Огън и кръв

Под регентите Война и мир, и изложения на добитък

Крал Егон III все още бил момче, ненавършило и тринайсет, но в дните след смъртта на сир Тиланд Ланистър показал зрялост, надвишаваща годините му. Прескачайки сир Марстън Води, помощник-командира на Кралската гвардия, Негова милост дарил с бели плащове сир Робин Масей и сир Робърт Дарклин и направил Масей лорд-командир. След като Великият майстер Мункун все още бил долу в града, за да се грижи за жертвите на Зимната треска, Негова милост се обърнал към предшественика му и наредил на бившия Велик майстер Орвил да повика лорд Тадеус Роуан в града.

— Бих искал лорд Роуан за моя Ръка. Сир Тиланд имаше достатъчно добро мнение за него, за да му предложи ръката на сестра ми в брак, тъй че знам, че можем да му се доверим. — Искал и Бела да се върне в двора. — Лорд Алин ще бъде моят адмирал, както дядо му.

Орвил, може би обнадежден за кралско опрощение, побързал да прати гарваните.

Крал Егон обаче действал, без да се посъветва със своя съвет на регентите. Само трима останали в Кралски чертог: лорд Пийки, лорд Мутън и Великият майстер Мункун, който дотърчал обратно в Червената цитадела в мига, в който сир Робърт Дарклин заповядал портите ѝ отново да се отворят. Манфрид Мутън бил прикован на легло, все още възстановявал силите си след битката с треската и помолил всякакви решения да бъдат отложени, докато лейди Джейни Арин и лорд Ройс Карон могат да бъдат повикани от Долината и дорнските Гранични земи, за да участват в обсъжданията. Колегите му обаче не давали и дума да става, като лорд Пийки настоявал, че бившите регенти са се отказали от местата в съвета с напускането на Кралски чертог. С подкрепата на Великия майстер (Мункун по-късно щял да се кае за съгласието си) Ънуин Пийки след това отменил всички назначения и споразумения на краля на основанието, че никое дванайсетгодишно момче няма нужната преценка да решава само такива важни неща.

Марстън Води бил утвърден като лорд-командир на Кралската гвардия, докато на Дарклин и Масей било заповядано да върнат белите си плащове, за да може сир Марстън да ги връчи на рицари по негов избор. Великият майстер Орвил бил върнат в килията му, за да чака екзекуцията си. За да не обидят лорд Роуан, регентите му предложили място сред тях и службата кралски съдия и управител на законите. Подобен жест не бил направен към Алин Веларион, но разбира се, не можело и дума да става момче на неговите години и от такъв несигурен произход да служи като лорд-адмирал. Службите Ръка на краля и Защитник на владението, преди разделени, сега били съединени и поети не от кого да е, а от самия Ънуин Пийки.

Гъбата ни съобщава, че крал Егон III реагирал на решенията на регентите си с навъсено мълчание, като проговорил само веднъж, за да възрази при освобождаването на Масей и Дарклин.

— Кралската гвардия служи до живот — казало момчето, на което лорд Пийки отвърнал:

— Само когато са били подходящо назначени, ваша милост.

Иначе, според септон Юстас, кралят приел постановленията „вежливо“ и благодарил на лорд Пийки за неговата мъдрост, тъй като „Аз все още съм момче, както знае ваше благородие, и ми липсва опитност в тези неща“. И да са били други истинските му чувства, Егон предпочел да не ги огласи, а се отдръпнал отново в мълчание и пасивност.

През остатъка от непълнолетието си крал Егон III взимал малко участие в управлението на кралството си, освен да поставя подписа и печата си на документите, които лорд Пийки му поднасял. По някои официални поводи Негова милост бил довеждан да седи на Железния трон или да посрещне пратеник, но иначе малко го виждали в Червената цитадела и никога извън стените ѝ.

Редно е сега да спрем за миг и да обърнем взора си към Ънуин Пийки, който щял фактически да управлява Седемте кралства за близо три години, служейки като лорд-регент, Защитник на Владението и Ръка на краля.

Неговият дом бил сред най-старите в Предела, дълбоките му корени се заплитали назад чак до Века на героите и на Първите хора. Между знаменитите си предци негово благородие можел да изброи такива герои като сир Уратон Щитотрошача, лорд Мерин Писаря, лейди Юрма от Златната купа, сир Браквен Обсадителя, лорд Едисон Старшия, лорд Едисон Младшия и лорд Емерик Отмъстителя. Мнозина Пийки служили като съветници в Планински рай, когато Пределът бил най-богатото и най-могъщото кралство в цял Вестерос. Когато гордостта и мощта на дома Мандърли станали самонадеяни, тъкмо Лоримар Пийки ги унизил и ги пратил в изгнание в Севера, заради която услуга крал Персеон III Градинаря му дарил бившето седалище на Мандърли в Дънстънбъри и прилежащите му земи. Синът на крал Персеон Гвейн също тъй взел дъщерята на лорд Лоримар за своя невяста, с което я направил седмата девица Пийки, седяща под Зелената ръка като кралица на целия Предел. През столетията и други дъщери на дома Пийки се женели за мъже от домовете Редвин, Роуан, Костейн, Оукхарт, Осгрей, Флорент и дори Хайтауър.

Всичко това приключило с идването на драконите. Лорд Армен Пийки и синовете му загинали на Полето на огъня редом до крал Мерн. След като домът Градинаря бил премахнат, Егон Завоевателя дарил Планински рай и властта над Предела на дома Тирел, бившите кралски стюарди. Тирел нямали кръвни връзки с Пийки и никаква причина за благоразположение към тях. И така започнал бавният упадък на този горд някога дом. Столетие по-късно Пийки все още владеели три замъка, а земите им били богати и добре населени, макар и не особено богати, но вече не държали почетно място сред знаменосците на Планински рай.

Ънуин Пийки бил решен да поправи това и да възстанови предишното величие на дома Пийки. Също като баща си, който бил на страната на мнозинството на Великия съвет през 101 г., той не вярвал, че е уместно жена да властва над мъже. По време на Танца на драконите лорд Ънуин бил един от най-ревностните зелени и извел на полето хиляда меча и копия, за да опази крал Егон II на Железния трон. Когато Ормунд Хайтауър паднал при Тъмбълтън, лорд Ънуин вярвал, че командването на войската му трябвало да се предаде на него, но заговорничещи съперници му го отнели. Това той никога не го забравил и пронизал обърни плаща Овейн Бърни и устроил убийствата на драконовите ездачи Хю Чука и Улф Белия. Най-виден от Шиповете (макар и да не било широко известно) и един от само тримата все още живи, лорд Ънуин доказал при Тъмбълтън, че не е човек, с когото да се шегуват. Щял да го докаже отново в Кралски чертог.

След като издигнал сир Марстън Води на поста командващ Кралската гвардия, сега на лорд Пийки му се наложило да връчи бели плащове на двама от собствените си родственици, племенника си сир Амори Пийки от Звездно копие и неговия незаконен брат сир Мервин Цветя. Градската стража била поставена под командването на сир Лукас Лейгуд, сина на един от Шиповете, който загинал при Тъмбълтън. На мястото на умрелите по време на Зимната треска и Луната на лудостта Ръката раздал златни плащове на петстотин души от своите хора.

Лорд Пийки не бил доверчив по характер, а всичко, което видял (и от което бил част) при Тъмбълтън, го убедило, че враговете му биха го премахнали, ако им се даде и най-малката възможност. Винаги загрижен за сигурността си, той се обкръжил със собствена лична охрана, десет наемници, верни само на него (и на златото, с което щедро ги обсипвал), които с времето станали известни като неговите „Пръсти“. Техният капитан, волантински авантюрист на име Тесарио, имал тигрови ивици, татуирани през лицето и на гърба му, белезите на войник роб. Хората го наричали Тесарио Тигъра в лицето, което му допадало; зад гърба го наричали Тесарио Палеца, подигравателния прякор, с който го удостоил Гъбата.

След като гарантирал сигурността на особата си, новата Ръка започнал да вкарва свои поддръжници, роднини и приятели в двора на мястото на мъже и жени, чиято лоялност не била толкова сигурна. Овдовялата му леля Кларис Осгрей била поставена начело на домашната прислуга на кралица Джеера, да надзирава нейните слугини и слуги. Сир Гарет Лонг, главен оръжейник в Звездно копие, получил същата титла в Червената цитадела и му било възложено да тренира крал Егон за рицарство. Джордж Грейсфорд, лорд на Холихол, и сир Виктор Ризли, рицар на Ризли Глейд, единствените оцелели Шипове освен самия лорд Пийки, били назначени за лорд-изповедник и Кралско правосъдие съответно.

