Отмъщението на Юда

36.

Канцеларията на Светата конгрегация на религиозната доктрина

Ватикана

Помещението беше по-малко, отколкото бе очаквал, а украсата — не така пищна, колкото въображението би предположило. Естествено, бяха положили усилия обстановката да изглежда относително неофициална. Конгрегацията се стремеше да избягва всякакви асоциации с дните, когато беше известна като Светата Инквизиция.

— Седнете, отец Лабруст — каза Ботичиари, председателят на Светата конгрегация, човекът, когото Лабруст смяташе за най-големия си враг тук.

Останалите бяха френскоговорещи кардинали и епископи, избрани сред онези, които служеха в Светата конгрегация, плюс едно-две външни лица. Бяха по-малко от дузина. Не повече от управителния съвет на един средно голям университет. Ала значително по-заплашителни, особено когато те изправеха пред тях, и то по обвинение в ерес. Понятието, разбира се, още не бе произнесено на глас. Светата конгрегация трябваше да определи дали ставаше дума за ерес. Но Лабруст знаеше много добре защо бе повикан.

— Отче, радваме се, че ни отдели малко от ценното си време и дойде тук от Лувен. Ще се опитаме да не те задържаме дълго. Тази среща е само един разговор, чиято цел е да ни помогне да се разберем по-добре. Изводите, до които ще стигнем днес, ще бъдат изпратени до кардиналите от Светата конгрегация в сряда и тяхното решение ще бъде предадено на Светия отец в петък. Освен ако не се наложи да се забавим. Аз обаче съм сигурен, че това няма да е необходимо и че ще чуем всички разяснения още днес следобед. Надявам се, че се чувстваш удобно. Нямаме намерение да изглеждаме страшни.

— Съвсем не.

Ръцете на Лабруст бяха изпотени. Хората в тази стая можеха да го погубят. В днешно време, естествено, нямаше да го изгорят на кладата. Аутодафето не беше в стила на съвременната църква. Но тя разполагаше с други средства за мъчение.

— Отче — продължи Ботичиари, — събрали сме се, за да обсъдим съдържанието на книгата, която публикува миналата година, произведението със заглавие „Вярата и юдейският закон в епохата на Ирод“(Ирод Велики, цар на Юдея от 39 до 4 г.пр.Хр., възстановил Ерусалимския храм, но станал известен с жестокостите си — Б.пр.).

Нали ти си авторът?

Лабруст кимна. Устата му беше пресъхнала. Очите на всички бяха приковани в него.

— Добре — каза Ботичиари. — Книгата излага нови теории относно живота на Нашия Бог, които силно обезпокоиха някои среди. Убеден съм, че твоите възгледи са били изтълкувани погрешно от някои читатели. Ето защо те поканихме тук — да изясним недоразуменията. Вероятно ще пожелаеш да започнеш с кратко резюме на основната теза.

Лабруст знаеше, че този ден ще настъпи от мига, в който взе писалката. Но се чувстваше задължен да опише докъде го бе довело проучването — ако не до самата истина, то поне до приблизителните факти. Още вярваше в Бога и обичаше църквата. Ала знаеше, че тя вдига юмрук и че още преди залез слънце той ще се стовари върху него.

Прокашля се и започна да говори.

37.

Корабчето ги чакаше в едно малко пристанище на север от Болоня. Феликс изпрати Джек да легне в каютата. Джек се опъна на тясната койка. Беше изтощен и неспокоен. Не можеше да заспи, измъчван от мисли за Мария. „Бързай, моя любов!“ Дали тези думи бяха израз на обич или нещо друго?

Нощта беше студена и бурна. Разяреното море подхвърляше малкото корабче. Джек лежеше и слушаше вълните. Спомни си за прибоя край скалите под Съмърлон и за онова отминало лято.

Джек имаше смътна представа за Лондон, макар че често беше посещавал града. Повечето пъти бе ходил по работа и прекарваше времето си предимно в Британската библиотека, във факултета по източни и африкански езици и в еврейския колеж. Пътуваше с метрото и знаеше само къде са по-големите книжарници. Не познаваше покрайнините.

Пристигнаха след полунощ. Беше уморен. Шосетата и сградите му бяха съвършено непознати. Къде ли го водеха? Защо го спасиха.

Въпреки късния час по улиците имаше движение. Спряха пред една къща близнак на тиха уличка с ниски дръвчета от двете страни. Прозорците на съседните къщи не светеха. На стотина крачки имаше улична лампа. Пред къщата се извисяваше висок жив плет от лаврови храсти. Беше строена през 30-те и имаше веранда и врата с цветно стъкло. Над външната врата светеше лампа. На табелката пишеше „Лаврови храсти“. Градинката отпред безнадеждно чакаше пролетта.

Феликс натисна звънеца. След няколко минути в коридора светна и някой се приближи до вратата. Отвори изтощен на вид мъж с разкопчана риза. Тънкият му врат и хлътналите бузи загатваха, че е болен, но държанието му беше въодушевено като на ученик, отишъл на излет. Носеше очила със златни рамки, прилепнали до лицето.

— Боже мой, Феликс! Духът на Дюнкерк е още жив. Събираме се след цели четирийсет години. Сетне погледна Джек и каза:

— А вие трябва да сте доктор Гулд.

Джек кимна. Слабият мъж протегна ръка.

— Паркър. Чувал съм много за вас. Но сигурно умирате от студ. Заповядайте, влезте.

Дръпна се настрана, за да ги пусне в тесния коридор. Някой бе положил усилия всичко да изглежда обикновено. Конски подкови на едната стена, пейзаж от неизвестен художник, изкуствени цветя в месингова ваза и килим в отвратителни шарки на цветя. Типичен английски дом. Паркър го заведе в кухнята, която се намираше в задната част на къщата.

— Това е тъй нареченото „безопасно скривалище“ — обясни Паркър.

— Не ми се вижда много безопасна.

— Откровено казано и на мен — Паркър сви рамене. — Но хората тук разбират от тези неща и мисля, че имат право. Не сме толкова непревземаеми, колкото невидими. Само Светият дух може да ни намери тук.

— Увериха ме, че ще мога да ходя където искам.

Паркър кимна. Имаше вид на застаряващ човек, но Джек изумен установи, че не е на повече от четирийсет години.

— Да, свободен сте. Но предполагам, че Феликс ви е разяснил какви биха били евентуалните последици от заминаването ви.

— В известен смисъл, да.

— Съветвам ви да останете тук поне тази нощ. Не ви задължавам, но смятам, че едва ли сте в състояние да намерите място за спане по това време. Пък мисля, че имате и други проблеми. Нямате пари и документи, нито с кого да се свържете.

— Имам приятели в Лондон. В университета и в Британската библиотека.

— Мога да ви уверя, че телефоните им вече се подслушват. Не от нас. Ще проследят и банковата ви сметка, така че, ако се опитате да изтеглите пари, ще разберат къде се намирате.

— Защо съм толкова важен?

— Защото имате достъп до информация. Ще направите добре, ако прекарате нощта тук. Съгласите ли се да говорите пред нас и да ни сътрудничите, ние ще се погрижим за вас.

— А в замяна?

— В замяна ние ще ви пазим. Останете ли сам, веднага ще се превърнете в удобна мишена за хората, които искат да ви премахнат. След седмица тялото ви ще бъде изхвърлено на брега на Темза. Ние ще ви охраняваме. Ако ни се предостави възможност, ще отстраним заплахата. Помислете добре. Не вършете нищо прибързано. Мисис фон Фройдигер пое огромен риск, като организира бягството ви. Длъжник сте й.

— Бих желал да я видя.

— Това е невъзможно.

— Настоявам.

Паркър се поколеба.

— Много е трудно. Не можем да ви позволим да излагате живота й на риск. Но ще видя какво мога да направя.

— Утре?

Паркър поклати глава.

— Не, изключено! Мисля, че нямате ясна представа за положението й. Всяка нейна стъпка трябва да бъде добре обмислена. Една-единствена грешка и тя ще ви прави компания в Темза. Или по-скоро в Рур. Мисис фон Фройдигер вероятно ще дойде в Лондон между Коледа и Нова година. Ще уредя нещо. Само трябва да бъдете търпелив.

— Добре. Ще остана тази нощ.

— Отлично. Защо не изпиете чаша какао с нас?

38.

На другата сутрин след закуска Феликс го заведе в задната част на къщата. Паркър вече беше там и се занимаваше с някакъв стар прожекционен апарат. До него имаше по-модерен аспектомат и кутия диапозитиви.

— Добро утро — рече Паркър. — Имаше ли нещо хубаво за закуска?

— Бекон и яйца.

— Така и предположих. Мисис Бидуел обича да готви пържено. Мрази да храни момчетата си с нискокалорични храни. Сам ще се уверите. Ще заминете оттук десетина килограма по-тежък, отколкото дойдохте.

— Мислех, че няма да остана толкова дълго.

— Още не сте опитали пърженото на мисис Бидуел.

Паркър нагласи филмовата лента в апарата.

— Стар филм. Не разбирам много от техника — добави той и погледна през прозореца. — Противно време.

Джек проследи погледа му. В малката мокра градина стърчаха подкастрените стебла на розите. Имаше и трева, плевели, ограда и навес.

— Кой е собственикът на тази къща?

— Нямам представа. Научен съм да не задавам такива въпроси. Предполагам, че принадлежи на някой безименен правителствен отдел. Естествено, в нотариалния акт фигурира някакво измислено име. Да не сте намислили да я купувате?

Феликс отново палеше лулата си. Джек се зачуди колко лули изпушва на ден.

— Имате ли вест от Мария? Добре ли е?

— Всичко е точно — отговори Феликс. — Наши хора наблюдават къщата в Париж. Мария и съпругът отишли на езда сутринта.

— Сигурни ли сте, че тя е в безопасност?

Феликс сви рамене.

— Предполагам, че е така. Довечера семейство фон Фройдигер заминават за Есен.

На отсрещната стена вече бе разпънат екран.

— Доктор Гулд — каза Паркър, — бихте ли седнали на онзи стол? Благодаря. Ако обичате, не задавайте въпроси, докато не свършим. След това можете да питате колкото искате. Дръпни пердетата, Феликс.

Феликс се приближи до прозореца и дръпна басмените пердета, които се оказаха изненадващо плътни. В стаята стана тъмно.

Сноп бяла светлина проряза мрака. На малкия екран се появиха цифри, сетне се разнесе музика. А едновременно с нея се показа символът на една отдавна изчезнала тирания.

Филмът свърши и Паркър започна да пренавива лентата. Белият лъч, изпълнен с прах, още разкъсваше мрака. Феликс се обади от ъгъла.

— Монтаж, разбира се, но много изкусно направен. Отнел им е доста време. Завършили са го в последния момент. Ала е послужил за целта им.

— Какво беше това? — попита Джек.

— Въпросите после — отговори Феликс и се обърна към Паркър. — Следващия, ако обичаш.

Прожекционният апарат угасна. Светна друг лъч. Чу се тихо изщракване и на екрана се появи първият диапозитив.

— СС щандартенфюрер Вилхелм Клитман — започна Феликс. — Настоящото му местонахождение е неизвестно. На снимката е двайсет и девет годишен. Току-що назначен за комендант на затвора Фридрихщайн в Берлин. Намирал се е в огромен комплекс с размерите на бункера, където Хитлер и съратниците му са се крили в края на войната. Построен е там, където доскоро беше Източен Берлин. Затворът бил в руската зона в продължение на един месец, по времето, когато Клитман бил комендант.

— Но… Това е невъзможно — не се сдържа Джек.

— Невероятно, да, но не и невъзможно. Комплексът бил дълбоко под земята и скрит много по-добре от бункера на Хитлер. Съмнявам се дали самият фюрер е знаел за съществуването му. Той е още там, но малцина знаят това.

Чу се още едно изщракване и се появи втори диапозитив. Възрастен мъж в облекло на немски съдия. — Съдия Ервин Оберхаузер, председател на Военния трибунал срещу военнопрестъпниците, проведен в затвора Фридрихщайн в периода 24 юни — 17 август 1945. Там имало седемдесет и двама британски разузнавачи, арестувани по време на войната. Сред тях били неколцина от членовете на тайната организация, известна с името „Октомври“. На процесите присъствали висши официални лица от Райха, членове на Генералния щаб и представители на съдебната власт. Не е необходимо да казвам, че всичко било инсценировка. По онова време истинските държавни служители, офицерите от Вермахта и СС, съдиите и адвокатите били мъртви, арестувани или се криели.

Следващият диапозитив показваше първата страница на „Таймс“. Заглавието на статията беше: „В Берлин заседава Военният трибунал. Смъртна присъда очаква агентите на британското разузнаване“.

— Това е съобщено след първото заседание на съда във Фридрихщайн. Пълен фалшификат, също като процесите. Филмът, който видяхте, този вестник и многобройните подправени документи били основните фактори в един сложен план, чиято цел била да се изтръгнат самопризнания от седемдесет и двамата агенти, задържани в германския затвор.

На екрана се появи съдебна зала, украсена със символите на националсоциалистическата демократическа партия, начело с орела. На подсъдимата скамейка седеше гладко избръснат мъж, навел глава, а на високия подиум срещу него — петима съдии.

— Първият процес. Затворниците били водени пред съда поотделно. Цялата процедура продължавала по-малко от ден. След като установели главната вина под прикритието на фалшивата законност, завеждали осъдените пред съдебна комисия, която определяла размера на вината им и изтръгвала информация и за престъпленията на Съюзниците като цяло. И това, разбира се, било инсценировка. Паркър показа още снимки от процесите и един мъж, увиснал на бесилото.

