Отмъщението на Юда

50.

Лондон

Четвъртък, 31 декември 1992

Студеният вятър, който духаше в Лондон през последните пет дни, започна да става отмъстителен. Не се задоволи да смразява кръвта и да напуква кожата, а започна да разнася и зараза. Наказваше хората с неприятна кашлица и особен вид грип, който поваляше жертвите си на легло. Някои дори умираха. Коледа не донесе край на икономическата рецесия, нито дори лек подем. На всяка улица имаше по няколко непродаваеми къщи, а във магазините — кашони със залежали стоки. Лицата на хората бяха еднакво напрегнати. Никой не очакваше Нова година с голяма надежда за промяна. Обещанията за подобрение през пролетта бяха нелепи. Правителството се крепеше на косъм. Говореше се за нови избори. Вятърът духаше навсякъде и по всяко време.

След убийството на Норман безопасните къщи в Батърсий бяха изоставени. Щяха да ги обявят за продан на цени по споразумение. Заличиха следите си веднага, за една нощ. Дупката в стените между двете къщи близнаци беше запълнена и облепена с тапет.

Преместиха Джек в малък хотел до „Кингс Крос“. Минувачите избягваха това място, освен ако не търсеха проститутка, готова на един бърз сеанс. На мръсния прозорец постоянно висеше надпис „Няма свободни места“. Изглежда, нямаше други гости. Вътре беше по-чисто, отколкото се предполагаше от външния вид, и парното работеше безотказно.

С Джек се държаха добре, но малката му разходка до гробището в Падингтън не се понрави на телохранителите му. Помежду им зейна пропаст. Въпреки възраженията им, той знаеше, че го заблуждават, като заявяваха, че е свободен. „Волен като вятъра“ или „Волен като птица“, както се изразяваше Феликс. Тези думи обсебиха Джек. Започна да си представя каменни стени и железни решетки. Джек научи от новите си пазачи, че думите могат да бъдат разтегливи понятия. Дадоха му телевизор и много книги. Феликс и Паркър се отбиваха да побъбрят. Вече нямаше разпити. Сякаш живееше в чакалня.

Настаниха се в друга къща — този път в Челси. Там Феликс и Паркър създадоха малък център за ръководство на операция „Папирус“. И двамата съзнаваха, че названието е нелепо, но то им служеше добре, а и с течение на времето се обви в загадъчност. Официално, разбира се, операция „Папирус“ и нейният център не съществуваха. Ако някой започнеше да любопитства, казваха му, че Паркър и Феликс са някъде другаде — в Кувейт, в Саудитска Арабия или в Бахрейн. Имаше основателни причини цялата работа да се потулва старателно.

Сутрин слушаха Бах, следобед Телеман в изпълнение на Морис Андре, а вечер — Шуберт. В противовес на възрастта и на средата си Паркър обичаше Рави Шанкар, с чиято музика го бе запознала една негова приятелка от университета с по-екзотични вкусове. Момичето бе заминало да търси духовен водач, но той запази любовта си към звуците на цитрата. Пускаше записите, докато работеше сам в другата стая. Този вид музика беше единственото отклонение в посока на култа към космополитизма в инак строго подредения му консервативен живот.

Масата беше подредена за съвещание. Имаше стъклени чаши, малки шишета минерална вода, тефтери и подострени моливи. Феликс вече бе заел мястото си. Изглеждаше нервен и непрекъснато потракваше с молива по масата. Паркър бе застанал до прозореца и гледаше към „Кингс Роуд“. Не се отдаваше често на размисли за преходността на живота или за незначимостта на материята. Нямаше богат духовен живот. Само имаше чувството, че всеки ход трябва да бъде направляван — поклонничество, където появата и изчезването на всеки един от нас бяха обикновени ежедневни явления като новините по радиото.

— Ами ако не дойде? — попита Паркър, като счупи графита на молива.

— Ще дойде.

Намери острилка и започна да го подостря.

— Поема голям риск.

— Нищо работа, уверявам те.

Мълчание. Паркър отново взе да трака с молива.

— Ами Мария? Какво става там?

— Тази сутрин получихме запис. Нещата в Есен не са много приятни. Карл е отпратил момчето.

— Така ли? Трябваше да ми кажеш по-рано. Защо го е направил?

Феликс му обясни.

— И ти му вярваш? Сигурен ли си, че това е причината?

— Напълно. Между другото, едва не са я хванали.

— Какво се е случило?

— Той искал да спи с нея. Съвсем ненадейно. Тя била с микрофона. Но Карл успял само да разкопчее роклята й, доколкото знам.

— Господи!

— Престорила се, че й става лошо. После наистина повърнала. Той се прибрал в стаята си. Но ако това се повтори…

— Мислиш ли, че Карл подозира нещо?

— Няма причина. Малко е прекалил. Зашлевил я. Според мен това го е възбудило. Такъв…

— Няма ли по-безопасно място за микрофона? Феликс поклати глава.

— Мислихме за присаждане по хирургичен път, но тя трябва да постъпи в болница. А това е невъзможно.

Феликс погледна през прозореца. Една кола бе спряла близо до къщата.

— Идва.

— Не мислиш ли, че може би ще сгрешим?

— Вече е твърде късно. Да видим какво ще излезе. След няколко минути вратата се отвори и в стаята влезе Ирина Косенкова. Сама.

— Мадам Косенкова — започна Феликс, който бе поел ролята на домакин, — чест е за мен, че най-после се срещаме. Аз съм Джереми Лейтам. Позволете да ви представя колегата си. Саймън Уърсли. Паркър вече бе станал на крака. Ръкуваха се. Той взе палтото на Косенкова и го закачи на вратата. Пищният самур изглеждаше съвсем не на място в бедната обстановка.

— Желаете ли чай, кафе? — попита Феликс.

— Не, благодаря. Ядох в самолета. Мистър Лейтам, времето ми е ограничено. Ако не възразявате, бих искала веднага да пристъпим към работа.

— Естествено, разбирам. Заповядайте, седнете. Косенкова се настани и огледа стаята.

— Сигурен ли сте, че помещението е чисто?

— Напълно. Трябва да знаете, че както във ваш, така и в наш интерес е тази среща да остане незабелязана. Всичко, което ще се случи тук, е неофициално.

— Не съм убедена дали интересите ни са толкова сходни. Но не виждам причина да се притеснявам. Във ваши ръце съм.

Феликс и Паркър седнаха в другия край на масата, срещу гостенката. Феликс бе измислил това, за да може Косенкова да играе ролята на ищец или на интервюирана. Но въпреки това присъствието й господстваше в стаята. Тя не беше жена, която се плашеше от дребни сценични похвати.

— Мадам Косенкова — започна Феликс, — благодаря ви, че се озовахте бързо и безкористно на поканата ми. Надявам се, че с идването си тук ще помогнете за предотвратяването на кризата, пред която сме изправени.

— Кризата заплашва единствено вас, мистър Лейтам. Феликс сякаш неохотно поклати глава.

— Е, не съм съвсем сигурен в това. Но ще говорим и по този въпрос. Първо искам да ви съобщя, че получихме потвърждение — ръкописът е у Розевич.

Косенкова повдигна леко вежди, но не каза нищо.

— След ден-два очакваме нещо по-категорично.

— Може ли да попитам как сте разбрали?

— Това ще остане тайна. Само ще кажа, че ако изтече информация, един от агентите ми ще се прости с живота си.

— Възнамерявате ли да предприемете някакви действия? — Първо трябва да се уверим, че ръкописът наистина е у Розевич. После ще разберем къде го държи. А после става по-трудно. Мисля, че се досещате защо. Тя кимна.

— Заради властта, която има над вас.

— Главно заради това. Ето защо ви поканих тук.

— Мога да ви предложа само малко помощ.

— Какво по-точно?

— Имам двайсет и девет британски агенти. Разполагам с досиетата им, в които са отбелязани различните им степени на сътрудничество. Знам къде живеят семействата на седемнайсет от тях и съм убедена, че ще науча адресите и на останалите. Утроила съм охраната им. Ако се наложи, могат да бъдат преместени за един час. Освен това съм изготвила подробна документация, от която става пределно ясно, че британското разузнаване е използвало бившите си герои като заложници в една изключително неприятна игра. Публикуването на подобен материал на Запад ще предизвика голям шум в парламента. Вече има натиск от страна на левите сили разузнавачите да се отчитат пред депутатите. Това ще бъде последният пирон в ковчега ви. А сега, кажете какво предлагате вие.

Феликс се вгледа в нея. Тя ли бе организирала убийството на Норман? В колко игри участваше? Но един редови войник като Норман беше заменим. Нищожна цена в игра, където залозите бяха толкова високи.

— Първо искам да знам какви гаранции ми давате — отговори той. — Това в крайна сметка е едно изнудване.

— Всички сме в кюпа, мистър Лейтам, не забравяйте това. Ще ви позволя да изпратите малък екип от инспектори. Всички съществуващи досиета ще бъдат отворени. След като установите самоличността на агентите и в случай, че се споразумеем, останалото е лесно. Оригиналните досиета и моите сведения ще ви бъдат предадени или, ако предпочитате, унищожени във ваше присъствие. Въпросните агенти ще бъдат преместени и повече няма да ги видите, обещавам. Това ще бъде всичко.

Феликс записа нещо в тефтера пред себе си. После остави молива и скръсти ръце.