Ръката стигнал дори дотам, че да уволни септон Юстас, като довел по-млад мъж, септон Бернард, който да се грижи за духовните потребности на двора и да ръководи религиозното и морално възпитание на Негова милост. Бернард също бил от неговата кръв, като потомък на по-малка сестра на дядо му. Освободен от задълженията си, септон Юстас напуснал Кралски чертог за Каменна септа, родния му град, където се посветил на писането на своя голям (макар и високопарен донякъде) труд „Царуването на крал Визерис, Първи с това име, и Танца на драконите, дошъл след това“. За жалост септон Бернард предпочитал композирането на свещена музика пред изложението на дворцова клюка и поради това неговите писания са от малък интерес за историците и изследователите (и от още по-малък интерес за онези, които намират удоволствие в свещената музика, скръбно ни е да го кажем).

Нито една от тези промени не зарадвала младия крал. Негова милост бил особено недоволен от Кралската си гвардия. Нито му харесвали, нито се доверявал на двамата нови мъже, а и не бил забравил присъствието на сир Марстън Води на смъртта на майка му. Още по-малко крал Егон харесвал Пръстите на Ръката, ако това е възможно, особено техния нагъл и хлевоуст командир, Тесарио Палеца. Тази неприязън преминала в омраза, когато волантинецът убил сир Робин Масей, един от младите рицари, които Егон желаел да назначи в своята Кралска гвардия, при свада за кон, който и двамата искали да купят.

Кралят също така скоро развил силна антипатия към своя нов учител по оръжия. Сир Гарет Лонг бил опитен фехтовач, но строг учител, известен на Звездно копие със своята суровост към момчетата, които обучавал. Тези, които не отговаряли на изискванията му, били заставяни да не спят дни наред, натапяли ги в корита с ледена вода, обръсвали им главите и често ги биели. Нито едно от тези наказания не било на разположение на сир Гарет в новата му позиция. Макар Егон да бил муден ученик, който не проявявал голям интерес към играта с меча или бойните изкуства, кралската му особа била недосегаема. Всеки път, когато сир Гарет му заговорел прекалено високо или твърде сурово, кралят просто захвърлял меча и щита и си тръгвал.

Егон, изглежда, имал само един приятел, на когото държал. Гемон Светлокосия, неговият шестгодишен виночерпец и дегустатор, не само споделял винаги трапезата на краля, но често го придружавал до двора, както сир Гарет не пропуснал да забележи. Като копеле, родено от курва, Гемон не бил много зачитан в двора, тъй че когато сир Гарет помолил лорд Пийки да направи от момчето изкупителната жертва за краля, Ръката го разрешил с удоволствие. Оттогава насетне всяко провинение, проява на мързел или грубост от страна на крал Егон водели до наказание за приятеля му. Кръвта на Гемон и сълзите на Гемон стигнали до сърцето на краля така, както никоя от думите на Гарет Лонг не успявала, и подобрението на Негова милост скоро било забелязано от всеки мъж, който го наблюдавал в двора на замъка, но неприязънта на краля към учителя му само се задълбочила.

Тиланд Ланистър, сляп и сакат, винаги се отнасял към краля с почитание, говорел му кротко, стремял се да насочва, вместо да заповядва. Ънуин Пийки се оказал по-строга Ръка; безцеремонен и твърд, той не проявявал голямо търпение към младия монарх, отнасял се с него „по-скоро като с едно намусено момче, отколкото като с крал“, по думите на Гъбата, и не полагал никакво усилие да въвлича Негова милост в ежедневното управление на кралството му. Когато Егон III се отдръпвал в мълчание, самота и мрачна пасивност, Ръката му с удоволствие го пренебрегвал, освен по определени официални поводи, когато присъствието му било необходимо. Правилно или погрешно, сир Тиланд Ланистър бил възприет като слаба и неефикасна Ръка, но също така някак си зловещ, коварен и дори чудовищен. Лорд Ънуин Пийки дошъл на поста решен да демонстрира силата и правотата си.

— Тази Ръка не е сляпа, нито забулена, нито саката — заявил той пред краля и двора. — Тази Ръка все още може да борави с меч.

И като казал това, извадил дългия си меч от ножницата и го вдигнал високо, за да могат всички да го видят. Из залата се разнесъл шепот. Мечът, който негово благородие държал, не бил обикновен, а изкован от валирианска стомана: Създателя на сираци, за последен път видян в ръцете на Джон Рокстън Дръзкия, докато посичал с него хората на Хю Чука Коравия в един двор в Тъмбълтън.

Празничният ден на Нашия отец Горе е изключително благоприятен ден за отсъждания, поучават ни септоните. През 133 г. СЗ новата Ръка постановил, че това трябва да е ден, когато осъдените преди трябва най-сетне да бъдат наказани за престъпленията си. Градските затвори били пълни до пръсване и дори дълбоките тъмници под Червената цитадела били почти пълни. Лорд Ънуин ги опразнил. Затворниците били подкарани или домъкнати на площада пред портите на Червената цитадела, където хиляди граждани на Кралски чертог се събрали да видят как им се въздава дължимото. Пред погледите на навъсения млад крал и неговата строга Ръка горе на бойниците Кралското правосъдие се захванал за работа. Тъй като работата била твърде много само за един меч, на Тесарио Палеца и неговите Пръсти било възложено да му помагат. „Щеше да стане много по-бързо, ако Ръката беше пратил до Улицата на мухите да доведат касапи — отбелязва Гъбата, — защото се залавяха с касапска работа, сеч и кълцане.“

На четирийсет крадци им отрязали ръцете. Осем изнасилвачи били скопени, след това ги подкарали голи до реката с гениталиите им увесени на шиите, за да ги качат на борда на кораби за Вала. На един заподозрян Беден брат, който проповядвал, че Седемте са пратили Зимната треска да накажат дома Таргариен за кръвосмешение, му отрязали езика. Две заразени със сифилис курви били обезобразени по неописуеми начини за това, че предали сифилиса на десетки мъже. На шестима слуги, признати за виновни, че са крали от господарите си, им отрязали носовете; на седмия, който изровил дупка в стена, за да занича по дъщерите на господаря си, докато са голи, му извадили наглото око.

След това дошъл ред на убийците. Седмина били изведени напред, единият ханджия, който убивал някои от гостите си (онези, които преценял, че няма да липсват на никого) и крадял ценностите им от времето на Стария крал. Докато другите убийци били обесени веднага, неговите ръце ги отсекли и изгорили пред очите му, после бил провесен на клуп и разпран, докато се задушавал.

Последни дошли тримата най-именити затворници, за които чакала тълпата: поредният Прероден Пастир, капитанът на пентошки търговски кораб, който бил обвинен и признат за виновен за пренасянето на Зимната треска от Систъртън в Кралски чертог, и бившият Велик майстер Орвил, осъден като изменник и дезертьор от Нощния страж. Кралското правосъдие отсякъл главите на пентошеца и на лъжливия Пастир с брадвата, но Великият майстер Орвил бил удостоен с честта да умре от меча предвид старостта му, знатното потекло и дълга служба.

„Когато Празникът на Нашия отец свърши и тълпата пред портите се разпръсна, Ръката на краля беше напълно удовлетворен — написал септон Юстас, който щял да замине за Каменна септа на другия ден. — Де да можех да напиша, че простолюдието се върна по домовете и колибите си за пост и молитва, и да се моли за милост заради греховете си, но това би било далече от истината. Възбудени от кръвта, наместо това те подириха свърталища на грях и градските пивници, винарни и бардаци бяха пълни до пръсване, защото такава е порочността човешка.“ Гъбата казва същото, макар и по свой начин. „Винаги когато видя да убиват човек обичам да имам чаша вино и жена след това, за да си напомня, че все още съм жив.“

Крал Егон III стоял на бойниците на порталната къщичка през целия Празник на Нашия отец Горе и не изрекъл нито дума, нито откъснал погледа си от кръвопролитието долу. „Кралят все едно беше изваян от восък“, отбелязва септон Юстас. Великият майстер Мункун го повтаря. „Негова милост присъстваше, както беше задължението му, но също тъй изглеждаше някак много отдалечен. Някои от осъдените се обръщаха към бойниците и викаха за милост, но кралят изобщо не ги виждаше, нито чуваше отчаяните им слова. Нека да не грешим. Този пир ни беше поднесен от Ръката, тъкмо той се засищаше с него.“

Към средата на годината замъкът, градът и кралят били здраво в хватката на новата Ръка. Простолюдието кротувало, Зимната треска отстъпила, кралица Джеера се криела в усамотение в покоите си, крал Егон тренирал сутрин на двора и се взирал нощем към звездите. Извън стените на Кралски чертог обаче злочестините, поразили владението през тези последни две години, само се влошили. Търговията секнала до нищо, войната на запад продължавала, глад и треска властвали над повечето от Севера, а на юг дорнците ставали все по-дръзки и по-обезпокоителни. Крайно време било Железният трон да покаже своята сила, решил лорд Пийки.

