Островът на доктор Моро

7. Заключената врата

Читателят сигурно ще разбере, че по начало всичко наоколо ми бе тъй странно и положението ми бе последица от толкова неочаквани приключения, че не си давах сметка за относителната странност на това или онова, което ме заобикаляше. Последвах ламата нагоре по брега и бях настигнат от Монтгомъри, който ме помоли да не влизам зад каменната ограда. Тогава забелязах, че пумата в клетката и купчината вързопи бяха оставени пред входа на оградения четириъгълник.

Обърнах се и видях, че вече разтовареният баркас е излязъл от дока и го изтеглят на брега, а белокосият крачеше към мен. Той се обърна към Монтгомъри:

— Ето че дойде ред на въпроса с този неканен гост. Какво да правим с него?

— Той разбира нещо от наука — отговори Монтгомъри.

— Сърбят ме ръцете отново да започна работа… с този нов материал — рече прошареният мъж и кимна към оградата. Очите му светнаха.

— Виждам, че наистина е така — каза Монтгомъри с тон, който едва ли можеше да се нарече сърдечен.

— Не можем да го пратим оттатък, нито да отделим време да му построим нова колиба. И разбира се, е рано да му се доверим.

— Аз съм във вашите ръце — казах. Нямах представа какво означава „оттатък“.

— И аз така си мислех. — отговори Монтгомъри. — Остава моята стая с външната врата…

— Именно — бързо каза възрастният мъж, загледан в Монтгомъри, и тримата се отправихме към оградата. — Съжалявам за тази тайнственост, мистър Прендик… но ще трябва да запомните, че не сте канен. Нашата малка резиденция крие някоя и друга тайна, фактически тя е нещо като стаята на Синебрадия6. Наистина няма нищо чак толкова ужасно… за здравомислещия човек. Но точно сега… тъй като не ви познаваме…

— Несъмнено — обадих се аз, — би било глупаво от моя страна да се обиждам от липсата на доверие.

Той изкриви мрачната си уста в някакво подобие на усмивка, беше от ония навъсени хора, чиито устни остават извити надолу дори когато се усмихват, и кимна в знак на признателност за моята учтивост. Отминахме край главния вход на оградата — беше масивна порта, обкована с желязо и заключена, пред която бе струпан товарът от баркаса; на ъгъла стигнахме до малка вратичка, която преди не бях забелязал. Прошареният мъж извади от джоба на мазната си синя дреха връзка с ключове и влезе. Цялото това сложно заключване, дори в негово присъствие, ми се видя поразително странно.

Последвах го и се озовах в малка стаичка, скромно, но уютно обзаведена, чиято леко открехната вътрешна врата водеше към калдъръмен двор. Монтгомъри веднага я затвори. В по-тъмния ъгъл на стаята беше закачен хамак, а едно малко неостъклено прозорче, препречено с желязна решетка, гледаше към морето.

Това, както каза прошареният мъж, щеше да бъде жилището ми и вътрешната врата, която щеше да се заключва, „опасявайки се от инцидент“, по неговите думи, беше границата на моя достъп вътре. Обърна ми внимание на един обикновен шезлонг до прозореца и редица стари книги върху полицата до хамака — предимно трудове по хирургия и класически издания на латински и гръцки, езици, които не чета с лекота. После напусна стаята през външната врата, сякаш не искаше отново да отваря вътрешната.

— Обикновено се храним тук — каза Монтгомъри някак колебливо и също излезе. Чух го да вика „Моро“, но за момента не обърнах внимание на това. Но то изникна в съзнанието ми по-късно, докато преглеждах книгите на лавицата: къде бях чувал името на Моро преди?

Седнах до прозореца, извадих останалите бисквити и ги изядох с превъзходен апетит.

— Моро?

През прозореца видях един от онези необясними мъже в бяло да пренася някакъв сандък по брега. След малко рамката на прозореца го скри от погледа ми. После чух, че някой постави ключ в бравата зад гърба ми и го превъртя. След известно време през заключената врата долетя шумът на хрътките, вече доведени от брега. Не лаеха, а ръмжаха и душеха някак особено. Освен това чувах бързото тупкане на лапите им и гласа на Монтгомъри, който се мъчеше да ги успокои.

Бях силно впечатлен от прекалената секретност на мястото и известно време разсъждавах над това и над непонятната познатост на името Моро. Но чудно нещо е човешката памет — и тогава не успях да се сетя с какво да свържа това известно име. Мислите ми се пренесоха към необяснимата чудатост на този обезобразен, обвит в бяло човек на брега.

