Опцията на Тюринг

20.

5 февруари 2024

Беникоф погледна часовника си.

— Добрата новина е, че от днес нататък можеш да излезеш от болницата. Д-р Снеърсбрук казва, че си в чудесна форма. Готов ли си да се преместиш?

— Веднага, щом и вие сте готови. Умирам да си тръгна — рече Брайън, затвори и заключи куфара и го постави на пода до компютъра си. — Какво ще кажеш за този куфар? Изглежда като кожен, но е направен от тефлар с кръстовидни влакна и с пълнеж от боронов нитрит. Не може нито да се разкъса, нито да се среже, ще трае вечно. Подарък от д-р Снеърсбрук…

Бен въздъхна.

— Знам. Тя сви презрително устни, когато видя, че ти нося дрехите в пластмасова торба. А ти щеше да предпочетеш да си ги носиш в нея. — Той погледна часовника си. — Имаме още малко време. Това е добрата новина.

— А лошата?

— За помощника ти. Работата с аспиранта от МТИ не стана. Е, квалификацията му отговаря, само дето е женен, с три деца и няма начин да го накараме да напусне Бостън.

Брайън потърка брадата си и се намръщи.

— Тогава… значи капитанът ще получи работата?

— Според документите тя е също толкова добра. Стига да я искаш и да я смяташ за достатъчно квалифицирана. Ако желаеш, ще продължа да издирвам подходящи кандидати.

— Не знам, Бен, предполагам, че просто се държа глупаво. Ако капитанът, Шели, бе мъж, нямаше да се колебая и секунда. Това моето е просто някакво вътрешно усещане.

Бен мълчеше, оставяйки Брайън сам да вземе решението. А той прекоси стаята, върна се и се отпусна на стола.

— Добра ли е?

— Не би могло и да се иска повече.

— Да не би да се държа като женомразец?

— Не съм казвал подобно нещо. Решението е твое.

— Тогава тя остава. Как върви експертната й програма за разследването?

— Много добре. Искаш ли тя да ти обясни?

— Разбира се, веднага щом програмата тръгне. Така ще имам възможност да я видя и как работи.

Бен отново погледна часовника си.

— Време е. Ще звънна долу и ще им кажа, че сме готови. Искам също така да се запознаеш с мъжа, който ще отговаря за безопасността ти. Името му е Ууд. Много опитен, много отговорен. Не го казвам просто ей така, защото животът ти може до голяма степен да зависи от него. Мисля… не, убеден съм, че е най-добрият.

Майор Ууд почука и влезе. Едър мъжага, с телосложение на боксьор, с тънък кръст и широки рамене. Белегът на дясната му буза се спускаше по кафявочерната кожа до устата, повдигаше ъгълчето на устната му и придаваше сякаш постоянна усмивка на изражението му.

— Брайън, запознай се с майор Ууд, който сега ръководи сигурността в „Мегалоуб“.

— Радвам се да се запознаем, Брайън. Ако ще минаваме на „ти“, приятелите ми викат Ууди. Но не и пред войниците. Ще се погрижим добре за теб. По-добре, отколкото последната компания. — Ноздрите му се разшириха ядно. — Единственото добро нещо по установените от тях мерки за безопасност в „Мегалоуб“ е, че можем да се поучим от грешките им. От тяхната голяма грешка.

— Кажи ми какво имаш предвид — обади се Беникоф, — аз все още разследвам случая.

— Безопасността се корени в хората, а не в техниката. Всичко, което даден човек може да измисли, може да бъде надхитрено от друг човек. Разбира се, аз ще се възползвам от цялата апаратура по сигурността, която е инсталирана там, плюс няколко мои добавки. Машините и телените огради помагат. Но ти и останалите ще бъдете охранявани от моите хора, Брайън. Ето, това е безопасност.

— Вече се чувствам по-спокоен — рече Брайън и наистина бе така.

— Тогава си остани в това състояние — рече влизащата в стаята д-р Снеърсбрук. — Денят ще бъде напрегнат, независимо дали го съзнаваш или не. Най-много пет часа — и после по гръб. Ясно?

— Имам ли избор?

— Не. — Усмивката й смекчи донякъде властния тон на заповедта. — Ще ти дам няколко дни, за да навлезеш в работата си. Това време ще ми е необходимо да преместя моята техника в лазарета на „Мегалоуб“. След като повече няма да идваш в болницата, ще правим сеансите с машината там. Да видим дали ще можеш да получиш достъп до цялата онази памет от техническо естество, която ще ти потрябва. А сега — пази се.

