Отмъщението на Юда

28.

Източен Сибир

Установеният ред се нарушаваше изключително рядко: Черната, Бялата и Сивата сестра. Санитарите с количките. Чистачката веднъж седмично. Доктор Ворошилов с лекарствата. Утро, обед, залез. Пролет, лято, есен, зима. Предимно зима. Сковаващ студ, заскрежени прозорци и ледени висулки, висящи от тавана в най-мразовитите дни.

В началото имаше всекидневна. Санитарите ги водеха там всяка сутрин. Имаше не толкова неприятни разходки по коридора със зелени плочки, водещ към лекарския кабинет. Спомняха си разпити, инжекции и бой. Също като при швабите, но с различен акцент. Дори боят се нанасяше с различен ритъм. Помнеха градината без цветя, където през краткото лято им позволяваха да се разхождат по двама. И самотата. Непоносимата самота.

По едно време престанаха да ги разпитват и бият. Прекратиха и разходките, и посещенията във всекидневната. Сега бяха много стари и само лежаха и живееха със спомените си. Разказваха си вицове и пееха откъси от забравени песни. В първите години набожните се молеха. Сега вече никой не вярваше в Бога. Все още не разбираха какво се бе случило. Никога нямаше да забравят онези инсценирани процеси срещу военнопрестъпниците. Всички бяха обвинени в престъпления срещу германския народ и осъдени на различни периоди затвор, а неколцина — на смърт. Един ден, след като бяха стояли в затвора повече от година, чуха шум от боричкане. В следващия миг отвориха килиите и съветската армия ги освободи. Ала радостта им беше краткотрайна. На другия ден бяха отново в килиите.

Последваха седмици на разпити. Новите инквизитори бяха по-взискателни. Искаха да разберат какво са научили германците и най-важното — каква част е истина. Но дотогава истината и измислицата така се бяха преплели в главите им, че беше невъзможно да отговарят точно на въпросите.

На втория месец от разпитите внезапно им казаха, че ще ги местят. Същия ден изведоха всички от Фридрихщайн и ги качиха на големи камиони. Последва дълго пътуване в неизвестността — малка част по шосе, а по-голямата с влак. Накрая, в ранните часове на едно мразовито пролетно утро, се озоваха тук. Кътберсън, който знаеше малко руски, им каза, че са в Сибир. Вратата на сградата, известна като „Краят на света“, рязко се отвори. Влязоха двама лекари с бели престилки — Ворошилов и Вознесенская. Зад тях се появи висока жена с дълго до глезените кожено палто. Тя имаше слабо бледо лице, огромни очила и аристократични обноски, които изглеждаха съвсем не на място в света, където бе дошла. Проследена от бляскащите им очи, тя бавно тръгна по пътеката между леглата. Приличаше на кралица на официално посещение или на министър-председател, дошъл да види някакво ужасно бедствие. Закъсняло с четирийсет и седем години. Светлината, проникваща през високите прозорци, я осветяваше. Спря пред леглото на Рамзи и започна тихо да разговаря с лекарката. Един от санитарите докара очукана количка, отрупана с документи. Познатите стари досиета. Видяха ги и сякаш чуха счупване на кости в тишината.

Жената с коженото палто щракна с пръсти на санитаря да докара количката при нея. Без да бърза, тя започна да прелиства досиетата, докато намери онова, което й трябваше. Вдигна го пред себе си като щит и се приближи до мъжа в леглото.

— Мистър Рамзи?

Рамзи я погледна недоверчиво. Повечето от зъбите му ги нямаше. Остатъците от косата му бяха пожълтели. Ръцете му лежаха отпуснати върху завивките като лапи на животно.

— Да — отговори той. — Аз съм Рамзи. Много добре знаете това. Не съм мърдал оттук.

Рамзи се засмя сухо на малката си шега.

— Е, мистър Рамзи — каза тя и го изгледа продължително. — Искате ли да се приберете у дома?

— Моля? Не чувам добре.

— Попитах дали желаете да се приберете у дома. В Англия… В Улвърхамптън. При съпругата и детето си. В същия миг Рамзи се скова от смъртен страх. Не бе предполагал, че ангелът на смъртта ще се появи като жена, облечена в кожено палто, макар че вече нищо не можеше да го изненада. Погледна я онемял. Тя отваряше досието. Там сигурно пишеше всичко за него. Вероятно само гадости. Рамзи се изкашля.

Косенкова взе една снимка. Цветна фотография на възрастна жена в дебела вълнена жилетка. Показа му я. Рамзи никога не бе виждал цветни снимки.

— Това е съпругата ви, мистър Рамзи. Знам, че много се е променила, но това е Етъл. Познахте ли я?

От очите му бликнаха огромни сълзи. Не беше справедливо, негодуваше вътрешният му глас. Да го убият по такъв жесток начин. След всичко, което бе преживял.

— А това е синът ви Ерик. За пръв път го виждате, нали? Мъж на около петдесет години, плешив, с червеникави мустаци.

— А това са внуците ви Марк и Рейчъл. Мисля, че скоро ще станете прадядо.

— Какво… искате? — изхриптя той. — Нищо лошо не съм ви сторил. Защо правите това?

— Моля ви, не се разстройвайте. Дошла съм да ви помогна. Ако всичко мине добре, ще се приберете у дома. Но първо искам да ви покажа още снимки. А после ще ви задам няколко въпроса.

Тя извади още една купчина снимки. Но това не бяха семейни фотографии, а фотоси, правени от германското разузнаване през войната. Те показваха мъж и жена, които работеха за британските тайни служби.

— А сега, мистър Рамзи — продължи Ирина Косенкова, — да видим дали познавате някой. А след това искам да ми разкажете всичко за „Октомври“.

Тя му подаде първата снимка. Той я погледна, все още напълно озадачен. В главата му отекваше песента им: „Ще се срещнем отново, но не знам къде и кога…“

29.

Париж бе обвит в мъгла. Външните полети бяха преустановени и земният контрол изпращаше идващите самолети на юг. Самолетът им бе отклонен за Лион, сетне половин час кръжа под мрачното небе в очакване на разрешение да се приземи. Джек се събуди няколко минути след като започнаха да кацат. Хенрик вдигна палец за поздрав. Той правеше всичко възможно, за да изглежда приветлив. Но Джек го бе видял да убива двама души, без да му мигне окото, и колкото и да се опитваше, не можеше да заличи спомена за кръвта, нито вещината, с която бе пролята. Дори благодарността не можеше да изтрие яркото петно, което бе оставила.

Стояха в Москва колкото бе възможно по-малко. Един компетентен лекар прегледа Джек. После излязоха през задната врата. В добрите стари времена нямаше да стигнат дори до Красногорск. Градът щеше да бъде стегнат в железен обръч. Но Хенрик бе изиграл правилно картите си. Вълшебният служебен пропуск на Павличко му гарантира имунитет срещу нежеланото внимание на камериерките и дежурните. Мъртвите тела лежаха необезпокоявани в продължение на няколко часа.

Британски паспорт, виза, билети и други документи чакаха Джек в малкия апартамент, нает от Хенрик. Отидоха с влак до Санкт Петербург, а после се отправиха към Финландия. Пътуваха във втора класа, седнали на твърди пластмасови седалки, и гледаха неизменния снежен пейзаж през прозореца. Кола би привлякла твърде много внимание. Никой разумен чужденец не би рискувал да пътува по шосетата в такова време. Полетът със самолет би означавал да минат през митническа проверка на Шереметиево. Хенрик не знаеше докъде се простира властта на Ирина Косенкова в днешно време, но заложи на сигурността.

Бяха успели да избягат точно навреме, макар Хенрик да не знаеше това. Загадъчното изчезване на Павличко разтревожи подозрителната по природа Косенкова. Тя заповяда да претърсят хотел „Москва“ и телата бяха намерени. Три часа, след като Джек и Хенрик тръгнаха от московската гара, бяха разпространени снимки на Джек. Инстинктът на Хенрик да сменят влака в Санкт Петербург, вместо да се качат на директния експрес за Хелзинки, се оказа безпогрешен. Всички влакове от Москва до Хелзинки имаха необичайно дълго закъснение на граничния пункт Лужайка. Автобусът минаваше през Брузичное. Когато охраната там получи снимката, Джек и Хенри слизаха от автобуса, за да се разтъпчат в Котка.

Щефан Розевич ги чакаше във Франция. Джек нямаше представа защо. Освен че полякът знаеше повече от самия него за ръкописа на Исус и че писмото бе в дъното на всичко. Онова, което най-силно безпокоеше Джек, беше вероятността, дори увереността, че Розевич е замесен в експлозията, отнела живота на семейство Шаранский. Като се замислеше, Джек стигаше до извода, че Розевич има пръст и в убийствата на Денис Бойлан и на Мойра Кенеди, макар че не му беше ясно какъв бе мотивът за престъпленията.

Сигурен бе в едно — ако беше виновен за смъртта на Йосиф, Леа и Сима, Розевич бе длъжен да убие и него. При това щеше да го направи с удоволствие. Джек погледна огромния Хенрик и се зачуди как точно ще го извърши.

Приземяването не мина гладко, но всички бяха в добро настроение. Хвърлиха един бегъл поглед на британския паспорт на Джек. Хенрик трябваше да мине през друг контролен пункт. Джек се зачуди каква ли бе истинската му националност.

Ирина Косенкова не уведоми чуждестранните власти, че търси беглец от Русия. Отказа се от тази идея, в която имаше ненужен риск за нея. Въпросите в различните ведомства можеха да се окажат неудобни. Тя съжали за пореден път, че предишният строй го няма.

Косенкова имаше и друга причина да не съобщава за Джек — особено на британското разузнаване. Докопаше ли се до Гулд или до ръкописа, тя щеше да притежава мощен коз за една сделка. Ако обаче те се доберяха първи до ирландеца, ролите се разменяха. Щяха да се опитат да намерят ръкописа преди нея. А тя щеше да остане с празни ръце.

На летището ги чакаше кола с униформен шофьор. Пристигнаха в Париж в седем часа и спряха пред голяма къща в богаташкия квартал на десния бряг на Сена, недалеч от Триумфалната арка. Типична буржоазна къща на пет етажа, с издадена напред мансарда и балкони от ковано желязо.

Мисис Негъл отвори златисточерната желязна врата. Усмихна се и хвана Джек за ръката.

— Чудесно е, че ви виждам отново, доктор Гулд. Кой би помислил, че ще се срещнем пак, и то в Париж?

— Радвам се да те видя, Норийн. Изглеждаш добре.

— И вие не изглеждате зле. Само сте малко уморен.

— Да. Наистина съм уморен.

На лицето й се изписа неподправено безпокойство.

— Тук ще се погрижим за вас. Не се тревожете. Много се разприказвах, а мистър Розевич ви чака. Ще ми се кара, ако продължавам да ви задържам.

Розевич беше в кабинета си. Не се бе променил. Някои възрастни хора остаряват бързо, но полякът изглеждаше подмладен. Той изненада Джек — прегърна го радушно, сякаш се бяха разделили като първи приятели.

— Драги мой Джек, колко се радвам, че те виждам. След толкова дълго време, пропиляно напразно. Изглеждаш добре.

— Много съм уморен.

Това беше всичко, което Джек можа да измисли.