Довършено било строителството на осем от десетте големи бойни кораба, поръчани от сир Тиланд, тъй че Ръката решил да започне, като отвори отново Тясното море за търговия. За командващ кралската флота поставил друг свой чичо, сир Джедмънд Пийки, воин ветеран, познат като Джедмънд Голямата брадва заради любимото му оръжие. Макар и справедливо прославил се заради воинската си храброст, сир Джедмънд обаче нямал много познание или опит с кораби, тъй че негово благородие също тъй повикал прочутия морски наемник Нед Боба (наречен Черния боб заради гъстата му черна брада) да служи като първи помощник на Голямата брадва и да го съветва по всички неща, свързани с мореплаването.

Положението в Каменните стъпала, когато сир Джедмънд и Черния боб отплавали, било хаотично, най-меко казано. Корабите на Ракалио Риндун били общо взето изметени от морето, но той продължавал да властва над Кървав камък, най-големия от островите, и няколко по-малки скали. Тирошите били на ръба да го надвият, когато Лис и Мир сключили мир и предприели обща атака срещу Тирош, което принудило архонта да отзове корабите и бойците си. Триглавият съюз на Браавос, Пентос и Лорат загубил една от главите си с оттеглянето на лоратите, но пентошките наемници сега държали всичките Каменни стъпала, които не били в ръцете на Ракалио, а браавоските бойни кораби владеели водите помежду им.

Вестерос не можел да се надява да надделее в морска война срещу Браавос и лорд Ънуин го знаел. Неговата цел, заявил той, била да сложи край на мошеника Ракалио Риндун и неговото пиратско кралство и да установи присъствие на Кървав камък, за да гарантира, че Тясното море няма никога вече да бъде затворено. Кралската флота — съставена от осемте нови бойни кораба и двайсетина по-стари платноходи и галери — изобщо не била достатъчно голяма, за да постигне това. Ръката писал до Дрифтмарк с нареждане лордът на Приливите да събере „флотите на вашия лорд дядо и да ги поставите под командването на нашия добър чичо Джедмънд, тъй че да може той отново да отвори морските пътища“.

Точно това от дълго време желаел и Алин Веларион, както и Морската змия преди него, макар че когато прочел писмото, младият лорд настръхнал и заявил:

— Те вече са мои флоти и маймуната на Бела е по-подходяща да ги командва, отколкото „чичо Джедмънд“.

Въпреки това направил каквото му наредили, като събрал шейсет бойни галери, трийсет дълги кораба и над сто платноходи, за да срещнат кралската флота, когато тя отплавала от Кралски чертог. Щом голямата бойна флота преминала през Гърлото, сир Джедмънд пратил Черния боб на флагманския кораб на лорд Алин, „Кралица Ренис“, с писмо, упълномощаващо го да поеме командването на ескадрите на Веларион, „за да могат да се възползват от многогодишния му опит“. Лорд Алин го върнал.

— Щях да го обеся — писал той на сир Джедмънд, — но мразя да хабя добро конопено въже за един боб.

Зиме силни северни ветрове често преобладават по Тясното море, тъй че флотата постигнала великолепно време в пътуването си на юг. Край Тарт други десетина кораба стигнали до тях, за да увеличат още повече редиците им, под командването на лорд Бриндемир Вечерната звезда. Новината, която негово благородие донесъл обаче, не била толкова желана. Морският лорд на Браавос, архонтът на Тирош и Ракалио Риндун се съюзили; щели да управляват Каменните стъпала заедно и само на кораби с права да търгуват от Браавос или Тирош щяло да се позволява да преминават.

— А Пентос? — поискал да научи лорд Алин.

— Изключен — осведомил го Вечерна звезда. — Баница, разрязана на три, е с по-големи парчета от разрязаната на четири.

Джедмънд Голямата брадва (който толкова загазил от морска болест по време на пътуването, че моряците го нарекли Джедмънд Зелен бълвоч) решил, че Ръката на краля трябва да бъде уведомен за това ново групиране между воюващите градове. Вечерната звезда вече бил пратил гарван до Кралски чертог, тъй че Пийки се разпоредил флотата да остане при Тарт, докато се получи отговор.

— Това ще ни лиши от всякаква надежда да изненадаме Ракалио — възразил Алин Веларион, но сир Джедмънд се оказал непреклонен. Двамата командири се разделили ядосани.

На другия ден, когато изгряло слънцето, Черния боб събудил сир Джедмънд, за да го уведоми, че лордът на Приливите си е заминал. Целият флот на Веларион се измъкнал през нощта. Джедмънд Голямата брадва изсумтял.

— Побягнал е в Дрифтмарк, сигурно.

Нед Боба се съгласил и нарекъл лорд Алин „уплашено момче“.

Едва ли е възможно да са сбъркали повече. Лорд Алин отвел корабите си на юг, не на север. Три дни по-късно, докато Джедмънд Голямата брадва и неговата кралска флотилия все още се бавели край брега на Тарт в очакване на гарван, между скалите и заплетените морски пътища на Каменните стъпала се разгоряла битка. Атаката изненадала браавосите, докато техният велик адмирал и четирийсет от капитаните му пирували на Кървав камък с Ракалио Риндун и посланиците от Тирош. Половината браавоски кораби били пленени, изгорени или потопени, докато все още били на котва или привързани за кей, други — докато вдигали платна и се опитвали да се измъкнат.

Битката не била напълно безкръвна. „Величаво непокорство“, внушителен браавоски дромонд с четиристотин гребла, успял да се измъкне покрай шест по-малки бойни кораба на Веларион и да излезе в открито море, за да връхлети самият лорд Алин зад него. Твърде късно браавосите се опитали да се обърнат с лице към нападателя, но огромният дромонд бил тромав във водата и бавен, а „Кралица Ренис“ ударила откъм борда, докато водата кипяла от бесните удари на греблата.

Носът на „Кралицата“ се стоварил в борда на големия браавоски кораб „като огромен дъбов юмрук“, написал по-късно един свидетел, натрошил греблата му, врязал се в дъски и корпус, съборил мачтите и разрязал масивния дромонд почти на две. Когато лорд Алин извикал на гребците си, за да ги накара да се отдръпнат, морето нахлуло в зейналата рана, нанесена от „Кралицата“, и „Величаво непокорство“ потънал за няколко мига, „а с него и надутата гордост на Морския лорд“.

Победата на Алин Веларион била пълна. Загубил три кораба в Каменните стъпала (един, за жалост, бил „Вярно сърце“ с капитан неговия братовчед Дерон, който загинал с потъването на кораба), като в същото време потопил над трийсет и пленил шест галери, единайсет платнохода, осемдесет и девет заложници, огромни количества храна, пиене, оръжия и монети, и един слон, предназначен за менажерията на Морския лорд. Всичко това лордът на Приливите върнал във Вестерос, заедно с прозвището, което щял да носи до края на дългия си живот: Дъбов юмрук. Когато лорд Алин подкарал „Кралица Ренис“ нагоре по поток Черна вода и минал през Речната порта на гърба на слона на Морския лорд, десетки хиляди се струпали по градските улици, викали името му и напирали да зърнат новия си герой. При портите на Червената цитадела крал Егон III лично се появил, за да го поздрави.

Отсам стените обаче работата била съвсем друга. Докато Алин Дъбов юмрук стигне до тронната зала, младият крал незнайно как изчезнал. Наместо него лорд Ънуин го изгледал навъсено от Железния трон и рекъл:

— Глупак такъв, трижди глупак! Ако смеех, щях да заповядам да отсекат проклетата ти глава.