— Някои били обесени — онези, които смятали, че няма да им трябват. За назидание на останалите. Разбирате ли, те се опитвали да направят нещо много просто. Искали информация. Но арестуваните били обучени и предани агенти. Не точно мъже от желязо, няма нужда да преувеличаваме. Но хора, твърдо решили да не издават нищо, освен името, ранга и номера си. Фалшифицираните кинопрегледи, съобщенията в пресата, документите и преди всичко съдебните процеси имали една-единствена цел — да сломят волята и духа на пленниците и да дадат основание за продължителни разпити. Знаем, че мнозина от нацистките военнопрестъпници в Нюрнберг и Айхман в Израел били готови да дадат сведения за себе си и за дейността си, дори за колегите си. Същият принцип бил приложен и в случая. Следващият диапозитив показа висока открехната порта с надпис на непознат език. Пазачи от двете страни. Бодлива тел.

— Това е концентрационен лагер в хърватския град Кланец. Там усташите задържали сърбите по време на Втората световна война. Сто и двайсет хиляди човека загинали в този лагер в периода 1941–1945 година. Джек беше напълно озадачен. Каква беше връзката между всичко това и кашата, в която се бе забъркал? Не му беше ясно и какво общо имаха инсценираните съдебни процеси в Берлин и в хърватския концлагер.

На екрана се появи млад мъж в старомодна военна униформа. Лицето му се стори познато на Джек.

— Този човек е бил комендант на лагера в Клинец от септември 1941 до октомври 1942. Отговорен е за смъртта на няколко хиляди души. Познат ли ви е ?

— Да, но не зная откъде.

— Ето същата снимка в близък план.

Комендантът бе вдигнал дясната си ръка към обектива. Държеше запалена цигара. Джек се вгледа в ръката му и видя, че малкият пръст липсва.

— Щефан Розевич — каза Джек. — Това е той.

39.

— Истинското му име е Андрия Омърчанин. Феликс произнесе фамилията буква по буква.

— Хърватин по рождение, но майка му е от Краков, затова говори свободно полски и никога не е имал проблеми да се представя за поляк. По време на Втората световна война бил офицер при усташите. Чували ли сте за тях?

— Много малко.

— Фашистка терористична организация, оглавявана от Анте Павелич. Дошли на власт в Хърватия през 1941 и се отцепили от Югославия. Павелич бил обявен за диктатор. Страната била завладяна от италианците, после от германците, но нацистите дали на Павелич почти неограничена свобода. През следващите четири години усташите изклали половин милион хора. Политически опоненти, сърби, цигани и евреи. Всеки, когото имали причина да не харесват. Те измислили етническото прочистване. Не разстрелвали и не вкарвали в газови камери противниците си. Съвсем не били толкова изтънчени. Предпочитали да прерязват гърла, да избождат очи и да късат крайници. Това бил най-варварският режим в онази варварска епоха. По време на войната усташите предприели кампания за покръстването на православните сърби в римски католицизъм. Розевич играл главната роля в онзи кръстоносен поход. Също като водача Павелич и той бил фанатизиран католик. Ненавиждал евреите и православните християни. Ето защо решил да изколи първите и да покръсти вторите. А онези, които не искали да приемат другата вяра, свършвали като евреите. Хиляди били убити или намерили смърта си в концлагерите на усташите. Замислете се, когато следващия път чуете новините за зверствата на сърбите. Нещата не са толкова прости, както ги представят в медиите. След като напуснал Кланец, Розевич бил назначен за началник на усташкия Комитет за всенародно помирение — или с други думи за принудително покръстване. Когато войната свършила, хората на Тито го сложили начело в списъка на издирваните. Човек би си помислил, че е бил преследван, но това би било много наивно. На света има малко справедливост.

Чу се поредното изщракване и на мястото на Розевич се появи слаб мъж с брада. Седеше зад едно бюро, а на стената зад него бе окачен портрет на Адолф Хитлер.

— Анте Павелич, лидерът на хърватите. Официалната му титла била поглавник. Тази снимка е правена в кабинета му в Загреб през 1944. Обърнете внимание на лентата на ръката му.

На дясната ръка на Павелич имаше черна лента със свастика.

Друг диапозитив — Павелич и Хитлер — усмихнати. После снимка на Павелич, застанал пред маса с две свещи, разпятие, кръстосани пистолет и кама.

— Тази е правена преди войната, когато усташите били още партизани в горите. Церемониите по посвещаването на новите членове били много официални.

Следващият диапозитив показа Павелич във военна униформа, поздравяващ човек в бели църковни дрехи. Джек изтръпна от изненада.

— Снимката е правена през април 1941. Другият човек, разбира се, е папа Пий XII. Повярвайте, това не е монтаж. Британското министерство на външните работи подаде официален протест по този повод. Бяха употребени много силни думи, непривични за езика на дипломатическия протокол. Официалният отговор на Ватикана беше, че поглавникът е бил поканен в качеството му на виден католик, а не като хърватски държавен глава. Няма да коментирам това — то е извън сферата на моята компетентност. На екрана се появиха двама мъже в църковно облекло, но този път черно.

— Годината е 1953, а мястото — Латеранската базилика „Свети Йоан Кръстител“. Двамата свещеници отслужват литургия по случай петстотингодишнината от създаването на римския католически институт „Сан Джироламо“. Той съществува и до днес. Намира се на „Виа Томачели“, номер 132. Пълничкият мъж вдясно е монсиньор Юрая Магиерич, тогавашен президент и ректор на института — другият е отец Крунослав Драганович, негов секретар. И двамата са хървати. Всъщност „Сан Джироламо“ бил официалният център на хърватските свещеници в Рим. Последва фотография на внушителна сграда, озарена от ярка слънчева светлина. Една млада жена минаваше пред нея и се усмихваше на обектива. Свещеникът, застанал на стълбите, гледаше в противоположната посока.

— Институтът така, както изглежда сега. Ако не възразявате, бих искал Паркър да прочете как е бил описан през 1947 от един шпионин, внедрен в „Сан Джироламо“ от Робин Мъд, агент, работещ за американското контраразузнаване.

Паркър се прокашля и започна да чете.

„За да влезе в този манастир, човек трябва да бъде претърсен за оръжие, да покаже документи за самоличност и да отговори на въпросите откъде е, кой е, кого познава там, каква е целта на посещението му и как е разбрал, че в манастира има хървати. Всички врати са заключени, а пред онези, които не са, стои въоръжена охрана, която не пуска никого, ако не знае паролата. Навсякъде има въоръжени усташи — млади хора в цивилно облекло, които непрекъснато си разменят усташкия поздрав.“

— Горе-долу по същото време един италиански таен агент описва „Сан Джироламо“ като „свърталище на хърватски националисти и усташи“. На стените висели портрети на Павелич. Надявам се, че не се обърквате, Джек — добави след кратко мълчание Феликс. — Това е много важно — „Сан Джироламо“ бил център на един от най-големите канали за измъкване на нацисти от Европа. Една от най-позорните дейности на Ватикана. Драганович помогнал на повече нацисти да избягат в Южна Америка, отколкото организациите ОДЕССА и Ди Спине, взети заедно. Съдействал не само на хървати, но и на германци, австрийци, поляци и чехи. После ще ми задавате въпроси. Има време. Ще ви покажа всичко, което искате — документи, снимки и публикувани материали. Разполагам с доказателства за това, което говоря.

— Но откъде знаете, че и те не са фалшиви? И как да бъда сигурен, че не си измисляте цялата тази история?

— Няма как да разберете — поне, докато сте с нас. След това можете да проверите сам. Отидете в която и да е по-голяма библиотека — във Виена, в Тел Авив. В Държавния архив в Мериленд. Там ще ви покажат всичко, което искате да видите, и ще отговорят на въпросите ви. Ще ви дам имената и на независими изследователи. Университетски професори. Повярвайте, всичко е истина.

Джек постепенно започна да осмисля думите на Феликс. Дори британското разузнаване не би могло да манипулира архивите в библиотеки като виенската или израелската.

— Добре. Вярвам ви. Поне засега. Но действително започнах да се обърквам.

— Не ви упреквам. В момента сме още на повърхността. Нека да се опитам да изясня нещата. Преди Втората световна война католическата църква била замесена в дясната политика в Централна и Източна Европа. Най-големите заплахи за църквата били атеистичният комунизъм и либерализмът. Те били напаст близнаци, насочени към унищожаването на християнската цивилизация. Религиозните водачи гледали на мерките, които били принудени да предприемат, така, както лекарите и медицинските сестри се отнасят към здравеопазването и имунизациите.

Ватиканът се смятал за мозъчен център в конфликта между Бога и Дявола. Светът се променял, но не така, както те се надявали. Имало планове за създаването на Католическа федерация в Източна Европа. Целта била да се противопоставят на съветската пропаганда. Някои висши католически духовници искали да възстановят династията на Хабсбургите. Пий XII и съветниците му се стремели да разделят Европа на два блока: единият на Запад, като защита срещу Америка, а другият на Изток, като крепостна стена срещу червените. В някои държави политиците създадоха Християнски фронтове — националистически и яростно антикомунистически организации. В много случаи те служели за вербуване на неофашистките партии. Един от най-важните бил съюзът от войнствено настроени католици и миряни, чиято цел била да обедини всички нации от Балтийско до Егейско море в единна католическа федерация. Тя щяла да бъде известна с името „Интермариум“ — „Районът между моретата“, Новата Свещена Римска империя. Джек се размърда неспокойно. Институтът „Сан Джироламо“ изпъкваше в мрака и таеше тъмни сенки зад огрените от слънцето стени. Защо свещеникът бе извърнал глава? От момичето ли се криеше, или от фотоапарата?

— Все още не разбирам…

— Моля ви, Джек, въоръжете се с търпение. Опитвам се да не влизам в ненужни подробности, но някои от тях са важни. Да продължавам ли?

— Да, разбира се. Само… Нищо. Говорете.

— Андрия Омърчанин — нека да продължим да го наричаме Щефан Розевич — бил активен член на Интермариум. Той произхожда от католическо семейство от Загреб. Един от прадедите му играл важна роля във войните срещу турците. Бил убит в битката при Мохач през 16 век. Братът на Щефан, Драгутин, бил свещеник. През 1936 го направили епископ. Чрез него Розевич и неколцина негови приятели влезли във връзка с един френски кардинал на име Тисеран. Той бил секретар във Ватикана и координатор на антикомунистическия кръстоносен поход на Изток, Конгрегацията за католическо покръстване на Изтока. Конгрегацията вече обучавала стотици униатски мисионери в Рим и ги изпращала в Съветския съюз. Тисеран търсел начини да разшири влиянието си. През 1938 Розевич и брат му се срещнали в Рим с група католици, избрани от различни части на Централна и Източна Европа. Имало и духовници, и миряни. Тогава учредили нещо, което може да се опише само като кабала в кабалата. Таен сговор, чиято главна функция била да ръководи делата на Интермариум от името на Конгрегацията. По-голямата организация щяла да им служи като фасада пред обществеността и да изпълнява политическата програма на Ватикана в района. През това време самообявилият се Сговор щял да взима истинските политически решения, да постига споразумения с политиците и да прониква в по-висшите ешелони на светската власт. Нарекли се Лига на Източния кръст. Отново се чу изщракване и на екрана се появи друг фотос. Още една порта с надпис на неразбираем език.

— Друг усташки концлагер. Този път в Карловач. Следващият диапозитив показа купчина голи тела, които чакаха да бъдат погребани. Крака, ръце, зинали уста. Познатата анонимност на масовата смърт. Наследството на човечеството.

— Там били умъртвени най-малко седемдесет хиляди сърби и цигани.

На екрана се появиха главата и раменете на човек с хлътнали бузи и широко отворени очи.

— Отец Любо Вранчич, комендант на лагера. Приятел на Щефан Розевич. Издирван заради престъпления през войната. Още живее на свобода. Двамата с Розевич избягали заедно на Запад. Вранчич е един от учредителите на Източния кръст.

— Свещеник?

— Всяка сутрин отслужвал литургия в параклиса на концлагера. Повярвайте ми, Джек, навлизате в територия, където предпочитам да не ви водя.

Джек се вгледа в лицето на екрана. Познаваше такива хора. Те му бяха преподавали в училище, изповядвал им бе детските си прегрешения, взел бе първо причастие от тях.

Последва фотос на мъж в есесовска униформа. С изопнато тяло, нащрек, с нервни очи и съсредоточен поглед.

— Андреас Буххайм, оберфюрер от СС. Командир на войсковото поделение, разположено в Литва. Учредител на Източния кръст.

На екрана се редяха снимка след снимка. Чехи, поляци, балтийци, хървати и германци — всички членове на тайната лига. Офицери от СО и Тайната служба за сигурност на Райха, нацистки лидери, двама гаулайтери, един областен управител, неколцина полицейски началници, кардинал, епископ, свещеници и двама абати.

На екрана се появи възрастен мъж с очила и посивели слепоочия.

— Професор Люсиан Герек, преди войната декан на факултета по библейски науки в Краковския университет. Фанатичен член на Лигата. Феликс млъкна. Джек усети, че се готви да обобщи казаното.

— През 1942 професор Герек систематизирал колекция от еврейски ръкописи, откраднати от синагогите и библиотеките в района на Лодз. Той и група негови помощници проследили немските войници. Войската се справила с хората, а Герек и сътрудниците му прибрали онова, което останало. Един ден в началото на 1943 професорът установил, че съвсем случайно са попаднали на изключително важен документ. Не казал на колегите си. Съобщил обаче на началниците си от Източния кръст. Единият бил епископ Драгутин Омърчанин, братът на Щефан Розевич.

40.