— Не се безпокой. Тук ще се погрижим за теб. Моят лекар ще дойде още тази вечер. Той е добър човек, можеш да разчиташ на него. Наех болногледачка. Трябва да те оправим.

— Защо… ме доведе тук? Как разбра, че съм в Русия? Розевич вдигна ръка и се засмя.

— Моля! Твърде много въпроси. Виждам, че си научил нещо от похитителите си. Първо си почини, после питай. Ще ти отговоря, доколкото мога. А сега Хенрик ще те заведе в стаята ти. Мисля, че вече му имаш доверие, нали? Имахте проблем само при първата си среща.

Джек не желаеше да спори. Но нямаше намерение да се остави послушно да го сложат в леглото като малко дете.

— Искам да знам само едно. Преди да отида където и да е. Сега.

Розевич се скова.

— Добре. Ще се опитам да ти отговоря.

— Ти ли нареди да убият Йосиф Шаранский и семейството му?

Щефан отвори уста. Изглеждаше искрено потресен. Явно не очакваше точно този въпрос.

— Господи, Джек! Изненадвам се, че питаш такова нещо! Как можа да го помислиш? Разбира се, че не съм наредил да ги убият. Не познавах Йосиф, макар че съм чувал за него и за работата му. Според сведенията той е бил добър човек и честен учен. Натъжих се, когато научих за гибелта му. Заедно със съпругата и детето си. Имаш право да се гневиш. Можем пак да разговаряме за това, ако искаш. Но сега си уморен и се нуждаеш от здравословен, освежителен сън без опиати.

Розевич го придружи до стълбището. Джек започна да се качва, сетне се поколеба и се обърна.

— А Съмърлон? Скоро ходих там. Изгоряла е до основите.

Лицето на поляка помръкна.

— Няма да говорим за това. Хенрик, погрижи се доктор Гулд да има всичко, което му е нужно.

Джек не знаеше колко дълго е спал. В стаята нямаше часовник. Явяваха му се странни сънища, после се събуждаше за малко и заспиваше още по-дълбоко, като сънуваше още по-странни неща. Понякога в стаята беше толкова тъмно, че не виждаше дори собствената си ръка. Обземаше го безумен страх, че отново е в руския затвор и лежеше буден, ослушвайки се за стъпки, докато сънят го надвиеше. И тогава чуваше стъпките по дългите каменни коридори и гласовете, шепнещи на език, който не разбираше. Друг път през плътните пердета се процеждаше оскъдна светлина и той знаеше, че вече не е в килията, макар само от време на време да си спомняше къде се намира. До стаята му имаше баня. На масата намираше лека храна и плодови сокове. Потърси телефон, но не видя.

Всяка сутрин се събуждаше и виждаше угриженото лице на Розевич, надвесено над него.

— Добро утро, Джек. Надявам се, че спа добре. Как се чувстваш?

— Не… съм сигурен. Не много добре. Боли ме главата.

Неясен спомен за кратък медицински преглед и поглъщане на някакви таблетки мина през главата на Джек. Изведнъж се сети за Белов.

— Откога съм тук?

— Дойде преди три нощи. Спа непробудно почти двайсет и четири часа, но вчера се будеше през няколко часа. Днес ще стоиш буден.

— Къде съм?

— В моята къща в Париж. Намираме се в XVII район. Мисля, че познаваш града.

Твърде добре, помисли си Джек. Кейтлин му бе поднесла Париж като първия си подарък. След смъртта й се закле да не идва повече тук.

— Отчасти. Но не и този район.

— Няма значение. Не сме далеч от „Шан-з-Елизе“. Близо сме до парк Монсо.

— Имам известна представа.

— Е, когато се почувстваш по-добре, може да излезем. Ще ти покажа забележителностите. Но засега трябва да почиваш. Бил си болен. Преживял си много. Но ти си млад и здрав. Ще се възстановиш. Доктор Ганашо е изпълнен с надежда. Каза, че следобед можеш да станеш. Режимът ти ще бъде променен. По-малко сън и повече гимнастика. Трябва да пазиш строга диета. Заради пречистването на организма ти от отровите. Доктор Ганашо ще ги изкара. Дава ти хомеопатични лекарства. Надявам се, че не възразяваш. Това е обичайна практика във Франция. Но може би не допада на ирландския ти вкус.

Джек поклати глава. Не беше в състояние да оспорва онова, което правеха с него. На втория ден на Джек отново му се искаше да живее. Ганашо го посещаваше всяка сутрин, преглеждаше го и му даваше хапчета и прахчета. Специалната диета извърши чудеса. Хенрик му правеше масаж и два пъти дневно се упражняваха в малък, скъпо обзаведен гимнастически салон. Розевич идваше от време на време, за да се осведоми за здравето му. Изглеждаше загрижен и нетърпелив.

На третия ден Хенрик заведе Джек в кабинета на Розевич. Джек влезе вътре с чувството, че го бе виждал и преди — сякаш отново се пренесе в Съмърлон. Полякът седеше зад бюрото. Носеше зелен копринен халат и очила с тънки златни рамки.

— Изглеждаш много по-добре, Джек. Изумен съм. Доверието ми в Ганашо пи неговите малки захарни хапчета се засили.

— Защо ме доведе тук? Възрастният човек посочи креслото.

— Заповядай, Джек, седни. Не се опитвай да вършиш толкова много неща наведнъж.

— Не отговори на въпроса ми.

— Спасих ти живота. Това не е ли достатъчно?

— Искам да знам защо. Онова, което накара Хенрик да направи, не беше лесно и евтино, нито те засягаше. Как разбра, че съм в Москва и къде ме държат?

— Добре. Седни и ще ти разкажа каквото мога. Помолих мисис Негъл да ни донесе чай и сладкиши. Ганашо каза, че можеш да приемеш малко обикновена храна.

В същия миг на вратата се почука и мисис Негъл влезе със сребърен поднос в ръце.

— Мисис Негъл — каза Розевич, като стана, за да вземе подноса. — Спомняш си доктор Гулд, нали?

— Разбира се. Много съм доволна, че сте по-добре, сър. Когато дойдохте, изглеждахте много зле, макар че се побоях да ви го кажа.

— Сега се чувствам чудесно, Норийн. Благодаря.

Тя изглеждаше неспокойна. Обърна се с усмивка към Розевич.

— Това ли ще бъде всичко, сър?

— Да. Ще позвъня, за да отнесеш подноса. Останаха сами. Розевич напълни две чаши с китайски чай и подаде едната на Джек.

— Вземи си — домакинът посочи чинията с продълговати бадемови сладкиши.

— Не съм гладен.

— Настоявам. Ще се изненадаш, като видиш колко са вкусни.

— Искам да знам защо съм тук.

— Да, разбира се. Имаш право.

Розевич отхапа парченце сладкиш и отпи от златистия чай. Сетне извади метален цилиндър от картонената кутия, която стоеше на бюрото. Джек усети, че пулсът му се учестява. Полякът отвори цилиндъра, извади един пергамент и го подаде на Джек.

— Познато ли ти е това?

На Джек му се зави свят, сякаш стаята се завъртя около него. Хвана се за стола, за да не падне.

— Не изглеждаш добре, Джек. Какво има?

— Откъде… го взе?

— Ще ти кажа след малко. Първо искам да го погледнеш и да ми кажеш дали това е ръкописът, който беше откраднат от апартамента на Йосиф Шаранский.

Джек се съвзе. Разтвори ръкописа и прочете първите няколко реда.

— Да. Това е ръкописът. Няма съмнение.

Розевич протегна ръка, взе пергамента и внимателно го прибра в цилиндъра.

— Джек, как би описал този ръкопис? Какво е съдържанието му?

— Сигурно си го чел.

— Да, но ти си специалистът. Познанията ми са много ограничени в сравнение с твоите.

— Това е писмо. Мисля, че от първи век. В него се разказва за масовите самоубийства в Гамала. Това означава, че е писано след 67-ма година. Авторът и получателят са есеи. Това е всичко, което знам.

Розевич го погледна, без да каже нищо. Потупа цилиндъра и го сложи в картонената кутия.

— Къде го е намерил Шаранский?

— В Държавната библиотека. Част е от голяма колекция. Виж какво, обещах да не разкривам подробности. Бих искал да удържа на думата си.

— Естествено. Но си сигурен, че това е откраднатият ръкопис?

— Да. Ти ли го открадна?

И двамата знаеха какво се подразбира във въпроса. Розевич бавно поклати глава.

— Не. Хенрик го е задигнал от хората, които те държаха в плен. Мисля, че познаваш Ирина Косенкова, жената, която те разпитваше. Не мога да разбера защо тя и съдружниците и са си направили труда да го откраднат. И не само това, ами са убили Шаранский и Волнухин, за да прикрият следите си.

Джек изопна тяло.

— Волнухин ли каза? Розевич кимна.

— Бил е намерен застрелян в апартамента си няколко дни след убийството на Шаранский. Предполагам, че ти си щял да бъдеш третата жертва. Защо е толкова важно това писмо?

Джек не отговори.

— Дали наистина са търсили това? — добави Розевич и извади голямо фотокопие от един корав кафяв плик. Същото, което бе показал на Джек в Съмърлон. Подаде му го. Джек го погледна. Грешеше. Това не беше репродукция или фотокопие, а снимката на самия ръкопис, която бе видял в Москва, в апартамента на Йосиф. Не примамката, която двамата бяха сложили в цилиндъра, а оригиналното писмо на Исус.

30.

— Не съм сигурен — промълви Джек, като отчаяно се опитваше да се овладее. — Спомням си, че… ти ми показа това фотокопие, когато бях в Съмърлон.

— Точно така — усмихна се Розевич. — Но ти си видял и оригинала. И то съвсем неотдавна. В руската Държавна библиотека, ако искаме да бъдем точни.

Джек сви рамене.

— Възможно е. Но там имаше толкова много ръкописи, че нямах време да ги прегледам подробно.

— Независимо от това ти си го видял. И аз не се съмнявам, че си прекарал много повече от няколко минути с него.

Полякът въздъхна.

— Моля те, Джек, няма смисъл да го увърташ. Опитвам се да ти помогна. Знам всичко за този ръкопис. Трябва да ми помогнеш, ако желаеш да отмъстиш за Йосиф Шаранский и семейството му и ако не искаш да откраднат ръкописа.

— Не разбирам откъде знаеш всичко за него, след като оригиналът е, както казваш, в Държавната библиотека в Москва. Освен ако, разбира се, не си бил там.

— Това не беше необходимо. Поддържам връзки с човек на име Григоревич. Мисля, че го познаваш. Директорът на отдела, в който работеше Шаранский.

Джек поклати глава.

— Само съм чувал за него. Йосиф спомена името му един-два пъти.

— А спомена ли, че е казал на Григоревич за откритието си? Шаранский е бил единственият човек, който е имал достъп до онази заключена стая и е знаел какво представлява ръкописът. Точно затова те е повикал в Москва. И предполагам, че документът е бил причината за прибързаното ти заминаване оттам. Шаранский е искал да изнесеш ръкописа от Русия и да го вземеш със себе си в Израел. Досещам се какви са били мотивите му. Но от пътническата ти чанта са откраднали не ръкописа, който той ти е дал. Или ти или Шаранский сте сложили там друг, не толкова важен ръкопис. Сигурен съм, че знаеш къде е оригиналът. Искам само да ми помогнеш да го намеря.

