Опцията на Тюринг

5.

18 февруари 2023

Беникоф чакаше Снеърсбрук пред операционната.

— Имате ли минутка свободно време, докторе?

— Да, разбира се. Тъкмо ще ми кажете какво става при вас…

— Можем ли да продължим в кабинета ви?

— Чудесно. Имам нова кафе-машина. Тъкмо ще я изпробвам. Донесоха я тази сутрин и вече ми я инсталираха.

Беникоф затвори вратата на кабинета, обърна се и повдигна учудено вежди при вида на месинговата машина.

— Стори ми се, че казахте нова?

— Нова за мен. Тая чудесия сигурно е отпреди най-малко девет-десет години. Такива просто вече не се произвеждат.

— И правилно!

Беше висока шест фута — една внушителна, блестяща камара от вентили, тръби, занитени плочки, цилиндри и увенчана от бронзов орел с широко разперени криле. Д-р Снеърсбрук завъртя някакво кранче и от стърчащата тръба засъска пара.

— Еспресо или капучино? — попита тя, докато сипваше ароматно смляно кафе в резервоара с черна дръжка.

— Еспресо, с лимон.

— Личи си, че не сте тук от вчера. Не може да се пие по друг начин. Нещо ново за крадците?

— Нищо, и то с главна буква. ФБР полицията и дузина агенции продължават издирването денонощно. Издирена е всяка възможна следа, всяка подробност от случилото се онази вечер е най-щателно проверена. И нищо съществено не е открито, откакто разговаряхме за последен път. Кафето е чудесно. — Той отпи нова глътка и изчака и нейното да стане готово. — Това, за съжаление, е всичко, което съм в състояние да доложа. Надявам се, че новините ви за Брайън са по-добри от моите.

Ерин Снеърсбрук гледаше димящата тъмна течност, после сложи още една лъжичка захар и я разбърка.

— В общи линии добрата вест е, че е още жив. Но прекъснатите нерви влошават състоянието си с всеки изминал ден. Надбягвам се с времето и още не зная дали губя или печеля. Както знаете, след като дадено нервно влакно умре, остава една празна тръбичка. Ето защо имплантирах зародишни мозъчни клетки, които ще нарастват и ще заменят тези влакна. Манипулаторът ще инжектира също така малки количества от стимулиращия растежа на нервните клетки препарат гама-NGF, който ще накара аксоните на тези зародишни клетки да израстат по тръбичките. Тази техника е открита през 90-те години от изследователи, търсещи начин за лекуване на увреждания на гръбначния мозък, които винаги завършвали с постоянна парализа. Ние лекуваме мозъчните увреждания с този и с един друг препарат — SRS, който преодолява тенденцията при зрелите мозъчни клетки да се съпротивляват на инвазията на други нервни влакна, опитващи се да създадат нови връзки.

Беникоф се намръщи.

— Защо мозъкът се противопоставя, след като това е пречка за неговото самовъзстановяване?

— Интересен въпрос. Повечето от другите телесни тъкани имат отлични самовъзстановителни свойства, а и приемат добре други клетки, които предлагат помощ. Помислете си обаче за естеството на паметта. Тя се базира на прецизните взаимоотношения на невероятно фини връзки между влакната. Тези връзки издържат почти без да се променят в продължение на двайсет, петдесет, дори деветдесет години! Ето защо мозъкът си е изградил система от особени собствени защити, каквито липсват у другите видове тъкан, с цел да се попречи на най-естествените видове промени. Излиза, че предимството да имаш по-добра памет е по-важно от това да си в състояние да възстановяваш уврежданията.

Възстановяването на Брайън изисква време. Най-бавната част от целия процес ще бъде нарастването на прекъснатите нервни влакна. Това ще отнеме поне няколко месеца, дори при употребата на NGF, понеже не смеем да го използваме в големи дози. Препаратът предизвиква нарастване и на незасегнатите мозъчни клетки, а ако този процес не бъде стриктно контролиран, ще се стигне до разрушаване на онези части от мозъка, които все още работят! Да не говорим за риска от рак. Поради тези причини оздравяването на Брайън ще става много бавно.