— Много добре. Мисля, че се разбрахме. Мистър Уърсли ще ви представи нашето предложение. Ако го приемете, смятам, че ще сключим сделката.

51.

Париж

Четвъртък, 31 декември

— Сигурен ли си, че не е фалшификат?

Карл фон Фройдигер се наслаждаваше на празничната чаша шампанско в библиотеката на тъста си в Париж. Двамата с Рейнолд току-що бяха видели писмото на Исус.

— Напълно — отговори Розевич. — Нашият млад приятел Гулд свърши добра работа. Той проследи произхода му. Когато и другите експерти го проверят и изследват, няма защо да се съмняваме в автентичността му.

— Но Гулд ти е нужен, за да те подкрепи. В случай, че се съгласи да сътрудничи.

— Не мисля така. Той е отново в ръцете на британското разузнаване. Дори да успеем да го измъкнем, много се съмнявам дали ще ни съдейства. Предпочитам да бъде отстранен завинаги.

— Има ли възможност това да стане? Розевич кимна.

— Наел съм хора за тази работа. Не можем да излезем пред обществеността, преди да сме го премахнали. Би било твърде рисковано. Чечановски е подготвил всичко във Варшава, но аз му казах да ме изчака. През това време ръкописът ще бъде занесен в Полша при най-строга охрана. Осигурили сме услугите на неколцина учени католици. Всички се заклеха да мълчат. Не очаквам да изтече информация. Но предполагам, че нещата ще започнат да се развиват бързо, след като направим официалното изявление.

Рейнолд изпи виното си и остави чашата.

— Превъзходно шампанско.

— „Дом Периньо де лукс“. Купих го през 1943. Изнесено е от Франция и е разпродадено на шепа купувачи, способни да оценят качествата му. Можеше и ти да си поръчаш някоя и друга бутилка.

— Да, тогава много пиехме френско вино.

— Това е последното шише. Донесох го от Хърватия и се заклех, че ще го отворя, когато си възвърна ръкописа и Източният кръст отново стъпи на крака. Радвам се, че ти хареса.

— Много. Чувствам се привилегирован. Откровено казано, мислех, че няма да доживея този ден.

— И аз. Но ето, че го дочакахме. И сега имам чувството, че животът ми започва отначало.

— Сякаш се раждаш отново, а?

— Да. Точно така. Всички сме като преродени. Скоро ще празнуваме възраждането на обединена католическа Европа. Когато порасне, внукът ни ще управлява Свещената империя.

— Ако получи благословията на Светия отец.

— Сигурен съм, че ще я има.

— Щефан…

Рейнолд се колебаеше. Беше твърде стар. Свързваха ги толкова много неща. И все пак…

Розевич го погледна. Усети, че приятелят му иска да му каже нещо неприятно.

— Да? Какво има, Рейнолд?

— Става дума за Мария.

— Е, и? — попита Розевич, сетне се обърна към Карл. — Нали ми каза, че си я обуздал?

Карл кимна.

— Въпросът не е в това — продължи Рейнолд. — Имам предвид нещо много по-сериозно.

Сърцето на Щефан се вледени. Не можеше да е истина. След бягството на Джек той бе започнал да изпитва леки съмнения към дъщеря си. Но всичко бе станало толкова спонтанно, че беше невъзможно да се докаже някакъв заговор.

— Щефан, трябва да решим какво да правим.

— Мария не…

Рейнолд фон Фройдигер кимна. Онова, което правеше, го нараняваше повече от всичко, случило се в живота му. Знаеше колко много Розевич обича дъщеря си. Но нямаше избор.

— Вече не става дума само за предположения и догадки, Щефан. Ако остане тук, тя ще ги доведе право в Лигата.

— Мария не знае нищо.

— Тя знае всичко. Наредих да я следят в Лондон. Там тя се срещна с Гулд. Той беше с един британски агент. Хората ми трябваше да го убият, за да проследят Гулд. Снощи Мария е влизала в кабинета на Карл. Сигурно е снимала документи. В тях има достатъчно сведения, за да ни унищожат.

— Тогава вземете от нея микрофилма.

— Не е толкова лесно.

— Защо?

— Може би аз трябва да ти обясня — намеси се Карл.

52.

Навън беше тъмно. Нощта настъпваше. В дома на Щефан Розевич прислужникът палеше лампите. Фасадата на къщата светна. После едно по едно започнаха да се спускат пердетата. На ъгъла на улицата беше паркиран голям микробус Мерцедес. Беше там от предишния ден. Нямаше прозорци отзад. Вътре седяха четирима мъже, приведени над апаратурата. Всеки имаше слушалки. Те подслушваха какво става в къщата на Розевич — единият чрез микрофона на Мария, а другият — чрез няколкото подслушвателни устройства, които тя бе успяла да сложи на различни стратегически места в къщата.

Четвъртият мъж, Роналд Харис, беше командир на групата и координатор на екипа от въоръжени лица, които дискретно наблюдаваха къщата. Те имаха указания да влязат и да измъкнат Мария, ако се усъмняха, че животът й е в опасност. Микробусът имаше пряка сателитна връзка с Лондон.

Единият от мъжете, който подслушваше къщата, свали слушалките си и включи централния говорител. Пред останалите светнаха сигнални лампи, които ги предупредиха също да махнат слушалките. Харис бързо заговори в микрофона.

— До всички екипи. Бъдете готови. Превключете на централния канал.

Мъжът, който включи говорителя, започна да обяснява.

— Това е от микрофон номер пет. В библиотеката. „Мама“ го сложи там снощи, докато пиеха със стареца. Качеството не е много добро.

— „Вече не става дума за… и догадки, Щефан. Ако остане тук… право в Лигата.“ „Мария не знае нищо.“ „Тя знае всичко. Снощи… в кабинета на Карл. Сигурно е снимала документи. В тях има… за да ни унищожат.“ „Тогава… от нея.“ „Не е толкова лесно.“

— Господи, хванали са я — каза операторът. От говорителя се разнесе гласът на Карл.

— „Тя работи за някой друг. По всяка вероятност за британците. Сигурно са я завербували в Рим.“ „Не вярвам.“ „Опасявам се, че това е истината, Щефан… Къщата е под наблюдение. Вече казах на Хенрик да…“

Операторът се обърна към Харис.

— Кажи на хората си незабавно да я измъкнат. И да внимават. Обектите знаят, че са под наблюдение.

Харис отново сложи слушалките и натисна едно червено копче.

— До всички екипи! Пълна готовност. Моля, потвърдете позициите си.

Той пусна копчето. Силно пращене изпълни слушалките му.

— Чувате ли? Имаме сигнал за тревога.

Никой не отговори. Чуваше се болезненото пращене. В другия ъгъл на микробуса някой бе изключил централния говорител. Единият от мъжете продължаваше да подслушва разговора в библиотеката.

— Екип едно, чувате ли ме? Тишина.

— Екип две, чувате ли ме?

Мълчание. Един по един мъжете извърнаха глави към Харис.

— Екип три. Обадете се.

— Микрофон номер пет спря да предава — прекъсна го мъжът, който слушаше какво става в библиотеката:

Харис скочи на крака.

— Луис, виж какво е положението навън. Вземи оръжие.

Луис, който подслушваше Мария, извади пистолет от кутията на стената над апаратурата.

— А жената?

— Аз ще подслушвам нейния микрофон.

Луис се приближи до вратата и натисна дръжката. Тя не помръдна. Опита отново, този път по-силно.

— Заключена е.

— Какво?

В същия миг някой включи двигателя и двамата мъже, които стояха прави, залитнаха, когато микробусът потегли.

— Какво става, по дяволите?

Харис стана и се приближи до вратата, която ги отделяше от шофьорската кабина. Микробусът се движеше бързо.

— Хей! Отвори! Още сме отзад.

— Кой кара? Крис ли? Какви номера прави?

— Това не е номер. Пийтър, продължавай да викаш екипите. Мак, искам да ни свържеш с Лондон. И по-бързо!

Мак започна да натиска копчетата на апаратурата. Харис заудря с юмруци по вратата.

— Луис, извади и другите оръжия — извика той. — Може да ни потрябват.

Завиха, после отново се стрелнаха напред.

— Сателитната връзка изчезна.

— Не може да бъде.

— Казвам ти, че е така.

— Никой от екипите не се обажда.

— Продължавай да ги търсиш.

Чу се изсвирване на гуми. Пак завиха. Харис отново заудря по вратата. Луис раздаде пистолетите.

— Провери дали не можеш да отвориш задната врата — заповяда Харис.

Луис натисна едната, сетне другата дръжка. И двете бяха здраво залостени. Движиха се повече от половин час. Когато микробусът спря, предположиха, че са извън града. Моторът заглъхна. Навън цареше мъртва тишина. Двама от мъжете наблюдаваха междинната врата, а другите двама — задната. Минаха няколко минути, през които не се случи нищо.

После нещо издрънча до микробуса. След известно време чуха стъпки на покрива. Мина около минута. Разнесе се бръмчене на някакъв малък мотор. Бормашина. Чу се противно стържене, когато бургията влезе в съприкосновение с метала. След няколко мига покривът беше пробит. Нещо тежко се стовари над процепа. После през дупката влезе тънък цилиндър, който се раздели на две хоризонтални пръскалки.