— А после? Розевич се намръщи.

— Защо питаш, за Бога? После ще направим онова, което планирахте с Шаранский. Ще проверим автентичността му, ще го сложим в най-безопасната и авторитетна научна библиотека и ще го направим обществено достояние. Може дори да основем специален институт за изучаването му. Под твое ръководство.

В началото Джек му повярва. Сетне погледна ръката, с която Розевич държеше изящната порцеланова чаша, и забеляза, че върхът на малкия му пръст липсва. Спомни си какво му бе казал Йосиф преди смъртта си. Зачуди се откъде Розевич или Хенрик са знаели, че откраднатият цилиндър беше в пътническата му чанта. Или отлично познаваха Ирина Косенкова и машинациите й, или самите те бяха взривили колата.

— Съжалявам — рече Джек, — но не мога да ти помогна. Йосиф е виновен, ако двата ръкописа са били разменени. Не мога да си представя защо го е направил. Но на мен не ми каза нищо.

Полякът видимо губеше търпение. Явно разговорът не протичаше така, както бе очаквал.

— Много глупаво от твоя страна, Джек. Мислех, че те познавам по-добре. Възхищавам се от лоялността ти, но не и от липсата на здрав разум у теб. Много добре знаеш за какво говоря. Помогнах ти, спасих ти живота. И въпреки това, макар да знаеш съдържанието на ръкописа и съзнаваш какви могат да бъдат последствията, ти не правиш нищо, за да бъдеш сигурен, че той е в добри ръце. Това е не само един изключително ценен документ, но и крайно опасен. Попадне ли в неподходящи ръце, той би причинил невъобразима беда. Както и обратното, ако е у някой нищо неподозиращ човек, той би бил изложен на голяма опасност. И в двата случая ти си длъжен да съобщиш това, която знаеш.

Джек огледа безценните книги около себе си, големия студен прозорец, с изглед към сенчестия град, и картините с маслени бои, окачени в двата края на облицованата с махагон стая. Всичко тук говореше по-скоро за власт и богатство, отколкото за наука и алтруизъм. Що за човек беше Розевич? За какъв го мислеше Шаранский? Собствената дъщеря на Щефан се страхуваше от него и бе предупредила Джек. Какво точно искаше да му каже Мария? Дали знаеше нещо, което бе известно и на Йосиф, нещо от миналото на поляка, което го правеше опасен? Въпреки убийствата на свещеника О’Мара, на Денис Бойлан, на Мойра Кенеди и на семейство Шаранский, този човек не бе сторил зло на Джек. Оставаха само догадките и съмненията.

— Щом ръкописът е бил заключен в Държавната библиотека, както твърдиш, откъде имаш фотокопие от него? При това старо, отпреди трийсет-четирийсет години.

— По-точно от четирийсет и девет. Сам знаеш, че документите, които са ти показали в Държавната библиотека, не са там открай време, а са пристигнали след Втората

световна война. Преди това са били в ръцете на СС, а по-рано — в еврейските библиотеки. Е, какъв е изводът ти? Ще ти подскажа. В архивите на СС е имало фотокопия на много от документите. Правени са по време на окупацията на Полша. След войната в Русия били занесени само оригиналите. Съветските власти не се интересували нито от копията, нито от оригиналите. Фотокопията били съхранявани на друго място, за да се запази нещо от колекцията в случай на бомбардировка или на някое друго бедствие. Тогава имало толкова много трагедии, че хората мислели единствено как да оцелеят. Имах щастието да се добера до някои от фотокопията, докато още живеех в Полша. Нещо повече, имах възможност да прочета документа, който обсъждаме в момента.

— Не разбирам — възрази Джек. — Щом през цялото време си знаел, че ръкописът е в библиотека „Ленин“, защо ме пита в Съмърлон дали съм го виждал? Знаеш, че достъпът до онези помещения беше открит едва тази година.

Розевич се усмихна и поклати глава.

— Млади мой приятелю, лошото отношение на руснаците към теб, изглежда, е размътило мозъка ти. Аз не знаех къде са били изпратени документите, нито какво са възнамерявали руснаците да правят с тях. Нямах представа какво е било запазено и какво е унищожено в онези ужасни дни в края на войната. От време на време на нелегалния пазар се появяват някои ръкописи. Предположихме, че идват от Съветския съюз. Не сме сигурни, разбира се, но това е твърде вероятно. Знаем, че те притежават изумителни съкровища и винаги са алчни за твърда валута. Дори в днешно време е трудно да се повярва, че още не са превърнали плячката си в пари. Ала едва в началото на тази година се появи нещо ценно.

— Може би ръкописът, който търсиш, е още там. Йосиф не би го изнесъл без разрешение. Това не му беше присъщо. Имахме разрешение да изнесем само ръкописа, който е в кутията на бюрото ти.

— Ръкописът не е в библиотеката. Смъртта на Волнухин предостави на професор Григоревич свободен достъп до колекцията. Завел там един колега, специалист по сирийска литература. Човек на име Набиев, таджик. Вероятно си чувал за него.

— Сирийският е различен от арамейския.

— Достатъчно е близък за тяхната цел. Григоревич знае арамейски по-добре, отколкото е мислил Шаранский. Аз му дадох екземпляр от фотокопието. Двамата с Набиев са знаели много добре какво да търсят. Два дни ровили, но ръкописът не бил там. Джек стана.

— Извини ме, но се чувствам уморен и мисля, че трябва да легна. Доктор Ганашо категорично ми забрани да се претоварвам.

Розевич не помръдна.

— Джек — започна той с тих и гальовен глас като родител, разговарящ внимателно с непослушното си дете, което още не иска да напляска. — Когато се видяхме за последен път, аз бях малко груб, дори несправедлив към теб.

Бях разбрал, че си влюбен в дъщеря ми. Затова те отпратих. Постъпка на човек, затворен в моралните граници на едно мъртво патриархално поколение. Извинявам се. Не съм човек със съвременни разбирания. Признавам, че не трябваше да се намесвам в личен въпрос между двама зрели хора. Ако това може да те утеши до известна степен, знам, че Мария споделя чувствата ти. Затова я накарах да напусне Съмърлон тогава. Станеше ли твоя любовница или съпруга… Нещата щяха да се усложнят.

— Нали ми каза, че е сгодена за друг.

— Да. И скоро след това тя се омъжи за него. Въпреки времето, което бе изминало оттогава, вестта сякаш удари Джек в стомаха.

— Но — продължи Розевич, — бракът й не е сполучлив. Мария и съпругът и официално живеят съвместно, но това е само една формалност. Не спят заедно. Тя ми каза, че не са го правили отдавна. Той е богат и влиятелен човек. И също като Мария и мен — ревностен католик. Независимо от това мисля, че бракът им би могъл да бъде анулиран. Всъщност гарантирам това. Джек се вцепени. За пръв път му предлагаха такава сделка.

— За какво точно намекваш, мистър Розевич?

— По-добре да не го казвам на глас. Би било твърде грубо, а аз съм изискан човек. Ще ти кажа само, че можем взаимно да си помогнем. Ти си самотен. Само за няколко години изстрада поредица от трагични загуби. Не е ли време да се ожениш пак? За жена, която силно обичаш? Би било толкова лесно…

Джек дори не си направи труда да затвори вратата след себе си.

31.

През следващите няколко дни не разговаряха за ръкописа. Макар че бе ядосан от опита на Розевич да го подкупи с най-деликатното изкушение, Джек почувства, че съпротивата му отслабна. В края на краищата не бе загубил Мария. Непрекъснато мислеше за нея. И сега, когато беше най-уязвим и най-много се нуждаеше от нея, тя се бе появила като изчезнало съкровище — още по-ценно поради факта, че е било откраднато.

Отчаяно и повече от всякога се нуждаеше от нея. Загубата на Йосиф, Леа и малката Сима бяха засилили скръбта му по Кейтлин и Сиобан до такава степен, че Джек се страхуваше да не полудее. Нямаше дом и близък човек, нито чувство за пространство и време. Онова, което му предлагаше Щефан Розевич, беше да заживее отново.

Джек знаеше, че за да се възползва от тази възможност, трябва само да каже на Розевич къде е писмото на Исус. Ако тримата, които бе обичал, не бяха загинали заради ръкописа, щеше да изпълни желанието му начаса. В края на краищата документът беше негов и той щеше да реши какво да прави с него. Ала нямаше намерение да го дава на сводник.

И все пак изкушението беше голямо. Какво би могъл да направи сам с ръкописа? Едва ли би го задържал за себе си. Розевич беше педантичен колекционер. Несъмнено щеше да очаква своя дял от откритието. Джек подозираше, че наистина иска да основе института, за който му каза. Щеше да носи неговото име, да го направи известен и да му осигури безсмъртие. Какво лошо имаше в това, при условие че ръкописът станеше достъпен за учените от цял свят?

Джек се притесняваше и за нещо друго, което не спомена пред Розевич. Не помнеше какво бе казал под въздействието на опиатите, които Белов му бе дал. Смътно си спомняше, че разказа за ръкописа и автора му. Но дали бе споменал какво е направил с писмото? Ако го бе сторил, животът на един друг човек беше в опасност и можеше да бъде спасен само ако Джек разкажеше всичко на Розевич. Но дори и тогава може би щеше да бъде късно.

На следващия ден след разговора разрешиха на Джек да излезе. Хенрик го заведе на кратка разходка в парк Монсо. Коледното настроение се четеше по веселите лица на децата. Къщите, чиито прозорци гледаха към парка, бяха многоетажни като тази на Розевич и украсени с изящни балкони. Всичко беше подредено и добре поддържано. Джек наблюдаваше лицата на децата. Те бяха толкова спокойни и се държаха така добре, че не можеше да си ги представи да тичат или да дърпат косите на другите. Вървяха и говореха като възрастни. Джек знаеше, че един ден ще пораснат и елегантни и недосегаеми ще живеят в апартаменти, пълни със стъкло, обградени със семейни фотографии в сребърни рамки. Всяка година щяха да обсъждат наградите „Гонкур“, три пъти годишно щяха да ходят на галапредставленията в Операта и веднъж седмично щяха да вечерят в „Льо Вефур“ с малка подбрана компания. Не им завиждаше за строго подредения живот. В сърцето на всеки от тях щеше да се таи някакво нещастие, наложено от стерилността в обноските.

Непрекъснато мислеше за Сима, която се въртеше като шарена топка в зоологическата градина в последните часове от живота си. Друг път си представяше Сиобан, която тича към смъртта.

Хенрик го държеше под око. Сигурно имаше указания да внимава да не избяга. Но Джек знаеше, че това е безсмислено. Дори да намереше полицай, какво би постигнал? Доктор Ганашо несъмнено щеше да обясни изключително хитро, че пациентът му е в деликатно душевно състояние.

Същият ден слезе на вечеря и видя, че Розевич не е сам. Полякът седеше в малкото преддверие, където обичаше да пие аперитива си преди вечеря, до един човек, облечен в яркочервените одежди на кардинал.

— Влез, Джек. Ела да те запозная с един скъп мой приятел. Кардинал Леон Чечановски. Е, Леон не беше кардинал, когато се запознахме. Нали така, Леон?