— Ще продължите ли този процес?

— Не веднага; поне, докато не израснат новите нервни влакна. Когато това стане, ще трябва да разберем как функционират мозъчните клетки от двете страни на увреждането. А след като си го изясним, можем вече да мислим за повторното свързване на съответните чифтове.

— Но те навярно са милиони!

— Да, но няма да е нужно да се оправят всичките. Ще започна с най-лесните. Снопове нервни влакна, съответствуващи на най-простичките представи, характерни за децата. Ще му показваме картини с кучета, котки, столове, прозорци и хиляди подобни предмети. И ще търсим влакна, които се активизират при всеки отделен предмет. — Обзета от професионален ентусиазъм, тя за пръв път от много време забрави хроничната си преумора. — След това ще продължим с думите. Един средно образован човек използва около двадесет хиляди. Не са много, като си помислиш. Бихме могли да направим запис, за което ще ни трябва по-малко от един ден, и после да преминем към връзките между думите, групите, изреченията.

— Простете невежеството ми, докторе, но не виждам смисъл в това. Вече дни наред се опитвате да разговаряте с Брайън и… абсолютно никакъв опит за отговор. Изглежда той не чува нищо.

— Така изглежда, но в момента това не е Брайън. Той е просто един разнебитен мозък, една съвкупност от несвързани помежду си късчета. Задачата ни е именно да открием какво представляват тези късчета и да ги свържем наново. Това е същността на цялата ни работа. Ако искаме да построим наново съзнанието му, първо трябва да се върнем назад и да възстановим отделните части, за да можем да ги интегрираме и да съединим с мостове спомените му. Като резултат в тази насока днес беше един добър ден. Научихме много неща за ранните училищни години на Брайън — най-важният формиращ период, определящ бъдещия му живот. Истински късмет е, че вашите хора откриха неговия училищен психиатър, който пристигна тук от Орегон, където преподава. Казва се Рийн Гимъл. Запознал се с Брайън още в първия ден, в който момчето отишло на училище, и впоследствие се виждали редовно. Освен това, имал е много разговори с бащата на момчето. Даде ни прекрасни сведения.

— Нещо лошо ли се е случило, д-р Гимъл? — попита Пади, опитвайки се безуспешно да прикрие тревогата в гласа си. — Тръгнах веднага щом ми се обадихте.

Гимъл се засмя и поклати глава.

— Тъкмо обратното — новините са добри. Когато разговарях с вас и съпругата ви за последен път, спомням си, че ви казах да бъдете търпеливи и че на Брайън му е необходимо време, за да се приспособи към съвършено новия за него живот. Всяко дете, изтръгнато от своето малко градче, и то от чужбина, и попаднало на другия край на света, се нуждае от време, за да привикне с всички промени. Когато направих моята оценка, бях сигурен, че Брайън ще има проблеми, и бях готов за най-лошото. Скоро открих, че е бил тормозен и отхвърлен от връстниците си в Ирландия, които му се подигравали и — извинете ме за думата — го наричали „копеле“. И което е още по-лошо, чувствувал се е отхвърлен и от страна на най-близките си роднини след смъртта на майка си. Сега се срещам с него веднъж седмично и правя всичко възможно да му помогна да се приспособи. Радостното е, че му е нужна все по-малко и по-малко помощ. Трябва да признаем, че не е много общителен по отношение на съучениците си, но това ще се оправи с времето. Що се отнася до работата му в клас, едва ли може да се желае нещо по-добро. С много малко усилия от страна на учителите, от слаб ученик сега се е превърнал в отличник по всички предмети.

— „Усилия“ звучи зловещо. Какво имате предвид?

