Островът на доктор Моро

16. Как Зверохората вкусиха кръв

Но поради своята писателска неопитност се отклоних от нишката на разказа си. След като бях закусил с Монтгомъри, той ме отведе през острова да разгледам димящите пукнатини и извора на топлия ручей, в чиито попарващи води бях скочил слепешката предишния ден. И двамата носехме камшици и заредени револвери. Докато вървяхме през листака на джунглата, чухме заешки писък. Спряхме и се ослушахме, но повече не чухме нищо и след малко продължихме, напълно забравили за случилото се. Монтгомъри насочи вниманието ми към някакви дребни розови животинки с дълги задни крака, които скачаха из храсталаците. Каза ми, че били направени от потомството на създадените от Моро Зверохора. Предполагал, че могат да служат за храна, но това намерение пропаднало, защото подобно на зайците има ли навик да изяждат малките си. Вече бях срещал някои от тези същества при среднощното си бягство от Леопардочовека и докато Моро ме преследваше предишния ден. Подскачайки, за да ни избегне, едно животинче случайно падна в дупката, изровена от едно изкоренено от вятъра дърво. Успяхме да го хванем, преди да се измъкне. Фучеше като котка, дращеше и риташе яростно със задните си крака, дори се опита да хапе, но зъбите му бяха твърде слаби, за да предизвикат повече от безболезнено ощипване. Видя ми се привлекателно животинче, а когато Монтгомъри ми каза, че не уврежда тревните площи чрез ровене на земята и че е много чистоплътно в привичките си, реших, че то може да се окаже подходящ заместник на обикновените зайци в цивилизованите паркове.

Освен това по пътя си видяхме, че кората от дънера на едно дърво беше одрана на дълги ивици и дълбоко разцепена. Монтгомъри ми обърна внимание върху това и каза:

— „Да не се дращи кората на Дърветата; такъв е Законът“. Доста от тях съблюдават това!

Малко по-късно срещнахме Сатира и Маймуночовека. Сатира бе проблясък на спомени за класиката от страна на Моро, лице с овчо изражение — подобно на грубия еврейски тип, гласът му напомняше хрипливо блеене, долните му крайници бяха сатанински. Когато минаха покрай нас, той гризеше черупката на някакъв шушулков плод. И двамата поздравиха Монтгомъри:

— Привет на Втория с Камшика!

— Сега има и трети с камшик — каза Монтгомъри. — Така че по-добре внимавайте.

— Той не е ли правен? — попита Маймуночовека. — Той каза, че… е бил направен.

Сатира ме изгледа любопитно.

— Третия с камшик, той, който плаче, когато влиза в морето, има слабо бяло лице.

— Той има тънък дълъг камшик — рече Монтгомъри.

— Вчера той бе окървавен и плачеше — каза Сатира.

— Ти никога не си окървавен и не плачеш. И Господаря никога не е окървавен и не плаче.

— Нещастнико! — каза Монтгомъри. — Ако не внимаваш, ти самият ще станеш окървавен и ще заплачеш.

— Той има пет пръста, той е човек с пет пръста като мен — продължи Маймуночовека.

— Хайде, Прендик — хвана ме за ръката Монтгомъри и продължихме нататък.

Сатира и Маймуночовека останаха, като ни наблюдаваха и си разменяха реплики.

— Той нищо не каза. Хората имат гласове — рече Сатира.

— Вчера ме попита кои неща се ядат — отговори Маймуночовека. — Той не знаеше.

Продължиха да разговарят съвсем тихо и чух само Сатира да се смее.

На мъртвия заек се натъкнахме, когато се връщахме. Окървавеното тяло на клетото зверче бе разкъсано на парчета, много от ребрата бяха оглозгани до кости, а гръбнакът му без съмнение беше гризан.

При тази гледка Монтгомъри спря.

— Боже — каза той и като се наведе, взе един от счупените прешлени, за да го разгледа по-отблизо. — Боже! — повтори той. — Какво означава това?

— Някое от вашите месоядни животни си е припомнило старите навици — казах аз след кратка пауза. — Целият гръбнак е изпонахапан.

