Опцията на Тюринг

30.

12 септември 2024

— Нима не разбираш, че мина вече цяла седмица? — рече Брайън. — Цяла проклета седмица, откакто доказах за радост на всички, че този събиращ буболечки негодник е произведен от същите хора, които откраднаха моя ИИ. И, което за теб може би няма голямо значение, но за мен е дяволски важно, — от същите хора, които ме простреляха и отнесоха половината ми глава. И през цялата тази седмица не бе предприето нищо.

— Това не е съвсем вярно — рече Бен тихо и доколкото можеше внимателно. — Разследването продължава. Може би повече от осемдесет агенти са включени в него по един или друг начин…

— Не давам и пет пари, дори ако са включени цялото ФБР и ЦРУ. Кога ще бъде направено нещо?

Бен не отвърна, само сръбна от бирата си. Намираха се в жилището на Брайън повече от час, в очакване на обещаното обаждане. Всички бяха настръхнали поради закъснението. Бен неведнъж обясни всичко бавно и внимателно. Ала Брайън бе изгубил търпение и това бе разбираемо. Напрежението започна да нараства от мига, в който се разкри, че „Диджит Тек“ произвежда ИИ, използвайки неговия проект. Очакваше нещо да се случи, да се появи някакъв пробив. В лабораторията му не се вършеше нищо, а и самият той не си помагаше никак с това, че си разбърка трета, смъртоносна на вид „маргарита“21.

След като един от ефрейторите в клуба му бе показал как да приготвя коктейла, той нямаше спиране. Вдигна чашата и тъкмо отпиваше солидна глътка, когато телефонът иззвъня. Преглътна бързешком, блъсна чашата върху масата и откачи апарата от колана си. Закашлян, едва успял да си поеме дъх, той отговори на обаждането.

— Да — продължи да кашля силно. — Бихте ли повторили отново? Добре. — Избърса очите и устните си с носна кърпичка и най-сетне се успокои. — Разбрах, съвещание след десет минути, прието.

— Да вървим — рече с голямо облекчение Бен, остави чашата си и се изправи. Когато излязоха от външната врата на помещението, се сблъскаха с майор Ууд и един взвод войници, които ги очакваха.

— Това излизане навън не ми се нрави — рече остро майорът.

— Няма да ходим кой знае колко надалеч — отвърна Бен. — Само до административната сграда, която, както сам виждаш, е в края на алеята.

— И е дяволски близко до външния портал, почти се вижда от пътя.

— Майоре, обясних ти това и преди. Няма друг начин. Трябва да използваме съвещателната зала. Всички ни помагат. Следвайки твоите инструкции, работещите в „Мегалоуб“ бяха освободени да си вървят по обяд. Техниците провериха залата и цялата сграда. Какво още би могло да се желае? Противовъздушна батарея?

— Вече разполагаме с такава. Противовъздушни ракети са инсталирани върху покривите на четирите сгради. Хайде.

Навсякъде се виждаха тежковъоръжени войници — дори и готвачите бяха изтеглени заради операцията от кухнята и се бяха включили в охраната. Макар до административната сграда да имаше само неколкостотин метра, майорът настоя да отидат дотам с бронетранспортьор.

Брайън никога не бе влизал в заседателната зала на „Мегалоуб“ и затова се огледа с любопитство. Бе мебелирана разкошно; картината на Ван Гог на стената сигурно бе оригинал. Приглушено осветление, дебели килими, махагонова заседателна маса, с подредени около нея столове. Самата маса бе отдръпната встрани от панорамния прозорец, който се простираше върху цялата отсрещна стена. Оттук, от петия етаж се разкриваше великолепна гледка към пустинята и към планините отвъд нея.

— Тъкмо навреме — рече Бен, като погледна часовника си. Още докато изричаше тези думи, пустинната гледка изчезна и на нейно място се появи друга заседателна зала. Чак тогава Брайън разбра, че цялата стена бе телевизионен екран с висока разделителна способност, образът върху която се получаваше от триизмерни, управлявани от човешки поглед камери, пуснати наскоро в производство.

Макар да изглеждаше, че всички се намират в една зала, конференцията се провеждаше практически върху територията на целия континент — от Сан Диего до Капитолия. Масата, около която седяха другите, се намираше на равнището на масата в „Мегалоуб“ — така, че сякаш се образуваше една-единствена маса, около бяха насядали всички. Очевидно са били въведени стандарти за височината и дължината на масите, използвани за телеконференции, помисли си Брайън. Седнаха.