— Може би не употребих най-точната дума за случая. Струва ми се, че „награда за усилията“ го изразява по-добре. Както добре знаете, опитните учители не пропускат да забележат и поощрят доброто държание и добрата работа. Всъщност става дума за позитивно насърчаване — една техника с доказан ефект. Обратното — изтъкването на неуспехите — не постига почти нищо, освен насаждане на чувство за вина, което в повечето случаи води единствено до непродуктивност. В случая с Брайън компютърът се оказва ключът към решаването на всички проблеми по обучението му, които той срещаше. Четох сведенията — можете да ги видите, ако желаете — за постиженията му през изминалите една-две седмици…

— Сведения? Боя се, че не разбирам.

Гимъл смутено нареждаше и пренареждаше кламерите по бюрото си.

— В това няма нищо необичайно или незаконно. Обикновена практика в повечето училища. Всъщност това е задължително изискване тук, в Университета за свободна инициатива. Вероятно сте го прочел в договора си за работа, когато сте го подписвал.

— Едва ли. Бяха петдесет страници със ситен шрифт.

— Какво беше мнението на вашия адвокат?

— Не съм се съветвал с адвокат. По онова време живеех, така да се каже, в постоянен стрес. Искате да кажете, че към компютъра на всеки ученик в това училище има устройство, позволяващо проследяването и записването на всичко, което се въвежда?

— Общоприета практика; твърде полезно диагностично и възпитателно средство. В края на краищата, нали по времето на тетрадките са ги събирали за оценка? Можела се каже, че достъпът до компютрите на учениците е почти същото.

— Не мисля. Оценявали са учебни тетрадки, а не лични дневници. Но всичко това няма връзка с въпроса. Ще помисля за моралността на подобна съмнителна практика някой друг път. Сега говорим за Брайън. Та какво ви разкриха тези тайни записи?

— Един изключително необикновен и оригинален ум. ЛОГО, както знаете, е нещо повече от първия компютърен език, който децата научават. Той е много гъвкав, когато се прилага правилно. С удоволствие открих, че Брайън не само е решавал задачите за домашно, но когато е стигал до дадено решение, се е опитвал да състави метапрограма, включваща всички решения. Изобретил е база данни от правила АКО — ТО ТОГАВА за нуждите на своето собствено програмиране. Например, ако е нужен някакъв отговор, той вмъква няколко реда или код. И редактира по-късно. При ЛОГО това е много лесно — ако знаеш как, — защото разполагаш с всички инструменти. Например, докато другите ученици се учели да рисуват картинки, графични програми, използвайки ЛОГО, Брайън бил далеч по-напред от тях. Той запаметил и индексирал всеки един изобразителен фрагмент с променливи параметри, заедно с геометричните ограничения относно мястото на изображението. Сега неговите програми рисуват карикатури на съучениците му, и на мен в това число, в които приликата с прототипа е неоспорима. Те дори могат да менят изражението си. Това беше миналата седмица, а той вече е усъвършенствувал програмите си. Фигурите вече могат да вървят и да решават прости задачи направо на екрана.

Пади имаше за какво да мисли, когато вечерта се прибра у дома.

Беникоф и хирургът се сепнаха, когато вратата се отвори с трясък и на прага застана генерал Шорхт. Закопчаният с безопасна игла празен ръкав на куртката му се разлюля, когато той вдигна показалеца на лявата си ръка към Снеърсбрук.

— Вие. Ако вие сте д-р Снеърсбрук, тръгвайте с мен.

Лекарката бавно се обърна с лице към натрапника. Трябваше да вдигне глава нагоре за да срещне погледа на високия генерал. Не изглеждаше уплашена.

— Кой сте вие? — попита с леден глас.

— Кажи й — обърна се троснато Шорхт към Беникоф.

— Това е генерал Шорхт, който е…

— Достатъчно. Това е военен спешен случай и имам нужда от вашата помощ. В интензивното отделение има пациент на име Брайън Делейни, който е в голяма опасност.

— Това ми е много добре известно.

— Опасността не е от медицинско естество. Става въпрос за физическо нападение — опита се да обясни Беникоф, но генералът му даде знак да мълчи.

— После. Имаме съвсем малко време. Болничните власти ме информираха, че пациентът е твърде зле, за да бъде преместван.

