на Слънцеплам било неизвестно по това време. И трите описания са единодушни, че хитрината, спечелила неувяхваща слава за Сервин Огледалния щит, донесла само смърт за сир Байрон Суан. Драконът — който и да е бил той — се размърдал при приближаването на рицаря и блъвнал огъня си, който стопил огледалния щит и изпекъл мъжа, присвит зад него. Сир Байрон умрял с писъци.

На Деня на Девата в година 130-та от СЗ Цитаделата на Староград разпратила триста бели гарвана, за да възвести идването на зимата, но Гъбата и септон Юстас са единодушни, че било разгарът на лятото за кралица Ренира Таргариен. Въпреки неприязънта на гражданите на Кралски чертог градът и короната били нейни. Отвъд Тясното море Триархията започнала да се раздира на късове. Морето било в ръцете на дома Веларион. Макар снегове да затворили проходите през Лунните планини, Девата на Долината се оказала вярна на думата си, като пратила мъже по море, за да се влеят във войските на кралицата. Други кораби докарали воини от Бял пристан, предвождани от синовете на самия лорд Мандърли, Медрик и Торен. От всяка страна мощта на кралица Ренира нараствала, докато тази на крал Егон се смалявала.

Но никоя война не може да бъде смятана за спечелена, докато враговете остават непокорени. Създателя на крале, сир Кристън Коул, бил премахнат, но някъде във владението Егон II кралят, когото той създал, оставал жив и на воля. Дъщерята на Егон, Джеера, също била налице. Ларис Стронг Кривото стъпало, най-загадъчният и хитроумен член на зеления съвет, изчезнал. Бурен край все още се владеел от лорд Борос Баратеон, неприятел на кралицата. Ланистърите също трябвало да бъдат смятани сред враговете на Ренира, макар че след като лорд Джейсън бил мъртъв, повечето рицарство на Запада било избито или разпръснато при Храненето на рибите и Червения кракен тормозел Светлия остров и западното крайбрежие, а в Скалата на Кастърли царяло голямо безредие.

Принц Емонд се превърнал в ужаса на Тризъбеца, връхлитайки от небето и засипвайки речните земи с огън и смърт, а после изчезвал, за да удари на другия ден петдесет левги по-далече. Пламъците на Вхагар направили Стара върба и Бяла върба на пепел, а Висок замък — на грамада от почернели камънаци. Родоубиеца след това се върнал неочаквано над Харънхъл, където изгорил всяка дървена постройка в замъка. Шестима рицари и четирийсет войници загинали, докато се опитвали да убият дракона, а лейди Сабита Фрей се спасила от пламъците само като се скрила в един нужник. Скоро след това избягала в Близнаците… но ценната ѝ пленничка, вещицата Алис Реките, избягала с принц Емонд. Докато вестта за тези нападения се разнасяла, други лордове поглеждали към небето в страх и се чудели кой ли би могъл да е следващият. Лорд Мутън от Девиче езеро, лейди Дарклин от Дъскъндейл и лорд Блекууд от Гарваново дърво пратили спешни послания до кралицата, като я молели да им прати дракони, за да защитят владенията им.

Но най-голямата заплаха за управлението на Ренира бил не Емонд Едноокия, а неговият по-малък брат, принц Дерон Сърцатия, и голямата южняшка армия, предвождана от лорд Ормунд Хайтауър.

Войската на Хайтауър била прехвърлила Мандър и бавно настъпвала към Кралски чертог, разбивайки лоялистите на кралицата навсякъде, където се натъквала на тях, и принуждавайки всеки лорд, който прегънел коляно, да влее силата си в тяхната. Принц Дерон, който летял на Тесарион пред главната колона, се оказал безценен съгледвач, като предупреждавал лорд Ормунд за вражески движения. Най-често хората на кралицата се пръсвали само щом зърнели крилете на Синята кралица. Великият майстер Мункун ни съобщава, че южняшкото воинство наброявало над десет хиляди, докато напредвало нагоре покрай реката, почти една десета от тях — конни рицари.

В пълно съзнание за всички тези заплахи, Ръката на кралица Ренира, старият лорд Корлис Веларион, посъветвал Нейна милост, че е дошло време за преговори. Подканил кралицата да предложи опрощение на лордовете Баратеон, Хайтауър и Ланистър, ако те ѝ се преклонят, закълнат се във васална вярност и дадат заложници на Железния трон. Морската змия предложил да се позволи на Вярата да вземе под своя опека вдовстващата кралица Алисент и кралица Хелена, за да могат да прекарат остатъка от живота си в молитва и размисъл. Дъщерята на Хелена, Джеера, можела да стане негова повереничка и след време да бъде омъжена за принц Егон Младшия, което отново да свърже в едно двете половини на дома Таргариен.

— А моите братя? — попитала Ренира, когато Морската змия изложил плана си пред нея. — Какво да правим с този лъжлив крал Егон и с родоубиеца Емонд? Ще искаш ли да опростя и тях, които ми откраднаха трона и убиха синовете ми?

— Пощади ги и ги прати на Вала — отвърнал лорд Корлис. — Нека облекат черното и изживеят живота си като мъже на Нощния страж, обвързани със святи клетви.

— Какво са едни клетви за клетвопрестъпници? — попитала кралица Ренира. — Клетвите им не ги притесниха, когато взеха трона ми.

Принц Демън повторил опасенията на кралицата. Даването на опрощения на бунтовници и изменници само посявало семената за нови бунтове, настоял той.

— Войната ще свърши, когато главите на предателите бъдат набити на шипове над Кралската порта, не преди това. — Егон II щял да бъде намерен рано или късно, „скрит зад някоя скала“, но можели и трябвало да пренесат войната на терена на Емонд и Дерон. Ланистърите и Баратеоните трябвало също да бъдат унищожени, за да може земите и замъците им да се дарят на по-верни хора. Да се даде Бурен край на Улф Белия, а Скалата на Кастърли на Хю Чука Коравия, предложил принцът… за ужас на Морската змия.

— Половината лордове на Вестерос ще се обърнат срещу нас, ако сме толкова жестоки, че да унищожим такива древни и благородни домове — казал лорд Корлис.

На самата кралица се паднало да избере между своя съпруг и своята Ръка. Ренира решила да следва среден курс. Щяла да прати парламентьори в Бурен край и Скалата на Кастърли с предложения за добри условия и опрощение… след като сложи край на братята на узурпатора, които били на полето срещу нея.

— След като те умрат, останалите ще прегънат коляно. Убиваме драконите им, за да мога да окача главите им на стените на тронната ми зала. Нека хората да ги гледат в идните години, за да знаят цената на предателството.

Кралски чертог не трябвало да остане незащитен, разбира се. Кралица Ренира щяла да остане в града със Сиракс, както и синовете ѝ Егон и Джофри, чиито особи не можело да бъдат излагани на риск. Джофри, още ненавършил тринайсет, копнеел да се докаже като воин, но когато му се казало, че Тираксес е нужен да помогне на майка му да държи Червената цитадела в случай на нападение, момчето се заклело тържествено да го стори. Адам Веларион, наследникът на Морската змия, също щял да остане в града, с Морски дим. Трите дракона щели да стигнат за защитата на Кралски чертог; останалите щели да тръгнат в битка.

