Островът на доктор Моро

13. Преговори

Отново завих и се спуснах към морето. Открих, че горещият поток се разливаше върху буренясала пясъчна плитчина, където стъпките ми подплашиха множество раци и някакви дълготели многокраки твари. Отидох до самия край на солената вода и тогава се почувствувах в безопасност. Обърнах се и с ръце на хълбоците се загледах в гъстата зеленина зад себе си, в която обвитият в пара овраг се врязваше като димна пукнатина. Както вече споменах, бях твърде развълнуван и, честно казано, твърде отчаян, за да умра, макар че онези, които никога не са били в опасност, могат да се усъмнят в думите ми.

Тогава ми дойде наум, че имам още един шанс. Докато Моро, Монтгомъри и тяхната звероподобна сган ме преследват из острова, дали не мога да заобиколя по брега и да стигна до тяхното заградено убежище — да направя фактически флангов обход и после да разбия ключалката на малката портичка, може би с камък, изтръгнат от разнебитения зид, и да видя дали не мога да намеря нещо — пистолет, нож или бог знае какво — и да се отбранявам, когато се върнат? Във всеки случай беше една възможност скъпо да продам кожата си.

Отправих се на запад, като вървях досами водата. Залязващото слънце ме заслепяваше. Слабият тихоокеански прилив настъпваше и нежно къдреше повърхността на водата.

Подир малко брегът зави и слънцето се оказа от дясната ми страна. И тогава ненадейно, далеч пред себе си, съзрях отначало една, а сетне и още фигури да изскачат от храстите — Моро със сивата си хрътка, после Монтгомъри и още двама. Това ме накара да спра.

Те ме видяха и като размахваха ръце, тръгнаха напред. Стоях и ги наблюдавах как се приближават. Двамата Зверохора изтичаха, за да ми пресекат пътя към храстите навътре в острова. Монтгомъри също тичаше, но право към мен. Моро ги следваше по-бавно с кучето.

Накрая се съвзех от бездействието си, обърнах се към морето и нагазих във водата. Отначало беше съвсем плитко. Бях навлязъл тридесет ярда навътре, когато вълните ми стигнаха до пояс. Мяркаха ми се разни водни обитатели, които се разбягваха под краката ми.

— Какво правите, човече? — извика Монтгомъри. Обърнах се потопен до кръста и го загледах. Монтгомъри стоеше задъхан на края на водата,. От усилията лицето му бе яркочервено, дългата му сламена коса отметната назад, а увисналата му долна устна откриваше кривите му зъби. Моро тъкмо се приближаваше с бледо и решително лице и кучето, което водеше, залая насреща ми. И двамата носеха големи камшици. Зад тях от брега втренчено ме наблюдаваха Зверохората…

— Какво правя ли? Ще се удавя — отговорих. Монтгомъри и Моро се спогледаха.

— Защо? — запита Моро.

— Защото е по-добре, отколкото да бъда изтезаван от вас.

— Нали ви казах — рече Монтгомъри и Моро тихо му отговори нещо.

— Какво ви кара да мислите, че ще ви изтезавам? — попита Моро.

— Това, което видях — отговорих. — А и онези… там.

— Шт — рече Моро и вдигна ръка.

— Не, няма — казах аз. — Те са били хора: какво са сега? Аз поне няма да стана като тях.

Погледнах зад събеседниците си. На брега стоеше Млинг, прислужникът на Монтгомъри, и един от омотаните в бяло уроди от лодката. По-нагоре в сянката на дърветата видях дребничкия маймуночовек, а зад него още няколко неясни фигури.

— Какви са тези същества? — попитах, като посочих към тях и неколкократно повиших тон, за да ме чуят и те. — Били са хора, хора като вас самите, които вие сте инфектирали с някаква животинска зараза, хора, които сте заробили и от които все още се боите. Вие, които слушате — извиках, обръщайки се към Зверохората и им посочих Моро: — Вие, които слушате! Не виждате ли, че тези мъже все още се страхуват от вас, ужасяват се от вас? Тогава защо се боите от тях? Вие сте много…

— За бога — изкрещя Монтгомъри, — спрете, Прендик!

— Прендик! — извика Моро.

Двамата закрещяха заедно, сякаш за да заглушат гласа ми. А зад тях опулените лица на Зверохората се сведоха от учудване, обезобразените им ръце увиснаха, раменете им се прегърбиха. Тогава ми се стори, че те навярно се мъчат да проумеят какво говоря, да си спомнят нещо от своето човешко минало.

