Отмъщението на Юда

64.

Париж, 13 януари

Някой бе окачил броеница на крана на мивката. Джек я разлюля, после дълго я гледа. Вдигна очи към огледалото. По слепоочията и челото му се бяха появили признаци на напредващата възраст. Сигурно щеше да побелее, преди да стигне петдесетте. Избръсна се, изми се и се избърса. Отец дьо Гале искаше да поговорят. Погледна часовника си. Беше време.

Апартаментът се състоеше от пет стаи. Намираше се над малка сладкарница на „Рю Маре“. Прозорците гледаха в стените на съседната къща. В банята висеше пране. Мивката в кухнята беше пълна с мръсни съдове. Трите спални бяха натъпкани с легла. Нямаше хол. Хранеха се и разговаряха в кухнята. Къщата приличаше по-скоро на свърталище на терористи, отколкото на свещенически дом.

Джек живееше с дьо Гале и приятелите му вече девет дни, но още не му беше ясно какви точно са те. Отначало му приличаха на обикновени убийци — сръчни и безмилостни. Обръщението „отче“ му се струваше крайно иронично. Беше им благодарен, че спасиха живота му и не съжаляваше за участта на Хенрик и хората му. Но признателността му беше съчетана със страхопочитание.

През следващите дни обаче Джек ги видя в друга светлина. Макбрайд се стараеше да се сприятели с Джек. Непрекъснато се опитваше да открие общи познати и заведения. Джек скоро разбра, че ирландецът е свестен и добродушен, играе футбол, завършил е ирландския колеж в Рим и е сърдечен и спокоен човек, който знае всички кръчми в Дъблин. Мразеше виното и ненавиждаше френските кафенета. Копнееше да се завърне в родината си и да пийне нещо в „Тобин“ — любимото му заведение.

Другите бяха по-сдържани и равнодушни. Джек се чувстваше в безопасност с тях. Ерцбергер говореше съвсем малко, защото не знаеше английски, но един-два пъти Джек забеляза в очите му израз, много по-красноречив от думите — решителност. Въпреки веселото настроение на Макбрайд, господстващата атмосфера в апартамента беше сериозна. Малката група имаше поставена цел и Джек се чувстваше съпричастен, макар и против волята си.

— Ние не сме убийци по природа, Джек. Нито харесваме това — каза му първата сутрин Макбрайд, докато пиеха кафе. — Скоро ще дойде време, когато бих предпочел да отрежа ръката си, отколкото да убия човек. Кълна се, че говоря истината. Но съм виждал такива невероятни неща и съм убеден, че трябва да спрем злото. Под една или друга форма, пряко или косвено, църквата подкрепя престъпниците. И в Ирландия е същото. Имам приятели, които се занимават с контрабанда на оръжие, дори с по-лоши неща. Няма да кажа кой е виновният, нито колко високо е стигнала корупцията. Всъщност не съм наясно. Знам само, че на всичко това трябва да се сложи край. Не попречим ли на Източния кръст, отново ще загинат милиони хора. Бих предпочел да не го правим, но няма как…

Джек бе поразен не от добре обмислените доводи, а от искреността и неспособността му да лъже. Понякога имаше чувството, че говори на дете, но сетне се вглеждаше в разтревожените му очи, и виждаше болката на възрастен мъж.

— Още се нуждаем от помощта ти, Джек — бе казал дьо Гале. — Ако намерим ръкописа, ти трябва да потвърдиш автентичността му.

И така, Джек стоеше при тях и чакаше.

Дьо Гале и другите бяха в кухнята. Имаше и пети човек. Непознат.

— Извинявайте, че закъснях.

— Съвсем не си закъснял, Джек. Заповядай, седни. Позволи ми да те представя на отец Масолино Бонамичи, който току-що пристигна от Рим, за да ни съобщи нещо много важно. Бонамичи беше дребен и приличаше на кукла. Кожата му беше гладка и лъскава като порцелан. Различни бяха само очите му — старчески и болезнено човечни.

— Най-после имаме новини — започна той. — Вчера кардинал Ботичиари се е срещнал на четири очи със Светия отец. Имам запис на разговора им, който можете да чуете след това. Засега ще ви го преразкажа. Говориха дълго, повече от два часа. Обсъдиха много въпроси. Кардиналът обясни на папата какви ще бъдат последствията от публикуването на писмото на Исус. Той има екземпляр от превода на доктор Гулд. Прочете го ред по ред. Когато свърши, Светият отец остана убеден, че за публикуване не може да става и дума. Това накара Ботичиари да подхване следващата тема — необходимостта от официален съюз между Източния кръст и папата, нещо като Опус Деи. Така организацията ще получи статут на епархия, защото членовете и са свещеници и миряни, мъже и жени. Но за разлика от обикновената епархия Източният кръст няма да има ограничена територия. Светият отец каза, че ще обмисли сериозно предложението. После Ботичиари описа различните съюзи, които Църквата ще създаде по този начин. Накрая папата се съгласи с почти всичко. След това обаче повика Сенкевич. Дьо Гале вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Джек, Сенкевич е кардинал на наша страна. От няколко години членува в „Дружеството на Максимилиан Колбе“ и е един от главните ни източници на информация от Ватикана.

— Светият отец беше напълно откровен — продължи Бонамичи. — Обясни дилемата си на Сенкевич. Каза, че ако могат да вземат ръкописа от Източния кръст и го унищожат, няма да се чувства задължен да им прави услуги. Очевидно не им вярва. Но ако ръкописът останел в техни ръце, нямал друг избор. Тогава трябвало да приеме условията им и ако се наложело, да работи с тях. Освен това им дължал нещо заради борбата им срещу комунизма.

В стаята настъпи тишина.

— С колко време разполагаме? — попита Ерцбергер. Бонамичи сви рамене.

— Според мен с няколко дни. Всъщност не знам. Те ще стискат ръкописа, докато всичко се уреди.

— Не мисля така — тихо, но ясно каза Августин дьо Гале. — Ботичиари не е глупак. Той ще спечели на своя страна Светия отец, но му е ясно, че след като се прости с ръкописа, Източният кръст ще изгуби влиянието си във Ватикана. Папата винаги може да промени решението си. Ако не сегашният, то следващият. Те се стремят към неограничена власт. Мисля, че Лигата ще се съгласи ръкописът да бъде скрит, при условие че получи каквото иска и документът остане под прекия й контрол. Това би бил идеалният компромис.

Бонамичи кимна.

— Имаш право. Искаме ли да предотвратим всичко това, трябва да вземем ръкописа. И то през следващите няколко дни, ако вече не е станало твърде късно. Мисля, че знам къде го държат.

65.

Вроцлав, Полша

Митингът завърши без насилие. След него щеше да има леки сблъсъци, но нищо сериозно — няколко счупени глави и ребра. В сутрешните вестници щеше да пише за добро поведение. Впечатляващо беше преди всичко участието на кардинал Чечановски и другите високопоставени църковни сановници. Фактът, че те имаха еднаква платформа с прословутите десни сили, се подценяваше от всички засегнати. Лозунгът беше „Нова политика за нова Полша“. В пресата не се споменаваше, че някои от по-недискретните присъстващи развяваха знамена със свастики.

Словото на Чечановски беше кратко и силно. Той беше национален герой, водач на опозицията срещу комунизма. Чечановски възхвали смелостта на борците за свободата на Полша и загатна за предателите, които искат да подкопаят бъдещето на страната, като внасят атеистичните и либерални философии на гнилия Запад във все още нестабилния полски живот и политика. Следващите оратори бяха улеснени. Един след друг те ставаха и изливаха отровата си в ушите на слушателите. Когато започна да се здрачава, пред тълпата вече бе представена една ясна и последователна дясна програма. За въображението не остана почти нищо. Кардиналът се върна в Честохова, за да се срещне с пратеника на Ботичиари.

— Кажи на негово Високопреосвещенство — рече Чечановски, — че съм съгласен с предложението му. Но не мога да му дам ръкописа. Изключено.

— Разбирам. В такъв случай трябва да ти кажа, че кардинал Ботичиари очакваше това. Помоли ме да те уведомя за готовността му да постигнете компромис. Няма да показвате ръкописа на хората и да строите светилище за него. Няма да му приписвате чудотворни сили, нито ще признавате за съществуването му. Съхранявайте го, където искате. Негово Високопреосвещенство иска само гаранции, че е на сигурно място, и че за него ще знаят колкото е възможно по-малко хора. В замяна той ще осигури пълната подкрепа на Светия отец за вашите политически и религиозни програми. Източен кръст ще получи статут на личен съвет на папата, а в Източна Европа ще има предимство пред Опус Деи по отношение на бюджета и хората. Трябва лично да се убедите, че политиците, които избирате да ви подкрепят и да работят за Лигата, са праволинейни хора и всеотдайни католици. Светият отец няма да търпи повторение на крайностите, извършени от Източния кръст в миналото. Не трябва да се допуска връщане към нетолерантността.

— Разбрано. Имаш думата ми. Няма да възникне причина за скандал. Нашите кандидати ще бъдат изключително добродетелни хора. Уверявам те.

Чечановски се усмихна, докато бавно въртеше кардиналския пръстен на пръста си. След известно време папата щеше да умре. Може би съвсем скоро. И тогава всичко щеше да стане много по просто.

66.

Честохова, Полша

Четвъртък, 14 януари

Възрастните и недъгавите бяха навсякъде. Хотелите и пансионите бяха пълни. Църковните общежития отпращаха дори болните. На вратите на градските болници имаше надписи, които забраняваха достъпа на външни лица, но въпреки всичко те продължаваха да идват — с автобуси, коли и влакове, пеша, на патерици и в инвалидни колички, бутани от роднини с мрачни лица. Сакатите, парализираните, инвалидите, импотентните и отпадналите духом мъкнеха грохналите си тела и съсипан живот, туморите, откритите рани, разбитите сърца, отчаянието, брътвежите и сълзите си. Искаха да бъдат излекувани, търсеха насърчение и онова, което нямаха — деца, опрощение, радост, ръка за помощ и спокойствие. Бяха чули, че могат да намерят някои от тези неща там и че най-величествената реликва, скривана дотогава от безбожниците комунисти, отново е извадена на бял свят и всеки ден извършва чудеса.

Но сега се носеха нови слухове — Светият отец заповядал реликвата да бъде унищожена, щели да я върнат в предишното скривалище, била открадната и искали да построят светилище за нея. Опашките пред малкия параклис, където се съхраняваше ръкописът, не секваха. Тълпите, които някога изкачваха Ясна гора да се поклонят на Черната Богородица, сега отиваха там, за да зърнат поне от разстояние един документ, който дори не можеха да прочетат.

В девет часа вечерта пуснаха и последните поклонници, но хората останаха навън да пеят химни и да палят свещи на нощно бдение около предмета, на който възлагаха толкова много надежди. Надписът на манастирската порта гласеше, че лично кардинал Чечановски ще отслужи литургията довечера. Всички мислеха, че тогава ще направи и официално изявление за реликвата. Въздухът в манастирската църква бе окаден с тамян. Централното осветление беше изключено. Тук-там в мрака примигваха свещи. Иконата на Черната Богородица — за пръв път пренебрегната от векове насам, бе скрита зад параван. По мраморния под отекваха стъпки. Между високите колони се разнасяха приглушени гласове.

В страничния параклис срещу онзи, в който беше ръкописът, стояха Гейбриъл Макбрайд, Августин дьо Гале и Казимир Галчизински. Зад тях, скрит в сянката, нервно чакаше Джек. Някъде в далечината големите врати се затвориха и ехото огласи притихналата църква. От входа се чуха тежки стъпки. Влязоха двама пазачи, които заеха позиции от двете страни на параклиса. Носеха малки автомати узи и бяха облечени във военни униформи. Явно властта на Чечановски се простираше в много области.