Ръката имал сериозна причина да е толкова гневен. Колкото и шумно да аплодирала тълпата Дъбов юмрук, безразсъдната атака на техния смел млад герой оставила владението в неизгодна позиция. Лорд Веларион може да бил пленил двайсетина браавоски кораба и един слон, но не бил завзел Кървав камък, нито някое от другите Каменни стъпала; рицарите и бойците, нужни за такова завоевание, били на борда на по-големите кораби на кралската флота, които той изоставил край бреговете на Тарт. Унищожението на пиратското кралство на Ракалио Риндун било целта на лорд Пийки; вместо това Ракалио като че ли излязъл по-силен от всякога. Последното, което Ръката желаел, било война с Браавос, най-богатия и най-могъщ от деветте Свободни града.

— Но вие ни дадохте точно това, милорд — викнал Пийки. — Вие ни дадохте война.

— И един слон — отвърнал нагло лорд Алин. — Моля, не забравяйте слона, милорд.

Вметването предизвикало нервен кикот дори сред избраниците на лорд Пийки, съобщава ни Гъбата, но Ръката не бил развеселен. „Не беше човек, който обича да се смее — пише джуджето, — а още по-малко му харесваше да му се смеят.“

Други хора може да са се страхували да предизвикат враждебността на лорд Ънуин, но лорд Алин бил сигурен в силата си. Макар и едва пораснал мъж, и незаконороден при това, той бил женен за сестрата на краля, разполагал с цялата мощ и богатство на дома Веларион и току-що бил станал любимецът на градското простолюдие. Регент или не, Ънуин Пийки не бил толкова луд да си въобрази, че може безопасно да навреди на героя от Каменните стъпала.

„Всички млади мъже подозират, че са безсмъртни — пише Великият майстер Мункун в «Истинното сказание», — а когато млад воин опита замайващото вино на победата, подозрението се превръща в увереност. Но увереността на младостта не струва много пред лукавството на старостта. Лорд Алин можеше да се подсмихва на упреците на Ръката, но скоро щеше да му се даде добър повод да се страхува от наградите на Ръката.“

Мункун знаел за какво пише. Седем дни след триумфалното завръщане на лорд Алин в Кралски чертог той бил почетен в пищна церемония в Червената цитадела, с крал Егон III седнал на Железния трон и пред очите на двора и половината град. Сир Марстън Води, лорд-командир на Кралската гвардия, го помазал в рицарски сан. Ънуин Пийки, лорд-регент и Ръка на краля, окачил адмиралска златна верига на врата му и му поднесъл сребърно копие на „Кралица Ренис“ като символ на победата му. Кралят лично попитал негово благородие дали би се съгласил да служи в малкия му съвет като управител на корабите. Лорд Алин покорно се съгласил.

„Тогава пръстите на Ръката се стегнаха около гърлото му — пише Гъбата. — Гласът беше на Егон, думите на Ънуин.“ Неговите верни поданици в Запада отдавна били притеснявани от грабителите от Железните острови, заявил младият крал, а кой би могъл по-добре да донесе мир в Морето на залеза от неговия нов адмирал? И Алин Дъбовия юмрук, онзи горд и твърдоглав младеж, разбрал, че няма друг избор, освен да се съгласи да отплава с ескадрите си покрай южния край на Вестерос, да върне Светлия остров и да сложи край на заплахите на лорд Далтон Грейджой и неговите железни.

Капанът бил заложен изрядно. Пътуването било опасно и вероятно щяло да вземе тежка дан от флотите на Веларион. Каменните стъпала гъмжали от врагове, които нямало да бъдат изненадани за втори път. Отвъд тях се простирали голите брегове на Дорн, където лорд Алин едва ли щял да намери безопасен пристан. А ако все пак стигнел до Морето на залеза, щял да завари там Червения кракен, чакащ го с дългите си кораби. Ако надвиели железните, мощта на дома Веларион щяла да бъде разбита веднъж и завинаги и на лорд Пийки нямало да му се наложи никога повече да търпи безочливостта на момчето, наречено Дъбовия юмрук. При победа на лорд Арин Светлия остров щял да бъде върнат на законните му владетели, западните земи щели да бъдат освободени от безчинства, а лордовете на Седемте кралства щели да научат цената на неподчинението на крал Егон III и неговата нова Ръка.

Лордът на Приливите подарил слона си на крал Егон III, когато напуснал Кралски чертог. Щом се върнал в Хъл, за да събере флотата си и да натовари провизии за дългото пътуване, той се сбогувал с жена си, лейди Бела, която го изпратила по пътя му с целувка и с новината, че носи дете.

— Наречи го Корлис, на дядо ми — казал ѝ лорд Алин. — Един ден може да седи на Железния трон.

Бела се засмяла на това.

— Ще я нарека Лена, на майка ми. Един ден може да язди дракон.

Лорд Корлис Веларион, ще припомним, направил девет прочути плавания на своята „Морска змия“. Лорд Алин Дъбовия юмрук щял да направи шест, на шест различни кораба. „Моите дами“, щял да ги нарече. На пътуването си покрай Дорн до Ланиспорт отплавал на браавоска галера с двеста гребла, пленена в Каменните стъпала и преименувана на „Лейди Бела“ на младата му жена.

Някой би могъл да си помисли, че е странно лорд Пийки да отпрати най-голямата флота в Седемте кралства, докато бил застрашен от война с Браавос. Сир Джедмънд Пийки с кралската флота бил отзован от Тарт в Гърлото, за да брани входа към залив Черна вода в случай, че браавосите се опитат да отмъстят на Кралски чертог, но други пристанища и градове нагоре и надолу по Тясното море оставали уязвими, тъй че Ръката на краля изпратил колегата си регент лорд Манфрид Мутън в Браавос да преговаря с Морския лорд и да върне слона му. Шестима други благородни лордове го придружили, наред с шейсет рицари, стражи, слуги, писари и септони, шестима певци… и Гъбата, който уж се скрил в буре за вино, за да избяга от мрака на Червената цитадела и „да намеря място, където хората помнят как да се смеят“.

Тогава, както и сега, браавосите били прагматични хора, защото градът им бил от избягали роби, където се почитали хиляда лъжливи богове, но само златото било истински боготворено. Печалбата означава повече от гордостта сред стоте острова. При пристигането си лорд Мутън и спътниците му се възхитили на Титана и ги отвели до прочутия Арсенал, за да видят строежа на боен кораб, завършен за един ден.

— Вече сме подменили всеки кораб, който вашето момче адмирал открадна или потопи — похвалил се Морския лорд на лорд Мутън.

След като демонстрирал по този начин мощта на Браавос обаче той бил повече от готов да го умилостивят. Докато се пазарял с лорд Мутън за условията на мира, лордовете Фолард и Креси пръснали щедри подкупи между градските съдии, жреци и богати търговци. Накрая, в замяна на много солидно обезщетение, Браавос опростил „своеволното нарушение“ на лорд Веларион, съгласил се да прекъсне съюза си с Тирош и да прекрати всякакви връзки с Ракалио Риндун, и отстъпил Каменните стъпала на Железния трон (тъй като островите по това време се държали от Риндун и пентошите, Морският лорд всъщност продал нещо, което не притежавал, но това не било необичайно в Браавос).

Мисията до Браавос се оказала забележителна и в други отношения. Лорд Фолард се влюбил в една браавоска куртизанка и решил да остане близо до нея, вместо да се върне във Вестерос, сир Херман Ролингфорд бил убит в дуел от местен негодник, който се обидил от цвета на жакета му, а сир Денис Харт уж наел услугите на загадъчните Безлики хора да убият негов съперник в Кралски чертог, уверява ни Гъбата. Самият шут толкова развеселил Морския лорд, че получил щедро предложение да остане в Браавос. „Признавам, че бях съблазнен. Във Вестерос остроумието ми се пилее в щуротии за крал, който никога не се усмихва, но в Браавос щяха да ме обичат… твърде много, боя се. Всяка куртизанка щеше да ме иска и рано или късно някой негодяй щеше да се оскърби от големината на члена ми и да ме боцне с малкото си остро шишче. Тъй че Гъбата изприпка обратно до Червената цитадела, какъвто съм си глупак.“

И станало тъй, че лорд Мутън се върнал в Кралски чертог с мир в ръка, но на тежка цена. Огромната компенсация, поискана от Морския лорд, дотолкова опразнила кралската съкровищница, че за лорд Пийки скоро се оказало необходимо да заеме от Желязната банка на Браавос, просто за да може Короната да изплати дълговете си, а това от своя страна му наложило да върне някои налози на лорд Селтигар, които сир Тиланд Ланистър премахнал, което ядосало и лордове, и търговци, и отслабило подкрепата му сред простолюдието.

