Събудих се рано. В момента на пробуждането ми обясненията на Моро изплуваха в съзнанието ми — ясно и определено. Станах от хамака и отидох до вратата, за да се уверя, че е заключена. Сетне опитах решетката на прозореца и установих, че е закрепена здраво. Фактът, че тези човекоподобни същества бяха само диви чудовища, нелепа човешка пародия, ме изпълваше със смътна несигурност за техните възможности, която беше далеч по-лоша от някакъв определен страх. На вратата се почука и чух лепкавия акцент на Млинг. Пъхнах в джоба си един от револверите (като продължавах да го държа) и му отворих.
— Добро утро, сър — каза той, внасяйки с обичайната закуска от растения и един зле приготвен заек. Последва го Монтгомъри. Неспокойните му очи забелязаха положението на ръката ми и той се усмихна накриво.
Този ден пумата почиваше, за да й заздравеят раните; но Моро, който беше изключително саможив в навиците си, не се присъедини към нас. Разговарях с Монтгомъри, за да изясня представите си как живеят Зверохората. И по-специално настоявах да узная какво удържа тези нечовешки чудовища да не нападнат Моро и Монтгомъри или да не се разкъсат взаимно.
Той ми обясни, че относителната им безопасност с Моро се дължи на ограничения умствен кръгозор на чудовищата. Независимо от повишената им интелигентност и тенденцията животинските им инстинкти да се пробуждат отново, те имат някои Неизменни идеи, вкоренени от Моро в мозъците им, които абсолютно ограничават тяхното въображение. Те наистина били хипнотизирани, казано им било, че определени неща са невъзможни, че определени неща не бива да се вършат и тези забрани са просто вплетени в тъканта на мозъците им и изключват каквато и да било възможност за неподчинение или противопоставяне.
Понякога обаче, когато старият инстинкт се бунтувал срещу интересите на Моро, нещата не вървели стабилно и гладко. Последователността от възбрани, наречени Закон, които вече бях чул да рецитират, се бореха в умовете им с дълбоко вкоренените и вечно бунтуващи се стремления на животинската им природа. Закона те непрекъснато повтаряха и, както открих, непрекъснато нарушаваха. И двамата — Моро и Монтгомъри — проявяваха особена загриженост да ги държат в неведение за вкуса на кръвта. Те се страхуваха от неизбежните последици от опознаването на този вкус.
Монтгомъри ми каза, че особено между Зверохората от семейство котки силата на Закона необичайно отслабва с падането на нощта; и тогава животинското се проявява най-силно, в здрача авантюристичният дух ги обладава и те се осмеляват да извършват неща, за които дори не биха помислили през деня. Именно на това се дължеше преследването ми от Леопардочовека през нощта след моето пристигане.
Но през тези ранни дни на моя престой те нарушаваха Закона само боязливо и то след мръкване; денем цареше всеобща атмосфера на преклонение пред Многобройните възбрани.
И тук може би следва да дам някои общи сведения за острова и Зверохората. Островът беше нисък и с неправилни очертания и предполагам, че общата му площ бе седем-осем квадратни мили16. Беше от вулканичен произход и от три страни беше заобиколен с коралови рифове. Няколко димящи пукнатини в северната част и един горещ извор бяха единствените следи от силите, които много отдавна са го образували. От време на време можеше да се усети лек земен трус, а понякога издигащите се тънки струйки дим се смесваха с изблици гъста пара. И това бе всичко. Както ме осведоми Монтгомъри, населението на острова сега наброяваше повече от шестдесет от тези странни творения на изкуството на Моро, без да се смятат по-дребните изчадия, които живееха из шубраците и нямаха човешки форми. Общо той бил направил около сто и двадесет, но повечето умрели; а други, като Пълзящата безкрака твар, за която ми бе разказал, били стигнати от насилствена смърт. На друг мой въпрос Монтгомъри отговори, че макар да са в състояние да дадат потомство, то обикновено умирало. Не е имало случай на унаследяване на придобитите човешки черти. Когато малките оживеят, Моро ги взема и им придава човешки вид. Съществата от женски пол били по-малобройни от мъжките и подложени на много тайно ухажване, независимо от установеното от Закона еднобрачие.
Невъзможно ми е да опиша тези Зверохора подробно — не съм особено наблюдателен за детайлите и за нещастие не мога да рисувам. Най-смайваща във външния вид на тези същества навярно беше диспропорцията между краката и дължината на телата им; и все пак нашите представи за грациозност са толкова относителни, че очите ми привикнаха с техните форми и накрая почти бях склонен да се съглася с тяхното убеждение, че собствените ми дълги бедра са тромави. Друга особеност беше, че главите им бяха източени напред, а гръбначният им стълб — извит непохватно и съвсем не както при хората. Дори Маймуночовека нямаше онази синусообразна вдлъбнатина на гърба, която придава на човешката фигура толкова грация. Най-често раменете им бяха тежко прегърбени и късите им ръце висяха отпуснати встрани. Малка част от тях бяха очебийно космати — поне до края на пребиваването ми на острова.