Самият принц Демън щял да вземе Караксес до Тризъбеца, заедно с момичето Коприви и Крадеца на овце, за да намерят принц Емонд и Вхагар и да ги премахнат. Улф Белия и Хю Чука Коравия щели да отлетят до Тъмбълтън, на около петдесет левги югозападно от Кралски чертог, последното лоялно укрепление между лорд Хайтауър и града, за да помогнат в защитата на града и замъка и да унищожат принц Дерон и Тесарион. Лорд Корлис подхвърлил, че навярно принцът би могъл да бъде заловен жив и държан като заложник. Но кралица Ренира била непреклонна.

— Той няма да остане вечно момче. Като порасте, рано или късно ще се опита да отмъсти на моите синове.

Вестта за тези планове скоро стигнала до ушите на вдовстващата кралица и я изпълнила с ужас. В страх за синовете си, кралица Алисент отишла и паднала на колене пред Железния трон, за да моли за мир. Този път Кралицата във вериги поднесла идеята, че владението може да бъде разделено: Ренира щяла да запази Кралски чертог и земите на Короната, Севера, Долината на Арин и земите, напоявани от Тризъбеца, и островите. При Егон II щели да идат бурните земи, западните земи и Предела, и да се управляват от Староград.

Ренира отхвърлила предложението на мащехата си с презрение.

— Твоите синове можеха да имат почетни места в двора ми, ако бяха останали верни — заявила Нейна милост, — но те посегнаха да ме лишат от рожденото ми право и кръвта на милите ми синове е на ръцете им.

— Кръв на копелета, пролята във война — отвърнала Алисент. — Синовете на моя син бяха невинни момчета, убити жестоко. Колко още трябва да умрат, за да утолят жаждата ти за мъст?

Думите на вдовстващата кралица само разпалили гнева на Ренира.

— Няма да слушам повече лъжи — предупредила тя. — Заговориш ли отново за копелета, ще заповядам да ти отрежат езика.

Или така поне го разказва септон Юстас. Мункун казва същото в „Истинно сказание“.

Тук Гъбата отново се различава. Джуджето би искало да ни накара да повярваме, че Ренира заповядала да отрежат езика на мащехата ѝ веднага, вместо просто да я заплаши с това. Само една дума от лейди Мизерия задържала ръката ѝ, настоява шутът; Белия червей предложила друго, по-жестоко наказание. Жената и майката на Егон били отведени във вериги в един бардак и били предлагани на всеки мъж, който пожелае да си направи удоволствието с тях. Цената била висока: златен дракон за кралица Алисент, три дракона за кралица Хелена, която била по-млада и по-красива. И все пак според Гъбата имало много в града, които сметнали, че цената е ниска за едно плътско опознаване на кралица. „Да останат там, докато забременеят — казала уж лейди Мизерия. — Щом ще ми говорят за копелета, нека и те да си имат по едно.“

Въпреки че мъжките страсти и жестокостта на жените не могат изобщо да се оспорят, тук не вярваме на Гъбата. Не може да има съмнение, че такава приказка е разправяна във винарните и кръчмите на Кралски чертог, но е възможно произходът ѝ да е по-късен, когато крал Егон II е търсел оправдание за жестокостта на собствените си действия. Трябва да се припомни, че джуджето е разказал историите си много години след събитията, които е предал, и е възможно да ги е запомнил погрешно. Поради това нека да не говорим повече за бардака „Кралиците“, а да се върнем отново на драконите, когато те полетели на бой. Караксес и Крадеца на овце отишли на север, Вермитор и Среброкрил — на югозапад.

При горното течение на могъщата Мандър се издигал Тъмбълтън, процъфтяващ тържищен град и седалище на дома Футли. Замъкът над града бил здрав, но малък, с гарнизон от не повече от четирийсет души, но още хиляди били дошли нагоре по реката от Горчив мост, Дълга маса и по-далече от юг. Пристигането на голяма сила на речни лордове още повече раздуло броя им и укрепило решимостта им. След победата си при Бала на касапина дошли сир Гарибалд Сивия и Дълъг лист Лъвоубиеца, с главата на сир Кристън Коул на копие, Червения Роб Реките и неговите стрелци, последните оцелели от Зимните вълци и десетки оземлени рицари и дребни лордове, чиито земи се простирали покрай бреговете на Черна вода, между които такива забележителни хора като Мосландър от Йор, сир Гарик Хоал от Мидълтън, сир Мерел Храбрия и лорд Оуейн Борни.

Общо силите, събрани под знамената на кралица Ренира при Тъмбълтън, наброявали близо девет хиляди според „Истинното сказание“. Други хронисти докарват този брой до дванайсет хиляди или пък до не повече от шест хиляди, но във всички случаи изглежда ясно, че хората на кралицата отстъпвали по численост много на тези на лорд Хайтауър. Няма съмнение, че пристигането на драконите Вермитор и Среброкрил било посрещнато радушно от защитниците на града. Не са могли да знаят за ужасите, които ги очаквали.

Как и защо се е случило онова, което щяло да остане известно като Измените на Тъмбълтън, си остава предмет на много спор и истината за него вероятно никога няма да се научи. Все пак изглежда, че някои от стеклите се в града, бягайки от армията на лорд Хайтауър, са били всъщност част от тази армия, пратени напред, за да се внедрят в редиците на защитниците. Извън съмнение е, че двама от мъжете от Черна вода, които се присъединили към речните лордове в похода им на юг — лорд Оуейн Борни и сир Роджър Корн, — са били тайни поддръжници на крал Егон II. Но техните измени нямало да значат много, ако сир Улф Белия и сир Хю Чука също не избрали този момент, за да сменят страната.

Повечето от онова, което знаем за тези мъже, идва от Гъбата. Джуджето не премълчава оценката си за мизерния нрав на тези двама драконови ездачи, описвайки първия като пияница, а втория като скот. И двамата били страхливци, казва ни той. Едва когато видели воинството на лорд Ормунд с върховете на копията, блеснали на слънцето, и походната му колона, проточила се на дълги левги, решили да се присъединят към тях, вместо да му се противопоставят. Все пак никой от двамата не се поколебал да се опълчи на бурите от копия и стрели край Дрифтмарк. Възможно е да ги е разколебала мисълта за атака срещу Тесарион. В Гърлото всички дракони били на тяхната страна. Това също е възможно… макар че Вермитор и Среброкрил били по-стари и по-големи от дракона на принц Дерон и следователно щяло да е по-вероятно да надделеят във всяка битка.

Други предполагат, че алчност, а не страхливост е тласнала Белия и Чука към измяна. Думата „чест“ не означавала нищо за тях; богатство и власт било това, за което копнеели. След Гърлото и падането на Кралски чертог двамата били дарени с рицарско звание… но те се домогвали да станат лордове и приели с презрение скромните владения, дарени им от кралица Ренира. Когато лордовете Росби и Стоукуорт били екзекутирани, предложило се на Белия и Чука да се дадат техните земи и замъци чрез брак за дъщерите им, но наместо това Нейна милост позволила синовете на изменниците да ги наследят. След това Бурен край и Скалата на Кастърли били размахани пред тях, но неблагодарната кралица им отказала и тези награди.