— Брайън, мисля, че не сте се срещали с агент Маниъс, който води разследването от страна на ФБР още от първия ден.

— Радвам се, че най-сетне се запознахме, Брайън.

— Здравейте — това бе единственото, което Брайън успя да изрече. Нали всъщност в момента не се срещнаха… или напротив? За разлика от него агентът очевидно бе свикнал с подобни неща.

— Ще ни въведеш ли в течение на нещата, Дейв? — попита Бен.

— Нали за това става дума? Вие сте получили копия от цялата получена информация. Има ли въпроси?

— Разбира се, че има — сопна се още ядосаният Брайън. — Не е ли крайно време да се предприемат действия, да бъдат задържани онези престъпници?

— Да сър, времето наистина дойде. Тъкмо затова провеждаме това съвещание.

— Добре — рече Брайън и се отпусна на стола си; част от напрежението, натрупано през последните дни, спадна.

— Нека ви информирам докъде сме стигнали до този момент. Притежаваме вече всички архиви на компанията „Диджит Тек“, както и най-новите досиета на всички, работещи в нея. Дойде време, когато вече не можем да получим нищо от обществени или частни архиви. Имаме също така чувството, че ще е неразумно да продължим още наблюдението си върху компанията. Нашите хора са много опитни професионалисти, но с всеки изминал ден се засилва вероятността дейността им да бъде случайно разкрита. Ето защо решихме, че днес в четири следобед ще е най-подходящият момент да извършим операцията. — Брайън погледна часовника си, оставаха още четирийсет и пет минути. — Агент Ворски ще ви обясни какво ще се прави.

Ворски им кимна — беше мършав мъж с изправена, военна стойка. Той погледна бележките си върху масата.

— В момента имаме четирима агенти, внедрени в завода.

— Толкова много? — попита Бен. — Сигурно ще събудят подозрение.

— Да, сър, така би станало, ако отлагаме. Имаме една агентка в управлението, за която знаете. Преди два дни имаше случай на леко хранително отравяне, в резултат на повреда в хладилния камион, обслужващ завода. Агенцията по заетостта, използвана от „Диджит Тек“, вече разполагаше с имената на нашите агенти в списъците си.

Никой не попита как така се бяха случили тези инцидентни отравяния, затова и Брайън не отвори уста.

— Планът е много прост, доказал своите качества в миналото. Точно в четири ще се включи противопожарната сигнализация и всички ще бъдат помолени да напуснат сградите. Веднага щом това стане, двама агенти ще застанат на пост в управлението, за да възпрепятстват достъпа до всякакви файлове или архиви, а други двама ще завземат изследователската лаборатория. Екипът, който ще нахлуе, ще носи ето такива шлемове, така че ще можем да следим всяка фаза на операцията.

Агент Ворски вдигна един шлем и го сложи на масата. Изглеждаше като бейзболна шапка от черна пластмаса с монтирано над козирката фенерче.

— Направени са от много здрава пластмаса, за да защищават главите на онези, които ги носят. Но по-важни са многопосочните камери, монтирани върху тях. Те работят напълно независимо от носителя си. Изображението се стабилизира от лазерен жироскоп и се управлява от операторите тук. Няма значение в каква посока се движи човекът или накъде ще завърти глава — ние ще изберем онази картина, която ни е необходима.

Той завъртя шлема надолу и нагоре, обърна го бързо, но обективът си оставаше постоянно насочен към екрана.

— Разполагаме с шест отделни щурмови екипа и във всеки от тях по един човек ще носи от тези камери. Тези шест изображения ще се появят на екраните ни. Нашите режисьори ще увеличат най-важната картина, ще можете да чувате и съпровождащия я звук. Всички останали изображения разбира се ще бъдат записани за по-сетнешно проучване. Това, което ще направим засега, ще е да ви дадем възможност да наблюдавате операцията в реално време.

— Има ли въпроси? — попита Маниъс. — Остана ми само време да ви съобщя какво ще предприемем. Първо ще защитим цялата екипировка и архивите, за да не може да бъде унищожено нищо. Сетне всички работещи там — както и четиримата отсъстващи по болест — ще бъдат задържани и разпитани. Имаме да им зададем маса въпроси и съм убеден, че ще получим отговорите на всички от тях. Вече започна броенето на десетте минути до началото.