— Какво, по дяволите, е това?

Чу се свистене и пръскалките започнаха да се въртят.

— Газ!

Харис закри лицето си с пуловера, грабна най-близкия стол и скочи да запуши пръскачките. Беше невъзможно.

Те се въртяха твърде бързо. Газта започна да изпълва микробуса.

53.

В Лондон срещата с Ирина Косенкова наближаваше своя край. Сключиха споразумение, чийто непосредствен резултат трябваше да бъде смъртта на двайсет и девет възрастни мъже. Но това нямаше никакво значение. Старци умираха всеки ден и други остаряваха, за да заемат мястото им. Най-важното за присъстващите в онази стая беше, че неудобната тайна щеше да умре заедно с онези мъже.

— Искрено се надявам, мадам Косенкова, че това е първата от множеството срещи, които ни предстоят. Изгладихме различията помежду си. След като намерихме решение за онези дребни, но важни неща, мисля, че имаме още много да си говорим. Светът не се е успокоил.

— Имате право. Макар че все още за вас, на Запад, нещата са много по-лесни, отколкото за нас.

— Нямах предвид точно това.

— Не, но то е най-важното. Ние имаме още проблеми. Вие смятате, че след като вашата рецесия свърши, всичко ще бъде наред. Светът отново ще стане приятен и спокоен. Забравяте колко е труден животът на другите хора. Поне за повечето. Именно това недоглеждане ще ви съсипе.

— Очаквах по-добри думи от вас. Такива приказки говорят вашите хардлайнери. Сигурен съм, че вие не вярвате на тези глупости. Ние още функционираме, а вашата система се разпадна и фалира.

Феликс се чувстваше отлично. Изглежда, нещата в края на краищата щяха да потръгнат.

— Мисля, че умишлено изтълкувахте думите ми неправилно. Техният проблем, както и вашият, е лицемерието. Но те имаха право за страданията и за несправедливостта. Онова, за което току-що се споразумяхме, е несправедливост. Една несправедливост, която прикрива друга. Запада фалира по отношение на стойностите. Вие сте алчни и користолюбиви, не се интересувате от нищо друго, освен от власт и пари и имате политици, които поощряват стремежите ви. Всичко хубаво на вашата цивилизация е в миналото. Какво имате сега? Поп звезди, хамбургери и безалкохолни напитки. Повече хора, посещават Дисниленд, отколкото Лувъра. Пък и вече нямате врагове, които да повдигат престижа ви. Почакайте и ще видите. Розевич не е последният варварин. Има и други. Те чакат.

В Париж Щефан Розевич чакаше дъщеря си. Беше разтревожен и стъписан. Обичаше Мария и не можеше да понесе раздялата с нея, особено сега, когато годините започваха да му тежат. Рейнолд настоя да я премахнат. Розевич категорично възрази, като твърдеше, че могат да запазят живота й, но да я изолират напълно. Тя нямаше да поддържа контакт с друг, освен със семейството си. Последва ожесточен спор, който Розевич спечели. Поне засега.

На вратата на библиотеката се почука.

— Влез — извика той, като се опитваше да се овладее. Вратата се отвори и в стаята влезе Мария.

В къщата в Челси се почука леко на вратата и след миг се показа един младеж, който работеше с апаратурата на долния етаж.

— Сър, мистър Хъдсън каза да слезете веднага. Нещо става.

Феликс скочи на крака.

— Какво искаш да кажеш? Къде?

— В Париж, сър. Случило се е нещо много лошо. Не съм сигурен точно какво, но мистър Хъдсън е в ужасно настроение.

Изведнъж на прага застана самият Хъдсън.

— Бързо слезте долу, сър. Мисля, че е станала експлозия. Получихме SOS от „Жабар 1“, микробуса, но не беше съобщение, а само един вик. После сигналът изчезна.

Без да губи време, Феликс се обърна към Паркър, като използва истинското му име.

— Роджър, отивай на „Кингс Крос“. Веднага измъкни Гулд оттам. Първо се обади и кажи на Бил да го изведе навън. Слейте се с тълпата на гарата. Качете се на първия влак за Глазгоу.

Паркър незабавно излезе. На „Кингс Роуд го чакаше кола“.

— Седни, мила моя. Искам да поговорим.

— Какво се е случило, татко? Изглеждаш разстроен. Карл ли ти каза нещо?

На масата над него беше ръкописът — смисълът на целия му живот. А пред него единственият човек, когото обичаше, го чакаше да заговори, но той не знаеше какво да й каже. Вече я бе пожертвал веднъж, когато я омъжи за фон Фройдигер. Сега се налагаше да го направи отново, ала този път щеше да бъде много по-болезнено.

— Краят дойде, Мария. Ние знаем. Играта приключи. Време е да се отпуснеш, мила, и да ми разкажеш как стана така. Не искам да знам защо. Това само ще ми причини болка. Ще приема, че са те подвели. Но с измамата и страха е свършено.

В безопасната къща Феликс се опитваше да вдъхне смелост на Ирина Косенкова.

— Ще докарат колата отзад. Не се притеснявайте, тази къща е сигурна.

— Както екипът ви в Париж ли?

— Още не знаем дали са били взривени. Това е само предпазна мярка.

— Знам какво е паника. Щом сте загубили връзка с хората си в Париж, бъдете уверен, че Розевич ги е очистил. Той има най-добрите специалисти в бизнеса.

— Съгласен съм. Но в тази къща сме в безопасност. Дори Централата в Лондон не знае за нея. Да минем оттук. Ще слезем по задните стълби.

Той я хвана подръка. Косенкова нямаше време да облече палтото си.

— Само ще проверя дали колата ви е там — каза Феликс и се опита да отвори вратата.

Тя беше залостена.

По стълбите се чуха стъпки. Бавни и неумолими.

— Хъдсън, ти ли си? Проклетата врата, не ще да се отвори.

Отговор не последва.

— Хъдсън?

Ала не беше Хъдсън. Нито някой друг, когото Феликс познаваше. Мъжът не носеше маска. Не му беше необходима, защото нямаше да има оцелели, които да го разпознаят.

Тя не отрече нищо. Слушаше обвиненията, без да говори. Той се опита да я принуди да признае вината си, но Мария упорито мълчеше. Това беше по-лошо, отколкото изповедта. Мълчанието й изгаряше душата му и оставяше белези върху плътта. Сърцето му се свиваше при мисълта, че собствената му дъщеря, която обичаше толкова много, е станала предател. Накрая и той спря да говори. Навремето мислеше, че тя може да стане монахиня, и изпитваше гордост от тази идея. Колко по-добре щеше да бъде.

Замисли се и реши, че това вероятно ще бъде най-доброто решение. Някой метох с висок зид и пълно уединение. Щеше да облекчи последните му години. А тя може би щеше да намери опрощение в молитвите.

— Това ли е всичко, татко?

Розевич вдигна глава. Бе потънал в размисъл, вторачен в огъня в камината. Уморено се изправи на крака.

— Само това ли ще кажеш?

Мария наведе глава. Нямаше сили да се съпротивлява. Можеше само да мълчи. Смъртта би била най-естественото решение, но не знаеше как да застане пред нея. Не и докато Паул беше жив и се нуждаеше от майка си.

Баща й се приближи. Тя го видя да вдига ръка, готов да я удари. Лицето й още гореше от плесницата на Карл.

Розевич я погледна. Знаеше, че ако я удари веднъж, нямаше да може да спре. В Кланец имаше едно еврейче, което го бе погледнало така, сякаш беше Спасителя. Той го удари — толкова много пъти, че не можа да ги преброи. Всичко това стана в състояние на безпаметност, така че накрая си спомняше само ударите. Забрави детето, очите, и молбата в тях. Бавно отпусна треперещата си ръка.

— Татко, бих искала да се изповядам. В „Сен Шарл“. Днес следобед.

Да, защо не, помисли си той. Това щеше да е началото. Стъпка в правилната посока. Още довечера щеше да разпита за подходящ метох. Чечановски щеше да уреди въпроса.

— Добре. Хенрик ще те придружи. Ще чака навън. Няма да подслушва, обещавам. Изповедта е свещена. Мария стана и тръгна към вратата.

— Мария… Моля те, дете мое, не се опитвай да избягаш. Карл и Рейнолд искаха смъртта ти. Те не те обичат като мен. Не им предоставяй тази възможност.

— Иска ми се да умра.

— Не бива да говориш така. Грехота е.

— Ти знаеш много добре какво е грях, нали?

Едва не се хвана на въдицата й. Но нямаше да издържи, когато разбереше колко го мрази. По-добре беше да прекара остатъка от живота си в молитви за него. Това щеше да ги свързва и да бъде достатъчно за годините, които му оставаха.

— И не се опитвай да се свържеш с приятелите си. Вече се погрижиха за тях. Няма кой да ти се притече на помощ. Примири се с това. Не забравяй нищо, когато се изповядваш.

Розевич знаеше, че въпреки желанието му да я изпратят в манастир, животът и вече не струваше нищо и ако Източният кръст отхвърлеше молбата му, щяха да го угасят като пламък на свещ.

