Огън и кръв

Под регентите Качулатата ръка

Креган Старк се отдръпнал като Ръка на краля и обявил намерението си да се върне в Зимен хребет, но преди да се сбогува с Юга се изправил пред трънлив проблем.

Лорд Старк тръгнал на юг с голямо воинство, съставено най-вече от мъже, нежелани и ненужни в Севера, чието връщане щяло да донесе голямо затруднение и може би смърт за близките им, които били оставили зад себе си. Легендата (и Гъбата) ни казва, че лейди Алисан била тази, която предложила отговор. Земите покрай Тризъбеца били пълни с вдовици, напомнила тя на лорд Старк; жени, много от които обременени с малки деца, които пращали мъжете си да се бият за един или друг лорд, за да паднат в битка. След като зимата наближавала, здрави гърбове и готови за работа ръце щели да са добре дошли в много домове.

Накрая над хиляда северняци придружили Черната Али и нейния племенник лорд Бенджикот, когато се върнали в речните земи след кралската сватба. „Вълк за всяка вдовица — пошегувал се Гъбата. — Ще ѝ топли леглото през зимата и ще ѝ глозга кокалите напролет.“ Все пак сключили се стотици бракове на тъй наречените Вдовишки панаири в Гарваново дърво, Речен пад, Каменна септа, Близнаците и Хубав пазар. Северняците, които не пожелали да се оженят, заклели мечовете си на лордове големи и малки, като домашни стражи и войници. Неколцина, за жалост, се отдали на разбойничество и ги стигнал зъл край, но общо взето сватовството на лейди Алисан било голям успех. Преселилите се северняци не само подсилили речните лордове, които ги приели, но също тъй помогнали да се съживи и разпространи почитането на старите богове южно от Шийката.

Други северняци избрали да търсят нов живот и късмет оттатък Тясното море. Няколко дни след като лорд Старк се оттеглил като Ръката на краля, сир Марстън Води се върнал сам от Лис, където бил пратен да привлече наемници. С радост приел опрощение за миналите си престъпления и съобщил, че Триархията се е разпаднала. На ръба на войната, Трите дъщери наемали свободни чети още щом можели да се съберат, срещу заплати, до каквито никой не можел да се надява да стигне. Много от северняците на лорд Креган видели в това добра възможност. Защо да се връщат в земя, стегната в хватката на зимата, за да мръзнат и гладуват, когато можело да се вземе злато оттатък Тясното море? Не една, а две свободни чети се родили в резултат на това. Вълчата глутница, командвана от Халис Рогов лес, наричан Хал Лудия, и Тимъти Сняг, копелето на Кремъчен пръст, била съставена изцяло от северняци, докато Разбивачите на бури, финансирана и предвождана от сир Оскар Тъли, включвала мъже от всяка част на Вестерос.

Още докато тези авантюристи се подготвяли да се сбогуват с Кралски чертог, други пристигали от всяка точка на компаса за коронацията и кралската сватба на принц Егон. От запад дошла лейди Джоана Ланистър и нейният баща Роланд Уестърлинг, лорд на Зъбера; от юг четирийсет мъже на Хайтауър от Староград, водени от лорд Лайънъл и бележитата лейди Саманта, вдовицата на баща му. Макар да им било забранено да се оженят, взаимната им страст станала известна нашир и длъж по това време и била толкова голям скандал, че Върховният септон отказал да пътува с тях и пристигнал три дни по-късно в компанията на лордовете Редвин, Костейн и Бийзбъри.

Лейди Еленда, вдовицата на лорд Борос, останала в Бурен край с невръстния си син, но пратила дъщерите си Касандра, Елин и Флорис да представляват дома Баратеон. (Марис, четвъртата дъщеря, се присъединила към мълчаливите сестри, осведомява ни септон Юстас. В описанието на Гъбата, това станало след като лейди майка ѝ заповядала да ѝ отрежат езика, но тази грозна подробност може лесно да се отхвърли. Съществуващото убеждение, че мълчаливите сестри са без езици, не е нищо повече от мит; благочестието е това, което държи сестрите мълчаливи, а не нажежени до червено клещи.) Бащата на лейди Баратеон, Ройс Карон, лорд на Нощна песен и Маршал на Граничните земи, придружил момичетата до града и щял да остане там като техен опекун.

Алин Веларион също дошъл на брега, а братята Мандърли се върнали от Бял пристан със сто рицари в синьо-зелени наметала. Дошли дори оттатък Тясното море, от Браавос и Пентос, и трите Дъщери, Стар Волантис. От Летните острови се появили трима високи чернокожи принцове с наметала от птичи пера, чието великолепие будело удивление. Всички ханове и конюшни в Кралски чертог скоро се напълнили, а извън стените на града се вдигали шатри и павилиони за онези, които не могли да намерят приют. Много пиене и разгул имало, поне според Гъбата; много молитви, пост и добри дела, съобщава септон Юстас. Ханджиите на града си натъпкали кесиите и били щастливи, както и курвите в Квартала на бълхите и техните сестри в хубавите къщи по Улицата на коприната, макар че обикновените граждани се оплаквали от шума и вонята.

Отчаяна и крехка атмосфера на принудено приятелство надвиснала над Кралски чертог в дните преди сватбата, защото мнозина от тези, които се тълпели глава до глава в градските винарни и кръчми, били стояли един срещу друг на бойните полета допреди година. „Ако само кръв може да измие кръв, то Кралски чертог беше пълен с неумити“, пише Гъбата. Но имало по-малко битки по улиците, отколкото повечето очаквали, само трима мъже били убити. Може би лордовете на кралството най-сетне се били уморили от война.

След като Драконовата яма била общо взето в руини, сватбата на принц Егон и принцеса Джеера била отпразнувана на открито, на върха на Хълма на Висения, където били вдигнати високи трибуни, за да могат мъжете и жените от благородническото съсловие да седят удобно и да се наслаждават на гледката. Денят бил студен, но слънчев, пише септон Юстас. Било седмият ден от седмата луна на 131-вата година след Завоеванието на Егон, изключително благоприятна дата. Лично Върховният септон на Староград изпълнил ритуалите и от простолюдието се вдигнал оглушителен рев, когато Негова висша святост обявил принца и принцесата за едно цяло. Десетки хиляди струпани по улиците викали възторжено, когато Егон и Джеера били понесени на открита носилка към Червената цитадела, където принцът бил увенчан с кръгче от жълто злато, просто и без украса, и провъзгласен като Егон от дома Таргариен, Третият с това име, Крал на андалите и на ройнарите, и на Първите хора, и Владетел на Седемте кралства. Самият Егон поставил коронката на главата на своята невяста дете.

Макар и строго момче, новият крал бил несъмнено чаровен, с изпито лице и тънка снага, със сребристобяла коса и лилави очи, докато кралицата била красиво дете. Сватбата им била най-пищното зрелище, виждано в Седемте кралства след коронацията на Егон II в Драконовата яма. Единственото, което липсвало, било дракони. Нямало да има триумфален полет над градските стени за този крал, никакво величествено спускане на двора на замъка. А по-наблюдателните забелязали и друго отсъствие. Вдовстващата кралица не се виждала никъде, макар че като баба на Джеера Алисент Хайтауър би трябвало да присъства.

Тъй като новият крал бил все още на десет години, първият му акт бил да назове хората, които щели да го защитават и закрилят, и да управляват вместо него, докато навърши възраст. Сир Уилис Фел, единственият оцелял от Кралската гвардия от времето на крал Визерис, бил назначен за лорд-командир на Белите мечове, със сир Марстън Води за негов първи заместник. Тъй като и двамата били смятани за „зелени“, останалите места в Кралската гвардия били попълнени от „черни“. Сир Тиланд Ланистър, наскоро завърнал се от Мир, бил направен Ръка на краля, докато лорд Леовин Корбрей бил назначен за Защитник на Владението. Първият бил зелен, вторият бил черен. Над тях щял да стои регентски съвет, съставен от лейди Джейни Арин от Долината, лорд Корлис Веларион от Дрифтмарк, лорд Роланд Уестърлинг от Зъбера, лорд Ройс Карон от Нощна песен, лорд Манфрид Мутън от Девиче езеро, сир Торен Мандърли от Бял пристан и Великия майстер Мункун, наскоро избран от Цитаделата, за да поеме служебната верига на Великия майстер Орвил.