Последната половин година се оказала пагубна и в други отношения. Дворът се зарадвал, когато лейди Рена обявила, че носи дете от лорд Корбрей, но радостта преминала в скръб, когато един лунен кръг по-късно тя пометнала. Идвали съобщения за повсеместен глад в Севера, а Зимната треска връхлетяла над Бароутън: за първи път навлязла толкова навътре в сушата. Един разбойник, Сайлас Мрачния, повел три хиляди диваци срещу Вала, надвил черните братя при Краличина порта и диваците се разпръснали по Дара, докато лорд Креган Старк не излязъл от Зимен хребет, подкрепен от мъжете на Гроувър от Дълбоки лес и на Флинт и Норей от хълмовете, и сто обходници от Нощния страж, за да ги изловят и да приключат с тях. На хиляда левги на юг сир Стефон Конингтън подгонил малка банда дорнски разбойници по обветрените гранични земи. Но стигнал твърде далече и твърде бързо, в неведение какво се простирало напред, докато не му връхлетял едноръкият Виланд Вил, и лейди Еленда отново се оказала овдовяла.

На запад лейди Джоана Ланистър се надявала да повтори победата си при Кейс, като нанесе друг удар на Червения кракен. Като събрала опърпана флотилия рибарски лодки и платноходи под стените на Празнични огньове, тя качила на борда сто рицари и триста бойци и ги отпратила по море под прикритието на мрака, за да възвърнат Светлия остров от железните. Планът бил да дебаркират незабелязано на южния край на острова, но някой ги издал и дългите кораби ги чакали. Лорд Престър, лорд Тарбек и сир Ервин Ланистър командвали злополучното прехвърляне. Далтон Грейджой след това изпратил главите им в Скалата на Кастърли, наричайки го „отплата за чичо ми, макар че той всъщност беше чревоугодник и пияница, и добре, че островите се отърваха от него“.

Но всички тези неща били нищо в сравнение с трагедията, сполетяла двора и краля. На двайсет и втория ден от деветата луна на 133 г. СЗ Джеера от дома Таргариен, кралица на Седемте кралства и последното оцеляло дете на крал Егон II, починала на десетгодишна възраст. Малката кралица умряла също като майка си, кралица Хелена, хвърляйки се от прозорец в Твърдината на Мегор върху железните шипове, набити в сухия ров долу. Пронизана през гърдите и корема, гърчила се в агония половин час, преди да могат да я вдигнат, и напуснала този живот.

Кралски чертог скърбял, както само Кралски чертог можел да скърби. Джеера била едно наплашено дете и от деня, в който понесла короната си, се криела в Червената цитадела, но все пак простолюдието на града помнело сватбата ѝ и колко храбро и красиво изглеждало момиченцето, тъй че плачели и ридаели, и късали дрехите си, и се тълпели в септи и кръчми, и бардаци, за да подирят каквато утеха могли да намерят. Там приказките скоро се разнесли, също както когато кралица Хелена умряла по сходен начин. Дали малката кралица сама е отнела живота си? Дори между стените на Червената цитадела се ширели предположения.

Джеера била едно самотно дете, склонно към плач и глуповато донякъде, но все пак изглеждала задоволена в покоите си с нейните слугини и придворни дами, с нейните котенца и кукли. Какво е могло до такава степен да я подлуди или натъжи, че да скочи от прозореца си на онези жестоки шипове? Някои допускали, че помятането на лейди Рена я направило толкова отчаяна, та да не иска да живее. Други, с по-цинична нагласа, възразявали, че може би ревност към детето, растящо в утробата на лейди Бела, я е тласнало към самоубийство.

— Кралят беше — шепнели пък други. — Тя го обичаше с цялото си сърце, но той не ѝ обръщаше внимание, не показваше обич, дори не споделяше покоите си с нея.

И разбира се, имало много, които отказвали да повярват, че Джеера сама си е отнела живота.

— Убили са я — шепнели те. — Също като майка ѝ.

Но ако това е било истината, кой е бил убиецът?

Заподозрени не липсвали. По традиция винаги имало рицар от Кралската гвардия на пост при вратата на кралицата. Щяло да е проста работа за него да се шмугне вътре и да хвърли детето от прозореца. Ако било така, то със сигурност кралят лично бил дал заповедта. На Егон му писнало от хленченето ѝ и искал нова жена, казвали някои. Или може би искал да отмъсти на дъщерята на краля, който убил майка му. Момчето било кисело и мрачно, никой всъщност не познавал нрава му. Приказки за Мегор Жестокия се разправяли навсякъде.

Други обвинявали една от придружителките на малката кралица, лейди Касандра Баратеон. Най-голямата от Четирите бури, лейди Касандра била за кратко време сгодена за крал Егон II през последната година от живота му (и вероятно за неговия брат Емонд Едноокия преди това). Разочарованието я озлобило, казвали злодумците. Някогашна наследничка на баща си в Бурен край, тя се оказала незначителна фигура в Кралски чертог и горчиво негодувала заради това, че трябвало да се грижи за ревливата слабоумна малка кралица и я обвинявала за всичките си злочестини.

Една от слугините на кралицата също попаднала под подозрение, когато се разкрило, че е откраднала две от куклите на Джеера и една перлена огърлица. Момче от слугите, което разляло супа върху малката кралица предната година и било набито за това, също било обвинено. Тези двамата били подложени на разпит от лорд-изповедника и накрая обявени за невинни (макар че момчето умряло при разпита, а момичето загубило една ръка за кражба). Дори и свети слуги на Седемте не били извън подозрение. Някаква септа в града веднъж я чули да казва, че малката кралица не бивало изобщо да има деца, защото слабоумни жени раждали слабоумни синове. Златните плащове прибрали и нея и тя изчезнала в тъмниците.

Скръбта побърква някои хора. С късна дата можем да кажем с голяма доза увереност, че никой от тези не е изиграл никаква роля в тъжната смърт на малката кралица. Ако наистина Джеера Таргариен е била убита (а няма и зрънце доказателство за това), то със сигурност е било сторено по заръка на единствения наистина правдоподобен възможен виновник: Ънуин Пийки, лорд-регент, лорд на Звездно копие, лорд на Дънстънбъри, лорд на Бели лес, Защитник на владението и Ръка на краля.

За лорд Пийки се знаело, че споделял притесненията на предшественика си по наследството. Егон III нямал деца, нито живи братя или сестри (доколкото се знаело), а всеки окат можел да види, че кралят едва ли щял да получи наследник от малката си кралица. Така че сестрите на краля оставали най-близките родственици, но лорд Пийки не мислел да позволи жена да се качи на Железния трон, след като така наскоро се борел до кръв, за да предотврати същото това нещо. Ако някоя от близначките родяла син, разбира се, момчето веднага щяло да стане първо в реда на наследяването… но бременността на лейди Рена приключила с помятане, при което оставало само едно дете, растящо в утробата на лейди Бела на Дрифтмарк. Мисълта, че короната можело да се прехвърли на „кутрето на развратница и копеле“ била повече, отколкото лорд Ънуин Пийки бил готов да понесе.

Ако кралят станел баща на наследник от собствената му плът, това бедствие можело да се избегне… но преди да можело да стане това, Джеера трябвало да бъде премахната, за да може Егон да се ожени повторно. Лорд Пийки не би могъл лично да е бутнал детето от прозореца, разбира се, защото бил другаде, когато тя умряла… но рицарят от Кралската гвардия, който бил на пост на вратата на кралицата в онази нощ, бил Мервин Цветя, неговият незаконороден брат.

Възможно ли е той да е бил оръдието на Ръката? Напълно е възможно, особено в светлината на по-сетнешните събития, които ще обсъдим като им дойде ред. Самият той бил копеле по рождение и го смятали за предан, макар и не особено героичен. Не бил прочут герой, но бил опитен боец и добър с меча, верен и изпълнителен човек. Не всички хора са такива, каквито изглеждат обаче, особено в Кралски чертог. Онези, които най-добре познавали Цветя, виждали други негови страни. Когато не бил дежурен, обичал виното, казва Гъбата, за когото се знае, че пиел с него. Макар и заклел се в целомъдрие, рядко спял сам, освен в килията си в Кулата на Белия меч; въпреки че бил малко грозноват, притежавал груб чар, на който перачки и млади слугини откликвали, а на повече чашки дори се хвалел, че е спал и с някои знатни дами. Като повечето копелета, бил с гореща кръв и бързо се ядосвал, виждал обиди там, където такива нямало.