Той стоеше вторачен, с пребледняло лице и изкривена устна. — Това не ми харесва — изрече бавно.

— Видях още нещо подобно — отговорих аз — в деня, когато пристигнах.

— По дяволите, наистина ли? Какво по-точно?

— Заек с откъсната глава.

— В деня, в който пристигнахте?

— В деня, в който пристигнах. В храсталака зад оградата, когато излязох вечерта. Главата му беше изцяло откъсната.

Той изсвири тихо и продължително.

— И освен това, мисля, че знам кой от вашите зверове го е сторил. Разбира се, само догадка. Преди да се натъкна на заека, видях едно от вашите изчадия да пие от потока.

— Лочеше?

— Да.

„Да не се Лочи; такъв е Законът.“ Много ги е грижа зверовете за закона, хм… когато Моро не е наоколо.

— Беше звярът, който после ме преследва.

— Разбира се — каза Монтгомъри, — точно така постъпват хищниците. След като убият, пият. Това е от вкуса на кръвта. — И попита: — Как изглеждаше звярът? Ще го познаете ли? — Той огледа наоколо, застанал разкрачен над разкъсания заешки труп, очите му зашариха между сенките и прикритията от зеленината, потайните места и засадите на гората, които ни окръжаваха.

— Вкусът на кръвта — повтори той.

Извади револвера си, провери барабана и отново го прибра. Сетне задъвка долната си устна.

— Мисля, че ще позная звяра. Ударих го. Сигурно има хубава синина на челото си.

— Освен това трябва да докажем, че той е убил заека — каза Монтгомъри. — По-добре да не бях ги донасял тук.

Трябваше да продължим нататък, но той стоеше над разкъсания заек, объркан и замислен като над ребус. Отдалечих се, за да не гледам останките на заека.

— Хайде — подканих го аз. Той се сепна и дойде при мен.

— Вижте — почти прошепна той. — Предполага се, че у всички тях е заложена идеята да не ядат нищо, което бяга по земята. Ако някой от зверовете случайно е опитал вкуса на кръвта…

Известно време вървяхме мълчаливо.

— Чудя се какво може да се е случило — говореше си той. След кратка пауза добави: — Това, което направих онзи ден, беше глупаво. Моят слуга… Показах му как да одере и сготви заек. Странно… Видях го да си облизва ръцете… Никога не беше ми идвало наум.

И след малко:

— Трябва да сложим край на това. Трябва да кажем на Моро.

През целия път към къщи той не можеше да мисли за нищо друго.

Моро погледна на случилото се дори още по-сериозно от Монтгомъри и едва ли е нужно да споменавам, че и аз бях заразен от очевидното им смайване.

— Трябва да дадем пример за назидание — каза Моро. — Но се съмнявам, че прегрешилият е Леопардочовека. Но как да го докажем? Монтгомъри, по-добре да беше запазил за себе си апетита си за месо и да бяхме минали без тези вълнуващи придобивки. Заради тях може да настъпи голяма каша.

— Глупаво от моя страна — рече Монтгомъри, — но стореното сторено. Пък и вие казахте, че мога да ги докарам…

— Трябва да се заемем с въпроса незабавно — каза Моро. — Предполагам, че ако се случи нещо, Млинг ще може да се погрижи за себе си.

— Не съм много сигурен в Млинг — отговори Монтгомъри. — А би трябвало да го познавам добре.

Подир обед Моро, Монтгомъри, аз и Млинг отидохме на другия край на острова при колибите в дерето. И тримата бяхме въоръжени. Млинг носеше една малка брадвичка, която използваше за цепене на дърва, и няколко навивки жица. На рамото на Моро висеше огромен пастирски рог.

— Ще видите събрание на Зверохората — каза Монтгомъри. — Интересна гледка.

През целия път Моро не промълви нито дума, но строгото му, обрамчено от бели кичури лице беше мрачно.