Дьо Гале кимна. Тримата свещеници излязоха от страничния параклис и се присъединиха към хора. Приличаха на трима духовници, които само си вършеха работата. Пазачите ги видяха, после отместиха поглед.

Галчизински се отдели от групата и се приближи до стражата.

— Добър вечер — каза той на полски. — Бихте ли ми казали какво става? Наредиха ни да останем през нощта в църквата, в случай че има нужда от нас. Но защо — не споменаха. Но ние мислим, че е заради реликвата, която пазите. Знаете ли нещо?

Единият от войниците сви рамене.

— И аз нямам представа, отче. Имаме заповед да не пускаме външни лица. Нали видяхте каква навалица имаше? Щяха да съборят църквата.

Другият пазач се наведе към Галчизински.

— Отче, някой каза, че през нощта ще пренесат реликвата. Не много далеч — във Вроцлав или в Краков.

— А чухте ли в колко часа? Искам да знам докога ще стоим тук.

Войникът сви рамене и нагласи ремъка на автомата на рамото си.

— Съжалявам. Ще трябва да чакате заедно с нас.

Галчизински даде знак на дьо Гале и Макбрайд и те тръгнаха към него. Не бързаха, но сърцата им биеха учестено, а дланите им бяха облени в пот. Във вида им нямаше нищо тревожно или заплашително. Свещеници в църква. Вторият пазач небрежно провеси автомата надолу.

— Нашият приятел тук казва, че ще стоим цяла нощ — пошегува се Галчизински, като продължи да говори на полски.

Дьо Гале, който не разбра нито дума, се усмихна и се приближи до войника вдясно. Кимна и двамата с Галчизински светкавично извадиха пистолети, и ги насочиха към главите на пазачите.

— Не искаме шум — каза Галчизински. — Няма да има насилие. Въпреки че сме в Божия храм, ако се наложи, ще ви застреляме.

Войниците замръзнаха на местата си. Макбрайд взе автоматите и пистолетите им, сетне посочи към другия параклис. Джек, също облечен като свещеник, излезе от сянката и се присъедини към тях.

— Вземи ръкописа, Джек — рече Макбрайд — Ние ще държим тези двамата, докато провериш дали е оригиналът. Само че побързай, за Бога. Може да дойде някой.

Преди да влязат в църквата, те се бяха разбрали Джек да прегледа ръкописа на място. Окажеше ли се фалшификат или подменен, щяха да знаят, че търсенето не е приключило. Може би щеше да има време да слязат в подземията на манастира, преди да се вдигне тревога. Джек носеше малко фенерче. Тънкият лъч обиколи сенките и освети загадъчни неща — златни пръсти, очи от аметист, сребърни корони на светци и перлени ангелски крила. Мирисът на тамян беше задушаващ.

Цял ден Джек стоя, скрит с другите в мрака, и гледа виещата се редица от поклонници. Видя как носеха умиращите, за да зърнат последното спасение, как вдигат ръце към невидимото и чу немощни гласове да се извисяват в молитви. Роднините им ги настаняваха почти до ръкописа. Не можа да повярва на очите си, макар да знаеше много по-добре от тях, че писмото е автентично. Ала видя, че някои се изправиха на крака и тръгнаха. Слепец извика и започна да танцува от радост. А един от немите запя. Песента му още отекваше в ушите на Джек. Това не бяха чудеса, а изблик на надежда. А той бе дошъл да им отнеме и нея. Лъчът на фенерчето освети стъклената кутия над олтара, застлан с бродирана коприна. Ръкописът беше в нея. Сърцето на Джек заби учестено. Нямаше грешка. Този път бяха намерили онова, което търсеха.

Стъклената кутия беше предназначена за музейни експонати. Имаше метални ръбове и беше прикрепена за постамента с тежък катинар. Джек не се беше подготвил за това. Ако разбиеше катинара или счупеше стъклото, можеше да задейства алармената система и охраната щеше да дотърчи за броени секунди.

Имаше само няколко мига, за да реши какво да направи. Тихо се върна при дьо Гале.

— Джек, губиш ни времето. В чантата си имаш отверка. Отвинти цялата кутия. Ще я вземем с нас.

Джек поклати глава.

— Вече се сетих за това. Така ще повредим ръкописа. Пергаментът е изключително крехък. Може да се разпадне на хиляди парченца само ако го разклатим. Трябва някак да отворим ключалката.

— Това е работа за Мелак. Ние не знаем как да го направим.

Върнаха се при входа. Пазачите казаха, че нямат ключ, нито знаят къде се намира. В далечината се чуха стъпки.

— Влизайте в параклиса! Бързо! — прошепна Галчизински.

Вмъкнаха се в тъмнината, като взеха и пазачите.

— Какво ще правим сега?

— Аз ще опитам — отговори Макбрайд.

Даде пистолета си на дьо Гале и дръпна Джек навътре в параклиса.

— Дай ми фенерчето.

След няколко минути Макбрайд нададе радостен вик. Джек го видя да посяга към малката мощехранителница.

— По дяволите, ще счупиш стъклото — предупреди го Джек.

— Не ставай глупав. Нямам намерение да го правя. Свети ми с фенерчето.

Макбрайд извади голямо джобно ножче. Мощехранителницата беше инкрустирана със скъпоценни камъни, хлабаво закрепени в сребърни обкови, вместени в дървото. Беше съвсем лесно да намериш диамант и да го извадиш от гнездото.

Приближиха се до стъклената кутия. В същия миг чуха стъпки и гласове. Макбрайд не им обърна внимание. Джек се вцепени от страх. Този път нямаше да се измъкнат.

— Е — рече Макбрайд и допря диаманта до стъклото — ако помниш някоя молитва сега е моментът да я кажеш.

— Внимавай… — възкликна Джек.

— Не се притеснявай.

Макбрайд започна да натиска с ръба на диаманта и описа права линия върху стъклото. Постепенно изряза малък правоъгълник. Удари го леко и той падна. Не прозвуча аларма.

— Ела тук — каза той на Джек. — Сега идва най-трудното. — Дръж стъклото.

Свещеникът изряза още един правоъгълник — много по-голям от първия. Джек го хвана, за да не падне върху ръкописа. Много внимателно го извадиха и го сложиха на пода.

Джек бръкна вътре и бавно издърпа ръкописа. Макбрайд му светна с фенерчето, за да го огледа. Нямаше никакво съмнение. Държеше в ръцете си автентичното писмо на Исус.

67.

Метох на Сестрите на покаянието

Честохова

Кардинал Сенкевич бе дал на дьо Гале официална заповед, която му позволяваше да влезе в метоха. В нея пишеше, че игуменката трябва да доведе най-новата послушница Мария фон Фройдигер и ако младата жена изяви желание да напусне манастира, да не я спира. Указанията бяха кратки и недвусмислени. Майка Алиса съвсем не се смути. Заповедта беше посегателство върху авторитета и самостоятелността й. Специалните й взаимоотношения с кардинал Чечановски бяха изложени на риск.

— Съжалявам — каза тя и върна документа на дьо Гале. — Не мога да изпълня нареждането. Кардинал Сенкевич няма пълномощия тук. Подобно нарушение на порядките изисква намесата на кардинал Чечановски. Трябва да говорите с него.

— В такъв случай вижте и това.

Дьо Гале извади още един документ от джоба си и й го подаде, без да каже нищо повече. Майка Алиса го разгърна и го прочете. Лицето и пребледня. После го сгъна и го върна на свещеника. През дебелата хартия прозираше релефният печат на папата.

Бяха дошли само дьо Гале и Джек. Останалите пазеха ръкописа и се криеха в дома на един от членовете на „Дружеството на Колбе“. Знаеха, че трябваше да напуснат Честохова и да се отправят към границата веднага след като взеха ръкописа, но Джек беше много настоятелен и никой нямаше морални сили да му откаже.

— Убеден съм — продължи дьо Гале, — че Светият отец сериозно ще се заинтересува от реформите в религиозния живот тук. При положение, разбира се, че узнае за съдействието ви по други въпроси.

— Губите си времето, отче — каза Майка Алиса. — Мария фон Фройдигер вече не е тук. Съпругът й я взе преди два дни. Можете да претърсите метоха, но ви уверявам, че няма да я намерите. Много съжалявам за случилото се. Както и за младата жена. Но стореното — сторено. Надявам се, че няма да има последици за манастира.

Дьо Гале стана. Погледна възрастната жена, без да е сигурен какво изпитва. Подобно на мнозина други тя само изпълняваше заповеди. Несъмнено дълбоко в сърцето си мислеше, че го прави за добро. У игуменката нямаше коварство, отмъстителност или злоба. Въпреки това той се чувстваше в присъствието на самото зло.

— Не — отговори дьо Гале. — Няма да има последствия. После млъкна и се вгледа в нея, като се опитваше да я разбере. — Не и в този живот — добави той.

68.

Честохова

Петък, 15 януари

Накъдето и да тръгнеха по пътя за Рим, трябваше да преминат най-малко три държавни граници. И през ум не им минаваше да прекосят през остатъците от Югославия. Пътуването със самолет беше най-лесният изход, но и най-опасният. Не смееха да поверят ръкописа на друг, нито да го изпратят по пощата или по куриер.

— Каква ирония, а? — отбеляза дьо Гале.

Намираха се в къщата на един съмишленик в Краков. Навън валеше дъжд.

— Преди петдесетина години, когато трябвало да направят същото пътешествие, Розевич и съратниците му не са имали проблеми да стигнат до Рим. И ние трябва да организираме канали за прехвърляне на хора.

— Забравяш, че тогава Европа е била пълна с бежанци — рече Макбрайд. — Навсякъде царял хаос. Онези гадове са се възползвали от положението.

— И сега има много бежанци — каза Галчизински.

— Дали да не се представим за емигранти, за да се доберем до Германия или Австрия? — предложи Ерцбергер.

Дьо Гале поклати глава.

— Най-добре е да се крием тук, в Полша, докато нещата се успокоят, и после да заминем за Швеция.

— Знам ли? — каза Ерцбергер. — Не съобразихме, че ръкописът ще се превърне в център на такова голямо внимание тук. Може да започнат да ни издирват. От врата на врата.

— Няма да го направят — възрази дьо Гале. — Последното, което Чечановски иска, е Ватиканът да узнае, че ръкописът е изчезнал. Това ще осуети плановете на Източния кръст. Без документа те няма да могат да изнудват Светия отец. Нямат полза от шумотевица. Най-много да затворят границата, като измислят някаква история за откраднато църковно съкровище. Тук сме в безопасност.

— Но не и Мария — обади се Джек.

Той стоеше настрана от другите и гледаше през прозореца.

— Не се безпокой, Джек. Вече се обадих на нашите хора в Германия да проверят как стоят нещата. И ако ни се предостави възможност да я освободим, ще действаме.

Джек не каза нищо. Дъждовните капки се стичаха по стъклото. Усещаше, че Мария му се изплъзва. И любовта. Младостта. Всичко, което в миналото имаше значение за него — Кейтлин, Сиобан и научната му кариера — бе въплътено в Мария, а сега му бе отнето. Вече не можеше да си представи живота си без ръкописа, но сега той беше само едно бреме, което застрашаваше живота на Мария, и ако се наложеше, трябваше да бъде отхвърлено.

