От любов към дъщеря ми

Можем ли да си вървим у дома, татко? попитала Стефани.

Отговорът на този въпрос Крейг бил репетирал наум хиляди пъти. Той отвърнал:

Да, скъпа, ваканцията ви свърши. Време е да се връщаме у дома.

Действали бързо. Вера едва ли щяла да се върне преди полунощ, но Крейг не искал да предизвиква съдбата си. Франк казал на всяко от децата да вземе любимата си играчка. Саманта си избрала червеното зайче, което Вера й подарила, когато боледувала от пневмония. Стефани си взела любимото зелено одеялце. Баба й го изплела, когато се родила. Крейг добавил и един голям мечок. Щял да им служи за възглавница по време на дългото пътуване.

За по-сигурно Франк оставил червеното си яке, последния си пакет американски цигари и запалката в апартамента и написал бележка:

„Заведох момичетата у моя приятел Боб Серво. Ако заспят, ще останем да пренощуваме там и ще ги доведа утре сутринта." Франк взел само две пелени на Саманта, за да не събудят подозренията на Вера. После мъжете прегърнали момиченцата и ги отнесли в пежото. Крейг седнал отзад, за да си играе с малките, а Франк се метнал зад волана. В девет вечерта вече били на път: или към Холандия, или към пълния си провал. Когато стигнали аутобана, Франк включил на пета и натиснал газта до дупка. Тази нощ пътували със средна скорост около двеста километра в час.

Двамата мъже били обмислили плана си до най-голе-

160

I

ми подробности. Трябвало да държат момичетата будни, докато стигнат на сто и петдесет километра от границата, и едва тогава да ги оставят да заспят. Малко преди да я пресекат, Крейг и децата щели да се преместят в широкия багажник на колата, предварително застлан с дунапрени и одеяла. Ако късметът не ги изоставел, момичетата щели да се събудят направо в Холандия. За По-сигурно Франк щял да натисне спирачки, ако наближи граничари, за да види Крейг червената светлина от багажника и да затисне с шепи устите на малките, ако са будни.

Имали и резервен план. Ако се случи нещо непредвидено и ги спрат, Крейг трябвало да се нахвърли върху най-близкия граничар, а после да се справи с останалите, доколкото може. В това време Франк трябвало да продължи пътя си с колата и момичетата и да не спира, докато не стигне до американското консулство в Амстердам, а после да не мърда оттам до пристигането на родителите на Крейг и техния адвокат. Най-важното било, подчертавал Крейг, децата никога повече да не бъдат връщани на Вера, каквото и да се случи.

През първите три часа пътуването минало съвсем гладко и спокойно. Крейг бил много уплашен напрегнат и възбуден, но в същото време изпитвал безкрайно облекчение. За да минава по-бързо времето, Крейг и децата си играли на пляс-пляс-ръчички. Дал бонбони и на двете с надеждата, че сладкото ще ги възбуди и ще ги държи будни по-дълго време. Момичетата били уморени, но в прекрасно настроение: страшно се вълнували, че скоро ще видят родителите на Крейг и една братовчедка, с която си играели в Маскегон. Двегодишната Саманта все още не можела да говори добре и бърборела на немски. Стефани, която скоро навършила четири годинки, не била забравила английския. По едно време погледнала баща си и му казала:

Знаех, че ще дойдеш да ме вземеш.

Крейг преглътнал сълзите, за да не се разплачат и двамата, и й отвърнал:

Просто не можех да те оставя там.

След кратка почивка на една отбивка, където Крейг сменил пелената на Саманта и момичетата заспали, той седнал отпред при Франк. Нощта била студена. Мъжете покрили свитите на кълбо момиченца със саката и ризите си, а те останали по подгизнали от пот тениски. Крейг знаел,

11. От любов към дъщеря ми

161

че са на около половин час път от границата. Сега, когато децата спели, нямало кой да го развлича и нервите му се опънали до крайност. Дали ще успеят да я прекосят? Какво ще стане, когато стигнат в Холандия? Продължили пътя си в нощта през гористите и блатисти местности безмълвно, всеки потънал в собствените си мисли.

Някъде по това време разбрали, че са се заблудили. Непоправимо са се заблудили. Следвали картата, по която направили бележки на втория ден от престоя си в Западна Германия. Според нея трябвало да завият, надясно точно преди края на магистралата, която се превръщала в първостепенен път. Сигурно били завили твърде рано или прекалено късно. Като наближили върха на един хълм, пред очите им блеснал облян в светлина знак: Гренце Цол 1 км. Границата била само на половин миля. Пулсът на Крейг се ускорил. И двамата били наясно, че наближават нещо опасно и съвсем различно от пустото шосе, покрито с чакъл.

Когато стигнеш на върха на хълма, спри казал Крейг. Там тримата той и момичетата щели да влязат в багажника и да продължат според плана си. Франк натиснал спирачка и рязко спрял. Пежото внезапно било осветено от силен сноп светлина. Знакът не казвал истината. Не се намирали на половин миля от границата, а най-много на шейсет метра от много голям граничен пункт. Имало десетина пътни платна, а край всяко от тях се намирала добре осветена гранична будка. Единствената кола наоколо била тяхната и погледите на всички граничари били приковани в нея. Планът пропаднал с гръм и трясък. Най-лошото обаче било, че връщане назад нямало: пътят, по който дошли, бил еднопосочен.

Крейг треперел от нервна възбуда. Посочил един паркинг, на който проверяват товарните превозни средства и накарал Франк да спре там. Франк бил не по-малко притеснен и спрял по средата на паркинга, като изгасил мотора и светлините на колата. В отговор въоръжените граничари стиснали по-здраво автоматите си. Тогава Крейг видял телефонна будка в близост до сградата на митницата.

Иди до телефона и се обади обърнал се той към Франк. В това време аз ще гледам да измисля нещо.

Но нямало какво толкова да се мисли. Били в капан. Имали две възможности да се опитат да минат или да

162

се предадат, но на Крейг и през ум не му минавало да се предава. Франк седнал зад волана и рекъл:

Е, какво ще правим сега?

Бъз ли те е? попитал го Крейг с тънка усмивка. Карай направо.

Франк се опитал да асимилира казаното:

Значи искаш да включа на първа и да мина покрай тях като горящ вестник, така ли?

Не отвърнал Крейг, ако стрелят по колата, могат да ударят момичетата. Карай до някоя от будките, мини съвсем бавно и си размахай паспорта да видим дали ще те пуснат да минеш.

До този момент Крейг бил обзет от луда паника. Видимо треперел, дори и устните му потрепвали нервно. Щом. обаче взел решение как да постъпят, колкото и рисковано да било то, и двамата се отпуснали.

Крейг бил прекосявал границата успешно по описания по-горе начин, но този път номерът не минал. Поведението им било.твърде чудновато. „Halt!" извикали граничарите и пет-шест излезли от будките и се хванали за кобурите. Сега били на около шест метра от тях.

Двама се приближили от двете страни на колата и поискали документите им. Франк им подал паспорта си. Крейг замръзнал от ужас на седалката: бил си оставил документите в един куфар в багажника. „Raus, raus!" извикал единият.„Вън! Излезте от колата!" Като се молел децата да не се събудят, с надеждата, че няма да ги забележат под купа дрехи на задната седалка, Крейг взел ключовете на колата, разровил се из багажника и небрежно подал паспорта си. Духът му помръкнал, когато граничарят извадил портативен компютър. Крейг разбрал, че всичко е загубено. В този момент трети граничар надникнал в колата и осветил задната седалка с прожектора си. В среднощния мрак дългата руса коса на Стефани просветнала като злато. Граничарят отворил уста да попита нещо, но Крейг отвлякъл вниманието му, като бързо отстъпил назад. „Halt! Halt!". Двама граничари си разкопчали кобурите и се хванали за полуавтоматичните пистолети.

Крейг ги изгледал с най-невинната си физиономия.

Нищо, нищо рекъл той. Елате да проверите багажника.

Имате ли нещо за деклариране?

Не, нямаме казал Крейг. (С изключение на две

163

малки момиченца без никакви документи на задната седалка).

Граничарят върнал двата паспорта на Франк, но не останал доволен. Двамата никак не приличали на туристи: „Къде са ви сувенирите? Къде ви е фотоапаратът?" Крейг не отговорил. Седнал в колата, пъхнал ключовете в стартера и тихо казал на Франк:

Тръгвай бавно. Не форсирай, а просто потегли съвсем спокойно.

Докато колата бавно набирала скорост, няколко граничари вървели успоредно с нея, сякаш не били приключили с проверката. После изостанали и пежото пресякло границата. Целият епизод продължил не повече от седем минути.

Крейг все още не бил готов да тържествува. Не бил сигурен, че са вече в Холандия и че пред тях няма още един гранично пропускателен пункт. Карали още два часа. Отдавна се разминавали с коли с холандски, а не западногер-мански номера. В ранната неделна утрин те пристигнали в Амстердам. Подремнали в един паркинг, потърсили хотел, близо до американското консулство, което щяло да бъде отворено в понеделник сутринта.

Искахме да сме близко до него обясни Крейг. Още не бяхме сигурни дали холандците няма да ни върнат в Германия, затова трябваше да се покрием и да чакаме тихо.

Освен това трябвало да пестят, защото от двадесетте хиляди на Крейг му били останали само осемдесет долара. Намерили стая в долнопробен хотел и закусили сухо сирене, препечен хляб и топла кока-кола. В понеделник снимали момичетата, а после се върнали, в консулството за безценните паспорти. Крейг, Франк и децата били.начело на дългата опашка. Най-сетне, помислил си Крейг, били някъде, където щели да се отнесат към тях с уважение, като към американци. В този миг се озовал пред служителката, с която бил разговарял по телефона от Щатите предишния месец.

Как прекосихте границата без паспорти? попитала го строго тя.

Няма значение, тук сме отвърнал Крейг, ето "снимките, ето кръщелните, ето картите за социална осигуровка, ето и съдебното решение, с което са ми присъдени родителските права.

164

Служителката искала да научи всички подробности.

Нелегално ли ги прекарахте през границата? Наранихте ли някого? Отвлякохте ли тези деца?

Вижте какво рекъл й Крейг, те са тук и са американски граждани. Ето ви документите, дайте ми паспортите. Изобщо не ви влиза в работата как сме дошли дотук.

Спорили още четвърт час, преди служителката да склони и даде паспортите: била изпълнила задължението си, а освен това било очевидно, че децата са щастливи с баща си. Няколко минути по-късно тя се върнала при Крейг и му казала: „Заповядайте паспортите, господин ДеМар. Моите поздравления!" Служителите в консулството станали на крака и заръкопляскали. Единият от тях разказал на чакащите за случилото се и скоро всички в помещението ръкопляскали. Този звук се сторил на Крейг като манна небесна.