— Щефан вече проявявал любителски интерес към библейските въпроси. Брат му изпратил ръкописа в Полша, където го проучили заедно с Герек. Епископът го приел за автентичен и разговарял с приятелите си от Ватикана. Можете да си представите какво било вълнението им. Но не след дълго някой изтъкнал, че такова откритие може да се окаже нож с две остриета. Необходимо им било време и трябвало да приберат ръкописа. Ето защо казали на брата на Розевич да затвори устата на Герек и незабавно да занесе документа в Рим. Положението обаче се усложнило. От една страна, ръкописът бил част от значима колекция, чиито материали фигурирали в списъците на СС, така че трябвало да го измъкнат изключително ловко. От друга страна, по същото време, когато Ватиканът разбрал какво става, италианското правителство се предало на Съюзниците. Това станало през септември 1943. След тази дата внасянето на всяко нещо от този род било почти невъзможно. Нещо повече, съществувал рискът, че ако Съюзниците успеят да пробият на север според плана, и Рим щял да се окаже в техни ръце. Епископът и приятелите му във Ватикана не били глупаци. Те знаели, че вероятността германците да бъдат изтласкани, е твърде голяма. При дадените обстоятелства било по-безопасно ръкописът да остане в Полша. Не сме сигурни какво точно се е случило по-нататък. Ръкописът бил съхраняван някъде в Полша, в архивите на СС. Розевич се върнал в Хърватия, където се издигнал и влязъл в обкръжението на Павелич. В края на войната почти едновременно станали две неща, които имат пряко отношение към текущите събития. Сталин прибрал от нацистите каквото можел и изпратил плячката с кораби в Русия. Мисля, че това вече ви е известно. Първоначалният план бил да предаде еврейските книжа на изследователите антисемити в Москва и в Ленинград. Във Ватикана настъпила суматоха, когато научили за това. Някои блестящ ум се сетил, че руснаците може да публикуват ръкописа и да го използват в антирелигиозната си пропаганда. Ето защо Тисеран внедрил един от униатските си агенти и направил така, че цялата колекция да бъде съхранявана в библиотека „Ленин“. Планът бил след време да пренесат всичко в Италия, но след няколко години цялата разузнавателна мрежа на Ватикана в Русия била разкрита. Второто нещо е оцеляването на Източния кръст. Филмът, който видяхте в началото на разговора ни, бил в основата на поредица от фалшиви съдебни процеси срещу военнопрестъпници, проведени в Източен Берлин. Ала те не били организирани от СС, а от Източния кръст. Разбира се, не всички участници в измамата знаели за това. Охраната се състояла от обикновени войници, които мислели, че са ариегард. Но комендантите, хора като Клитман, били членове на Източния кръст.

— А английските разузнавачи? — прекъсна го Джек. — Хората, които били съдени на онези инсценирани процеси. Какво е станало с тях?

Феликс не отговори веднага. Джек разбра, че въпросът му бе неочакван.

— Ами, не съм сигурен. Някои от тях били екзекутирани. Останалите може би в крайна сметка са били освободени. Или са умрели във Фридрихщайн.

Джек се усъмни, че Феликс лъже, макар да нямаше представа защо.

— Информацията, която Източният кръст получил от разпитите, им дала значително преимущество в следвоенна Европа. Огромен брой от членовете им били издирвани от институции, преследващи военнопрестъпниците. Но Лигата разполагала с изключително важна информация и с множество начини да я използва за свои цели. Основата за влиянието на Източния кръст вече била положена. Повечето от лидерите й успели да избягат благодарение на Драганович и съратниците му. Щом войната свършила, имало безброй начини да стигнат до Рим и да се радват на радушен прием в „Сан Джироламо“. Както в повечето тайни канали за прехвърляне на хора, те се възползвали от объркването, което съществувало около така наречените разселени лица. Драганович бил шеф на официалната хърватска архиерейска комисия. Това му осигурявало достъп до автентични книжа, като например паспортите на Червения кръст. Той организирал бягството на Павелич в Аржентина, където лидерът създал елитен взвод от усташи в помощ на генерал Перон. Драганович измъкнал и Розевич — първо в Рим и Генуа, а после в Ирландия. Когато отново се появил на сцената, Андрия вече бил станал Щефан Розевич, поляк с необходимите документи. Но той не взел със себе си само лични вещи. Усташите не напуснали Хърватия, без да вземат някои сувенири. Павелич успял да изнесе в Австрия над четиристотин килограма злато и бог знае колко чуждестранна валута. Други усташки водачи откарали цели камиони със съкровища в същата посока. Част от плячката стигнала до Италия. Братът на Розевич вече бил на служба в „Сан Джироламо“ и се погрижил един тлъст пай от заграбеното да влезе в семейната му хазна.

Лъчът на аспектомата внезапно примигна и угасна. Потънаха в мрак.

— По дяволите — възкликна Паркър. Крушката пак изгоря.

Светнаха лампите.

— Няма значение — каза Феликс. — И без това видяхме почти всичко.

Той взе един стол и седна срещу Джек. Паркър остана прав до прожекционния апарат.

— През 60-те — продължи да разказва Феликс — Розевич и съратниците му създали клонове на Източния кръст в десетина страни — Аржентина, Уругвай, Парагвай и Бразилия в Латинска Америка и Франция, Германия, Австрия, Италия, Чехословакия, Унгария и Югославия в Европа. Продължили да трупат пари в банковите си сметки, като с нетърпение чакали деня, когато ще могат да оказват пряко въздействие върху политическите събития. Центърът им е във Ватикана. Ще се изненадате, ако ви кажа колко много високопоставени духовници са замесени, както и политици католици, които са активни членове на Лигата. Падането на комунизма беше сигналът, който Източният кръст чакаше. Това е шансът им отново да започнат да действат за създаването на Новата Свещена Римска империя. Нужна им е само подкрепата на Ватикана, за да сложат свои хора навсякъде, където поискат. Няма да ви обяснявам колко важен фактор е религията в съвременната политика. Но членовете на Източния кръст знаят, че това няма да продължи вечно. До голяма степен религиозният подем в страни като Полша е само антиправителствено настроение. В новата капиталистическа система има опасност народите да поемат по светски път като останалите държави в Европа и Америка. Ето защо, Лигата отчаяно се нуждае от писмото на Исус. Знаят, че ако изиграят правилно картите си, то може да бъде най-силният им коз. Ръкописът ще им даде предимство пред Ватикана, дори пред самия папа. Полският произход на документа го прави още по-привлекателен. А успеят ли да превърнат ръкописа в суперреликва, това ще запали искрата на религиозното възраждане точно в Централна и Източна Европа. И тяхната цел е именно тази.

Джек поклати глава.

— Няма да стане. Щом бъде преведен и публикуван, ръкописът ще има обратния ефект. Той ще докаже колко отдалечена е била винаги църквата от истинския Исус. Писмото е написано от набожен еврейски равин, а не от Божия син.

— Може би имате право. Но в крайна сметка това всъщност няма да има значение. Мисля, че Розевич има по-добър план.

— Какъв?

— Да представи ръкописа като част от еврейския заговор срещу католическата църква. Настроението в Европа е узряло за това. В Югославия вече започна етническото прочистване. В Германия неонацистите нападат цигани и други чужденци. Във Франция антисемитизмът е отново на мода, ако въобще е загивал. Източният кръст има сериозни намерения. Много неприятно. Нуждаем се от вашата помощ, за да им попречим.

41.

Следващите три дни преминаха в безкрайни диалози. Въпросите и отговорите се сипеха един след друг, докато всичко се замъгли в умореното съзнание на Джек. Съгласи се да им сътрудничи. Нямаше друг морален избор. От една страна, задължаваше го произходът. От друга — любовта му към Мария. Феликс и Паркър бяха очертали един пъклен замисъл. Макар да се бе замесил неволно във всичко това, нещата бяха сложни и заплетени. Да откаже не беше възможно, нито достойно. Беше им задължен — на Мария заради свободата, а на Феликс и Паркър заради истината. Знаеше, че не му бяха казали всичко и че нямаха намерение да го направят. Феликс излъга няколко пъти — преди всичко за военнопленниците, за чиято участ Джек попита. Явно професията им беше такава. Бяха му разкрили поразителни факти не защото се чувстваха задължени да го осведомят, а заради психологическото въздействие, което снимките и филмът щяха да му окажат. Освен това те се държаха любезно с него, а Джек се нуждаеше от внимание повече от всичко друго. Отново го обзе песимизъм. Съзнаваше, че го използват. Ала не се чувстваше физически и морално заплашен от въпросите им. Не искаха изповед, а само помощ, която смятаха, че може да им даде.

Разпитваха го и двамата — бавно говорещият Феликс и задълбоченият, проницателен Паркър, който можеше и да остроумничи, когато пожелаеше. Седяха с Джек в гостната с пианото и старата газена камина като стари приятели, решаващи ребус.

Неофициалната, обикновена обстановка помогна. Джек се успокои. Държаха се с него като с почетен гост. Добре, че нямаше рентгенови очи, защото ако можеше да погледне през стената на къщата близнак, номер 37, мнението му за нещата щеше коренно да се промени.

В хола на съседната къща имаше още двама по-млади мъже, облечени в джинси и пуловери, приведени над аудио-визуалното записващо устройство. Зад огледалото над камината в къщата на Джек, номер 35, имаше видеокамера, която записваше всяка негова дума и жест. Привидно небрежното разположение на столовете в хола бе всъщност умишлено, така че камерата да може да снима от най-добрия ъгъл.

Всеки ден точно в шест един мотоциклетист отнасяше видео и аудио лентите в техническите лаборатории на „Бейкър Стрийт“. Там ги преснимаха и ги изпращаха на специална комисия, а после подлагаха на задълбочен анализ гласа и изражението на лицето му.

Най-странното беше, че на Джек изобщо не му хрумна да поиска служебните документи на спасителите си. Дали фактът, че говореха книжовен английски и се обличаха като типични англичани, го бе убедил, че са от разузнаването? Или благословията на Мария ги бе обвила в правдоподобност така, както предсмъртната изповед придава достоверност на всичко, което се признава? Феликс подхождаше към разпита като гмуркач с харпун, който дебне в плитчините нищо неподозиращите риби. Приличаше на училищен директор и нещо в държанието му загатваше, че е социален работник. Сериозността му се разнообразяваше с ироничен хумор, който бликваше в най-неподходящи моменти. Ядеше млечен шоколад и предлагаше на Джек, сякаш щеше да му помогне да си спомни по-добре.

У Феликс имаше нещо особено, което порази Джек веднага щом го видя. Държеше се като стар ерген. Суетен и възпитан, той никога не забравяше да каже „моля“ или „благодаря“, като че ли още беше дете. Не беше хомосексуалист, който просто не се интересува от жени, или заклет женомразец, боящ се от секса, нито голямо дете с „някои безчувствени части“, както биха се изразили младежите. Имаше вид на самотен човек, който в определени моменти от живота си, например в утрото на четирийсетия си рожден ден, разбира, че животът му е отредил самота. Така го възприе Джек в началото.

Ето защо се изненада, когато на втория ден Феликс спомена, че съпругата му много би се смяла по повод на една от забележките на Джек. Разбра, че привидната му самота не се дължи на безбрачие и реши, че трябва да търси причината другаде. Може би не обичаше съпругата си или тя се отнасяше пренебрежително с него. Но колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че трябва да търси съвсем различна причина.

Паркър имаше резервиран и обиден вид и изнуреното му лице се допълваше от черни, нетърпеливи и печални очи. Приличаше на аскет, но по-скоро по свой избор, отколкото по природа. Нещо го измъчваше. Ето защо Джек се изненада още първия ден, когато видя, че този тъжен човек може да се усмихва, като при това се преобразява изцяло. Вярно, че се усмихваше рядко, но все пак с това успя да спечели Джек на своя страна, каквато и да беше тя.

Той задаваше въпрос след въпрос за баща му и Джек, макар че не разбираше каква е връзката, отговаряше с готовност. Особено се интересуваше от живота на баща му в концлагера. Къде точно е бил, колко време е стоял там, какво е станало с него после и колко е живял като беглец. Сетне започна да пита за семейството на баща му. Колко от тях са загинали в концлагерите или в гетата, колко са оцелели и къде живеят. И накрая какво мисли Джек по този въпрос и как е реагирал на това като дете.

А после, съвсем изненадващо за Джек, въпросите се насочваха към Кейтлин. Как точно са се запознали? Спомня ли си дали я е виждал преди това в университета? Запознала ли го е с другите членове на семейството си? Какво му е разказала за родителите си? За живота и за смъртта им.

Беседите не продължаваха дълго. В почивките седяха мълчаливо, пиеха чай или кафе и дъвчеха бисквити. Понякога го разпитваше Паркър, а Феликс седеше на другата маса и редеше пасианс. Играта никога не му излизаше, но той не губеше търпение. Тихото шумолене на картите стана постоянен акомпанимент на другата игра, която Джек играеше с Паркър.

В къщата имаше и икономка на име мисис Бидуел — слаба вдовица на около петдесет и пет години, която им носеше храната. Готвеше и им сервираше в трапезарията в задната част на къщата. Понякога чуваха, че телевизорът и работи. Звукът се долавяше и на аудио касетите и отначало посветените поискаха обяснение.

Джек изслушваше учтиво и мълчаливо въпросите. Феликс и Паркър се редуваха да го разпитват, докато накрая започна да не ги различава. Каза им всичко, което можа, не излъга и не скри нищо единствено заради доверието, което се крепеше само на редките усмивки на Паркър.

„Какво пишеше в немските документи на Розевич? Имаше ли доклади от войската?“

„Как изглежда Берчик? Висок и слаб? Има ли брада? Откога го познаваше Шаранский?“

„Колко ръкописа имаше всичко на всичко? Знаеш ли какъв е произходът им?“

„Колко бяха фотокопията? Оригинали или преснимани? Зърнести ли бяха?“

„Как се казваше кардиналът? Сигурен ли си? Как изглежда?“

„Баща ти знаеше ли кога е починала майка му? Колко километра са извървели като бежанци? Къде е чичо ти Йосиф сега?“ „Как се казва кафенето, където сте се запознали с Кейтлин? Ти ли я заговори пръв, или тя? Какво правехте, преди да станете любовници? Как загина тя? Какво чувстваше тогава? Какво изпитваш сега?“

Защо му задаваха толкова много въпроси? Според Джек те нямаха отношение към онова, което ставаше сега. „Къде е Мария? — питаше той. — Искам да говоря с нея.“ „Ще дойде след няколко дни, обещаваме ти. След Коледа.“

Един телохранител стоеше по цяла нощ пред спалнята на Джек. Казваше се Норман. Паркър и Феликс също спяха в къщата.