Паркър спря пред хотела. По това време на деня на улицата нямаше хора. Довел бе Сера. Напоследък не излизаше без него. Паркър можеше да се грижи за себе си, но със Сера беше по-спокоен. Сера беше едър и добре сложен и не му липсваше нито грациозност, нито стил. Силата му не се криеше само в мускулите. Телосложението му беше като на танцьор, който може да вдига и тежести. Не беше напомпана със стероиди жертва на мускулно пренатоварване. Физическата му пластичност беше съчетана с умствена гъвкавост и самообладание. Самото му присъствие караше Паркър да се чувства добре.

Спряха малко преди хотела. Паркър огледа улицата — тиха и обикновена. Сводник на ъгъла, азиатско семейство с бебешка количка и чернокожи студенти, излизащи от общежитието. Мина черно такси на път за гарата. И в хотела всичко изглеждаше спокойно.

— Стой тук — рече Паркър. — Наблюдавай входа. Бил каза, че ще подготви всичко. Излизам след половин минута.

Сера поклати глава. Държеше се като телохранител — учтиво, но твърдо.

— Ако има някакви неприятности, аз ще се справя по-добре от теб. Пък и не ми трябваш да ме разсейваш. Ти наблюдавай хотела. Обади се, ако настъпи раздвижване на улицата.

Сера имаше къдрави коси и широка усмивка. Закрачи бавно, нащрек, незабележим и силен. Такива като него плашеха сводниците. Той не полагаше особени усилия да изглежда опасен, никога не позираше, но изопнатите, винаги готови крайници бяха достатъчно предупреждение за когото трябваше. Паркър огледа внимателно улицата. Нищо подозрително. Проследи с поглед Сера, после се взря в прозорците на горните етажи. Никакво движение.

Сера изкачи стълбите към входа, натисна звънеца и зачака. Броеше секундите и се чудеше защо никой не излиза. Пак позвъни. Паркър излезе от колата. Нещо не беше наред. Вратата на хотела беше открехната. Влезеше ли, Сера се нуждаеше от подкрепление — въпреки самочувствието му. Сера натисна дръжката на вратата. Паркър видя първия блясък, преди да чуе звука от взрива. Вълната горещ въздух го блъсна към колата. Вдигна ръце, за да се предпази от удара. Последва бърза поредица от експлозии, които разтърсиха етажите и превърнаха хотела в куп тухли.

54.

В мрака имаше светлина, а в нея — обещание за спасение, малко и далечно като звезда в дъното на галактиката. В началото бе Словото. Те бяха превърнали словото в дело и го държаха високо над главите си като дървен идол. Мария потрепери при тази мисъл. От наглостта й. От омразата, която излъчваше. Бяха създали раса от нищо неподозиращи убийци на Бога и сега ги изтребваха, докато техният Бог умреше милиони пъти.

От дете бе свикнала да влиза в тази напарфюмирана тишина. Спомняше си как баща й я държеше за ръка и шепнеше молитви на неразбираем за нея език, неговото коленопреклонение, самовглъбяването му в мистерията, за която толкова много копнееше. Тя се замисли за кръвта по ръцете му. Кръвта на еврейските жени и деца, на сърбите, чиято единствена вина беше, че се кланят на същия Бог, но в различни одежди. Изповядваше ли баща й тези грехове, когато дойдеше тук? Съзнаваше ли изобщо, че е съгрешил? Или всичко това все още беше малката му мръсна тайна, която намигаше и го буташе с лакът в подмолните му сделки с божеството, което обичаше хърватите и поддържаше фашистите?

На пейката до нея старица и дете чакаха реда си да се изповядат. Момиченцето щеше да измъкне грехове от броеницата на своя живот, щеше да изпита удовлетворение и да каже „Аве Мария“, както декламираше урока си в училище — бързо и без да се замисля. След време щеше да помъдрее и да започне да спотаява прегрешенията си, докато се научеше да ги крие дори от себе си. А посещенията й в изповедната щяха да стават все по-редки. Животът и щеше да продължи, докато някаква криза не я върнеше при изповедника за опрощение. Ала тогава щеше да бъде твърде късно. Злото щеше да е непоправимо, раната — дълбока, а отровата — проникнала в кръвта.

Старицата стана и влезе. Вратата се затвори. Чу се приглушен шепот. Сърцата на възрастните хора имаха много белези. Като сърцето на баща й. Нищо не можеше да го размекне. Нито молитви, нито изповед или ежедневно ходене на литургия. А сърцето на Мария? Какво би излекувало раните му?

Хенрик стоеше на известно разстояние и я наблюдаваше като ястреб. Нямаше да може да се измъкне от него. Навън, пред всеки вход, бе поставил свои хора.

Старицата излезе и момиченцето зае мястото й. Мария се замисли за Джек. Дори тук, в църквата, той и споменът за тялото и милувките му бяха с нея. Виждаше го в пламъка на свещите, в ликовете на светците и в червеникавата светлина на олтара. Момиченцето излезе и се огледа срамежливо. Мария стана. Беше последната. С крайчеца на окото си видя, че Хенрик се премести, за да вижда по-добре изповедната.

Трудно и беше да започне. Те й служеха за оправдание.

— Чувствам се объркана, отче. Уплашена.

— Не се страхувайте. Това е Божи дом.

Не беше Сьорел, свещеникът, комуто обикновено се изповядваше, а много по-млад мъж, ако се съдеше по гласа му.

— Къде е отец Сьорел?

— Болен е. Аз съм тук вместо него. Казвам се отец дьо Гале. Моля, продължете.

Мария се съвзе. Защо се притесняваше толкова? Когато беше малка, тя дори изпитваше известно удоволствие от изповедта.

— Съгреших, отче. Предадох съпруга си и баща си. Всички.

Знаеше, че не бива да говори за това. Направила го бе в името на доброто. Те бяха грешниците. Те трябваше да се изповядат.

— Продължавайте.

— Прелюбодействах, отче. Спах… с мъж, който не е мой съпруг.

— Разбирам. Само веднъж или няколко пъти?

— Само веднъж, отче.

— Прелъстена ли бяхте?

— Не. Аз… Много е трудно за обяснение. Познаваме се от няколко години. После… баща ми уреди да се омъжа за друг, по-възрастен мъж. Отец Сьорел знае за това. Разказах му.

— Продължавайте.

— Никога не съм обичала съпруга си, отче. Нито той мен. Нуждаех се от любов. А онзи… другият мъж ме обича. Това е всичко.

— Той също ли е женен?

— Не. Имаше съпруга, но тя почина. Тя ми беше сестра.

— Разбирам. Зет ви.

— Въпросът не е в това. Той не знаеше… Трудно ми е да обясня.

— Решихте ли да не се срещате повече с онзи мъж? Или поне да не отстъпвате пред настояванията му.

— Не е така. Нямаше принуда. Желанието беше взаимно. Едва ли ще ме разберете.

— Не, но ще се опитам. Изкушението ми е познато. Дори такъв вид изкушение. Повярвайте ми.

— Толкова лошо нещо ли е изкушението?

— Ако завършва с грях, да.

— Но грях ли е да обичаш? Да покажеш любовта си?

— Любовта не е грях. Но да спиш с мъж, който не ти е съпруг, е грях. Вероятно не в очите на обществото, а на църквата. Знаете това, не е необходимо да ви го обяснявам.

— А църквата не извърши ли грях, когато ме омъжи за човек, когото не обичам?

— Можехте да кажете „не“ на церемонията…

— Мислите ли, че съм го направила по собствена воля?

— Предполагам, че не сте. Съжалявам. Но аз мога да говоря само в качеството си на свещеник. Ако сте сключили католически брак, ще останете женени, докато единият от вас умре.

— Не може ли бракът да бъде анулиран?

— Аз не решавам тези неща.

— Тогава ми дайте опрощение. Затова дойдох.

— Добре. Искрено ли се разкайвате за греховете си?

Мария се поколеба и отговори:

— Не. Не съжалявам за случилото се.

— Тогава защо дойдохте тук?

— Не знам. Извинявайте. Само ви загубих времето. Искаше ми се да поговоря с някого.

Тя стана и понечи да отвори вратата.

— Мария.

Обърна се и видя, че свещеникът е долепил лице до решетката.

— Мария, моля ви, седнете. Трябва да говоря с вас.

— Откъде знаете името ми?

— Не мога да ви обясня сега. Слушайте внимателно. Не бива да се бавите, защото Хенрик ще се усъмни. Искам да ви помогна. Някои хора във Ватикана знаят какво става тук. Правим, каквото можем, за да премахнем влиянието на баща ви и неговата Лига. Но се нуждаем от вашата помощ. Някой каза ли ви, че сте в опасност? И че хората от британския екип, изпратен да ви охранява, са убити?

— Да. Баща ми ми каза преди по-малко от час. Мисля, че съпругът ми иска да ме убият. Той изпрати някъде сина ни Паул.

— Да. Знаем това. Искаме да ви помогнем да си го върнете. Баща ви каза ли какво мислят да правят с вас?

— Още не. Знаете ли къде е Паул?

— Да. В Аристорф, близо до Мюнхен. Но не се тревожете, той е в безопасност. Грижат се добре за него. Първата ни задача е да спасим вас. Освен това трябва да помислим и за приятеля ви доктор Гулд. Имате ли представа къде е той?

— В Лондон. Но това е всичко, което знам. Британското разузнаване се грижи за него.

— В такъв случай той е в голяма опасност.

— Не разбирам.