Имапо и още чудесни преживявания, като например жеста на двете служителки на „Нортуест Еърлайнс", които им отстъпили резервациите си за презокеанския полет на другия ден. Други не били чак толкова чудесни: служител на бостънската митница извадил Крейг от опашката на чакащите проверка, отворил чантите и ги обърнал с главата нагоре и настоятелно искал да разбере къде е майката на момиченцата, преди да ги пусне да си вървят. („Казах му, че е при семейството си в Германия и ще остане още една-две седмици").

Крейг бил преживял твърде много, за да се заблуждава, че след като са си у дома, всичко е наред. Двамата с Франк прекарали времето на полета на тръни, пиели холандска бира и наблюдавали как момиченцата се тъпчат с фъстъци. Даже след като самолетът кацнал на летище Детройт и четиримата зачакали семейството на Крейг, той продължавал да е нащрек.

Бях се навел, за да вържа обувката на Стефани спомни си той, и не знаех, че са ни приближили в гръб. Чух някой да тича към нас, после чух писък. Обърнах се, готов да нанеса удар, защото нервите ми бяха опънати до краен предел. Все пак не бях изминал целия този път, за да се оставя да бъда заловен или върнат обратно.

Към него с всички сили тичала приятелката му, която му се метнала на врата, преди да успее да разтвори обятия. Стефани се хвърлила в прегръдката на баба си и я обгърнала с ръце и крачета. Сред радостните сълзи и

165

многото прегръдки и целувки на двамата изтощени герои връчили наградите за обратния път към къщи: два картона цигари „Кемъл", дузина кутийки американска бира и най-хубавото от всичко: две тениски с надписи. На фланелката на Крейг пишело: „Супер татко", а на тази на Франк Корбин „Най-добрият приятел, за който си мечтае всеки от нас".

В Маскегон се заели с изпълнението на нова задача да излекуват момичетата от страха към някогашния им дом, в който били преживели толкова ужасни и отвратителни сцени. Всяка сутрин Крейг водел Стефани и Саманта в къщата, която била в пълен безпорядък. Докато децата си играели, той работел по канализацията и стените. Майката и приятелката на Крейг поставили нови тапети, килими и красиви пердета в стаите на момиченцата, за да заличат миналото в спомените им.

Най-важно от всичко било, че Крейг сменил старите врати и прозорци с нови, които имали здрави заключалки и били със стоманени рамки. Когато ги поставял, накарал дъщерите си да оставят играчките и да му помогнат:

Накарах ги да ми подават чука и пироните и им казвах: „Гледайте!" Зачуквах пирон и им обяснявах: „Сега никой не може да ритне тази стоманена врата. Никой не може да влезе вътре, за да ви вземе."

Въпреки усилията на Крейг старите рани зарасвали бавно. След завръщането си у дома Стефани започнала да се събужда с писък: „Лошият Дейвид ще ме пипне, ще ме бие!" (Дейвид бил бившият любовник на Вера.) Крейг тичал на горния етаж, светвал лампата и я успокоявал. Ако кошмарът бил от по-тежките, взимал я на ръце и я свалял долу, показвал й заключените врати и я уверявал,че е в безопасност и на сигурно място.

През първите няколко месеца дъщерите му не искали да се отделят от Крейг и ходели като залепени до него. Когато влизал в банята да си вземе душ, сядали отпред и разговаряли с него през вратата: „Още ли си там?" „Да, още." Момичетата много се стеснявали от непознати и особено от мъже. Притеснявали се дори от естественото всекидневно напрежение вкъщи и Крейг се стараел да прави всичко „спокойно, без нерви и без бързане". Децата се ужасявали от викащи и кряскащи хора, защото били убедени, че това е началото на побой. Ето защо Крейг издал закон, който

166

всичките му приятели трябвало да спазват: забранил в дома си каквито и да са шумни спорове.

През следващите две години Стефани и Саманта дока, зали колко добре се справят с проблемите малките хора. Сега те са толкова общителни и контактни, че един социален работник посъветвал Крейг засега да не прибягва към помощта на психотерапевт.

Въпреки всичко детството им никога няма да протече съвсем нормално. Крейг си дава сметка, че тяхната сигурност е реалност благодарение на непрестанната му бдителност тъй както и аз си отварям очите на четири, когато стане дума за сигурността на Махтоб. Директорката на училището, в което ходи Стефани, се съгласила да държи вратите и прозорците заключени. В края на учебния ден Стефани остава в класната стая и чака с учителката си, докато дойде да я вземе един от тримата души, които имат това право Крейг, майка му или снаха му. Ако евентуално един ден Вера се появи отнякъде, персоналът, въоръжен със снимки и подробно описание, ще повика полицията. При все че училището се намира през няколко преки, първокласничката на Крейг никога не се връща заедно със съучениците си, нито излиза да играе навън, ако не я пази някой.

Вкъщи важат същите правила. Крейг позволява на дъщерите си да играят в дома на тяхна съседка, която знае историята им.

Някои прозорци вкъщи са винаги отворени каза Крейг. Наблюдавам ги, докато стигнат у съседите, и после непрестанно ги следя.

Пуска Стефани да кара колело с приятелите си на тихата уличка зад къщата, но без да се отдалечава толкова, че да не може да я наблюдава. Чувства се сигурен, когато момичетата са в къщата на родителите му: те не излизат от басейна в двора. Ето това са границите на неговата малка, лишена от тревоги вселена.

Когато излиза по работа с децата си, Крейг носи у себе си двадесет и два милиметров Магнум деринджър. В къщата си е скрил зареден пистолет във всяка стая, за да не го намерят момичетата. Три пъти седмично звъни на Вера във Фулда. Ако тя отговори, той затваря телефона с приятното усещане, че ги делят шест часови зони.

Има моменти, когато Крейг се пита дали не прекалява с вниманието и предпазливостта си.

167

Някой път направо не мога да повярвам, че го правя. Мисля си: нужно ли е да седя и да наблюдавам... Ами ако Вера е на път в някой самолет? Ами ако е паркирала взетата под наем кола отсреща и ме наблюдава, а аз изляза и оставя децата сами у дома. Белята става бързо.

Той не разчита на случайността. Ако някой хлапак разбие бутилка на автомобилната алея пред дома му, той става да провери какво се е случило. Ако наоколо се върти непозната кола, звъни в полицията.

Това е безкрайно изпитание тъжно каза той. Няма свършване и това си е.

Горчивата истина е, че Вера е и си остава майка на неговите дъщери и едва ли образът й ще избледнее напълно в спомените им. Последното, което Крейг е научил за нея, е, че продава бира и цигари в една будка. На две седмици се обажда на децата си. Обикновено Стефани не иска да говори с нея, но той я води до телефона във всекидневната и пъха слушалката в ръката й.

Помня как се чувствах, когато бях напълно изолиран това е едно наистина ужасно чувство. Като гледам назад и си спомням, сълзите сами рукват от очите ми. Представям си как собственото ти дете взима телефона и ти казва: „Не искам да говоря с теб." Ето защо казвам на Стефани: „Само й кажи едно „здравей", кажи й, че гледаш някой интересен филм и тя ще разбере."

Въпреки че през последните две години. Вера неведнъж е заплашвала да убие Крейг, той продължава да таи съжаление към нея.

Но не искам това да влияе на моя живот или на живота на дъщерите ми. '

Стефани е забравила повечето немски думи с изключение на едно детско стихче: „Augen, nase und mund" („Очи, нос и уста"). Въпреки всичко страхът, че може да бъде отведена в Германия, е толкова силен, колкото и тъгата по майка й. Скоро, докато обядвали хамбургери в една закусвалня, Крейг попитал момичетата дали искат Вера да им дойде на гости и двете кимнали с глава.

Искате ли да се върне и пак да живее с нас? продължил той.

Стефани направила физиономия, която изразявала колебание.

И да, и не. Малко ме е страх.

168

Ще се притесняваш ли, че би искала да те отведе със себе си в Германия?

Стефани тръсна отрицателно глава.

Защо?

Защото си тук отвърна шестгодишното ми момиченце. Тя никога няма да успее да ме отведе там.

Ами какво ще направи татко, ако някои лоши хора се опитат да влязат в нашата къща?

Ще ги убиеш! изрецитира Стефани убедено, като добре научен урок.

С пеещо гласче Саманта се присъедини към сестра си:

И повече никога няма да видим ужасния Дейвид.

Точно така, скъпа отговорил Крейг и избърсал кетчупа от устата на малката.

Животът на самотния родител е труден и Крейг не прави изключение. За да прекарва повече време с момичетата, той се е отказал да търси целодневна работа. В Маскегон и без това е трудно да си намериш работа при 12% безработица в града. Крейг ремонтира автомобили на частно и така си плаща "сметките, а понякога работи за детективската агенцИя „Бейвю" на баща си (чиято, поява е пряко свързана с тежкото изпитание, на което е било подложено семейството), помагат му близки, получава и помощ от църквата. Когато нервите му се обтегнат, изчаква момичетата да заспят, внимателно заключва всички врати и отива да изиграе партия билярд с някой приятел. Час по-късно е отново спокоен и готов да посрещне всички прищевки на съдбата.

----Понякога ти е доста напрегнато, но винаги си струва ми каза той онзи ден. Не бих се сменил с никого на този свят!

Когато напрежението стане нетърпимо, Крейг си припомня онова магическо спокойствие, обзело го на запад-ногерманската граница през нощта, в която двамата с Франк Корбин седели в колата на паркинга и крояли най-рискования от всичките си планове и когато вероятността да се измъкнат била едно на милион.

Винаги съм вярвал силно в Господ каза Крейг, но сега повече от всякога си мисля, че имам ангел-храни-тел. Тогава, когато пресичахме границата, около мен витаеше нещо, не беше само адреналинът ми! Все едно Господ сложи ръка на рамото ми и каза: „Нищо ти няма. Правиш онова, което трябва. Аз съм до теб."

169

Въпреки непрестанните си тревоги ние с Крейг сме измежду щастливците. Болшинството изоставени родители са нямали такъв късмет. Те прекарват дните си в своите празни домове, а там единствената им компания са спомените и снимките, прашните детски играчки и ръждясалите люлки на двора. На тях обикновено им липсват средства, за да отвлекат повторно децата си, а когато се опитат да си ги върнат по законния ред в някое съдилище в чуждата страна, най-често губят.