Сутрин Джек се събуждаше от виковете на млекаря, който обикаляше улиците. По-късно, ако погледнеше през прозореца, виждаше хората да се качват в колите си и да отиват на работа, виждаше пощальона и децата, тръгнали на училище. Улицата в предградието изглеждаше съвсем обикновена. Ала на един стол в коридора седеше Норман, прегърнал автомата като спящо дете.

42.

Прекараха Коледа заедно, сякаш по нечия прищявка бяха станали семейство.

На Бъдни вечер Феликс го закара в града. Разхождаха се известно време с колата като туристи и се наслаждаваха на украсата и на ярко осветените витрини. „Оксфорд“ и „Рийджънт Стрийт“ бяха пълни с хора, които пазаруваха в последната минута. Москва и нейните сиви улици изглеждаха на милиони километри. Край тях минаваха деца със сияещи лица, стиснали ръцете на родителите си. Джек побърза да извърне поглед.

— Искаш ли да купиш нещо? — попита Феликс.

— Бих желал да взема нещо за Мария, но нямам пари, пък и Паркър ме предупреди, че е опасно да тегля от банката и да използвам кредитните си карти.

— Всичко е наред. Ще ти дадем назаем за каквото искаш. Избрал ли си подарък?

— Още не. Нямам представа какво харесва Мария.

— Какво ще кажеш за парфюм? Едва ли ще сгрешиш. Влязоха в „Харви Никол“ и купиха голямо шише „Шалимар“. Джек помнеше много добре, че това беше парфюмът, който Мария си бе сложила онази нощ в обсерваторията. Тогава бе попитал как се казва и сега се радваше, че го бе сторил.

Продавачката завърза панделка на кутията и му пожела весела Коледа. Беше французойка, много красива. Джек и благодари и усети прилив на сексуално желание. От години не бе изпитвал толкова силна потребност. Парфюмът и чувствата, които събуди неочакваната хубост на продавачката, го завариха неподготвен.

Излязоха на „Слоун Стрийт“. Белите ангелчета зад витрините махаха със заскрежени крилца. Наблизо оркестър свиреше „Свята нощ“. Докато вървеше към колата, Джек изумен установи, че лицето му е мокро от сълзи.

За Коледа имаше пуйка с кестени и пудинг със сливи. Джек си спомни как празнуваха Коледа със семейството на майка му. Всичко беше различно. Нямаше нито риба, нито пуйка. Следващите два дни гледаха телевизия и почиваха. Феликс го учи да играе бридж. Присъедини се и Норман. Приятелят му, чието име не казаха на Джек, остана навън, за да „хвърля по едно око“.

На другия ден дойде Мария. Донесе му свиреща коледна картичка. Той й даде парфюма и тя изпадна във възторг. Подари и книга за Паул, „В света на фантазиите“, която Феликс бе купил по негова молба. Мария й се зарадва повече, отколкото на парфюма. Сетне му поднесе сива копринена вратовръзка от „Армани“.

— Много е хубава — рече Джек. — Но не знам кога ще мога да я сложа. Едва ли ще ме пуснат скоро.

— Не им позволявай да те тормозят. Ще те пуснат, ако настояваш. Не те държат насила.

— Мислиш ли?

Тя поклати глава. Слънчевите лъчи проникваха в стаята и докосваха косите й.

— Не в смисъла, който имаш предвид. Пазят те.

— И баща ти искаше същото. Хенрик ме спаси в Москва. Сигурно знаеш за това. Не виждам каква е разликата.

— Баща ми би те продал на онзи, който плати най-много. В случая това беше самият той. При него ти беше в безопасност. Но и най-малката промяна в стратегията му би те оставила безпомощен като бебе.

— А Феликс и Паркър няма ли да го направят? Какво всъщност искат? Знаеш ли?

— Искат да унищожат Източния кръст. Това е много важно за тях, а ръкописът е главният елемент в целия замисъл. Ето защо си важен и ти. Мисля, че няма да променят стратегията си. Разказа й за въпросите относно баща му и Кейтлин и попита какво означават. Мария отговори, че няма представа, но очите й загатваха, че знае повече, отколкото му казваше.

— А ти? Как дойде? Казаха ми, че съпругът ти не те изпускал от поглед.

— Не е съвсем така. Карл е ревнив, но и горд. Започнах да правя кариера като концертираща пианистка. Свиря предимно в Лондон. Понякога Карл ме придружава, но е твърде зает. Затова пътувам сама. Сега съм тук за три дни. Ще имам рецитал в зала „Пърсъл“.

— Спомням си, когато за пръв път се обадих на баща ти. Чух те да свириш на пианото.

— Тогава не ме биваше много — засмя се Мария.

— А сега добра ли си? Тя го погледна тъжно.

— Да, но съвсем не съм най-добрата. В консерваторията имах много по-способни колеги. Някои направиха блестяща кариера, но други не успяха. Талантът не е всичко. Необходими са пари, за да отидеш на турне и да изнасяш концерти, преди да станеш известен. Мнозина нямат средства и не могат да намерят спонсори. Не спечелят ли някой голям конкурс, цял живот свирят в оркестри. На мен ми провървя. Баща ми е богат. Съпругът ми е още по-богат. Заможните им приятели идват на концертите ми и ръкопляскат като обезумели.

— Това потиска ли те?

— Разбира се. Знаеш го много добре. Затова ти го казвам — защото ще ме разбереш. Но аз искам да свиря. Не бива да обръщам гръб на късмета си. Не мога да си го позволя.

— Свириш ли на Карл?

— Не — прошепна Мария. — Той е музикален инвалид. Ходи на концерти, но няма слух. Вслушва се в други звуци. Тези на парите. На властта. Звукът им е подобен, но един специалист долавя разликата. Красотата. Сексуалното привличане. Слабостта. Податливостта. Уязвимостта. Алчността. Амбицията. За Карл всички тези неща имат различна мелодия. Тях ги чува прекрасно.

Тя млъкна. Бяха в хола. Феликс бе приготвил греяно вино. Мария поглеждаше от време на време към огледалото над камината.

— Довечера ще свиря. Бих искала да дойдеш.

— Карл ще бъде ли там?

Тя поклати глава и се изчерви.

— Сама съм. Той отиде в Дортмунд на среща с някакви финансисти.

— Тогава ще дойда.

— На гишето ще има билет за теб.

Мария стана. Джек също се изправи и се приближи до нея.

— Мария, имам чувството, че всичко е недовършено. Там, където го оставихме в обсерваторията.

Тя го погледна боязливо и нервно облиза устни. Извърна очи към огледалото и видя отражението си, но знаеше, че ги наблюдават. Пристъпи към Джек. Той понечи да я прегърне, но Мария се дръпна.

— Не тук — промълви тя. — По-късно. Довечера, след концерта.

— Тъжна си. — Нима?

В отговор той я улови за ръката. Тя не я дръпна, но все пак не се приближи до него. Зад себе си чувстваше присъствието на огледалото и крехкостта на стъклото. Само да можеше да се счупи…

— Трябва да тръгвам. Чакат ме за репетицията. Вече закъснявам.

Норман отиде с него на концерта. Пристигнаха няколко минути преди началото. Залата беше пълна. Повечето зрители бяха богаташи. Бъбреха и се смееха като птици в клетка. Светлините угаснаха. Гласовете утихнаха. Някой се изкашля. Мария излезе на сцената. Беше облечена в дълга черна рокля с презрамки, украсена с една-единствена брошка. Джек не можеше да откъсне очи от нея. Гледаше я през цялото време и едва чуваше какво свири. След всяко изпълнение имаше въодушевени аплодисменти. Постепенно и почти неволно Джек започна да разбира, че тя не му е казала цялата истина.

Мария беше не добра, а изключителна. Не само блестящото изпълнение и невероятната точност на ритъма приковаваха вниманието на публиката, но и ненадминатата дълбочина, която придаваше на всяка нота. Някои от мелодиите явно бяха избрани, за да предизвикат нежно и изпълнено с копнеж и тъга чувство.

Музиката беше идеална за сезона, за объркания период между Коледа и Нова година — време на отминало веселие, когато смъртта на още една година щеше да настъпи само след няколко дни. Време за размисъл за постигнатото и неосъщественото. За греха и невъзможността да се живее. Джек се замисли за Кейтлин и Сиобан, за баща си, починал сам-самичък, за Йосиф, Леа и Сима.

Заедно с билета Мария бе оставила и бележка, в която го канеше да се срещнат след концерта. Джек отиде зад кулисите, придружаван от мълчаливия и бдителен Норман. Малката гримьорна беше пълна с приятели и почитатели. Норман се притесни, че ще трябва да пази Джек в тълпата, затова изчакаха в коридора. Хората влизаха и излизаха, изказваха поздравления, образуваха малки компании за ресторантите, целуваха се, прегръщаха се и се усмихваха. Джек слушаше гласовете и възторжените им викове, като напрягаше слух да чуе другите, трудно доловимите звуци на парите, сластолюбието и завистта. Едва не си тръгна. Чувстваше се неудобно тук, извън средата си. Видът на посетителите само подчертаваше факта, че не бе подходящ за жена като Мария. Откъснати от света, те се бяха сближили през онова лято, но какво го караше да мисли, че той е човекът, с когото би споделила живота си? Нейният свят беше толкова по-различен от неговия. Стоеше в студения коридор и усещаше как с всеки изминат миг смелостта го напуска.

Точно когато реши да си тръгне, пред вратата на Мария настъпи оживление. Чуха се сбогувания и група скъпо облечени зрители се запътиха към изхода. Когато Джек отново се обърна към вратата, Мария стоеше там и го гледаше.

— Уморих се. Менажерът ми ще ме закара. Отседнала съм в хотел „Браун“. Ела след половин час. Влез през входа откъм „Олбимарл Стрийт“, но внимавай — Карл е изпратил хора да ме следят през цялото време. В апартамент 516 съм. Джек изчака колкото бе необходимо, притеснен и объркан. Норман го закара до хотела. Разбираше какво става. Не беше негова работа да съди, но не му се нравеше, когато задълженията му се усложняваха.

— Остави ме тук, Норман. Аз ще се оправя по-нататък.

— Знаеш, че не мога да направя това, доктор Гулд. Имам заповеди.

— Тогава чакай във фоайето. Пийни чай или нещо друго.

Норман изглеждаше готов да възрази, но разбра, че в случая е необходима дискретност.

— Добре — отговори той, — но ако се разчуе…

— Няма. Обещавам.

Тя си беше сложила от парфюма, който й бе подарил. Взе я в обятията си и уханието му го изпълни. Само благоуханието на парфюма беше достатъчно, за да задоволи сетивата му. Докосна я и все едно протегна ръка от самотата с надеждата, че някъде в цялата тази бъркотия може да се слеят.

Първата прегръдка беше най-дългата в живота им. Джек нямаше сили да я пусне дори за да я остави да се съблече. Достатъчно беше да я държи в обятията си и да усеща близостта й. Копринената й рокля шумолеше при всяко негово движение.

От време на време Джек се отдръпваше, за да се вгледа в лицето й. Тя го омайваше с погледа си.

— Много те обичам — прошепна Мария.

Той погали лицето й. Беше изцяло негова. Сега, когато бяха заедно, той не можеше да си представи, че са били разделени. Нито за миг не бе преставал да я желае.

— Съпругата ти. Кейтлин. Липсва ли ти?

— Да. Непрекъснато.

— Няма ли да зарасне тази рана?

— Не. Никога.

— А това сега?

— Също!

Все едно го бе наранила. Беше като нож, който бе хванал и окървавил ръката му.

Мария се отдалечи от него, посегна към презрамките на роклята си и бързо ги развърза. Дрехата се свлече като вълна, докоснала брега. Джек видя лицето и тялото на Кейтлин, но те избледняха, когато Мария отново се приближи до него. Търпението го напусна и когато този път я прегърна, той изгаряше от желание.

43.

Любиха се. После дълго и мълчаливо лежаха. От време на време до тях достигаше приглушеният шум на уличното движение. В стаята имаше часовник, който тихо тиктакаше, а в банята бавно капеше вода. Джек слушаше дишането на Мария и виждаше лекото повдигане на гърдите й. Телата им бяха долепени. Държаха се за ръце. Още я желаеше. Фактът, че я бе притежавал, не уталожи страстта му. След дълго мълчание Мария попита:

— Струваше ли си чакането?

— Вече се бях отказал. Мислех, че няма да те видя отново.

— А аз чаках. Бях сигурна, че ако се срещнем пак, ще станем любовници.

— А за теб струваше ли си?

Тя го погледна. Очите й бяха сериозни. Сякаш свиреше.

— Не, ако беше само това — секс в хотелска стая. Чаках нещо много повече. Всичко. Да живея с теб.

Мария седна на ръба на леглото и се вгледа в отражението си в огледалото насреща. Бяха толкова близо, но и най-дребното нещо можеше отново да развали всичко. Този път завинаги.

— Добре — рече Джек. — Ще живеем заедно. Ще се разведеш и ще се оженим.

— Де да беше толкова лесно. Карл е католик. Няма да ми даде развод.

— Това е негов проблем. Ще получиш официален развод?

Тя поклати глава.

— Не е така просто, Джек. И аз съм вярваща. Редовно ходя на църква. Пък и трябва да мисля за Паул. Той е всичко за мен. Дори повече от теб. Не мога да напусна Карл ей така. Особено ако ще живея в грях.

— А какво беше това сега? Мария сви рамене.

— Това е различно. Само веднъж. Утре се връщам в Германия. Друго ще е, ако го правя редовно — да живеем с теб като съпрузи.