— Няма време да ви обяснявам. Трябва да ми се доверите. Ще видя какво мога да направя. А сега се прибирайте вкъщи. Дръжте се спокойно. Веднага щом узнаете какви са намеренията им, кажете на мисис Негъл. Тя ме познава. И много ви обича. Ще ми донесе всяко съобщение, което й дадете. Доверете й се. Когато сме готови да действаме, ще ви предам указания чрез нея. Прощавам ви в името на Отца, Сина и Светия дух. Върви в мир, дете мое.

Мария излезе. Хенрик не бе мръднал от мястото си.

55.

— Качвай се в колата! Бързо! Паркър се огледа. Джек Гулд стоеше до него. Нямаше време за въпроси. Обърна се и седна зад волана. Джек се настани до него.

— Мислех, че си мъртъв — рече Паркър.

— И аз мислех същото за теб. Да се махаме оттук.

Паркър настъпи газта. В далечината се чуха полицейски сирени. Вече виждаше фаровете им. Зачуди се кому ли ще се падне тежката задача да обясни какво се бе случило и кого ще обвинят. Вероятно някой нещастен полицай както обикновено. А ИРА щеше да бъде изкупителната жертва.

— Как успя да се измъкнеш? — попита той.

— Бил Блеър получи предупреждението ти три минути преди атаката. Веднага дойде в стаята ми и ме изведе.

Джек беше само по риза и панталони.

— Хукнах по аварийното стълбище. Сетне се чу стрелба и Бил се върна. Каза ми да мина през предната врата и да се скрия, докато дойдеш. Така и направих. Какво става, по дяволите?

— И аз бих искал да знам. Предполагам, че Източният кръст показва мускули. Току-що се опитах да се свържа с базата в Челси, но линията беше прекъсната. Премахнали са екипа ни в Париж. Имам заповед да те закарам в Шотландия.

— А Мария? Как е тя? Къде е?

— В Париж. Но не зная как е. Ако установим връзка с Феликс…

— Как така не знаеш? Нали изпрати хора да я охраняват? Това беше екипът, който убиха, нали?

— Съжалявам. Не можем да предвидим всичко. Никой не очакваше такова развитие на нещата.

— И още как! Не можеш ли да ме закараш в Париж?

— Вече ти казах, че заповедта ми е да те заведа на север. Стигнем ли там, ще възстановим връзката.

— Спри.

— Какво?

— Нали чу?

Имаше много коли по пътя към магистрала А1. Паркър намери свободно място, отби и спря. Джек понечи да отвори вратата.

— Моля те, доктор Гулд. Не слизай от колата.

— Негодници! Пуснахте я да се върне при съпруга й. А сега ми казваш, че дори не можете да й осигурите охрана.

— Джек, това е война. Случилото се сега е продължение на събитията през 40-те. Едва ли ти е ясно какво става.

— Разбирам само, че Мария е в опасност. Трябва да отида в Париж.

— Не ставай глупав. Как мислиш, че ще стигнеш дотам? Нямаш нито пари, нито документи. Дори палто. Обещавам ти, че не всичко е свършило. Ще спасим Мария.

— Така говореше и преди.

Джек се обърна и отвори вратата. В същия миг чу изщракване зад гърба си. Погледна и видя, че Паркър държи пистолет.

— Казах ти да не се правиш на глупак. Трябва да участваш в играта. Задължен си ни.

Джек го изгледа продължително.

— Майната ти — каза той, слезе от колата и тръшна вратата.

56.

— Мария, това е сестра Зофия. Дошла е чак от Честохова, за да бъде с теб. Боя се, че говори само полски. Ще трябва да се оправиш някак. Когато беше малка, полският ти беше много добър. Но това няма да има значение, когато отидеш в метоха. Там ще ти заповядат да дадеш обет за мълчание. Монахинята стоеше настрана. Дългото и старомодно облекло изглеждаше съвсем не на място в красиво обзаведената с изящни тъкани и скъпи украшения стая. Имаше повехналия вид на човек, обърнал гръб на живота. Обстановката явно нямаше значение за нея.

— Тя знае ли, че не искам да ходя там?

— Сестра Зофия не се интересува от желанията ти. Знае само, че един кардинал, покровител на нейния орден, я моли да те придружи до Честохова. Ще изпратя един от хората си с вас, за да съм сигурен, че сте в безопасност. И че няма да направиш глупостта да се опиташ да избягаш. Пристигнеш ли в метоха, игуменката ще отговаря за теб. Казва се майка Алиса. Сградата е построена през 1644. Орденът е известен като Сестри на покаянието.

— Татко, не разбираш ли, че постъпката ти е нелепа? Ти се подиграваш с истинското религиозно призвание.

— А стореното от теб е подигравка с всичко свято.

— Нима? Има ли нещо свято за теб, освен самият ти?

— Мария, моля те, не ми противоречи. Това е единственият изход. Карл ще те убие. Не го ли разбираш? Той знае за връзката ти с Джек Гулд. Провървя ти, че Чечановски ме подкрепи. Той успя да убеди Карл и баща му.

— И колко ще стоя там?

Баща й се вторачи в нея с поглед, който издаваше повече, отколкото би искал.

— Колко ли? — повтори тихо. — Още ли не си разбрала? Никога няма да излезеш оттам. Метохът ще бъде твоят затвор. Там ще те погребат.

Мария отвори широко очи, изумена. Бяха в малката стая в задната част на къщата. На стените имаше огледала с позлатени рамки. Накъдето и да се обърнеше, Мария виждаше себе си.

— Искам да се молиш за мен, любов моя. Нощем и денем. Независимо дали съм жив, или мъртъв. Ти…

Розевич успя да я хване, докато Мария припадаше. Очите му бяха пълни със сълзи. Прегърна я с треперещи ръце и я целуна.

През нощта се събуди, обляна в пот. Ганашо и бе дал силни успокоителни й тя заспа неспокойно.

Огледа се и видя, че някой седи до леглото й и чете. Мисис Негъл.

— Норийн, какво правиш тук?

— Баща ти ми каза да те наглеждам. Много се притеснява за теб.

Мария едва говореше.

— Ще ми помогнеш ли да седна, Норийн? Цялата съм схваната.

— Горката. Баща ти каза, че утре трябва да бъдеш готова за път. Колата ще те чака в осем сутринта.

Мисис Негъл я повдигна и я подпря на възглавниците.

— По-добре ли е така?

Мария кимна.

— Чувствам се ужасно.

— Наистина не изглеждаш добре.

— Баща ми обясни ли ти какво става?

— Не. Каза само, че заминаваш за Полша и известно време няма да бъдеш в Париж.

— Той ме изпраща в манастир, Норийн. До края на живота ми.

Мисис Негъл млъкна изумена, после изсумтя неодобрително.

— Не може да направи това. Няма да му позволят.

— Всичко е уредено вече. Моля те, Норийн, ще занесеш ли една бележка на отец дьо Гале?

— Разбира се. Сега ще ти дам нещо за писане.

57.

Париж

Понеделник, 4 януари 1993

Джек наблюдаваше къщата от два дни, но още не се бе случило нищо. Неколцина посетители влязоха и излязоха, но той не познаваше никого с изключение на Хенрик. Стана нетърпелив. Уплаши се. Ужаси се, че може да направи грешка. А това не биваше да се допуска. Не беше много трудно да се измъкне от Лондон. „Треперейки от студ, той отиде пеша до ирландското посолство на Гровнър Плейс.“ Умори се. Служителят го позна и му връчи паспорта веднага. Джек му благодари и се накани да тръгва.

— Не можете да излезете така — каза служителят.

— Вече имам паспорт и мога да изтегля пари от банката, за да си купя палто.

— Да, но дотогава ще премръзнете. Почакайте. След няколко минути мъжът се появи с едно палто.

— Ще ви стане. После ще ми го върнете.

Джек онемя от неочакваната щедрост. Трудно му беше да повярва, че някой безкористно му предлага нещо.

— Имате ли пари в себе си?

Джек поклати глава. Беше твърде изтощен, за да спори.

— Ще се осакатите от ходене. Къде трябва да отидете?

Джек спомена Ирландската банка на „Куийн Стрийт“, макар че нямаше намерение да ходи там. И без това рискува достатъчно, като отиде в посолството.

— Ето ви десет лири за такси. Ще ми ги върнете, когато донесете палтото.

— Не знам как да ви се отблагодаря. Човекът го погледна изпитателно.

— Можете да ми се отблагодарите, като се махнете заедно с проблемите си от Англия. Не знам какво става и не искам да знам. Но има хора, които ви търсят, доктор Гулд. Неприятни хора. Разбирате ли? Изчезвайте оттук, колкото е възможно по-скоро. Палтото ще ми трябва, когато си тръгна довечера.

Джек се отправи към Дойче Банк на „Бишъпсгейт“.

След четирийсет минути излезе с десет хиляди лири в джоба.

Отиде на „Рийджънт Стрийт“ и си купи бельо, дебело подплатен анорак, колан с чантичка за парите и раница. Изпрати палтото, десетте лири и благодарствена бележка по един куриер и се качи на първия влак за южното крайбрежие.

Веднъж един колега в Тринити му бе казал колко е лесно да се качи на някое от корабчетата, които прекосяваха Ламанша. На малките пристани покрай английския и френския бряг почти нямаше митнически проверки. Капитаните отговаряха за декларациите на пристигащите и заминаващи пътници. Формулярите се пазеха в митническите служби на големите пристанища.