Прекосихме оврага, в който се вдигаше пара от топлия поток и като следвахме криволичещата през тръстиковия храсталак пътека, стигнахме до широко пространство, покрито с гъсто жълто прахообразно вещество — мисля, че беше сяра. Отвъд билото на буренясалия бряг блестеше морето. Стигнахме до нещо като плитък естествен амфитеатър и тук спряхме. Тогава Моро наду рога и разбуди заспалата тишина на тропическия следобед. Очевидно белите му дробове бяха силни. Сигналните звуци се усилваха и усилваха, повтаряни от ехото, докато станаха оглушителни.

— Ох — каза Моро и отпусна извития инструмент обратно на хълбока си.

Незабавно в жълтите тръстики се чу пращене и от гъстата зелена джунгла, очертаваща тресавището, през което бях бягал предния ден, долетяха гласове. Сетне на три или четири места по края на покритата със сяра площ се появиха нелепите фигури на бързащите към нас Зверохора. В мен се промъкна ужас, когато ги забелязах да излизат тромаво един след друг от дърветата или тръстиките и да се тътрят през нагорещения прах. Но Моро и Монтгомъри останаха достатъчно спокойни и аз по неволя стоях редом с тях. Пръв пристигна Сатира, странно нереален, независимо че хвърляше сянка и вдигаше прах с копита; подир него от гъсталака излезе някакъв чудовищен дебелак, нещо между кон и носорог, който, движейки се, продължаваше да дъвче слама; после се появи Жената-Свиня и две Жени-Вълчици; после Вещицата полулисица-полумечка с червени очи на заостреното си червено лице и после другите — всички охотно забързани. Щом приближиха, започнаха да се кланят раболепно на Моро и без да се съобразяват един с друг, да пеят отделни части от втората половина на ектенията на Закона: „Ръката Негова ранява, Ръката Негова лекува“ и тъй нататък.

Щом се приближиха на около тридесет ярда, спряха, поклониха се и като се свиха на колене и лакти, започнаха да си посипват главите с жълтата пепел. Представете си само гледката. Трима облечени в синьо мъже, с нашия обезобразен чернолик помощник, застанали сред широкото пространство, покрито с огрян от слънцето жълт прах под лазурното небе, заобиколени в кръг от пълзящите и жестикулиращи страшилища, някои почти човекоподобни с изключение на едва доловими жестове и изражения, други като уроди, трети тъй странно деформирани, че напомняха единствено виденията на най-ужасните кошмари. А зад тях в едната посока ивицата камъш, в другата — гъстата джунгла от палмови дървета, отделяща ни от дерето с колибите, на север — мъгливият хоризонт на Тихия океан.

Шестдесет и двама, шестдесет и трима — броеше Моро. — Няма още четирима.

— Не виждам Леопардочовека — казах аз. Подир малко Моро отново изсвири с огромния рог и при неговия звук всички Зверохора се сгърчиха и затъркаляха в праха. Тогава, прокрадвайки се от камъша, като се снишаваше към земята и се мъчеше да се присъедини към посипващия се с пепел кръг зад гърба на Моро, се появи Леопардочовека. Забелязах, че имаше синина на челото. Последен от Зверохората пристигна дребният Маймуночовек. Дошлите по-рано животни, разгорещени и изтощени от своето търкаляне, го стрелнаха със злобни погледи.

— Престанете — с висок и твърд глас изрече Моро и Зверохората седнаха на задните си крака да отпочинат от своето поклонение.

— Къде е Казвача на Закона? — запита Моро и косматото сиво чудовище зарови лице в праха.

— Кажи словата — нареди Моро.

Незабавно цялото коленичило сборище, като се люлееше и хвърляше сяра с ръце — първо облаче прах с дясната ръка, сетне с лявата, започна отново да пее странната си ектения.

Когато стигнаха до „Да не се яде Месо, нито Риба; такъв е Законът“, Моро вдигна тънката си бяла ръка.

— Спрете! — извика той и настъпи пълна тишина. Мисля, че всички знаеха и се ужасяваха от онова, което щеше да последва. Огледах странните им лица. Когато съзрях треперещите им пози и спотаения в блестящите им очи ужас, се учудих, че въобще съм могъл да ги сметна за хора.