Несъмнено са се надявали, че крал Егон II можело да ги възнагради по-добре, ако му помогнат да си върне Железния трон. Възможно е дори да са им били дадени някакви обещания в това отношение, вероятно чрез лорд Ларис Кривото стъпало или някой от неговите агенти, макар това да остава недоказано и недоказуемо. Тъй като никой от двамата не можел да чете или пише, няма никога да узнаем какво е тласнало Двамата предатели (както ги е нарекла историята) да направят каквото са направили.

За битката при Тъмбълтън обаче знаем много повече. Шест хиляди от хората на кралицата се строили, за да се опълчат на лорд Хайтауър на полето, под командването на сир Гарибалд Сивия. Сражавали се храбро за известно време, но опустошителен дъжд от стрели от лъковете на лорд Ормунд изтънил редиците им, а гръмовният щурм на тежката му конница ги разбил, отпращайки оцелелите бежешком назад към градските стени. Там стояли Червения Роб Реките и неговите стрелци и прикривали отстъплението с дългите си лъкове.

Когато повечето оцелели се прибрали безопасно зад портите, Роди Развалината и неговите Зимни вълци направили излаз от една задна порта, крещейки ужасяващите си северняшки бойни викове, докато връхлитали покрай левия фланг на щурмуващите. В последвалия хаос мъжете на Севера с бой си пробили пътя през десетократно превъзхождащия ги враг до лорд Ормунд Хайтауър, яхнал бойния си кон под златния дракон на крал Егон и знамената на Староград и Хайтауър.

Както го описват певците, лорд Родерик бил плувнал в кръв от глава до пети, докато настъпвал напред, с разцепен щит и пропукан шлем, но толкова опиянен от битката, че като че ли не усещал раните си. Сир Бриндън Хайтауър, братовчед на лорд Ормунд, застанал между северняка и своя господар и отпрал лявата ръка с щита на Развалината от рамото с един ужасен удар с дългата си брадва… но свирепият лорд на Бароутън продължил да се бие, убил и сир Бриндън, и лорд Ормунд, преди да умре. Знамената на лорд Хайтауър паднали и хората в града надали възторжени викове, мислейки, че вълната на битката се е обърнала. Дори появата на Тесарион над полето не ги уплашила, защото знаели, че имат два дракона на своя страна… но когато Вермитор и Среброкрил се извисили в небето и избълвали огъня си над Тъмбълтън, тези възторжени викове преминали в писъци.

Било Полето на огъня в миниатюра, написал Великият майстер Мункун.

Тъмбълтън избухнал в пламъци: дюкяни, домове, септи, хора, всичко. Мъже падали запалени от порталната вишка и бойниците или залитали с писъци по улиците като живи факли. Извън стените принц Дерон се спуснал надолу на Тесарион. Пейт от Дълъг лист паднал от коня си и бил стъпкан, сир Гарибалд Сивия бил пронизан от стрела на арбалет, а след това погълнат от драконов пламък. Двамата Предатели изпепелили града с огнените си бичове.

Сир Роджър Корн и хората му избрали този момент да покажат истинските си цветове, избили бранителите на градските порти и ги отворили за щурмуващите. Лорд Оуейн Борни направил същото вътре в замъка и пронизал с копие в гърба сир Мерел Храбрия.

Последвалото опустошение било едно от най-жестоките в историята на Вестерос. Тъмбълтън, дотогава процъфтяващ град тържище, бил сведен до пепел и въглени. Хиляди изгорели и също толкова умрели от удавяне, докато се опитвали да преплуват реката. Някои по-късно щели да казват, че те били късметлиите, защото никаква милост не била проявена към оцелелите. Хората на лорд Футли захвърлили мечовете си и се предали, но били вързани и обезглавени. Оцелелите от пожарите жени в града били изнасилени многократно, дори момичета на по осем и десет. Старци и момчета били подложени на меча, докато драконите се хранели със сгърчените димящи трупове на жертвите си. Тъмбълтън никога повече не се възстановил; въпреки че по-късно Футли щели да се опитат да го пресъградят над руините, техният „нов град“ нямало да е и една десета голям колкото стария, защото простолюдието твърдяло, че самата земя била обитавана от духовете на мъртвите.

На сто и шейсет левги на север други дракони се реели над Тризъбеца, където принц Демън Таргариен и малкото кафяво момиче Коприви дирели безуспешно Емонд Едноокия. Установили се в Девиче езеро по покана на лорд Манфрид Мутън, който живеел в ужас, че Вхагар ще връхлети над града му. Наместо това принц Емонд ударил по Каменна глава, в подножията на Лунните планини; при Сладка върба на Зелената вилка и Салиденс на Червената вилка; изгорил мост Хвърлея на въглени, подпалил Стария сал и Вещерската мелница, унищожил метоха при Бечестър и винаги изчезвал отново в небето преди преследвачите му да могат да пристигнат. Вхагар никога не се задържал за дълго на едно място, нито оцелелите били единодушни повечето пъти накъде е отлетял драконът.

Всяко утро Караксес и Крадеца на овце излитали от Девиче езеро, издигали се високо над речните земи на все по-широки кръгове с надеждата да зърнат Вхагар долу… но се връщали победени на свечеряване. „Хрониките на Девиче езеро“ ни казват, че лорд Мутън се одързостил дотолкова да предложи драконовите ездачи да се разделят в търсенията, за да покрият два пъти повече площ. Принц Демън отказал. Вхагар бил последният от трите дракона, които дошли във Вестерос с Егон Завоевателя и сестрите му, напомнил той на негово благородие. Макар и по-бавна, отколкото била преди столетие, тя пораснала голяма колкото Черното страшилище някога. Огньовете ѝ били толкова горещи, че разтапяли камък, и нито Караксес, нито Крадеца на овце могли да се противопоставят на нейната свирепост. Само заедно щели да се надяват да ѝ устоят. Затова той държал момичето Коприви до себе си, ден и нощ, в небе и в замък.

Но дали страхът от Вхагар бил единствената причина принц Демън да държи Коприви близо до себе си? Гъбата иска да повярваме, че не било само това. Според описанието на джуджето Демън Таргариен се влюбил в малката кафява копелдачка и я взел в леглото си.

Колко можем да вярваме на свидетелството на шута? Коприви не е била на повече от седемнайсет, принц Демън — на четирийсет и девет, но властта, която млади девици могат да упражняват над по-стари мъже, е добре известна. Знаем, че Демън Таргариен не е бил верен консорт на кралицата. Дори нашият обикновено сдържан септон Юстас пише за неговите нощни визити при лейди Мизерия, чието ложе той често споделял, докато била в двора… уж с благословията на кралицата. Не бива да се забравя и че в младостта му всеки собственик на бардак в Кралски чертог знаел, че лорд Квартала на бълхите изпитвал особено наслаждение с девици, и държали настрана най-младите, най-хубавите и по-невинни от новите си момичета, за да ги дефлорира той.