Другата заседателна зала изчезна и на нейно място се появиха шест съвсем безинтересни картини. Двете сигурно бяха снимани в затъмнени фургони, защото контрастната черно-бяла картина очевидно бе дело на инфрачервени камери. Картината в горната дясна част показваше храсталак и листа на дървета; трите останали бяха тъмни. Брайън ги посочи:

— Да не би камерите да са повредени?

— Навярно са изключени. Вероятно са на агенти, намиращи се в коли или на публични места. Не искат още да привличат вниманието, като наложат тези шапки а ла Мики Маус.

Когато до началото на акцията останаха две минути, картините се пооживиха. Сега вече работеха всички екрани, два от тях показваха изображения, заснимани от движещи се автомобили. Всички щурмови екипи вече се съсредоточаваха около завода.

Когато броенето стигна до нула, събитията се ускориха неимоверно. Чу се воят на пожарната сигнализация. Камерите още бяха насочени от операторите напред спрямо носещите ги агенти, но образът от някои подскачаше, което означаваше, че хората, върху чиито шлемове бяха, тичат. Врати се отваряха със сила, чуваха се викове на изненада, твърди заповеди да се запази спокойствие.

После неочаквано едно от изображенията бе увеличено и показа агент, който връхлетя през една врата. Вътре група мъже бяха изправени до стената с вдигнати ръце. Срещу тях стоеше мъж с оръжие в ръка, очевидно бе агент, защото останалите просто го подминаха бързо.

— Това е електронна лаборатория — рече Брайън.

Картината на лабораторията се сви и на нейно място се появи уголеменото изображение на мъже, които нахлуваха през друга врата. Изплашена жена се опитваше да ги спре.

— Какво е това? Не можете да влизате там, кои сте вие?

— ФБР. Отдръпнете се настрани.

Ръка се протегна и отвори вътрешната врата. Тя навярно бе звукоизолирана, тъй като сивокосият мъж, седнал зад голямото писалище, продължи да набира някакъв телефонен номер и дори не вдигна поглед. Камерата навлезе още по-навътре в стаята, преди той да чуе нещо и да погледне към нея, оставяйки телефона.

— Къде е този пожар? И какво търсите в кабинета ми?

— Няма пожар, мистър Томсън.

— Тогава махайте се оттук, веднага!

— Вие ли сте мистър Томсън, изпълнителен директор на „Диджит Тек“?

— Ще повикам полиция — рече Томсън и хвана телефона.

— Ние сме полицията. Ето документите ми.

Томсън погледна значката, след което бавно остави телефона.

— Добре, значи сте от ФБР. А сега ми кажете какво, по дяволите, търсите тук.

Той се отпусна на стола си и пребледня. Изглежда му стана зле.

— Вие ли сте мистър Томсън?

— Името ми е написано на вратата. Ще благоволите ли да ми кажете какво става тук?

— Първо, трябва да ви съобщя какви са правата ви.

Томсън изслуша мълчаливо как агентът му чете правата от картончето си. Чак когато свърши, той отново повтори въпроса си.

— Вашата фирма и вие самият сте предмет на разследване…

— Това е очевидно, по дяволите! По-добре ми кажете какво целите.

— Имаме достатъчно причини да смятаме, че човек или повече хора от тази фирма са замесени пряко в криминално деяние, извършено на 8 февруари тази година в „Мегалоуб Индъстрис“.

— Не знам за какво…

Всичко стана с ужасяваща бързина. Последва чудовищна експлозия, изви се пламък, последван от дим.

Силни викове, някой пищеше.

Картината се залюля лудо, показа пода, стените, сетне се завъртя.

Увеличено бе друго изображение, виковете продължаваха, докато камерата бързо навлезе от коридора в стаята.

Кабинетът бе направо разсипан, мъжете кашляха от изпълнилия го дим.

— Санитар! — извика някой. Агентите се изправяха на крака. Камерата се движеше из стаята, но в един момент се фокусира върху бялата стена.

— Кръв — рече Беникоф. — Какво, по дяволите, стана там?

И други гласове крещяха същия въпрос. Камерата се люшна на една страна, явно се отдръпна пред изтичалите покрай нея санитари, сведе се към телата на пода. Миг по-късно към нея се обърна агент с почерняло от дима лице, върху челото му се стичаше кръв.

— Бомби. В телефоните. Онзи върху писалището бе много близо до нас, двама от хората ми са тежко ранени. Но заподозреният носеше личния си телефон на колана.

Агентът се поколеба, сетне мрачно въздъхна дълбоко:

— Всъщност е разкъсан на две. Едва ли би могъл да бъде по-мъртъв.