Кардиналът се засмя. Това очевидно беше стара шега между двамата.

— Не бях дори свещеник.

— Леон, това е Джек Гулд. Трябва да се държиш внимателно с него, защото беше много болен.

Чечановски пристъпи напред и протегна ръка. Той беше нисък, пълничък човек и съвсем не приличаше на кардинал. Не беше подходящ и за приятел на Розевич, ако се съдеше по външния му вид.

— Чувал съм много за вас, докторе. Съжалявам, че сте боледували.

— Вече се чувствам по-добре, благодаря. Мистър Розевич полага големи грижи за мен.

— Отлично. Не можеше да попаднете в по-добри ръце. Но трябва да внимавате. Домакинът ви е опасен човек.

— Вече знам това — отговори Джек и се зачуди в какъв ли словесен двубой бе въвлечен.

— Не, сигурен съм, че не знаете. Щефан е шарлатанин. Той има неизброими пороци, пък и други, за които не знам. Съдбата нанася жестоки удари. Ролите ни се размениха. Когато бяхме млади, нему беше предопределено да стане кардинал, а аз учен. Щефан би изглеждал много изискано в яркочервено, не мислите ли? Докато аз…

Той потупа корема си.

— Никога не съм украсявал служебното си положение, както се полага.

Розевич сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Не си справедлив към себе си, Леон. Сетне погледна Джек и обясни:

— Леон е прекарал много години в комунистическите затвори. Той беше един от онези, които крепяха църквата в тежките времена.

Кардиналът се усмихна. Като че ли му стана неудобно.

— Е, Щефан малко преувеличава. Нещата не бяха толкова зле. Но и сега не са се подобрили кой знае колко. Свободата не винаги е благословия за църквата. Понякога вярата вирее по-добре, когато е забранявана.

— Но сега поне имате възможност свободно да изповядвате религията си.

— Онези, които желаят — да. Но църквата в Полша днес не е толкова силна, колкото беше по време на комунизма. Тогава бяхме в опозиция. Сега сме официална държавна институция и започваме да губим влияние.

В този миг влезе мисис Негъл, за да съобщи, че вечерята е готова. Разговорът продължи и докато се хранеха. Джек започна да харесва кардинала. Леон беше енергичен, чистосърдечен и скромен човек, който се отнасяше сериозно към религиозния си обет. От две-три забележки стана ясно, че е страдал много, но не говореше за миналото си, нито приемаше позата на мъченик. Често се смееше и знаеше много вицове — някои доста солени.

Ястията бяха забележително вкусни. Мисис Негъл се бе почувствала в свои води в Париж. С малкото думи, които знаеше на френски, и с вродения си нюх към избора на продуктите тя неуморно обикаляше магазините и пазарите с тлъста сума пари в джоба. Резултатът беше едно истинско вълшебство, което би направило чест и на най-изисканите парижки ресторанти. Нищо чудно, че Розевич я пазеше само за себе си.

С помощта на храната, необикновените вина и остроумието на кардинала вечерята премина сърдечно. Джек хапна малко, но достатъчно и си позволи чаша вино. После възрастните мъже пиха портвайн от 1871 и Джек отказа да го опита с голямо нежелание.

Взеха чашите и бутилката и отидоха в кабинета на домакина. Огънят в камината и светлината на лампите създаваха приятна и загадъчна атмосфера. Навън се бе появил вятър. Блъскаше от време на време по прозорците, сетне отминаваше да търси нещо по-солидно. В стаята имаше три кожени кресла — изтъркани, но добре излъскани. Настаниха се. Чечановски сложи чашата на масичката до себе си и се обърна към Джек.

— Вашата компания ми е много приятна, доктор Гулд. Или може би е време да ви наричам Джек. Вечерта беше прекрасна, нали? Надявам се, че няма да е последната. Хората употребяват тези думи толкова често, че те почти са загубили смисъла си. Но аз ги казвам сериозно. Кога се връщате в Израел?

Джек погледна Розевич, но не получи помощ.

— Не знам. Може би веднага щом Ганашо каже, че съм напълно здрав. Щефан има по-ясна представа от мен.

— Струвате ми се достатъчно здрав. Не позволявайте на френските лекари да ви глезят, Джек. Те са много придирчиви. Приемат прекалено сериозно живота и черните си дробове. Трябва да заминете веднага щом се почувствате добре. Не си ли съгласен, Щефан?

— Напълно. Парижкият климат не е здравословен през зимата. Ако бях на мястото на доктор Гулд, щях да отида в Израел на слънце. Няколко седмици на плажа ще му се отразят много по-добре, отколкото Ганашо и неговите хапчета и тинктури.

Кардиналът отпи глътка от щедро напълнената чаша.

— Божествено е, Щефан. Не съм пил такъв портвайн от… ами, откакто ти идвах на гости последния път.

— Пазя го за специални случаи, Леон. Това е последната бутилка от 1871.

— Не се притеснявай. Знам откъде можеш да намериш още. Ще говоря с папския нунций още утре.

Чечановски се обърна и впери поглед в Джек. Изведнъж стана сериозен. Предишното веселие изчезна от гласа му.

— Джек, тревожа се за нещо. Дано да не помислите, че се бъркам в работите ви, но Щефан ми разказа за трагедията в Москва и как самият вие сте били на косъм от смъртта. Натъжавам се, като чуя такива неща. Когато Студената война свърши, надявах се, че най-после ще има мир и спокойствие. Но в Европа отново се води война и е твърде вероятно да последват и други.

Той млъкна. Джек се зачуди накъде бие.

— Щефан ми разказа и за ръкописа. Ще бъда напълно откровен. Знам, че няма да възразите. От една страна ми се иска да не бяхте открили ръкописа, който Щефан така усилено търси. Писмото с почерка на Исус. Много по-добре щеше да бъде за всички нас, ако то бе останало скрито. Но явно Божията воля е била друга. Същевременно сърцето ми трепти от вълнение. Като си помисля, че сте докосвали пергамента, който Исус е държал, и че сега имаме словото на Спасителя, написано от собствената му ръка, направо онемявам. Но трябва да призная, че изпитвам и страх. Поради няколко причини. Най-вече от това, дали ръкописът не е фалшификат, достоен за презрение опит да се постави в неудобно положение църквата, нещо, изфабрикувано по време на сталинизма. Преди всичко държа да знам това. Вие сте видели ръкописа. Прочели сте го. Не се и съмнявам, че Йосиф Шаранский го е изследвал, за да докаже автентичността му. Затова, моля ви, кажете какво е вашето мнение. Фалшификат ли е? Джек пое дълбоко въздух. Беше много уморен. Храната и приятните събеседници бяха приспали бдителността му. Чечановски успя да спечели доверието му. Повече не можеше да лъже.

— Не — съвсем тихо отговори той.

Другите двама не казаха нищо. Джек повтори думата — този път по-силно.

— Не. Беше автентичен. Йосиф и аз бяхме единодушни по въпроса. Може и да сме сгрешили, разбира се. Времето ще каже. Но аз с готовност бих се заклел, че писмото е автентично. Кардиналът затвори очи. Сякаш започна да се моли. Джек забеляза, че Розевич се усмихва. Оказал се бе прав. Е и какво от това?

Мълчанието продължи дълго. Чечановски остана дълбоко вглъбен в мислите или молитвите си. Когато отвори очи, погледът му беше неясен. Макар че се обърна към Джек, той говореше така, сякаш беше сам в стаята.

— Аз съм вярващ, доктор Гулд, въпреки че понякога не съм сигурен в какво точно вярвам. Разбирате ли ме? Вие сте атеист и вероятно това ви звучи безсмислено. Когато бях млад, вярвах в Бога — традиционна, дори банална вяра, но достатъчна, за да понеса себеотрицанието, към което се стремях. Не знам защо. Младите са толкова странни същества, остават загадка за самите себе си, дори когато остареят. Но с течение на времето един такъв живот става все по-труден. Не толкова защото плътта е слаба, но защото духът е сложен и умът е склонен да блуждае. Така достигаме до други убеждения и представи. Тогава вярвах в толкова много неща — в моята страна, в мира, в пречистването чрез война, в справедливостта, в наказанието и в нещо, наречено човечество. Тъй като бях християнин, знаех, че един ден ще трябва да повярвам в Исус. Не да вкуся от него по време на литургия и не да ме разпънат на кръст до него в изблик на някакво младежко отрицание. Не, аз трябваше да го погълна. Знаех, че има още неща, но беше трудно да ги намеря. Вярвах във всичко, което ми попаднеше — в светците, в тайното причастие, в Дева Мария, във вечния живот, във всичко, което отлагаше деня на Страшния съд. Плаша ли ви?

Джек не отговори. Огънят в камината продължаваше да гори. Навън вятърът бушуваше из градината и по покрива.

— Накрая пристигнах там. Не знам как, не мога да ви заведа. Нямам карта за такова пътешествие. Вероятно всеки трябва сам да намери пътя. И Той беше там и ме чакаше. Съвсем сам. Самотата му ме потресе. Нищо не можеше да запълни пустотата, в която живееше. Нито църквата, нито молитвите и химните. Всеки трябва да се яви сам пред него — очи в очи.

Леон млъкна. Въпреки недоверието, което изпитваше, Джек се измъчваше от мисълта за онази космическа самота. Тя докосна нещо у него. Разкъса краищата на раната, която мислеше за заздравяла.

— И сега — продължи Чечановски — вие ми поднасяте това. Сякаш ми доведохте самия Исус. Не мога да ви опиша колко ми е трудно и как мисълта за това ме уязвява.

Той погледна Джек.

— Знаете ли, че ще нараните чувствата на много хора, ако публикувате това писмо?

Джек кимна.

— Това ли е желанието ви? Джек поклати глава.

— Тогава защо сте решили да го направите?

— Защото това е истината — заеквайки отговори Джек. Ако действително е така, както изглежда, никой няма право отново да скрива ръкописа или да го цензурира. Това би било повторно разпъване на кръст. Църквата трябва да остави хората сами да изтълкуват посланието. То несъмнено ще разколебае вярата на мнозина. Но тъкмо вие знаете по-добре от всички останали, че вярата не умира така лесно. Що за вяра е тази, която не може да се изправи пред предизвикателството на истината?

Чечановски не отговори веднага. Джек не можеше да разгадае мислите му, нито какви доводи се въртят в главата му. Въпреки чувството си за хумор, кардиналът беше сериозен човек.

Леон кимна. Джек забеляза, че изневиделица в ръката му се бе появила броеница и той бавно прехвърля зърната с късите си непохватни пръсти.

— Да — каза кардиналът, — имате право. Що за вяра е това? Този век беше труден за църквата, но аз не смятам, че мракобесието от миналото би разрешило проблемите ни. Вече нямаме право да пазим в тайна словото на Спасителя, нито да крием тялото му от онези, които го търсят. Имате право да бъдете предпазлив. Съществуват лоши хора, които биха взели ръкописа от алчност или за да го използват за политически цели. Някои от тях вече участват в играта. Ще се появят и други. Ръкописът трябва да бъде спасен и предаден в сигурни ръце. Лично аз ви гарантирам, че ако го дадете на мен, ще използвам цялата си власт, за да го опазя. Ще позволя неограничен достъп на учените до него и ще го публикувам в пресата. И когато дойде подходящият момент, писмото ще бъде издадено под моето покровителство.