Джек се събуди и затаи дъх в мрака. Спеше в една стая с Гейбриъл Макбрайд. Джек сънува помещение, пълно с горящи ръкописи. Огънят беше като спомен за ненаказана вина. Замисли се за Христос. Не за бледия жител на Галилея, пред който се кланяше майка му, или за синеокия чудотворец, измислен от резервираните европейци, а за кривоносия смугъл фарисей, за когото огънят и вината бяха равностойни партньори в жестокия Божи план, за мечтателя на опасни блянове. Джек видя своя Христос да се клатушка като пияница в полуразрушеното гето, с развети коси и шапчица, едва крепяща се на главата, пъхнал Петокнижието под мишница, оплюван, замерян с камъни, подритван, обкръжен от грозно изкривени арийски лица със сини очи и руси коси и бягащ от едно разпятие, голямо колкото целия свят. Видя го облечен в раирани дрехи и с номер, татуиран на ръката, да се олюлява под ударите на камшика. А пред него — редици голи мъже и жени с трънени венци на главите и с белези от бич по гърбовете, мълчаливо пристъпващи през отворените врати на газовите камери, достатъчно големи, за да поберат цялото човечество.

Замисли се за доверието и предателството и за горящия и угасналия огън. В сърцето му нямаше нищо, освен призраци.

Стана от леглото. Треперейки от студ. В къщата нямаше отопление. Вече бе облякъл панталона и пуловера си. Макбрайд спеше дълбоко. Джек чуваше равномерното му дишане. Свещеникът беше спокоен.

Намери обувките си и ги нахлузи.

Ръкописът беше там, където го бе оставил — в заключения шкаф. Ключът беше в джоба му. Отвори внимателно шкафа и взе металния цилиндър. Стори му се необикновено тежък — сякаш съдържаше цели векове.

Обърна се и в същия миг лампата светна. Срещу него стоеше Августин дьо Гале с пистолет в ръката.

— Джек. Стори ми се, че чух шум. Какво правиш? Едва тогава забеляза цилиндъра.

— Моля те, Августин, не се опитвай да ме спреш. Свещеникът го погледна тъжно.

— Защо да те спирам, Джек? Той няма да я пусне дори в замяна за ръкописа.

— Мисля, че грешиш. Трябва да опитам. Дьо Гале се замисли, после каза:

— Да, трябва да опиташ. Но не с ръкописа. Той не е твой. Не можеш да правиш сделки с него. Джек поклати глава.

— Ръкописът няма собственик. Но ако остане у вас, вие ще го скриете. Това ще бъде престъпление. По-лошо от кражба.

— И аз искам да го видя публикуван, Джек.

— Не, не е вярно. Ти трябва да го предадеш на папата. Каквото и да се случи, той иска да е убеден, че писмото е на сигурно място и Източният кръст не може да се добере до него. Ти ще му кажеш, че трябва да бъде публикуван. но той няма да те послуша. Папата не обръща внимание на хора като теб и мен. Ще скрие ръкописа или ще го изгори.

— Но ти ще го дадеш на фон Фройдигер или на Розевич. Знаеш как смятат да го използват. Подготвен ли си за това? Какво казва съвестта ти?

— Това е моя работа.

— Да, не твърдя противното. Но ръкописът е мой проблем.

Дьо Гале насочи пистолета.

Джек се придвижи бързо, като се възползва от инстинктивното нежелание на свещеника да го застреля. Удари го с всичка сила в слънчевия сплит. Дьо Гале изохка и започна да се дави, докато се опитваше да поеме въздух. Залитна назад с вдигнати ръце и Джек издърпа пистолета от ръката му. Не искаше да го прави, но не можеше да понесе мисълта, че Мария е уплашена и може би умира в някакъв ужасен кошмар, устроен от Карл. Удари свещеника по слепоочието. Дьо Гале се строполи безмълвен на пода. На лицето му бе изписано недоумение.

69.

Аристорф, Германия

Паул вече не си спомняше кога за последен път се бе чувствал щастлив, нито какво означаваше щастието. Беше твърде млад, за да мисли за самоубийство, дори и да съзнаваше, че такъв избор съществува. Но ако знаеше, би прегърнал тази идея от все сърце като затворник, бягащ към процеп в стената. Крепеше го само едно — надеждата, че когато на следващата сутрин се събуди, ще види майка си.

Отново започна да се подмокря в леглото. Всяка сутрин го биеха. Лени, жената, която се грижеше за него, му викаше бебе и търкаше лицето му с мокри чаршафи, а после го вкарваше под леденостудения душ. Отначало Паул плачеше, когато го биеха, но напоследък сълзите му пресъхнаха. На тяхно място се появяваше нещо друго, което не можеше да опише. Знаеше само, че това чувство е лошо и че започва да го обсебва.

В къщата нямаше играчки, нито други деца. Той си измисли един малък приятел на име Петер и нощем водеше дълги разговори с него. Но отсъствието на майка му беше непоносимо. Хранеше се в тържествена обстановка. Заповядаха му да не оставя нищо в чинията си. Дълго стоеше навън, дори когато валеше или беше студено. Според Лени това било, за да стане по-издръжлив. Паул ненавиждаше тази идея. Баща му каза, че така ще стане истински мъж. Но ако това действително означаваше да бъде мъж, Паул предпочиташе да остане дете. Черупката, в която бе започнал да се затваря в Есен и през която само майка му можеше да проникне, ставаше все по-дебела. Понякога си я представяше като тежка каменна плоча, която го изолираше от светлината и звуците и го предпазваше от ремъка и грубия, безмилостен глас на Лени.

Вратата на стаята му се отвори и на прага застана Лени. Винаги влизаше, без да чука, сякаш се опитваше да го хване, че прави или мисли нещо лошо. Един път го завари да разговаря с Петер и го наби, защото „мечтаел“. Мразеше я, когато влизаше без предупреждение.

— Стани, Паул. Веднага слез долу. Имаш посетител. Сърцето му трепна.

— Мама ли е?

Лени не отговори и той разбра, че ако повтори въпроса си, ще го ударят. Страхуваше се от нея повече от всеки друг, с изключение на баща си. И, разбира се, от Фюрера, чието сериозно лице го гледаше от фотографиите на всяка стена. Паул стана от леглото и се приближи до вратата с високо вдигната глава като малък войник.

Карл фон Фройдигер чакаше в библиотеката, където водеха Паул само за да го наказват. Момчето видя баща си и веднага помисли, че е дошъл да го накаже заради някакво отдавна забравено провинение.

— Здравей, Паул. Как си?

— Много добре, татко. А ти?

— Седни, Паул. Трябва да ти съобщя нещо неприятно.

— За мама ли?

Фон Фройдигер се поколеба и отговори:

— Майка ти е мъртва, Паул. Няма да я видиш вече. Разбираш ли какво ти казвам?

Гласът на Карл беше абсолютно безстрастен. Не се наведе да погали сина си или да го утеши. Момченцето го погледна, без да разбира.

— Може би ще дойде другата седмица — каза Паул. Карл поклати глава.

— Не, Паул. Майка ти е мъртва. Когато умрат, хората изчезват. Сега имаш само мен, Исус и Фюрера.

Нещо в гласа и в държанието на Карл, и думите и съпътстващите ги движения стигна до детето.

— Не — извика Паул. — Не те искам. Не искам Исус. Нито Фюрера. Искам мама. Карл стана и прекоси стаята.

— Лени, мисля, че е време Паул да потича навън. После се обърна и се вторачи в сина си.

— Не забравяй, Паул, че Исус непрекъснато те гледа и ми казва, когато сгрешиш. А Фюрерът ни наблюдава от небето, където е и майка ти. Сега трябва да тръгвам. Имам важна работа в Есен. Но скоро ще се върна.

70.

Краков, Полша

След два часа Джек намери онова, което търсеше — хубав модерен хотел. „Гранд“ на улица „Славковска“ беше открит само преди няколко месеца и коренно се различаваше от повечето сгради, разяждани от киселинния дъжд, който всеки ден се изливаше от стоманодобивните заводи в съседна Нова Хута.

Имаше още много пари, повечето германски марки. Пристигането му в такъв необичаен час, без багаж и с ирландски паспорт, не можеше да остане незабелязано. Рискуваше, защото полицията може би вече разполагаше с описанието му и го разпространяваше в хотелите. Но след като размисли, реши, че не биха си направили този труд. Пък и нямаше намерение да стои там повече, отколкото беше необходимо.

Марките се оказаха приемливи за момичето на рецепцията.

— Стая ли желаете, сър? Да… Разбира се. За колко дни?

— Само за днес. До обяд.

— Ще трябва да платите за цялата нощ, сър. Два милиона злоти.

Изумителната сума всъщност представляваше малко повече от сто лири. Джек й даде триста марки.

— Достатъчно ли е?

Тя бързо пресметна курса, върна му злоти и го попита дали желае още нещо.

— Не искам да ме безпокоят.

На операторката от международни линии й бяха необходими само няколко минути, за да намери номера и да свърже Джек с Карл фон Фройдигер. Джек каза името си. Немецът се забави. Вероятно даваше разпореждания да проследят разговора.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Доведете съпругата си и й дайте слушалката.

— Имате грешка. Аз нямам съпруга.

— Не ме будалкайте. Последният път, когато ви видях, имахте. Казваше се Мария.

— Да, досещам се кого имате предвид. Но онази жена отиде в манастир. Скоро ще стане Христова невеста.

— Казах ви да престанете с номерата си. Знам, че сте я взели от метоха преди два дни.

— Какво по-точно желаете, доктор Гулд?

— Мисля, че знаете. Имам нещо, което вие си искате обратно. То може отново да стане ваше, ако изпълните няколко лесни условия.

След кратко мълчание фон Фройдигер се обади с променен глас.

— И какви са те?

Джек долови нетърпението му. Германецът бе станал делови.

— Първо, пуснете Мария. Второ, ако тя реши да дойде с мен, не се опитвайте да ни пречите по никакъв начин — нито сега, нито в бъдеще. Трето, ако Мария поиска, синът й също трябва да дойде с нея.

Този път последва по-дълго мълчание. Джек се зачуди дали вече бяха проследили разговора.

— Както ви казах, доктор Гулд. Мария избра монашеския живот.

— Не вярвам да сте толкова глупав. Позволете ми да ви обясня. Ако Мария пострада, ще изгоря ръкописа. Обещавам ви. Нямате друг избор, ако искате да си го приберете. Трябва да я пуснете.

— Как мога да бъда сигурен, че ръкописът е у вас?

— Ще разберете, когато ви го дам.

— А приятелите ви? Убеден съм, че не са съгласни с вас.

— Не се притеснявайте за това. Те не знаят къде съм, нито къде е ръкописът. Настъпи още по-продължително мълчание. Фон Фройдигер сигурно разговаряше с някой друг. На Джек му се стори, че чу шепот. Карл се обади отново. Гласът му беше напрегнат.

— Онова, което искате, е безумно. Няма да го допусна. Но действително искам да притежавам ръкописа. Предлагам ви един милион марки за него. При условие че е в добро състояние и…

Джек тръшна слушалката с разтреперана ръка и се опита да нормализира дишането си. Как можеше да му предлага пари? Ами ако Карл хитруваше? Ако наистина не можеше да доведе Мария до телефона?

Джек отново вдигна слушалката. Този път фон Фройдигер отговори веднага.

— Нека да изясним едно. Тук не става въпрос за пари. Правя го заради Мария. Единствено свободата й има значение за мен. Моля ви, искам да говоря с нея.

— Ами ако ви кажа, че е мъртва? И че я взех от метоха, за да я убия?

На Джек му призля.

— В такъв случай ще унищожа ръкописа и вие ще загубите всичко.

Последва мълчание, което сякаш продължи цяла вечност.

— Тя не е тук. Ще трябва да изчакате, докато я доведа.

— Нямам време за губене. Ако е жива, можем да се споразумеем. Обещавате ли, че няма да и сторите нищо?

Карл отново не отговори. Чу се пращене и нечие дишане.

— Имате думата ми — рече накрая германецът. — Ще ви я предадем. Няма да ви пречим. Но ако отново споменете сина ми, няма да се измъкнете жив. Кога ще донесете ръкописа?

— Не, няма да стане така. Слушайте много внимателно. Ние не сме равностойни съперници. Вие имате преимущества — пари и въоръжени хора. Това означава, че ако искате сделка, трябва да приемете моите условия. Почувствам ли заплаха, ще изчезна. Заедно с ръкописа. Аз ще ви кажа как ще извършим размяната.