— Този Закон е бил нарушен — каза Моро.

— Няма прошка — се чу от лишената от лице твар със Сребриста козина.

— Няма прошка — повтори коленичилият кръг от Зверохора.

— Кой го е сторил? — извика Моро и като огледа лицата им, изплющя с камшика. Стори ми се, че Хиената-свиня погледна гузно, а също и Леопардочовека. Моро се спря с лице към това същество и то се сви раболепно от спомена и ужаса за безкрайно страдание.

— Кой го е сторил? — с гърмящ глас повтори Моро.

— Грешник е, който нарушава Закона — припяваше Казвача на Закона.

Моро се вгледа в очите на Леопардочовека и сякаш се мъчеше да изтръгне самата душа на съществото.

— Който наруши Закона — каза Моро, като отклони поглед от жертвата си и се обърна към нас. Стори ми се, че в гласа му имаше нотка на екзалтация.

— Се връща в Дома на болката — завикаха всички. — се връща в Дома на болката, о. Господарю!

— Обратно в Дома на болката, обратно в Дома на болката — ломотеше Маймуночовека, сякаш идеята го блазнеше.

— Чуваш ли? — попита Моро, като се обърна към престъпника, моят приятел — Стой!

Освободен от приковаващия поглед на Моро, Леопардочовека се беше изправил на крака и сега с пламтящи очи скочи срещу своя мъчител, като огромните му кучешки зъби проблясваха зад презрително извитите му устни. Убеден съм, че само лудостта, безумието от непоносимия страх можеше да го подтикне към тази атака. Сякаш всичките, събрани в кръг шестдесет чудовища, се надигнаха около нас. Извадих револвера си. Двете тела се сблъскаха. Видях, че Моро се изтърколи назад от удара на Леопардочовека. Наоколо се разнесоха яростно виене и писъци. Всички се движеха бързо. За миг помислих, че е общ бунт.

Пред очите ми се мярна яростното лице на Леопардочовека, непосредствено преследван от Млинг. Съзрях жълтите очи на Хиената-Свиня, озарени от възбуда — беше заела поза, сякаш се канеше да ме нападне. Сатира също ме гледаше злобно иззад прегърбените рамене на Хиената-Свиня. Чух пукота от пистолета на Моро и видях розовия проблясък над безредицата. Цялата тълпа се люшна по посока на изстрела, аз бях също увлечен от магнетизма на движението. Подир миг вече тичах заедно с безредната ревяща тълпа, преследваща Леопардочовека. Това е всичко, което мога да кажа определено. Видях Леопардочовека да удря Моро, сетне всичко се завъртя наоколо ми и се втурнах стремглаво напред.

Начело по стъпките на беглеца беше Млинг. Отзад, вече изплезили езици, тичаха с големи подскоци Жените-Вълчици. Следваха ги Хората-Свине, грухтящи от възбуда, и двамата Мъже-Бикове, омотани в бяло. След тях, обкръжен от група Зверохора, идеше Моро с револвер в ръка, широкополата му сламена шапка беше отхвърчала и тънката му побеляла коса се развяваше. Хиената-Свиня тичаше редом в крачка с мен, като ме поглеждаше крадешком с лукавите си очи, а останалите топуркаха и крещяха подире ни.

Леопардочовека си пробиваше път през високите тръстики, които се изправяха отново и шибаха Млинг в лицето. Ние, които бяхме на опашката, намирахме вече утъпкана пътека в камъша. Там хайката продължи около четвърт миля, сетне се вряза в гъст шубрак, който крайно затрудняваше придвижването ни, но го прекосихме групово — папратовите листа ни шибаха в лицата, гъстите лиани ни захващаха за ушите или се увиваха около крайниците ни, а бодливите растения се закачаха и късаха от нас и дрехи, и плът.

— Той прекоси това на четири крака — задъхано рече Моро, който сега се оказа точно пред мен.

— Няма прошка — изсмя се в лицето ми Вълчицата-Мечка, възбудена от лова.