Той изведнъж се усмихна и добави:

— С парите на Щефан, разбира се.

Спря да говори и погледна Джек. Пръстите му бяха неподвижни. Навън вятърът утихна.

— Е, Джек, какво е решението ви? Какво ще кажете?

Умората и отчаянието тежаха на плещите на Джек. Пред него седеше човек, който предлагаше да смъкне това бреме и да му осигури спокойствие.

— Ние разменихме ръкописите — каза той. — Аз трябваше да взема един обикновен ръкопис — онзи, който Щефан държи в кутията на бюрото си. Писмото на Исус замина за Израел предишния ден. С един приятел на Йосиф на име Исак Берчик. Той ще го съхранява, докато се свържа с него.

32.

Странно, но на Джек не му мина през ум, че е затворник в дома на Розевич. Спасяването му в Москва, заболяването и сравнително познатата обстановка в Париж го бяха накарали да мисли, че му е гост. Разбира се, очакваше известна съпротива, ако се опиташе да замине, без да е казал къде е ръкописът. Но след като взе решение да каже на кардинал Чечановски за Берчик, вече не изпитваше опасения. Затова остана крайно изненадан, когато на следващата сутрин след закуска реши да се поразходи сам и пътят му бе препречен от намръщения Хенрик. Едва тогава разбра, че е затворник.

Претърси набързо стаята. Уви! Тесните прозорци бяха здраво залостени, а на стъклата имаше алармена система. Зад голямото огледало с позлатена рамка намери камера, която несъмнено бе свързана някъде долу с монитор. Сети се, че никога не се бе опитвал да отвори сам вратата на стаята. В малкия апартамент за гости имаше всичко, от което се нуждаеше. Винаги го придружаваха Хенрик или мисис Негъл. Натисна дръжката на вратата и установи, че е заключена.

Подозренията му към Розевич, които предишната нощ бяха приспани от вкусната храна и сърдечната атмосфера, отново се съживиха. Макар че не му беше приятно да се съмнява и в Чечановски, обзе го ужасяваш страх, че бе предал невинния Берчик в безскрупулни, дори изцапани с кръв ръце.

Вечерта, след като безуспешно бе търсил начин да излезе от къщата, Джек се обърна към Розевич.

— Защо съм затворник в тази къща?

Щефан, който в същия миг поднасяше хапка пресни трюфели към устата си, вдигна учудено вежди. После изяде деликатеса, като дъвчеше бавно и се наслаждаваше на вкуса.

— Затворник ли? — възкликна той, сякаш думата му попречи да оцени достойнствата на трюфелите. — Какво те кара да мислиш така?

— Попречиха ми да изляза сам тази сутрин. Хенрик ме спря. Вратата и прозорците в стаята ми са здраво залостени. Има камера, която следи всяко мое движение. В банята също. Мисля, че ми дължиш обяснение. Розевич поднесе още една малка хапка трюфели към устата си. Отново се забави, преди да отговори.

— Разбирам безпокойството ти, Джек. Много ти се струпа. Ганашо ми каза, че няма да се съвземеш бързо. Физически си почти добре, но душевното ти възстановяване ще продължи дълго. По един или друг начин психиката ти ще остане увредена. Не очаквай друго. Ганашо ме предупреди, че времето, което си прекарал в Главно управление на милицията, и разпитите в клиниката за психично болни може да се окажат по-травматични, отколкото предполагаш. Заложниците, особено когато са били подложени на грубо отношение или на мъчения, обикновено изживяват някакъв катарзис при освобождаването им. За съжаление необичайните обстоятелства на твоето затворничество и бягство затрудняват лечението. Ганашо направи каквото можа. Не го пренебрегвай с лека ръка. Учил е хомеопатия и изнася лекции в Сорбоната. Но да се върнем на въпроса за затворничеството ти тук. Извинявай за заключената врата. Това няма да се повтори. Свободен си да се разхождаш из къщата. Ако Хенрик още веднъж ти попречи или се отнесе грубо с теб, кажи ми. Обещавам, че вече няма да се държи така. Вратата ти беше заключена, за да си в безопасност, докато беше болен. И камерата, и алармената система са за това. Но не за да държат теб вътре, а за да те предпазват от онези вън.

— Но кои са те, за Бога? Това е Париж, а не Москва.

— Няма значение. Спомняш си, че имах най-различни мерки за сигурност в Съмърлон. Тази къща е охранявана не по-зле. Преди всичко заради колекцията ми. Вероятно ще се успокоиш, като научиш, че тя остана непокътната при пожара. Имам и други ценности, които биха възнаградили усилията на някой крадец. Но най-големият ми проблем си ти, драги Джек. Не смятай, че след като си избягал в Париж, си в безопасност. Мисля, че трябва да знаеш малко повече за жената, която заповяда да те затворят на улица „Матроская“. Казва се Ирина Косенкова, една от най-влиятелните жени в историята на Съветския съюз след Александра Колонтай. Ала няма да видиш името й в печата и официалните документи. Допреди няколко години тя оглавяваше малка организация в тайните служби, независима от държавния апарат. Косенкова даваше отчет само на Президиума на Върховния съвет или поточно лично на президента. Задачата и беше да осигури на държавния глава лична разузнавателна служба, необвързана с КГБ и ГРУ. Комитетът, разбира се, знаеше, че Косенкова е една от малцината недосегаеми в страната. Една-единствена нейна дума беше достатъчна, за да уволнят и най-високопоставения служител в КГБ. Дори да го сполети нещо по-лошо.

— Откъде знаеш всичко това?

Розевич сви рамене. Беше изял трюфелите. Джек не бе докоснал деликатесите. Острият им, изпълнен с ухание на есен мирис се разнасяше из стаята като тамян.

— Сигурно вече си се досетил, че човек с моето положение, поляк с много пари и връзки във финансовия свят, от време на време има вземане-даване с чуждестранните разузнавателни служби. Вършил съм много услуги на западните агенти и те ми помагат с информация и експертно мнение. Това е.

Той млъкна и погледна чинията на Джек.

— Не обичаш ли трюфели?

Джек поклати глава. Не беше гладен, пък и никога не бе имал нито парите, нито възможността да придобие вкус към такива деликатеси.

— Ще ми позволиш ли тогава? Има ги толкова кратко време.

Розевич сложи чинията на Джек върху своята. Изяде мълчаливо и неговите трюфели, сетне отново насочи вниманието си към госта.

— Косенкова оцеля през преходния период. Тя усети какво предстои още преди най-умните глави в КГБ. Някои казват, че взела участие в изработването на сценария, когато разбрала накъде духа вятърът и какво ще стане, ако не се извършат коренни промени. Била близка с Горбачов и се говори, че дори е една от организаторите на опита за преврат, действайки на негова страна, за да се отърве от хардлайнерите. Ала най-важното е, че се е оправила в ситуацията. И не само това. Успяла да запази организацията си непокътната. Разузнавачите са имунизирани срещу промените. Това е нещо, което би трябвало да си научил от историята. Новите режими не могат да си позволят да се лишат от уменията и знанията на старите кадри. Някои, естествено, трябва да бъдат изправени до стената. Сред тях има престъпници, убийци, инквизитори, хора, чието публично разобличаване се използва като символ на промяната. Или по-скоро служи за прикритие. Начин да се потули истината. Което, разбира се, означава, че нищо не се е променило. Колкото до другите, масата безлики мислещи хора, които съсредоточават усилията да трупат информация и досиета на опозиционерите в страната и на враговете извън нея, тях никой не ги закача. Те са твърде опасни. А Ирина Косенкова е безценна.

Той млъкна. От стените ги гледаха портрети на мъже с остри черти и на апатични жени.

— Сега тя има власт повече от всякога — продължи Розевич. — Единствените й врагове са призраците — Дзержински, Язов, Берия, ОГПУ, ГПУ и КГБ. Всички те са мъртви. Остана само тя. Но те уверявам, Джек, без нея в Русия ще настъпи хаос. Анархия, вероятно гражданска война. Съвсем не преувеличавам. Тя и нейната организация са единствената преграда между Русия и катастрофата. Но е твърде вероятно това да не й е достатъчно. Ирина Косенкова има власт, но само в една държава, която е неизлечимо болна. Силата и се подкопава от немощта на системата, на която тя служи. Ала друга система няма. Разруши ли се, и Косенкова ще загине заедно с нея. Ето защо тя отчаяно се стреми към влияние — независимо къде и над кого. В Русия може да прави каквото иска, но това няма смисъл, след като играе със счупени играчки. За да притежава властта, която желае, Косенкова трябва да има помощ отвън. И сега мисли, че я е намерила. И че ти и аз сме я измъкнали от ръцете й.

— За ръкописа ли става дума? Но за какво би и послужил?

— Колко си наивен, Джек! Ръкописът може да бъде всичко за една такава жена. Помисли само каква власт би й дал над църквата в Русия. Религията, към която напоследък започнаха да се обръщат много хора. И какво би направила с ръкописа, за да има влияние и другаде — във Ватикана например или над американската протестантска църква. Само мога да предполагам какви са плановете й и как възнамерява да използва твоя ръкопис за финансови или политически цели. Сигурен съм в едно — той ще й осигури преимуществото, към което така отчаяно се стреми. Не й трябва нищо повече.

— Но… Аз все още не разбирам…

— Защо те преследва ли? Драги мой, тя вече знае, че аз съм откраднал ръкописа и че съм ти помогнал да избягаш. Следователно аз съм главната й мишена. Но Косенкова не смее да ми нанесе удар, защото не знае къде е ръкописът. Вероятно предполага, че е у мен, но й е ясно, че не съм такъв глупак, за да го държа тук. От друга страна, сигурен съм, че не подозира за размяната. Освен ако…

Розевич погледна Джек.

— Ти не си и казал под въздействието на опиатите, които Белов ти е дал.

— Съжалявам. Не мога да ти помогна. Честна дума, не си спомням какво съм говорил.

— Няма значение.

— Но ако Косенкова се добере до ръкописа…

— Тогава ще се наложи да го взема от нея. И в двата случая твоят живот е в опасност. Ако още не знае за размяната, но има основания да се съмнява в това, Косенкова се нуждае от теб, за да и кажеш къде да го намери. Докопа ли се до него, ти вече ставаш излишен, защото знаеш твърде много. Ето защо Косенкова заповяда на Павличко да се отърве от теб. Ръкописът не и трябва, ако целият свят знае съдържанието му. Разбираш ли? Косенкова ще пуска по малко информация от време на време. Тук ще насади съмнение, там ще всее смут и ще обедини църковните водачи около себе си — хора, които ще бъдат готови на всичко само за да видят ръкописа, да го скрият или унищожат. Тъкмо затова ни е нужен Чечановски. Повярвай ми, излезеш ли оттук сам, животът ти няма да струва пукнат грош. За Ирина Косенкова ти си заплаха, която трябва да бъде премахната. А за мен си ценна придобивка. Можеш да помогнеш за установяването на автентичността на писмото и да го представиш на света. Ще има институт, Джек, вече ти обещах. И ти ще бъдеш негов директор. Имаш думата ми. Щом нещата стигнат до този етап, играта ще загуби смисъл за Косенкова и тя ще се откаже. Какво би спечелила, ако преследва ръкописа или теб? Ще започне да търси други начини за влияние. Виж какво, Джек, да стоиш при мен и да ми сътрудничиш е единствената ти надежда за дълъг и творчески живот.