Все пак нищо от това не предполагало, че Цветя е бил такова чудовище, че да вземе едно спящо дете и да го хвърли на грозна смърт. Дори и Гъбата, винаги готов да мисли най-лошото за всички, казва това. Ако сир Мервин е убил кралицата, щял е да го направи с възглавница, настоява шутът… преди да намекне за една много по-зловеща и вероятна възможност. Цветя никога нямало да бутне кралицата през онзи прозорец, твърди джуджето, но като нищо би могъл да се е отдръпнал и да е пуснал някой друг да влезе в стаята ѝ, ако този някой му е бил познат… някой може би като Тесарио Палеца или някой от Пръстите. Нито щял Цветя да почувства нужда да пита каква работа имат при малката кралица, не и ако са казали, че са дошли по повеля на Ръката.

Така казва шутът, но разбира се, всичко това е предположение. Истината за това как е загинала Джеера Таргариен никога няма да се узнае. Може би е сложила край на живота си в някакъв пристъп на детинско отчаяние. Но ако наистина убийство е причина за кончината ѝ, поради всички тези причини човекът зад него е могъл да бъде само лорд Ънуин Пийки. Все пак без доказателство нищо от това не би било изобличаващо… ако не било стореното от Ръката след това.

Седем дни след като тялото на малката кралица било предадено на пламъците, лорд Ънуин навестил скърбящия крал, придружен от Великия майстер Мункун, септон Бернард и Марстън Води от Кралската гвардия. Дошли да уведомят Негова милост, че трябвало да зареже траурното черно и да се ожени отново „за доброто на владението“. Нещо повече, вече му била избрана новата кралица.

Ънуин Пийки се женил три пъти и станал баща на седем деца. Само едно оцеляло. Първородният му син умрял на невръстна възраст, както и две от дъщерите му от втората му жена. Най-голямата му дъщеря живяла достатъчно, за да може да се омъжи, но умряла при раждане на дванайсет години. Вторият му син бил даден за храненик на Арбор, където служел на лорд Редвин като паж и скуайър, но на дванайсет години се удавил при морска злополука. Сир Титус, наследник на Звездно копие, бил единственият от синовете на лорд Ънуин, израснал до пълнолетие. Помазан в рицарство за храброст след Битката при Медовината от Джон Рокстън Дръзкия, той умрял само шест дни по-късно в безсмислена схватка с банда разбойници, на които се натъкнал при разузнавателен обход. Последното оцеляло дете на Ръката било дъщеря, Мириел.

Мириел Пийки щяла да бъде новата кралица на Егон III. Била идеалният избор, заявил Ръката; на същата възраст като краля, „хубаво момиче, и възпитано“, родено в един от най-благородните домове във владението, образовано от септи да чете, пише и смята. Лейди майка ѝ била плодовита, тъй че нямало причина да се мисли, че Мириел няма да даде на Негова милост силни синове.

— А ако не ми харесва? — казал крал Егон.

— Няма нужда да ви харесва — отвърнал лорд Пийки, — трябва само да се ожените за нея, да спите с нея и да ѝ направите син. — След което позорно добавил: — Ваша милост не харесва репи, но когато готвачите ви ги приготвят, ги ядете, нали?

Крал Егон кимнал начумерено… но приказката се разнесла, както става винаги с приказките, и нещастната лейди Мириел скоро станала известна из Седемте кралства като лейди Репи.

Никога нямало да бъде кралица Репи.

Ънуин Пийки надскочил себе си. Тадеус Роуан и Манфрид Мутън били разгневени от това, че не сметнал за уместно да се консултира с тях; толкова важни неща били в компетенцията на съвета на регентите. Лейди Арин изпратила язвителна нота от Долината. Кермит Тъли обявил годежа за „нахален“. Бен Блекууд оспорил бързината му; на Егон трябвало да му се позволи поне половин година траур за малката му кралица. От Креган Старк в Зимен хребет пристигнало лаконично послание, намекващо, че Северът би могъл да погледне неблагосклонно на такъв брак. Дори Великият майстер Мункун започнал да се двоуми.

— Лейди Мириел е възхитително момиче и не се съмнявам, че от нея би станала великолепна кралица — казал той на Ръката, — но трябва да се грижим за благоприличието си, милорд. Ние, които имаме честта да служим с ваше благородие, знаем, че обичате Негова милост като свой син и всичко, което правите, е за него и за владението, но други биха могли да намекнат, че сте избрали своята дъщеря по по-неблагородни причини… за власт или заради славата на дома Пийки.

Гъбата, нашият мъдър шут, отбелязва, че има някои врати, които е най-добре да не се отварят, защото „никога не знаеш какво може да влезе през тях“. Пийки отворил врата на кралица за дъщеря си, но други лордове също имали дъщери (както и сестри, племеннички, братовчедки и дори шантава овдовяла майка или девствена леля) и преди вратата да може да се затвори, всички те започнали да се бутат вътре и от тяхната кръв щяло да излезе по-добра кралска съпруга от лейди Репи.

Да изредим всички предложени имена би отнело повече страници, отколкото имаме, но някои си струва да се упоменат. В Скалата на Кастърли лейди Джоана Ланистър зарязала войната си с железните колкото да може да напише на Ръката и да изтъкне, че нейните дъщери Серел и Тишара били девици от благородно потекло и на възраст за женене. Дваж овдовялата владетелка на Бурен край, лейди Еленда Баратеон, предложила своите дъщери, Касандра и Елин. Касандра била сгодена веднъж за Егон II и била „добре подготвена да служи като кралица“, написала тя. От Бял пристан дошъл гарван от лорд Торен, който упоменавал за предишни брачни договори между дракона и тритона, „провалени от жесток шанс“, и намеквал, че крал Егон би могъл да поправи нещата, като вземе Мандърли за своя невяста. Шарис Футли, вдовица на Тъмбълтън, се одързостила дотолкова, че да предложи себе си.

Може би най-дръзкото писмо дошло от неусмиримата лейди Саманта от Староград, която заявила, че сестра ѝ Сансара (от дома Тъли) „е одухотворена и силна, и е прочела повече книги, отколкото половината майстери в Цитаделата“, докато нейната зълва Бетани (от дома Хайтауър) била „много красива, с гладка мека кожа и пищна коса, и най-сладкото държане“, макар и също тъй „мързеливичка и малко глуповата, честно казано, въпреки че някои мъже, изглежда, харесват това у съпруга“. Заключила с намека, че може би крал Егон трябвало да се ожени и за двете, „една да управлява до него, както кралица Алисан с крал Джеерис, и една да спи с него и да ражда“. А в случай, че двете се „окажат неподходящи, по каквато и да било странна причина“, лейди Сам услужливо добавила имената на още трийсет и една годни за брак девици от домовете Хайтауър, Редвин, Тарли, Амброуз, Флорент, Коб, Костейн, Бийзбъри, Варнър и Грим, които биха могли да са подходящи за кралици. (Гъбата добавя, че нейно благородие завършила с безочлив послеслов, според който „Познавам няколко хубави момчета също тъй, в случай че Негова милост има подобни наклонности, но се опасявам, че те не биха могли да му дадат наследници“, но никоя от хрониките не упоменава за това оскърбление, а писмото на нейно благородие се е изгубило.)

Пред лицето на толкова много врява лорд Ънуин се принудил да премисли. Макар да останал решен да омъжи дъщеря си Мириел за краля, трябвало да го направи по начин, който да не провокира лордовете, от чиято подкрепа се нуждаел. Свел глава пред неизбежното, той се качил на Железния трон и заявил:

— За доброто на своя народ Негова милост трябва да вземе друга съпруга, макар че никоя жена няма да замени нашата възлюбена Джеера в сърцето му. Много бяха предложени за тази чест, най-прекрасните цветя на владението. За което и момиче да се ожени крал Егон, тя ще е като Алисан за Джеерис, като Джонквил за Флориан. Ще спи до него, ще ражда децата му, ще споделя несгодите му, ще гали челото му, когато е болен, ще остарее с него. Повече от уместно е да позволим на краля сам да направи този избор. На Девичия ден ще имаме бал, какъвто Кралски чертог не е виждал от дните на крал Визерис. Нека девиците дойдат от всеки кът на Седемте кралства и да се представят пред краля, та да може Негова милост да избере най-подходящата да сподели неговия живот и обич.