Момичето Коприви било младо, несъмнено (макар и може би не толкова младо, колкото онези, които принцът покварил в младостта си), но изглежда съмнително да е била истинска девственица. Отраснала бездомна, без майка и безпарична на улиците на Града на подправките и Хъл, тя най-вероятно е продала невинността си скоро след първото си разцъфване (ако не и преди) за някой грош или коричка хляб. А и овцете, с които хранела Крадеца на овце, за да го привърже към себе си… как ще да се е снабдявала с тях, ако не с вдигане на полите си за някой овчар? Нито е можела Копривка да бъде наистина наречена хубава. „Мършаво кафяво момиче на мършав кафяв дракон“, пише Мункун в своето „Истинно сказание“ (макар никога да не я е виждал). Септон Юстас казва, че зъбите ѝ били криви, носът ѝ с белег от това, че веднъж ѝ го срязали заради кражба. Едва ли подходяща любовница за принц, би си помислил човек.

Срещу това разполагаме със „Свидетелството на Гъбата“… и в този случай, с „Хрониките на Девиче езеро“, както са изложени от майстера на лорд Мутън. Майстер Норен пише, че „принцът и неговото момиче копеле“ вечеряли заедно всяка вечер, закусвали заедно всяка сутрин, спели в съседни спални, че принцът „изкуфявал по кафявото момиче както мъж би могъл да изкуфее по своята дъщеря“, учел я на „обичайни любезности“ и как да се облича и седи, и да реши косата си, че ѝ правел подаръци от „четка за коса с костена дръжка, посребрено огледалце, наметало от тъмнокафяво кадифе, обшито със сатен, ботуши за езда от кожа, мека като масло“. Принцът учел момичето да се мие, казва Норен, а слугините, които приготвяли водата за банята на момичето, казвали, че той често споделял ваната с нея, „сапунисвал гърба ѝ или отмивал миризмата на дракон от косата ѝ, и двамата били чисто голи“.

Нищо от това не представлява доказателство, че Демън Таргариен е познал плътски незаконното момиче, но в светлината на последвалото трябва определено да преценим, че това е по-вероятно от повечето разкази на Гъбата. Но както и да са прекарвали нощите си двамата драконови ездачи, сигурно е, че прекарвали дните си, кръстосвайки небесата в безуспешно търсене на принц Емонд и Вхагар. Тъй че нека ги оставим засега и да обърнем за кратко погледа си към залива Черна вода.

Някъде по това време един разнебитен търговски платноход на име „Несария“ едва докретал в пристана под Драконов камък, за да направи ремонти и да вземе провизии. Връщал се от Пентос към Стар Волантис, когато буря го отклонила от курса, казал екипажът му… но към тази обичайна песен за гибел по море волантините добавили странна нотка. Когато „Несария“ отплавал на запад, Драконовата планина се извисила пред тях, огромна на фона на гаснещото слънце… и моряците зърнали два биещи се дракона, ревът им отеквал от стръмните черни канари на източните хълмове на димящата планина. Във всяка кръчма, гостилница и курвенски дом покрай пристанището приказката се разказвала, преразказвала и украсявала, докато всеки на Драконов камък я чул.

Драконите били чудо за мъжете от Стар Волантис; гледката с два в битка била нещо, което мъжете на „Несария“ нямало никога да забравят. Родените и отраснали на Драконов камък били свикнали с такива чудовища… но въпреки това разказът на моряците възбудил интерес. На другата сутрин някои местни рибари заобиколили с лодките си Драконовата планина и като се върнали, казали, че видели обгорените останки от мъртъв дракон в подножието на планината. Ако се съдело по цвета на крилете и люспите, трупът бил на Сив призрак. Драконът лежал на два къса и бил разкъсан и отчасти изяден.

Като чул тази новина, сир Робърт Куинс, добродушният и прословуто дебел рицар, когото кралицата назначила за кастелан на Драконов камък при заминаването си, побързал да назове Канибала като убиеца. Повечето се съгласили, защото за Канибала се знаело, че нападал по-малки дракони в миналото, макар и рядко толкова свирепо. Някои от рибарите, от страх, че убиецът може да се обърне срещу тях следващия път, подканили Куинс да прати рицари в леговището на звяра и да го премахнат, но кастеланът отказал.

— Ако не го безпокоим, Канибала също няма да ни безпокои — заявил той. За да е сигурен в това, забранил риболова във водите под източната страна на Драконовата планина, където гниел трупът на убития дракон.

Указът му не удовлетворил немирната му подопечна Бела Таргариен, дъщеря на Демън от първата му съпруга, Лена Веларион. Четиринайсетгодишна, Бела била дива и своенравна млада девица, държала се повече като хлапак, отколкото като дама, и била досущ дъщеря на баща си. Макар и слабичка и ниска на ръст, не познавала страха и живеела за танца, лова и ездата. Като по-малка често я гълчали, че се боричка със скуайъри на двора, но напоследък започнала да си играе на целуване с тях. Скоро след като дворът на кралицата се преместил в Кралски чертог (докато лейди Бела била оставена на Драконов камък), Бела я хванали, че позволява на едно кухненско ратайче да си пъхне ръката под кожения ѝ елек. Сир Робърт, разгневен, пратил момчето на дръвника, за да отсекат оскърбяващата ръка. Само намесата на разплаканото момиче го спасила.

„Прекалено си пада по момчета — написал кастеланът на бащата на Бела, принц Демън, след случката, — би трябвало скоро да бъде омъжена, за да не отдаде целомъдрието си на някой недостоен за нея.“ Още повече от момчетата обаче лейди Бела обичала да лети. Откакто за първи път яхнала своя дракон, Лунна танцьорка, в небето няма и преди половин година, тя летяла ежедневно, кръстосвала на воля до всяка част на Драконов камък и дори през морето до Дрифтмарк.

Винаги жадна за приключения, сега тя предложила сама да открие истината за случилото се от другата страна на планината. Нямала страх от Канибала, казала тя на сир Робърт. Лунна танцьорка била по-млада и по-бърза и лесно можела да изпревари другия дракон. Но кастеланът ѝ забранил да поема такъв риск. На гарнизона били дадени изрични заповеди: лейди Бела да не напуска замъка. Когато същата нощ я хванали в опит да не се подчини на заповедта му, я заключили в покоите ѝ.

Макар и разбираемо, погледнато назад това се оказало злополучно, защото ако било разрешено на лейди Бела да полети, е можело да зърне рибарската лодка, която точно по това време заобикаляла острова. На борда ѝ бил един престарял рибар, Том Сплетена брада, синът му Том Сплетен език и двама „братовчеди“ от Дрифтмарк, останали бездомни, когато Градчето на подправките било унищожено. По-младият Том, толкова ловък с халбата, колкото непохватен с мрежата, прекарал много време в черпене на волантински моряци и слушане на описанията им на драконите, които видели да се бият.

— Сив и златен бяха, бляскаха на слънцето — разправял един… и сега, въпреки забраната на сир Робърт, двамата Том били решени да докарат „братовчедите си“ на каменистия бряг, където лежал проснат мъртвият дракон, изгорен и разкъсан, за да могат да издирят убиеца му.

Междувременно на западния бряг на залива Черна вода вестта за битката и измяната при Тъмбълтън стигнала до Кралски чертог. Казват, че вдовстващата кралица Алисент се изсмяла, когато чула.

— Всичко, което посяха, сега ще пожънат — заканила се тя.

На Железния трон кралица Ренира пребледняла и отпаднала духом. Заповядала градските порти да се затворят и залостят; оттук насетне никому не било позволено да влиза или напуска Кралски чертог.