— Добре, докторе, не се безпокой.

— Готов ли си? — попита майор Ууд, веднага щом тя си тръгна.

— Чакам само заповед.

— Правилно поведение. Прави, каквото казвам, и ще пристигнеш невредим, а и ще си останеш такъв. Сержант!

Сержантът влезе в стаята миг след отсечената заповед и подаде на майора един от двата грозни, къси автомата, които носеше. Беникоф взе куфара на Брайън и компютъра и всички излязоха.

Макар на това пътуване да му липсваше помпозността на прехвърлянето до болницата, осъществено от морската пехота, всичко се извършваше с висок професионализъм. Взвод войници зае мястото си, обгради ги, докато вървяха по коридора; други се движеха пред и зад тях. Офицерският паркинг бе освободен от всички коли — въпреки протестите от страна на най-високи чинове, а по средата му чакаше голям транспортен вертолет, чийто витла вече се въртяха. Той излетя в мига, в който всички се качиха. Бързи щурмови вертолети кръжаха над тях, докато се издигаха, за да наберат височина, преди да се насочат над залива към криволичещите улици и жилищните квартали на Сан Диего. Следваха магистралата в западна посока, сетне завиха и се издигнаха още повече, за да прелетят над планините. Бе хубав, слънчев ден, със сякаш безкрайна видимост.

Излязъл най-сетне от болницата, Брайън бе с приповдигнат дух и самочувствие. Гледката му харесваше: първо — скалистите и голи планини, сетне — изпепелените цветове на пустинята зад тях. Прелетяха над сградите и игрищата за голф на Борего Спрингс, сетне поеха над пустинята. Безжизнените, сурови земи се изнизаха под тях, а после отпред се видя зеленина. При спускането охраняваният район с ниски сгради и зелени площи започна да наедрява; кацнаха меко на вертолетната площадка. Щурмовите вертолети пикираха в последен охранителен маньовър и отбръмчаха, проследени автоматично от радара за противовъздушна защита. Един войник отвори вратичката на вертолета.

Брайън слезе без всякакви опасения, без страх. Никога нямаше да си спомни какво му се бе случило тук, но бе уверен, че то нямаше да се повтори на същото място. Онова, което желаеше най-силно, бе да се залови за работа.

— Искаш ли да видиш жилището си? — попита майорът.

Брайън поклати глава:

— По-късно, ако не възразяваш. Първо — лабораторията.

— Ти командваш. Личните ти вещи ще бъдат отнесени в стаята ти. Днес ще те разведа из района, за да могат войниците да те видят.

— Няма ли да има нужда от карти за самоличност?

— Всички останали трябва да ги имат в изобилие. Ти обаче — не. Цялата система за сигурност е подчинена на една цел — да бъдеш в безопасност. Надявам се, че ще опознаеш хората ми. Добър екип са. Но сега по-важното е те да те опознаят. Почакай само за миг, връщам се веднага и започваме.

Той пое забързан към сградите. Бен посочи с ръка.

— В онази постройка е лабораторията. Голямата със златистите прозорци. Твоят личен вход е отзад.

— Изглежда страхотно. Знаеш ли, нямам търпение да получа на мое разположение по-голяма компютърна мощ, да вкарам в действие програмите, описани в бележките. Вече съставих няколко въвеждащи програми на преносимия компютър, но той просто не е пригоден за задействане на всичко онова, от което се нуждая. Трябва ми по-скоростна машина от преносимия. И много повече памет. Използвам някои много обширни бази данни, които паметта на компютъра трябва да поддържа. Без памет не може да има знание. А без знание не може да има интелигентност, аз ли не го знам!

— Нима искаш да кажеш, че интелигентността е само памет? — попита Бен. — Не мога да повярвам.

— Е, нещо такова, но без „само“. Моето мнение е, че човек трябва да притежава две неща, за да може да възникне мисълта — и двете се основат на паметта. Първо са ти необходими процесите на обработка — програмите, които вършат същинската работа. И второ — необходим ти е материалът, с който тези програми ще работят — това е познанието, записите от натрупания опит. А и самите програми, и познанието, което те използват, трябва да се съдържат в паметта.

— Не мога да го оспоря — рече Беникоф. — Но сигурно човек се нуждае и от още нещо, освен от чисто механичните процеси. Онова аз, което е моето аз, сигурно си съществува, дори и когато не използвам паметта си.