С десетте хиляди лири за Джек не беше трудно да намери в Димчърч човек, който да го закара и остави незабелязано на френския бряг, близо до гара Льо Трепор. Оттам до Париж разстоянието не беше голямо. Щом пристигна, купи три микробуса на старо — различни модели и цветове и от различни магазини. Остави двата в гаража до гара Сей Лазар и потегли с третия. Сменяше ги на всеки един-два часа и ги паркираше на различни места. Това беше най-доброто, което можеше да направи при дадените обстоятелства.

Насочи бинокъла, който си бе купил в града, към главния вход на къщата на Розевич. Не знаеше колко е добра охраната на Хенрик, но предполагаше, че не след дълго ще забележат единия от микробусите.

От къщата излезе Розевич, придружаван от Хенрик и от още един мъж. Потеглиха с черен ситроен лимузина. Нямаше ги около два часа. През това време наоколо цареше тишина. Никой не влезе и не излезе. Един от хората на Хенрик стоеше до вратата и от време на време казваше нещо по радиопредавателя. Джек дори не знаеше дали Мария е още там нито дали е жива. Тръпнеше от безпокойство, докато седеше и наблюдаваше, безсилен да направи каквото и да било. Хранеше се в микробуса и използваше подвижна тоалетна, за да може непрекъснато да следи какво става. Чакаше мисис Негъл да излезе да пазарува.

Розевич се върна. Дребна сива фигура, замъглена от лещите на бинокъла. Влезе в къщата, без да спира. Джек искаше да намери удобна позиция точно срещу къщата и да погледне през прозорците. Но единствените две сгради наоколо бяха частни жилища и обитателите им сигурно познаваха Розевич. Джек установи, че в едната къща живее петчленно семейство, а в другата — възрастна двойка.

Мина обед. Улиците притихнаха за известно време. Джек изяде един сандвич с шунка и пи кафе. След малко трябваше да потегли, за да смени микробуса.

Пред къщата на Розевич спря черен мерцедес с тъмни стъкла. Никой не слезе от него. Човекът от охраната каза нещо по предавателя. Вратата на къщата се отвори и се появиха Хенрик и още двама мъже. Огледаха улицата и Хенрик отвори задната врата на колата.

Оттам излезе един-единствен пътник. Лицето му бе обърнато към Хенрик. Още миг и щеше да влезе в къщата, без Джек да го е видял. Сетне, точно когато стигна до прага, мъжът се обърна към една млада жена в кожено палто. Джек го зърна само за миг, но това му беше достатъчно. В следващия момент човекът, известен на Джек като Паркър, се скри в къщата, придружаван от Хенрик.

58.

След двайсет минути излезе мисис Негъл. Носеше пазарска чанта. Беше облечена в зелено вълнено палто и увита с тъмночервен шал. Джек се двоумеше — дали да я проследи, или да изчака Паркър. С Паркър нямаше работа, затова включи двигателя и бавно пое по улицата на няколко метра зад мисис Негъл. Тя не бързаше. Свърна на ъгъла и тръгна по „Рю дьо Прони“. Джек видя свободно място и спря. Изскочи от колата и се затича след икономката.

— Мисис Негъл — подвикна той, за да не я стресне. Тя се обърна спокойно.

— Може ли да поговорим?

— Сигурна съм, че ти имаш какво да кажеш, независимо дали искам да те слушам, или не. Но ще вървиш с мен, защото трябва да готвя вечеря за петима, пък още не съм пазарувала.

— Мисис Негъл, добре ли е Мария?

— Да. Нищо лошо не се е случило с нея, затова се успокой. Тя ми каза, че ще питаш за нея, макар да нямаше представа кога ще се появиш. Разбрах, че напоследък сте станали много близки.

— Какво ти каза?

— О, нищо. Не е необходимо да ми казва. Аз се досещам. Познавам я от бебе. Не може да скрие нищо от мен. Не твърдя, че одобрявам онова, което си намислил. Тя е омъжена жена. Но от друга страна, никак не харесвам онзи германец, съпруга й.

— Още ли е в Париж, или се върна в Есен?

Мисис Негъл му разказа за метоха в Честохова.

— Преди да тръгне, тя ми даде бележка за теб.

Дребната икономка спря и започна да рови в огромната чанта, която сякаш нямаше дъно. Бележката беше затрупана с писалки, ролки за коса и религиозни брошури.

Мария не пишеше за чувствата си. Съобщението беше кратко и ясно: „Отиди при отец дьо Гале. Мисис Негъл ще ти каже къде да го намериш.“ Нейният почерк. А това беше най-важното.

Дьо Гале и Джек се уговориха да се срещнат в „Льо Сенк Етоал“ — старомоден бар на „Ги Моке“, близо до железопътната линия. Отецът беше там, когато Джек влезе. Бледолик мъж с евтини очила, целият кожа и кости, върлинест духовник с отнесения поглед на човек, който познава живота само от книгите и разказите на другите хора. Дьо Гале поръча две чаши арманяк, сетне се опита да обясни на Джек какво се бе случило с Мария.

— Няма ли как да я измъкнем оттам? — попита Джек. — Никой не може да бъде държан в манастир против волята му. Не живеем в средновековието.

— Имаш право, разбира се. Мога да се обърна към Ватикана, към един от заместник-секретарите на Конгрегацията за религиозните и светски институции. Те са упълномощени да решават такива въпроси. Убеден съм, че префектът ще нареди разследване. Но се страхувам, че щом Чечановски надуши, че му упражняват натиск от такава инстанция, Мария ще бъде преместена в друг метох. Кардиналът има богат избор, уверявам те. И този път няма да знаем къде е. Ще загубим дирите й завинаги.

— Но нима ще я оставим там?

— Не, разбира се. Но за да уредим освобождаването й, трябва да прибегнем до нелегални канали. А имаме по-важна работа.

— Но Мария…

— Засега тя е в безопасност. Повярвай ми. Те мислят, че никой не знае къде е. Затова по-добре да стои там, докато се приготвим за действие. Джек се вгледа в свещеника. Гладко избръснато лице, дълги крехки пръсти и хлътнали бузи. Онова, което отначало Джек бе помислил за отнесеност, беше нещо друго — самообладание или бдителност.

— Как се замеси във всичко това?

В отговор дьо Гале бръкна в джоба си и извади тънък портфейл. Измъкна една снимка и я сложи пред Джек. Стара черно-бяла фотография на брадат монах.

— Името му е Максимилиан Колбе. Францисканец. Поляк, загинал в Аушвиц. Пожертвал се доброволно, за да спаси живота на един семеен евреин. Преди няколко години беше канонизиран. Доктор Гулд, чувал си какви ужасни неща са правили някои свещеници преди и след войната. Не се извинявам за тези неща. Не е в моята власт да го направя. Случва се. При дадените обстоятелства не се съмнявам, че пак ще има подобни инциденти. Страхувам се, че това ще стане скоро. Църквата не е общност от светци, докторе. Всички сме грешници. Свещениците не са по-добри от обикновените хора, макар някои да се преструват, че е така.

Той въздъхна и затвори очи. Явно се умори.

— Но аз мисля, че би трябвало да са поне малко по-добри. Смятам, че Максимилиан Колбе е бил по-свестен от повечето си колеги. Неговата саможертва компенсира до известна степен нещата, които направиха Крунослав Драганович и другите. Съзнавам, че не е достатъчно. Би трябвало да има повече свещеници като Колбе. Опасявам се, че светците не се появяват така често, както на хората им се иска. Но ти може би не вярваш в светци.

— Не съм срещал нито един. Вероятно не съм имал късмет.

Дьо Гале млъкна и отпи от чашата си. Гласовете около тях бяха силни и груби. На техния фон гласът на свещеника беше слаб и леко потреперващ. И все пак Джек го чуваше много добре.

— Какво знаеш за либералната теология, докторе?

Джек сви рамене.

— Почти нищо. Не съм теолог, занимавам се с древни текстове.

— Е, няма да ти изнасям лекция. Наименованието е взаимствано от една книга на Леонардо Боф, свещеник от Перу. Опит да се пригоди марксистката теория към целите на християнството. Само че хората, които я изповядват, не са комунисти. Всичко се свежда до идеята, че християните трябва да направят тъй наречения от Боф „избор на най-бедните“. Също като Исус духовниците трябва да поставят бедните пред богатите. Слабите пред силните. Тази теория вся голям смут. В страни като Бразилия, Аржентина и Чили управляващите не са доволни. По традиция църквата се свързва с държавата и военните. Ако свещениците и епископите някога са имали нещо общо с масите, то е било да проповядват послушание. А сега някои от тях обикалят бедняшките квартали и молят за малко справедливост от името на хората, принудени да живеят в тях. Папата мрази комунизма, затова смята, че либералната теология е само опит да го вмъкнат в църквата през задния вход. Осъжда я. В Третия свят Христовата църква все още се свързва с управляващите хунти, а не с бедните и страдащите. С убийците, а не с жертвите им. В резултат на това все повече хора се отказват от вярата и обръщат гръб на църквата.

Дьо Гале отново млъкна и се вгледа в отражението си в излъскания метален бар.