И тъй, вестта се разнесла и голяма възбуда обзела двора и града, и се разпръснала из цялото кралство. От Дорнските гранични земи до Вала обичливи бащи и горди майки поглеждали дъщерите си за женене и се чудели дали тъкмо тяхната няма да се окаже избраницата, и всяка знатна девица във Вестерос започнала да се конти и да шие, и да къдри косата си, мислейки: „Защо не аз? Аз бих могла да съм кралицата“.

Но още преди да се бил качил на Железния трон, лорд Ънуин пратил гарван до Звездно копие и повикал дъщеря си в двора. Макар Девичият ден да бил все още на три луни далече, негово благородие искал Мириел в двора, с надеждата, че би могла да се сприятели с краля и да го приласкае, и така — да бъде избрана в нощта на бала.

Това е известното; следващото е мълва. Защото казват, че докато чакал идването на дъщеря си, Ънуин Пийки също тъй задействал определени тайни схеми и планове, предназначени да уронят, опозорят, разсеят и очернят онези млади дами, които той сметнел за най-вероятни съпернички на дъщеря му. Предположението, че Касандра Баратеон е тласнала малката кралица към смъртта, било чуто отново, а прегрешенията на някои други млади девици, реални или въображаеми, станали обичайна клюка из двора. За склонността на Юзабел Стонтън към вино се разправяло наляво и надясно, за дефлорирането на Елинор Масей дрънкали под път и над път, за Романуд Дари се говорело, че криела шест зърна под корсажа си (уж защото майка ѝ спала с куче), Лира Хейфорд била обвинявана, че е удушила бебе братче в пристъп на ревност, и се подмятало за „трите Джейни“ (Джейни Смолуд, Джейни Мутън и Джейни Мериуедър), че обичали да се обличат в дрехи на скуайъри и да посещават бардаците по Улицата на коприната, за да целуват и милват жените там все едно, че трите били момчета.

Всички тези клевети стигали до ушите на краля, някои от устните на Гъбата, защото шутът изповядва, че му било платено „щедро“ да настройва Егон III срещу тези и други девици. Джуджето често било в компанията на Негова милост след смъртта на кралица Джеера. Макар шегите му да не можели да разсеят меланхолията на краля, забавлявали Гемон Светлокосия, тъй че Егон често го викал заради момчето. В своето „Свидетелство“ Гъбата казва, че Тесарио Палеца му предложил избор между „сребро и стомана“, и „за мой срам му казах да прибере камата си в канията и сграбчих сладката дебела кесия“.

Думите не били единственото средство, чрез което лорд Ънуин се домогвал да спечели своята тайна война за сърцето на краля, ако може да се вярва на слуховете. Скоро след като балът бил обявен, намерили един коняр в леглото с Тишара Ланистър; макар лейди Тишара да твърдяла, че момъкът се изкатерил през прозореца ѝ неканен, прегледът на Великия майстер Мункун разкрил, че девствеността ѝ била нарушена. Лусинда Пенроуз била нападната от разбойници, докато ловувала със сокол покрай залив Черна вода, няма и на половин ден езда от замъка. Соколът ѝ бил убит, конят ѝ бил откраднат, а един от мъжете я затиснал на земята, докато друг ѝ отрязал носа. Хубавата Фалина Стоукуорт, пъргаво осемгодишно момиченце, което понякога си играело на кукли с малката кралица, се катурнало по витите стъпала и си счупило крака, а лейди Бъклър и двете ѝ дъщери се удавили, когато лодката, която ги превозвала през Черната вода, се пробила и потънала. Някои хора започнали да говорят за „проклятие на Девичия ден“, докато други, по-наясно с порядките на властта, видели невидими ръце в действие и си държали езиците зад зъбите.

Дали Ръката и неговите слуги били виновни за тези трагедии и нещастия, или са били злополуки? В крайна сметка се оказало без значение. От царуването на крал Визерис не било имало никакъв бал в Кралски чертог, а това щяло да бъде бал като никой друг. На турнири прелестни девици и благородни дами се надпреварвали за честта да бъдат обявени за кралица на любовта и красотата, но такива царувания траели само за нощ. Която и девица да изберял крал Егон, щяла да царува над Вестерос за цял живот. Благородниците се втурнали към Кралски чертог от твърдини и замъци във всяка част на Седемте кралства. В усилие да ограничи броя им лорд Пийки постановил, че щели да бъдат ограничени до девици от знатно потекло под трийсетгодишна възраст, и въпреки това над хиляда момичета за женене се струпали в Червената цитадела в уречения ден, твърде голяма вълна, за да може Ръката да я озапти. Дори оттатък морето дошли; принцът на Пентос пратил дъщеря, архонтът на Тирош сестра, а дъщерите на древни домове отплавали от Мир и дори от Стар Волантис (макар че за жалост нито едно от волантинските момичета не пристигнало в Кралски чертог, защото по пътя ги похитили корсари от Островите на Базилиска).

„Всяка девица изглеждаше по-прелестна от предишната — казва Гъбата в своето «Свидетелство», — искрящи и омайни в своите коприни и драгоценни накити, представляваха изумителна гледка, докато се точеха към тронната зала. Трудно би било човек да си представи нещо по-красиво, освен може би ако всички бяха дошли голи.“ (Една го направила, почти напълно. Мирмадора Хаен, дъщеря на магистър от Лис, се появила в рокля от прозрачна синьо-зелена коприна, която отивала на очите ѝ, само с едно коланче със скъпоценни камъчета отдолу. Видът ѝ предизвикал вълна на удивление из двора, но Кралската гвардия я спряла пред залата, докато не се преоблече в нещо не толкова разбулващо.)

Несъмнено тези девици са бленували сладки блянове как танцуват с краля, очароват го със своето остроумие, хвърлят свенливи погледи над чаша вино. Но никакви танци нямало, нито вино, нито възможност за разговор, било то остроумен или вял. Събирането всъщност не било бал в обичайния смисъл. Крал Егон III седял на Железния трон, облечен в черно, със златна коронка на главата и златна верижка на шията, докато девиците преминавали на парад долу, една по една. Щом кралският херолд обявял името и родословието на всяка кандидатка, момичето правело реверанс, кралят им кимвал и после идвал ред за представяне на следващото момиче. „Докато представят десетото момиче, кралят несъмнено беше забравил първите пет — казва Гъбата. — Бащите им спокойно можеха да ги пробутат на опашката за нов кръг и някои по-хитри май го направиха.“

Няколко от по-храбрите девици се охрабрили дотам, че да заговорят на краля, в усилие да бъдат по-забелязани. Елин Баратеон попитала Негова милост дали харесва роклята ѝ (сестра ѝ по-късно твърдяла, че въпросът ѝ бил „Харесвате ли гърдите ми?“, но това изобщо не е вярно). Алиса Ройс му казала, че е била път чак от Писан камък, за да бъде днес с него. Патриша Редвин я надминала, като заявила, че свитата ѝ пропътувала от Арбор и на три пъти се принудили да отбиват нападите на разбойници. „Един го улучих със стрела — заявила тя гордо. — В задника.“ Лейди Аня Уедъруакс, седемгодишна, уведомила Негова милост, че името на коня ѝ било Мигниподкова и тя много го обичала, и попитала дали Негова милост също си имал добър кон. („Негова милост има сто коня“, отговорил нетърпеливо лорд Ънуин.) Други подхвърляли комплименти за града му, замъка му и дрехите му. Една северняшка девица, Барба Болтън, дъщеря на Дредфорт, казала: „Ако ме върнете у дома, ваша милост, върнете ме у дома с храна, защото снеговете са дълбоки и вашият народ гладува.“

Най-дръзкият език бил на една жена от Дорн, Морая Коргил от Пясъчен камък, която се вдигнала от реверанса усмихната и рекла:

— Ваша милост, защо не слезете от трона, та да ви целуна?

Егон не ѝ отговорил. Не отговорил на никоя от тях. Отвръщал на всяка девица с кимване, колкото да покаже, че ги е чул. После сир Марстън и Кралската гвардия ги отпращали.

Музика се носела из залата през цялата нощ, но едва можело да се чуе над шумоленето на стъпки, жуженето на разговори и от време на време смътния, тих звук на плач. Тронната зала на Червената цитадела е сводеста и кънтяща, по-голяма от всяка друга зала във Вестерос освен на Харън Черния, но при над хиляда девици, всяка от които с нейната свита от родители, братя и сестри, охрана и слуги, скоро станала твърде претрупана, за да може да се движи човек, и задушаващо гореща, макар отвън да духал зимен вятър. Херолдът, комуто било възложено да обявява името и родословието на всяка от прелестните девици, загубил гласа си и се наложило да бъде сменен. Четири обнадеждени припаднали, наред с десетина майки, няколко бащи и един септон. Един дебел лорд припаднал и умрял.