— Точно така.

— В такъв случай трябва да се променят данните му. Ще дойдете с мен, за да направите това.

Снеърсбрук почервеня — не беше свикнала да й говорят по този начин. Малко преди да избухне, се намеси Беникоф.

— Докторе, нека набързо ви обясня. Имаме сериозни основания да смятаме, че когато са стреляли по Брайън, е имало и други убити. Щом генералът е тук, значи се е намесила агенцията за национална сигурност. Убеден съм, че скоро ще разполагаме с повече подробности, но ви моля да помогнете в този критичен момент.

— Да, разбира се. Елате с мен в стаята на сестрите.

Откакто бе влязъл в болницата, генералът очевидно си бе създал само врагове. Ядосаната главна сестра не желаеше и да чуе обясненията на Снеърсбрук, но в края на краищата лекарката успя да я убеди в сериозността на положението. Тя отпрати другите сестри, а Снеърсбрук — лекаря на персонала. Щом те тръгнаха, генералът се обърна към белокосата главна сестра, с която си размениха изпепеляващи погледи.

— Къде е сега пациентът? — попита той.

Тя се приближи до индикаторното табло и докосна една осветена цифра.

— Тук. Интензивно отделение. Стая 314.

— Има ли празни стаи на същия етаж?

— Само 330. Но тя е с две…

— Няма значение. Сменете номерацията на таблото така, че да показва, че Делейни е в стая 330 и че 314 е празна.

— Ще си имаме неприятности…

— Направете го.

Тя го направи — почти насила. Докато натискаше бутоните, в стаята влезе друга сестра, която се мъчеше да забоде отличителния знак върху престилката си. Шорхт кимна навъсено.

— Време е, лейтенант. Оставаш тук. Ние излизаме. Ако някой попита, пациент Брайън Делейни е в стая 330. — Главната сестра понечи да се обади, но той я възпря, като рязко вдигна ръка. — Лейтенант Дрейк е военна медицинска сестра с голям болничен опит. Всичко ще бъде наред. — Радиото му изписука, той го включи и се заслуша. — Разбрано. — Окачи го отново на колана си и се огледа. — Вероятно имаме на разположение около две минути. Слушайте, без да задавате въпроси. Ще излезем оттук и ще напуснем етажа. Лейтенант Дрейк знае какво да прави. Току-що научихме, че ще бъде направен опит за покушение върху живота на пациента. Искам не само да предотвратя това престъпление, но и да получа информация за вероятните извършители. Можете да ми помогнете, като излезете оттук. Ясно ли е?

Генералът тръгна пръв: възражения нямаше. Сестра Дрейк стоеше почти в положение „мирно“, докато те бързаха по коридора към стълбището и напуснаха етажа. Едва когато се скриха, тя си пое дълбоко въздух и се отпусна. Оправи престилката си и застана пред огледалото на стената, за да провери дали бонето й е поставено както трябва. Когато се обърна, едва не извика от изненада — пред бюрото стоеше млад мъж.

— Какво обичате… докторе? — попита тя. Беше облечен в бяла престилка и от джоба му висеше електронен стетоскоп.

— Нищо особено. Просто минавах. Срещнах някакви разтревожени посетители, които питаха за Брайън Делейни. Нов пациент? — Той се наведе и почука с пръст по индикаторното табло. — Това той ли е?

— Да, докторе. Интензивно, стая 330. Състоянието му е критично, но стабилно.

— Благодаря. Ще им кажа, като изляза.

Сестрата му се усмихна. Хубав, със загоряло лице, не повече от трийсет години, с черна чанта в ръка. Продължавайки да се усмихва, тя сложи ръка на кръста си и щом той й обърна гръб, натисна два пъти бутона на уреда, който приличаше на обикновена сигнална уредба.