(Благонадеждно е съобщено, че на лорд Креган Старк също било предложено място между регентите, но той отказал. Набиващи се на очи опущения от съвета включвали Кермит Тъли, Ънуин Пийки, Сабита Фрей, Тадеус Роуан, Лайънъл Хайтауър, Джоана Ланистър и Бенджикот Блекууд, но септон Юстас настоява, че само лорд Пийки бил истински ядосан от изключването му.)

Това бил съветът, който септон Юстас с цяло сърце одобрил като „шестима силни мъже и една мъдра жена да ни управляват тук на земята, както Седемте Горе управляват всички хора от небесата“. Гъбата не бил толкова впечатлен. „Седем регенти бяха с шест твърде много — пише той. — Жалко за горкия ни крал.“ Въпреки опасенията на шута повечето наблюдатели, изглежда, са имали чувството, че царуването на крал Егон III е започнало на обнадеждаваща нота.

Остатъкът от 131-вата година СЗ било време на заминавания, докато великите лордове на Вестерос се сбогували с Кралски чертог един по един, за да се върнат в своите владения. Между първите, които си тръгнали, били Трите вдовици, след сърцераздирателни сбогувания с дъщерите, син, братя и братовчеди, които щели да останат да служат на новия крал и кралица като придружители и заложници. Креган Старк повел доста намалялото си воинство на север по кралския път две седмици след коронацията; три дни по-късно лорд Блекууд и лейди Алисан поели за Гарваново дърво, с хиляда от северняците на Старк за опашка. Лорд Лайънъл и неговата любовница лейди Сам препуснали на юг за Староград със своите Хайтауър, докато лордовете Роуан, Бийзбъри, Костейн, Тарли и Редвин се включили в ескорта на Негова висша святост по същото направление. Лорд Кермит Тъли и неговите рицари се върнали в Речен пад, докато брат му сир Оскар отплавал със своите Разбивачи на бури за Тирош и Спорните земи.

Имало обаче един, който не заминал, както се предвиждало. Сир Медрик Мандърли се съгласил да превози мъжете, заминаващи за Вала, чак до Бял пристан на своята галера „Северна звезда“. Оттам те щели да продължат по суша до Черен замък. Но на заранта, в която „Северна звезда“ трябвало да отплава, преброяване на осъдените разкрило, че един липсва. Великият майстер Орвил, изглежда, променил отношението си досежно обличането на черното. След като подкупил един от тъмничарите си да разхлаби прангите му, той се предрешил в дрипи на просяк и изчезнал сред вертепите на града. Тъй като не искал да се задържа повече, сир Медрик осъдил тъмничаря, който освободил Орвил, да заеме мястото му и „Северна звезда“ поела в морето.

Към края на 131 г. СЗ, казва ни септон Юстас, „сиво спокойствие“ се затаило над Кралски чертог и земите на Короната. Егон III сядал на Железния трон, когато се налагало, но иначе малко го виждали. Задачата по защитата на владението се паднала на лорд-защитника Леовин Корбрей, ежедневната досада по управлението на сляпата Ръка Тиланд Ланистър. Някога висок, златокос и изящен като своя близнак, покойния лорд Джейсън, сир Тиланд бил толкова обезобразен от мъчителите на кралицата, че новите дами в двора припадали, щом го видят. За да ги пощади, Ръката започнал да носи копринена качулка над главата си на официални поводи. Това може би е било лошо решение, защото придало на сир Тиланд зловещ облик и много скоро простолюдието на Кралски чертог започнало да шепне приказки за злия маскиран чародей в Червената цитадела.

Умът на сир Тиланд обаче останал остър. Може би се е очаквало да излезе от изтезанията си вгорчен и решен да си отмъщава, но това изобщо не се оказало вярно. Наместо това Ръката демонстрирал странна загуба на памет, като настоявал, че не може да си спомни кой е бил черен и кой зелен, като в същото време показвал кучешка преданост към сина на същата онази кралица, която го пратила на мъчителите. Много бързо сир Тиланд постигнал мълчаливо надмощие над Леовин Корбрей, за когото Гъбата казва: „Той беше с дебел врат и задръстен ум, но никога не съм познавал човек, който да пърди толкова гръмко.“ По закон и Ръката, и лорд-защитникът били подчинени на властта на съвета на регентите, но докато дните отминавали и луната се обръщала и обръщала, регентите се събирали все по-рядко, а неуморният сляп закачулен Тиланд Ланистър трупал все повече и повече власт.

Предизвикателствата, пред които се изправил, били плашещи, защото зимата се спуснала над Вестерос и щяла да продължи четири дълги години, една от най-студените и мрачни зими в историята на Седемте кралства. Кралската търговия също така рухнала по време на Танца, безброй села, градчета и замъци били разорени или унищожени и банди разбойници и просяци обитавали пътищата и горите.

По-непосредствен проблем създавала Вдовстващата кралица, която отказала да се примири с новия крал. Убийството на последния от синовете ѝ превърнало сърцето на Алисент в камък. Никой от регентите не желаел да бъде осъдена на смърт, някои от състрадание, други от страх, че такава екзекуция може отново да разпали пламъците на войната. Но не можело и да ѝ се позволи да участва в живота на двора като преди. Твърде склонна била да сипе проклятия по краля или да грабне кама от някой разсеян страж. На Алисент не можело да се разчита дори в компанията на малката кралица; когато за последен път ѝ се разрешило да сподели трапезата с Нейна милост, тя казала на Джеера да пререже гърлото на съпруга си, докато спи, при което детето се разпищяло. Сир Тиланд почувствал, че няма друг избор, освен да ограничи Вдовстващата кралица в покоите ѝ в Твърдината на Мегор; удобен затвор, но все пак затвор.

Ръката след това се захванал да възстанови кралската търговия и да започне процеса на пресъграждане. Велики лордове, както и простолюдие, били доволни, когато той премахнал данъците, наложени от кралица Ренира и лорд Селтигар. След като златото на Короната било отново възстановено, сир Тиланд заделил един милион златни дракона като заеми за лордове, чиито владения били унищожени по време на Танца. (Въпреки че мнозина се възползвали от тези пари, заемите причинили разрив между Железния трон и Желязната банка на Браавос.) Поръчал също така строителството на три огромни укрепени зърнохранилища в Кралски чертог, Ланиспорт и Града на гларуса и изкупил значително количество зърно, за да ги напълни. (Последният декрет рязко повишил цената на зърното, което зарадвало онези градове и лордове, разполагащи с пшеница и царевица за продан, но ядосало собствениците на ханове и кръчми и бедните и гладните изобщо.)

Макар да прекратил работата по гигантските статуи на принц Емонд и принц Дерон, които били поръчани от Егон II (не преди главите на двамата принцове да били изваяни), Ръката привлякъл стотици каменоделци, дърводелци и строители на работа по ремонта и възстановяването на Драконовата яма. Портите на Кралски чертог били подсилени по негова заповед, за да може градските стени по-добре да издържат на атаки отвътре, както и отвън. Ръката също тъй обявил финансиране от Короната на петдесет нови бойни галери. Когато го запитали, казал на регентите, че това било с цел да се осигури работа за корабостроителниците и да се защити градът от флотите на Триархията… макар мнозина да подозирали, че същинската цел на сир Тиланд била да се намали зависимостта на Короната от дома Веларион от Дрифтмарк.