„Изложението на добитък на Девичия ден“, щял да нарече по-късно Гъбата бала. Дори певците, които направили толкова много предварително, не намерили много за възпяване, докато събитието се разгръщало, а самият крал изглеждал все по-изнервен, докато часовете отминавали и парадът на девици продължавал. „Всичко това — пише Гъбата — беше точно както Ръката го желаеше. Всеки път, когато Негова милост се намръщеше, помръднеше на стола си или кимнеше отегчено за пореден път, вероятността да избере лейди Репи нарастваше, според лорд Ънуин.“

Мириел Пийки пристигнала в Кралски чертог почти един лунен кръг преди бала и баща ѝ се погрижил да прекарва част от всеки ден в компанията на краля. С кафява коса и очи, с широко луничаво лице и криви зъби, което я карало да бъде пестелива с усмивките, лейди Репи била на четиринайсет, с година по-голяма от Егон. „Не беше голяма красавица — казва Гъбата, — но беше свежа, хубавичка и приятна и Негова милост като че ли не изпитваше отвращение от нея.“ През двете седмици до Девичия ден, съобщава ни джуджето, лорд Ънуин уредил Мириел да сподели десетина вечери с краля. Гъбата, когото викали да ги забавлява през онези дълги тягостни вечери, ни казва, че крал Егон не говорел много, докато се хранели, но „като че ли се чувстваше по-удобно с лейди Репи, отколкото е бил някога с кралица Джеера. Което ще рече, ни най-малко удобно, но като че ли не намираше присъствието ѝ за неприятно. Три дни преди бала той ѝ даде една от куклите на малката кралица. «Ето — каза и я тикна в ръцете ѝ. — Можеш да я вземеш.» Не точно думите, които невинните млади девици мечтаят да чуят може би, но Мириел прие подаръка като знак на обич, а баща ѝ беше изключително доволен“.

Лейди Мириел носела куклата със себе си, когато се появила на бала, сгушена в прегръдката ѝ като бебе. Не била първата представена (тази чест се паднала на дъщерята на принца на Пентос), нито последната (Хенриета Удхъл, дъщеря на оземлен рицар от Папс). Баща ѝ се погрижил тя да дойде пред краля към края на първия час, достатъчно назад, за да не го обвинят, че ѝ е дал предимство, но и достатъчно напред, за да е крал Егон все още прилично свеж. Когато Негова милост поздравил лейди Мириел по име и казал не само: „Хубаво е, че дойдохте, милейди“, но също така: „Радвам се, че харесвате куклата“, баща ѝ със сигурност се обнадеждил, повярвал, че грижливото му планиране е родило плод.

Но всичко това щяло да бъде провалено за миг от сестрите на краля, същите близначки, чието наследяване Ънуин Пийки бил толкова решен да предотврати. Останали по-малко от десетина девици и напорът оредял значително, когато внезапно изсвирване на тромпет възвестило пристигането на Бела Веларион и Рена Корбрей. Вратите на тронната зала се разтворили широко и дъщерите на принц Демън влезли с полъх зимен вятър. Лейди Бела била издута с дете, лейди Рена — слаба и изпита от помятането, но рядко двете изглеждали толкова като една. Двете били облечени в рокли от меко черно кадифе с рубини на шиите им, и триглавия дракон на дома Таргариен на наметалата им.

Яхнали два въгленочерни кавалерийски коня, близначките преминали по дължината на залата рамо до рамо. Когато сир Марстън Води от Кралската гвардия преградил пътя им и настоял да слязат, лейди Бела го пернала през лицето с камшика за езда.

— Негова милост брат ми може да ми заповядва. Ти не можеш.

Дръпнали юздите в подножието на Железния трон. Лорд Ънуин се втурнал напред и настоял да му обяснят какво означава това. Близначките не му обърнали повече внимание, отколкото на някой слуга.

— Братко — казала лейди Рена на Егон, — ако благоволиш, довели сме новата ти кралица.

Лорд съпругът ѝ, сир Корвин Корбрей, извел момичето напред. Залата ахнала.

— Лейди Денера от дома Веларион — прогърмял херолдът, малко дрезгаво, — дъщеря на покойния и непрежалим Дерон от същия дом и неговата лейди съпруга Хейзъл от дома Харти, също покойна, храненичка на лейди Бела от дома Таргариен и Алин Дъбовия юмрук от дома Веларион, лорд-адмирал, господар на Дрифтмарк и лорд на Приливите.

Денера Веларион била сираче. Майка ѝ била отнесена от Зимната треска; баща ѝ загинал в Каменните стъпала, когато неговият „Вярно сърце“ потънал. Неговият баща бил онзи сир Вемонд, обезглавен от кралица Ренира, но Дерон се помирил с лорд Алин и умрял сражавайки се на негова страна. Когато застанала пред краля в онзи Девичи ден, облечена в бяла коприна, мирска дантела и перли, с дългата ѝ коса блеснала на светлината на факлите и страните ѝ, зачервени от възбуда, Денера била едва на шест години, но толкова красива, че отнемала дъха. Кръвта на Стара Валирия течала силна в нея, както често се вижда у синове и дъщери на морския бряг; косата ѝ била сребро, прошарено със злато, очите ѝ — сини като лятно море, кожата ѝ гладка и светла като зимен сняг. „Тя искреше — казва Гъбата, — а когато се усмихна, певците в галерията се възрадваха, защото разбраха, че най-сетне се появи девица достойна за песен.“ Усмивката на Денера преобразила лицето ѝ, съгласни били всички; било мило и дръзко, и дяволито, всичко едновременно. Онези, които я видели, не можело да не помислят: „Ето едно умно, сладко, щастливо момиченце, съвършената противоотрова за меланхолията на младия крал“.

Когато Егон III отвърнал на усмивката ѝ и казал: „Благодаря ви, че дойдохте, милейди, много сте хубава“, дори лорд Ънуин Пийки несъмнено е разбрал, че играта била загубена. Последните няколко девици били подкарани припряно да минат по реда си, но желанието на краля парадът да свърши било толкова осезаемо, че горката Хенриета Удхъл хлипала, докато правела реверанс. След като я извели, крал Егон повикал младия си виночерпец, Гемон Светлокосия. Нему била дадена честта да направи обявлението.

— Негова милост ще се ожени за лейди Денера от дома Веларион! — извикал щастливо Гемон.

Попаднал в собствената си клопка, лорд Ънуин Пийки нямал друг избор, освен да приеме решението на краля с толкова благоприличие, колкото могъл да събере. На заседание на съвета следващия ден обаче той дал воля на гнева си. С избора на шестгодишно момиче за невяста „това нацупено момче“ осуетило цялото предназначение на брака. Щели да минат години, преди момичето да порасне достатъчно, за да може да легне с мъж, и дори още повече, докато ще може да се надява да осигури законороден наследник. Дотогава наследяването щяло да остане неясно. Основният дълг на едно регентство бил да предпазва краля от глупостите на младостта, заявил той, „глупости като тази“. За доброто на владението изборът на краля трябвало да бъде отменен, за да може Негова милост да се ожени за „подходяща девица в детеродна възраст“.

— Като вашата дъщеря ли? — попитал лорд Роуан. — Не мисля.

Колегите му регенти също не проявили повече съчувствие. Веднъж поне съветът останал непреклонен и не се подчинил на желанията на Ръката. Бракът щял да се осъществи. Годежът бил обявен на другия ден, докато тълпи разочаровани девици се изнизвали от градските порти на път за дома.

Крал Егон III се оженил за лейди Денера в последния ден на 133-тата година след Завоеванието на Егон. Множеството, струпало се на улиците, за да приветства кралската двойка, било значително по-малко от хората, излезли заради Егон и Джеера, защото Зимната треска погубила почти една пета от населението на Кралски чертог, но онези, които се опълчили на хапливите ветрове и снежни вихрушки в онзи ден, били зарадвани с новата си кралица, очаровани от веселите ѝ махания, зачервени страни и свенливи, мили усмивки. Лейди Бела и Рена, яздещи точно зад кралската носилка, също били поздравени с възторжени викове. Едва неколцина забелязали Ръката на краля по-назад, с „лице мрачно като смърт“.