В Иран живях в общество, в което нямах право да застана пред съда. Беше съвсем просто: жената и нейните деца са собственост на съпруга. Дори ако бях убедила Муди да се разведем (нещо не съвсем вероятно), съдът щеше да му присъди родителските права над Махтоб.

Въпреки че според ислямския закон майката носи пълна отговорност за децата, докато навършат седем години, всички, които бях питала в Техеран, бяха единодушни: заведа ли дело, ще го загубя. Имах прекалено много черни точки фактът, че не съм мюсюлманка, и нещо още по-жигосващо американското ми поданство. Бях сигурна, че в никакъв случай не мога да спечеля срещу местен жител, при това лекар. (И до ден днешен единствената християнка, спечелила дело за родителски права в ислямски съд и правото да напусне една предимно мюсюлманска страна с децата си, която познавам, е Кристи Хан.)

Когато бащата е изоставеният родител, той може да се сблъска с още една пречка както в родината си, така и в чужбина: предубеждението към мъжа в делата за присъждане на родителските права. В един от всеки пет случая на отвлечени в чужбина деца майката е онази, която отвлича децата, а това означава, че от всеки пет изоставени родители един е баща. Историите на Крейг ДеМар и Рамез Щейх илюстрират факта, че казусът, който разглеждаме, не е нито в защита на майката, нито в защита на бащата, а в защита на родителя. Той също така ни напомня, че само полът на родителя не е достатъчен, за да се определи кой от двамата е по-подходящ да получи родителските права, и че най-важно от всичко е правото на детето на сигурност и стабилност.

170

СЕДМА ГЛАВА

С надежда и молитва

След многобройни консултации Крие Корест, Арни и аз си дадохме сметка, че нито един район, щат или социална група не са застраховани срещу отвличане на децата от единия родител в чужда страна. Проблемът се оказа много по-сериозен, отколкото очаквахме. За да го направим публично достояние, Крие предложи да организираме открити дискусии, на които да каним като специални гости съдии и адвокати.

Развълнувана от проблема като жена и майка, съпругата на сенатора Лори Хансен Рийгъл също стана наш поддръжник. Тя пристигна в Лансинг, където бе организирана първата ни открита дискусия. Беше снеговита ноемврийска вечер през 1990 година.

Дойдоха представители от Националния център за безследно изчезнали и експлоатирани деца и служители на Държавния департамент. Освен тях, професионалистите, пред публиката се изправиха и две изоставени майки Кристи Хан и Джеси Парс.

Разказах за преживяното, а Джеси Парс от Филаделфия ни разказа как убедила съпруга си да доведе двете им деца от Иран в Турция, за да ги види, и откъдето успяла да си ги върне обратно. После Кристи Хан разказа за своите двама сина, които по това време още бяха в Пакистан.

Докато траеше разказът й, много малко от присъст-вуващите удържаха сълзите си. Публиката явно се развълнува от факта, че проблемът е тъй разпространен в нашия район. Сдобихме се с нова група от ентусиазирани поддръжници.

Срещнахме се отново през август 1991 г., когато госпожа Рийгъл и „Един свят: за децата" (организацията, която двамата с Арни бяхме основали, за да откликнем на нуждата от международни закони, отнасящи се до отвличането на деца в чужда страна) станаха спомоществователи при събирането на средства за подпомагане на Кристи, която бе задлъжняла страшно много при опитите си да си върне обратно децата в началото на същата тази година. Тъй като се бях занимавала с нейния случай отблизо и го познавах в подробности, изпитах огромно удовлетворение, ко-

171

гато видях майката и нейните деца този път завинаги заедно. Така поне се надявахме.

В краткото си обръщение към благодетелите на Кристи се принудих да споделя, че за жалост нейният случай не е типичен.

Кристи и аз сме щастливки. Нашите деца са при нас казах аз. Повечето от тези случаи обаче съвсем не завършват щастливо.

Всъщност в огромното си болшинство изоставените родители си остават самотни и изоставени. Някои дори не могат да открият местонахождението на децата си или им се отказва разрешение да влязат в страната на похитителя. Правото на други бива отхвърлено от съдебните системи заради национални или религиозни различия. Неколцина успяват да получат родителските права, но не им се разрешава да напуснат страната и те заплащат със свободата си правото да бъдат родители.

Докато произнасях краткото си слово, погледът ми попадна върху още една майка със съдба като моята. „Мериън Сайед, обърнах се към публиката, се върна само преди седмица от Ирак, където остави двете си деца, отведени там от баща им. След като й обещал, че може да вземе сина им със себе си и да го заведе у дома, и багажа на детето бил готов, съпругът й променил решението си и казал: Не".

Мериън показа голяма смелост, като дойде на тазвечер-шното ни събиране, тъй като трябваше да гледа как доб-рожелателите на Кристи се радват на завърналите се синове, докато нейните собствени деца бяха далеч от нея."

За Мериън Сайед базарът на антикварни предмети в Охайо се оказал огромно разочарование. Обикновено печелела добре с колекцията си от игри, играчки, кукли и книги, произведени или отпечатани преди 1970 година. Мотото й гласяло: „От мен можете да си купите своето детство" и много клиенти наистина купували. Не така било през този приятен съботен юнски ден през 1990 година. Към седем вечерта Мериън не можела да си намери място от притеснение. Обаждала се в апартамента си в предградията на Детройт, където предишния ден оставила съпруга си Халид, осемгодишния си син и четиригодишната дъщеря.

Никой не вдигал телефона. При друго семейство това би могло да означава съвсем невинни неща излизане за сладолед, на разходка или кино, обаче за Мериън продъл-

172

\

жителният сигнал „свободно" бил сигнал за бедствие. Халид никога не извеждал децата, особено вечерно време.

По-късно тя щеше да си спомни, че в момента, в който е затваряла телефона, сърцето й подсказало, че „той ги е отвел в Ирак."

Мериън продължила да звъни и след всеки неуспешен опит тревогата й нараствала. Изобщо нямало да се учуди, ако Халид я напусне без каквото и да е предупреждение: това се било случвало пет-шест пъти през последните десет години. Освен това наскоро бил споделил носталгията и желанието си да се върне в родния Ирак. Мериън си мислела, че ще тръгне сам така, както бил пътувал и преди, така, както живеел живота си. До този момент и през ум не й минавало, че той може да вземе децата със себе си.

На следващия ден Мериън потеглила по дългия път към дома, като си налагала да не кара прекалено бързо, за да не катастрофира. Все си мислела за подозрителното поведение на съпруга си напоследък. Халид ненавиждал страстта й към антиките и най-вече служебните й пътувания. Когато останала да пренощува в Охайо за пръв път, отказал да разговаря с нея по телефона. Втория път се цупил цяла седмица, след като се върнала. Преди това трето пътуване той се държал твърде странно, като я насърчавал да замине: „Върви, върви. Ако се почувстваш много уморена, можеш да се върнеш в понеделник."

Когато онази нощ Мериън се прибрала в апартамента, заварила всичко така, както го била оставила с изключение на празен кашон от куфар, който лежал на пода във всекидневната. Ритнала нервно кашона.

В този миг вече бях абсолютно сигурна, че е заминал. #

На масата в столовата намерила бележка, надраскана върху парче компютърна хартия: „Заминаваме на почивка. Ще се видим, като се върнем."

От детските дрехи и играчки не липсвало абсолютно нищо. Халид бил подготвил всичко така, че „да ме държи настрана колкото се може по-дълго, за да се установи с децата, преди да успея да се свържа с него" заключила Мериън. Когато на следващия месец пристигнали сметките по кредитната й карта, се оказало, че Халид бил похарчил и изтеглил в брой 30 000 долара. Тогава станало ясно, че е купил нови дрехи на децата ден преди да заминат.

Опасенията на Мериън се потвърдили, когато се разро-

173

вила в купа хартийки и листчета, изхвърлени в кофата за боклук. От тях научила номерата на полетите и кодовете на резервациите, както и маршрута им: с кола до Торонто, а после със самолет до Лондон, Виена и Багдад.

След като прекарала една безсънна нощ, Мериън се обадила в отдела за малолетни към местния полицейски участък, откъдето я насочили към Националния център за безследно изчезнали и експлоатирани деца.

Записаха името и адреса ми спомни си тя и ми казаха, че ще ми изпратят брошура, а после ме препратиха към Държавния департамент.

Обадила се в отдел „Консулски" и получила подробна брошура по въпроса за отвличане на деца от единия родител в чужда страна, „която на практика ви информира, че Държавният департамент изобщо не е в състояние да ви помогне".

Разбира се, най-лошото тепърва я очаквало. Два месеца след отвличането Ирак нападнал Кувейт. Пет месеца по-късно новата родина на децата й била бомбардирана безпощадно от собствената й страна. Щяло да мине много време преди Мериън да научи, че Адам и Адора са останали живи.

През 1980 г. Мериън и Халид се запознали като студенти в един колеж край Детройт и шест месеца по-късно сключили брак. Тя била двайсетгодишна, той на двайсет и три. Халид бил дошъл в Щатите преди две години, за да завърши инженерство, и нямал никакви видими недостатъци: не пушел, не пиел, не играел комар. Амбициозен и трудолюбив, той прекарвал по четиринадесет часа в библиотеката на колежа.

Мериън току-що била скъсала с един доста буен млад човек и непретенциозният Халид бил истинско облекчение за нея.

Нямам представа какво ме привлече в него ми каза Мериън.

Тя е висока жена със скулесто лице, зелени очи и дълга до раменете кестенява коса. Има мелодичен глас, който се оживява при разговор.

Спомням си първия път, когато го видях. Беше любов от пръв поглед.Веднага си помислих: „Това е той."

Първото сътресение в брака им настъпило шест месеца след женитбата. Халид се върнал от дълго посещение в родния си Ирак и Мериън му съобщила, че е бременна. Съпругът й побеснял. Обвинил я, че е нарушила „споразу-

174

мението им" да нямат деца поне пет години, докато той завърши образованието си.

Направила си го нарочно яростно изрекъл той. Съсипа ми живота.

Скоро след това Халид се изнесъл в самостоятелен апартамент и оставил Мериън без кола и без средства.

Имаше дни, в които нямаше какво да ям и изкарвах цял ден на шоколадово десертно блокче каза тя.

Три седмици преди раждането на Адам Халид се преместил в един тексаски колеж. Върнал се при Мериън след няколко месеца, но не проявявал никакъв интерес към бебето: нито го къпел, нито го подсушавал. Дал му храна един-единствен път и с това се приключило. Всички домашни задължения се стоварили върху Мериън, която била започнала да работи като пощенски раздавач.