Изскочихме отново между скали и съзряхме жертвата да подтичва на четири крака, като ни се зъбеше през рамо. При тази гледка Вълчето общество зави от наслада. Съществото все още бе облечено и отдалече лицето му наподобяваше човешко, но стойката му на четири крака беше типично животинска, а незабележимото отпускане на раменете като на подгонен звяр. Скочи над някакви бодливи храсти с жълти цветчета и се скри. Млинг беше преполовил разстоянието между нас и него.

Бяхме забавили първоначалното темпо на преследването и се движехме с по-широки и уверени крачки. Докато прекосявахме откритото, видях, че хайката се беше разпръснала от колона във верига. Хиената Свиня продължаваше да тича редом с мен, като ме наблюдаваше, изкривявайки сегиз-тогиз муцуна в озъбена усмивка.

На края на скалите, осъзнавайки, че се е отправил към издадения нос, където се бяхме натъкнали един на друг през нощта след пристигането ми, Леопардочовека внезапно свърна към шубрака. Но Монтгомъри забеляза маневрата и се опита да го пресрещне.

Така, задъхан, препъвайки се в камънаците, раздиран от къпините, възпиран от папратите и тръстиките, аз участвувах в хайката на Леопардочовека, нарушил Закона, а Хиената-Свиня тичаше редом с мен, смеейки се дивашки. Продължих да се тътря, виеше ми се свят, сърцето ми се блъскаше в ребрата, бях изтощен до смърт, но не смеех да изостана от преследването, за да не се окажа насаме с този ужасен спътник. Продължавах да се влача, въпреки безкрайната умора и адската жега на тропическия следобед.

Накрая яростта на хайката отслабна. Бяхме обкръжили нещастния звяр в единия край на острова. Моро с камшик в ръка ни водеше в неравен строй и като си подвиквахме един на друг, ние напредвахме бавно и затягахме обръча около жертвата. Леопардочовека ни дебнеше безшумно и невидимо от храстите, където самият аз бях бягал от него при онова среднощно преследване.

— Внимателно! — крещеше Моро. — Внимателно! — когато краят на редицата стигна до гъсталаците и обкръжи звяра.

— Пази се от нападение — долетя иззад храстите гласът на Монтгомъри.

Бях на склона над храстите. Монтгомъри и Моро заобикаляха долу по брега. Навлязохме полека сред плетеницата от клони и листа. Жертвата се спотайваше.

— Обратно в Дома на болката, Дома на болката Дома на болката — дереше се Маймуночовека, двайсетина ярда вдясно.

Когато чух това, простих на нещастния клетник уплахата, която ми беше причинил.

Вдясно от мен чувах вейките да пращят и клоните да шумолят, разтваряйки се пред тежката походка на Коня-Носорог. И тогава сред зеленината, в полумрака на пищната растителност изведнъж забелязах съществото, което преследвахме. Беше се свило на съвсем малка купчина, светещите му зелени очи ме наблюдаваха през рамо.

Може да изглежда израз на странно противоречие от моя страна — сега не мога да обясня защо, но тогава, като гледах съществото, застанало в съвсем животинска поза, с излъчващи светлина очи и изкривено от ужас несъвършено човешко лице, отново осъзнах факта, че у него има нещо човешко. Всеки момент някой друг от преследвачите му щеше да го види и то щеше да бъде надвито и пленено, за да изпита още веднъж ужасните мъчения зад оградата. Рязко извадих револвера си, прицелих се между ужасените му очи и стрелях.

Щом сторих това, Хиената-Свиня го видя, хвърли се отгоре му с нетърпелив крясък и впи жадни зъби във врата му. Наоколо зелената маса се люлееше и пращеше от нахлуването на Зверохората. Едно след друго се появяваха лица.

— Не го убивайте, Прендик! — изкрещя Моро, — Не го убивайте! — Видях го да се промъква под листата на огромните папрати.

В следващия миг той удари Хиената-Свиня с дръжката на камшика и заедно с Монтгомъри едва удържаха възбудените месоядни Зверохора, и особено Млинг, настрана от все още потръпващото тяло. Косматата сива твар душеше трупа под ръката ми. Другите зверове се блъскаха в мен с животинска страст, за да виждат по-добре.