— Каква е ползата от някакво си аз, ако то на практика не върши нищо?

— Ами без него човек ще бъде просто един компютър. Ще работи, но няма изпитва нищо. Ще говори, но няма да разбира. Мисленето със сигурност е доста по-сложно от простата обработка на паметта. Сигурно съществува нещо, което да предизвика желанието, намерението, сигурно има и нещо, което да оцени постигнатото и сетне да поиска още повече. Нали разбираш — онзи носител на духовността — нещо, който сякаш е в центъра на главата ми — той разбира за какво всъщност става дума, той е наясно със съществуването си и с това, което може да постигне.

Доли не е единственият суеверен човек на този свят, помисли си Брайън.

— Духовност, глупости! Не вярвам, че се нуждаем от подобно нещо. Машината няма нужда от някаква магическа сила, която да я накара да свърши каквото и да е. Защото всяко моментно състояние е достатъчна причина да се премине в следващото. Ако в главата ти наистина съществува подобен дух, то той само ще ти се пречка в краката. Съзнанието е просто онова, което мозъкът върши. Трудността е там, че независимо колко са напреднали технологиите, не можем да направим точно копие на човешкия мозък.

— Защо не? Мислех си, че си се заел тъкмо с това.

— Грешиш тогава. Ние трябва само да създадем части, които имат сходни функции, а не точни копия.

— Но щом не можеш да копираш всички детайли, то той няма да може да мисли по същия начин, нали така?

— Не съвсем. Но какво значение има, след като той ще върши онова, което трябва? Целта на моето изследване е да се открият общите принципи, общият модел на действие. А после щом машината е в състояние да се обучава в онова, което трябва, то тя ще запълни сама липсващите подробности.

— Вижда ми се ужасно сложно. Подкрепям те, но не ти завиждам за работата.

Майорът се върна и ги поведе към сградата. Когато приближиха, часовият на входа се изпъна. Но вместо да гледа право напред, според устава, той се обърна, докато минаваха, и се взря отблизо в Брайън, за да го запомни.

— Ще ви въведа вътре — рече майор Ууд и подаде на Брайън идентификационна гривна, — но първо бих искал да сложиш това и да го носиш винаги. Тя е водонепроницаема и почти неунищожима. Надявам се, че няма да имаш нищо против. След като я закопчея веднъж, за да се свали трябва да бъде прерязана. Не може да се отключи.

Брайън я обърна и видя, че върху нея бе гравирано името му.

— Има ли някаква специална причина за това?

— Съществена. Стиснеш ли я веднъж и аз ще се появя моментално, независимо кой час на денонощието е. Ако я стискаш по-дълго от секунда, се задейства аларменият сигнал и настава истинският ад. Ясно ли е?

— Ясно. Закопчавай.

Ууди постави гривната върху китката на Брайън, съедини свободните краища и те се затвориха с изщракване.

— Опитай — рече той и отстъпи назад. — Малко по-силно, толкова леко стискане може да се получи и случайно. Така. — Пейджърът му изпиука рязко и той го изключи. — Така е добре. А сега ще ти покажа новата лаборатория, надявам се, че не страдаш от клаустрофобия.

— Аз поне не знам. Защо?

— Видях лабораторията, където си работил преди. От гледна точка на безопасността тя е пълен провал. Прекалено достъпна във всяко отношение. Сега ще разполагаш с чисто нова. Само с един вход. Напълно самостоятелно електрозахранване и пречистване на въздуха. И в по-голямата си част — под земята. Това, което виждаш пред себе си, е вратата. Повечето техника е инсталирана.

— Тук случихме — рече Бен. — Открихме един руски инженер, който никога не е напускал Русия, не е излизал дори извън Сибир. Не бе и мислил да работи тук, преди да се свържем с него. Няма абсолютно никаква възможност да е компрометиран от някоя агенция за промишлен шпионаж.

— Ще го доведа — рече майорът. — Почакайте един миг тук.

Той отвори отключената врата, влезе и след малко се върна, придружен от висок младеж с дълга руса брада.

— Това е Евгени Белоненко, който инсталира всичко тук. Евгени, това е Брайън Делейни, твоят шеф.

— Много ми е приятно — отвърна той със силен руски акцент. — Много хубави машини имате тук, най-добрите. Мога ли да смятам, че сте готови да пристъпим към работа веднага?

— Няма да е лошо.