Ръката може също така да е мислил за продължаващата война на запад, когато накарал корабостроителниците да заработят. Макар възкачването на Егон III да отбелязало края на най-ужасните кланета от Танца на драконите, не е съвсем правилно да се твърди, че коронацията на младия крал е донесла мир на Седемте кралства. Боевете продължили в Запада през първите три години от царуването на момчето крал, след като лейди Джоана от Скалата на Кастърли продължила да се съпротивлява на разорителните набези на железните мъже на Далтон Грейджой от името на своя син, младия лорд Лореон. Подробностите за тяхната война се простират извън нашата цел тук (за онези, които биха искали да научат повече, съответните глави от „Морските демони: История на децата на Удавения бог на Островите“ на архимайстер Манкастър са особено добри). Достатъчно е да кажем, че макар Червения кракен да се оказал ценен съюзник на черните по време на Танца, настъпването на мира доказало, че железнородните не хранят повече уважение към тях, отколкото към зелените.

Макар да се въздържал открито да се обяви за крал на Железните острови, Далтон Грейджой не се съобразявал много с едиктите, идващи от Железния трон през тези години… може би защото кралят бил момче, а неговата Ръка — Ланистър. Когато му заповядали да прекрати набезите си, Грейджой продължил както преди. Като му наредили да върне жените, които неговите железнородни похитили, отвърнал, че „само Удавения бог може да разтрогне връзката между мъж и неговите солени жени“. При заповедта да върне Светлия остров на бившите му владетели отговорил: „Ако се вдигнат от морските дълбини и се върнат, с радост ще им върнем онова, което беше някога тяхно“.

Когато Джоана Ланистър се заела да строи нова флота бойни кораби, за да пренесе битката на територията на железните, Червения кракен нападнал корабостроителниците ѝ и ги опожарил, след което си заминал с още сто жени. Ръката изпратил гневно обвинение, на което лорд Далтон отвърнал: „Жените на запад предпочитат мъже от желязо пред страхливи лъвове, изглежда, защото скачат в морето и ни умоляват да ги вземем“.

Оттатък Вестерос ветровете на войната също духали над Тясното море. Убийството на Шарако Лохар от Лис, адмирала, при когото Триархията претърпяла разгром в Гърлото, се оказало искрата, погълнала Трите дъщери в пламъци, разпалвайки тлеещите съперничества на Тирош, Лис и Мир в открита война. Днес е широко прието, че смъртта на Шарако е било лична работа; арогантният адмирал бил убит от един от съперниците му заради благоразположението на една куртизанка, известна като Черния лебед. Тогава обаче смъртта му била възприета като политическо убийство и мирците били заподозрени. Когато Лис и Мир тръгнали на война, Тирош се възползвал от удобната възможност да утвърди господството си над Каменните стъпала.

За да наложи тази претенция, архонтът на Тирош призовал Ракалио Риндун, претенциозния капитан-генерал, който някога командвал силите на Триархията срещу Демън Таргариен. Ракалио тутакси нападнал островите и убил царуващия там крал на Тясното море… но решил да си присвои короната, предавайки архонта и родния си град. Обърканата четиристранна война, която последвала, имала за последствие затварянето на южния край на Тясното море за търговия, отрязвайки Кралски чертог, Дъскъндейл, Девиче езеро и Града на гларуса от търговски обмен с Изтока. Пентос, Браавос и Лорат също пострадали и пратили емисари в Кралски чертог с надеждата да вкарат Железния трон в голям съюз срещу Ракалио и свадливите Дъщери. Сир Тиланд ги угостил щедро, но отказал на предложението им.

— Би било голяма грешка за Вестерос да се въвлече в безкрайните караници на Свободните градове — казал той на съвета на регентите.

Тази съдбовна 131-ва година СЗ завършила с моретата в пламъци на изток и на запад от Седемте кралства, и с виелици, връхлитащи над Зимен хребет и Севера. Настроението в Кралски чертог също не било ведро. Простолюдието на града вече започнало да се разочарова от своите момче крал и малка кралица, нито един от които не били виждани след сватбата, и започнала да се шири мълвата за „качулатата Ръка“. Макар „прероденият“ Пастир да бил задържан от златните плащове и да му били отрязали езика, други се надигнали на негово място, за да проповядват как Ръката на краля практикува забранените изкуства, пие бебешка кръв и освен това е „чудовище, което крие извратения си лик от богове и хора“.

Между стените на Червената цитадела също се шепнело за краля и кралицата. Кралският брак бил затруднен от самото начало. И невястата, и младоженецът били още деца; Егон III бил вече на единайсет, Джеера само на осем. След като ги оженили, двамата нямали много контакт помежду си, освен по официални поводи, а дори и това било рядко, тъй като малката кралица мразела да напуска покоите си. „И двамата са прекършени“, заявил Великият майстер Мункун в писмо до Конклава. Момичето видяло убийството на своя близнак от ръцете на Кръвта и Сиренето. Кралят загубил всичките си четирима братя, после видял как чичо му дал майка му за храна на дракон. „Това не са нормални деца — написал Мункун. — Никаква радост няма в тях, нито се смеят, нито играят. Момичето мокри леглото си нощем и плаче неутешимо, когато ѝ направят забележка. Собствените ѝ придворни дами казват, че е на осем, а се държи като на четири. Ако не бях подправил млякото ѝ със сладък сън преди сватбата, убеден съм, че щеше да припадне на церемонията.“

Колкото до краля, продължава новият Велик майстер, „Егон не показва почти никакъв интерес към жена си или което и да е друго момиче. Не язди, нито ловува или тренира с оръжие, нито се радва на по-кротки занимания като четене, танцуване или пеене. Макар умът му да изглежда съвсем здрав, никога не начева разговор, а когато бъде заговорен, отговорите му са толкова кратки, че човек би си помислил, че самият акт на говорене е твърде болезнен за него. Няма никакви приятели освен момчето копеле Гемон Светлокосия и рядко спи през нощта. През часа на вълка често може да бъде открит застанал до прозорец, зяпнал нагоре към звездите, но когато му поднесох «Кралствата на небето» на архимайстер Лиман, не прояви никакъв интерес. Егон рядко се усмихва и никога не се смее, но и не показва никакви външни признаци на яд или страх, освен по отношение на дракони, самото споменаване за които го вкарва в рядък гняв. Орвил казваше, че Негова милост е спокоен и сдържан; аз твърдя, че момчето е мъртво отвътре. Върви по коридорите на Червената цитадела като призрак. Братя, трябва да бъда откровен. Боя се за нашия крал и за кралството.“

Страховете му, уви, щели да се окажат съвсем основателни. Колкото и лоша да била 131 г. СЗ, следващите две години щели да са много по-лоши.

Започнало със зловеща нота, когато бившият Велик майстер Орвил бил открит в един бардак, наречен „Майчиния“, близо до долния край на Улицата на коприната. С остригана коса, отрязана брада и без служебна верига, и минаващ под името Стария Уил, той припечелвал хляба си с метене, търкане, преглеждане на клиенти на къщата за сифилис и бъркане на отвари от лунен чай, вратига и див джоджен за „дъщерите“ на Майчиния, за да се отърват от нежелани деца. Никой не обръщал внимание на Стария Уил, докато не се захванал да учи по-младите момичета на Майчиния да четат. Една от ученичките му демонстрирала новото си умение на един сержант от златните плащове, който станал подозрителен и отвел стареца за разпит. Истината скоро изплувала.