-Водех Адам при детегледачка, прибирах го след работа, грижех се за всичко у дома и плащах сметките, а Халид ходеше на лекции разказваше Мериън.

Напрежението и стресът, на който била подложена, се усилвали от мисълта, че „не може да му се довери никога повече", особено след като Халид заминал за Ирак за втори път. Тогава Адам бил на годинка и половина.

Именно по това време майката на Мериън изразила загрижеността си, че някой ден Халид може да напусне страната и да вземе своя син със себе си. Мериън убедено отвърнала:

Изключено никога няма да го направи. Нещата са променили с раждането на дъщеря им Адо-

ра. Мериън била обзета от предчувствия:

Знаех, че ме очакват големи беди.

Втората бременност засилила раздразнението на Халид : той си дал сметка, че с две деца ще му е много трудно да продължи аспирантурата си и ще трябва да започне да работи, за да печели пари. Много го бивало да мълчи. Престанал да разговаря с Мериън. Мълчанието му продължило месеци наред. През май 1986 г., когато Адора била тримесечно бебе, той отново изчезнал. Този път се записал в един калифорнийски колеж.

Мериън била на ръба на силите си.Разкъсвала се между работата и непрестанно болните си деца и двете страдали от астма. Тя се обадила на Халид по телефона и му поставила ултиматум: „Ако не се върнеш бързо тук, скоро няма да имаш семейство, при което да се прибираш."

175

Халид се върнал и започнал работа във фирма за електроника. Мериън напуснала работата в пощата. През следващите три години си останала у дома и се грижила за къщата и децата.

Проблемите на семейството продължавали. По време на разгорещените си спорове единият често заплашвал другия, че ще го напусне. Нееднократно говорели за развод, макар Мериън да се съмнявала, че ще издържикна подобно изпитание. Предчувствието, което се появило след раждането на Адора, започнало да се сбъдва. Щом дъщеря им проходила, Халид се превърнал в баща-пуритан. Бил потресен от историите за преждевременния сексуален живот и употребата на наркотици сред момичетата тийнейджъри в Щатите. Адора станала на три годинки и когато излизали заедно, правел сцени заради най-невинни постъпки, вдигал скандали, ако я съблечели по бански.

Адора е много открито и дружелюбно дете каза Мериън. Още щом проговори, разговаряше и с познати, и с непознати. Беше само на година и половина, а отиваше при някой непознат в супера и му казваше: „Здрасти, как си?"

Веднъж отидохме на ресторант и тя заговори помощ-ник-келнера беше малък, на около осемнадесет години. Халид се ядоса страшно и й рече: „Обърни се към масата и пази тишина!" От тона му разбрах точно какво си мисли: не искаше тя да разговаря с непознати мъже. Изгледа я особено тя, разбира се, не схвана защо я гледа така, но аз го разбрах съвсем точно.

Привързаността на Халид към родината му се изразявала единствено в телефонните разговори веднъж месечно със семейството му. Не бил виждал близките си от 1980 година. Въпреки че бил мюсюлманин, не бил нито вярващ, нито практикуващ. С Мериън говорел рядко за културата и обичаите на страната, в която бил роден и израснал. Когато през 1988 година ирано-иракската война най-сетне завършила, той започнал да оказва върху Мериън натиск да се преместят за една година в Ирак. „Трябва да дадем на децата възможност да се опознаят със семейството ми и да видим дали животът там няма да бъде по-лесен", казвал й той.

Мериън знаела, че Халид се чувства като вълк-единак в Щатите, без семейство и без приятели. Тя яростно се противопоставила на желанието му. Двамата с Халид се били

споразумели, че ще отгледат и възпитат децата си в Щатите. Ами ако отидат в Ирак и след това той им забрани да се върнат? Просто му нямала достатъчно доверие.

Насърчавах го да върви или да покани някои свои роднини на гости. Брат му щеше да дойде, но посещението му пропадна в последната минута. Мисля, че това бе капката, която преля чашата на търпението му и го накара да действува. Обикновено не показваше открито чувствата си, но аз виждах, че се чувствува ужасно, задето брат му няма да дойде.

През март 1990 г. уволнили Халид от фирмата. Това го поставило в още по-голяма изолация и направила живота му по-несигурен.

Впоследствие Мериън се разровила из документите и телефонните сметки на мъжа си и разбрала, че той е подготвял това заминаване цели две години от момента, в който й предложил да заминат заедно и тя категорично отказала. Ходил в местната библиотека, за да чете материали за отвлечени от единия родител деца в друга страна. Получил от иракското посолство разрешително за работа още през 1988 година. Халид буквално изчакал деня на заминаването, за да впише двете деца в иракския си паспорт.

Последния път, когато си дойде и Адора беше малка, той ми повтори няколко пъти: „Повече никога няма да си оставя децата," Бе твърдо решен на това. Без значение какво ще стане или кого ще нарани той няма да си остави децата. Според него е постъпил съвсем правилно.

Това са все размисли върху миналото.

Сега, когато се връщам назад, виждам признаците каза тя, но всички, които го познаваха, изобщо не можеха да допуснат, че ще вземе децата.

Мериън изживяла много тежко загубата на децата: шокът и скръбта й продължили с месеци.

Хората казваха, че не могат да си представят колко ми е тежко, и аз им отговарях: „Не искате да си представите как се чувствам ако го направите, ще ви се скъса сърцето." Защото това е най-страшното, което може да ти се случи. То е като да преживееш секундите, преди колата ти да се разбие онова свиване в стомаха, преди да се случи непоправимото, а аз се чувствах така ден след ден.

Мериън започнала да повръща всичко. Не напускала апартамента, без да се разплаче. Излизала да се поразходи за малко с колата и някой спомен, свързан с Адора, ко-

12. От любов към дъщеря ми

177

ято винаги пътувала заедно с нея, я карал да избухва в неудържим плач. Трябвало да се връща обратно, защото не виждала пътя пред себе си.

Друг път Мериън излизала и минути по-късно я обземала налудничавата мисъл, че Халид и децата са се върнали в апартамента:

Мислех си: ами ако са се върнали, а мен ме няма в къщи? Бързо се прибирах, hq тях, разбира се, ги нямаше.

Вече не се интересувала от антикварните вещи и спряла да пътува във връзка с търговията си. Знаела, че трябва да се залови с някаква работа Халид бил изтеглил всичките им спестявания, ала не можела да се стегне и да се яви на разговор. Животът й, чийто смисъл били децата, сега бил празен и безсмислен. Стигнала дотам, че Лий Ба-лас, нейната най-добра приятелка, й се обаждала всяка сутрин, за да се убеди, че е станала от леглото.

Лий ми казваше: „Какво ще правиш днес?", а аз й отговарях: „Нищо". Тя казваше: „Не позна, няма да е нищо, ето какво ще правиш. Първо ще се обадиш в Държавния департамент, после ще вземеш душ и ще се облечеш. После ще отидеш да вземеш кореспонденцията от пощенската си кутия, след това ще дойдеш тук и ще решим какво ще правим през останалата част от деня."

Поне веднъж дневно Мериън се опитвала да се свърже по телефона с децата. Звъняла в дома на девера си в Мо-сул: голям град в Северен Ирак. Ясно било, че Халид я избягва. Най-често никой не вдигал слушалката и само понякога отговаряло някое дете, а после разговорът прекъсвал. Мериън се обаждала често и в Държавния департамент на Дон МакГлин, която се занимавала с нейния случай, но и МакГлин не успяла да направи нищо повече.

Най-сетне на 31 юли 1990 година със съдействието на иракски официални лица Халид бил принуден да се срещне с представители на американското посолство в Багдад. Мериън получила новини за децата си шест седмици след тяхното отвличане. Били добре.

Въпреки че никаква сила или закон не били в състояние да накарат Халид да върне Адам и Адора, Мериън имала основания да се чувства окуражена. Джо Уилсън, временно изпълняващ функциите на посланик и втори по ранг след посланик Ейприл Гласпай, проявил личен интерес и посветил всичките си сили, за да помогне с каквото може.

Два дни по-късно, на 2 август 1990 г., Ирак нападна Ку-

178 ^

вейт и Уилсън и колегите му се озовали пред куп други ангажименти. Мериън се почувствала даже ио-изолирана отпреди, защото вече не можела да се обажда по телефона до Мосул.

Мислех си: „Е, от това по-лошо не може да има." Но имаше.

Вцепенена, тя седяла в апартамента си и следяла Си Ен Ен. Това се превърнало в основното й занимание през следващите шест месеца.

След като се разчуло за сполетялото я нещастие, започнали да й се обаждат от местните детройтски медии, а после и от Си Ен Ен. Отначало Мериън отказвала да разговаря с тях, но Лий я поощрила да им сътрудничи: „Имаш нужда от помощ, Мериън. Може би някой ще научи историята ти и ще ти помогне."

Предаването на Си Ен Ен наистина се оказало полезно. Освен че дало на Мериън възможност да се свърже и с други жени в нейното положение, то й създало връзки в телевизионната компания. Когато Си Ен Ен прекъснало предаването на една от антиамериканските речи на Саддам Хюсейн, Мериън, която изпитвала огромна нужда от всякакви новини, се обадила и протестирала: „Искаме да слушаме всичко, което се говори, и сами да решаваме добро ли е или не."

Джо Уилсън не я бил забравил. През септември, по време на едно пътуване до Мосул, родния град на Халид, той се опитал да се свърже повторно със съпруга й по собствена инициатива.

Това не влизаше в задълженията му и никога преди това не се е занимавал с подобни случаи, но той го прие като хуманитарна мисия обясняваше Мериън.

Въпреки че се впечатлил от високия пост и обноските на Уилсън, Халид отказал да се срещне с него без съгласието на „официален" иракски представител нещо невъзмож-t но в този момент.

В края на същия месец се появила добра възможност. Халид искал да запише децата на училище в Мосул, но му трябвали копия на свидетелствата им за раждане, издаде-, ни от Държавния департамент. Уилсън му предложил следната сделка: посолството да му уреди свидетелствата; ако той се обади на Мериън по телефона.

Няколко дни по-късно Мериън вдигнала слушалката и чула гласа на Уилсън:

179

Съпругът ви е тук, при мен, и иска да разговаря с вас. Спокойният глас на Халид направо я подлудил:

Здрасти, как си?

Мериън успяла да овладее гнева си. От Държавния департамент я били посъветвали: „Бъдете възможно най-ми-ла и любезна и поддържайте разговора. Ако започнете да му противоречите и да гонападате, няма да ви се обади повторно."

След като научила, че децата са здрави и ходят на училище, Мериън попитала дали може да отиде при тях в Мо-сул.