— Но ти каза, че искаш именно това.

— Знам — промълви съвсем тихо тя.

— Обичаш ли го? Това ли всъщност се опитваш да ми кажеш?

— Не. Нима не разбираш? Не обичам Карл. Обичам теб, но това няма значение.

— Как така?

— Разказаха ли ти за баща ми и за Източния кръст?

— Да, малко. Но това не влияе на чувствата ми към теб. Ти не си като баща си.

— Споменаха ли защо отидох при тях?

— Не, само предположих…

— Винаги съм знаела за Източния кръст. Баща ми ми разказа за Лигата още когато бях дете. Така, както някои бащи казват на дъщерите си, че са масони или членове на други тайни организации. Но не трябваше да говорим за това пред другите. Беше нещо лично, полско. Нямаха клон в Ирландия. Сестра ми и аз не бяхме допускани на съвещанията им. После, когато за пръв път отидох в Рим, се сближих с един човек от английското разузнаване. Разбира се, отначало не знаех, че е такъв. Запознахме се уж случайно. Сприятелихме се. Не знам как стана дума за Източния кръст. Сигурна съм, че той умишлено подхвърли нещо. Разказа ми какво правели през войната. Отначало не повярвах, но той предложи да ме свърже с човек, който знаел повече и можел да ми даде доказателства. Накрая ме убедиха, но аз отказах да работя за тях. Искаха информация за баща ми и за дейността му в Лигата. Бил един от главните и финансисти. Но аз не вярвах, че баща ми може да е замесен в нещо толкова лошо. Сетне се омъжих за Карл. За пръв път Джек долови в гласа й нещо повече от тъга. В него звучеше истинско нещастие, дори отчаяние.

— Да ти разкажа ли що за човек е Карл?

— Вече ми каза, че е богат и влиятелен.

— Това не е моят съпруг, а хер Карл фон Фройдигер. Такъв е в управителния съвет, на приемите, на търговските изложения и когато се среща с министрите от кабинета. Но аз живея с друг човек. Не мисли, че се държи лошо с мен. Никога не би ме ударил или обидил, нито би спрял издръжката ми. Прекалено голям еснаф е. Карл е сноб и безрезервно вярва в своята класа. Тя е нещо мистично за него. Поведението му е формирано от това. Мъжете от нисшите класи бият жените си, средната класа се държат като зверове с тях, но неговата класа знае как да се отнася към дамите. Една бита съпруга няма да изглежда добре на приема. Наплашената жена ще се държи непохватно на вечерята или на бала. Това е немислимо. Благоприличието трябва да се спазва на всяка цена. Ето защо той не ме бие и не вдига скандали. Карл е студен. Нямаш представа колко е леден! Плаши ме. Никога не ме е обичал. Знаех го от самото начало, но се надявах, че може да се промени. Опитах се да го обикна. Карл беше мил и внимателен и аз мислех, че ако се старая, може да превърна учтивостта му в любов. Дълбоко грешах. Той отдавна се бе извисил над тези неща. Над любовта. Това нямаше нищо общо с мен, макар често да се опитваше да ми внушава, че не е така. Но аз се отклонявам от най-важното. Започнах да подозирам, че онова, което ми бяха разказали за баща ми и за Източния кръст, е истина. Случайно откривах разни неща. Предимно за бащата на Карл, Рейнолд. Карл дължи всичко на него. Рейнолд е още жив и здрав, въпреки че наближава деветдесетте. На рождения ден миналата година присъстваха всички видни личности в града: председателят на Търговската камара, представител на министерството на търговията в Бон и дори католическият епископ. По време на Втората световна война Рейнолд бил нещо като шеф на военната икономика. Това, естествено, означава, че е помагал на нацистите. Компанията му произвеждала оптически мерници за оръжия и стъкло за прозорци на самолети. Наградили го с орден „Орлов щит“. Мария замълча. Джек не искаше да слуша всичко това. Единственото му желание беше да я докосва, да я люби.

— През февруари 1933, по-малко от месец, след като Хинденбург назначил Адолф Хитлер за канцлер, един човек на име Ялмар Шахт поканил двайсет и пет изтъкнати германски индустриалци на среща в дома на Херман Гьоринг в Берлин. Присъствал и Хитлер, и домакинът. Шахт току-що бил станал председател на Райхсбанк. Той беше близък приятел на свекър ми. На онова събиране Рейнолд и останалите дали обет да подкрепят финансово нацистката партия. Шахт събрал три милиона марки, които гарантирали успеха на нацистите за години напред. Всъщност Рейнолд вече бил член на „Кеплер Крайс“, сдружение от пронацистки настроени индустриалци, създадено две години по-рано. Те финансирали Хитлер, преди да завземе властта. Огромни суми били внесени на една специална сметка, Зондерконто S, в банка „Курт фон Шрьодер“. След войната Рейнолд бил интерниран за известно време. Обвинили го в различни престъпления, главно в използването на робски труд във фабриките му. Осъдили го на доживотен затвор. Той бил един от военнопрестъпниците — предимно индустриалци, които държали в затвора в Ландсберг. Освободили го заедно с Алфред Круп. И двамата възстановили богатството си. Карл ми каза, че баща му излязъл от затвора по-богат от преди. Фабриките му още работели. Благодарение на Карл и на факта, че Съюзниците правели всичко възможно, за да изправят Германия на крака.

— Фабриките му не са ли били бомбардирани по време на войната?

Мария поклати глава.

— Така мислят всички. Всъщност бомбардировките на Съюзниците разрушили едва двайсет процента от военната мощ на Германия. Индустрията изобщо не пострадала. Предприятията на фон Фройдигер не престанали да произвеждат продукция от първия до последния ден на войната. В края на краищата става дума за бизнес.

Тя се успокои. Бе стигнала до един етап от живота си, когато не знаеше в каква посока върви. Тази нощ Мария беше съчетание от любов и вина. Още седеше гола в леглото до единствения мъж, когото някога бе обичала, като се опитваше да се оправдае пред него заради измяната към съпруга си и баща си и да намери начин да му обясни защо не могат да се срещнат отново. От една страна, беше твърде опасно, а от друга — защото се страхуваше, че вината ще я съсипе. А останалото? В състояние ли беше да му каже онова, което най-много искаше — как е станало така, че да се срещнат?

— Затова ли мразиш Карл? Защото баща му е бил нацист?

— Как можа да си го помислиш? Все едно да мразя себе си, защото собственият ми баща е бил усташки убиец, а чичо ми благославял есесовците, преди да тръгнат да избиват евреи. Въпросът е, че Рейнолд е ревностен член на Источния кръст. Дал е много пари в първите дни след учредяването на Лигата. Компанията на фон Фройдигер още им дарява по пет милиона марки годишно. Рейнолд има висок пост в управата на Източния кръст. Карл е Пазител на ключовете на германския клон. Бил посветен още на седемнайсет години. Рейнолд и баща ми са много близки. Не знам точно по какъв повод е станало това. През войната се случило нещо, което ги свързало навеки. Така беше уреден бракът между Карл и мен. Това е един вид политически съюз, за да се заздрави връзката между германския и хърватския клон на Източния кръст. Всъщност Карл трябваше да се ожени за сестра ми Катерина, но… Тя започна да се колебае и извърна очи. Джек отново видя отражението на лицето и тялото й в огледалото. — Но тя почина, както знаеш. Ето защо аз бях избрана на нейното място. — Но… Това е варварство.

— Нима? А не е ли варварство, когато мъж и жена се срещат в дискотеката, когато са пияни или дрогирани? Или някоя от онези противни брачни агенции, където ти взимат петдесет лири и оставят на компютъра да избере партньора ти? Мога да простя на баща ми, че ме омъжи за Карл. Както и на съпруга си, че ме взе по този начин. Вярно няма нищо благородно в това, но така се прави от векове.

— И все пак мисля, че са варвари.

— Да. Но не поради тази причина. Те вярват в цивилизацията, в културата, в реда и в обществената дисциплина. Но опитвайки се да постигнат тези неща, те създават само хаос и варварство.

— А ти в какво вярваш?

— В себе си. В сина си. В моята музика. А тази нощ вярвам в теб. Достатъчно ли е?

— Не знам — отговори Джек, после в желанието си да смени темата я хвана за ръката. — Мария, искам да остана известно време сам. Откакто стана експлозията с колата, непрекъснато съм с някого — с Косенкова, с баща ти, с Феликс и Паркър.

— А сега си с мен.

— Знам. И отново искам да бъда с теб. Утре. Вдругиден. Мария нямаше сили да му каже, че това е последната им среща.

— Утре трябва да се върна в Германия. Няма как.

— Добре. Но тази нощ ще те помоля да си затвориш очите. Искам да се измъкна за малко, да бъда сам и да размисля. Само се тревожа, че ще имам неприятности с шефовете ти.

— Не е точно така. Те не ми плащат. Не бих приела пари, дори да ми предложат. Давам им информация за Източния кръст, колкото и малко да научавам, и това е всичко. Сама реших така. По лични съображения. Когато бях дете, баща ми ме предаде. Пращаше ме на църква и ме насърчаваше да прегърна религията. По едно време мислех, че ще стана монахиня.

— Радвам се, че не си го сторила. Мария се усмихна.

— Както и да е. Сега разбрах, че неговата религия е фалшива. Може и да е истинска, но е в дълбоко противоречие с действията му. Ето защо и аз го предадох на свой ред. Длъжна бях да го направя. Целият ми живот е минал в разкош. Мога да купя този хотел, дори цялата улица, ако поискам. Повярвай ми, нямаш представа колко са богати. Но аз дължа цялото си охолство на нещо унизително и отблъскващо. Какво би сторил на мое място?

— И аз ли те отблъсквам сега?

— Ти? Защо?

— Защото се замесих във всичко това.

Сега беше моментът да му каже, но не можа и мигът отлетя.

— Не, ти не си част от това. Ти си само дребна пионка. Отново се любиха — този път не така отчаяно, както първия път, а бавно и нежно.

Мария му показа откъде да излезе, без Норман да го забележи. Хотел „Браун“ имаше два изхода — единият към „Олбимарл Стрийт“, а другият към „Дувър Стрийт“. Норман седеше в преддверието на първия. Джек само трябваше да се измъкне през другия изход.

Мария изчака около час, за да му осигури достатъчно време. Даде му пари за няколко дни и му каза, че ако са му необходими повече, трябва само да отиде в Дойчебанк на „Бишъпстейт“, където ще има десет хиляди лири за него.

В два часа след полунощ тя слезе да съобщи на Норман, че Джек го няма. Фоайето беше пусто и тъмно. В ъгъла, където седеше телохранителят, светеше лампа. Някой бе поддържал огъня в камината. Норман изглеждаше заспал. Мария прекоси преддверието на пръсти, за да не го събуди внезапно. Той седеше неподвижен и леко прегърбен, скрит в сянката.

— Норман — прошепна Мария.

Той не помръдна. Тя го повика отново и леко го докосна. Телохранителят се отпусна назад и тогава Мария видя разрязаното му гърло и червената ивица от едното до другото ухо. Дрехите му бяха напоени с кръв. Мария знаеше, че не бива да пищи, а бързо да се върне в стаята си и да заключи вратата. Докато стоеше във фоайето, в коридора се чуха стъпки.

44.

Джек излезе от хотела. Не знаеше какво да прави. Искаше само да бъде далеч от всички, да подреди мислите си. Тръгна безцелно по „Оксфорд Стрийт“, сетне се отправи на запад по „Еджуеър Роуд“. От време на време покрай него минаваха таксита, но той не направи опит да спре някое от тях. Къде да го закара. Според Паркър някой наблюдаваше домовете на приятелите му. Това звучеше пресилено, но не можеше да си позволи да рискува. Онези хора бяха способни на всичко.

Един-два пъти му се стори, че го следят. Като че ли чу стъпки зад себе си, но винаги, когато се обърнеше, на улицата нямаше никой. Накрая реши, че това се дължи на свръхнапрегнатите му нерви и на шегите, които мракът и тишината си правеха късно нощем.

Постепенно се озова на една дълга улица с евтини хотели, на чиито врати висяха надписи „Свободни места“. Почувства се уморен. Беше му студено. Мария изглеждаше далеч като утринен сън, който си спомняш едва на следващата нощ. Джек се качи по стълбите на хотел „Гоя“ и натисна звънеца. През остъклената врата видя, че коридорът тъне в мрак. Никой не излезе. Пак позвъни.

Някъде светна лампа. След няколко минути до вратата се приближи жена в червена нощница и дебела вълнена жилетка. Тя беше слаба, със скулесто лице и посивели коси. Присви очи, направи някаква физиономия, като видя Джек, и отключи.

— Не ви ли дадоха ключ?

— Не, още не съм отседнал тук. Надявах се, че ще ми дадете стая.

— Господи! Знаете ли колко е часът?

— Съжалявам. Изгубих си часовника.

— Наближава три след полунощ.

— Извинявайте, но на вратата пише, че имате свободни стаи. Ще платя веднага.

— И още как! Влизайте, за Бога, ще умрете от студ. Ирландец ли сте? — попита тя, когато Джек се наведе да се подпише в хотелската книга.

— Да — отговори той. — Проблем ли е това?

Жената поклати глава, но Джек разбра какви мисли се въртят в главата й. Безпризорни ирландци без куфари, които се шляят по това време, бяха доста подозрителни.

— Ето още десет лири. Задето ви събудих.

Тя взе парите, без да благодари, и ги напъха в пазвата си.

— Ще ви настаня в седма стая. Имайте предвид, че може да е студено.

— Няма значение.

— Закуската е от седем до девет. Никога не закъснявам и никого не чакам. Това е девизът ми. Стаята е ваша до единайсет сутринта. Останете ли по-дълго, ще платите за още един ден.