— Харашо. Добре. Инсталирах тук тази машина за сравняване. Чудесна машина! Никога преди не бях я виждал, но схемите са ясни и пълни. Първо да настроим входа за данни…

Евгени отвори една метална пластина върху вратата и се зае с контролния панел. След като свърши, затвори вратата на лабораторията и посочи изрязания в пластината отвор с черни очертания.

— Бъдете така добър да докоснете с пръст ето тук, мистър Брайън Делейни. Добре!

Зелената лампичка на отвора премигна и сетне светна червено.

— Заключено! — рече Евгени, затвори пластината и бутна неподдаващата врата. — Заключена е и само ти можеш да я отвориш, защото шифърът й съответства на твоята ДНК. Същото се отнася и за контролния панел за достъп: само ти можеш да го отвориш, за да промениш кода на ДНК.

Той мушна пръст в отвора, лампичката премигна, но продължи да свети в червено. Когато обаче Брайън го докосна с пръст, светна зеленият индикатор и вратата се отключи с изщракване. Той я отвори и всички влязоха.

Евгени сочеше въодушевен техниката, която бе инсталирал — последни модели компютри. Брайън се огледа, но не можа да познае повечето от машините: първата му работа щеше да разбере възможностите им. От големия прозорец се разкриваше чудесна гледка към пустинята.

— Нали каза, че лабораторията е под земята? — попита той.

— Така е — отвърна Бен. — Това е телевизионен екран с висока разделителна способност — 5000 линии. Камерата е монтирана на стената отвън. Екранът се намираше в стаята на президента на фирмата, но си помислих, че тук ще намери по-практично приложение.

— Така е, благодаря.

— Ще ви оставя — рече майор Ууд. — Би ли ме пуснал да изляза, Брайън? Ти си единственият, който може да отваря тази врата. Може и да е досадно, но е дяволски добре за безопасността.

— Нямам оплаквания. И благодаря за стореното.

— Това ми е работата. Тук ще си на сигурно място.

— О’кей. Тогава най-добре е да се захващам със старите си идеи за ИИ. Искам да кажа не моите, а идеите, върху които е работел старият Брайън.

Много от скиците бяха записани на език, който не познаваше. Сигурно бяха на някакъв компютърен език, който по-раншният му аз, старият Брайън, бе създал за целта.

Брайън отиде до компютъра, извади GRAM-а от джоба си и го включи. Екранът оживя и компютърът заговори с чист, контраалтов тембър.

— Добро утро. Вие ли ще управлявате тази машина?

— Да. Името ми е Брайън. Говори с по-плътен глас.

— Така по-добре ли е? — рече компютърът с дълбок баритон.

— Да. Придържай се към него. — Обърна се към Евгени. — Изглежда добър, а?

— Наистина е добър. Последен модел. В Русия струва милиони, само че не може да се намери. Като се върна и разкажа на хакерите11 в Томск какво съм видял и правил, ще им се съберат очите. Ако нямаш нужда от мен, да вървя — трябва да свърша още нещо.

— Добре, ако имам въпроси, ще те извикам.

— Същото се отнася и за мен — добави Бен и погледна часовника си. — Минаха четири часа, откакто започнахме това пътуване, което означава, че сме стигнали крайния срок.

— Какво искаш да кажеш?

— Напомням ти за заповедта на д-р Снеърсбрук за това кога да спреш работа и да лягаш. Не се приемат никакви извинения — така каза тя, но няма причини да не си легнеш с преносимия компютър.

Брайън знаеше, че няма смисъл да протестира. Хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед на лабораторията, сетне отключи вратата и всички излязоха. Майор Ууд чакаше отвън.

— Тъкмо идвах да те взема — рече той. — Обади ми се д-р Снеърсбрук и нареди, ако още не си в стаята си, да те отведа там моментално.

— Тъкмо натам отивахме — рече Брайън и вдигна ръце в знак, че се предава. — Дългата ръка на докторката стига навсякъде.

— Не се съмнявай в това — съгласи се Бен. — Ще се видим утре.

Брайън се изненада, че бе настанен в сградата, заемана от войниците.

— Точно в средата на постройката — рече Ууди. — Отвсякъде си обграден от старите муцуни, да не говорим за постовите. Стигнахме.

Апартаментчето бе малко, но удобно: всекидневна, спалня, кухня и баня. Компютърът му бе на работната маса, багажът му бе разопакован.

— Когато поискаш да вечеряш, само вдигни телефона и ще ти донесат. Тази вечер ще има руло от месо — добави майорът, докато затваряше вратата.