Наказанието за дезертиране от Нощния страж е смърт. Макар Орвил все още да не се бил заклел, повечето все пак го сметнали за клетвопрестъпник. И дума не можело да става да му се разреши да вземе кораб за Вала. Първоначалната смъртна присъда, която лорд Старк произнесъл, трябвало да се приложи, съгласили се регентите. Сир Тиланд не отрекъл това, макар да изтъкнал, че постът на Кралското правосъдие все още не бил попълнен, а като слепец той бил лош избор сам да замахне с меча. Използвайки това за свое оправдание, вместо това Ръката затворил Орвил в килия в кулата (голяма, добре проветрена и прекалено удобна, обвинили го някои) „докато се намери подходящ палач“. Нито септон Юстас, нито Гъбата били подведени; Орвил служил със сир Тиланд на зелените съвети на Егон II и явно старото приятелство и споменът за всичко, което претърпели, е изиграл известна роля в решението на Ръката. На бившия Велик майстер дори било осигурено перо, мастило и пергамент, за да може да продължи изповедите си. И той го правил близо две години, изреждайки дългата история на царуванията на Визерис I и Егон II, което по-късно щяло да се окаже наистина безценен извор за „Истинното сказание“ на неговия наследник.

След по-малко от две седмици до Кралски чертог стигнали съобщения за банди диваци от Лунните планини, нахлуващи многобройни в Долината на Арин, за да грабят и плячкосват, и лейди Джейни Арин напуснала двора и отплавала за Града на гларуса, за да защити своите земи и хора. Опасни раздвижвания имало и по Дорнските гранични земи, защото Дорн имал нов владетел в лицето на Алиандра Мартел, нагло седемнайсетгодишно момиче, което си въобразило, че е „новата Нимерия“, и което карало всеки млад лорд южно от Червените планини да се надпреварва за сърцето ѝ. За да се справи с техните набези, лорд Карон също напуснал Кралски чертог и се отправил припряно към Нощна песен и Дорнските гранични земи. Така седмината регенти станали петима. Най-влиятелният от тях явно бил Морската змия, чието богатство, опит и съюзи го превръщали в първия между равните. Още по-показателното било, че той като че ли бил единственият, на когото младият крал бил готов да се довери.

Поради всички тези причини владението понесло ужасен удар на шестия ден от третата луна на 132 г. СЗ, когато Корлис Веларион, лорд на Приливите, рухнал, докато изкачвал витите стъпала в Червената цитадела на Кралски чертог. Докато Великият майстер Мункун притича да му помогне, Морската змия бил мъртъв. На седемдесет и девет години, той служил на четирима крале и една кралица, плавал до краищата на света, въздигнал дома Веларион до безпрецедентни равнища на богатство и власт, оженил принцеса, която могла да стане кралица, станал баща на драконови ездачи, построил градове и флотилии, доказал своята храброст във времена на война и своята мъдрост във времена на мир. Седемте кралства никога нямало да видят подобни нему. С неговата кончина в опърпаната тъкан на Седемте кралства била раздрана наистина голяма дупка.

Тленните останки на лорд Корлис лежали за поклонение под Железния трон в продължение на седем дни. След това били върнати в Дрифтмарк на борда на „Целувката на русалката“ с капитан Марилда от Хъл и с нейния син Алин. Там разбитият корпус на стария „Морската змия“ отново бил пуснат на вода и откаран на буксир в дълбоките води източно от Драконов камък, където Корлис Веларион бил погребан в морето на борда на същия кораб, който дал името му. След това разправяли, че когато корпусът потънал, Канибала закръжил отгоре, разперил големите си черни криле в последен поздрав. (Трогателен щрих, но най-вероятно по-късна украса. Според всичко, което знаем за Канибала, той по-скоро е щял да изяде трупа, отколкото да го почете.)

Незаконороденият Алин от Хъл, вече Алин Веларион, бил избраният наследник на Морската змия, но наследяването не било неоспорвано. Ще напомним, че по времето на крал Визерис един племенник на лорд Корлис, сир Вемонд Веларион, изявил претенция да бъде законният наследник на Дрифтмарк. Този бунт му струвал главата, но той оставил жена и синове. Сир Вемонд бил синът на по-големия от братята на Морската змия. Петима други племенници, синове на друг брат, също имали претенции. Когато ги поставили пред болния и отпадащ Визерис, направили голямата грешка да оспорят легитимността на децата на дъщеря му. Визерис заповядал да им отрежат езиците за това оскърбление, макар да им оставил главите. Трима от „безмълвните петима“ умрели по време на Танца, сражавайки се за Егон II срещу Ренира… но двама оцелели, заедно със синовете на сир Вемонд, и сега излезли с настояването, че имат повече право над Дрифтмарк от „това копеле от Хъл, чиято майка беше мишка“.

Синовете на Вемонд Демион и Дерон отнесли претенцията си до съвета в Кралски чертог. Когато Ръката и регентите отсъдили против тях, те благоразумно предпочели да приемат решението и да се помирят с лорд Алин, който ги възнаградил със земи на Дрифтмарк при условие, че ще допринесат с кораби за флотата му. Безмълвните им братовчеди избрали друг курс. „След като нямаха езици да апелират, предпочетоха да спорят с мечове“, казва Гъбата. Заговорът да убият младия си лорд обаче бил осуетен, когато стражите в замък Дрифтмарк се оказали верни на паметта на Морската змия и неговия избран наследник. Сир Малентайн бил убит при опита за покушение; брат му бил пленен. Осъден на смърт, сир Рогар си спасил главата, като облякъл черното.

Алин Веларион, незаконният син на Мишката, официално приел титлата лорд на Приливите и Господар на Дрифтмарк. След това се отправил за Кралски чертог, за да заеме мястото на Морската змия сред регентите. (Бил още момче, но изобщо не му липсвала дързост.) Ръката му благодарил и го върнал у дома… разбираемо, след като през 132 г. СЗ Алин Веларион бил едва на шестнайсет. Мястото на лорд Корлис в съвета на регентите вече било предложено на един по-стар и по-опитен мъж: Ънуин Пийки, лорд на Звездно копие, лорд на Дънстънбъри, лорд на Бяла дъбрава.

През 132 г. СЗ сир Тиланд имал една по-неотложна грижа: въпроса за наследството. Макар лорд Корлис да бил стар и немощен, внезапната му смърт все пак послужила като мрачно напомняне, че всеки човек може да умре във всеки момент, дори и привидно здрави млади крале като Егон III. Война, болест, злополука… имало толкова много начини да се умре, а ако кралят се споминел, кой тогава щял да го последва?

— Ако той умре без наследник, ще затанцуваме отново, колкото и да не ни харесва музиката — предупредил лорд Манфрид Мутън другите регенти. Претенцията на кралица Джеера била силна колкото на краля, и по-силна в нечии умове, но идеята да се постави това мило, простовато, наплашено дете на Железния трон била безумна, всички били съгласни по това. Самият крал Егон, когато го попитали, предложил своя виночерпец, Гемон Светлокосия, напомняйки на регентите, че момчето е „било вече крал преди“. Това също било невъзможно.

Всъщност имало само двама претенденти, които владението било склонно да приеме: сестрите на краля Бела и Рена Таргариен, близначките дъщери на принц Демън от първата му съпруга, лейди Лена Веларион. Момичетата вече били на шестнайсет години, високи, тънки и среброкоси, до голяма степен любимките на града. Крал Егон рядко напускал Червената цитадела след коронацията му, а малката му кралица изобщо не напускала покоите си, тъй че през повечето от предната година Рена и Бела били тези, които излизали на лов, да раздават помощи на бедните, приемали пратеници и посещавали лордове с Ръката на краля, служели като домакини на пирове (които не били много), маскаради и балове (от които все още нямало ни един). Близначките били единствените Таргариен, които хората изобщо виждали.

Но дори тук съветът се натъкнал на затруднение и разделение. Когато Леовин Корбрей казал: „От лейди Рена би станало великолепна кралица“, сир Тиланд изтъкнал, че Бела бил първата, излязла от утробата на майка си.

— Бела е прекалено дива — възразил сир Торен Мандърли.