Разбира се отвърнал Халид. Всъщност това била неговата идея от самото начало.

Споразумели се Мериън да подаде молба за виза в иракското посолство във Вашингтон, което тогава все още функционирало, и ако нещо се запъне, Халид да помогне на свой ред с каквото може.

Сега Мериън имала цел в живота. За да събере пари за пътуването, тя продала всичките си вещи, а после разпродала на търг антиките си за 5000 долара. Напуснала апартамента и отишла да живее при сестра си и зет си, Том и Мери Анн Смит. Купила си билет за самолета до Багдад, но през октомври плановете й се объркали. От иракското посолство й съобщили, че им била нужна „официална покана от Багдад", за да й дадат виза. По-късно научила, че поради кризата визи се издават единствено със съгласието на иракски гражданин в нейния случай това бил съпругът й.

В края на октомври Халид се свързал с Мериън чрез американското посолство в Багдад и я уверил, че „оттук ще направя всичко, което е по силите ми. Чакай и ще ти се обадя пак, а в това време се готви да тръгваш."

Тя чакала, чакала, но седмиците минавали, а от него нямало ни вест, ни кост. Когато станало ясно, че Съединените щати се готвят за военни действия и президентът Буш е дал на иракчаните краен срок да се изтеглят от Кувейт, Мериън отново изпаднала в депресия.

Наближаваше Коледа и по телевизията цял ден даваха реклами с дечица, които се радваха на празниците. Аз поначало не съм от онези, които обичат да се веселят, но в този момент се чувствах толкова ужасно, че се питах още колко ще мога да издържа.

Най-после на 21 декември Халид се обадил отново с

180 ^

добра новина: визата й била готова. Мериън попитала дали децата са при него и Халид й отговорил, че Адам току-що е излязъл да си поиграе.

И ето че закрещях: „Иди да го повикаш! Моля те, моля те, извикай го!" Не бях говорила с децата, откакто ги нямаше вече шест месеца. Адам дойде на телефона и ми рече: „Здравей, мамо". Заплаках, а той ми каза, че е добре и че Адора също е добре. Чувах как баща му му казваше какво да говори че няма проблеми с астмата, че ме обича и че му липсвам, че иска да отида при тях колкото се може по-скоро. Говорихме си цели десет минути.

На двадесет и пети декември в три часа през нощта Мериън била разбудена от иракски служител от консулския отдел в Багдад.

Весела Коледа казал мъжът. Изпращаме ви визата.

Той й издиктувал номера на телекса, с който я пращали във Вашингтон. Мериън втренчено гледала телефона и си мислела: „Сигурно е шега!"

Всъщност била самата истина, но действителността, в която живеела Мериън, приличала на подвижни пясъци толкова непостоянно било всичко^Тя си купила билет за първия възможен полет до Аман, Йордания, за 12 януари, но имала толкова малко пари, че се опасявала да не се озове там без пукнат грош на петстотин мили от Багдад. Пътуването от Аман до Багдад трябвало да бъде уредено на място в Аман, защото нито една авиокомпания не продавала билети за полети до Ирак. Освен това знаела, че до крайния срок, поставен от президента Буш на Хюсейн да изтегли войските си от Кувейт 15 януари, остава твърде малко време.

В деня, в който Мериън трябвало да лети за Йордания, закрили американското посолство в Багдад. Вече нямало никакъв смисъл да тръгва всички полети до Ирак били отменени. Халид, който сега се обаждал на Мериън по-често отпреди, й казал: „Почакай да свърши войната повече от две седмици едва ли ще продължи. Не се тревожи, децата са на сигурно място."

Мериън не можела да повярва на ушите си, как е възможно да са на сигурно място, когато се намират в зона на военни действия.

Онова, което Халид не й казал, било, че Адам, Адора и около петдесет негови роднини се евакуират в семейно

181

имение в провинцията, докато трае войната. Това, разбира се, не било идеалното разрешение на проблема. В продължение на четирийсет и три дни там нямало ток, течаща вода или газ за осветление и отопление, а температурите паднали под нулата.

Мериън не се отделяла от малкия японски телевизор в спалнята й и се чувствала по-безпомощна откогато и да било. Сега дипломатическите отношения били преустановени и по официален ред не можело да се направи абсолютно нищо. Даже Джо Уилсън се принудил да напусне Багдад с останалите си колеги. Мериън не знаела какво друго може да прави, освен да чака. Спяла по няколко часа в денонощие, а през останалото време стояла с вперен в телевизора поглед.

В ранната вечер на 16 януари Мериън се събудила и пуснала телевизора, който била изключила едва преди половин час. Пред очите й се разкрила картината на първото бомбено нападение на съюзниците над Багдад. Тя отишла у своята приятелка Лий и двете останали да гледат телевизия до сутринта. От този момент нататък Мериън се стараела да бъде близо до телевизор, където и да се намира.

Трябваше да гледам всичко каза Мериън. Нямах друг избор. Ако не гледах, тогава във въображението ми се вихреха невъобразимо ужасни картини и започвах да мисля за децата и за всичко най-страшно, което може да им се случи.

Сега, когато връзката с Халид била преустановена, Мериън взела твърдо решение да открие всякаква възможна информация за Ирак, макар да установила, че тя не е голяма. Въпреки че в предградията на Детройт живее най-многочисленото арабско малцинство в Щатите, в детройтската градска библиотека нямало книги за Ирак за периода след 1972 година, когато идва на власт Саддам Хюсейн. Наистина Мериън открила там подробна карта, която фо-токопирала и закачила в спалнята си заедно със статии от вестници и списания.

Направих си собствен информационен център, за да мога да следя събитията каза тя.

Въпреки че Мосул е третият по големина град в Ирак, за него имало съвсем малко сведения факт, който изнервил и разтревожил Мериън.Още повече, че по-късно, през пролетта, на осемдесет километра от мястото, където били децата й, избухнали кюрдските вълнения и бунтове.

182 1

Един ден тя проверявала какво дават по различните телевизионни канали и попаднала на програма на Крисчън Са-йънс Монитър за' ниневейските руини, които се намират недалеч. Тогава за пръв път видяла Мосул: множество ниски бетонни сгради по крайбрежието на река Тигър, без ясно определен градски център.

Прилича на град, строен от древна цивилизация казала тя на своята приятелка Лий.

Мериън се почувствала по-добре, сякаш между нея и децата й възникнала връзка: при все че не можела да ги притисне до себе си или да разговаря с тях, сега можела да си представя всекидневния им живот.

Мериън прекарвала дните си ако не в отчаяние, то поне в униние.А когато Ирак изстрелял към Израел ракети СКУД, тя се разтревожила, че Израел може да отвърне на удара с още по-безпощаден удар по цивилното население на Ирак и така да започне трета световна война. На трийсети януари Адам навършвал девет години. Бомбите продължавали да валят от небето. Петият рожден ден на Адора бил на 24 февруари деня, в който почнали военните действия По суша.

Вероятно това бе най-тежкият ден в живота ми спомняше си Мериън. Нямах представа дали са живи, дали са в безопасност, дали не ги бомбардират. Карах безцелно из улиците, само и само да се намирам на работа. Плаках цял ден и цяла нощ.

В началото на март „временното" пребиваване на Мериън станало половин година. Нямала работа, нямала деца, нямала свой дом. Нещо по-лошо започнала да се отчуждава от собствената си страна, флаговете и жълтите панделки я отвращавали. Въпреки че не била привърженичка на Саддам, Мериън се считала „на иракска страна, защото децата ми бяха в Ирак. През войната се чувствах страшно самотна. Всички говореха колко е справедлива, а аз в същото време си мислех: „Ами ако някоя американска бомба убие собствените ми деца?"

След отвличането на децата животът на Мериън се превърнал в низ от кризи: иракското нахлуване, проблемите с визата, финансовите й затруднения, бомбардировките, сухопътната война, гражданската война между иракските войски и кюрдските партизани. По няколко пъти дневно, докато гледала по Си Ен Ен репортажи от военните действия, Мериън изтръпвала от ужас, че ще види труповете на

183

децата си, измъкнати изпод развалините. Стигнах дотам, че започнах да се моля децата ми да са мъртви тук, отколкото живи там. Тези ми чувства ме караха да изпитвам ужасна вина, но си казвах: „Ако бяха мъртви, поне можех да ги жаля и скръбта ми да се поуталожи. Докато тъна в неизвестност за съдбата им, жаля и тъгата ми е безкрайна."

Въпреки че Мериън била отчаяна пред бъдещето, в живота й имало и други положителни преживявания, които й давали сили да живее. Едно от тях бил семинарът по отвличане на деца от единия родител в чужда страна, през ноември 1990 година, спонсориран от кабинета на сенатор Рийгъл. Докато слушала ораторите, й станало ясно, че нейният проблем е далеч по-разпространен, отколкото сй го представяла. Най-много я впечатлило изказването на Кристи Хан, която подчертала колко важно е да се потърси подкрепа от местното мюсюлманско общество. •

Този ден бил особено тежък за Мериън тя плакала почти през цялото време, докато траял разказът на Кристи Хан. След това Кристи отишла при нея и й казала:

Искаше ми се да дойда при вас и да ви стисна в обятията си, вместо да стоя на сцената и да изнасям речи.

Двете си разменили телефоните и след около седмица Кристи завела Мериън при имам Мардини, духовния водач на мюсюлманите в областта Детройт, който бил духовен настоятел на Кристи.

Страхувах се да отида сама при него, но той се оказа много мил човек, много земен и много кротък и благ каза Мериън.

Имамът имал свои проблеми, антиарабските настроения в района ставали все по-силни и мюсюлманският център, в който работел, бил разбиван вече два пъти. Той отделил от времето си да изслуша Мериън и.казал, че ще се опита да се свърже с някои хора в Ирак от нейно име. Подчертал, че Халид „не е постъпил като добър мюсюлманин" и че тяхната религия цени извънредно много щастливия и уравновесен семеен живот.

През януари Си Ен Ен доведоха Мериън в дома ми за съвместно интервю. Мериън беше чела „Не без дъщеря ми" скоро след похищението на собствените й деца и книгата й бе дала сили да преодолее собственото си емоционално сътресение.

Когато срещнах Бети, имах чувството, че я познавам.

184 '

Всички ни бъркат, защото случилото се с нас има общи неща и защото бъркат Иран и Ирак. Когато започнах да взимам участие в местните радио и телевизионни програми, нямаше човек, който да не ме попита: „Знаете ли за Бети Махмуди?"