— Някои от нас мислят, че трябва да има по-добър начин. Ние вярваме в бъдещето на църквата. Оцеляването й е в ръцете на угнетените, а не на тираните. Искаме да се обединим с обикновените хора и да се борим заедно за свобода и справедливост. Христос не живее в дворците на диктаторите, а в колибите на бедните. Преди няколко години група свещеници от Ватикана, в това число и аз, създадохме едно свободно сдружение с цел да следим как се развиват десните тенденции в Курията. Написахме доклади за различните конгрегации и комисии, най-вече за Държавния секретариат и Светата конгрегация на религиозната доктрина. Оттук-оттам изтичаше информация и ние своевременно предупреждавахме някой свещеник активист във Венецуела или приятелски настроен епископ на Филипините. Създадохме мрежа в целия свят и започнахме да разменяме сведения. Понякога ни съобщаваха, че местната йерархия се движи в опасно консервативна посока и известявахме някой по-либерално настроен кардинал, който може да предприеме нещо или поне да посъветва други, срещу които се заговорничи. После, през 1985, от Европа започнахме да получаваме информация за една лига, наречена Източен кръст. Предполагам, че знаете за какво говоря.

Джек кимна, но не каза нищо.

— Постепенно свързахме откъслечните сведения и получихме цялостна представа за картината. Сега вече знаем, че на много високо ниво в църквата има заговор да се възстановят връзките с различните фашистки организации в Европа. Консервативните свещеници масово стават членове на Източния кръст. Много епископи, архиепископи и кардинали са готови да ги подкрепят. А документът, известен като писмото на Исус, ще изиграе важна роля за възраждането на католическия фашизъм.

— Мисля, че ръкописът е у Розевич.

— Да. Това е почти сигурно. И ние трябва да действаме, ако искаме да го вземем от него навреме.

— Кои сте вие?

— Неколцина от нас създадохме втора група, много по-малка от първата. Наричаме я Дружество на Максимилиан Колбе. Той е символ на онова, към което се стремим. Колбе пожертва живота си заради евреин. С други думи, за него църквата е имала всеселенска мисия. Чечановски, Розевич и останалите искат да я използват само като ешафод за някакъв извратен вид национализъм. Тяхната цел е да има полска, литовска, славянска, балтийска и арийска църква. А ние сме против това. И ще се борим. Не го ли направим…

Той замълча. По телевизията предаваха боксов мач. Уморени мъже следяха размяната на удари, без всъщност да се интересуват от мача. Други се бяха вторачили в празните си чаши или спореха с приятелите си. Разговорите им бяха изпъстрени с думи като „брикети“, „мръсни араби“, „гадни алжирци“ и „престъпници“. Омразата и презрението се изливаха като помия. Те бяха дъските, гвоздеите и чуковете, с които след време щяха да издигнат ешафодите и високите зидове на лагерите за интернирани.

— Отче. трябва да ти обясня нещо. Джек му разказа къде е видял Паркър.

— Изненадва ли те това? — попита свещеникът.

— Разбира се. Паркър и Феликс ми казаха, че работят против Розевич и че се опитват да попречат на Източния кръст да осъществи замислите си. Мислех, че знаеш това.

Дьо Гале поръча още питиета. Той изглеждаше съвсем не на място в задимения бар, но никой не му обръщаше внимание. Когато идваше в Париж, винаги посещаваше това заведение. Идвал бе тук с баща си много преди да стане свещеник. И веднъж — както често огорчен си спомняше — с жена.

— Сигурно вече си разбрал, докторе, че на никого в този бизнес не бива да имате пълно доверие. Дори на църквата. Затова не настоявам да вярвате и на мен. Поне докато не ме опознаете. Надявам се обаче, че вярвате на онова, което ви казвам. Има много независими източници, където можете да проверите. Поне за главното. След Втората световна война западните разузнавателни служби зависеха много от мрежата, създадена от нацистите. Нужни са им били агенти, които да внедрят в новите комунистически апарати на Изток. Мъже и жени, заклети антикомунисти. За тази цел нямало по-добри от бившите нацисти, агенти на германското разузнаване. Както и всички други, изявили желание да бъдат обучавани. Един от главните канали, чрез които британците вербували агенти в Източна Европа, бил Източният кръст. През 1946 източногерманските тайни служби получили сведения, че се готви операция на бивши нацисти в Берлин. Твоите английски приятели сигурно са ти разказали за този случай.

— За затвора Фридрихщайн ли? Да, знам.

— Но предполагам, че не са ти казали какво е станало след това. Британското разузнаване надушило, че източногерманските тайни служби подготвят нападение. Англичаните вече имали хора в Източен Берлин, но им трябвали още. Фридрихщайн е ключът за цялата мрежа на Източния кръст. Британците не можели да направят нищо за арестантите, но били в състояние да предложат помощ отвън на членовете на Лигата. Нямало време за губене. Един полковник от британското разузнаване на име Сандърс вече създал канал за прехвърляне на хора през Западен Берлин. Той уведомил членовете на Източния кръст, че могат да го ползват. Успели да измъкнат петстотин бивши нацисти само за един месец. Това била най-голямата им операция от този род. А шест месеца по-късно започнали да ги изпращат обратно. Само че бившите нацисти вече работели за британците.

— А какво е станало с разузнавачите, затворени във Фридрихщайн?

— Закарали ги в Русия. Оттогава никой не ги е виждал. Британците не си помръднали пръста, за да ги освободят, защото можело да провалят цялата операция, ръководена от Източния кръст. Навремето съществувала британска организация, наречена „Октомври“. Неколцина от главните им агенти били във Франция. „Октомври“ действали в Югославия, съвместно с партизаните на Тито. Ако им позволели да се върнат в Англия, нещата за Розевич и приятелите му щели да се усложнят. Затова било решено да ги оставят на произвола на съдбата. Наскоро узнахме, че ги държат в специална болница в Сибир, където ги разпитват. Стечение на времето руснаците разбрали с какво богатство разполагат. Използвали ги за изнудване и като спънка в работата на Западното разузнаване. Твоят приятел Феликс се надява да реши въпроса с помощта на Ирина Косенкова. Но по всичко личи, че Розевич го е изпреварил. Това прави британците изключително уязвими. Освободят ли затворниците, ще се вдигне нечуван скандал. Ще се разкрият не само връзките между английското разузнаване и Източния кръст. Хората ще научат, че собствените им власти мълчаливо са одобрили продължителното заточение на британските герои от войната. Паркър е бил там днес именно по този въпрос. Искал е Розевич да го измъкне от бъркотията. А в замяна ще предложи ново споразумение. Сделка, която ще осигури бъдещето на Източния кръст.

Около тях вече шепнеха гласовете на идния век. Клади, изгаряния на книги и трупове на мъже, жени и деца. Гласовете щяха да стават все по-силни, докато ревът им започнеше да се чува по целия свят. Цветът на човешката кожа щеше да определя цената на живота и участта на хората.

— Твърде късно ли е да ги спрем? — попита Джек. Дьо Гале сви рамене.

— Може би. Ние не сме много силни. Но аз държа да опитаме. Още тази нощ. Искам да вляза в къщата на Розевич и да открадна ръкописа. Ти познаваш обстановката. Знаеш как изглежда документът. Ще ми помогнеш ли?

59.

Честохова, Полша

— Да се молим за онези, които нямат време за молитва. Да вярваме заради онези, които вече не вярват. Да възхваляваме онези, които са обезумели от болка. Да приемем смъртта, за да живеят те.

Игуменката остави молитвеника върху подреденото си дървено бюро и погледна Мария в очите. Черната кожена подвързия на книгата беше изтъркана от дългогодишна употреба, сякаш бе сътворена от вечност и грехове.

— Затова сме тук — започна майка Алиса. — Ти също. Нашето съществуване няма друга цел. Лесно е да се каже, но трудно се осъществява. Ние не сме избраници на Бога. Но по свой начин се стремим да пречистим душите си и да превърнем в дело молитвите си. Ти беше доведена тук при необичайни обстоятелства, на които няма да се спирам. И на теб забранявам да говориш за тях. Най-важното е, че вече си тук и тук ще останеш. Ти си по-възрастна от повечето послушнички и си свикнала със светския живот. Това може да породи неприятности, но ние ще ги преодолеем. С течение на годините ще се научиш да спазваш нашите правила. Не го ли сториш, ще пречупим волята ти. Разбираш ли? Ще те накараме да се разкайваш. Така постъпваме.

Мария не каза нищо. Всичко, което й се бе случило през последните няколко дни, мина като сън. Преди да тръгне от Париж, Карл я бе предупредил кратко и равнодушно да не очаква милост, ако се опита да избяга от метоха. Не го каза направо, но Мария знаеше много добре какво има предвид — щяха да я намерят, да я върнат в Есен и да я убият.

„По-добре се примири с бъдещето — каза й той. — Ропотът няма да ти помогне. Никой няма да ти обърне внимание. Само ще утежниш положението си. Там искат покорство и знаят как да го постигнат, повярвай ми. Онези сестри имат вековен опит. Можеш да упорстваш колкото искаш, но накрая те ще сломят съпротивата ти. На твое място бих се примирил още първия ден. Ти се провали като майка и съпруга и ще ми е неприятно, ако претърпиш неуспех и в метоха.“

Мария се намираше в боядисана в бяло стая без никаква украса, с изключение на няколко стари и избледнели литографии на светци и едно голямо разпятие. Мебелите бяха обикновени и неудобни — столове с отвесни облегалки, бюро и заключен шкаф. Лъснатият под вледеняваше босите й крака. Само на възрастните и на болните позволяваха да носят обувки. Веднага щом пристигна я съблякоха, изкъпаха и облякоха в одежди на послушница от дебел черен вълнен плат. Двете монахини, които й помагаха, не пророниха нито дума. Мария се опита да ги заговори, но те я отблъснаха с каменни погледи и тя също млъкна.

