Островът на доктор Моро

12. Казвачите на закона

Нещо студено докосна ръката ми. Сепнах се и различих нещо розово, което от всичко на света най-много приличаше на дете с одрана кожа. Съществото имаше меките, но отблъскващи черти на ленивец — същото ниско чело и забавени движения. Когато първият шок от смяната на светлината премина, започнах да виждам по-ясно наоколо си. Малкото същество, прилично на ленивец, стоеше втренчено в мен. Водачът ми бе изчезнал.

Мястото представляваше тесен проход между високи стени от лава, пукнатина в разклонения й поток. Купчини от преплетени водорасли, палмови клони и тръстики, подпрени на скалата, образуваха груби, непрогледно тъмни леговища от двете страни на пукнатината. Криволичещият между тях път, нагоре по дерето, широк бе не повече от три ярда и безобразно замърсен от гниещи плодове и други отпадъци, които бяха причината за отблъскваща смрад наоколо.

Малкото розово същество, прилично на ленивец, все още мигаше насреща ми, когато Маймуночовека се появи в пролуката на най-близката бърлога и ми махна с ръка да вляза. В това време някакво сгърбено чудовище изпълзя от едно от жилищата по-нагоре по странната улица, застана като безформен силует на фона на ярката зеленина и се втренчи в мен. Колебаех се — почти бях готов да хукна обратно по пътя, по който бях дошъл, но после, решен да поема риска до края, сграбчих по средата пръчката с пирона и пропълзях под малкия зловонен навес след водача си.

Мястото бе полукръгло, оформено като половината на пчелен кошер, и срещу скалата, която представляваше вътрешната му стена, имаше куп разнообразни плодове, кокосови орехи и други. Няколко недодялани съдини от камък и дърво бяха наредени на пода, една от тях бе поставена върху грубо трикрако столче. Огън нямаше. В най-тъмния ъгъл на колибата седеше безформена тъмна маса, която промърмори „Хей“, щом влязох, а маймуночовекът, застанал в невзрачната светлина на отвора, ми подаде един разчупен кокосов орех, когато пропълзях в другия ъгъл и клекнах там. Взех го и възможно най-спокойно започнах да го гриза независимо от напрегнатото треперене и почти нетърпимия задух в бърлогата. Малкото розово същество, прилично на ленивец, стоеше в пролуката на колибата и нещо друго със сиво лице и светли очи надничаше втренчено над рамото му.

— Хей — обади се тайнствената купчина отсреща.

— Това е човек! Това е човек! — бръщолевеше моят водач. — Човек, човек, жив човек, като мен.

— Млъкни — каза гласът от тъмното и изсумтя. Гризях си кокосовия орех сред внушително мълчание. Напрегнато се взирах в тъмнината, но не можех да различа нищо.

— Това е човек — повтори гласът. — Идва да живее с нас ли?

Беше дебел глас, някак особен, с нещо като подсвиркващи обертонове, порази ме неговата своеобразност, но английският акцент беше неочаквано добър.

Маймуночовека ме погледна в очакване на нещо. Долових, че паузата беше въпросителна.

— Идва да живее с вас — казах.

— Той е човек. Трябва да научи Закона.

Вече започнах да различавам в тъмнината нещо още по-черно, бегло очертание на прегърбена фигура. Тогава забелязах, че входът на жилището бе затъмнен от още две глави. Стиснах пръчката. Съществото в мрака повтори по-високо:

— Кажи думите. — Бях пропуснал последната му забележка. — Да не се ходи на четири Крака; такъв е Законът — повтори то напевно.

Бях озадачен.

— Кажи думите — повтори Маймуночовека и фигурите на отвора откликнаха като ехо със заплашителни нотки в гласовете. Осъзнах, че трябва да повторя тази идиотска формула. И сетне започна най-безсмислената церемония.

Гласът в тъмното запя монотонно някаква измислена ектения9, а ние всички я повтаряхме ред по ред. При това те се люлееха настрани, пляскаха с ръце по коленете си и аз последвах примера им. Струваше ми се, че вече съм умрял и съм в някакъв друг свят. Тъмната колиба, тези гротескни неясни фигури, изпъстрени тук-таме със слънчеви петна, всички люлеещи се и пеещи:

— Да не се ходи на четири Крака; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Да не се Лочи; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора? Да не се яде Месо, нито Риба; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Да не се дращи Кората на Дърветата; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Да не се преследват други Хора; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

И така нататък, от забраната на тези безумия до забраната на най-невъзможните и най-непристойните неща, за които може да се сети човек.

Всички бяхме обхванати от някакъв ритмичен екстаз; бръщолевехме и се люлеехме все по-бързо, като повтаряхме този смайващ закон. На пръв поглед състоянието на тези уроди ме бе заразило, но дълбоко в мен се бореха присмехът и отвращението.

Изброихме дълъг списък от забрани и сетне песента премина в нова формулировка: Негов е на Болката Дома. Ръката Негова създава. Ръката Негова ранява. Ръката Негова лекува.