Мериън отбеляза, че и Кристи, и аз сме се опитвали да подчертаем положителните неща и в най-трудните времена. Аз бях показала на практика доверието си към съотечествениците на съпруга си, приятелите, които ми бяха помогнали да избягам с Махтоб. Никога не съм се опитвала да представям иранците като стереотип, никога не съм отричала културното наследство на Махтоб от страна на баща й.

Всичко това оказа огромно влияние върху начина, по който се справих с проблема обясняваше Мериън, защото в такива случаи човек може да реагира по различен начин. Може да изпадне в ярост и да се съпротивлява физически, може да стане много злобен и лош, може да е доволен от случилото се. Когато Халид ми взе децата, естествено, се разгневих и можех да наговоря какво ли не по негов адрес пред средствата за масова информация, но се въздържах благодарение на хора като Бети и Кристи, които непрестанно ми повтаряха, че яростта и отмъщението няма да ми върнат децата.

Опитах се да окуража Мериън, докато траеше интервюто ни за Си Ен Ен. Когато репортерът ме попита има ли нещо, което бих искала да я посъветвам, аз отговорих:

Ако Махтоб беше сега там, щях да замина при нея.

Това подкрепи Мериън в бъдещите й действия така, както и световната премиера на „Не без дъщеря ми": и заради щастливия край, и заради вдъхващото страх описание на положението на жените във фундаменталистки Иран.

Онова, което ме ужаси най-много, бе, че в някои райони на Иран, щом момичетата навършат девет-десет години, могат да ги омъжват това направо ми взе здравето. Непрекъснато мислех за дъщеря си и ужасно се притеснявах, защото не знаех кой се грижи за Адора и какви са техните разбирания по въпроса. По-късно научих, че в Ирак нямат такива обичаи, но трябваше да отида там и да се убедя лично в това.

Трудно й било да обуздае гнева си, но дваж по-трудно й било да си създаде връзки в иракско-американската общност.

185

Това бяха последните хора, които очите ми искаха да видят, защото просто ми напомняха за Халид.

През март 1991 година, след края на операция „Пустинна буря", повече не можела да издържа да гледа по телевизията иракчанчета с протегнати към войниците ръце за малко храна. Тогава си казала: „Трябва да направя нещо, не мога да продължавам да седя тук със скръстени ръце." Гледала един телевизионен репортаж за иракскО-американ-ска група от областта Детройт, наречена „Жертви на войната", която събирала помощи за закупуване на храна и лекарства, и се обадила да предложи помощта си.

Групата била в намален състав, защото трима от доброволците наскоро били заминали за Ирак с продукти, лекарства и писма от роднини в Америка. Попитали я дали би дежурила на телефона в офиса им.

Отначало Мериън ходела един-два пъти седмично, но през април вече прекарвала всеки божи ден от понеделник до петък по няколко часа до телефоните. Имало огромна нужда от информация и Мериън се чувствала добре в центъра на събитията. Получила достъп до последните доклади за положението и следвоенните условия в Ирак. Работата обаче си имала и своите недостатъци. Въпреки че знаели английски, всички в офиса разговаряли помежду си на арабски или халдейски (диалекта на иракските католици) и Мериън се чувствала ужасно изолирана.

Обаче си спомнях съветите на Бети и Кристи и продължавах да ходя в офиса всеки ден.

И се случило нещо невероятно започнала да изпитва все по-дълбока привързаност към хората около себе си, въпреки езиковата бариера. Всеки, когото срещнела там, смятал, че Халид не е постъпил правилно, като е отвел децата, и скоро станало ясно, че Мериън и доброволците от групата имали нещо общо: роднини в беда, ужас от разрушенията и евентуалните жертви при бомбардировките и най-сетне страх да изразят протестите си срещу наскоро свършилата война, за да не ги сметнат за нелоялни американци.

Седмиците минавали и работата на Мериьн се превръщала в източник на открития както за нея, така и за хората от групата. Когато иракчаните осъзнали, че Мериън не е враждебно настроена към техния народ, те я приели като една от тях, а когато тяпрестанала да ги възприема стереотипно, вече била готова да им подаде ръка* за помощ.

186

В един разговор Вала Качако, която работела в същата сграда, но в халдейската федерация, й казала:

Знаеш ли, ако те бях срещнала, докато траеше войната и не те познавах, но знаех, че си американка, бих те прегазила с колата си.

Мериън отговорила:

Преди войната и аз изпитвах същите чувства към арабите, но сега вече преодоляхме тези си чувства, опознахме се и станахме много добри приятели.

Сред най-добрите й приятели бил вицепрезидентът на групата, Шахир Ал Хафажи тих, неуморен архитект, който уреждал и контролирал пътуванията на членове от групата до Ирак и обратно. През май Мериън получила писмо от Халид, което носело пощенско клеймо от март. Той й пишел, че децата са живи и здрави и са преживели войната. Това не й било достатъчно. Искала да бъде с дечицата си. Щяла да прекара остатъка от живота си в Ирак, ако това била цената да бъдат заедно. Тя се примолила на Шахир да й помогне да отиде в Ирак и той с готовност се съгласил: „Ще го уредя, няма проблеми." Включили я в състава на делегация, която трябвало да замине в края на месец юни. Адвокат от Държавния департамент направил всичко възможно, да я разубеди:

Не можете да отидете в Ирак. Трябва да сте полудяла, за да искате подобно нещо! Ако отидете и се върнете, ще си изям шапката!

След този разговор Мериън престанала да се консултира с Държавния департамент.

Не можех да слушам повече обезкуражителни слова. Достатъчно трудно ми беше да се реша да замина. Нямах представа как се отнасят с американците в Ирак и дали съпругът,ми не е променил решението си относно моето отиване там, или дали няма да ме задържи така, както се беше случило на Бети. Дори не знаех дали ще успея да видя децата си. Ако се бях вслушала в съветите на хора, които ме агитираха да се откажа, нямаше да замина.

На 26 март Кристи Хан се завърна в Щатите, след като получи родителските права над децата си от пакистански съд. Може да бъде направено, помислила си Мериън, думите на адвокатите от Държавния департамент нямат никакво значение.

Но всекидневната вътрешна борба на Мериън продължавала.

187

Средствата за масова информация представяха случилото се като истинска приказка: една майка толкова обичала децата си, черискувала и заминала в Ирак, за да живеят заедно. Изобщо не беше така. Много неща ме принудиха* да постъпя така и една от причините беше отразяването на събитията в медиите. Бях заявила още в началото, че искам да замина, и сега, когато имах тази възможност, трябваше да замина, защото всички очакваха да постъпя именно така.

Цяла година нямах реална представа какво правя и дали онова, което върша, е правилно. Наистина мибешегушо-го трудно, защото съм израснала в семейство, в което всичко се планираше и организираше предварително. Краят съвсем не беше като в приказките беше същински кошмар от начало до край.

Шакир удържал на обещанието си. Той не само издействал на Мериън виза под егидата на Иракския червен полумесец подразделение на Международния червен кръст, но й помогнал да събере триста долара, които й били необходими за петдневния престой в Аман. След седемнаде-сетчасово пътуване с автобус с четиричасово закъснение на йорданския граничен пункт групата „Жертви на войната" пристигнала в Багдад в понеделник, 1 юли. Във вторник Мериън се заловила да изпълни задачата си да открие своето семейство. Единствената следа, с която разполагала, бил един пансион в Багдад, в който отсядал Халид при служебните си пътувания. Администраторът знаел името му и обещал да му се обади в Мосул.

Докато отивала и се връщала от пансиона, Мериън започнала да си дава сметка какво е причинила „Пустинна буря" на иракската столица, сравнявайки видяното с разказите на други членове от делегацията. Четири от петте моста над река Тигър били затворени и претовареното движение минавало през единствения незасегнат мост. Жегата била непоносима. Била бомбардирана всяка по-голяма сграда в близост до хотела, в който отседнала известния „Ал Ра-шид", откъдето предавала Си Ен Ен. Разрушени били и безброй домове, в това число цял квартал, когато бомба, предназначена да порази близкия мост, не попаднала в целта си. Според Шакир само това единствено попадение причинило смъртта на петстотин души. Няколко болници по крайбрежния речен булевард имали същата съдба. Навсякъде се виждали развалините на магазини и ресторанти.

188

\

По-късно вечерта Мериън и приятелите й отишли на ресторант, осветен от свещи поради режим на електроенергията. Било след единадесет, когато до масата им се приближил един мъж и попитал за нея. Непознатият се обърнал към Мериън на арабски и й казал:

„Свързахме се със съпруга ви. Пристига утре с децата, за да ви вземе." Явно било, че съобщението, което оставила в пансиона, е стигнало До местоназначението си. Мериън силно се вълнувала от мисълта колко близко са децата й и колко скоро ще ги види. Тя заплакала и нейните сътрапезници дори иракчаните, които рядко показват чувствата си на публично място изтрили по някоя и друга сълза от очите си.

В сряда, в десет сутринта, Мериън седяла, обзета от нетърпение в гигантското фоайе на хотел „Ал Рашид". Внезапно се обърнала и видяла семейството си на една крачка от себе си. Шумът във фоайето стихнал, всички очи били вперени в майката и децата, който се виждали за пръв път от една година. Мериън стиснала малките в прегръдките си. Адора очарователно малко създание с овално личице и смолисточерна гъста коса изглеждала малко смутена, но с удоволствие прегърнала на свой ред майка си. Адам, слабо момченце със сладка усмивка, гледало Мериън, без да отмести поглед от нея, и се усмихвало широко.

Мериън била потресена колко са се променили децата й. И двамата били добре облечени и вчесани, ала Адам, който винаги преди бил жизнерадостен, сега й се сторил потиснат. Междувременно Адора почти била забравила английския и отвърнала на развълнувания въпрос на Мериън „Как си? Как си?" с учуден поглед.

Не говори английски обяснил Халид, сякаш й се извинявал. Опитвах се да й говоря на английски, но всички останали говорят арабски.

Е, сега аз съм тук и нещата ще се променят отвърнала твърдо Мериън.

Тя съвсем не била забравила гнева си към Халид, но не можела да отрече, че й е приятно да го види отново. Бил единственото познато лице в един тъй непознат свят връзка с миналото и с родния й дом. Не било ясно какви ще са отношенията между двама им Халид никога не показвал открито чувствата и мислите си и Мериън знаела, че е глупаво да очаква от него каквато и да е промяна, но все пак се надявала, че бракът им може да потръгне.

189

„Ако исках; щях да ти пратя документите за развода по пощата, й заявил Халид. Но не желаех да постъпя по този начин. Знам, че те имат нужда от теб и исках да дойдеш тук."