— Добре. Какво искате да направя?

— Първо, да ме оставите да напусна Полша невредим.

Не се опитвайте да ме спрете и да ме следите. Не мога да се сравнявам с вас, но все пак разполагам с някои ресурси. Ще оставя ръкописа в Полша, при трети човек, с когото ще се свързвам на всеки четири часа. Не се ли обадя повече от осем часа, той ще го унищожи. Разбрахте ли?

— Да. Друго?

— Мария трябва да е готова да се срещнем когато и където аз реша. Това ще стане през идните няколко дни. Не я ли доведете, ще заповядам да унищожат ръкописа. Ясно ли е?

— Напълно. А после?

— Засега ще ви кажа само това. Ще се обадя отново.

Джек остави слушалката. В стаята не беше много топло, но той се обливаше в пот. Искаше да се изкъпе и да поспи, но знаеше, че ще направи сериозна грешка. Имаше по-важна работа.

Карл фон Фройдигер затвори телефона, сетне пак вдигна слушалката и набра друг номер.

— Обажда се фон Фройдигер. Е?

— Гранд хотел в Краков. Стая 319.

— Направи необходимото.

Остави слушалката и се обърна към човека, който седеше до бюрото.

— Какво мислиш? Дали казва истината?

Паркър сви рамене.

— Вероятно. Опознахме го, докато беше с нас в Лондон. По принцип е честен. Но сега залогът е твърде голям.

— Ще се справиш ли?

— Мисля, че да. А ти?

71.

Дъблин

Понеделник, 18 януари

Пристигна в Дъблин рано сутринта. Оглеждаше се като престъпник, завръщащ се на местопрестъплението. Около него хората говореха на родния му език, но той се чувстваше чужденец. Градът му се струваше непознат. Лабиринт, пълен с криволичещи задънени улици. Някъде в него бяха погребани съпругата и дъщеря му. А заедно с тях и миналото му.

Запазил си бе стая в „Бусуел“, преди да тръгне от летище „Хийтроу“. Единственият му багаж беше малко куфарче, в което носеше ръкописа. Да го остави в Краков беше глупаво, дори опасно. Нямаше намерение да го изпуска от поглед. Заключи вратата на хотелската стая и цял следобед спа.

Търговската „Графтън Стрийт“ беше наблизо. Отиде в „Браун Томас“ и си купи дрехи. После пи кафе в „Бюли“, като непрекъснато гледаше дали не го следят. Куфарчето беше с него.

Сетне се обади на фон Фройдигер от една телефонна кабина. Слънцето беше залязло. Някъде из мрака се разнасяше свирене на цигулка.

— Утре сутринта — каза Джек. — В десет часа пред Тринити колидж. Не закъснявайте. Само вие и Мария, никой друг. След като двамата с нея се уверим, че сме в безопасност, ще ви кажа къде е ръкописът.

— Откъде да знам, че не блъфирате?

— И двамата трябва да поемем този риск. Аз бих изгубил повече. Така че нямате друг избор.

— Не може да стане толкова бързо.

— Може. Проверих разписанията на самолетите. Имате предостатъчно време.

— Кажете къде е ръкописът. Мария ще бъде там сутринта, обещавам.

Джек затвори.

Трудно беше да наблюдава портите на Тринити колидж, без да го забележат, освен ако не използваше превозно средство. Джек направи три обиколки с автобуса. Не очакваше да го измамят, преди да се уверят, че ръкописът е в техни ръце. Ала не си въобразяваше, че след това ще го изпуснат от поглед.

Слезе на „Насо Стрийт“ и влезе в колежа през новия страничен вход. Заобиколи и тръгна към площада пред колежа. Беше почти десет и половина. Карл се вглеждаше нервно в лицата на минувачите. Беше облечен в късо зелено палто и носеше чадър. Мария стоеше до него, неподвижна като околните статуи. Джек я наблюдава известно време, очарован и незабележим в тъмното преддверие до будката на портиера. Спомни си как преди много години на същото място бе стояла сестра й, облечена в лятна рокля, очакваща го след лекциите, за да отидат на обяд или на театър.

Джек излезе. Мария го видя първа. Не извика и не се затича към него. Той и не очакваше да го направи. Но в очите й видя, че бе постъпил правилно. Тя беше бледа, а бузите й — хлътнали. Джек се приближи до нея и я хвана за ръката.

— Ще намерите ръкописа в „Рубрикс“. Третата врата на долния етаж. Побързайте, преди някой късоглед учен да се е спънал в него.

— „Рубрикс“ ли? — попита Карл озадачен.

— Попитайте портиера — отговори Джек и хукна към улицата заедно с Мария. Ако искаха да ги застрелят, сега беше моментът.

Паркър ги видя. Разположил бе хората си по ъглите срещу колежа. Самият той стоеше пред портите. Веднага се обади по радиопредавателя.

Джек бе наел кола. Разчиташе на суматохата около ръкописа, за да спечелят време да се измъкнат. Видя, че се приближават, когато посегна към дръжката на вратата. Четирима мъже. Вървяха бързо. Позна Паркър. Под палтото си държеше пистолет.

— Спокойно, Джек. Не искаме да се вдига шум. Но ако се наложи, ще го направим тук, на улицата.

— Саймън — обърна се Мария към него, — какво става? Къде е Джереми?

— Мъртъв е.

Джек стисна ръката й.

— Той работи за тях сега. Видях го да влиза в къщата на баща ти в Париж.

— Вярно ли е, Саймън? — разтревожена попита Мария.

— Не за тях, а с тях — отговори Паркър. — Съжалявам, но залогът е твърде голям. Искам да дойдете с нас, без да вдигате шум.

— Саймън, не е необходимо да правите това. Получихте, каквото искахте. Карл го взима в момента. Джек и аз искаме само да се измъкнем от всичко това. Моля те.

— Съжалявам, Мария. Не е толкова просто. Бих ви пуснал, ако можех. Но нямам избор. Карл настоява да ви убием. Аз трябва да го направя. Иска да се убеди, че може да ми има доверие. Не усложнявайте нещата. Съвсем ненадейно до тях спряха две коли, като за малко не предизвикаха катастрофа. От тях слязоха няколко маскирани мъже. Паркър и хората му се обърнаха и посегнаха към пистолетите си, но вече беше късно. Непознатите откриха огън и ги повалиха с бързи изстрели в главите.

— За Бога, човече, мятай се в колата си и изчезвай оттук! Единият хвана Джек за ръката. Акцентът му беше ирландски.

Убийците се качиха отново в колите и потеглиха, преди да са затворили вратите. Наоколо спираха автомобили. Пешеходци тичаха насам-натам. Уличното платно се обля в кръв. Джек видя, че Паркър се опитва да се надигне и после пак пада. Мария коленичи до него и вдигна главата му, ала нямаше смисъл — животът го бе напуснал.

Един човек се отдели от перилата пред банката и бързо тръгна към Джек и Мария. Гейбриъл Макбрайд.

— Бягайте. Джек, докато все още имате възможност.

— Как разбрахте, че сме тук?

— Следихме те, Джек, и подслушвахме телефона на фон Фройдигер.

— Какво става, по дяволите?

— Ще разбереш от вестниците довечера. А сега се махайте, преди да са дошли полицаите.

„Рубрикс“ беше сграда от червени тухли, строена през 18 век, напълно несъответстваща на околните сиви каменни постройки. Тя разделяше Тринити колидж на две. Металният цилиндър се намираше в една картонена кутия, сложена в края на третото стълбище. Карл го отвори и внимателно извади съдържанието му. Ирландецът бе удържал на думата си. Германецът изпита известно съжаление, че се налагаше да го убие. Усмихна се и пъхна ръкописа в контейнера.

72.

Джек и Мария заминаха с първия самолет. Луфтханза извършваше директни полети до Мюнхен в понеделник, петък и в почивните дни, затова първо трябваше да отидат в Лондон и оттам да се качат на самолета за Мюнхен. Докато летяха над Ламанша, Джек чу новините по радиото.

„— В република Ирландия е обявено общодържавно издирване на убийците от ИРА, които тази сутрин застреляха четирима английски бизнесмени. Престъплението е било извършено пред Ирландската банка в центъра на Дъблин, около десет и половина. Група маскирани мъже открили огън в непосредствена близост с жертвите. Убитите, които още не са разпознати, загинали моментално от куршуми в главите. В изявлението си Ирландската народоосвободителна армия настоява, че четиримата застреляни са високопоставени служители на английското разузнаване, изпратени в Дъблин с цел политически саботаж. Британските власти още не са отрекли твърдението.“

Джек разказа на Мария за Гейбриъл Макбрайд и опасните му приятели. За Феликс и за Паркър. За негова изненада последва новина, която беше в пълно съзвучие с думите му. Тя бе включена в бюлетина по-скоро като любопитен факт.

„— В Лондон е пристигнал възрастен мъж, който твърди, че е лейтенант Пийтър Рамзи, британски разузнавач през Втората световна война. Дошъл е без документи, с полет на Аерофлот от Москва. Според изявлението, което е направил пред пресата, скоро ще пристигнат и други британски агенти. Етъл, съпругата на лейтенант Рамзи, вдовица от войната, живееща в Брикънхед, припаднала, когато чула новината. Било й съобщено, че през 1944 съпругът й изчезнал по време на акция, а след войната бил официално обявен за убит. Пийтър Рамзи — ако действително това е човекът на лондонското летище — вероятно е един от трийсетте хиляди съюзнически затворници, освободени от съветските войски и впоследствие преместени в трудови лагери в Съветския съюз. Миналото лято руският президент Борис Елцин призна, че в страната му има американски разузнавачи от Виетнам, Корея и териториите, окупирани навремето от нацистите. Довечера мисис Рамзи ще се срещне с мъжа, който твърди, че е неин съпруг.“

— Косенкова и Феликс са били убити в Лондон — добави Джек. — В нейно отсъствие някой в Русия е решил да вдигне капака. Паркър искаше да сключи сделка с баща ти.

Мария говореше съвсем малко. Държеше ръката на Джек и от време на време му се усмихваше, но мислите й бяха другаде. Карл можеше да скрие Паул. С възможностите, които разполагаше, съпругът й трябваше само да щракне с пръсти и Паул щеше да изчезне безследно.

Останаха в Мюнхен няколко часа. Банковата сметка на Мария не беше замразена, както се бе опасявала. Тя изтегли голяма сума, откри нова сметка под друго име и каза да прехвърлят останалите в Есен пари на нея. Сетне посетиха един от най-известните мюнхенски адвокати, Хеслер, чиято кантора се намираше на „Кьонигилац“. Хеслер беше едър брадат мъж. Обстановката в кабинета му беше разкошна. Очевидно печелеше добре от неволите на другите.

Адвокатът стана, когато въведоха Мария и Джек.

— Благодаря, че се съгласихте да ни приемете веднага — каза Мария, която знаеше много добре, че името и парите й бяха превърнали триседмичния списък от чакащи в триминутен.

— Драга фрау фон Фройдигер, аз съм на ваше разположение. Само искам да знам защо сте дошли чак в Мюнхен, за да потърсите адвокат. Моля, седнете. А вие, хер…

— Доктор Гулд.

— Приятно ми е да се запознаем. Заповядайте. Хеслер слушаше с професионална безпристрастност,

докато Мария описа накратко обстоятелствата около отвличането на Паул. Срещу солидно възнаграждение той обеща, че веднага ще се разпореди да подведат Карл под съдебна отговорност.