Следващото най-очевидно уродство беше в лицата им; почти всички бяха с издадени напред челюсти, с деформирани уши и огромни изпъкнали носове, с много гъсти или четинести коси и често очите им бяха странно оцветени или странно разположени. Никой не можеше да се смее, макар че Маймуночовека хихикаше. Извън тези общи характеристики в главите им почти нямаше сходство; всеки бе запазил чертите на своята особена порода; човешкият отпечатък променяше, но не можеше да скрие леопарда, вола, свинята и въобще животното или животните, от които бе моделирано всяко същество. Гласовете им също се отличаваха значително. Ръцете им винаги бяха уродливи; и макар че някои ме учудваха със своето подобие с човешката ръка, почти всички бяха с по-малко пръсти, непохватни около ноктите и без никаква дактилна чувствителност.
Най-ужасяващи измежду Зверохората бяха Леопардочовека и съществото, сътворено от Хиена и Свиня. По-грамадни от тях бяха тримата Бикочовеци, които бяха изтеглили баркасата на брега. После следваха Човека със сребристата козина, който бе Казвач на Закона, Млинг и едно сатироподобно същество от Човекоподобна маймуна и Коза. Имаше трима Мъже-Шопари и една Жена-Свиня, едно същество, направено от Кобила и Носорог и няколко същества от женски пол, чийто произход не можех да определя. Имаше няколко Хора-Вълци, Мечка-Бик и санбернардско Куче-Човек. Вече описах Маймуночовека, а имаше и една особено противна и воняща старица, направена от Лисица и Мечка, която от самото начало ненавиждах. Казваха, че тя е ревностен поклонник на Закона. По-дребни на ръст бяха няколко петнисти малчугани и малкото същество, подобно на ленивец. Но стига с този каталог!
Отначало изпитвах потресаващ страх от тези зверове, осезателно усещах, че това все още са животни, но постепенно, почти несъзнателно привикнах с тях, нещо повече, повлия ми отношението на Монтгомъри към тях. Той беше с тях вече тъй дълго, че беше започнал да гледа на тях като на нормални човешки същества — лондонският живот вече му изглеждаше славно и невъзвратимо минало. Само един път годишно той отивал в Африка при агента на Моро — търговец на животни. Едва ли там в моряшките селища на испански метиси се бе срещал с елита на човечеството. Разправяше ми, че отначало хората на кораба също му изглеждали странни, както Зверохората ми изглеждаха на мен — с неестествено дълги крака, плоски лица, изпъкнали чела, подозрителни, опасни и коравосърдечни. Всъщност той не обичаше хората. Обясняваше особената топлота, която изпитваше към мен, с това, че ми бе спасил живота.
Тогава ми се струваше, че в душата му се прокрадваше нежност към някой от преобразените зверове, порочно съчувствие към техните нрави, но отначало се опитваше да го прикрие от мен.
Млинг, неговият чернолик слуга, първият от Зверохората, с когото се бях срещнал, не живееше с останалите из острова, а в една малка колиба в края на оградения двор. Съществото едва ли беше толкова интелигентно, колкото Маймуночовека, но далеч по-послушно и от всички Зверохора имаше най-човешки вид, а Монтгомъри го беше научил да готви и дори да се справя с всички тривиални домакински задължения. Той беше сложен трофей на ужасяващата сръчност на Моро — мечка, примесена с куче и вол — едно от най-изпипаните измежду всичките му творения. Отнасяше се към Монтгомъри със странна нежност и преданост; понякога той го забелязваше, потупваше го, наричаше го с полуподигравателни-полушеговити имена и това караше съществото да подскача весело с необикновена наслада; понякога го малтретираше, особено след като бе пил, риташе го, биеше го, замеряше го с камъни и горящи въглени. Но независимо дали се отнасяше с него добре или зле, съществото от всичко най-много обичаше да бъде около него.
Трябва да кажа, че свикнах със Зверохората, че хиляди неща, които отначало ми изглеждаха неестествени и отблъскващи, изведнъж станаха за мен естествени и обикновени. Вероятно заобикалящата среда налага на всичко своя отпечатък. Монтгомъри и Моро бяха твърде особени и своеобразни, за да мога да запазя ясни общите си представи за човека. Когато виждах някой от тромавите Хора-Волове, които бяха разтоварили баркасата, да крачи тежко през храсталаците, откривах, че се питам и упорито се мъча да си спомня по какво се отличава той от някой истински селяндур, който се тътри към къщи, каталясал от работа; или когато срещна хитрото лице на жената полулисица-полумечка, странно човешко със своето умозрително лукавство, ми се струва, че всъщност вече съм го виждал в някой град. И все пак, от време на време, звярът се проявяваше пред мен извън всякакво съмнение. Противен на вид човек, досущ като гърбав дивак, клечи в пролуката на някоя от бърлогите, протяга ръце и се прозява, като неочаквано показва острите си резци и здрави, блестящи като ножове кучешки зъби. Или на някоя тясна пътечка, поглеждайки с краткотрайна дързост в очите на някоя гъвкава, обвита в бяло женска фигура, внезапно забелязвам, че ирисите й са като вертикални цепки, а поглеждайки надолу, забелязвам извитите нокти, с които придържа безформеното си одеяние. Любопитно е впрочем и нещо, което не съм в състояние да обясня — в тези необикновени същества, имам предвид от женски пол, в ранните дни на моето пребиваване притежаваха инстинктивно чувство за своята отвращаваща тромавост и вследствие на това дори повече от хората се грижеха за своето благоприличие и облекло.