— Как може тя да управлява владението, след като не може да управлява себе си? — съгласил се сир Уилис Фел. — Трябва да е Рена. Тя има дракон, сестра ѝ — не.

Когато лорд Корбрей отговорил: „Бела летя на дракон, Рена има само един новоизлюпен“, Роланд Уестърлинг отвърнал:

— Драконът на Бела свали покойния ни крал. Има много хора във владението, които не са забравили това. Короноваме ли нея, ще отворим отново старите рани.

Но Великият майстер Мункун бил този, който сложил край на спора, като казал:

— Милорди, това е без значение. И двете са момичета. Толкова малко ли сме научили от касапницата? Трябва да спазим правото на първородния, както отсъди Великият съвет през 101-ва. Мъжкото право идва преди женското.

Когато сир Тиланд казал: „И кой е този мъж претендент, милорд? Ние май сме избили всички“, Мункун нямал друг отговор освен да каже, че ще проучи проблема. Така съдбовният въпрос за наследството останал нерешен.

Тази несигурност не спестила на близначките раболепното внимание на всичките ухажори, довереници, придружители и подобни ласкатели, жадни да се сприятелят с предполагаемите наследнички на краля, макар че сестрите реагирали на тези блюдолизци по коренно различни начини. Докато Рена се радвала да бъде центърът на дворцовия живот, Бела настръхвала от похвали и като че ли изпитвала удоволствие от това да се подиграва и изтезава ухажорите, които пърхали около нея като нощни пеперуди.

Като малки момичета, близначките били неразделни и било невъзможно човек да ги различава, но след като се разделили, преживяванията им ги оформили по много различни начини. В Долината Рена се радвала на живот в охолство и привилегии като храненичка на лейди Джейни. Слугини решели косата ѝ и приготвяли банята ѝ, а певци съставяли оди за нейната красота и рицари излизали на дуел в турнири, за да спечелят благосклонността ѝ. Същото било вярно в Кралски чертог, където десетки галантни млади лордове се надпреварвали за усмивките ѝ, художници молели за съгласието ѝ да я рисуват и най-добрите шивачи в града се домогвали до честта да шият роклите ѝ. И където и да ходела Рена, с нея бил Утро, младият ѝ дракон, най-често увит около раменете ѝ като шал.

Времето, преживяно от Бела на Драконов камък, било по-неспокойно и завършило с огън и кръв. Докато дойде в двора, тя била една от най-дивите и своенравни млади жени в кралството. Рена била тънка и изящна; Бела била стройна и пъргава. Рена обичала да танцува; Бела живеела с ездата… и летенето, макар че това ѝ било отнето, когато драконът ѝ умрял. Поддържала сребристата си коса късо подстригана като на момче, за да не ѝ влиза в очите, когато язди. Непрекъснато се измъквала от придружаващите я дами, за да търси приключения по улиците. Участвала в пиянски конни надбягвания по Улицата на сестрите, включвала се в плувания на лунна светлина по потока Черна вода (за чиито мощни течения се знаело, че са удавили не един силен плувец), пиела със златните плащове в казармата им, залагала пари и понякога облекло в плъшите ями в Квартала на бълхите. Веднъж изчезнала за три дни и отказала да каже къде е била, когато се върнала.

Още по-лошо, Бела се събирала с неподходящи приятели. Като улични псета, взимала ги със себе си в Червената цитадела и настоявала да им се дадат постове в замъка или да станат част от свитата ѝ. Тези нейни любимци включвали миловиден млад жонгльор, чирак на ковач, на чиито мускули се възхищавала, безкрак просяк, когото съжалила, фокусник с евтини номера, когото взела за истински чародей, симпатичния скуайър на странстващ рицар и дори две млади момичета от един бардак, близначки, „като нас, Ре“. Веднъж се върнала с цяла трупа пътуващи артисти. Септа Амарис, на която било възложено нейното религиозно и морално възпитание, се отчаяла от нея, и дори септон Юстас, изглежда, не можел да обуздае дивия ѝ нрав.

— Това момиче трябва да се омъжи, и то скоро — казал той на Ръката на краля, — иначе се боя, че може да донесе позор на дома Таргариен и срам за негова милост брат ѝ.

Сир Тиланд виждал здравия смисъл в съвета на септона… но имало и опасности. На Бела не ѝ липсвали ухажори. Била млада, красива, здрава, богата и от най-висше потекло; всеки лорд в Седемте кралства с радост щял да я вземе за своя съпруга. Но погрешният избор можел да има тежки последствия, защото съпругът ѝ щял да стои много близо до трона. Някой безскрупулен, користен или твърде амбициозен съпруг можело да причини жестока война и скръб. Десетки възможни кандидати за ръката на лейди Бела били обсъдени от регентите. Лорд Тъли, лорд Блекууд, лорд Хайтауър (все още неженен, макар да взел вдовицата на баща си за своя любовница) били поставени на преден план, както и много по-малко вероятни, в това число Далтон Грейджой (Червения кракен се хвалел, че има сто солени жени, но така и не си взел скална жена), един по-млад брат на принцесата на Дорн и дори онзи мошеник Ракалио Риндун. Всички те тутакси били отхвърлени по една или друга причина.

Накрая Ръката и съветът на регентите решили да дадат ръката на лейди Бела в брак на Тадеус Роуан, лорд на Златна дъбрава. Роуан несъмнено бил разумен избор. Втората му жена умряла предната година и се знаело, че си търсел подходяща млада девица, която да заеме мястото ѝ. Плодовитостта му била безспорна: станал баща на двама синове от първата си жена и на още пет от втората. Тъй като нямал дъщери, Бела щяла да бъде неоспоримата господарка на замъка му. Четиримата му най-малки синове все още били у дома и се нуждаели от женска ръка. Фактът, че цялото потомство на лорд Роуан било мъжко, натежало тежко в негова полза; ако направел син на лейди Бела, Егон III щял да има ясен наследник.

Лорд Тадеус бил прям, сърдечен, ведър човек, много харесван и уважаван, предан съпруг и добър баща на синовете си. Воювал на страната на кралица Ренира по време на Танца и го правил опитно и с храброст. Бил горд, без да е арогантен, справедлив в преценката си, но не отмъстителен, лоялен към приятелите си, предан в религиозните неща, без да е прекалено благочестив, необременен от прекалена амбиция. Ако тронът минел в ръцете на лейди Бела, от лорд Роуан щяло да се получи съвършен консорт, който да я подкрепя с цялата си сила и мъдрост, без да се опитва да я доминира или да узурпира законното ѝ място като владетел. Септон Юстас ни казва, че регентите били много доволни от резултата на обсъжданията си.

Бела Таргариен, когато я уведомили за брака, не споделила тяхното задоволство.

— Лорд Роуан е плешив като камък, с корем, който тежи повече от мен — казала уж тя на Ръката на краля. После добавила: — Спала съм с двама от синовете му. Най-големият и третият мисля, че беше. Не с двамата едновременно, щеше да е неприлично.

Дали е имало някаква истина в това, не можем да кажем. За лейди Бела се знаело, че била преднамерено провокативна понякога. Ако това ѝ е било целта, успяла е. Ръката я пратил обратно в покоите ѝ и поставил стража на вратата ѝ, за да е сигурен, че ще остане там, докато регентите успеят да се съберат.

Но ден по-късно за свой ужас открил, че Бела е избягала от замъка по някакъв таен начин (по-късно се разбрало, че се измъкнала през прозорец, сменила дрехите си с една перачка и излязла през предната порта). Докато се вдигне олелията, била прехвърлила половината залив Черна вода, след като наела един рибар да я откара до Дрифтмарк. Там подирила братовчед си, лорда на Приливите, и му изляла неволите си. Две седмици по-късно Алин Веларион и Бела Таргариен се оженили в септата на Драконов камък. Невястата била на шестнайсет, женихът — почти на седемнайсет.