Продължих да викам, почти не помня какво. Че Моро и Монтгомъри могат да бъдат убити; че от тях не бива да Се страхуват; такава бе същината на онова, което се опитвах да втълпя на Зверохората и което в крайна сметка погуби самия мен. Видях как зеленоокият мъж в тъмните дрипи, който ме бе срещнал вечерта след пристигането ми, излезе измежду дърветата и другите го следваха, за да ме чуват по-добре. Накрая спрях да си поема дъх.

— Изслушайте ме за момент — каза Моро с твърд глас — и после говорете каквото си щете.

— Добре — отвърнах.

Той се окашля, замисли се и после извика:

— Латински, Прендик! Лош латински! Ученически латински. Но се опитайте да разберете. Hinon sunt homines, sunt animalia qui nos habemus10 … подложихме на вивисекция. Хуманизиращ процес. Ще ви обясня. Излезте на брега.

Изсмях се и казах:

— Добре измислено. Те говорят, строят къщи, готвят. Били са хора. Още малко и сигурно ще изляза на брега.

— Точно зад вас е дълбоко… и пълно с акули.

— Това е моят единствен изход — отговорих. — Бързо и сигурно. Незабавно!

— Почакайте! — Той извади от джоба си нещо, което проблесна на слънцето, пусна предмета до краката си и каза: — Това е зареден револвер. Монтгомъри ще стори същото. Сега ще се отдалечим от брега на безопасно според вас разстояние. Тогава излезте и вземете револверите.

— Не на мен. Имате и трети.

— Искам да обмислите, Прендик. Първо, никога не съм ви викал да дойдете на този остров. Освен това, ако сме искали да ви причиним някакво нещастие, снощи ни бяхте подръка, приспан от сънотворното; и още нещо — сега, когато първоначалната ви паника премина, разсъдете сам — нима на Монтгомъри му подхожда ролята, която му приписвате. Преследвахме ви за ваше добро. Защото на острова има инфекциозна пневмония. Защо да ви застрелваме, като току-що ни предложихте сам да се удавите.

— Защо насъскахте… хората си срещу мен, когато бях в колибата?

— За да сме сигурни, че ще ви хванем и ще ви изведем от опасността. После се отклонихме от следите ви… за ваше добро.

Замислих се. Изглеждаше правдоподобно. Тогава се сетих за още нещо и казах:

— Но зад оградата видях…

— Това бе пумата.

— Слушайте, Прендик — каза Монтгомъри. — Вие сте един глупак. Излезте от водата, вземете револверите и да поговорим. Няма да можем да ви направим нищо повече отсега.

Признавам, че тогава, а всъщност и винаги, подозирах Моро и се страхувах от него. Но Монтгомъри беше човек, когото разбирах.

— Отдалечете се от брега — казах аз и като помислих, добавих: — с вдигнати ръце.

— Не можем да направим това — отвърна Монтгомъри и изразително кимна през рамо. — Унизително е.

— Тогава идете до дърветата — казах, — както искате.

— Дяволски глупава церемония — рече Монтгомъри.

з Двамата се обърнаха с лице към шестте или седемте гротескни същества, които стояха там, огрени от слънцето, непоклатими, хвърлящи сенки, движещи се и в същото време неимоверно нереални. Камшикът на Монтгомъри изплющя към тях и мигновено всички побягнаха панически към дърветата. Щом Моро и Монтгомъри се отдалечиха на достатъчно разстояние, аз излязох на брега, взех револверите и ги прегледах. За да се подсигуря и срещу най-коварната измама, изпразних единия срещу объл къс лава и със задоволство видях как той стана на прах, а по брега се посипа олово.

Все още се двоумях.

— Ще рискувам — казах си накрая и с револвер във всяка ръка се заизкачвах по брега към тях.

— Така е по-добре — равнодушно каза Моро. — С вашето проклето въображение ми загубихте почти целия ден.

И някак си презрително, което ме обиждаше, той и Монтгомъри се обърнаха и мълчаливо тръгнаха пред мен.

Цялата група от Зверохора, все още недоумяващи, се отдръпнаха между дърветата. Минах покрай тях възможно най-спокойно. Един понечи да ме последва, но камшикът на Монтгомъри изплющя и той отстъпи. Останалите наблюдаваха безмълвни. Може и да са били някога животни. Но никога преди не бях виждал животно, което се опитва да разсъждава.