— Няма да позволя обърни плащове да се промъкнат в града ми, за да отворят портите ми на бунтовници — заявила тя. Войската на лорд Ормунд можела да е под стените им на другия ден или по-другия; изменниците, носени от дракони, можели да пристигнат и по-скоро.

Тази перспектива възбудила принц Джофри.

— Нека да дойдат — заявило момчето, зачервено с дързостта на младите и жадно да отмъсти за падналите си братя. — Аз ще ги срещна на Тираксес.

Тези приказки разтревожили майка му.

— Няма — заявила тя. — Твърде млад си за битка.

Все пак позволила на момчето да остане, докато черният съвет обсъждал как най-добре да се справят с приближаващия се враг.

Шест дракона останали в Кралски чертог, но само един между стените на Червената цитадела: драконката на самата кралица, Сиракс. Конюшня във външния двор била опразнена от конете и отстъпена за нея. Тежки вериги я задържали на земята. Макар и достатъчно дълги, за да може да се движи от конюшнята до двора, веригите я задържали да не излети без ездач. Сиракс отдавна била привикнала към вериги; изключително добре хранена, тя не ловувала от години.

Другите дракони ги държали в Драконовата яма. Под големия ѝ купол четирийсет огромни сводести подземия били всечени в костите на Хълма на Ренис в голям кръг. Дебели железни врати затваряли тези направени от човешка ръка пещери от двата края, вътрешните врати срещу пясъците на ямата, външните се отваряли към склона. Караксес, Вермитор, Среброкрил и Крадеца на овце направили там леговищата си, преди да отлетят на бой. Пет дракона останали: Тираксес на принц Джофри, светлосивия Морски дим на Адам Веларион, младите дракони Моргул и Шрикос, обвързани с принцеса Джеера (избягала) и нейния близнак принц Джеерис (мъртъв)… И Сънеплам, любимецът на кралица Хелена. Отдавна било обичай поне един драконов ездач да пребивава в ямата, за да може да се издигне в защита на града, ако възникне нужда. След като Ренира предпочитала да държи синовете си до себе си, това задължение се паднало на Адам Веларион.

Но сега на черния съвет се вдигнали гласове, поставящи под съмнение верността на сир Адам. Драконовите семена Улф Белия и Хю Чука минали на страната на врага… но дали били единствените предатели между тях? А Адам от Хъл и момичето Коприви? Те също били с незаконно потекло. Можело ли да им се вярва?

Лорд Балтимор Селтигар смятал, че не.

— Копелетата са вероломни по природа — заявил той. — Това им е в кръвта. Измяната е нещо толкова естествено за копеле, колкото лоялността за законородените.

Подканил Нейна милост да заповяда двамата незаконородени драконови ездачи да бъдат задържани веднага, преди и те да са се присъединили към врага с драконите си. Други повторили вижданията му, между които сир Лутор Ларжент, командир на Градската стража, и сир Лорент Марбранд, лорд-командир на Гвардията на кралицата. Дори двамата мъже от Бял пристан, страховитият рицар сир Медрик Мандърли и неговият умен тлъст брат сир Торен, подканили кралицата да не се доверява.

— Най-добре да не се рискува — казал сир Торен. — Ако врагът спечели още два дракона, загубени сме.

Само лорд Корлис и Великият майстер Жерардис се изказали в защита на драконовите семена. Великият майстер казал, че нямали никакво доказателство за някаква нелоялност от страна на Коприви и сир Адам; мъдрият подход било да се потърси такова доказателство, преди да се правят каквито и да било преценки. Лорд Корлис отишъл по-далеч, като заявил, че сир Адам и неговият брат, Алин, били „истински Велариони“, достойни наследници на Дрифтмарк. Колкото до момичето, макар и да било мръсно и грозновато, то се било сражавало доблестно в Битката на Гърлото.

— Както и двамата предатели — контрирал лорд Селтигар.

Както пламенните протести на Ръката, тъй и хладната предпазливост на Великия майстер се оказали напразни. Подозренията на кралицата се събудили. „Нейна милост беше предавана толкова често, от толкова много, че лесно можеше да повярва в най-лошото у всекиго — пише септон Юстас. — Измяната вече нямаше силата да я изненада. Тя беше започнала да я очаква дори от онези, които най-много обичаше.“

Може и така да е било. Все пак кралица Ренира не се задействала веднага, а пратила да доведат Мизерия, блудницата и танцьорката, която била неформалната ѝ господарка на шепнещите. С бледата си като мляко кожа лейди Мизерия се появила пред съвета с халат с качулка от черно кадифе, обшит с кървавочервена коприна, и застанала със смирено наведена глава, когато Нейна милост я запитала дали смята, че сир Адам и Коприви биха могли да замислят да ги предадат. Тогава Белия червей вдигнала очи и промълвила:

— Момичето вече ви предаде, моя кралице. Дори сега споделя ложето си с вашия съпруг и много скоро ще има копелето му корема си.

Кралица Ренира крайно се разгневила, пише септон Юстас. С глас, студен като лед, заповядала на сир Лутор Ларжент да вземе двайсет златни плаща до Драконовата яма и да арестува сир Адам Веларион.

— Разпитайте го строго и ще научим верен ли е, или е лъжлив, несъмнено. — А за момичето Коприви рекла: — Тя е просто същество, с вонята на вещерство по нея. Моят принц никога не би легнал с такова низко същество. Трябва само да я погледнете, за да разберете, че в нея няма и капка драконова кръв. С магии обвърза дракон към себе си и същото е направила с милорд съпруга ми. — Докато бил под нейното обаяние, на принц Демън не можело да се разчита, продължила Нейна милост. Ето защо да се пратела заповед веднага до Девиче езеро, но само за очите на лорд Мутън. — Да я хване на маса или в легло и да ѝ отсече главата. Само тогава моят принц ще бъде свободен.

И тъй, измяна породила още измяна, за беда на кралицата. Когато сир Лутор Ларжент и неговите златни плащове препуснали нагоре по Хълма на Ренис със заповедта на кралицата, вратите на Драконовата яма се разтворили широко над тях и Морски дим разперил светлосивите си криле и полетял, дим се вдигнал от ноздрите му. Сир Адам Веларион бил предупреден навреме, за да избяга. Уплашен и разгневен, сир Лутор се върнал веднага в Червената цитадела, където нахлул в Кулата на Ръката и сграбчил с груби ръце стария лорд Корлис, обвинявайки го в измяна. Старецът не го отрекъл. Вързали го и го пребили, но той не казал ни дума. Отвели го в тъмниците и го хвърлили в черна килия, за да чака съд и екзекуция.

Подозрението на кралицата паднало и върху Великия майстер Жерардис също така, защото и той като Морската змия защитил драконовите семена. Жерардис отрекъл да има някакво участие в измяната на лорд Корлис. Предвид дългата му и вярна служба Ренира спестила тъмниците на Великия майстер, но го освободила от съвета и го пратила веднага в Драконов камък.

— Не мисля, че би ме лъгал в лицето — казала тя на Жерардис, — но не мога да имам около себе си хора, на които не вярвам безрезервно, а когато те погледна вече, мога само да си спомням как ми дрънкаше за момичето Коприви.