— По дяволите, Прендик — каза Моро. — Той ми трябваше.

— Съжалявам — казах аз, макар че това не беше истина. — Сторих го импулсивно.

От изнемога и възбуда ми прилоша. Обърнах се, проправих си път сред тълпата от Зверохора и се заизкачвах нагоре по хълма към най-високата част на носа. Дочух Моро да крещи нареждания на трима омотани в бяло Хора-Бикове да започнат да влачат жертвата надолу към водата.

Не беше трудно да се усамотя. Зверохората показваха съвсем човешко любопитство около мъртвото тяло и като душеха и ръмжаха, го следваха вкупом, докато Мъжете-Бикове го мъкнеха надолу към брега. Отидох на носа и наблюдавах Мъжете-Бикове, тъмни силуети под вечерното небе, да носят натежалото мъртво тяло към морето и в съзнанието ми като вълна нахлу чувството за неизразимото безсмислие на всичко, което става на острова.

На брега сред скалите под мен Маймуночовека, Хиената-Свиня и още няколко Зверохора стояха край Монтгомъри и Моро. Всички бяха все още крайно възбудени и се надпреварваха да дават шумен израз на верността си към Закона. Въпреки това в себе си бях напълно убеден, че Хиената-Свиня беше замесена в убийството на заека. Обзе ме странното убеждение, че без мащабността на очертанията и нелепостта на формите пред мен бе едно умалено обобщение на човешкото съществование, цялото взаимодействие на инстинкт, разум и съдба в най-прост вид. Леопардочовека не бе се вместил в този живот. Там бе цялата разлика.

Нещастните зверове! Започнах да виждам най-отвратителната страна на жестокостта на Моро. Не бях мислил по-рано за болката и злините, които се стоварваха върху клетите жертви, чак след като оживеят изпод ръцете на Моро. Бях потръпвал единствено при мисълта за дните на действителните мъчения зад оградата. Но сега те ми се струваха по-незначителната част. Преди те са били зверове със съответно пригодени към заобикалящата ги среда инстинкти, по своему щастливи като всички живи същества. Сега бяха спънати в оковите на своето човекоподобие и живееха в неизчезващ страх, тормозени от един закон, който не можеха да разберат; тяхното псевдочовешко съществование започваше в агония, беше една дълга вътрешна борба, един непрестанен ужас от Моро — и за какво? Именно безсмислието на всичко ме разтърси.

Да имаше Моро някаква по-понятна цел, бих могъл поне малко да му съчувствувам. Не съм чак толкова мекушав към страданието. Бих могъл донякъде да му простя дори ако мотивът му е бил омраза, но той беше толкова безотговорен, напълно безгрижен. Любопитството му, налудничавите му безсмислени изследвания го тласкаха да продължава, а съществата биваха захвърлени да поживеят около година, да се борят, да се лутат слепешката, да страдат непрестанно и накрая да умрат в мъки. Те бяха дълбоко нещастни, старата животинска омраза ги подтикваше да враждуват помежду си, а Закона ги възпираше от една разгорещена кратка схватка и един решителен край на взаимната им природна ненавист.

През тези дни страхът ми от Зверохората прерасна в страх от Моро. Изпаднах в угнетено състояние, дълбоко и продължително, сходно със страха, което остави трайни белези в съзнанието ми. Трябва да призная, че когато се сблъсках със страданията и болезнения безпорядък на този остров изгубих вяра в смислеността на света. Една сляпа съдба, един огромен безмилостен механизъм сякаш разкройваше и оформяше квинтесенцията на съществованието и аз, Моро (със своята страст към изследванията), Монтгомъри (със своята страст към пиенето) и Зверохората (със своите инстинкти и умствена ограниченост)бяхме разкъсвани и мачкани безпощадно, неизбежно сред всеобхващащата бъркотия на нейната непрестанна въртележка. Но тогава все още не можех да осмисля всичко това… Всъщност дори мисля, че едва сега го осъзнавам истински.