След това децата си поиграли в хотелската стая на Мериън, докато Халид подремнал малко, а после четиримата се натъпкали в една тойота корола ведно с багажа на Мериън и брата и племенницата на Халид, кбито били дошли с него специално за случая. Адора била пораснала десет сантиметра и тежала поне двадесет и пет килограма Тя седнала в майка си и спала там през целия път.

Четири часа по-късно, след като пътували по пуст и разбит път, пристигнали в Мосул. Първите впечатления на Мериън били, меко казано, лоши. За разлика от Багдад градът е лишен от каквато и да е зеленина. След пролетните дъждове настъпва суша, която изгаря всяка зеленин-ка. Всички й казвали, че заради разположението и надморската си височина в Мосул е по-хладно, отколкото в Багдад. Сега Мериън разбрала какво имат предвид: когато в Багдад термометърът показвал 45 градуса над нулата, в Мосул било едва трийсет и пет. Сетила се за черните панталони и блузи в багажа си.

Наближили къщата, наета от Халид. Махалата тънела в мрак с изключение на няколко къщи, осветени благодарение на собствените си генератори.

По дяволите измърморил Халид, няма ток. Наближили метална порта и трй спрял колата. Мериън

прекосила малък вътрешен двор, покрит с глинени плочки, и влязла в бетонната къща, в която живеели Халид, майка му и децата. Посрещнали я сърдечно десет-дванаде-сет души. Мериън седнала на един матрак и се опитала да се огледа наоколо на мъждивата светлина на газената лампа. Десет минути по-късно Халид се надигнал и рекъл: „Връщам се след десет минути." Нямало го час и половина. оставил жена си да отговаря на десетки въпроси, задавани на арабски, които Адам трудно й превеждал. „Пак ме изоставя", помислила си Мериън.

Било й горещо, чувствала се изтощена и помолила Адам да й покаже тоалетната.

Мамо казал Адам, докато си осветявали пътя с лампата, тукашните тоалетни не приличат на нашите.

Какво искаш да кажеш? попитала Мериън.

Ами не са като нашите повторил Адам.

190

Мериън изобщо не била подготвена за онова, което видели очите й: вонящ отвор направо на пода, липсвало дори казанчето, с което разполагали тоалетните в повечето заможни мосулски домове. Мериън се запрепъвала навън, без да прекрачи дори прага.

Когато Халид най-после се върнал, Мериън не могла да сдържа повече гнева си. Тя помолила съпруга си да я въведе вътре и избухнала:

¦¦Направо не мога да повярвам, че можете да живеете по този начин! Как можа да напуснеш дома ни в Мичиган, където се оплакваше, че не бърша достатъчно редовно праха, и да дойдеш тук?

Халид се разплакал. Не така си представял първата им нощ заедно. Знаел, че къщата не е кой знае какво: търсил нещо по-добро, но парите не стигали. Ембаргото, наложено от Съединените щати, съсипало плановете му да захване търговия. Тойотата била взета назаем не можел да си позволи кола. Когато времената били по-добри, братята и сестрите му помагали, но те също се разорили от десетгодишните войни първо с Иран, после войната в за-лива.Притиснат от нуждата да си изкарва хляба, Халид прекарвал цялото си време в опити да съживи магазин за видеоапарати, който бил купил почти без пари.

На следващата сутрин Мериън отворила очи и видяла над себе си безоблачното небе и маранята наоколо. Едва тогава успяла да разгледа Мосул за пръв път. За разлика от Багдад градът бил избягнал разрушителните бомбардировки на американските военновъздушни сили. Една бомба разрушила къщата непосредствено до дома на Халидо-; вия брат. Шрапнел ранил една от малките племенници на Халид, докато тя и други деца наблюдавали заревото на, нощната бомбардировка. >

Дори след спирането на военните действия войната про-, дължила да руши живота в Мосул. Електроснабдяването на града било на режим. Токът спирал по два-три пъти на, ден, като понякога прекъсването продължавало повече отх шест часа. Водоснабдяването също било затруднено и во-7 дата спирала от три до пет часа на ден, а това било особено мъчително заради невероятната лятна жега. Веднъж,^ след като нямало ток в продължение на дълги часове, спрели водата и я пуснали едва късно през нощта, в резултат на което климатичните инсталации не работили цял ден и цяла нощ.

191

Поливахме вътрешния двор със студена вода, а после слагахме матраците и приспивахме там децата припомни си Мериън. В квартала трябва да имаше над сто и петдесет деца. Беше тъмно като в рог и всички малчугани и бебета бяха уплашени и плачеха в един глас това е най-жалният звук, който можете да си представите.

Освен това войната станала причина да се прекрати друга жизненоважна общинска дейност: изпразването и почистването на помийните ями под домовете на гражданите. Сега нечистотиите течели по улиците и образували потоци от воняща зеленикава вода, които пешеходците с мъка прескачали.

Освен това Мериън се чувствала ужасно изолирана. Всичките й колеги от групата „Жертви на войната" били в Багдад. Пощата почти не функционирала, а телекомуникационната мрежа на Ирак била тежко засегната и повредена Мериън не можела да се свърже с близките си в Щатите по никакъв начин. Разбира се, новинарските емисии били само на арабски.

Липсата на информация поради оттеглянето на Си Ен Ен ми се отрази зле казваше Мериън.

Освен че често излъчвали в най-различни аранжименти песента на Франк Синатра „По моему" любимата мелодия на Саддам Хюсейн радиостанциите н* предавали нищо интересно. Западни вестници нямало и Мериън по никакъв начин не можела да разбере до каква степен са верни непрестанните слухове, че войната може да пламне отново.

Работното време на съпруга й било такова, че тя почти не го виждала.Халид се отдавал на работата си така пламенно, както на образованието си. Отварял магазина за ви-деоапаратура в осем сутринта, връщал се по обяд за два часа, в които спирали тока, после отново отивал на работа и се прибирал в десет и половина вечерта, уморен и изнервен. Не можела да размени две думи с него. Такабило по цяла седмица работел и в събота, и в неделя. Халид си останал все същият, както и в-Щатите не бил религиозен и не спазвал мюсюлманските празници.

Мериън тъжно си мислела, че в известен смисъл семейният им живот в Мосул прилича твърде много на онова тяхно всекидневие-в Щатите, което не можела да понася.

На третия ден от пристигането й в Мосул Халид й казал, че ще донесе храна, когато си дойде за обед.Следобе-

192

дът минал, а от Халид нямало ни вест, ни кост. Единствената храна в къщата била малко студен хляб и лозови листа, които децата отказали да ядат. Мериън знаела, че Халид не може да готви и Адам и Адора са се хранили на друго място от пристигането си насам предимно в дома на Сагета, Халидовата снаха. Не знаела къде живее Са-гета, а освен това била предупредена да не се разхожда сама из града. Престъпността нараснала по време на войната, а и европейското облекло на Мериън щяло да събуди подозрение, макар че в Ирак жените не били задължени да се покриват. Тя видяла само една-единствена жена с панталони.

Всички лежахме в леглото разказваше Мериън. Никой от нас не бе хапвал цял ден. Децата плачеха, аз плачех. Накрая всички заспахме от изтощение.

След като Халид се прибрал късно през нощта и Мериън му вдигнала скандал, той се извинил и обещал да направи нещо по въпроса. Нямал навика да зарежда къщата с храна, ала роднините му по десет-петнадесет наведнъж започнали да ги посещават всекидневно от ранна сутрин до късна вечер. Приготвяли храна съвсем безразборно, в различни часове на деня и нощта. Липсвало правилно разпределение на продуктите и в края на месеца оризът и брашното свършвали заради въведената купонна система, но поне на Адам и Адора повече не се случило да плачат от глад.

За Мериън вниманието, оказвано й от семейството, започвало да става прекалено. При наличие на двеста роднини, живеещи в радиус от десет километра, на двамата с Халид не им оставали две минути да се видят насаме.

Имаме нужда от спокойствие и време само за нас и децата, за да свикнем отново един с друг казала тя на Халид.

Аз не ги каня да идват отвърнал Халид, ала не може да им кажем да не идват, защото ще ги засегнем.

Само Сагета правела изключение. Тя била много внимателна и тактична и гостуванията й никога не продължавали повече от час. Освен това била единствената роднина на Халид, която говорела английски. Сагета разглеждала семейните фотографии от Мичиган и се опитвала да повдигне духа на Мериън, като й казвала: „Сигурно твоето семейство ти липсва, но сега аз ще ти бъда сестра."

Но дори това й приятелство й донесло горчивина. Пре-

13. От любов към дъщеря ми

.193

ди идването на Мериън Сагета се грижела за децата, докато Халид бил на работа. Адам не забравил майка си, но Адора била мъничка и в своето объркване започнала да казва на Сагета „мамо".

Когато пристигнах, Сагета ми каза: „Тя си има една мама в Ирак и друга в Америка" спомняше си Мериън. Тогава аз й отвърнах: „Не, според мен нейната майка е една. Тук тя няма мама." Но Адора много обича Саг-ета, защото се е грижила за нея като за своя собствена дъщеря, и това е било истинско щастие за Адора. Мен обаче ме заболя много.

Към края на първата седмица от престоя на Мериън Халид гордо й съобщил, че е запазил апартамент в един „туристически град" край наскоро прекръстения язовир „Саддам", на трийсет километра северно от Мосул, за едноседмична почивка. Мериън била възхитена от модерния апартамент. Тоалетната била по западен образец, но най-хубавото от всичко били течащата топла вода и душът. Изобщо всичко било прекрасно, докато слухът й не доловил бръмченето на американските бомбардировачи, които правели разузнавателни полети от турска територия. Самолетите прелетели толкова ниско, че почиващите можели да видят номерата, изписани на корпусите им. Всички вдигнали глави, за да ги видят дори и малките деца в басейна. Тези случки действували особено зле на Адора, която се страхувала толкова много от самолети, че стискала очи даже като ги видела по телевизията. Адам разказал на майка си, че преди нейното идване над ранчото, където прекарали войната, всеки ден прелитали американски бомбардировачи.

Ти какво правеше тогава? попитала Мериън своя син.

Броях ги отвръщал той.

По онова време се ширел страхът, че Съединените щати ще възобновят бомбардировките. След появата на два бойни хеликоптера, на двеста метра от прозорците на апартамента им, семейство Сайед прекъснало почивката си и се върнало в Мосул четири дни предварително.

След това животът им продължил все така еднообразно. Скуката била най-големият й враг дотам, че прочела два пъти единствената книга, която си носела: роман от петстотин страници. За да изкарат по-бързо деня, тя и децата спели до много късно, чак до единадесет сутринта (тъй

194

като в детската стая нямало климатична инсталация, децата спели в родителската спалня върху матраци на пода). Имали съвсем малко играчки и затова Мериън и децата пеели песнички и си измисляли сами различни игри.