През цялото това време из града се ширела мълвата за касапницата при Тъмбълтън… а с нея — ужас. Кралски чертог щял да е следващият, казвали си хората. Дракон щял да се бие с дракон и този път градът със сигурност щял да гори. Уплашени от идващия враг, стотици се опитали да побегнат, но били връщани от портите от златните плащове. Заклещени между градските стени, някои потърсили убежище в дълбоки мазета от огнената вихрушка, която се бояли, че иде, докато други се отдали на молитва, на пиене и на насладите, намирани между женски бедра. Към полунощ градските кръчми, бардаци и септи били пълни до пръсване с мъже и жени, търсещи утеха или спасение и споделящи си ужасни истории.

Тъкмо в този тъмен час на Площада на кърпача се надигнал някой си странстващ брат, босоного плашило с власеница и гащи от грубо тъкана вълна, мръсен и немит, и вмирисан на кочина, с просешка паничка, окачена на врата му на кожена каишка. Крадец бил някога, защото на мястото на дясната му ръка било останало само пънче, покрито с червенясала кожа. Великият майстер Мункун предполага, че може да е бил от Бедните братя; макар орденът отдавна да бил обявен извън закона, странстващи Звезди все още се мяркали по обиколните пътища на Седемте кралства. Откъде е дошъл, не можем да знаем. Дори името му е загубено за историята. Онези, които го чули да проповядва, също като онези, които по-късно записали мерзките му слова, го знаели само като Пастира. Гъбата го нарича Мъртвия пастир, защото според него мъжът бил блед и мръсен като труп, току-що вдигнал се от гроба.

Който и каквото да е могъл да бъде, този еднорък Пастир се надигнал като някой зъл дух и призовал гибел и разруха да се изсипят над кралица Ренира пред всички, които дошли да го чуят. Неуморим, колкото бил и неустрашим, проповядвал цялата нощ, че и на другия ден, и гневният му глас кънтял над площада на Кърпача.

Драконите били неестествени същества, заявил Пастира, демони, призовани от ямите на седемте пъкъла с тъмните магии на Валирия, „онази гнусна клоака, където брат ляга със сестра и майка със син, където мъже яхват демони в битка, докато жените им си разтварят краката за псета“. Таргариените се спасили от Ориста, като побягнали през морето до Драконов камък, но „боговете не са измамени“ и сега била в действие втора гибел. „Лъжливият крал и курвата кралица ще бъдат низвергнати с всичките техни дела, а техните демонски зверове ще бъдат заличени от земята“, гърмял гласът на Пастира. Всички техни поддръжници също щели да погинат. Само като прочисти Кралски чертог от дракони и техните господари, можел Вестерос да се надява да избегне съдбата на Валирия.

С всеки изтекъл час тълпите около него нараствали. Първите десетина слушатели станали двайсет, а после сто, и към разсъмване хиляди се тълпели на площада, блъскали се и се бутали, докато се напрягали да чуят. Мнозина стискали факли и към полунощ Пастира стоял сред кръг от огън. Онези, които се опитали да го надвикат и да го накарат да млъкне, били стъпкани от тълпата. Дори златните плащове били прогонени, когато четирийсет от тях се опитали да разчистят площада с копията си.

Друг вид хаос се възцарил в Тъмбълтън, на шейсет левги на югозапад. Докато Кралски чертог тръпнел от ужас, враговете, от които се бояли, все още не били напреднали и на стъпка към града, защото верните на крал Егон се оказали без водач, затормозени от разделение, конфликт и съмнение. Ормунд Хайтауър лежал мъртъв, както и неговият братовчед сир Бриндън, първият рицар на Староград. Синовете му останали в Хайтауър на хиляда левги оттам, и били неопитни момчета при това. И макар лорд Ормунд да нарекъл Дерон Таргариен Дерон Сърцатия и да хвалел храбростта му в битка, принцът все още бил момче. Бил най-младият от синовете на кралица Алисент, отраснал в сянката на по-големите си братя, и бил свикнал повече да изпълнява заповеди, отколкото да ги дава. Най-старшият Хайтауър останал с войската бил сир Хоберт, друг от братовчедите на лорд Ормунд, комуто дотогава бил поверен само обозът. Мъж „толкова дебел, колкото и муден“, Хоберт Хайтауър живял шейсет години, без да се отличи с нищо, но сега се одързостил да поиска командването на войската по правото на родството си с кралица Алисент.

Лорд Ънуин Пийки, сир Джон Рокстън Храбрия и лорд Овейн Бърни също излезли напред. Лорд Пийки можел да се похвали с потекло от дълго родословие на прочути воини и имал сто рицари и деветстотин войници под знамената си. Джон Рокстън вдъхвал боязън с черния си нрав, както и с черния си меч, меча от валирианска стомана, наречен Създателя на сираци. Лорд Овейн Изменника настоявал, че неговата хитрост им спечелила Тъмбълтън и че само той можел да превземе Кралски чертог. Никой от претендентите не бил достатъчно силен и уважаван, за да обуздае кръвожадността и алчността на обикновените войници. Докато се дърлели за превъзходство и дял от плячката, хората им се отдали на воля в оргията на плячкосване, насилие и унищожение.

Ужасите от онези дни са неоспорими. Рядко някое градче или голям град в историята на Седемте кралства е бил обект на толкова дълго жестоко и дивашко опустошение като Тъмбълтън след Измените. Без силен господар, който да ги озапти, дори добри хора могат да се превърнат в зверове. Така станало и тук. Банди войници се шляели пияни по улиците и грабели всеки дом и дюкян, убивали всеки мъж, дръзнал да им се опълчи. Всяка жена ставала сигурна плячка на тяхната похот, дори старици и малки момиченца. Богати хора били изтезавани до смърт, за да разкрият къде са скрили златото и скъпоценните си камъни. Бебета били изтръгвани от ръцете на майките им и набучвани на върховете на копия. Свети септи били гонени голи по улиците и изнасилвани, не от един мъж, а от сто; мълчаливи сестри били насилвани. Дори и мъртвите не били пощадени. Вместо да им се даде достойно погребение, труповете им били оставени да гният, храна за лешоядни врани и подивели псета.

Септон Юстас и Великият майстер Мункун твърдят, че на принц Дерон му призляло от всичко, което видял, и заповядал на сир Хоберт Хайтауър да го спре, но усилията на Хайтауър се оказали толкова неефикасни, колкото и самият той. Присъщо е за простолюдието да върви натам, накъдето го водят господарите му, а кандидат-наследниците на лорд Ормунд сами паднали жертва на алчност, кръвожадност и горделивост. Джон Рокстън Храбрия си харесал красивата лейди Шарис Футли, жената на лорда на Тъмбълтън, и я поискал като свой „боен трофей“. Когато лорд съпругът ѝ се опълчил, сир Джон го посякъл на две със Създателя на сираци, с думите: „Той може и вдовици да прави“, и разкъсал нощницата на плачещата лейди Шарис. Само два дни по-късно лорд Пийки и лорд Бърни се скарали на военен съвет и Пийки извадил камата си и пробол Бърни в окото, като заявил: „Веднъж обърни плащ, винаги обърни плащ“, пред очите на парализираните от ужас принц Дерон и сир Хоберт.