— Но докато случаят отиде в съда — добави Хеслер, — не можем да направим почти нищо. Разбира се, ще поискаме официално разрешение да виждате момчето. Без такъв документ властите не могат да ви помогнат. Секретарката ми ще напечата иск, с който ще помолим съпруга ви да се съгласи с изискванията в разрешението. Ще подчертая, че всеки отказ да изпълни разпорежданията, ще се използва срещу него, когато се явим в съда. Достатъчно ли е?

Мария поклати глава.

— Искам да видя Паул и да се уверя, че Карл няма да се опита да го закара другаде. Съпругът ми е властен човек. Адвокатската прецизност едва ли ще го възпре.

— Можете да потърсите съдействие от полицията. Ако момчето изрази желание да тръгне с вас, съпругът ви не може да му попречи. Но не съм сигурен дали местната полиция ще иска да се намесва в семеен спор. Ако изчакате до сутринта, ще се свържа с един приятел в Главно управление на полицията.

— Много любезно от ваша страна, но аз искам да видя Паул още днес, ако е възможно. Напишете само иска. Той няма да повлияе на Карл, но може да въздейства на хората, които се грижат за сина ми:

Искът беше готов след петнайсет минути. Хеслер ги изпрати до вратата.

— Елате пак, ако не ви провърви — каза той. — Най-късно утре по това време ще ви върнем детето.

Мария се ръкува с него и се насочи към изхода.

— Фрау фон Фройдигер, не искам да ви се натрапвам, но ако… заведете дело за развод, не забравяйте, че мога да ви гарантирам максимална дискретност. Всичките ми клиенти са от висшето общество. Зная какви проблеми би имала жена с вашето положение. Помислете сериозно по въпроса.

Мария му благодари и излезе.

Хеслер дълго седя пред огромното си бюро, съзерцавайки картината срещу себе си. Направил бе кариера, като се съобразяваше кой кой е в Германия. Погледна часовника. Време беше да приключва работа. В осем имаше среща. Взе телефонната слушалка и се обади на секретарката си.

— Фройлайн Шнайдер, искам да намерите номера на хер Карл фон Фройдигер. Живее в Есен. Ако не е там, потърсете го — сигурно има клетъчен телефон.

Дьо Гале бе обяснил на Мария как да намери къщата, където държаха Паул. Каза, че се намира сред пет акра уединена градина в предградията на Аристорф, покрай тясното шосе за австрийската граница. Наеха кола и потеглиха. Беше се стъмнило, когато излязоха от кантората на Хеслер. Джек караше бързо. Пристигнаха в Аристорф и в местата пивница Мария попита къде е къщата на хер фон Фройдигер. Без да се колебае, жената зад барчето й обясни как да стигне дотам. Качиха се отново в колата и поеха по лъкатушния селски път. След пет минути Джек спря пред тежките порти. В края на дългата алея към къщата се виждаше голяма баварска вила със заострен покрив, заобиколена в полукръг от високи дървета. Прозорците светеха. Джек слезе от колата. За негова изненада портата беше отключена. От двете страни имаше камери. Влязоха в градината. Пред къщата беше паркиран спортен мерцедес.

— На Карл е — прошепна Мария. — Държи го в Мюнхен, за да го ползва, когато отива на летището.

Джек очакваше, че ще се появи охрана, но всичко беше тихо.

— Тази работа не ми харесва — отбеляза Мария. — Прекалено спокойно е. Външната врата също беше отключена. Джек натисна няколко пъти звънеца, но никой не излезе. Влязоха вътре и се озоваха в просторен, облицован с дъб коридор. Светлината се отразяваше във високите прозорци над широкото дървено стълбище. Стените бяха украсени с различни нацистки символи — знамена, есесовски емблеми и портрети на Хитлер. Навсякъде цареше тишина.

— Нещо се е случило, Джек. Карл ни е изпреварил.

— Ще проверя. Ти стой тук.

— Не, ще дойда с теб. Ако Карл е тук, аз трябва да говоря с него и да се опитам да го вразумя.

— Мислиш ли, че ще успееш?

— Ще му кажа, че съм ходила при Хеслер.

Джек се съмняваше дали това щеше да има някакво въздействие, но не каза нищо. Влязоха в първата стая вляво — малко помещение, пълно с цветни снимки на Хитлер и Химлер. Нямаше никой. В съседство имаше малък гимнастически салон. Вътре беше студено. На стените висяха фотографии на германски младежи, които спортуваха.

Прекосиха коридора и се промъкнаха в стаята отдясно — малка библиотека, също накичена със спомени от Третия райх, само че този път лични. Няколко снимки на Рейнолд фон Фройдигер в есесовска униформа в компанията на висши сановници на Райха, пистолети под стъклени похлупаци, церемониални ками, окачени на копринени ленти, щик и есесовска шапка със символа на смъртта.

В средата имаше голямо махагоново бюро, а върху него — купища подредени зелени папки. Ала не те привлякоха вниманието на Джек. Там стоеше метален цилиндър, а в него беше онова, което сутринта бе оставил в Тринити колидж. Наоколо бяха разпръснати парчетата на един ръкопис.

Приближи се и посегна да ги събере. В същия миг съзря нещо зад бюрото. На килима имаше огромна локва кръв.

— Стой там — каза той на Мария.

— Какво има?

Джек заобиколи бюрото. На пода бе проснато тялото на мъж. Нямаше съмнение, че е мъртъв — задната част на главата му беше отнесена. До трупа лежеше оръдието на престъплението — дълга крива сабя, каквато използваха за дуел някои крайно десни младежки организации. Вероятно е била окачена на стената.

Джек коленичи до тялото и внимателно го обърна. Мария извика. Убитият беше Карл фон Фройдигер.

73.

Чу се някакъв шум. На прага стоеше жена, безмълвно вторачила в тях поглед, изпълнен едновременно с омраза и страх. Беше около четирийсетгодишна, с къса посивяла коса и дълга черна рокля. Лицето, ръцете и дрехите й бяха опръскани със засъхнала кръв. В дясната си ръка държеше пистолет, насочен към Мария.

— Той каза, че ще дойдеш. Очаквахме да пристигнеш по-рано. Ако го бе сторила, можеше да направиш нещо. Сега е твърде късно.

— Ти ли направи това? — попита Мария.

Не изпитваше нищо към Карл. Смъртта му изобщо не я развълнува. Но в душата си усещаше нарастващия ужас, че убиецът на Карл е отвлякъл сина й.

Жената отвори широко очи.

— Какво? Да съм го убила ли? За каква ме мислиш? Баща ти го направи. Мария я изгледа. Не й вярваше. Джек се приближи до нея и я прегърна.

— Какво общо има баща ми с това? Не разбирам за какво говориш.

— Е, аз бях тук, когато се случи. Ако имах пистолет, щях да го застрелям.

— Къде е Паул? Какво направихте с него?

— Нищо. Баща ти е отговорен за всичко. Мария изпадаше в истерия.

— Попитах къде е Паул — повтори тя с треперещ глас. — Трябва да ми кажеш. Добре ли е?

— Баща ти го взе преди един час. Само това знам. Ако не се беше намесила, нищо нямаше да се случи. Жената продължаваше да държи на прицел Мария.

— Но какво стана? Какво направи баща ми? Защо взе Паул?

— Баща ти дойде по обед. Искаше да види внука си. Хер фон Фройдигер ми бе заповядал да го пускам винаги. Стоя известно време с Паул, после отиде в библиотеката да чака съпруга ти. Слуша радио. Дадох му да хапне. Беше нервен и нетърпелив. Непрекъснато поглеждаше часовника си. Хер фон Фройдигер пристигна преди около два часа. Попитах го дали иска нещо за ядене, но той отказа и отиде право в библиотеката. Каза ми да донеса шампанско, защото щели да празнуват. Това бяха последните му думи. След една минута започнаха да се карат. Чувах ги да крещят чак в кухнята. Дълго спориха. Сетне нещо тупна на пода и всичко утихна.

— Знаеш ли за какво се караха? — попита Джек.

— За това — отговори жената и посочи със свободната си ръка остатъците от ръкописа.

— Мисля, че всичко е ясно — каза Джек.

— Какво? — попита Мария, без да отмества поглед от жената с пистолета.

— Досещам се защо баща ти е бил ядосан. Разбрал е, че са го измамили. А този път вече нямало да има втора възможност. Ръкописът, който Карл взе от Дъблин, не е писмото на Исус, макар че много прилича на него. Снощи влязох в „Честър Бийти“. Алармената система беше същата, както когато работех там. Взех един ръкопис от първи век, подобен по размери и почерк на онзи, който Карл очакваше да получи. Баща ти сигурно е обезумял, когато е видял какво съм направил. Карл никога нямаше да се досети за подмяната, но баща ти е забелязал веднага.

— Защо баща ми уби Карл? — обърна се Мария към икономката. — Само защото се е оставил да го излъжат ли? Жената явно не искаше да отговори.

— Хайде, кажи. Какво си ги чула да викат?

— Баща ти искаше да отведе момчето. Каза, че всичко свършило и че загубили всичко. Хер фон Фройдигер се опитваше да го вразуми. Убеждаваше го, че ръкописът не е важен и че могат да спечелят и без него. И тогава баща ти го уби. Излезе разгневен от библиотеката и се качи горе. Втурнах се тук и намерих съпруга ти мъртъв. Не знаех какво да правя. Взех един пистолет, но нямах заповеди и не знаех с кого да се свържа. Уплаших се. После баща ти слезе. Водеше Паул. Държеше се като… ненормален. Непрекъснато крещеше. Хванал бе здраво момчето и аз не можех да рискувам да стрелям.

— Къде го заведе? — попита Мария, която всеки миг щеше да припадне.

— Не знам. Качиха се в колата и потеглиха.

— Опитай се да си спомниш — настоя Джек. — Каза ли нещо? За Париж ли тръгна? Или за Полша?

— Сега се сещам — прошепна икономката. — За Ирландия. По време на кавгата спомена, че ще заведе Паул в Ирландия. В някакво място на име Съмърфийлд.

— Води го в Съмърлон! — възкликна Джек. — Но защо? Там няма нищо, всичко е изгоряло.

Мария го погледна. Очите й бяха изпълнени с ужас.

— Господи, Джек, мисля, че се досещам. Не знаеш ли как стана пожарът?

Джек поклати глава. Беше вцепенен и усещаше, че нещата стават неконтролируеми.

— Опитаха се да вземат къщата. Задължиха баща ми да я продаде. Тогава аз вече бях заминала за Германия и той живееше там сам. Обади ми се в нощта на пожара и каза, че нямало да позволи да му отнемат къщата. По-скоро щял да я изгори до основи, отколкото да види как онези немарливи държавни служители я превръщат в туристическа атракция. Изнесе най-хубавите мебели, картини, книгите и ръкописите. После взе туба бензин и драсна клечката.

Тя го погледна отчаяно. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не разбираш ли, Джек? Познавам го добре. Той ще направи същото и с Паул. Не може да се примири с мисълта, че плановете му се провалиха и внукът му няма да осъществи онова, за което е бил предопределен. По-скоро ще го убие.

74.

— Дай ми пистолета — заповяда Джек и протегна ръка. — Моля те.

Жената явно беше крайно объркана. Без началник, който да и дава заповеди, тя беше нищо. Но въпреки това опасна.

— Знам кой си — каза Лени, като направи една крачка напред и насочи пистолета към него. — Ти си евреинът, мръсният чифутин, който спи с майката на Паул.

— Кой ти каза това?

— Хер фон Фройдигер, разбира се. Сигурно си го мислил за глупак, но той знаеше всичко.

— Вече няма значение. Фон Фройдигер е мъртъв. Но все още имаме време да спасим Паул. Трябва да ни пуснеш да спрем Розевич.

Лени поклати глава.

— Фрау фон Фройдигер може да върви — тя вече не струва нищо. Но не и евреинът. Той е виновен за всичко това и трябва да плати.