Жената му даде ключ и му показа стаята. Джек забеляза, че го оглежда изпитателно. Явно се стараеше да запомни лицето му, в случай, че някой дойдеше да разпитва за него. За съжаление това беше твърде вероятно.

Легна си облечен. Около четири-пет часа се събуди облян в пот и се съблече. После не можа да заспи. Найлоновите чаршафи го дразнеха. Навън се чуха първите коли. Замисли се за Мария. Тя искаше да му каже, че не бива да се срещат отново. Не беше трудно да се досети. Но се радваше, че не й бе достигнала смелост. Щеше да се съгласи да се срещнат пак, ако се върнеше при шефовете й. Беше твърдо решил да я накара да се откаже от всичко, да напусне съпруга си и да отиде с него в Израел. Задряма и сънува не Мария, а Кейтлин. Събуди се, без да помни нищо от съня, освен че викаше Кейтлин. Уплаши се, че любовта му към Мария може да изличи покойната от паметта му. А заедно с нея и Сиобан. Това би било непоносимо.

Слезе на закуска в осем и половина. Хазяйката му даде изцапана карта на Лондон и той видя, че се намира на „Съсекс Гардънс“, близо до гара Падингтън. Понечи да сгъне картата, когато забеляза, че гробището не е далеч. Изведнъж си спомни съня и реши какво ще направи.

Взе такси до „Тенисън Роуд“. Помнеше, че преди години отидоха там с Кейтлин, за да му покаже гробовете на родителите си. През нощта сънува, че двамата пак са там, но когато се обърна към нея, гробокопачът му каза, че и тя е в гроба. И за да се успокои, реши да разбере дали Кейтлин бе имала братя или сестри, чичовци и лели. Въпросите на Феликс го бяха объркали. Намереше ли живи роднини, Джек щеше да ги разпита за жената, за която се бе оженил.

Гробовете имаха коледна украса от чимшир и саксии с големи жълти цветове. Живите бяха донесли на покойниците клонки имел с червени зърна и тъмнозелени листа. Въздухът беше хладен и чист.

След един час намери общия гроб. Надписите не бяха заличени. Джеймс Патрик Нюалън, роден на 30 март 1915 и починал на 27 юни 1975. Любимата му съпруга Мери, родена на 12 януари 1917 и починала на 17 октомври 1977. Имаше венец от свежи цветя. Не пишеше от кого. Явно някой идваше тук и се грижеше за гроба.

Джек пак взе такси и отиде в погребалното бюро на „Клифърд Роуд“.

— Интересувам се от един гроб в Падингтън. Служителят беше млад мъж, който непрекъснато кашляше.

— Ще бъде трудно.

— Защо?

Младият човек сви рамене и се закашля.

— Ами, ние купихме гробището през 1986. Документите се пазят на две места — някои са тук, други — в хранилището на самото гробище.

Джек му обясни от чии гробове се интересува. Служителят прерови папките, но не намери нищо.

— Тогава ще отидем до Падингтън. Може да ни провърви.

Извадиха късмет. Имената на роднините бяха Терънс и Джийн Нюалън. Живееха на „Евършолт Вилас“ 16 в Камдън Таун. Терънс бе платил надгробната плоча.

„Евършолт Вилас“ представляваше редица от занемарени къщи, очакващи по-добри времена. Имитации на различни архитектурни стилове се смесваха дори в една и съща къща. Джек натисна звънеца на номер 16.

Едно дванайсетгодишно момче отвори вратата.

— Вкъщи ли е мистър Нюалън?

Момчето се вторачи в него, като кривеше устни.

— Кой сте вие?

— Искам да говоря с него. Той не ме познава.

— От социалните служби ли сте?

— Приличам ли на такъв? — Да.

— Казвам се Джек Гулд. Баща ли ти е Терънс Нюалън?

— Може би.

— Виж какво, не съм дошъл да създавам неприятности. Искам да го питам за баба ти и дядо ти. Неговите родители.

— Те са мъртви. — Да, знам.

— Кевин! Кой звъни? — извика някой от коридора. Момчето се обърна и отговори:

— Някакъв човек иска да пита нещо.

Появи се мъж, с димяща чаша чай в едната ръка и сандвич в другата. Едър човек, с дебел врат, бирен корем и мазна коса. Изобщо не приличаше на Кейтлин. Надеждата на Джек угасна.

— Вие ли сте Терънс Нюалън?

— Да. Какво искате?

Джек долови ирландски в говора му. И Кейтлин говореше с акцент, но по-лек.

— Името ми е Джек Гулд. Искам само да поговоря с вас. За сестра ви Кейтлин.

Мъжът не помръдна. От сандвича капеше доматен сос. Той облиза пръстите си.

— Кейтлин ли? Коя, по дяволите, е тая? Все едно кама преряза стомаха на Джек.

— Нали вие сте синът на Джеймс и Мери Нюалън? Терънс кимна.

— Те са погребани в гробището Падингтън.

— Слушайте, какво искате от мен? Имам работа.

— Извинявайте, но за мен това е много важно. Вашите родители са починали през 1975 и 1977 и са погребани в Падингтън. Така ли е?

— Да. От властите ли сте?

— Не, нищо подобно. Личен въпрос… Познавах жена на име Кейтлин Нюалън. Преди години тя ми показа онзи гроб и каза, че това са нейните родители.

Едрият мъж присви очи.

— На подбив ли ме вземате, какво?

— Имахте ли сестри? Може би с някакви подобни имена.

— Аз бях единственият им син. Майка ми не можеше да има повече деца. Това я съсипа. Защо сте дошли? Да ми задавате глупави въпроси?

Джек поклати глава. Мъката го разяждаше.

— Сигурно съм сгрешил. Това е всичко. Отишъл съм на друг гроб. Извинявайте за безпокойството.

Той се обърна и тръгна по улицата. Момчето затвори вратата, като ругаеше под нос. Джек беше абсолютно сигурен, че не е сбъркал гроба. И докато вървеше, започна да разбира защо.

45.

— Не мога да се върна. Мария седеше в една от стаите на къщата в Кенсингтън с Феликс, Паркър и още един — мъж, чието име не знаеше. Агентът, който я бе завербувал, Жак ла Шарите, беше канадец по националност. От средата на 60-те получаваше заплата най-малко от три разузнавания. Първоначално го бяха наели канадските тайни служби, за да им помогне да внедрят свои хора зад кулисите по време на гостуването на Болшой театър в Торонто. След като през 1974 се премести в Лондон, той бе прехвърлен на английското разузнаване за подобни цели, тъй като владееше свободно френски и от време на време изпълняваше задачи във Франция. Феликс веднага се сети за него, когато им потрябва посредник между тях и Мария. Жак беше собственик на една от най-престижните музикални агенции и това улесняваше нещата.

— Налага се, мила моя. Няма как.

Феликс губеше търпение и се опитваше да се овладее. Един от най-добрите му хора беше убит при обстоятелства, които щяха да му навлекат неприятности. Най-важният залог в играта му се бе изплъзнал. А сега и агентката, на която изцяло разчиташе за информация за дейността на Източния кръст, заявяваше, че не може да се върне в Германия.

— Когато всичко това започна, вие ми казахте, че ако искам да се откажа, трябва само да ви уведомя — търпеливо отговори Мария.

— Не е толкова лесно. Стигнахме до най-решителния етап в цялата операция. Не можеш да ни изоставиш точно сега.

— Казахте, че ще ми дадете нова самоличност и друго местожителство. Все ми е едно къде. Австралия или Нова Зеландия, няма значение. Само искам да се измъкна и да взема Паул със себе си. Имам пари в швейцарска банка. Повече от достатъчно. Настоявам да изпълните обещанието си. Не бих се оправила сама.

— Много съм разочарован от теб, Мария — рече Паркър. И през ум не ми е минавало, че така лесно ще ни обърнеш гръб.

— Да ви обърна гръб ли? Господи, та тук става дума за моя живот! Върна ли се, ще ме убият. Не го ли разбирате? — Не разбирам защо си толкова сигурна.

— Нима? Тогава кой, по дяволите, уби Норман? — Не знаем. Но съм готов да се обзаложа, че не е бил Карл. Убийството е твърде дръзко. Предполагам, че са хората на Косенкова.

— Но не си убеден. А сгрешиш ли, и мен ще намериш с прерязано гърло.

— Мария — обади се човекът, когото не познаваше. Сигурно беше някакъв голям началник.

— Моля ви да ме изслушате.

Говореше лениво, сякаш мислеше за съвсем друго, но все пак успяваше да внуши респект. Вероятно защото искаше да й каже нещо много важно.

— Не е необходимо да ви обяснявам какво е значението на операцията. Източният кръст са на път да заемат позиция, на каквато не са се радвали от Втората световна война насам. Това може би вече е станало. Скоро ще бъдат недосегаеми. Казвам го съвсем сериозно, но мисля, че вие не си давате сметка какво имам предвид. Мария не отговори. Очите му не я пронизваха, нито бяха студени или святкащи, а тъжни. — Ще поставят хора навсякъде, където искат. Никога няма да разберем кои са. Познаваме само ядрото, но не и периферията. В това е силата, но и слабостта ни. Унищожим ли главата, октоподът ще загине сам. Не успеем ли, ще продължава да се разраства, докато стане твърде късно. Мъжът млъкна. Феликс го гледаше с възхищение.

— Вече държат ключови позиции във Ватикана. В някои страни имат индустриалци като съпруга ви. Въртят кметовете и полицаите на малкия си пръст. Да продължавам ли? Ръкописът в известен смисъл е ключът към техния успех. Няма значение дали ще го публикуват, или ще го скрият. Достатъчно им е да манипулират с него. Трябва да разберем дали е у тях.

Той замълча, сетне погледна Феликс.

— Кажи й.

Феликс оправи вратовръзката си — нервно движение, което не бе правил от ученическите си години.

— Берчик е мъртъв. Израелското разузнаване е намерило тялото му в една от пещерите близо до Кумран. Може би е търсена някаква аналогия. Ръкописът го няма. Апартаментът му в Тел Авив е бил основно претърсен. Убийството му само потвърждава съмненията ни. Ръкописът е или у Косенкова, или у баща ти. Сигурни сме, че никой друг не участва в играта. Но трябва да разберем точно у кого е, преди да успеят да пристъпят към действие.

— Ще ви охраняваме денонощно — обади се пак третият мъж. — Всяка ваша дума и действие ще бъдат проследявани на монитора. При първия сигнал за евентуална опасност наш екип ще ви измъкне. Съпругът ви и баща ви няма да посегнат на вас, докато сте с детето. Стойте със сина си колкото е възможно повече.

— И вие очаквате, че ще намеря ръкописа при тези обстоятелства? Та аз дори не знам как изглежда.

— Не очакваме да го намериш — намеси се отново Феликс. — Само преценявай — атмосферата. Бъди сигурна, че баща ти и Карл ще ликуват, ако попадне в ръцете им. В противен случай ще бъдат напрегнати и нервни и ще се чудят какво е намислила Косенкова.

— Това едва ли е начинът да се постигне нещо.

— Не, но разполагаме само с него.

— Мария — заговори непознатият, — не се ли върнете, те със сигурност ще започнат да ви подозират. Ще отведат някъде Паул и няма да го видите повече. А с Джек се досещате какво ще направят. Отговорността е ваша. Вие трябва да решите. Но ние можем да ви помогнем. Помислете.

— Заплашвате ли ме?

— Не, разбира се. Ние не действаме така. Знаеш това — възмутен се обади Паркър, сякаш го бяха обидили лично.

— Откъде да знам как действате.

— Имате право.

Третият мъж се опитваше да внася равновесие между Феликс и Паркър.

— Наистина не знаете нищо за нас. Но добре познавате баща си, Карл и съмишлениците им. Знаете до известна степен на какво са способни. Убедена сте, че имам право за Паул. Наследникът на империята фон Фройдигер. Докъде ще стигнете с него без нашата помощ? Или възнамерявате да го изоставите?

Мария не отговори. Дори краткото време без Паул беше мъчение за нея. А и за него. Тя се отпусна на стола. Чувстваше, че силите я напускат.

— Двайсет и четири часова охрана ли казахте?

— Ще ви дадем микрофон с предавателно устройство. Като онези по филмите, само че по-малък и ще работи. Така нашите хора ще подслушват всичко, което става около вас. Настоявайте да прекарате Нова година в дома на баща ви в Париж. Ако ръкописът е у него, Карл и без това ще иска да му отиде на гости.

— А Джек?

— Въпросът с него е доста по-труден. Благодарение на вас нямаме представа къде е той.

Мария се колебаеше. По всичко личеше, че за да спаси живота на Джек, трябваше да го предаде.

— Уговорихме се да си оставяме бележки на едно място. Той ще отиде там довечера.

Слабият мъж се усмихна. Нещата не се оказаха толкова трудни, колкото се опасяваше.

46.

Тя го чакаше край езерото. Чу стъпките му, но се обърна едва когато той застана до нея. Хвана я за ръката.

— Мислех, че вече си в Германия.

— Заминавам следобед. Първо трябваше да те видя. Хайде да се поразходим.

Тръгнаха и Мария продължи:

— Не можеш вечно да се криеш, Джек. Трябват ти документи и пари. Аз ще ти дам пари, но без паспорт не можеш да ги изтеглиш от банката.

— Вече се погрижих за това. Тя го погледна учудена.

— Отидох в ирландското посолство и им казах, че съм изгубил паспорта си. Те ме накараха да взема удостоверение от полицията — това беше най-рискованото. От Дъблин изпратиха досието ми по факса. След седмица ще имам паспорт. Струваше ми четирийсет и девет лири.

— Пак ще рискуваш, когато отидеш да го вземеш. Джек се държеше непохватно, сякаш нещо го разсейваше.

— Самата ти ми каза, че няма да е лесно да се снабдя с документи.

Продължиха да вървят ръка за ръка като влюбени. Прелюбодейци на обществено място, любовници, които няма къде да отидат.