Но най-жестоките престъпления били извършени от Двамата предатели, незаконородените Хю Чука и Улф Белия. Сир Улф се отдал напълно на пиянство, „давейки се във вино и плът“. Гъбата твърди, че изнасилвал по три девственици всяка нощ. Онези, които не успеели да го задоволят, ставали храна на дракона му. Рицарството, с което кралица Ренира го удостоила, не стигало. Нито се заситил, когато принц Дерон го обявил за лорд на Горчив мост. По-голяма награда имал наум Белия: пожелал за свое седалище ни повече, ни по-малко Планински рай, заявявайки, че Тирелите не били взели никакво участие в Танца и поради това трябвало да бъдат осъдени като предатели.

Амбициите на сир Улф трябва да бъдат сметнати за скромни в сравнение с тези на неговия приятел обърни плащ Хю Чука. Син на прост ковач, Чука бил грамаден мъж, с толкова силни ръце, че разправяли, че можел да огъне стоманени пръчки в торкви. Макар и необучен много във военното изкуство, големината и силата му го правели страховит противник. Избраното му оръжие било бойният чук, с който нанасял съкрушителни, смъртоносни удари. В битка яздел Вермитор, нявгашен носач на самия Стар крал; от всички дракони във Вестерос само Вхагар бил по-стар и по-голям.

Поради всички тези причини лорд Чука (както се наричал сега) започнал да мечтае за корони.

— Защо да съм лорд, когато мога да съм крал? — казвал той на мъжете, които почнали да се събират около него. И в лагера се чула приказка за пророчество от древни времена, според което „Когато чукът падне над дракона, нов крал ще се издигне и никой не ще застане пред него“. Откъде са дошли тези думи си остава загадка (не от самия Чук, който не можел нито да чете, нито да пише), но до няколко дни всеки човек в Тъмбълтън ги чул.

Никой от Двамата предатели като че ли не горял от нетърпение да помогне на принц Дерон да щурмуват Кралски чертог. Разполагали с голяма войска и с три дракона освен това, но кралицата също имала три дракона (доколкото знаели) и щяла да има пет, когато принц Демън се върнел с Коприви. Лорд Пийки предпочитал да забавят настъплението докато лорд Баратеон успее да доведе силата си от Бурен край и да се присъедини към тях, докато сир Хоберт искал да се върнат на Предела, за да попълнят бързо намаляващите си провизии. Никой от двамата като че ли не бил загрижен, че армията им се смалявала всеки ден, стапяла се като утринна роса, докато все повече и все повече мъже дезертирали, измъквайки се за дом и жътва с всичката плячка, която можели да носят.

Много левги на север, в един замък с изглед над Залива на раците, друг лорд също се оказало, че се хлъзга по острието на меч. От Кралски чертог дошъл гарван, носещ послание от кралицата до Манфрид Мутън, лорд на Девиче езеро: трябвало да ѝ достави главата на незаконородената Коприви, осъдена за виновна във върховна измяна. „Косъм да не падне от главата на моя лорд съпруг, принц Демън от дома Таргариен — заповядала Нейна милост. — Върнете ми го, когато работата се свърши, защото имаме спешна нужда от него.“

Майстер Норен, пазител на „Хрониките на Девиче езеро“, казва, че когато прочел писмото на кралицата, негово благородие бил толкова потресен, че загубил гласа си. Върнал си го едва след като изпил три чаши вино. Тогава лорд Мутън повикал капитана на гвардията си, своя брат и своя поборник сир Флориан Грейстийл. Заповядал на майстера си също да остане. Когато всички се събрали, им прочел писмото и ги помолил за техния съвет.

— Тази работа е лесна — казал капитанът на гвардията му. — Принцът спи до нея, но той е остарял. Трима мъже трябва да стигнат, за да го усмирят, ако се опита да се намеси, но ще взема шест за по-сигурно. Желае ли милорд това да се свърши тази нощ?

— Шестима или шейсет, той все пак е Демън Таргариен — възразил братът на лорд Мутън. — Отвара за сън във вечерното му вино би било по-разумен курс. Да се събуди и да я намери мъртва.

— Момичето е още дете, колкото и мерзка да е измяната ѝ — казал сир Флориан, старият рицар, вече побелял, но корав. — Старият крал никога не би поискал това от един човек на честта.

— Днес са мръсни времена — рекъл лорд Мутън, — и мръсен избор ми е дала тази кралица. Момичето е гост под покрива ми. Ако се подчиня, Девиче езеро ще бъде завинаги прокълнат. Ако откажа, ще бъдем осъдени и унищожени.

На което брат му отвърнал:

— Може би ще бъдем унищожени какъвто и избор да направим. Принцът е хлътнал до уши по това кафяво дете, а драконът му е подръка. Един разумен лорд би убил и двамата, за да не изгори принцът Девиче езеро в гнева си.

— Кралицата забранява да му посягаме — напомнил им лорд Мутън, — а убиването на двама гости в леглата им е дваж по-мръсно от убиването на един. Ще бъда двойно прокълнат. — При което въздъхнал и рекъл: — Де да не бях чел изобщо това писмо.

А тук проговорил майстер Норен, като рекъл:

— Може пък изобщо да не сте.

Какво се е казало след това „Хрониките на Девиче езеро“ не ни казват. Знаем само, че майстерът, млад мъж на двайсет и две, намерил принц Демън и момичето Коприви на вечерята им същата вечер и им показал писмото на кралицата. „Уморени след дълъг ден безплоден полет, споделяха си просто ядене от варено телешко с цвекло, когато влязох, и си говореха тихо, не знам за какво. Принцът ме поздрави учтиво, но докато четеше, видях как радостта си отиде от очите му и тъга се спусна в тях като непоносима тежест. Когато момичето го попита какво има в писмото, каза: «Думи на кралица, работа на курва». После извади меча си и попита дали хората на лорд Мутън чакат навън да ги пленят. «Сам дойдох», казах му и се заклех, като заявих лъжливо, че нито негово благородие, нито който и да е в Девиче езеро знае какво е написано на пергамента. «Простете ми, принце — рекох. — Наруших клетвите си на майстер.» Принц Демън прибра меча си и каза: «Ти си лош майстер, но добър човек», след което ме накара да напусна, като ми заповяда да не казвам ни дума за това нито на лорда, нито на който и да е до утре.“

Как принцът и неговото незаконородено момиче са прекарали последната си нощ под покрива на лорд Мутън не е записано, но на разсъмване двамата се появили заедно в двора и принц Демън помогнал на Коприви да оседлае Крадеца на овце за последен път. Тя го хранела всеки ден, преди да лети: драконите се покоряват по-лесно на волята на ездача си, когато коремите им са пълни. Онази сутрин го нахранила с черен овен, най-големия в цяло Девиче езеро, като сама заклала овена. Кожените ѝ дрехи били зацапани с кръв, когато яхнала дракона, пише майстер Норен, а бузите ѝ били зацапани със сълзи. Мъж и девица не си казали дума за сбогом, но когато Крадеца на овце плеснал с набръчканите си криле и се издигнал в утринното небе, Караксес вдигнал глава и надал писък, който натрошил всички прозорци в Кулата на Джонквил. Високо над града Коприви обърнала дракона си към Залива на раците и изчезнала в утринните мъгли, за да не бъде видяна повече в двор или замък.

Демън Таргариен се върнал в замъка само колкото да закуси с лорд Мутън.