Щеше да бъде толкова лесно да й каже, че не е евреин или чифутин, а католик като нея. Но вече не беше така просто. Джек бе стигнал до кръстопът, откъдето пътищата се разделяха. Нямаше значение за какъв го мисли тази жена. Икономката беше само една вълна от огромния океан от омраза, който можеше да го залее. Ала Джек нямаше намерение да отрича, че е евреин пред нея.

— Тръгвай, Мария — каза той. — Намери баща си. Вземи чартърен полет до Мюнхен. Има време.

Мария поклати глава и го хвана за ръката.

— Той е мъртъв — обърна се тя към Лени. — Всичко свърши.

— Не. Някои трябва да плати — отговори икономката и вдигна пистолета.

Джек видя смътно какво последва. Усети някакво движение до себе си. Мария извади дясната си ръка от джоба на палтото, насочи пистолет и стреля. Един-единствен куршум, който влезе в челото на Лени и излезе, съпроводен от струя кръв от тила й. Икономката не успя дори да натисне спусъка.

Джек взе пистолета от Мария и я прегърна. Тя започна тихо да ридае, сетне промълви:

— Да тръгваме. Няма време за губене. Потеглиха и Джек попита:

— Откъде взе пистолета?

— От Паркър. След като го застреляха.

— Но как…

Едва тогава си спомни, че тя бе коленичила до Паркър. Сигурно бе измъкнала пистолета му, докато Джек разговаряше с Макбрайд.

— Но как мина през охраната на летището?

— Получих малка помощ — отговори Мария, отвори чантата си и извади една карта. — Нашият приятел Феликс настояваше да нося оръжие, когато е възможно. Дадоха ми този служебен пропуск за всички летища в Европа. Скрих го в Есен и го взех, когато тръгнахме оттам. На летището в Дъблин беше лесно. Тъкмо им бяха съобщили, че четирима английски разузнавачи са застреляни посред бял ден пред Тринити колидж. Аз бях последният човек, когото биха проверили.

Джек взе деветдесетте километра до летището за по-малко от час. Оставиха взетата под наем кола и хукнаха към летището.

— Трябва ни самолет. Реактивен — каза Мария.

Момичето от информационната служба дори не мигна. Веднага им показа един малък кабинет, на чиято врата пишеше: „Частни чартърни полети“.

Вътре седеше запазен петдесетгодишен мъж с малък корем. Имаше безпристрастния вид на човек, който прекарва повечето време във въздуха, отколкото на земята.

— Ирландия ли? — възкликна той, когато Мария му каза какво иска.

Мъжът говореше немски с източноевропейски акцент.

— Какво става? Тази вечер всички са тръгнали за Ирландия.

Човек, отговарящ на описанието на Розевич, бе излетял преди час за Корк с чартърен реактивен самолет.

— Имаше ли едно момченце с него?

— Да. Старецът каза, че е внукът му. Детето спомена, че иска да се върне при майка си. Всичките документи на възрастния мъж бяха в изправност. Какво можехме да направим?

— Аз съм майката на момчето. Онзи мъж е свекър ми. Съдебните власти смятат да дадат родителските права на мен, затова съпругът ми е накарал баща си да го изведе от Германия. Мария извади адвокатския иск на Хеслер и му го показа.

— Всъщност всичко това не ме интересува. Ако имате пари, ще ви закарам където искате.

— В Корк.

Пилотът кимна.

— Между другото, казвам се Замфиреску. Защо не седнете за малко? Трябва да попълня документите, преди да ми разрешат излитане.

Минутите им се сториха цяла вечност. Преди да излетят, пилотът дойде да провери дали са затегнали коланите си.

— Помолих един от операторите да се свърже с колегата Шнайдер. Той пилотира самолета с детето ви. Ще му кажат да се позабави. Може да ви провърви.

Щом излетяха, Замфиреску помоли Джек да отиде при него. Пилотът заговори на английски.

— Какво всъщност става? — попита той.

— Каквото ви казахме.

— Може да съм будала, но не чак толкова. Точно преди да излетим, се получи съобщение от полицията. Някакъв чевръст адвокат от Мюнхен казал на ченгетата, че един от клиентите му, известен индустриалец, е изчезнал. Човек на име фон Фройдигер. Чували ли сте за него?

Джек поклати глава.

— Въпросът е — продължи Замфиреску, — че онзи фон Фройдигер и една жена са били намерени мъртви в градчето Арнсторф. И за това ли не знаете нищо? Джек се размърда неспокойно. Подозираше ли ги пилотът? И какво щеше да поиска за мълчанието си.

— Не — отговори той. — Трябва ли?

— Е, тогава може би приятелката ви знае. Документите й са на името Фройдигер. Вероятно не сте забелязали. Бих го нарекъл страхотно съвпадение.

— Така е. Или мислите, че не е?

Настъпи мълчание. Контролните уреди проблясваха.

Замфиреску не откъсваше поглед от тях.

— Провървя ви — каза накрая той, — защото знам някои неща за онзи хер фон Фройдигер. Каква голяма клечка е и тъй нататък. Имам представа и за политическата му дейност. Всъщност тя е обществена тайна. Баща му е бил нацист, приятел на Хитлер. Готина личност. Прекарал няколко години в затвора в Ландсберг и излязъл оттам още по-богат. Синът му е свързан с крайно десните. Така че загубата не е голяма.

— Сигурно — тихо каза Джек.

— Дори за семейството му. Освен може би за баща му. Джек кимна.

— Аз съм румънец — продължи Замфиреску след кратко мълчание. — Дойдох в Германия преди четири години заедно с по-малкия си брат Ливиу. Той доведе и семейството си. Аз съм вдовец. Миналата година убиха Ливиу. Разхождал се една нощ из Мюнхен. Неколцина фашисти го наръгали с нож на улицата. Полицията още ги търси, но сигурно няма да ги намери. Пък и да ги открие…

Той сви рамене.

— Сега снаха ми и децата са принудени да живеят в общежитие за емигранти. Миналия месец банда фашисти се опитаха да го подпалят. Да вървят по дяволите. И фон Фройдигер също.

Румънецът погледна Джек.

— По-добре се върнете на мястото си — каза той. — Може да има буря. Времето е лошо.

Самолетът продължи да се носи в нощта. През прозорците се виждаше само мрак. Сякаш целият свят бе направен от него. Джек разказа на Мария за Замфиреску. Тя кимна, но не пророни дума. После се вторачи в Джек и прошепна:

— Толкова се притеснявам.

— Паул е жив. Сигурен съм, че баща ти няма да му стори зло.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ще направи дори нещо повече. Лудостта е дълбоко вкоренена в душата му.

— Сигурно не е така.

Мария въздъхна и изтри сълзите си.

— В концлагера в Кланец… такава е била специалността му — мъчения и екзекуция на деца.

Навлязоха в буреносни облаци. Джек не можеше да измисли как да я успокои. Ръката й беше отпусната и безжизнена.

Вратата на пилотската кабина се отвори. Движеха се на автопилот. На прага застана Замфиреску.

— Мислех, че ще искате да знаете — каза той. — Самолетът на Шнайдер току-що се е приземил в Корк. Ние имаме още четирийсет минути.

75.

Щом наближиха ирландския бряг, бурята се усили. Започнаха да ги подмятат силни ветрове. Потоци дъжд обливаха самолета, докато се спускаше през гъстите облаци. Изведнъж под тях се появиха светлините на Корк, сякаш се материализираха от водата и вятъра. Ураганът заплашваше да ги изкара от пистата и да ги запрати в полето. Замфиреску отиде при тях веднага щом изключи моторите.

— Имам още малко работа тук — каза той. — Ще се оправите ли сами?

— Мисля, че да — отговори Джек. — Много ни помогнахте.

— Искам да разбера как е момчето. Обадете ми се. Навън ви чака кола. Поръчах я, преди да кацнем. Шнайдер ще ви каже накъде е тръгнал мъжът, когото търсите.

— Не е необходимо — рече Мария. — Знаем къде отива.

Благодарение на служебния пропуск минаха безпрепятствено през митницата на летището. Не провериха дори чантата на Джек. Шнайдер ги чакаше от другата страна. Розевич наел кола, форд гранада, и му казал, че си отива „вкъщи“. Пилотът не знаеше нищо повече. Навън валеше като из ведро. Колата беше там. Щом чуха, че е за пътниците от частния чартърен полет, предприемчивите служители от гаража бяха изкарали ягуар. Мария седна зад волана. Познаваше пътя, а и искаше да се разсее с шофирането. Отправиха се на юг, минаха покрай Корк Сити, поеха по магистрала номер 71, а сетне завиха на запад. От време на време пейзажът се озаряваше от светкавици. Колата вървеше добре, но пътят беше криволичещ и коварен. Тук-там имаше дупки, от които ягуарът подскачаше по мократа настилка. Пороят се сипеше от бездънните облаци и обливаше предното стъкло. Нямаше други превозни средства. Спряха на една бензиностанция, откъдето Джек купи две фенерчета. В Съмърлон сигурно щяха да им потрябват.

Късно след полунощ стигнаха до Болтимор. Бурята по крайбрежието беше още по-силна. Селото беше дълбоко заспало. Минаха през него и се насочиха към носа, където се издигаха развалините на Съмърлон.

— Защо ли е дошъл тук, Джек? В такава нощ. Това е безумие. Дали не е отишъл другаде?

— Казал е на Шнайдер, че си отива вкъщи. Освен ако няма друга къща наоколо…

— Не — отговори Мария. — Съмърлон беше единствената.

Пътят беше залят с вода. Нямаше граница между небето и сушата. Не чуваха прибоя, а само вилнеещата буря. Изведнъж фаровете осветиха счупената порта. Мария натисна спирачките и прокара ягуара през тесния отвор. Светкавица озари ъгловатия скелет на Съмърлон.

Мария караше внимателно по обраслата с плевели алея. След няколко години природата щеше да превземе пространството около къщата. Фаровете осветяваха избуялата трева, храстите и заплетената джунгла от растителност там, където преди имаше спретнати градини.

— Погледни! — извика Джек и посочи напред. Високо в мрака блещукаше червеникава светлинка.

Потрепна и угасна, сетне се появи още по-ярка. Мария ахна. Може би баща й пак се опитваше да запали къщата. Но там вече нямаше какво да гори.

— Пожарникарите успяха да спасят няколко стаи — каза тя. — Или поне предотвратиха пълната им разруха. В западното крило са запазени подът и таванът.

— Може ли някой да се качи там?

— Опасно е, но може.

Тя се вгледа разтревожена в трепкащата светлинка, като се бореше с паниката. Непрекъснато се молеше за Паул.

Фордът беше паркиран пред останките от главния вход. Джек взе чантата от задната седалка и слезе от колата. В същия миг втора светкавица освети къщата. Развалините бяха обрасли с бръшлян. Само за няколко секунди силният смразяващ дъжд ги измокри до кости. Леденият вятър ги блъскаше и се опитваше да ги изтласка от алеята. Джек хвана Мария за ръката и извика:

— Вземи фенерчето.

Двата лъча прорязаха дъжда и мрака и осветиха обраслата фасада на къщата. Обгорената и разбита стара врата висеше на пантите. Беше открехната и разкриваше мрачен и неприветлив интериор. Джек и Мария се промъкнаха през отвора. Краката им затъваха в калта и дебелия пласт мокри листа. Пожарът бе започнал от коридора. От величественото стълбище бяха останали само черни изкривени пръчки. Стените, на които преди висяха портретите на прадедите на Розевич, сега бяха мръсни и плесенясали. Паркетът беше натрошен и осеян с туфи плевели. На тавана имаше дупки, през които безпрепятствено се изливаше дъждът. Тръгнаха през купищата отломки и стигнаха до задната част на къщата, където зееше входът към напречния коридор. Там не валеше толкова силно, защото покривът беше почти изцяло запазен. Стъпваха в пепелта и по парчета от дъски. Навсякъде бяха разпилени стъкла и мазилка. Бурята се засилваше. Мария вървеше отпред.