Няколко от регентите, разгневени, подканили сир Тиланд да апелира пред Върховния септон за анулиране, но реакцията на самата Ръка била смутено примирение. Благоразумно представил нещата уж че бракът бил уреден от краля и двора, убеден, че скандално би било по-скоро непокорството на лейди Бела, отколкото изборът ѝ на съпруг.

— Момчето е от благородна кръв — уверил той регентите — и не се съмнявам, че ще се докаже лоялен колкото брат му.

Наранената гордост на Тадеус Роуан била смекчена от годеж за Флорис Баратеон, девица на четиринайсет, смятана от мнозина за най-хубавата от Четирите бури, както станали известни четирите дъщери на лорд Борос. В нейния случай изразът бил неуместен. Сладко момиче, макар и донякъде фриволно, тя щяла да умре при раждане две години по-късно. Бурният брак щял да се окаже сключеният на Драконов камък, както годините щели да докажат.

За Ръката и съвета на регентите среднощното бягство на Бела Таргариен през залива Черна вода потвърдило всички техни съмнения към нея.

— Тя е дива, своенравна и необуздана, както се бояхме — заявил скръбно сир Уилис Фел, — а сега се обвърза за нахалното копеле на лорд Корлис. Змия за баща, мишка за майка… това ли ще е нашият принц консорт?

Регентите били в съгласие: Бела Таргариен не можела да бъде наследничка на крал Егон.

— Трябва да бъде лейди Рена — заявил Мутън, — стига да бъде омъжена.

Този път, по настояване на сир Тиланд, самото момиче участвало в обсъжданията. Лейди Рена се оказала толкова сговорчива, колкото сестра ѝ била своенравна. Щяла да се омъжи, разбира се, за когото кралят и съветът пожелаят, отстъпила тя, макар че „бих се радвала, ако не е толкова стар, че да не може да ми даде деца, нито толкова дебел, че да ме смаже, когато сме в леглото. Стига да е добър, нежен и благороден, зная, че ще го обичам“.

Когато Ръката попитал дали има някои фаворити между лордовете и рицарите, които са я ухажвали, тя признала, че „особено ѝ допадал“ сир Корвин Корбрей, с когото за първи път се запознала в Долината, докато била храненичка на лейди Арин.

Сир Корвин изобщо не бил идеален избор. Втори син, той имал две дъщери от предишен брак. Бил на трийсет и две, тоест мъж, а не зелено момче. Но домът Корбрей бил древен и почетен, сир Корвин бил рицар с такава бляскава слава, че покойният му баща му дал Сиротната дама, меча от валирианска стомана на рода Корбрей. Неговият брат Леовин бил Защитник на владението. Това само по себе си затруднило регентите да повдигнат възражение. Така партията била направена: бърз годеж, последван от припряна женитба две седмици по-късно. (Ръката щял да предпочете по-дълъг годеж, но регентите сметнали, че е благоразумно Рена да се омъжи бързо в случай, че сестра ѝ е вече с дете.)

Близначките не били единствените дами на владението, омъжени през 132 г. СЗ. По-късно същата година Бенджикот Блекууд, лорд на Гарваново дърво, повел свита по кралския път към Зимен хребет, за да свидетелства на бракосъчетанието на своята леля Алисан с лорд Креган Старк. След като Северът вече бил в хватката на зимата, пътуването отнело три пъти повече време от очакваното. Половината ездачи загубили конете си, докато колоната се тътрела с усилие през виещите фъртуни, и на три пъти колите на лорд Блекууд били нападнати от банди разбойници, които отнесли много от храната на колоната и всичките сватбени дарове. За самата сватба обаче се разправя, че била великолепна. Черната Али и нейният вълк се врекли във вярност пред сърдечното дърво в ледената божия гора на Зимен хребет. На пира след това четиригодишният Рикон, син на лорд Креган от първата му съпруга, изпял песен за новата си мащеха.

Лейди Еленда Баратеон, вдовицата на Бурен край, също взела нов съпруг онази година. След като лорд Борос бил мъртъв и Оливер невръстно бебе, дорнските нахлувания в бурните земи станали по-многобройни, а разбойниците от кралския лес ставали досадни. Избрала сир Стефон Конингтън, втори син на лорда на Грифоново гнездо. Макар и с двайсет години по-млад от лейди Еленда, Конингтън доказал своята храброст по време на кампанията на лорд Борос срещу Краля Лешояд и казват, че бил толкова свиреп, колкото и чаровен.

Другаде хората били заети повече с война, отколкото със сватби. Покрай Морето на залеза Червения кракен и неговите железнородни продължили да нападат и плячкосват. Тирош, Мир, Лис и триглавият съюз на Браавос, Пентос и Лорат воювали помежду си по Каменните стъпала и в Спорните земи, докато измамното кралство на Ракалио Риндун запушило дъното на Тясното море. В Кралски чертог, Дъскъндейл, Девиче езеро и Града на гларуса търговията залиняла. Търговци и прекупвачи прииждали с вой при краля… който или отказвал да ги види, или не му позволявали, според това на чия хроника се доверяваме. Призракът на глада надвиснал в Севера, докато Креган Старк и неговите лордове гледали как хранителните им запаси се стопявали, а Нощният страж отблъсквал все по-нарастващите нахлувания на диваци оттатък Вала.

По-късно същата година ужасна зараза връхлетяла Трите сестри. Зимната треска, както я нарекли, уморила половината население на Систъртън. Оцелялата половина, повярвала, че болестта е дошла на бреговете им на китоловен кораб от пристанището на Ибин, се надигнала и изклала всеки ибински моряк, до когото могли да се докопат, и запалили корабите им. Било без значение. Когато болестта прехвърлила Захапката до Бял пристан, молитвите на септоните и отварите на майстерите се оказали също толкова безсилни срещу нея. Хиляди измрели, между тях лорд Дезмънд Мандърли. Великолепният му син, сир Медрик, най-добрият рицар в Севера, го надживял само с четири дни, преди да падне жертва на същото бедствие. Тъй като сир Медрик бил без деца, това имало още по-пагубно последствие, тъй като лордството преминало към неговия брат Торен, който бил принуден да се откаже от мястото си на съвета на регентите, за да поеме управлението на Бял пристан. Така останали четирима регенти вместо предишните седем.

Толкова много лордове, големи и малки, загинали по време на Танца на драконите, че Цитаделата с право нарича това време Зимата на вдовиците. Никога преди или след това в историята на Седемте кралства не е имало толкова много жени, боравили с толкова много власт, управлявайки на мястото на своите убити съпрузи, братя и бащи от името на синове още в пелени или сукалчета. Много от техните истории са събрани в гигантската „Когато жените властваха: Дами на Последиците“ на архимайстер Абелон. Макар Абелон да се занимава със стотици жени, налага се да се ограничим до по-малко. Четири такива жени изиграли решаваща роля в историята на кралството в края на 132-ра и началото на 133 г. СЗ, било за добро или за лошо.

Най-видната от тях била лейди Джоана, вдовицата на Скалата на Кастърли, която управлявала владенията на дома Ланистър от името на малкия си син лорд Лореон. Молела многократно Ръката на Егон III, близнака на покойния ѝ съпруг, за помощ срещу грабителите, но такава не дошла. В отчаянието си да защити своите хора накрая лейди Джоана навлякла мъжка ризница и повела мъжете на Ланиспорт и Скалата на Кастърли срещу врага. Песните разказват как избила дузина железни под стените на Кейс, но тях можем спокойно да оставим настрана като дело на пияни певци (Джоана носела знаме в битка, а не меч). Куражът ѝ обаче вдъхновил нейните западняци, защото нападателите скоро били прогонени и Кейс — спасен. Между мъртвите бил любимият чичо на Червения кракен.