— Достатъчно ли ти беше времето? — попита Мария.

— За какво?

— Да размислиш.

— Не. Трябва да обмисля още много неща. Той спря и я погледна в очите.

— Защо ме излъга за сестра си? И баща ти ме излъга. Мария се вторачи в него, онемяла. Джек разбра, че най-после се е докоснал до истината.

— Аз… Нямах друг избор — заеквайки отговори тя. — Баща ми…

— Все повтаряш, че нямаш друг избор, но не е така. Всеки има някакъв избор.

Мария наведе глава и рече:

— Да вървим. Студено е.

Поразходиха се още малко. Покрай тях мина мъж с куче. В далечината играеха деца.

— Как разбра?

Той й разказа за посещението си на гробището и за срещата с Терънс Нюалън.

— Защо не ми каза, когато бяхме в Съмърлон, Мария?

— Щеше ли да помогне?

— Не знам. Може би.

— Знаех какъв е баща ми. Исках да ти спестя това.

— Защо Кейтлин е променила името си? Каква е цялата тази загадъчност?

— Кейтлин беше истинското й име. Тя ненавиждаше баща ни. Мисля, че бе узнала за миналото му, но не ми каза нищо. Беше няколко години по-голяма от мен и сигурно е смятала, че съм твърде малка, за да чуя такива неща. На осемнайсет години замина да учи в Тринити колидж. Според мен нарочно избра семитски езици — като предизвикателство към баща ни. Той я презираше. Не знам защо. Кейтлин беше интелигентна. Не е необходимо да ти го казвам. Но той мрази интелигентните жени. Виж музикалният талант се вмества в представите му. Но винаги е считал научната работа за изключително право на мъжете. Колкото по-високи бележки получаваше Кейтлин и колкото повече я хвалеха преподавателите, толкова по-неприятно му ставаше. Решението й да изучава иврит и арамейски преля чашата. Изгони я от къщи. Мисля, че това бе добре дошло за нея. Имаше пари, наследени от майка ни. Пък и срещна теб. Аз знаех за връзката ви. Отначало се срещахме тайно в Дъблин и тя ми се доверяваше. Но после баща ни разбра и ми забрани да я виждам. Инак отдавна щяхме да се познаваме с теб.

Тя млъкна и го погледна. Положението беше безнадеждно. Не можеше да понесе мисълта, че може да го загуби.

— Баща ми не й отговори, когато Кейтлин писа, че ще се жените. Беше напълно изолирана, все едно бе мъртва. Той не споменаваше името й и ми забрани да говоря за нея. Разбира се, баща ми знаеше всичко за теб. Накара хората си да те проучат. Мисля, че беше много близо до мисълта да те убие.

Джек си спомни, че някои бе влизал в апартамента им в Париж.

— Но защо тогава ме покани в Съмърлон?

— Кейтлин вече беше мъртва и той разбра, че можеш да му бъдеш полезен. Знаеше много за теб, дори смяташе, че може да ти има доверие. Според мен това беше един вид отмъщение за онова, което Кейтлин му бе причинила. Той, аматьорът, можеше да наеме професионалист като теб, който да му слугува, без да подозира кой е всъщност. Освен това мисля…

— Какво?

— Мисля, че се досещаше какво ще стане — че ще се влюбиш в мен. Единствената грешка в изчисленията му бях аз. Сигурно и през ум не му е минавало, че и аз ще се влюбя в теб. Той виждаше в мен само една жена, нищо повече. А според неговите разбирания жените трябва да бъдат пасивни. Обект на мъжките страсти, но неспособни да изпитват чувства, нито да ги отстояват.

Продължиха да вървят и стигнаха до Кенсингтън Гардънс.

— Норман е мъртъв — каза внезапно Мария.

— Какво?

Наблизо имаше пейка. Седнаха и тя му разказа какво се бе случило.

— Те искат да се върна при Карл.

— Много е рисковано.

— Налага се. Заради Паул.

— За какво си му мъртва?

Ненадейно Мария се доближи до него и го целуна по устата. След миг се отдръпна. Устните й докоснаха лицето му и тя бързо започна да шепне в ухото му. Джек видя, че отдясно се приближава един мъж. Феликс. Обърна се наляво и съзря Паркър.

— Моля те, отиди при тях, Джек. Така е най-добре. И не забравяй, че те обичам. Толкова много, колкото Кейтлин.

47.

Есен, Германия

29 декември 1992

Тя спря да чете и остави книгата. Жалко, че не можеше да му каже от кого е. Още не. Вероятно никога, защото не очакваше, че ще види отново Джек. Паул беше много блед и Мария се зачуди дали не е настинал. Странеше от нея, откакто се бе върнала.

— Добре ли си, Паул? — Да.

Тя протегна ръка да пипне челото му, но той се дръпна.

— Какво има, любов моя? Защо се държиш така? Нали сме приятели?

— Не ми харесва, когато те няма.

— Знам. И на мен. Бих те взела със себе си, ако можех. Но знаеш, че баща ти не позволява. Ще поговоря с него. Може да ти разреши да дойдеш с мен следващия път. Има какво да видиш в Лондон.

— Татко каза, че имам работа тук. Трябва да остана да му помагам.

— Да, разбира се, че ще му помагаш, когато пораснеш. Но преди да започнеш работа, трябва да завършиш училище.

— Татко каза, че той ще ме учи. Мария го погледна озадачена.

— Не е споделял такова нещо с мен. Идеята не ми се струва много добра. В Есен има хубаво училище, където ще тръгнеш догодина. А татко ще ти помага с домашните.

— Не, той каза, че ще работя за Райха. Сърцето на Мария се сви.

— За Райха? Така ли се изрази? Момченцето кимна.

— Знаеш ли какво означава тази дума?

— Не. Татко ще ме учи, но аз не искам.

— Защо?

— Защото ми крещи. А когато те няма, не ми дава да оставям лампата нощем. Трябвало да се науча да бъда мъж. Той ме плаши.

— Легни си. Ще те завия. Каза ли молитвата си? Паул поклати глава.

— Добре. Ще я кажем заедно — рече Мария, но страхът още сковаваше сърцето й.

Карл беше долу в библиотеката. След завръщането си го бе видяла само за няколко минути.

— Чух, че концертът минал добре — рече той.

Мария кимна. Той явно бе в едно от сърдечните си настроения, в каквито рядко изпадаше. На масата имаше напитки. Тя си наля джин, преди да отговори.

— Жак каза, бил истински успех. Всички билети бяха разпродадени. Но най-хубавото е, че има отлични отзиви в пресата.

Лицето му като че ли засия.

— Чудесно! В „Таймс“ ли са?

Мария поклати глава и се засмя. Толкова й беше трудно да се смее в негово присъствие.

— Не, в други вестници. Лицето му помръкна.

— Следващия път ще има отзиви в „Таймс“ и в „Телеграф“. Ще говоря с Дитрих.

— О, не, Карл. Моля те. Казах ти вече, че искам да се справя сама. Желанието ми е това да бъде мой успех, а не нещо, за което ти и татко сте помогнали.

— Добре — нетърпеливо отговори той. — Но искам да ти напомня, че успехът не пада от небето. Не вярвай на всичко, което четеш за неизвестни музиканти, които стигат до върха само с талант. Сигурно са се сприятелили с много хора по пътя дотам. Ако са жени, бъди уверена, че са спали с десетина мъже. Но след като ти няма да спиш с друг, трябва да компенсираме.

— А какво ще компенсира факта, че ти не спиш с мен?

Мария знаеше отговора, но не можеше да му го каже.

Карл не се хвана на въдицата. Един джентълмен не допуска съпругата му да лавира на подобни теми. Особено в стая, където всеки момент можеше да влезе някой от прислугата.

— Баща ти ни покани в Париж за Нова година. Казах му, че ще те питам веднага щом се върнеш. Ако решиш, ще заминем още утре.

Мария се усмихна. Нямаше да се наложи да го убеждава.

— Да. Съгласна съм. Париж е много оживен по Нова година.

— Не е като Есен, а?

— Съвсем не прилича на Есен.

— Никога не си харесвала този град. Намираш го за скучен. Индустриален.

— Нямам предвид това. И в Съмърлон беше скучно. Умея да се забавлявам и сама. Но тук е толкова задушно. Пък и Париж е нещо специално. Дори Хитлер е мислил така.

— Нима?

Тонът му беше леден. В дома на фон Фройдигер не беше обичайно да споменават покойния фюрер.

Мария прехапа език. Глупава грешка. А вероятно се тревожеше напразно, уплашена, че и най-малката й забележка може да бъде изтълкувана погрешно.

— Е, няма значение. Баща ти ще бъде доволен. Ще вземем и Паул. Ако искаш, някоя вечер ще отидем на опера.

— Разбира се.

— Тогава въпросът е уреден. Ще кажа на Магда да приготви багажа.

В същия миг на вратата се позвъни.

— Казах ли ти, че баща ми ще вечеря с нас?

— Не. Има ли някакъв специален повод?

— Мисля, че иска да те поздрави за концерта. Рейнолд фон Фройдигер рядко излизаше от дома си вечер. Живееше само с прислугата си в малка къща на около километър и половина от дома им. От известно време Карл го убеждаваше да дойде да живее с тях, но старецът все отказваше. Щял да бъде зависим. Предпочитал да остане в къщата си, докато е във форма. Рейнолд наистина беше в завидно за възрастта си физическо и умствено състояние.

Прислужницата се появи, за да съобщи за пристигането му. Рейнолд влезе, приближи се до Мария и я целуна въодушевен по двете бузи. Тя си отдъхна. Изглежда, и той беше в добро настроение.

Вечерята премина странно. От една страна, както обикновено, разговаряха по семейни въпроси. По правило на масата не обсъждаха бизнес. Рейнолд искаше да чуе всичко за концерта. За разлика от Карл, той действително обичаше музиката и въпреки че вкусът му бе малко ограничен, изпитваше неподправена гордост, че снаха му е добра пианистка.

От друга страна, Карл и баща му си разменяха загадъчни реплики, сякаш говореха закодирано. Предпазливо подхвърляха, че е „време за промени“, че „нещо се носи във въздуха“, и че дългото чакане е почти към края си. Всички тези неща бяха казани, без да се обръщат към Мария — тя все едно не беше там.

48.

Оттеглиха се в приемната да пият шнапс.

И Мария се присъедини към мъжете. Непрекъснато усещаше малкия микрофон, прикрепен към кръста й. Повече от всякога се радваше, че Карл вече не спи с нея.

— Решихме да прекараме Нова година в Париж със Щефан — каза Карл на баща си. — Защо не дойдеш с нас? Знаеш колко много иска да те види.

— Твърде стар съм, за да пътувам през зимата.

— Нищо подобно. Пък и… — поколеба се синът му. — Мисля, че ще ти покаже нещо.

Рейнолд се вторачи в Карл. Лицето му бавно засия в усмивка.

— Изненада за Нова година, а?

Мария беше сигурна, че се готвеше да каже нещо друго. Карл кимна.

— Е, тогава може би трябва да дойда с вас. Харесвам Париж по това време на годината. Градът е приказен.

Карл погледна Мария.

— В такъв случай сте единодушни с Мария. Тъкмо ми обясняваше колко по-хубав е Париж от Есен.

— Разбира се. Кой би предпочел Есен пред Париж? Или Ню Йорк пред Париж? Няма място за сравнение.

— Каза ми, че и фюрерът се възхищавал от Париж.

— Да, така е. Той обичаше Париж, но не и французите. Смяташе го за най-красивия град на света. „Шан-з-Елизе“ беше образец на голямото авеню, което искаше да прокара през Берлин. Фюрерът имаше вкус. Обичаше изобразителното изкуство. Имаше буйно въображение. Ако войната не беше провалила плановете му, навсякъде из Германия щеше да има красиви сгради, а не онези грозотии, които тъй наречените съвременни архитекти ни натрапват.

— Прости ми — намеси се Мария, макар да знаеше, че постъпва глупаво, но не можа да се въздържи. — Но аз знам, че е било точно обратното. Вкусовете му са били доста ограничени. Интелектът също. Решила бе да не се оставя да бъде сплашвана от стария нацист и от спомените му за някакви златни времена.

— Дълбоко грешиш!

— Лицето на Рейнолд беше почервеняло, но той се владееше. Мария никога не го бе виждала да избухва, дори когато го предизвикваха.

— Фюрерът беше жестоко оклеветен. Тъпите британци му се присмиваха. За тях той беше само един обикновен бояджия на име Шикелгрубер. Какви идиоти! Фюрерът беше добър художник. Виждал съм картините му. Самият той ми ги показа, когато му разказах за моята колекция. Дори купих няколко.

— Но сигурно не мислиш, че имат истинска стойност?

— Какво, по дяволите, означава стойност? Искаш да кажеш, че той не беше голям художник, така ли? Е, не мога да преценя. Аз съм само любител. Бизнесмен. Не съм критик. Ти разбираш от изкуство.

— О, съвсем не, но…

— Тогава си приличаме. Аз съм бизнесмен, а ти си музикантка. Не твърдя, че Фюрерът беше велик художник като Ван Дайк или Рубенс. Но беше способен. Искам да кажа, че имаше артистично виждане. Истинско, не изопачено. Съвременното изкуство се изврати, не можеш да ме увериш в обратното. Пикасо, Полък и Дали виждаха света като умопомрачени. Къде е красотата и чистотата? Фюрерът имаше неподправено и нормално виждане, макар че техниката му не винаги беше адекватна. Той си представяше Германия. Европа. Целия свят. Мария потрепери.

— Светът не е платно, върху което може да се рисува. Ти…

Без да каже нито дума, възрастният човек стана и се приближи до един малък полиран шкаф. Извади ключ от джоба си и го отвори. Измъкна портрет в сребърна рамка и го хвърли в скута на Мария.

На черно-бялата снимка имаше двама мъже, стиснали ръце. Единият беше Адолф Хитлер. Не беше нужно да гадае кой е другият.