Стълбището към първия етаж беше разбито, но проходимо. Тази част от къщата не беше много разрушена. Тук-там на стените имаше тапети. Към някои от стъпалата още бяха прилепнали обгорели и прогизнали остатъци от дебелия килим. Отвсякъде капеше вода. Поредната светкавица ги накара да замръзнат на място. В две от стаите на първия етаж нямаше никой. Помещенията бяха тъмни и тъжни. Някой бе изкъртил мраморната камина и на мястото и зееше грозна дупка.

Пожарът бе причинил повече щети на стълбите, които водеха към следващия етаж. Мария и Джек се изкачваха предпазливо, като се вглеждаха в стъпалата пред себе си. Изведнъж Мария се наведе. Взе нещо и се изправи.

— Какво е това? — прошепна Джек.

Тя му подаде страница от „В света на фантазиите“.

В стаята вдясно мъждукаше светлина. Дъските на пода коварно скърцаха. Подпирайки се на стената, Джек се промъкна към вратата. Мария го последва.

Това беше стаята, където Мария свиреше. Инструментите и портретите на композиторите ги нямаше. Пушекът бе очернил бялата мазилка, а дъждът я беше съсипал напълно. Розевич бе натрупал купчина дъски в камината и беше запалил огън. Двамата с Паул седяха пред него и се топлеха. Детето трепереше. Нямаше палто, дядо му дори не го бе увил с одеяло. Розевич се беше вторачил в пламъците. Те осветяваха лицето му и подмятаха сянката му из стаята като знаме на мрака. В скута му имаше пистолет. От време на време погледът му се отместваше от огъня. Розевич се вглеждаше в пистолета сякаш четеше някакво послание на светлината, отразена от дулото му.

76.

Лъчът от фенерчето на Джек освети Розевич като прожектор, насочен към възрастен актьор, излязъл на сцената да изиграе последната си роля. Паул вдигна глава, обърна се и се взря в мрака. Не видя майка си, която бе скрита в сянката. Не знаеше дали е жива, или мъртва — баща му бе казал едно, а дядо му — друго.

— Паул! — извика Мария и се втурна към него. Джек протегна ръка и я спря.

— Внимавай! Той има пистолет!

Паул се изправи на крака и извика:

— Мамо! Тук съм!

Розевич вдигна глава стреснат и ядосан. Видя фенерчетата, скочи и грабна момчето.

— Татко, аз съм, Мария. Моля те, пусни Паул. Той преживя достатъчно.

— Нямаш право да идваш тук! — изкрещя Розевич. — Сега момчето е мое. Ти си мъртва. И двете ми дъщери умряха. А заради теб ще умре и Паул. И тогава всичко ще свърши.

Мария се опита да се отскубне от Джек.

— Недей, Мария. Той ще използва пистолета. Нека аз да поговоря с него.

— Трябва да го спра, преди да е направил нещо на Паул.

— Няма да успееш да се добереш до него. Ще те застреля, а после ще убие и Паул. Послушай ме.

Джек направи няколко крачки напред. Мария го последва, без да откъсва поглед от сина си.

— Можеш да вземеш ръкописа — обърна се Джек към Розевич. — Той е у мен, в чантата ми. Истинският, а не онзи другият. Твой е. Не ме интересува какво ще направиш с него, само пусни Паул.

— Доктор Гулд. Пътищата ни отново се пресичат. Розевич изведнъж се овладя.

— Много си упорит. Не предполагах, че си такъв. Толкова мекошав мъж и все пак настоятелен. Евреинът у теб е надделял над келта. Но упоритостта не е достатъчна. Трябва да си и умен.

— Знам, че искаш ръкописа. Готов съм да сключим сделка.

Розевич се изсмя. Държеше Паул здраво за врата.

— Сделка ли? Животът на едно момче срещу къс хартия? Откак се помня, съм бил сред такива книжа. Не ми донесоха нищо друго, освен тъга. Мислиш ли, че ще разменя момчето срещу това?

— Вече ти казах, че нося автентичното писмо на Исус. Можеш да го разгледаш. Ще ти го дам.

Старецът отново се изсмя и стисна още по-силно момчето.

— Не искам ръкописа ти. Нищо не си разбрал. Всичко свърши.

Джек беше в пълно неведение. Розевич изглеждаше съвсем побъркан.

— Какво искаш тогава?

— Нищо. Край на желанията. Всичко пропадна. Пуснали са го — добави по-тихо той. — Рамзи. Освободили са го.

За какво ли говореше Розевич.

— Рамзи — обади се Мария, — за когото съобщиха по радиото в самолета. Англичанинът затворник от войната.

И тогава Джек се сети. Спомни си гласа на Лени, която описваше събитията, довели до убийството на Карл.

— Но какво общо има Рамзи?Защо е толкова важен?

— „Октомври“ — отговори Розевич. — Британската военна част, която работеше с Титовите партизани в края на войната. Бяха изпратени в Хърватия със специална мисия през октомври 1944, когато Белград се предаде на Сталин. Британците бяха оттеглили подкрепата си за четниците на Михайлович и се бяха присъединили към Тито и комунистите. Рамзи ръководеше „Октомври“. Задачата им беше да служат за връзка между хърватските бойни групи и партизанските отряди в останалата част на Югославия. По онова време аз бях шеф на охраната на Анте Павелич. Подчинявах се само на началника на Гестапо в Загреб. Имах възможност да се запозная с хора, които не биха измамили германците. Понякога правех сделки зад гърба на Гестапо. Всички знаехме, че с Райха е свършено и че скоро ще изтеглят войските си и ще ни оставят. Единственият ни стремеж беше да оцелеем и да осигурим бъдещето си. Хората в цяла Европа постъпваха така. Източният кръст вече беше взел решение да не се колебаем, ако се наложи да избираме между британците и червените. Ето защо, когато Рамзи се свърза с мен и каза, че има предложение, аз не се двоумих. Съгласих се да се срещнем на четири очи. Прекарахме цял следобед в една малка църква извън Загреб. Беше в началото на декември. Предложението му се отнасяше до един раннохристиянски ръкопис, притежание на британското военно разузнаване в Рим. Джек усети, че губи почва под краката си. Навън дъждът се лееше безпощадно. Разнесе се гръмотевица.

— Но това е невъзможно — каза той. — Ръкописът никога не е…

— Подвели са те — прекъсна го Розевич. — Феликс не ти е казал всичко. Не е споменавал, че писмото на Исус е било в Рим, нали?

— Откъде знаеш?

— Саймън ми каза. Човекът, когото познаваш като Паркър. Ние се знаем отдавна.

— Той е мъртъв.

— Съжалявам. Е, това вече едва ли има значение. Остави ме да продължа. Нямаме много време. Феликс ти е казал, че ние се опитваме да занесем ръкописа във Ватикана, но обстоятелствата не позволяват. Това не е вярно..! Писмото на Исус беше изпратено там и известно време се съхраняваше в „Сан Джироламо“. Но Съюзниците овладяха положението в Италия, британското разузнаване надушило нещо и един от агентите им отмъкнал ръкописа. Те знаеха за брат ми и за мен. Рамзи ми предложи сделка. Казали му, че писмото вече не е в Италия. Шефовете му бяха наясно, че могат да го използват срещу Източния кръст. Нали разбираш, и те мислеха за бъдещето. Комунизмът настъпваше. Свършеше ли войната с Германия, те трябваше да насочат вниманието си към Съветския съюз. А кой можеше да им помогне да се борят срещу новия си враг по-добре от хората, които вече се бяха сражавали срещу червените? Нашата политика нямаше значение за тях, след като беше антикомунистическа.

Светкавица раздра мрака и изчезна. Розевич продължаваше да държи момчето.

— Сделката на Рамзи беше елементарна. Щяха да уредят бягството на мен, на брат ми и на всички членове на Източния кръст, които искаха да тръгнат с нас. Щяхме да живеем в Западна Европа под нова самоличност. Брат ми щеше да пази ръкописа в Загреб. В замяна на това Рамзи искаше списък от имена — предимно усташи, както и офицери от Гестапо и СС. Разписание на дежурствата, планове, пароли. Пълни подробности. Всичко, което му беше необходимо, за да събори режима на Павелич. Знаех много добре, че всичко е загубено. Трябваше да се погрижа за бъдещето си. Казах му каквото искаше. Нищо не скрих. Рамзи не се интересуваше от пари, но аз му дадох информация за някой от най-заможните граждани на Загреб. Откъде мислиш, че са дошли парите ми? Играта бе приключила, разбираш ли? Нямаше какво повече да се направи. Или поне така мислех. Той отново млъкна. Огънят бе започнал да тлее. След малко стаята щеше да се осветява само от лъчите на фенерчетата.

— През януари започна повсеместно избиване на усташи из цялата страна. Рамзи и хората му свършиха работата си добре. Аз бях в Загреб и чаках ръкописа. Той беше ключът към всичко. Дори Рамзи не разбираше това. Той мислеше, че писмото на Исус е само един фетиш, средство за размяна. Ала аз знаех, че можем да го използваме, за да възстановим мощта си. Брат ми потегли с него за Рим. Скри го в една голяма колекция от подобни пергаменти, всички взети от еврейските библиотеки в Полша. Комунистите партизани му устроиха засада при Метлика. Той и шофьорът му бяха убити, а намерените в колата документи — изпратени в Белград, при руския военен комендант. Той наредил да ги прехвърлят в Москва. И така, ръкописът изчезна някъде в библиотека „Ленин“. Научихме за това съвсем скоро. Йосиф Шаранский допусна две грешки. Първата беше, че се натъкна на ръкописа, а втората — че ти каза за откритието си. Знаех, че ще направиш връзка с фотокопията, които ти показах в Съмърлон.

Шаранский беше чувал за мен. А в библиотеката имаше документи, които доказваха откъде идва писмото на Исус и водеха към мен. Не можех да поема такъв риск. Но бомбата беше предназначена само за теб и за него. Не за детето и жената. Джек се вцепени от гняв и ужас. В края на краищата Розевич бе виновен за смъртта на Йосиф и семейството му. Сигурно Хенрик бе поставил взрива. Едва се сдържаше да не се нахвърли върху Розевич, но съзнаваше, че едно погрешно движение можеше да се превърне в голяма трагедия.

— А колкото до Рамзи и групата „Октомври“, на тях не им провървя. Аз бях независим, но имах малко власт. „Октомври“ беше разкрита от Гестапо. Оцелелите след първите засади бяха арестувани и закарани в Загреб. Екзекутираха хърватите, но запазиха живи британските агенти. От Германия изпратиха заповед да ги прехвърлят в Берлин. Това бяха последните дни на войната и навсякъде цареше хаос. Уредих да ги затворят във Фридрихщайн. Германският клон на Източен кръст вече беше взел решение да проведе инсценираните съдебни процеси. Намерението ни беше да изкопчим колкото може повече информация от членовете на „Октомври“, преди да ги обесим. Ала събитията не се стекоха така, както искахме. Рамзи и колегите му бяха заточени в Сибир в продължение на петдесет години. Съжалявам за тях. Те бяха храбри мъже и заслужаваха по-добра участ. Розевич спря да говори. Пръстите му леко галеха врата на Паул.

— А сега Рамзи е в родината си. Героят от войната. Приятелите му скоро ще го последват. За много хора ще настъпят неприятни времена, освен ако не потулят цялата работа. Но за нас това е краят. Контингентът от усташи е от съдбоносно значение за системата от съюзи в Източен кръст. Излезе ли наяве, че сме сключили сделка с британците, те ще потърсят отмъщение. Източният кръст няма да просъществува и шест месеца.

Той се наведе над внука си и погали косата му.

— След време Паул щеше да бъде нашият водач. Ала вече няма какво да ръководи. Винаги съм мислил за бъдещето. А сега няма такова.