Лейди Шарис Футли, вдовицата на Тъмбълтън, си спечелила друг вид слава с усилията си да възстанови този съсипан град. Управлявайки от името на невръстния си син (половин година след Втория Тъмбълтън тя родила яко тъмнокосо момче, което обявила за законен наследник на покойния ѝ лорд съпруг, макар да било много по-вероятно баща на момчето да е бил Джон Рокстън Дръзкия), лейди Шарис съборила изгорелите коруби на дюкяни и къщи, вдигнала отново градските стени, погребала мъртвите, засяла пшеница, ечемик и ряпа в полята, където били военните лагери, и дори наредила главите на драконите Морски дим и Вермитор да бъдат почистени, вдигнати на пилони и изложени на градския площад, където пътници плащали добри пари, за да ги видят (грош за гледане, звезда — да ги пипнат).

В Староград отношенията между Върховния септон и вдовицата на лорд Ормунд, лейди Сам, продължили да се влошават, когато тя пренебрегнала заповедта на Негова висша святост да се махне от ложето на заварения си син и да положи клетва като мълчалива сестра като наказание за греховете си. Праведен в своя гняв, Върховният септон порицал Вдовстващата лейди на Староград като безсрамна развратница и ѝ забранил да стъпва в Звездната септа, докато не се покае и не подири прошка. Вместо това лейди Саманта яхнала боен кон и нахлула в септата, докато Негова висша святост водел молитва. Когато той настоял да узнае целта ѝ, лейди Сам отвърнала, че макар да ѝ е забранил да стъпва в септата, не е казал нищо за подковите на коня ѝ. След това заповядала на рицарите си да залостят вратите: щом септата била затворена за нея, щяла да бъде затворена за всички. Макар да се тресял и да крещял, и да сипел проклятия над „тази блудница на кон“, накрая Върховният септон нямал никакъв избор, освен да отстъпи.

Четвъртата (и последна, за нашите цели) от тези забележителни жени изникнала от порутените кули и разрушени укрепления на Харънхъл, онази огромна развалина до водата на Окото на боговете. Отбягвано и забравено, откакто Демън Таргариен и неговият племенник Емонд се срещнали там за своя сетен полет, прокълнатото седалище на Харън Черния се превърнало в обиталище на разбойници, рицари крадци и пропаднали хора, които правели излази иззад стените му, за да тормозят пътници, рибари и селяци. Допреди година били малцина, но напоследък броят им нараснал и се говорело, че чародейка властвала над тях, кралица вещица със страховита мощ. Когато тези приказки стигнали до Кралски чертог, сир Тиланд решил, че е време Харънхъл да бъде възвърнат. Тази задача поверил на един рицар от Кралската гвардия, сир Реджис Гроувс, който поел от града с петдесет ветерани. При замъка Дари към него се присъединил сир Деймън Дари със сходен брой. Прибързано сир Реджис приел, че това ще е повече от достатъчно, за да се справят с няколко натрапници.

Когато обаче пристигнал пред стените на Харънхъл, заварил портите затворени и стотици въоръжени мъже на бойниците. Имало поне шестстотин души в замъка, една трета от тях — мъже на бойна възраст. Когато сир Реджис настоял да говори с техния лорд, появила се жена да преговаря с него, с дете до нея. „Кралицата вещица“ се оказала самата Алис Реки, незаконородената кърмачка, която била пленничка, а след това любовница на принц Емонд Таргариен и сега претендирала да е неговата вдовица. Момчето било на Емонд, казала тя на рицаря.

— Негово копеле ли? — казал сир Реджис.

— Неговият законен син и наследник — отрязала Алис Реки, — и законен крал на Вестерос.

Заповядала на рицаря да коленичи „пред своя крал“ и да му закълне меча си. Сир Реджис се изсмял на това и рекъл:

— Не коленича на копелета, още по-малко на едно незаконно кутре на родоубиец и дойна крава.

Случилото се след това остава предмет на известен спор. Според някои Алис Реки само вдигнала ръка и сир Реджис започнал да пищи и да стиска главата си, докато черепът му се пръснал и плиснали кръв и мозък. Други настояват, че жестът на вдовицата бил сигнал, при който един стрелец с арбалет на бойниците пуснал метална стрела и поразил сир Реджис в окото. Гъбата (който бил на стотици левги далече) допуска, че може би един от мъжете на стените бил опитен в използването на прашка. Меки оловни топчета, когато се метнат с достатъчно сила, се знае, че причиняват такъв взривен ефект, който хората на Гроувс видели и приписали на чародейство.

Каквато и да е причината, сир Реджис Гроувс бил мъртъв тутакси. Миг по-късно портите на Харънхъл се разтворили рязко и рояк побеснели ездачи се изсипали навън и връхлетели. Последвал кървав бой. Хората на краля се хвърлили в бяг. Сир Деймън Дари, яхнал добър кон, с добра броня и добре трениран, бил един от малцината, които се спасили. Слугите на кралицата го гонили през цялата нощ, преди да зарежат гонитбата. Трийсет и двама мъже доживели да се върнат в замъка Дари, една трета от тръгналите на поход.

На другия ден се появил трийсет и трети. След като бил заловен с дузина други, принуден бил да гледа как умират в мъчение, преди да го пуснат, за да донесе предупреждение.

— Трябва да кажа какво рече тя — изпъшкал той, — но няма да се смеете. Вдовицата ми наложи проклятие. Засмее ли се някой от вас, умирам. — Когато сир Деймън го уверил, че никой няма да се засмее, пратеникът казал: — Не идвайте пак, освен не ако сте решили да прегънете коляно, така каза тя. Всеки, който се доближи до стените, ще умре. Сила има в ония камъни и вдовицата ги е събудила. Седемте да ни спасят всички, тя има дракон. Видях го.

Името на пратеника е изгубено за нас, както и името на мъжа, който се засмял. Но някой се засмял, един от хората на лорд Дари. Пратеникът го погледнал стъписано, после се стиснал за гърлото и започнал да хрипти. Не можел да диша и скоро умрял. Пръстите на жена уж можело да се видят на кожата му, все едно че тя била в стаята и го душела.

Смъртта на рицар от Кралската гвардия била много притеснителна за сир Тиланд, въпреки че Ънуин Пийки отхвърлил приказките на сир Деймън Дари за магия и дракони и приписал смъртта на Реджис Гроувс и хората му на разбойници. Другите регенти се съгласили. По-голяма сила щяла да е нужна, за да бъдат те изкоренени от Харънхъл, заключили те в края на онази „мирна“ 132-ра година СЗ. Но преди сир Тиланд да може да организира такъв щурм или дори да прецени кой би могъл да заеме мястото на сир Реджис в Седмината на Егон, далеч по-голяма заплаха от всякаква „кралица вещица“ надвиснала над града. Защото на третия ден от 133-тата година СЗ Зимната треска дошла в Кралски чертог.

Независимо дали треската се била появила в тъмните лесове на Иб и била пренесена във Вестерос от китоловен кораб, както вярвали в Систъртън, без съмнение се е придвижвала от пристанище на пристанище. Бял пристан, Градът на гларуса, Девиче езеро и Дъскъндейл били засегнати, всеки поред; имало съобщения, че Браавос също пострадал. Първият признак на болестта било зачервяване на лицето, което лесно можело да се сбърка с яркочервените петна на бузите, които много хора получават след като са изложени на мразовития въздух в студен зимен ден. Но след това идвала треска, лека в началото, но все по-усилваща се. Пускане на кръв не помагало, нито различните отвари, лапи и тинктури, които се опитвали. Поставянето на заразените в корита със сняг и ледена вода като че ли забавяло хода на треската, но не я спирало, скоро открили майстерите, борещи се с болестта. Към втория ден жертвата започвала да трепери силно и да се оплаква, че ѝ е студено, след това можело да се усети, че е изгарящо гореща на допир. На третия ден идвал делириум и кърваво потене. Към четвъртия ден човекът бил мъртъв… или на път към възстановяване, ако треската прекъснела. Само един на четирима оцелявал от Зимната треска. Откакто Тръпките опустошили Вестерос при царуването на Джеерис Първи, такава ужасна напаст не била виждана в Седемте кралства.