Възрастният мъж се усмихна и безшумно остави вилицата си в бялата чиния.

33.

Повечето дни ходеше на разходка. Хенрик го следваше по петите и не го изпускаше от поглед. Джек знаеше, че е въоръжен и подозираше, че не е сам. Розевич не би се скъпил за нещо толкова важно като опазването на живота на Джек. Без видния доктор Гулд и доказаните му връзки с Йосиф Шаранский трудно щеше да обясни как писмото на Исус е попаднало у него. Джек се досещаше какви са намеренията на Щефан. Когато се разбереше, че ръкописът отново се е появил, руснаците вероятно щяха да отправят официално възражение. Дотогава Розевич и Чечановски щяха да са готови с института — поне със сградата и основния персонал. Щеше да има зала за пресконференции, завеждащ отдела за връзките с обществеността и компютър за подготовка на информацията. Джек беше готов да се обзаложи, че институтът ще се намира в Полша. Розевич щеше да е намерил начин да докаже произхода на пергамента, без да се обвързва с определен град или библиотека. На ръкописа щеше да бъде приписан полски произход, а еврейски — само отчасти, за да предизвика доверие и съчувствие заради Холокоста, но в никакъв случай германски или руски. Ватиканът щеше да се споразумее с полското правителство — собствеността вероятно щеше да бъде обща, а църквата — активен партньор. Та нали папата беше поляк. Джек беше почти сигурен, че Чечановски вече води преговори с приемника на Волнухин. Щяха да поискат всичко — да дадат необходимия контекст на ръкописа, да създадат непристъпно ядро от учени в института и да избегнат риска от съществуването на други такива ценни документи.

Но какво би станало, ако руснаците, предвождани от Косенкова, първи заловяха Берчик? Розевич не каза нищо повече за приятеля и куриера на Йосиф. Пък и Джек не беше убеден, че ще му съобщи истината, особено ако нещата тръгнеха на зле. Зачуди се какво ли ще предприеме Розевич, ако Косенкова го изпревари. А и докъде се простираше властта му? Изненадал бе руснаците, но не можеше да очаква, че пак ще го направи, защото те може би вече взимаха допълнителни мерки за сигурност. Ала Щефан бе казал, че ще се наложи да вземе документа от Косенкова. Джек беше сигурен, че Розевич не отправяше напразни заплахи.

Чудеше се какво да прави. Необходимо му беше да се занимава с нещо. Лечението на Ганашо бе извършило чудеса, но както самият той беше казал на Джек, имаше неща, които само времето можеше да излекува. „Времето — добави той — и заниманията. Не бива да мързелуваш и да разсъждаваш прекалено много. Съветвам те да тръгнеш на работа, колкото е възможно по-скоро.“

Джек повдигна този въпрос пред Розевич, който изрази съчувствие, но каза, че предпочита Джек да остане при него, докато институтът започне да работи.

— Това означава ли, че си намерил Берчик?

— Още не.

— Но аз ти казах адреса в Тел Авив, където трябваше да отиде, отделът за имигрантите.

— Не можем да го намерим. Но аз съм сигурен, че нито той, нито ръкописът са успели да напуснат страната. Джек се разтревожи. Въпреки очевидната си неустойчивост, Берчик бе разбрал важността на мисията, която бе поел, макар да не знаеше какъв точно документ ще пренесе. Джек беше убеден, че с писателя се е случило нещо.

— Моля те, направи каквото можеш. Той беше само един куриер, нищо повече. Не знаеше нищо за ръкописа. Уверявам те.

— Имаш думата ми. Ще направим каквото можем.

— Но през това време аз не мога да седя тук и да чакам, като убивам времето си с криминални романи и телевизия.

— Не ти ли харесва френската телевизия?

— Разбирам съвсем малко френски. Виж какво, Щефан, трябва да се занимавам с нещо сериозно. И Ганашо каза така. Библиотеката ти е непокътната. Там сигурно има много работа.

Розевич се замисли.

— Да, Ганашо разговаря и с мен. Каза, че състоянието ти много се е подобрило. Е, имаш право. Библиотеката е тук, но мисля, че би било загуба на време, ако съставяш каталози или нещо подобно. По-добре да започнеш изследванията по автентичността на ръкописа. Съгласен ли си? Много неща могат да се свършат и без оригинала. Имам пълен комплект фотокопия, правени от германците. Ти имаш препис. Мога да те снабдя с всички фотокопия на ръкописите в Кумран, в Наг Хамади и в Кайро и с микрофилмите. Имам справочници, речници, библии и апокрифни текстове. Ако се нуждаеш от нещо друго, кажи ми. Разполагам и със списъците на еврейските ръкописи, изготвени от СС. Ще можеш да разбереш откъде е дошъл ръкописът, как се е озовал в Полша и евентуално къде е сега. В състояние ли си да направиш всичко това?

Джек кимна. Розевич отново го използваше, точно както бе възнамерявал от самото начало. Но какво значение имаше, след като предоставяше възможност на Джек да върши онова, което наистина искаше, независимо от обстоятелствата?

Работеше следобед. Разходките в парк Монсо продължиха — сутрин и следобед, по препоръка на Ганашо. Джек и телохранителят му станаха позната гледка. Джек запомни лицата на редовните посетители — възрастни вдовици в кожени палта, бавачки с бебешки колички, които се стараеха да изглеждат колкото може по-елегантни, спортуващи за здраве ученици. Джек обичаше да ходи в парка точно преди три часа и да наблюдава децата. Те тичаха, крещяха и се гонеха по алеите, а учителите, които ги бяха извели навън, бъбреха, без да им обръщат внимание. Веднъж, докато ги гледаше как играят, Джек се разплака.

Останалото време прекарваше в библиотеката на домакина си. Текстът на ръкописа се превърна в смисъл на живота му. С всеки ден се чувстваше все по-близо до историческата личност Исус — истинския, забравения, митологизирания, обезличения подстрекател, чието изображение нямаше да пасне в никоя съвременна църква или синагога. Докато четеше другите текстове, съпоставяше, установяваше сходства и правеше аналогии с променящия се контекст на синоптичните евангелия и с допълнителните библейски материали, като евангелията на Тома и Петър. Джек имаше чувството, че вдъхва въздухът на древна Палестина. Той ухаеше на прах, на тамян, на римляни, на Бог, на пророчества и на наближаващия край на света. Но преди всичко миришеше на кръв — кръвта на принесените в жертва гълъби, които с прерязани гърла се сипеха като дъжд върху олтара. Кръвта на робите, които жестокият господар налагаше с камшик. Кръвта на бунтовниците, разпънати на брулени от вятъра кръстове.

Следобед Джек изучаваше колекцията от германски материали. Розевич бе събрал огромен брой документи.

През втората седмица полякът замина някъде за три дни. Не каза къде отива. По време на отсъствието му мерките за безопасност се засилиха. На всеки етаж бяха поставени телохранители. Хенрик стоеше пред вратата на библиотеката, когато Джек работеше там. Заваля сняг. Розевич се върна и се заключи за няколко часа в кабинета си. Същата вечер дойдоха двама официално облечени мъже, които незабавно бяха поканени в кабинета му. Останаха там дълго след полунощ. На следващата сутрин, на връщане от разходката, Джек видя Волво-760, паркирано пред къщата. В колата имаше трима мъже, сред които посетителите от предишната нощ. Два скъпи цивилни костюма и една военна униформа с висок ранг и с неясна националност. Всички бяха европейци, или поне така му се стори. Розевич не се появи на обяд.

Нещо не беше наред с германските документи. Джек разбираше от библиотекознание и каталози. Някой ги бе преглеждал старателно и бе махнал всички папки, започващи с определена конфигурация от букви. Трябваше да има сведения за всички големи градове в Източна Европа, където имаше главни квартири на СС. Но липсваше информация за Хърватско.

— Време е за нашата разходка, докторе. Хенрик изневиделица се бе появил до бюрото на Джек.

— Какво правиш тук, Хенрик?

Обикновено не разрешаваха на телохранителя да влиза в библиотеката. Щефан напомняше на Джек, че е време да се раздвижи.

— Мистър Розевич ми каза да се грижа за вас днес. Той е много зает. Има посетители.

Хенрик погледна часовника си и добави:

— Мисля, че трябва да тръгваме, инак ще се мръкне, преди да се върнем. Розевич им забраняваше да излизат по тъмно. Беше се оградил с най-различни системи за наблюдение и охрана. Предпочел бе да живее по този начин в центъра на Париж, а не в провинцията, където двамата с Джек можеха да се скрият, докато отминеше бурята. Розевич живееше в разкош в Съмърлон, а и къщата в Париж беше в един от най-хубавите квартали. Какъв бе смисълът от богатството му, след като не можеше да го консумира открито? Защо му трябваше власт, когато се криеше в сенките и непрекъснато се страхуваше от врагове? В лицето на Хенрик Розевич имаше най-доброто — абсолютна преданост, съчетана със съвършени способности.

Денят преваляше. Джек се поколеба дали да не се откаже от разходката, но бе свикнал с нея и имаше нужда от раздвижване, защото се беше схванал от дългото седене зад бюрото.

— Ей сега ще се облека — отговори той. Щефан му бе подарил дебело сиво палто.

— Ще вървим бързо и ще се върнем в обичайния час. Искаш ли да потичаме?

— Бързо се възстановявате, докторе. Не мислех, че ще се оправите, когато ви видях в хотела. Откровено казано, смятах, че е свършено с вас. Мистър Розевич разказа ли ви за онази жена Косенкова?

Джек кимна.

— Тя не оставя нищо недовършено. Не забравяйте това. Вървете близо до мен. Джек облече палтото, сложи си шал и ръкавици и излязоха. Паркът представляваше истинско вълшебство от скреж. По дърветата блестяха тънки ледени висулки. Алеите бяха изчистени, но тревата бе покрита с дебел сняг. Джек усети как студеният въздух прониква в белите му дробове и премахва стипчивия прах на Палестина и просмуканата с газ атмосфера на окупираната от нацистите Полша. Започна да тича.

Една жена седеше на пейката на около стотина метра пред тях. Носеше дълго черно палто с широки ревери, обшити с кожа, и малка самурена шапка. Наближиха и Джек почувства, че в нея има нещо познато. Разстоянието помежду им бързо намаляваше. Джек забави ход, твърдо убеден, че я познава и че тя го чака да мине.

— Хенрик — прошепна задъхан той, — коя е онази жена? Познаваш ли я?

Чу изтракването, когато Хенрик дръпна предпазителя на пистолета.

— Стой тук — заповяда телохранителят. Беше извадил оръжието от джоба си. В същия миг жената се обърна към тях. Джек усети, че кръвта се дръпна от лицето му. Изведнъж му се зави свят. Имаше чувството, че пада от голяма височина — от самото небе. Лицето на Мария го свари напълно неподготвен.

34.

— Всичко е наред, Хенрик. Прибери пистолета.

Джек продължи да върви. Тя го изчака да се приближи до нея и попита:

— Как си, Джек? Хенрик?