Джек видя отчаянието в очите на възрастния човек и долови примирението в гласа му.

— Паул има бъдеще — каза Мария и пристъпи напред. — За теб е твърде късно, но не и за него. Пусни го.

За миг й се стори, че баща й се колебае. Побърканият старец, хванал сина й, беше и неин любящ баща, който й купуваше подаръци и сресваше косите й. Тя направи още една крачка. Сърцето му сигурно щеше да се размекне.

Беше твърде късно. Розевич сграбчи Паул за китката и го повлече към една врата в отсрещната стена. След миг двамата бяха погълнати от мрака.

77.

Джек хукна подир тях. Беше на няколко крачки от вратата, когато се спъна в купчина отломки и падна по лице. Мария си проправи път до него и се наведе.

— Добре ли си? Джек се изправи.

— Накъде води вратата? — задъхан попита той.

— Има стълбище към градината зад къщата. Двамата се втурнаха към вратата. Дървените стъпала бяха почти изгорели. Розевич бе успял някак да измъкне Паул през зеещата дупка в стълбището.

Джек стигна до отвора и се приготви да скочи долу, като се държеше за останалата непокътната част от перилата. Дървото се счупи и той едва не политна надолу. Мария го хвана за ръката и го дръпна назад. Розевич и Паул бяха изчезнали в сенките.

— Бързо. Можем ли да слезем от друго място? Мария кимна.

— По стълбището, откъдето дойдохме. После през задната част на къщата и към терасата.

Затичаха се натам с ясното съзнание, че ако Розевич се бе отдалечил на достатъчно разстояние, можеха да изгубят дирите му в мрака. Като се хлъзгаха и пързаляха по коварните стъпала, Джек и Мария успяха да стигнат до приземния етаж и пак тръгнаха по коридора. Централната част на къщата беше най-много засегната от пожара. Навсякъде имаше паднали греди, които им пречеха да вървят бързо. Дори Мария, която познаваше къщата от дете, беше объркана и не можеше да се ориентира. Навън бурята продължаваше да бушува. Вятърът вилнееше по-ожесточено от всякога. Най-после се добраха до терасата и заслизаха по каменните стъпала, водещи към градината. Дъждът и вятърът ги блъскаха безмилостно. Едва чуваха думите си от рева на урагана.

— Натам — каза Мария и посочи към западното крило. Изтичаха до вратата, през която се бе измъкнал Розевич. Там беше тихо и пусто. Джек освети стъпалата и извика Паул. Никой не отговори.

— Сигурно вече са слезли долу. Накъде да тръгнем?

— Не знам — отговори Мария. — Може би се опитва да отиде до колата си.

— Не мисля така. Той няма сили да тича.

Внезапно вятърът промени посоката си и задуха от брега. Блъсна ги силен вихър, едновременно с който се разнесе и писък.

Джек веднага разбра откъде се чу викът. Беше прекарал достатъчно време в Съмърлон. Нататък нямаше нищо друго, освен скали, а под тях — морето.

Прекосиха обраслата с плевели градина. Отново чуха писък — този път по-пронизителен. Мария извика, но вятърът заглуши гласа й.

— Внимавай — каза тя. — Те са на скалите.

Трудно беше да разберат къде точно се намираха, но вече чуваха прибоя на вълните, които се разбиваха в стръмния бряг.

— Паул! Къде си? — крещеше Мария и размахваше фенерчето.

Изведнъж лъчът на фенерчето на Джек ги освети. Розевич беше довлякъл Паул до ръба на скалата. Един повей на вятъра беше достатъчен, за да ги отнесе в бездната. Джек спря разтреперан. Представи си една друга скала и червена топка, подскачаща по зелената трева. Малко момиче тичаше след нея, без да съзнава за опасността. Зад нея бягаше Сима.

— Вземи фенерчето — каза той. — Дръж го в другата си ръка, настрана, за да мисли, че сме заедно. Лъчите осветяваха Розевич и Паул, които се олюляваха от вятъра. Изведнъж се разнесе изстрел, после още един.

Старецът се опитваше да счупи фенерчетата. Джек се втурна напред и се приближи до ръба на скалата. През цялото време се мъчеше да преодолее страха, който се бе събудил в него при вида на отвесния бряг. Сякаш всичките му кошмари се сбъднаха и се сляха в един. Вече беше само на няколко крачки, скрит в мрака. Но какво да направи? Как да измъкне Паул, без да привлече вниманието на Розевич? Падна на колене и започна да пълзи. Погледна към скалата и видя бялата пяна на вълните. Там шумът от прибоя беше много по-силен и заглушаваше вятъра. Розевич пристъпваше все по-близо до ръба. Деляха ги само две-три крачки. Нямаше време за губене.

Джек се изправи, хвърли се към Паул, хвана го за кръста и го изтръгна от ръцете на Розевич. Двамата паднаха в калта, претърколиха се и спряха на няколко метра от скалата. Розевич залитна, опитвайки се да запази равновесие. В следващия миг Джек видя само тъмата. Стори му се, че старецът извика, но не разбра дали се молеше, или ругаеше. Вятърът и бушуващото море погълнаха гласа му.

78.

Кумран, Израел

Потеглиха от Ерусалим малко предиобед, заобиколиха Маслиновия хълм и се отправиха надолу към Витания. Оттам се насочиха към Ерихон, после свиха на юг по дългия път край Мъртво море, водещ към залива Акаба. Далеч на изток се виждаха река Йордан и Моавските плата, забулени в жълтеникава мъгла. Надминаха няколко тежкотоварни камиона и конвой от военни коли със синьо-бели знамена. Един автобус намали, за да им позволи да го изпреварят. От мръсните прозорци ги гледаха бледи и стъписани лица. Пътят се виеше през пустинна област и заострени бели хълмове, почти лишени от растителност. Соленото море се приближаваше след всеки изминат завой. От време на време Джек поглеждаше Мария и й се усмихваше. Тя му отвръщаше и леко го докосваше. Паул бе останал в Ерусалим при близки приятели на Джек. Момчето още се стряскаше нощем, викаше и се подмокряше в леглото. Детският психиатър ги увери, че бързо ще се съвземе, след като е отново с майка си. Но Мария се питаше какви ли ще са последствията. Паул не питаше за баща си и дядо си и Мария също не ги споменаваше.

Стигнаха до северното крайбрежие и се озоваха на високо варовито плато на около петдесет метра над шосето. Бяха дошли в Кумран. Паркираха и слязоха от колата. Джек носеше през рамо малка чанта и фотоапарат. Около тях бяха разпръснати останките на отдавна изчезналата есейска комуна — еврейска секта, чийто член бил Исус и с която прекарал по-голямата част от краткия си живот. Именно там, а не в Ерусалим или във Витлеем, се намираха камъните, по които бе стъпвал. Всяка година хиляди поклонници вървяха по древната настилка и прекланяха глави в свещените места, „открити“ от императрица Елена(Съпруга на Константин Хлор и майка на Константин Велики (247–327) г.сл.Хр. по чието нареждане в Ерусалим били извършени разкопки, благодарение на които, според преданието, бил открит кръстът, на който бил разпнат Христос — Б.пр.), триста години след смъртта на Исус, но всъщност трябваше да благоговеят тук, пред шепата окаяни развалини, нагрети от пустинното слънце.

До ресторанта за туристи беше спрял военен патрул. Джек отиде при командира. Районът беше граничен и армията беше постоянно нащрек. Всяко отклонение от историческата местност предизвикваше подозрения. Джек показа документите си и обясни защо е дошъл. Носеше писмо от археологическия факултет на Староеврейския университет, което удостоверяваше, че има работа в скалите до Кумран.

Двамата с Мария тръгнаха надолу по стръмното дере. Джек посочи няколко пещери и разказа за намереното в тях. В скалите имаше множество дупки — някои съвсем малки, други достатъчно големи, за да влезе едър човек.

— Кажи ми на кое да вярвам — рече Мария. Джек я погледна угрижен. Въздухът бе напоен с дъх на сол. Тук светлината променяше всичко. Ала понякога не тя, а присъствието на нещо по-величествено и монументално.

— Какво искаш да кажеш?

Мария се колебаеше и не знаеше как да започне.

— Исус Христос… Бог ли е бил, или обикновен човек?

— Знаеш, че не мога да отговоря на този въпрос.

— Но нали си чел писмото, в което той сам разказва за себе си. Какъв мислиш, че е бил?

— Убеден съм, че не се е смятал за бог. Изпитвал е съмнения и несигурност. Но всичко това няма значение. Каквото и да пише в писмото, църквите винаги ще измислят свои богове, които да служат на собствените им предразсъдъци. Ще намерят начин да изопачат думите му, за да съответстват на онова, в което вече вярват. Затова вярвай в каквото си вярвала досега.

— Вече не знам какво е то.

Джек я погледна с обич. Слънцето блестеше в очите й. Беше неописуемо красива.

— Тогава си приличаме — отговори той. Пещерата, която избраха, беше високо в скалите и трудно достижима, една от хилядите, изследвани съвсем повърхностно. Влязоха вътре. Мария светна с фенерчето, а Джек извади писмото на Исус от металния цилиндър. Беше донесъл и глинено гърне, датиращо от същия период, използвано и преди за съхранение на писмени материали. Съдът беше намерен на около десетина километра на юг оттук. Ръкописът се побра, дори остана място. Джек сложи капака и зарови гърнето под купчина камъни.

След година-две, когато настъпеше подходящият момент, той щеше да дойде тук с експедиция. Щяха да изследват пещерите в района. Сигурно щяха да направят големи открития. Но тук, в тази пещера, щяха да попаднат на най-великото откритие на всички времена.

Хрумна му да върне писмото на Августин дьо Гале и приятелите му, но реши да не го прави. Знаеше, че ще им бъде упражнен огромен натиск да го скрият или унищожат. Не се съмняваше в почтените им намерения, но все повече се отдалечаваше от ценностите, които те бранеха. Максимилиан Колбе безспорно е бил добър човек, но Джек не можеше да се примири с факта, че сред стотиците хиляди, загинали в Аушвиц, Църквата бе избрала да превърне в герой и светец един християнин. Шест милиона евреи бяха умрели, но имената им бяха забравени.

Църквата беше само страничен наблюдател, който понякога помагаше на жертвите, а друг път — на убийците им. Имаше дълбоко противоречие, което бе непоносимо за Джек. Ръкописът принадлежеше не на Църквата, а на човечеството.

Той направи снимки на пещерата от различни ъгли. С последните пози снима Мария сред руините. Тя му се усмихна. Зад нея морето беше спокойно и неподвижно. Следобедното слънце клонеше на запад, към Ерусалим и морето. Навсякъде цареше тишина. Джек усещаше наоколо призраците от миналото си — Кейтлин и Сиобан, Йосиф, Леа и малката Сима, дори Денис Бойлан и Мойра. Щеше ли някой от тях да почива в покой?

Джек и Мария нямаха представа кога Източният кръст щеше да нанесе удара. Може би никога. Мощта му беше сломена. Чечановски беше в немилост. Рейнолд фон Фройдигер се самоуби, когато научи за смъртта на сина си. От Русия освобождаваха английски разузнавачи и някои от тях вече дадоха пресконференции. Джек и Мария взеха предпазни мерки, но не искаха да живеят като преследвани животни. Мария изнесе концерт в Ерусалим, в голямата аудитория на университета. Успехът й беше забележителен. Паул започна да ходи на детска градина. Учеше иврит. Изпратиха го в смесено училище, където евреи, християни и мюсюлмани играеха заедно. Детето беше единствената им надежда.

— Време е да се връщаме — каза Джек. — Паул ни чака.

Мария стана и го хвана за ръката. Ако се заслушаше по-внимателно, щеше да чуе вълните, разбиващи се в един друг бряг.