И така нататък следваше друга дълга поредица, предимно неразбираемо за мен бръщолевене за Него, който и да бе той. Можеше да ми изглежда сън, но никога преди не бях чувал в съня си пеене.

— Негови са светкавиците — пеехме ние. — Негово е дълбокото солено море.

Хрумна ми ужасната идея, че след като ги бе превърнал в животни, Моро беше насадил в недоразвитите им мозъци представа за своята божественост. Но усещах присъствието на белите зъби и силните нокти достатъчно осезаемо, за да посмея да спра песента си.

— Негови са звездите по небето.

Накрая песента свърши. Видях лицето на Маймуно-човека, лъснало от пот, и вече привикнал с тъмнината, различих по-ясно фигурата в ъгъла, от която идеше гласът. На ръст бе колкото човек, но, изглежда, бе покрита с мръсносива козина, почти като скай-териер. Какво бе това? Какво бяха всички те? Представете си, че сте заобиколени от най-ужасните уроди и маниаци, които можете да измислите, и навярно ще разберете поне малко чувствата ми в компанията на тези гротескни човешки карикатури.

— Той е човек с пет пръста, с пет пръста… като мен — каза Маймуночовека.

Протегнах ръце. Сивото същество в ъгъла се наведе напред и рече:

— Да не се тича на четири Крака; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Присегна се със своята странно уродлива лапа и сграбчи пръстите ми. Беше нещо почти като еленово копито с два извити нокътя. За малко не изкрещях от удивление и болка. Издаде напред лице, вторачи се в ноктите ми и когато се показа в светлината на отвора, с отвращение забелязах, че това не бе лице нито на човек, нито на звяр, а просто една туфа от сива козина с три едва забележими извивки, които очертаваха местата на очите и устата.

— Той има малки нокти — смутолеви в косматата си брада отвратителното същество. — Това е добре.

Пусна ръката ми и аз инстинктивно стиснах пръчката.

— Яж корени и растения — такава е Неговата воля — обади се Маймуночовека.

— Аз съм Казвача на Закона — изрече сивото тяло. — Тук идват всички нови, за да научат Закона. Аз седя в тъмнината и казвам Закона.

— Точно така — потвърди един от зверовете на входа.

— Жестоки са наказанията за онези, които нарушат Закона. Спасение няма.

— Спасение няма — казаха Зверохората, като се спогледаха плахо.

— Няма, няма — рече Маймуночовека. — Няма спасение. Виж! Веднъж направих едно малко нещо, едно нередно нещо. Ломотех, ломотех, спрях да говоря. Никой не можеше да ме разбере. Сега съм жигосан — с клеймо на ръката. Той е велик, той е добър!

— Спасение няма — каза сивото същество в ъгъла. — Спасение няма — казаха Зверохората, като се спогледаха подозрително.

— Всеки има недостатък — рече сивият Казвач на Закона. — Не знаем какъв е твоят недостатък. Ще научим. Някои искат да преследват разни неща, дето се движат, да дебнат и да се промъкват, да причакват и да връхлитат, да убиват и да хапят, да хапят дълбоко и лакомо, за да смучат кръв… Това е лошо. „Да не се преследват други Хора; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора. Да не се яде Месо, нито Риба; такъв е Законът. Не смели ние Хора?“

— Няма спасение — каза един петнист звяр, който седеше на входа.

— Всеки има недостатък — рече сивият Казвач на Закона. — Някои искат да късат със зъби и нокти корените на нещата, да душат пръстта… Това е лошо.

— Спасение няма — повториха хората на входа.

— Някои дращят с нокти дърветата, някои ровят гробовете на умрелите, някои се бият с глави, с ръце, с нокти, някои хапят ненадейно без всякаква причина, някои обичат нечистотията.

— Спасение няма — обади се Маймуночовека, като се чешеше по прасеца.

— Спасение няма — рече и малкото розово същество, прилично на ленивец.

— Наказанието е сурово и неизбежно. Затова научи Закона. Кажи думите — и той отново невъздържано захвана странната ектения за Закона, и отново аз и всички останали същества започнахме да припяваме и да се люлеем. От този брътвеж и от задушливата смрад на мястото ми се зави свят, но продължих, като се надявах нещата скоро да вземат друг обрат.

— Да не се ходи на четири Крака; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Вдигахме такъв шум, че не забелязах врявата навън, докато някой, мисля, че беше един от двамата Мъже-Свине, пъхна главата си над малкото розово, подобно на ленивец, същество и възбудено извика нещо, което не схванах. Тези на входа на часа изчезнаха, Маймуночовека се втурна навън, а съществото, което седеше в мрака, го последва — забелязах само, че е грамадно и Тромаво, покрито със сребриста козина — и аз останах сам.

Преди да стигна до процепа, чух ръмженето на хрътка.