— Виждате ме за последен път — казал той на негово благородие. — Благодаря ви за гостоприемството. Нека да се знае по всичките ви земи, че отлитам за Харънхъл. Ако племенникът ми Емонд посмее да се изправи пред мен, ще ме намери там, сам.

Така принц Демън си тръгнал за последен път. Когато си заминал, майстер Норен отишъл при господаря си и рекъл:

— Вземете веригата от врата ми и вържете ръцете ми с нея. Трябва на всяка цена да ме предадете на кралицата. Когато предупредих една предателка и позволих да избяга, аз също станах предател.

Лорд Мутън отказал и рекъл:

— Всички сме предатели тука.

И същата нощ знамената на кралица Ренира били свалени от портите на Девиче езеро, а вместо тях се вдигнали златните дракони на крал Егон II.

Никакви знамена не се веели над почернелите кули на Харънхъл, когато принц Демън се спуснал от небето, за да вземе замъка за себе си. Няколко бездомници намерили подслон в дълбоките подземия и мазета на замъка, но плясъкът на крилете на Караксес ги прогонил. Когато и последният си отишъл, Демън Таргариен влязъл сам в сводестите зали на Харън, без друг спътник освен неговия дракон. Всяка нощ на свечеряване срязвал сърдечното дърво в божията дъбрава, за да отметне изтичането на още един ден. Тринайсет белега могат все още да се видят на онова язово дърво, стари рани, дълбоки и тъмни, но лордовете, които управлявали Харънхъл от деня на Демън, твърдят, че кървят пресни всяка пролет.

На четиринайсетия ден от бдението на принца сянка плъзнала над замъка, по-черна от всеки облак. Всички птици в божията дъбрава се разлетели и горещ вятър попилял нападалите по двора листа. Вхагар най-сетне дошла, а на гърба ѝ яздел едноокият принц Емонд Таргариен, облечен в черна като нощта броня, прошарена със злато.

Не дошъл сам. Алис Реките била с него, дългата ѝ черна коса се развявала черна зад нея, коремът ѝ бил издут с дете. Принц Емонд обиколил два пъти над кулите на Харънхъл, после спуснал Вхагар във външния двор, с Караксес на сто разтега разстояние. Драконите се изгледали с гняв и Караксес разперил криле, пламъци заиграли през зъбите му.

Принцът помогнал на дамата си да слезе от гърба на Вхагар, после се обърнал към чичо си.

— Чичо, чух, че си ни търсил.

— Само теб — отвърнал Демън. — Кой ти каза къде да ме намериш?

— Милейди — рекъл Емонд. — Тя те видя в бурен облак, в планинско езеро по здрач, в огъня, който палехме, за да сготвим вечерята си. Тя вижда много и много, моята Алис. Глупак си, че си дошъл сам.

— Ако не бях сам, нямаше да дойдеш — казал Демън.

— Но си тук, и аз съм тук. Твърде много живя, чичо.

— По това сме съгласни — отвърнал Демън.

После старият принц заповядал на Караксес да наведе врат и бързо се качил на гърба му, а младият принц целунал своята жена и леко се метнал на Вхагар, като се погрижил да стегне четирите къси вериги между пояса и седлото. Демън оставил своите вериги да се полюшват. Караксес изсъскал отново, изпълвайки въздуха с пламък, и Вхагар му отвърнала с рев. Като един, двата дракона скочили нагоре в небето.

Принц Демън бързо издигнал Караксес, пердашейки го с бич със стоманени шипове, докато се скрили в гъстите облаци. Вхагар, по-стара и много по-голяма, била също тъй по-бавна, тромава заради самата си големина, и се издигнала по-постепенно, на все по-широки кръгове, които я отнесли с ездача ѝ над водите на Окото на боговете. Часът бил късен, слънцето скоро щяло да залезе и езерото било кротко, повърхността му блещукала като лист кована мед. Нагоре и все по-нагоре се издигала, търсейки Караксес, докато Алис Реките гледала от върха на кулата Кралския шпил в Харънхъл долу.

Атаката дошла внезапно като гръмотевица. Караксес се спуснал над Вхагар с пронизителен писък, който се чул на десетина мили разстояние, загърнат от блясъка на гаснещото слънце на сляпата страна на принц Емонд. Кървавия чръв връхлетял върху по-стария дракон с ужасна сила. Ревовете им отекнали над Окото на боговете, докато двата дракона се дращели и дерели един друг, тъмни на фона на кървавочервеното небе. Толкова ярко горели пламъците, че рибарите долу се уплашили, че са се запалили. Вкопчени един в друг, драконите запропадали към езерото. Челюстите на Кървавия чръв се стегнали около шията на Вхагар, черните ѝ зъби се забили дълбоко в плътта на по-големия дракон. Докато ноктите на Вхагар разпаряли корема на Караксес, а зъбите ѝ откъснали едното ѝ крило, Караксес захапала по-дълбоко. Езерото връхлитало към тях с ужасна бързина.

И тъкмо тогава, съобщават ни разказите, принц Демън Таргариен изметнал крак над седлото си и скочил от единия дракон на другия. В ръката му била Тъмна сестра, мечът на кралица Висения. Когато Емонд Едноокия погледнал с ужас нагоре, мъчейки се с веригите, които го задържали за седлото, Демън отпрал шлема му и забил меча си в сляпото му око, толкова силно, че върхът излязъл отзад през тила на младия принц. Миг след това драконите се срутили в езерото, отпращайки нагоре воден стълб, за който казват, че бил по-висок от кулата Кралска клада.

Никой от мъжете или от драконите не би могъл да оцелее след такъв сблъсък, казали рибарите, които видели това. И така било. Караксес доживял само колкото да изпълзи на сушата. Изтърбушен, с едното крило откъснато от тялото и с водите на езерото димящи около него, Кървавия чръв намерил сила да се измъкне на езерния бряг и издъхнал под стените на Харънхъл. Трупът на Вхагар потънал в езерото, горещата кръв, бликаща от зейналата рана на врата ѝ, накарала водата да закипи над мястото на сетния ѝ покой. Когато я намерили няколко години по-късно, след края на Танца на драконите, бронираните кости на принц Емонд си били оковани за седлото ѝ, с Тъмна сестра, забита до дръжката в очната му кухина.

Не можем да се съмняваме, че принц Демън също е загинал. Останките му така и не били намерени, но в онова езеро има странни течения, а и гладна риба също така. Певците ни разказват, че старият принц преживял падането и след това се върнал при момичето Коприви, за да прекара остатъка от живота си до нея. От такива истории стават очарователни песни, но лоша история. Дори и Гъбата не приема тази приказка за достоверна, нито ние ще я приемем.

Било е на двайсет и втория ден от петата луна на 130-та година СЗ, когато драконите танцували и загинали над Очите на боговете. Демън Таргариен бил на четирийсет и девет при смъртта си; принц Емонд едва бил навършил двайсет. Вхагар, най-големият от драконите на Таргариен от кончината на Балерион Черното страшилище, прехвърлил сто осемдесет и една година при смъртта си. Така издъхнало последното живо същество от дните на Завоеванието на Егон, докато здрач и тъмнина поглъщали прокълнатото седалище на Харън Черния. Но толкова малко били наблизо, за да свидетелстват, че щяло да мине доста време, преди вестта за последната битка на принц Демън да стане широко известна.