Подсвирвайки си през зъби, младият мъж тръгна по коридора, зави и мина край стая 330 без да поглежда. Спря на следващия ъгъл, огледа се в двете посоки и пъргаво и безшумно се върна пред стаята. Не се виждаше никой. С ръка в черната чанта той рязко отвори вратата и видя празните легла. Преди да успее да реагира, двама мъже, по един от двете му страни, тикнаха дулата на автоматичните си пистолети в диафрагмата му.

— Каквото и да си намислил, не го прави! — каза по-високият.

— Здрасти! — отвърна младият мъж и пусна чантата, от която измъкна револвер със заглушител във формата на луковица.

Стреляха, за да го ранят, не да го убият. Бързи изстрели в ръцете и рамото. Още се усмихваше, когато падна по лице на пода. Преди да го сграбчат и обърнат, се чу приглушен пукот.

Изглеждаха доста смутени, когато Шорхт се вмъкна дебнешком в стаята.

— Сам го направи, сър, преди да успеем да го спрем. Единичен изстрел в гърдите с експлозивен куршум. Отвори си страшна дупка. Нищо не е останало за закърпване — дори тук, в болницата.

Ноздрите на генерала се разшириха и гневният поглед, с който порази първо единия, после другия като с оръдейни изстрели, бе по-красноречив от всякакви упреци. В него се четеше заплахата от мъмрене, разжалване, разбити кариери. Той обърна и изтрополи навън, където го чакаше Беникоф.

— Обади се на ФБР за трупа. Изяснете всички факти.

— Добре. Сега ще ми кажете ли каква е цялата тая работа?

— Не. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. А ти вече знаеш достатъчно. Ще ти кажа само, че вероятно става дума за нещо много по-голямо, отколкото допускахме. Няма да позволим подобно нападение да се повтори. Ще поставим денонощна охрана, докато състоянието на пациента позволи преместването му. Ще го махнем от тази болница и ще го закараме на Острова на идиотите, от другата страна на залива — на Коронадо. Не обичам флота, но поне са военни все пак. Надявам се, че ще съумеят да опазят един-единствен човек в тяхната болница в най-голямата военноморска база на света.

— Няма съмнение. Но трябва да ме запознаете с обстоятелствата, предхождащи този опит за убийство. Иначе моето собствено разследване ще бъде компрометирано.

— Когато му дойде времето, ще бъдеш информиран — каза с леден тон генералът.

Но Беникоф не се предаваше; гласът му бе не по-малко студен от този на генерала.

— Това не ме задоволява. Ако хората, стоящи зад всичко това, са същите, които простреляха Брайън, аз трябва да го знам. Кажете ми.

Генерал Шорхт дълго се колеба, преди да се реши.

— Ще научиш само абсолютния минимум. Имаме информатор в една престъпна организация. Разбрал е за подготовката на това убийство и се свърза с нас при първия удобен случай. Знае само, че убиецът е бил нает, но не му е известно от кого. Ако научи и това, ще бъдеш уведомен. Доволен ли си?

— Да. Стига да не забравите.

Беникоф отвърна със слънчева усмивка на изпълнения с омраза поглед на генерал Шорхт, обърна се и си тръгна. Намери Снеърсбрук в кабинета й, затвори и заключи вратата преди да й разкаже какво се бе случило.

— И никой все още не знае кой стои зад този опит за убийство и защо е предприет? — попита тя.

— Ясно е защо. Този, който е откраднал изкуствения мозък и документацията, иска да има монопол върху тях и да няма никакви свидетели. Целта им е била да накарат Брайън никога да не проговори.

— В такъв случай… да видим как можем да осуетим плановете им. Преместването на Коронадо няма да стане лесно, нито пък много скоро. Брайън не е в състояние да издържи, а и аз не желая да се прекъсва оздравителния процес. Както споменах, това е битка с времето. Тъй че ти и твоят противен генерал ще трябва да измислите как тази болница да стане сигурно място.

— Ще остане очарован от идеята ти. Ще изпия още едно кафе, преди дори да помисля да застана пред него.

— Заповядай. Но аз трябва да се връщам в операционната.

— Ще дойда с теб и ще стоя там, докато не разбера каква система за сигурност е изобретил генералът.