След още миг стоях извън коптора, с дъсчицата от стола в ръка, целият разтреперан. Пред мен бяха тромавите гърбове на около двайсетина Зверохора със скрити между плешките уродливи глави. Жестикулираха възбудено. Други полуживотински лица надничаха любопитно от останалите коптори. Поглеждайки в посоката, в която те бяха обърнати, видях в омарата под дърветата, зад прохода с бърлогите, тъмната фигура и ужасно пребледнялото лице на Моро. Едва удържаше подскачащата хрътка, а близо след него идеше Монтгомъри с револвер в ръка.

За миг останах вцепенен от ужас. Завъртях се и видях, че зад мен проходът е преграден от друг огромен звяр с грамадно сиво лице и малки премигващи очички, който се приближаваше насреща ми. Огледах се и на около шест ярда вдясно видях тясна пролука в каменната стена, през която в тъмнината падаше косо слънчев лъч.

— Стой! — извика Моро, щом се отправих нататък. — Спрете го! — едно по едно лицата се обърнаха към мен. За щастие животинските им мозъци работеха бавно.

Втурнах се с рамото напред към тромавото чудовище, което тъкмо се обръщаше, за да разбере какво точно иска да каже Моро, и го блъснах върху някаква друга твар. Усетих го да размахва ръце, опитвайки се да ме сграбчи, но не успя. Малкото розово същество се спусна към мен, аз дълбоко раздрах противното му лице с пирона на пръчката и само подир миг се катерех нагоре по стръмната странична пътека, която представляваше нещо като наклонен комин на дерето. Зад мен се разнесоха вой и викове:

— Дръжте го! Спрете го! — Това бе съществото със сивото лице, което се появи някъде зад мен и напъха огромното си туловище в цепнатината.

— Давай, давай! — викаха му останалите.

Изкатерих се по тясната цепнатина в скалата и излязох върху сярата в западния край на селището на Зверохората.

Имах късмет с тази пролука, защото тесният стръмно наклонен път нагоре трябва да е затруднил най-близкия преследвач. Притичах през белезникавото пространство и през рядката горичка по надолнището и стигнах до една ниска ивица, обрасла с високи тръстики. През тях се вмъкнах в гъсти шубраци, където почвата бе черна и мочурлива. Щом се втурнах в тръстиките, първите преследвачи се показаха над цепнатината. За няколко минути се вмъкнах в шубрака. Скоро въздухът се изпълни със заплашителни викове.

Чух врявата на преследвачите в теснината горе по склона, сетне кършенето на тръстиките и сегиз-тогиз пращенето на счупен клон. Някои от съществата ревяха като разярени хищници. Хрътката залая вляво. Чух Моро и Монтгомъри да крещят в същата посока. Свърнах надясно. Дори ми се стори, че Монтгомъри извика, ако ми е мил животът, да бягам.

Почвата под мен, мека и тинеста, започна да поддава, но отчаян продължавах да тичам стремглаво, пробивах си път, понякога затъвайки до колене, и накрая стигнах до криволичеща между тръстиките пътека. Глъчката на преследвачите се отдалечи вляво от мен. На едно място три странни розови животинки, големи колкото котки, се разбягаха с подскоци пред краката ми. Пътеката се изкачваше нагоре и нагоре през друго празно пространство, покрито с бяла кора, и отново навлезе в тръстиковия гъсталак.

После успоредно по ръба на пролом със стръмни стени, който започваше ненадейно, подобно на оградните окопи срещу добитъка в английските паркове, пътеката зави, с неподозирана острота. Все още бягах с всички сили и дори не видях урвата, докато не полетях с главата надолу.

Паднах по лице в тръните и се изправих с разкъсано ухо и окървавено лице. Бях се строполил в някакъв утаечен овраг, каменист и трънлив, изпълнен с лека, стелеща се на тънки струйки мъгла, която се издигаше от тясното поточе, виещо се по дъното. Бях удивен от тази омара посред бял ден, но нямах време за чудене. Поех надясно, надолу по течението на потока, с надеждата да стигна в тази посока до морето и така да се сдобия поне с възможността да се удавя. Чак по-късно открих, че при падането съм загубил пръчката с гвоздея.

Подир малко оврагът се стесни и аз невнимателно нагазих в потока. Изскочих доста пъргаво, защото водата почти вреше. Освен това забелязах, че по кипящата повърхност плаваше тънък серен накип. Почти веднага оврагът завиваше и разкриваше неясния синкав хоризонт. Близкото море отразяваше слънчевите лъчи с безкрайната си огледална повърхност. Пред себе си виждах своята смърт. Бях възбуден и задъхан, гореща кръв сълзеше по лицето ми и приятно се разливаше по вените ми. Ликувах, че бях успял да се измъкна от преследвачите си. Точно в този момент не ми се искаше да се давя. Втренчих се назад в пътя, който бях изминал.

Ослушах се. Освен жуженето на мушиците и цвърченето на някакви дребни насекоми, които подскачаха между трънаците, беше абсолютно тихо. Сетне долетя много слаб кучешки лай, гълчава и брътвеж, свистене на камшик и врява. Шумът се усили и после отново затихна. Отстъпи нагоре по течението на потока и съвсем замря. За известно време преследването беше престанало.

Но вече знаех доколко мога да се надявам да намеря помощ от Зверохората.