Островът на доктор Моро

8. Плачът на пумата

Към един часа Монтгомъри прекъсна заплетените ми размишления за подозрителната тайнственост, след него влезе нелепият му прислужник с поднос, на който бяха поставени хляб, зеленчуци и други неща за ядене, бутилка уиски, кана с вода, три чаши и ножове. Погледнах странното същество изкосо и забелязах, че неспокойните му чудновати очи ме наблюдават. Монтгомъри каза, че ще обядва с мен, но Моро бил твърде зает с някаква работа и няма да дойде.

— Моро! — казах. — Това име ми е познато.

— Сигурно, по дяволите! — отвърна той. — Какъв глупак съм, че го споменавам пред вас. Трябваше да се сетя. Нищо, това ще ви наведе да подразберете нещичко за нашите… мистерии. Уиски?

— Не, благодаря, въздържател съм.

— Де и аз да бях. Но защо ми е след дъжд качулка? Тази проклета течност ме доведе тук. Тя и една мъглива нощ. Когато Моро ми предложи да ме измъкне, смятах, че е голям късмет. Странно…

— Монтгомъри — казах веднага щом външната врата се затвори, — защо слугата ви има остри уши?

— По дяволите! — изрече той, поднесъл към устата си първата хапка, впери за миг поглед в мен и повтори: — Остри уши?

— С малки връхчета — казах възможно най-спокойно, като си поех дъх — и тънки черни косъмчета по краищата.

Той много внимателно си наля уиски и вода.

— Останал съм с впечатление, че… косата закрива ушите му.

— Видях ги, когато се наведе до мен, за да остави на масата кафето, което ми изпратихте. А очите му светят в тъмното.

Монтгомъри вече се бе съвзел от изненадващия ми въпрос.

— Винаги съм мислел — особено внимателно каза той, преодолявайки до известна степен фъфленето си, — че нещо не е в ред с ушите му. Заради начина, по който ги крие… Как изглеждат?

Маниерът му ме убеди, че тази неосведоменост е престорена. И все пак едва ли можех да му кажа, че го смятам за лъжец.

— Остри — отговорих, — твърде малки и космати… забележително космати. А и самият човек е едно от най-странните същества, което някога ми се е мяркало пред очите.

Откъм оградения двор зад нас се разнесе рязък, хриплив писък, пълен с животинска болка. По дълбочината и силата му личеше, че е на пумата. Видях, че Монтгомъри примигна.

— Наистина — каза той.

— Къде сте намерили това същество?

— М-м… Сан Франциско… Признавам, че е грозен като звяр. Полуумен, нали разбирате. Не си спомням откъде дойде. Но съм свикнал с него, нали разбирате. И двамата сме свикнали. С какво ви смущава?

— Неестествен е — отговорих. — Има нещо в него. Не ме вземайте за фантазьор, но когато се приближава до мен, изпитвам неприятно усещане, мускулите ми се стягат… нещо като докосване до… сатанинското.

Докато говорех, Монтгомъри беше престанал да се храни.

— Чудно. Не мога да разбера това усещане.

Отново се съсредоточи върху обяда си.

— Дори нямах представа за него — дъвчейки, каза той. — Екипажът на шхуната… трябва да е изпитвал същото… Нахвърлиха се върху клетника… Нали видяхте капитана?

Изведнъж пумата отново нададе вой, този път още по-болезнен. Монтгомъри изруга под носа си. Вече се канех да го разпитам за хората на брега. Тогава от бедния звяр се изтръгна поредица от къси, остри писъци.

— Хората, които бяха на брега, от каква раса са? — попитах.

— Отлични момчета, нали? — отвърна той унесено и сбърчи вежди при продължителния крясък на животното.

Замълчах. Последва нов стон, още по-ужасен от предишния. Той ме погледна с безизразните си сиви очи и си наля още уиски. Опита се да ми заговори за алкохола, твърдейки че именно с негова помощ е спасил живота ми. Сякаш гореше от желание да подчертае, че му дължа живота си. Отговорих му нещо разсеяно.

След малко приключихме с обяда, обезобразеното чудовище с острите уши разчисти масата и Монтгомъри отново ме остави сам в стаята. През цялото време бе прикривал твърде зле раздразнението си, предизвикано от рева на подложената на вивисекция пума. Бе говорил за странно разстроените си нерви и ме бе оставил сам да направя очевидното заключение.

Аз самият също се уверих, че крясъците бяха изключително дразнещи и с напредването на деня ставаха все по-дълбоки и силни. Отначало бяха болезнени, непрекъснатото им възобновяване накрая напълно ме извади от равновесие. Хвърлих настрана превода на Хораций, който четях, и като стисках юмруци и хапех устни, започнах да крача из стаята.

Накрая трябваше да си запуша ушите с ръце. Емоционалното въздействие на тези писъци върху мен непрекъснато нарастваше, докато накрая те се превърнаха в такъв израз на страдание, че повече не можех да издържам в тази затворена стая. Пристъпих извън вратата в задрямалата жега на късния следобед и като минах покрай главния вход, който отново бе заключен, завих зад ъгъла на оградата.

На открито плачът се чуваше дори още по-силно. Сякаш всичката болка на този свят се бе сдобила с глас. И все пак, дори да знаех, че тази болка е в съседната стая, ако тя беше няма, смятам, че щях да издържа, поне така мислех по-късно. Защото именно когато болката се сдобие с глас и накара нервите ни да се разтреперят, започва да ни тревожи жалостта. И независимо от сияещото слънце и разлюлените от ласкавия морски бриз зелени ветрила на палмите, светът оставаше един хаос от витаещи черни и червени видения, докато не се отдалечих от къщата зад шарената ограда на разстояние, от което не се чуваше.