За някои жени може само да се каже: „Все същата красавица е“ или „Не е остаряла“, или „Сякаш я нямаше само няколко минути, а не цели години“, но всички тези думи бяха клишета, с които Мария Розевич не можеше да бъде описана. Джек не отричаше, че е все още красива. Хубостта й го възхити и го жегна в сърцето. Но не тя го порази най-силно, а неочакваната промяна, която бе оставила своя отпечатък върху чертите й толкова ясно, че Джек се поколеба дали не се е припознал. Мария беше тъжна. Веселието и жизнеността я бяха напуснали.

Той стоеше скован пред нея. Тя не се усмихваше. Държеше ръцете в джобовете си и придърпваше палтото пред себе си в неволен жест на самозащита. Дъхът й излизаше на облачета, които се разсейваха над главата й. Мария първа наруши мълчанието.

— Хенрик, искам да говоря с Джек. Карл е ей там, разхожда Паул.

Тя посочи към алеята, където един мъж в бежово палто водеше за ръката малко момче.

— Защо не влезете в къщата, мисис фон Фройдигер? — попита Хенрик.

Неочаквано произнесената фамилия потъна в гърдите на Джек и се сви там, сякаш търсеше начин да го нарани.

— Току-що пристигнахме. Знаех, че Джек е тук, баща ми каза, че мога да го намеря в парка с теб. А и Паул искаше да се повози на въртележката.

Хенрик изглеждаше объркан. Появата на Мария явно наруши установения ред.

— Мисля, че мястото тук не е подходящо. От гледна точка на безопасността.

— За Бога, Хенрик, няма да избягам с него. Само искам да поговорим насаме. Телохранителят се размърда неспокойно.

— Добре. Но трябва да се приберем, преди да се мръкне.

— Не се безпокой. Ще вървим пред теб. Ще тръгнем към къщата.

Хенрик намусен изпълни молбата й. Джек забеляза, че говори по радиопредавателя. Несъмнено даваше указания на колегите си.

— Как си, Джек? Още не си отговорил на въпроса ми.

— Как очакваш да бъда? Не мога… Той се опита да овладее чувствата си.

— Внезапната ти поява ме стъписа. Не предполагах…

— Че ще ме видиш отново ли? Да — въздъхна тя. — По едно време и аз мислех така. А ето че пак се разхождаме заедно. Макар че днес няма слънце. Смешен свят.

— Съвсем не е смешен. Мария, аз…

— Моля те, Джек, недей. Да не се обвиняваме взаимно. Виж какво, трябва да те представя на съпруга и детето си. Един момент.

Тя извика. Гласът й се разнесе из студения въздух. Мъжът с детето се обърна и махна с ръка. Мария извика отново и двамата тръгнаха към нея. Джек ги гледаше, безпомощен да спре приближаването им, като човек, който сънува кошмар и напразно се опитва да се събуди.

Момченцето пусна ръката на баща си и се втурна към Мария. Беше около тригодишно, абсолютно копие на майка си. Мария го бе издокарала в елегантно червено палтенце с големи черни копчета, червени кожени ботушки и скандинавска скиорска шапка с пискюл. Тя прегърна детето, завъртя го няколко пъти и го целуна. Момченцето се засмя, когато шапката му падна в снега. Мария го пусна, също се засмя и сложи шапката на главата му.

Бащата се приближи до тях. Мария мигновено стана сериозна и се обърна към Джек.

— Джек, това е Карл фон Фройдигер, моят съпруг. Карл, това е Джек Гулд. Джек протегна машинално ръка и отвърна на усмивката на германеца. Дрехите, обувките, прическата и обноските му говореха за човек, който не познава друго освен охолен живот. Карл беше по-висок от Джек, около петдесет и пет годишен, с атлетична фигура.

— Приятно ми е да се запознаем, доктор Гулд. Съпругата ми е разказвала много за вас. Какви добри приятели сте били в миналото. Акцентът беше немски, но съвсем лек и внасяше едва доловим нюанс в говора му.

— Не сме се виждали от години.

— Да, знам. Вече не бива да е така. Когато тъстът ми свърши с вас, трябва да ни дойдете на гости в Есен. Казаха ми, че сте боледували.

— Сега съм много по-добре, благодаря.

— Все пак се нуждаете от почивка, а Щефан сигурно не ви оставя на мира. Мария ще говори с него.

— А това е синът ми Паул — каза Мария. — Ела, миличко, и кажи здравей.

Детето се дърпаше срамежливо.

— Малко се стеснява, особено когато го карам да говори на английски, нали, любов моя?

Внезапно бащата се наведе и изръмжа на немски:

— Хайде, Паул, нали чу какво каза майка ти? Веднага отговори на господина!

Момченцето се сви и смутолеви някакъв поздрав. Джек погледна Мария. Тя беше видимо разстроена от ненужния укор. Джек протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Паул. Надявам се, че ще станем приятели.

Детето се усмихна смело, но грубостта на баща му едва не го бе разплакала. Джек очакваше, че Мария ще каже или ще направи нещо, за да го успокои, но тя гледаше безучастно. Явно не за пръв път ставаше свидетел на подобно отношение към сина й.

— Карл, защо не заведеш Паул на въртележката? Искам да побъбря с Джек. Имаме да си разказваме толкова много неща.

Фон Фройдигер се поколеба, сетне кимна.

— Радвам се, че се запознахме, докторе. Очаквам с нетърпение да ви видя отново. Кажете на Щефан, че сте поканен в Есен и да не ви задържа повече от необходимото.

После хвана сина си за ръка и тръгна към езерото. На отсрещната страна имаше въртележка с дилижанс, танк, пожарна и други колички, но момченцето се обръщаше да види майка си, сякаш се тревожеше, че тя не върви с тях. Мария се усмихна и му махна с ръка, после се обърна към телохранителя.

— Хенрик, би ли престанал да ни следваш по петите? Доктор Гулд и аз сме стари приятели. Искам да разговарям с него, без да се опасявам, че на две крачки зад мен върви придружител.

Хенрик се подчини без особено желание.

— Прекрасно дете — отбеляза Джек.

— Паул ли? Бях полудяла без него.

Мария се усмихна, но Джек видя, че съвсем не се шегува.

— Понякога, когато го гледам, си мисля за теб и как си изгубил дъщеря си. По-рано не знаех какво е, но сега…

Тя потрепери.

— Ако загубя сина си или ми го вземат, няма да го преживея.

— Но какво би могло да му се случи? Изглежда здрав. Сигурен съм, че го гледаш добре.

— Опитвам се, но баща му…

— Забелязах. Съжалявам.

— Не, аз би трябвало да съжалявам. Карл може да бъде такава свиня. Накара те да се почувстваш неудобно, като сгълча Паул. Понякога той… Ето, веднага започнах да говоря за семейните си неволи. Ти винаги си бил чудесен изповедник.

— Мислех, че съм нещо повече.

Мария се изчерви и известно време вървя, без да говори.

— Кога замина? — попита Джек. — Дори не се опита да се свържеш с мен.

— Баща ми залавяше писмата.

— Можеше да се обадиш по телефона.

— Нямах желание да разговаряме. И без това вече беше твърде късно. Бях се омъжила. Сватбата се състоя две седмици, след като напуснах Съмърлон. Баща ми настояваше.

— А ти? Какво беше твоето желание? Развълнувана, тя извърна поглед от него.

— Трябва да ме разбереш, Джек. Нямах друг избор. Наложи се да се омъжа за Карл.

— Защо? Бременна ли беше? Мария го погледна стъписана.

— Извинявай — измънка Джек. — Нямам право да ти задавам такъв въпрос.

— Отговорът е не. Паул е само на три години. Баща ми бе уредил брака още когато бях дванайсет годишна.

— Господи, Ирландия не е Саудитска Арабия.

Тя кимна. Той забеляза, че очите и са пълни със сълзи. Започна да прехвърча сняг.

— Ами ако аз те бях помолил да не се омъжваш за него, а за мен?

— Моля те, не ме разпитвай повече. Нищо не можех да направя. Карл е изключително властен. Дори баща ми не се осмелява да го ядосва. Това беше… брак по взаимна изгода. Поради политически причини. Не финансови. И съпругът, и баща ми са много богати хора, никой не се нуждае от парите на другия.

— Що за човек е Карл?

— Германски индустриалец. По-точно западногермански, когато се оженихме. Четвърто поколение производител на стъкло. За Рурската фармацевтична промишленост. Както и по-специални неща за научните лаборатории в Германия и в чужбина. В Дортмунд имат фабрика за оптически стъкла — лещи за обективи, бинокли, микроскопи и мерници на оръжия. Карл е един от най-богатите хора в Рур. През 1980 държавата го награди с Големия кръст на Бундесвера. Много висока чест за един индустриалец. Оттогава богатството и влиянието му нарастват с всяка изминала година.

Джек спря и я погледна в очите.

— Какво искаш, Мария? Замина, без да кажеш нито дума, а сега се появяваш без предупреждение. Какво има?

— Всичко е наред. Да продължаваме да вървим, Джек. Тя го дръпна за ръката.

— Не изглеждаш щастлива.

— Не съм дошла, за да говоря за себе си, а за да те измъкна оттук.

— Какво?

— От Париж и от ноктите на баща ми. Млъкни, за Бога, и слушай внимателно.

— Не разбирам. Защо…

— Остави ме да говоря, Джек. После ще задаваш въпроси. След около минута ще стигнем изхода към „Рю Рембранд“. Тя е еднопосочна и пресича „Рю Мюрийо“ — също еднопосочна, но този път уличното движение минава от дясната ти страна и излиза на „Рю дьо Курсел“, а сетне на авеню „Фош“. На десния ъгъл на Мюрийо има паркиран тъмносин ситроен ВХ. Когато наближим портите, искам да започнеш да вървиш малко по-бързо — само колкото да увеличиш разстоянието между нас и Хенрик. Стигнем ли до портите, бягай. Мини през третата, другите са залостени по това време. Щом стигнеш до ъгъла на „Мюрийо“, тичай към колата. Зад волана ще седи един цветнокож. Двигателят ще бъде включен. Отвори вратата, хвани го и го изблъскай навън. Не се притеснявай, той ще очаква това. Само го направи така, че да изглежда наистина. Повали го на земята, скочи в колата и карай.

— А ти?

— Не се тревожи за мен. Всичко ще бъде наред. Вероятно ще ме чуеш да викам след теб, но не ми обръщай внимание.

— И къде ще отида? Никога не съм шофирал в Париж. Не мога да се оправя в този град, дори ако животът ми зависи от това.

— Ще направиш именно това. Щом потеглиш, пусни радиокасетофона. На касетата са записани указания. Следвай ги и всичко ще бъде наред. Движи се с 40–50 километра.

— Но какво ще правиш ти?

— Приближаваме се до портите. Тръгни малко по-бързо. Ако Хенрик извика или хукне към теб, бягай.

Джек дори не се опита да разбере какво става. Знаеше само, че му предстои да извърши скок в неизвестността, който лесно би могъл да завърши със смърт. Почти бяха стигнали до портите, когато му хрумна безумната идея, че Мария може би работи за Ирина Косенкова.

— Мисис фон Фройдигер! По-бавно! — извика Хенрик.

— Мария, трябва да знам…

— Довери ми се, Джек. Моля те. Трябва да го направиш. Минеш ли през портите, няма връщане назад. Разбираш ли? Ако хората на баща ми не те убият, има други, които ще го направят.