В Кралски чертог първите признаци на фаталното зачервяване се забелязали покрай речния бряг сред моряци, салджии, рибари, докери, хамали и пристанищни курви, упражняващи занаята си покрай потока Черна вода. Преди повечето от тях изобщо да разберат, че са болни, разпространили заразата из всяка част на града, сред богати, както и сред бедни. Когато вестта стигнала до двора, Великият майстер Мункун лично отишъл да прегледа някои от заразените, за да потвърди дали наистина било Зимната треска, а не някоя по-незначителна болест. Разтревожен от това, което видял, Мункун не се върнал в замъка от страх, че самият той може да се е заразил от толкова близък контакт с десетки трескави курви и докери. Наместо това пратил своя послушник със спешно писмо до Ръката на краля. Сир Тиланд действал незабавно, като заповядал на златните плащове да затворят града и да се погрижат никой да не влиза и да не излиза, докато треската не отшуми. Заповядал големите порти на Червената цитадела също да бъдат залостени, за да опази от болестта краля и двора.

Зимната треска, уви, изобщо не зачитала порти или стражи, или стени на замък. Макар да ставала като че ли по-слаба, докато се придвижвала на юг, през следващите дни заболели десетки хиляди. Три четвърти от тях измрели. Великият майстер Мункун се оказал един от щастливата четвърт и оздравял… но сир Уилис Фел, лорд-командир на Кралската гвардия, бил поразен заедно с двама от неговите Заклети братя. Лорд-защитникът, Леовин Корбрей, се затворил в покоите си, когато я хванал, и се опитал да се изцери с греяно вино с подправки. Умрял, заедно с любовницата си и няколко от слугите си. Две от слугините на кралица Джеера пламнали от треската и издъхнали, макар че малката кралица си останала здрава и читава. Командирът на Градската стража умрял. Девет дни по-късно заместникът му го последвал в гроба. И регентите не били пощадени. Лорд Уестърлинг и лорд Мутън се поболели. Треската на лорд Мутън прекъснала и той оцелял, макар и много отслабнал. Роланд Уестърлинг, по-старият, починал.

Една смърт може би е била милостива. Вдовстващата кралица Алисент от дома Хайтауър, втора съпруга на крал Визерис I и майка на неговите синове Егон, Емонд и Дерон и на дъщеря му Хелена, умряла в същата нощ като лорд Уестърлинг, след като изповядала греховете си на своята септа. Надживяла всички свои деца и прекарала последната година от живота си затворена в покоите си, без друга компания освен септата ѝ, слугинчетата, които ѝ носели храна, и стражите пред вратата ѝ. Давали ѝ книги, игли и конци, но стражите ѝ казвали, че Алисент прекарвала повече време в плач, отколкото в четене или шиене. Един ден разкъсала всичките си дрехи на дрипи. Към края на годината започнала да си говори сама и развила дълбока ненавист към зеления цвят.

През последните дни умът на Вдовстващата кралица като че ли малко се прояснил.

— Искам отново да видя синовете си — казала тя на септата си, — и Хелена, сладкото ми момиченце, о… и крал Джеерис. Ще му чета, както правех, когато бях малка. Той казваше, че имам прелестен глас. — (Странно, в сетните си часове кралица Алисент често говорела за Стария крал, но никога за своя съпруг крал Визерис.)

Странника дошъл за нея в една дъждовна нощ, в часа на вълка.

Всички тези смърти били записани изрядно от септон Юстас, който се старае да ни предаде вдъхновяващите сетни слова на всеки велик лорд и благородна лейди. Гъбата също назовава мъртвите, но отделя повече време на глупостите на живите, като онзи грозничък скуайър, който склонил една хубавичка камериерка да му отдаде девствеността си, като ѝ казал, че имал зачервяването и „до четири дни ще съм умрял, а не бих искал да умра, без изобщо да съм познал любовта“. Хитрината се оказала толкова успешна, че той прибягнал към нея с шест други момичета… но след като така и не умрял, те започнали да говорят и схемата му се разкрила. Гъбата приписва собственото си оцеляване на пиенето. „Ако пиех достатъчно вино, прецених, че бих могъл изобщо да не узная, че съм болен, а всеки глупак знае, че нещата, които не знаеш, никога няма да ти навредят.“

През онези мрачни дни се изявили за кратко двама невероятни герои. Единият бил Орвил, чиито тъмничари го освободили от килията, след като много други майстери паднали от треската. Старостта, страхът и дългият затвор го превърнали в празна черупка на онова, което бил някога, а неговите лекове и отвари не се оказали по-ефикасни от тези на други майстери, но при все това Орвил се трудил неуморно да спаси които можел и да облекчи кончината на онези, които не можел.

Другият герой, за изумлението на всички, бил младият крал. За ужас на неговата Кралска гвардия, Егон прекарвал дните си в посещения на болните и често седял с тях с часове, като понякога държал ръцете им в своите или облекчавал трескавите им чела с хладни мокри кърпи. Макар Негова милост да говорел рядко, споделял мълчанието си с тях, докато те му разказвали истории от живота си, молели го за прошка или се хвалели със завоевания, прояви на доброта и с деца. Повечето от тези, които посетил, умрели, но оживелите щели след това да приписват оцеляването си на допира на кралските „целебни ръце“.

Все пак, ако наистина има някаква магия в един кралски допир, както вярват мнозина от простолюдието, то тя не е успяла, когато се оказала най-нужна. Последното болнично легло, посетено от Егон III, било на сир Тиланд Ланистър. През най-мрачните дни на града сир Тиланд останал в Кулата на Ръката, борейки се ден и нощ срещу Странника. Макар и сляп и сакат, не изпитвал нищо повече от умора до последно… но по приумица на жестоката съдба, когато най-лошото преминало и новите случаи на Зимна треска спаднали почти до нищо, дошла една сутрин, когато сир Тиланд заповядал на слугата си да затвори прозореца.

— Много студено е тук — казал… макар че огънят в огнището пращял буйно и прозорецът вече бил затворен.

Ръката отпаднал бързо след това. Треската отнела живота му за два дни вместо обичайните четири. Септон Юстас бил с него, когато умрял, както и момчето крал, на което служил. Егон държал ръката му, когато изпуснал сетния си дъх.

Сир Тиланд Ланистър никога не бил обичан. След смъртта на кралица Ренира той подтиквал Егон II да убие и сина ѝ Егон и някои черни го мразели заради това. Но след смъртта на Егон II останал да служи на Егон III и някои зелени го мразели заради това. Излязъл втори от майчината си утроба, няколко мига след своя близначен брат, Джейсън, отказана му била славата на лордството и златото на Скалата на Кастърли, при което му оставало сам да си направи място в света. Сир Тиланд така и не се оженил, нито имал деца, тъй че малцина скърбели за него, когато се споминал. Булото, което носел, за да скрива обезобразеното му лице, породило приказката, че ликът под него бил чудовищен и зъл. Някои го наричали страхливец за това, че задържал Вестерос встрани от Войната на Дъщерите и направил толкова малко, за да се усмирят Грейджой на запад. Премествайки три четвърти от златото на Короната от Кралски чертог като управител на хазната на Егон II, Тиланд Ланистър посял семената на поражението на кралица Ренира, ловък удар, който щял да му струва очите, ушите и здравето, и да струва на кралицата нейния трон и самия ѝ живот. И все пак трябва да се каже, че служил на сина на Ренира добре и вярно като Ръка.