— Цели петдесет години — продължи Рейнолд — аз и десетки други хора бяхме принуждавани да крием подобни снимки. Можеш ли да си представиш какво означаваше това за нас? Да отричаме всичко, което някога сме били. Да изменим на най-доброто в себе си. Не, ти не знаеш какво представлява такава лоялност и колко страдаш, ако и изневериш.

Той отново седна на стола. Обичайната умора го бе напуснала.

— Време е да ме изслушаш. Мълчах почти петдесет години. Всички мълчахме. Срамувахме се от себе си и от миналото. Изневерихме на природата си. Но ти не си била там, не си видяла и нищо не знаеш. Вашето поколение израсна сред лъжи. Германците били лоши. Хитлер бил злодей. Съмишлениците му били главорези, чудовища и масови убийци. Ти изобщо не знаеш истината и колко много направиха те за човечеството, към какво се стремяха и какво постигнаха. И кое им попречи да осъществят плановете си. Евреите. Комунистите. Масоните.

— Но ти сигурно не вярваш в такива измишльотини. За еврейската конспирация. Не и след…

— Тя е твоя съпруга — обърна се Рейнолд към сина си. — Кажи й да внимава какво говори. Накарай я да покаже малко уважение.

— Мълчи, Мария — озъби й се Карл. — Слушай баща ми.

— Не желая да слушам глупости. Аз…

— Недей да сквернословиш и слушай. Иначе ще те вдигна от стола за косите и ще те налагам с камшика, докато започнеш да се държиш като жена от класата си. Ясно ли е?

За пръв път я заплаши с бой. Говореше съвсем сериозно. Мария се смути и не каза нищо. Карл прие мълчанието и за съгласие.

— Навремето имахме една мечта — продължи Рейнолд. — Отнеха ни я. Нова Германия. Нова Европа. Не паянтовата Бундесрепублика, която американците създадоха. Не онази чудовищна Европейска икономическа общност, която потъпква националния ни суверенитет и не позволява на отделните държави да коват закони и да ги спазват. Истинско величие — това беше мечтата на Фюрера. Действително благоденствие. Не материално богатство, каквато е американската мечта, а физическо и духовно съвършенство. Бленувахме за нова раса. Бяхме деца на здрача, но знаехме, че слънцето ще изгрее. И тогава светът ще се насели с хора от чиста раса, порядъчни и целомъдрени мъже и жени, притежаващи християнските добродетели. И ти ли, Мария, презираш тези неща подобно на своите връстници? И ти ли гледаш пренебрежително на схващанията за физическа чистота, съчетана с вътрешна сила?

Рейнолд се вгледа изпитателно в нея. Тя не отговори.

— Е, това вече няма значение. Твоето поколение получи шанса си и го проигра. Германия е помийна яма. Европа и Америка също. Но ние ще ги изчистим. Не виждаш ли какво става? Как гласовете на хората отново се чуват? Младите настояват за нов път, нова система и нов ред. Комунистите не осъществиха мечтите им. Социализмът е само един лозунг. Хората се обръщат към миналото и се чудят как е възможно да са били такива глупаци, че да отрекат света, който ние изградихме тогава. Мир. Стабилност. Справедливост.

Той я наблюдаваше. Мария трепереше. Не можеше да възприеме чудовищността на онова, което Рейнолд казваше. Думите му придобиваха плът и се превръщаха в ужасяваща действителност.

— Вие, либералите — продължи той, — винаги сте се мислели за солта на земята, сякаш гнусното ви мнение е естествен и даден от Бога закон за управление на държавата. Уверявам те, че съвсем не е така. Свестните, непокварени и набожни хора ще ви освиркват, докато ви изритват. Обикновените и честните граждани ненавиждат нещата, които вие толкова много цените. Те са за въвеждане на смъртно наказание и тежки присъди за престъпниците. Те искат да се сложи край на толерантността. Настояват полицията да има достатъчно власт, за да накаже наркоманите и сексманиаците. Писнало им е от снизходителност, от извратени типове, от нагли феминистки, от използвачи, от социални грижи, от незаконно пребиваващи емигранти и от всякакви пиявици, които изсмукват жизнените сили на нашето общество. Повярвай, момиче, те ще се вдигнат срещу вас. Милиони. Ще ви разкъсат на парчета. Ще видиш, че ще си възвърнем отнетото, дори ако трябва да го изкопчим с нокти сантиметър по сантиметър. Но ще го вземем. И тогава негрите, турците и евреите, извратените, травеститите, наркоманите и цялата онази пасмина ще отиде там, където й е мястото. Господ е на наша страна. Това е най-важното.

Мария го слушаше с нарастващ ужас. Макар да говореше отвратителни неща, той имаше право. Хората като него наистина се надигаха, за да пометат всичко, което не разбират. Тя се замисли за ирландците и за тяхната дългогодишна обсебеност от тесногръдието и фанатизма, за старомодните им закони срещу абортите, противозачатъчните средства и разводите и за ненавистта им към жените. За англичаните и за тяхната маниакална загадъчност, за расизма им, превърнат в държавна политика, за алчността и егоизма им, за изключителната им нетолерантност, за популистките лозунги и за откровената, подстрекавана от жълтата преса агресивност. Замисли се за французите и за техния изконен антисемитизъм, за неизлечимия им като злокачествен тумор расизъм, за Льо Пен и поддръжниците му, които печелеха все повече гласове на изборите, и за свастиките, изрисувани по еврейските гробове и на вратите на емигрантите от Северна Африка. За германците и за тяхната несекваща омраза към чужденците — турци, румънци и евреи, за палежите на общежитията и побоите над циганите. Всички те лаеха, виеха за кръв и разкъсваха континента парче по парче. В гърлото й заседна буца, когато разбра колко недалновидна е била и как Рейнолд и предсказанията му за надмощие на крайно дясната политика са в пълна хармония със съвременните настроения.

За такива хора настоящото положение на нещата беше загатване за апокалиптични мечти, чудеса, хилядолетни обещания и месии, които навсякъде крещят: „Аз съм тук.“, за користни цели, маскирани като набожност, покаяние и пепел, жертвоприношения. Мария започна да разбира защо им трябва ръкописът, да схваща ролята, която той щеше да изиграе в кроежите им — да бъде тяхно знаме и символ в битката.

Тя стана. Нямаше сили да се противопоставя.

— Моля да ме извините. Бих искала да си легна. Много съм уморена.

Карл кимна грубо.

— Разбира се, мила. Времето ти за лягане вече мина.

— Рейнолд — добави тя със свито сърце, — много ти благодаря, че дойде на вечеря. Винаги ми е приятно в твоята компания.

Възрастният мъж се изправи и застана мирно, както го бяха учили да прави в присъствието на дами. Карл също стана.

— Лека нощ, мила моя — каза Рейнолд. — Прости ми, ако се увлякох. Но вече съм стар и не ми остава много време. Трябваше да кажа онова, което мисля. Вероятно ще се позамислиш върху думите ми.

Мария се усмихна и тръгна към вратата. Затвори я след себе си и избухна в сълзи.

49.

Втурна се нагоре по стълбите и стоя в банята, докато се успокои. Замисли се за Паул. Сигурно вече спеше. Отиде тихо до детската стая и отвори вратата. Мощната лампа до леглото му светеше. Мария си спомни за ожесточената кавга, преди да я купят. Детето се боеше от тъмнината и сънуваше кошмари. Карл настояваше, че това е временен детски страх, който ще лиши от мъжество сина му. Мария възрази, но той грубо отхвърли предложението й. Накрая тя се посъветва със семейния лекар, който се съгласи с нея, че ще бъде най-добре за момчето, ако има нощна лампа. Той на свой ред разговаря с Карл. Повече не обсъждаха въпроса. Мария купи лампата от универсалния магазин в Есен. Кошмарите намаляха и с течение на времето почти изчезнаха. Въпреки това Карл не призна нито веднъж, че съпругата му е имала право. Сигурно щеше да се задави. Мария се приближи на пръсти до леглото и веднага усети, че нещо не е наред. Паул не беше там. Тя изтича до вратата и запали голямата лампа. Ярката светлина нахлу в стаята. Мария провери навсякъде като обезумяла. Леглото беше оправено. Никой не бе спал в него. В приемната Карл и баща му още пиеха шнапс и разговаряха. Понякога оставаха до късно. Когато се ожениха, Карл й каза, че малките часове са само за мъжете. Жените нямало да изглеждат красиви, ако не се наспели добре. След време Мария разбра, че остава до късно, за да избегне секса. Или поне секса с нея. От време на време Карл отсъстваше по цели нощи и тя подозираше, че се среща с други жени. Проститутки или любовници — нямаше значение.

— Къде е Паул? — попита тя.

Остави вратата широко отворена. Съвсем не се притесняваше, че прислугата може да я чуе.

— Затвори вратата, Мария — рече Карл.

— Попитах къде е Паул. Той не е в стаята си. И Магда не е в спалнята си. Магда беше бавачката на Паул. Мария я избра, когато синът й се роди. Карл стана. Без да поглежда Мария, отиде до вратата и я затвори, после се обърна към съпругата си.

— За Паул ще се грижат добре. Няма за какво да се притесняваш.

— Искам да го видя.

Карл погледна часовника си.

— Той е вече на сто и петдесет километра от Есен. Изпратих го при приятели, които ще го гледат, както трябва.

— За какви приятели говориш, по дяволите? Той е мой син. Защо не ме попита? Какво става?

— Бях безкрайно търпелив с теб, Мария. Преди всичко се примирявах с начина, по който възпитаваше сина ми. Но чашата преля. Остане ли, той ще бъде под твое влияние и съвсем ще се размекне. Не искам синът ми да стане хомосексуалист или женствен глезльо. Разбираш ли? Вече няма да бъдеш с него. Можеш да го виждаш всяка година по Коледа. Точка по въпроса.

Тя го гледаше с широко отворени очи, без да възприема какво й говори. Карл не можеше да й отнеме сина.

— Не ти вярвам!

Мария съзнаваше, че крещи, но не можеше да се овладее. Едва се сдържаше да не се нахвърли върху съпруга си.

— Не можеш да ми го вземеш!

— Мария, мисля, че изпадаш в истерия. По-добре се прибери в стаята си.

— Върви по дяволите! Нямаш право да постъпваш така! Мръсен нацист! Не можеш да ми вземеш сина!

— Върви в стаята си, Мария! Веднага?

— Никъде няма да отида! Искам да доведеш Паул при мен! Чуваш ли?

Той я удари по лицето. Съвсем вещо и спокойно. Само това. Направи го за пръв и последен път. Едва сдържайки сълзите си, Мария го погледна в очите.

— Ще кажа на баща ми. Карл поклати глава.

— Не е необходимо. Той вече знае. И е съгласен с мен. Ти упражняваш лошо влияние върху момчето. Въпросът е решен. Предупреждавам те, че ще те набия с камшика. Бъди уверена, че ще го направя. Ще доведа прислугата, ще те съблека гола и ще смъкна кожата от гърба ти. Ясно ли е?

Позлатеният часовник над камината тиктакаше, но на Мария и се струваше, че времето е спряло. Тя усещаше как въздухът влиза и излиза от белите й дробове, как сърцето й блъска, как секундите отлитат, но дълбоко у нея нищо не помръдваше. Изведнъж усети, че устата й е пълна със слюнка. Имаше отвратителен вкус. Пое дълбоко въздух през носа и се изплю в лицето на Карл. После, без да пророни дума, излезе от стаята. Тръшна вратата зад гърба си с все сила. Сигурно беше много късно, когато чу, че вратата на стаята й се отваря. Загубила бе представа за времето. Нощната лампа хвърляше оскъдна светлина над леглото й. Мария не спеше. Задрямваше от време на време, но се събуждаше, тръпнеща от неизпитвана дотогава болка. Искаше й се да умре. Нечия ръка докосна лицето й. Още я болеше от плесницата на Карл.

— Ще разбереш, че така е най-добре.

Гласът му беше тих и преднамерено нежен. Тя се отдръпна.

— Извинявай, че те ударих. Но ти ме предизвика. Знаеш, че не понасям това. Мария мълчеше.

— Спеше ли?

Тя пак не каза нищо.

— С дрехите, а? Не се ли чувстваш неудобно?

— Той е мой син — прошепна тя.

— Да, знам. Но ти не си добра майка. Вярно, обичаш го. Но много го глезиш. Ще стане мекошав като теб. За жените това е допустимо, но не и за един мъж. Особено за него. Съдбата му е предопределена. Паул не е обикновено дете. Такива като теб не бива да влияят на живота му. Сега не мога да ти обясня. Може би след време.

Мария си спомни за думите на сина си: „Татко каза, че ще работя за Райха“.

Карл галеше лицето й със същата ръка, с която я бе ударил.

— Постепенно ще разбереш. Може дори да ми благодариш.

Гласът му беше изненадващо нежен. От години не й бе говорил така. Същият глас, който преди малко я заплашваше, че ще я набие с камшик.

Без да спира да я милва, той се наведе да я целуне. Мария не помнеше откога не го бе правил. Изтръпна. Опита се да извърне глава, но Карл я хвана и я целуна по устата — не грубо, но толкова настоятелно, че тя едва си пое дъх.

— Не си се съблякла.

Тя усети дъха му — вонящ на алкохол. Но знаеше, че не е пиян.

— Бих искал да остана при теб тази нощ. За да поправя грешката си.

Мария поклати глава и се опита да се отскубне от него.

— Мария, ние сме женени. В очите на Бога сме една плът. Няма смисъл да спим в отделни стаи.

А имаше ли някакъв смисъл в действията му? Тя се замисли за Джек и за неговите милувки. Как я облада с трепет и радост. Взе да й се повдига. Карл я обърна по гръб и започна да разкопчава роклята й.

В същия миг Мария се сети за прикрепения към кръста й микрофон.