— Но…

— Хайде — прошепна тя, съсредоточила цялото си внимание върху портите на парка.

Вече бяха там. По улицата нямаше движение. Джек видя пресечката малко по-нататък. Хенрик ги настигаше. Имаше само няколко секунди, за да вземе решение.

— Тръгвай — прошепна Мария. — Бързай, моя любов! Джек се обърна и хукна към портите. Силният вик на

Хенрик раздра въздуха. После се чу гласът на Мария, която викаше Джек. Трябваше да свива ту наляво, ту надясно, за да не блъска минувачите. Зад него по заснежения тротоар отекваха стъпки. Стигна до ъгъла, спъна се и падна, после се изправи на крака, като едва не събори една жена с дете. Колата чакаше там, където бе казала Мария. Джек се втурна към нея. Шофьорът се обърна и му се усмихна. Вече бе отворил прозореца.

— Направи го естествено, доктор Гулд — каза той на английски със сенегалски или мавритански акцент. — Бързо, отвори вратата.

Джек действаше, без да разсъждава. Чуха се още викове.

— Изкарай ме навън. Побързай! — рече цветнокожият.

Джек го сграбчи за палтото и го издърпа от колата, сетне го блъсна. Шофьорът се подхлъзна на мокрия сняг и падна на земята. Джек скочи в колата, включи на първа скорост и натисна газта.

Задните гуми пръснаха сняг и лед. Джек превключи на втора и колата полетя напред. Бързо набра скорост. Двигателят работеше безупречно. Джек погледна инстинктивно в огледалото за обратно виждане, което вече беше нагласено на подходящ за него ъгъл. Хенрик стоеше в средата на улицата и безпомощно крещеше в радиопредавателя. До него дотича още един мъж. След няколко секунди и двамата изчезнаха. Джек пусна касетата.

— „Добър ден, доктор Гулд. Движите се по «Рю Мюрийо» в западна посока. Бих искал да намалите скоростта. Всеки момент ще излезете на «Рю дьо Курсел». Изчакайте на кръстовището и завийте надясно. Не забравяйте, че сте в Париж, а не в Дъблин. Движете се в дясното платно…“

Гласът говореше на английски — учтиво и безпристрастно. Но Джек почти не го чуваше. Мислеше само за едно — последните думи на Мария: „Бързай, моя любов!“

35.

Касетофонният запис го преведе умело по улиците, като предварително го предупреждаваше за кръстовищата, съветваше го в кое платно да мине и го призоваваше да кара внимателно.

Джек нямаше представа дали полицаите го търсят. Шофьорът, чиято кола беше „открадната“, беше длъжен да им се обади, освен ако не бе съумял да се измъкне в суматохата. А може би някой минувач им се бе обадил. Хенрик сигурно беше много нещастен. Никак не му се искаше Джек да попада в ръцете на полицията.

Докато шофираше, Джек се зачуди защо беше необходимо да се организира всичко това. Защо не го чакаше шофьор, който добре познава Париж? Защо трябваше да се престори, че открадва колата? За какво беше касетата и целият този план, който толкова лесно можеше да се провали?

— „След няколко минути ще излезете на площад «Република Еквадор». Пресечете кръстовището и завийте наляво покрай магазина за обувки на «Рю дьо Курсел».“

Естествено, Мария не искаше бягството да изглежда нагласено. Това би насочило подозренията към нея. Тя щеше да мине за страничен наблюдател като Карл, Хенрик и колегите му.

Още не можеше да отгатне какъв бе мотивът й. И докато слушаше записа, го осени мисълта, че Мария не участва в тази игра сама. Всичко бе уредено до най-малките подробности. Това означаваше, че Мария работи за някого, вероятно за някоя организация, враждебно настроена към баща й. Отново му хрумна, че това е дело на Косенкова, но този път отхвърли тази вероятност. Каквото и да бе намислила, Мария не беше свързана с руснаците.

— „Излизате на «Терне». В средата на площада има голяма сергия за цветя. Вляво ще видите бар «Лорен», а вдясно банка Си Ай Си. Завийте надясно… Вляво ще видите табела Порт д’Аснер, околовръстно шосе…“

Пътуването продължи малко повече от петнайсет минути. Последните указания бяха да свърне по една улица близо до „Клиши“. Щял да види червената врата на гараж. Трябвало да натисне клаксона и вратата щяла да се отвори. Веднага щом влезе вътре, лампите светнаха и неколцина мъже в къси кожени якета бързо го изкараха навън. Нямаше време да види нищо повече. За броени секунди го натикаха на задната седалка на друга кола. Отсрещната врата на гаража се отвори и потеглиха. Шофьорът натисна газта.

Вече беше тъмно. Човекът до Джек мълчеше. Сградите минаваха покрай тях като насън. Магазините и кафенетата от двете страни бяха като послания от един свят, към който Джек можеше да протегне ръка, но не и да докосне. Както и потокът на уличното движение, покритото със сняг шосе, ледът и отразените светлини. На една висока коледна елха, украсена с червени и жълти фенери, пластмасов ангел размахваше криле срещу вятъра.

Шофьорът имаше малко кожено кепе и слушалка в дясното ухо. От време на време запяваше на френски нещо, което Джек не можеше да разбере.

Виждаше лицето му в огледалото за обратно виждане. Бдителни, шарещи насам-натам очи и стиснати устни, които съответстваха на съсредоточеността, с която караше. Познаваше улиците така добре, както някои мъже знаеха пътя до пивницата или до работното си място. В този град на безразсъдни шофьори той се справяше с умение и прецизност: стрелкаше се между другите коли, завиваше рязко, избираше малките улички, обикаляше в кръг — правеше всичко, за да се увери, че не ги следят.

Едва когато излязоха на главния път, мъжът на задната седалка започна да се отпуска. Облегна се назад и извади от джоба си къса лула.

— Имате ли нещо против? — попита той на английски с акцент на образован човек.

Джек не го виждаше много добре, но предположи, че е на средна възраст и среден на ръст.

— Пушете.

Мъжът всмукна няколко пъти от лулата и колата се изпълни с отровен дим.

— Извинявайте за театралната постановка — добави непознатият, след като се увери, че лулата му се е разпалила. — Обикновено не постъпваме така. Но когато се налага…

— Не сте се представили — прекъсна го Джек.

— Съжалявам. Колко глупаво от моя страна. Името ми е Феликс. Или поне така ще ме наричате.

— Тогава всъщност не сте Феликс.

— Не, разбира се — засмя се мъжът. — Никой в тази окаяна професия не е онзи, за когото се представя. Понякога се чудя дали наистина сме човешки същества. Справихте се много добре. Боя се, че всичко стана съвсем внезапно за вас. Искахме да ви измъкнем оттам, но не можехме просто да изпратим кавалерията. Трябваше да бъде някой, когото познавате и комуто имате доверие. Нашата приятелка мисис фон Фройдигер се съгласи да ни съдейства. Но тя не е свободна. Трябваше да доведе съпруга и детето си в Париж, защото той нямаше да я пусне сама. Уточнихме нещата едва вчера. Сигурно вече сте се досетили, че всичко трябваше да изглежда като спонтанно ваше решение. Инак тя щеше да се разкрие.

— Да се разкрие ли? Не ви разбирам. Какво става, по дяволите?

— Доктор Гулд, току-що бяхте спасен от британското разузнаване. Мария фон Фройдигер е наш агент и участва в една много деликатна операция, в която вие бяхте неволно замесен.

— Предполагам, че всичко това е свързано с един ръкопис, който изчезна в Русия.

Феликс кимна. Джек зърна за миг лицето му на светлината от уличната лампа. Съвсем обикновен на вид човек с пясъчноруси мустаци и с очила.

— Да. Познахте — каза той и протегна ръка надолу, за да вземе нещо. — Желаете ли да пийнете? Имам хубаво уиски. И брендито е прилично.

Джек се поколеба. Установи, че още трепери. От бягството му бе изминал едва половин час.

— Ще ви се отрази добре — добави Феликс.

— Малко уиски, ако обичате.

— Газирана вода?

— Не.

— Съжалявам, но нямаме лед.

— Ще го пия така.

— Разбран човек. Казаха ни, че няма да вдигате шум.

— Кой?

— Ами, едни хора. По-нататък ще видите един от тях. Джек отпи голяма глътка. Питието веднага опари гърлото му и го накара да се закашля, после го успокои.

— Къде отиваме? — попита той.

— Не знам точно. Попитайте Елвис. Ще ви измъкнем с малък кораб. На летището и големите пристанища е много рисковано. Розевич сигурно вече е изпратил хората си.

— Попитах къде отиваме, а не как ще стигнем дотам.

— В Англия, разбира се. В Лондон. Къде другаде?

— Е, моят избор може би щеше да бъде друг. Минавало ли ви е това през ума?

— Да, разбира се. Моля ви, примирете се с нас за известно време. Не можем да ви прехвърлим така лесно в Дъблин или в Израел. Имаме билети за Лондон и докато не стигнем дотам, не можем да предприемаме нищо. След това всичко зависи от вас.

— Нима?

— Не бъдете толкова недоверчив. Знам, че сте преживели много, но идеята да не вярвате никому не е много добра. Превръща ви в параноик. Вие не сте наш пленник. Пристигнем ли в Лондон, свободен сте да отидете където поискате. Няма да се опитаме да ви спрем.

Отправиха се на север. Шосето беше право и пусто. Дърветата упорито се бранеха от засилващия се вятър.

— Не сте си направили всичкия този труд само за да ме освободите — отбеляза Джек.

Феликс изпразни лулата си в кристалния пепелник. Започна да я пълни отново, като загребваше тютюн от мека кожена кесия.

— Имате право. Ще бъдем разочаровани и разтревожени, ако заминете.

— Защо?

— Защото животът ви ще бъде в опасност, а няма да можем да ви помогнем.

— Каква опасност?

— Сигурно вече сте се досетили. От страна на Щефан Розевич, разбира се. И от Ирина Косенкова. И от някои други хора, за които не знаете. Приятели на Розевич. Забъркали сте се с ужасно неприятни хора.

— Ясно.

— Не искам да прозвучи мелодраматично, но ние сме единствената ви надежда. Извинявайте, че ви го казвам направо. Но човек във вашето положение…

— А Мария? Тя не е ли в опасност?

— Не повече от обикновено. Това е друга наша грижа. Нещо, върху което трябва да се позамислите.

— Какво имате предвид?

— Ако ни помогнете и отговорите на някои въпроси, ще я видите отново. Мисля, че сте доста привързан към нея.

— Изглежда, знаете много за мен.

— Това е част от задълженията ни. В нашата професия невежеството не е благословия.

— Тя ли ви каза за чувствата ми към нея?

Феликс драсна клечка кибрит и я поднесе към лулата си, като всмукна силно. Запали още две клечки и лулата се разпали.

— Да, всъщност тя ни каза. Мислеше, че това ще помогне за организирането на бягството ви. Предположи, че ще й повярвате и ще се оставите в нейни ръце. Така и стана. Инак нямаше да избягате. Пък и шокът от внезапната й поява ви стимулира допълнително. Ала не ме разбирайте погрешно. Мария много ви обича. Честна дума.