Другото занимание били снимките, донесени от Мериън подбрала ги така, че да не разгневят Халид. Адам особено се зарадвал на снимката на шестгодишната му братовчедка Андреа, с която си играели чудесно като малки.

Толкова е хубава, мамо казвал той. Така ми се иска да я видя.

Не можел да повярва на очите си колко много е пораснала малката сестричка на Андреа Кристина.

Привързаността и обичта на Адам към братовчедките му били взаимни. Година след отвличането майката на Андреа я сварила да плаче в леглото си: „Мъчно ми е за Адам и Адора."

Мериън много я боляло за това, че децата й имат твърде малко развлечения.

Как прекара рождения си ден? попитала тя Адам.

Аз дори не знам кога е минал, мамо отвърнал той. Нито той, нито сестра му празнували последните си рождени дни дори не им казали за тях. Когато Мериън се възмутила от това безразличие към празниците им пред Халид, той отговорил:

Нямаше за какво да празнуваме.

Към три-четири часа следобед, когато токът спирал, спирала и климатичната инсталация и те напускали къщата, за да избягат от задуха и жегата в стаите, и стояли на сянка във вътрешния двор. Започвал всекидневният ритуал, събитието на деня прането на ръка. Мериън изваждала маркуча за вода от кухнята през отворения прозорец и с него пълнела една голяма кофа. Адора пълнела по-малка-' та кофа, а Адам плакнел прането. Тъй като децата имали малко дрехи, всеки ден перели по час и половина, докато не се свършел месечният порцион сапун, който трябвало да им стигне и за пране, и за миене, и за къпане.

Другите две събития, които децата чакали с нетърпение, били завръщането на баща им на обяд и късно вечерта, макар че Халид рядко им обръщал каквото и да е внимание. Адора била добро дете, но Халид се отнасял много строго с Адам и го държал отговорен за всички бели на малката.

Ти си длъжен да я следиш и наблюдаваш викал той.

195

Веднъж Адам казал на Мериън:

Мамо, помниш ли, като живеехме в Америка? Татко никога не ме биеше. Знаеш ли какво? Тук непрекъснато ме бие, непрекъснато.

Ако се случело нетърпеливият.Халид да натисне втори път звънеца на заключената входна врата, преди да му отворят, започвал да крещи на Адам, че не му е отворил след първото позвъняване. Мериън разказваше:

Щом чуех звънеца, веднага виках на Адам да тича към вратата, защото не исках да му крещят и да му се карат. Казвах му: „Тичай, тичай!" Той скачаше, обуваше си чехлите на краката и изхвърчаше навън да отвори вратата.

Като оставим настрана педагогическите изблици на Халид, възпитанието и грижите за децата паднали върху Мериън, а това не било лесно. Адора направо подивяла, вероятно се превъзбудила от присъствието на майка си катерела се по лавиците на библиотеката, висяла по дръжките на вратите, често падала и се наранявала. В същото време Адам изпаднал в лесновъзбудимо състояние крещял и не я слушал за нищо. Мериън се озовала в безизходица. Щом се опитвала да наложи ред и дисциплина, Халид я упреквал, че крещи на децата. Когато се държала с тях добре и ги прегръщала и целувала, той пак недоволствал:

Дошла си само заради тях. От мен изобщо не се интересуваш.

Въпреки че за Мериън Мосул хи останал странен и чужд град, тя изживяла и много положителни емоции, докато живяла там. Все повече се възхищавала на хората, към които някога изпитвала недоверие и страх.

Иракчаните са най-дружелюбните хора на света казваше тя. Ще направят всичко за теб. Ако отидеш у някого и той има малко храна, ще ти я даде или ще изтича до магазина, за да купи онова, от което се нуждаеш, докато ти стоиш и го чакаш. В сравнение с американците те са сто пъти по-сърдечни и щедри. Право да си кажа, беше ми много трудно да свикна с липсата на тази сърдечност и щедрост, когато се върнах в Щатите.

Обаче и гостоприемството си има граница, особено когато гостът ти не може да се храни. Именно в това се състоял проблемът на Мериън през времето на престоя й в Мосул. Дали от стреса, или от различната храна („всички зеленчуци ми горчаха"), тя загубила апетита си

196

и не можела да хапне нищо, приготвено от Сагета. Когато се насилела да хапне нещо, стомахът й изобщо не задържал храната, освен може би на някое парче диня, което Халид понякога се сещал да донесе вкъщи на връщане от работа. Но дори и тогава изпитвала разочарование, защото динята често се оказвала зелена: заради драстичното положение с вносните хранителни продукти иракските селяни задоволявали нуждите на страната от продукти, като прибирали преждевременно реколтата от плодове и зеленчуци.

Към края на втората седмица положението й се влошило до такава степен, че по думите й „не можех дори да преглъщам".

Отидох на лекар и тя ми каза, че заболяването е на нервна почва.

За жалост резултатите били твърде красноречиви и реални: за по-малко от месец в Средния изток Мериън отслабнала с двадесет килограма.

Към края на юли нямала сили дори да стане от леглото.

Тъй като не можех да се храня, съзнанието ми бе съвсем замъглено. Не знаех изобщо какво става...

Както обикновено, Халид проявил малко съчувствие:

Знаеш ли колко покани отказах заради теб? Само защото не ти се прави нищо!

Една сутрин Мериън се събудила и в мътното й полу-съзнание се появила ужасната мисъл, че ако не напусне Ирак, най-вероятно ще намери смъртта си тук. Била прекалено слаба, за да готви или да си играе с децата. „Аз съм в тежест на всички, само им преча", помислила си тя. Да, трябвало да си върви. Имало един-единствен въпрос: дали би могла да вземе Адам със себе си?

Преди да замине за Ирак, Мериън просто си забранила да мисли за това дали Халид ще й позволи да вземе едното от децата със себе си в Щатите. Тогава смятала, че ако се окаже притисната до стената, ще се наложи да избере малката Адора. Когато обаче се сблъскала с познатото упорство на Халид, променила мнението си. Адора се приспособила относително добре в Ирак, докато Адам страдал ужасно. Пристигането му в тази страна било „най-неприятната изненада в живота ми", както сам й казал. Докато бил далеч от майка си, започнал да забравя физиономията й.

197

Единственото, което исках, бе някоя твоя снимка -й казвал той през сълзи.

Адам страдал за всичко в Щатите: баба му и дядо му, приятелчето му от квартала, играчките, които останали там.

Защо не ми донесе колелото? питал я той. Защо не ми донесе оловните войничета?

Адам рекла му Мериън. Не смятам, че оловните войничета щяха да са си на мястото тук.

Освен това Мериън казала на сина си, че ще направи всичко възможно, за да го вземе със себе си в Щатите. Струвало й се, че надеждите й не са съвсем безпочвени. В края на краищата Халид бил привързан единствено към Адора. Съпругът й неведнъж заявявал, че иска синът му да се върне в Щатите, за да продължи там образованието си. Казал на Мериън „да се готви" и „да стяга багажа", защото двамата с Адам ще я придружат до Аман, откъдето Адам ще получи паспорт чрез американското консулство. Халид намекнал, че той и Адора ще ги последват в Америка, след като продаде магазина за видеоапаратура, при все че явно говорел за някакво мъгляво бъдеще.

Цяла седмица Адам тръпнел от нетърпение. Мериън дори съставила менюто на тържеството, което щяла да даде в чест на неговото завръщане:

Хамбургери, колбаси, хот дог, сандвичи и варена царевица. Когато не можеш да се храниш, мислиш единствено за храна.

Напрежението й растяло, защото Съединените щати били поставили краен срок за допускане на наблюдатели в иракските военни обекти, който съвпадал с деня на заминаването им. (По-късно Мериън научила, че през въпросната седмица над 300 000 изплашени до смърт иракчани са напуснали Ирак и избягали в Йордания).

Какви са изгледите? питала тя Халид, имайки предвид заплахата от подновяване на военните действия.

Днес не са много добри отговарял той, а друг път казвал:

По-добри са от вчера.

С това разговорът приключвал Халид не обичал да се впуска в обяснения и Мериън оставала сама с въображението си, в което се раждали ужасяващи картини всеки път, когато над главата й прелитал американски бомбардировач.

198

I

Няколко дни преди заплануваното пътуване Халид променил решението си: Адам щял да остане в Ирак.Мериън панически телефонирала на Шакир в Багдад, който поискал да разговаря със съпруга й. Оказало се, че Халид и Шакир са стари познати от студентските демонстрации във Вашингтон. Шакир казал, че ще им уреди писмо, което да им осигури безпроблемно пътуване от името на Червения полумесец, за да са сигурни, че няма да имат неприятности на границата, и Халид се съгласил с плана.

На 25 юли, четвъртък деня, в който трябвало да тръгнат за Аман, Халид се прибрал от работа и съобщил, че отлага пътуването за петък. В петък го отложил за събота.

Знаех, че се бави и отлага нарочно и че това не е на добро. каза Мериън. Онази събота той се прибра вкъщи и аз му казах: „Какво става, кога тръгваме?" Той ми отговори: „Трябва да говорим по този въпрос", и аз веднага разбрах какво ще ми каже. Влязохме в друга стая, седнахме и той рече: „Взех решение. Няма да разделям семейството си. Ако искаш да останеш и да бъдеш истинска съпруга и майка, нямам нищо против. Ако искаш да си отидеш, моля, заминавай си. Изборът е твой.

Халид твърдял, че никога не е обещавал на Адам да го пусне да замине с майка си. Освен това, добавил той, Мериън вече не била в състояние да го издържа финансово, което било подъл удар под кръста.

Изпаднах в истерия разказваше Мериън. Как може да е толкова жесток? Започнах да му крещя, грабнах една възглавница, за да го замеря с нея, но той стана и тръгна към мен: „Да не си посмяла!" Пуснах възглавницата и започнах да се удрям бях толкова ядосана, че трябваше да удрям нещо, а в стаята бяхме само аз и той.

Децата, които си играели навън, чули разправията и били ужасени от нервния изблик на майка си. Никога не я били виждали в това състояние. Когато Мериън се поуспокоила малко и заплакала по-тихо, Адора влязла в стаята || я попитала дали си заминава.

Аз й повтарях: „Обичам те, обичам те, върви да си играеш." После влезе Адам, целуна ме по бузата и ми ка-ia: „Не се тревожи, мамо, когато порасна, ще дойда при ie6." Каза го спокойно, след това излезе от стаята.