Никога не бях виждал в друг походката и странните движения, с които той буташе сандъка. Не си спомнях някой от тези хора да ми бе казал и една дума, макар да бях забелязал, че повечето от тях ме поглеждат сегиз-тогиз по особено плах начин, твърде различен от откритото любопитство на простодушния дивак. Чудех се какъв език говореха. Всички изглеждаха забележително мълчаливи, а когато разговаряха, издаваха неестествени гласове. Какво не беше в ред с тях? После си спомних очите на непохватния прислужник на Монтгомъри.

Точно когато си помислих за него, той влезе. Сега беше облечен в бяло и носеше върху малък поднос кафе и варени зеленчуци. Едва успях да подтисна тръпките на погнуса, когато той се приближи, поклони се приятелски и постави подноса на масата пред мен.

И тогава се вцепених от удивление. Под гъстите черни кичури зърнах ухото му! То изскочи внезапно пред самото ми лице. Мъжът имаше остри уши, покрити с тънки кафяви космици.

— Закуската ви, сър — рече той.

Вторачих се в лицето му, без дори да се опитам да му отговоря. Той се обърна и като ме наблюдаваше странно през рамо, отиде до вратата.

Проследих го с поглед и в този момент по силата на някаква подсъзнателна връзка в главата ми изплува една фраза: „Указите на Моро“ ли беше … на Моро? Ах! Паметта ми се върна десет години назад. „Ужасите на Моро“. Фразата увисна в съзнанието ми за миг и после я видях, написана с червени букви върху жълтеникаво-кафявата брошура, която можеше да накара човек да настръхне и да го побият тръпки. След това отчетливо си спомних всичко за нея. Тази отдавна забравена брошура се върна в съзнанието ми изумително ясно. Тогава бях хлапак, а Моро навярно е бил към петдесетте — изтъкнат и способен физиолог, известен в научните кръгове с изключителното си въображение и грубата си прямота в дискусиите.

Същият Моро ли бе това? Някога беше публикувал поразяващи факти във връзка с кръвопреливането, освен това бе известно, че е направил някои ценни изследвания върху туморите. После кариерата му внезапно се провали. Трябваше да напусне Англия. Един журналист бе успял да се вмъкне в лабораторията му като асистент с нарочното намерение да направи сензационни разкрития; и с помощта на един шокиращ инцидент, ако въобще беше инцидент, неговата ужасяваща брошура стана знаменита. В деня на нейното публикуване едно нещастно куче, одрано и всячески осакатено, беше успяло да избяга от къщата на Моро.

Беше през мъртвия сезон и един виден издател, братовчед на временния лабораторен асистент, апелира към съзнанието на нацията. Не за първи път това съзнание се изправи срещу изследователските методи. Докторът беше освиркан и изгонен от страната. Може би той наистина го заслужаваше, но хладната подкрепа от страна на неговите колеги изследователи и това, че бе изоставен от болшинството научни работници, бе един срамен факт. Все пак, според описанието на журналиста, някои от експериментите му бяха безпричинно жестоки. Вероятно щяха да го оставят на мира, ако се беше отказал от изследванията си, но като всеки човек, веднъж попаднал под непреодолимата магия на научното търсене, той предпочете тях. Беше ерген и се съобразяваше единствено със собствените си интереси.

Бях убеден, че това трябва да е същият човек. Всичко го доказваше. Изведнъж прозрях на каква съдба са обречени пумата и останалите животни, вече внесени заедно с другия багаж в оградения двор зад къщата; внезапно ми направи впечатление някаква странна слаба миризма, лошият дъх на нещо познато, което досега усещах подсъзнателно. Беше антисептичната миризма на операционната. Чух през стената пумата да ръмжи и едно от кучетата изскимтя, сякаш беше ударено.

Но без съмнение вивисекцията7 сама по себе си не беше нещо чак толкова потресаващо, особено за друг учен, че да оправдае тази потайност. По необясним начин мислите ми отскочиха от това и острите уши и светещите очи на прислужника на Монтгомъри се върнаха в съзнанието ми с отчетлива яснота. Гледах втренчено зеленото море пред мен, разпенено от свежия бриз, оставил странните впечатления от последните няколко дни да се гонят из главата ми.

Какво можеше да означава това? Заключена врата на самотен остров, един прочут учен, занимаващ се с вивисекция, и тези осакатени, обезобразени хора?…