— Това е орден за размисъл — продължи игуменката. — Тук ще се научиш да размишляваш и да се молиш. Нямаме други функции. Правилникът ни повелява пълно мълчание, което можеш да нарушаваш само в изповедната или в крайна наложителност. Тук няма друга музика, освен нашите гласове в хора. Не искам да те чувам да тананикаш или да пееш. А когато си сама в килията, трябва да се съсредоточаваш върху молитви към Светата Дева, а не да си припомняш разни мелодии.

Игуменката говореше добър немски с южнополски акцент. Беше възрастна, но нищо в нея не загатваше за немощ. Част от лицето й беше скрито зад плътно прилепналата на главата колосана монахинска шапчица. Орденът бе останал незасегнат от препоръките на Втория Ватикански събор. Сестрите на покаянието бяха запазили привичките си от шестнайсети век, наред със съпътстващите ги порядки и условности. В метоха нямаше електричество, нито телефон или радио — никаква следа от цивилизацията на двайсетия век. Времето сякаш беше спряло. Обитателките живееха в жестокото и сурово минало.

— Всяка сутрин ще ставаш в пет. Щом чуеш камбаната, скачаш от леглото и се приготвяш за литургия. Представяй си, че леглото ти гори. Позволиш ли на съня да те задържи в прегръдката си, ще му станеш робиня. Закуската е хляб и топла вода. Не пием чай, кафе или други стимулиращи напитки. Храната ни е без подправки. Ядем, за да живеем и пестим всяка троха. Изхвърлянето на храна е грях, който се наказва жестоко. След закуска отиваш в параклиса за Божествена литургия. Има два часа тълкуване на религиозни текстове, след това един час четене. После обяд. Сетне благословение.

Гласът на игуменката беше монотонен. Мария изпадна в унес и не чуваше думите й. Богослужение часове наред, лягане в девет вечерта, ставане в полунощ за литургия до два часа, кратък сън, отново на крак в пет, храна, колкото да не умреш от глад и безкрайни, еднообразни годишни сезони. Поредица от дни и месеци, които щяха да свършат в безименен гроб.

— Когато отидеш да дадеш обет, първо ще се закълнеш в бедност. Дошла си с празни ръце и нищо няма да вземеш оттук. Ако ти потрябва нещо, поискай. Ще ти дадат сапун и паста за зъби. Позволяват ти се две носни кърпи седмично и две дамски превръзки, ако е необходимо. Ще идваш да ги получаваш от мен. Нуждаеш ли се от лекарства, ела тук. Разрешени са само обикновени лекарства. Не сме дошли тук да се глезим. Не даваме болкоуспокояващи, приспивателни и други такива.

Стаята нямаше прозорец. Свят от стени. Студен и неприветлив, без капка физическа или духовна топлота. Мария бе пристигнала в Честохова сутринта, след като мина границата при Гьорлиц и се отправи надолу към Вроцлав. След кратко пътуване наближиха предградията на най-грозния град, който някога бе виждала. Стоманодобивните заводи и текстилните фабрики бълваха отровен пушек в сивия въздух. Към центъра се нижеха отблъскващи жилищни блокове. А там, на върха на хълма, се извисяваше прочутият манастир „Ясна гора“, където Черната богородица чакала поклонниците. А високо над него се издигаха стените на метоха, първоначално служил за крепост срещу нашествията на шведи, руснаци и германци.

Минаха покрай хълма и парк Стажица, после поеха на север, по улица „Старуха“, където ги чакаха още по-заплашителни зидове. Там телохранителят се сбогува с тях.

Пуснаха Мария и мълчаливата сестра Зофия през тесния страничен вход и незабавно ги разделиха. Една монахиня със строго лице хвана Мария за ръката. По-късно научи, че тя отговаряла за новите послушници. Трясъкът на портата беше непоносим — досущ като гласа на съдия, който я осъжда на доживотен затвор.

— Килията ти ще бъде на първия етаж. Трябва да я поддържаш винаги чиста. Забранено е да каниш там други монахини, както и да ходиш при тях. Приятелства не се разрешават. Може да окачиш на стената само религиозни изображения. Никъде няма да видиш огледало. Няма да ти е необходимо.

Мария погледна игуменката. В очите й нямаше състрадание. Само стомана, излята там от живота на безпощаден самоконтрол, дългогодишно целомъдрие и потискане на всякакви човешки чувства, освен самоненавистта.

— Не съм тук по собствена воля — каза Мария.

— Това не ме интересува. Проявяваш ли упорство, уверявам те, че ще те прекършим. Храниш ли надежди за завръщане в света, съветвам те да ги избиеш от главата си. Скоро ще станеш послушница, а след четири години ще имаш призвание. Ще станеш Христова невеста и ще носиш пръстена Му на ръката си и името Му в сърцето си.

— Аз имам съпруг.

Игуменката поклати глава.

— Вече са предприети стъпки за анулиране на брака. Може и да не си девственица, но ще се научиш на целомъдрие като всяка непокварена послушница.

В тишината се разнесе самотен и необикновено силен звън.

— Време е за литургия. Отговорничката ще ти каже какво да правиш. Моля се да не й даваш повод да те води при мен. Сториш ли го, предупреждавам те, че доста ще си помислиш, преди да го направиш пак.

За Мария нямаше значение какви наказания я очакваха. В главата й се въртеше една-единствена мисъл — въпреки тяхната бдителност и преследвачите, тя ги бе надхитрила. Имаше начин да избяга и веднага щом настъпеше подходящият момент, щеше да се възползва от него.

Игуменката тръгна към вратата. Докосна дръжката и се обърна.

— Дете мое, не искам да мислиш лошо за мен. Строга съм, защото животът ни е суров. Ако не е така, няма да има смисъл от молитвите ни. Ние сме напълно изолирани от света. За нас, които сме прекарали целия си живот тук, околният свят не съществува. Не знаем и не искаме да знаем какво става там. Съзнавам, че тук ще ти бъде трудно. Всеки ден ще бъде едно мъчение. Дълбоко в душата си те съжалявам. И тъкмо заради това ще те дисциплинирам. Защото духовната и физическата дисциплина са единствената ти надежда. Въздържанието и себеотрицанието ще те направят силна. Ще ти помогна с каквото мога, останалото зависи от теб. А сега се приготви да започнеш живота си като монахиня.

60.

Джек погледна часовника си. Беше три и пет след полунощ. До него отец дьо Гале трепереше от студ. А може би от страх. Провървя им. Нямаше луна и небето бе покрито с облаци. В черни анцузи и с начернени лица, Джек и свещеникът бяха почти невидими в мрака. С тях беше и още един човек, който наблюдаваше с бинокъл задната част на къщата. Казваше се Мелак.

Мисис Негъл бе дала на дьо Гале подробно описание на алармената система вътре — къде бяха поставени сензорите, какъв вид бяха, къде беше разположена контролната апаратура и колко човека имаше нощем. Тя бе заснела интериора с малка камера.

Дьо Гале се бе срещнал с Антоан Мелак, бивш негов енориаш от времето, когато бе служил в северозападната част на града. Шейсетгодишният Мелак имаше по-дълъг стаж в затвора, отколкото дьо Гале като свещеник. Той беше крадец, който не можеше да си представи друг начин за изкарване на прехраната. Изповядвал се бе редовно в църквата „Сен Жозеф“ и постепенно бяха започнали да се виждат с дьо Гале в „Льо Чинк Етоал“. Тяхното странно приятелство, прекъснато от пребиваването на Мелак в затвора и от заминаването на дьо Гале във Ватикана, бе устояло на времето.

Въпреки занаята си Антоан беше честен човек. Не крадеше от домовете на хората, не се занимаваше с наркотици и оръжие, не мамеше другарите си, не носеше пистолет и не оказваше съпротива, когато го залавяха. Дори полицаите го уважаваха.

Озова се с готовност на молбата на дьо Гале. Не му предложиха, нито пък той поиска възнаграждение. Казаха му, че ще помогне на църквата и че става дума за откраднато от Ватикана имущество, което не може да бъде възвърнато по законния ред. Необходимо му беше да знае само това. Разгледа описанието на къщата, снимките и картата и измисли план за проникване. Фактът, че ще помогне на църквата, бе достатъчен да приспи съвестта и на мисис Негъл. Дьо Гале не се поколеба да добави, че ще облекчи положението и на Мария.

Мисис Негъл им обясни, че установеният ред рядко се нарушава. Хенрик бе наложил строги вътрешни порядки и дори самият Розевич трябваше да се съобразява с тях. Отклоненията от нормалното ежедневие бяха незабавно разследвани и ако заплашваха обитателите на къщата — предотвратявани без излишен шум. Розевич спеше на третия етаж, където разполагаше с цял апартамент. На втория беше настанена прислугата. Пред всяка врата имаше въоръжен пазач, свързан с вътрешен телефон и алармен звънец с апаратурата долу, където цяла нощ дежуряха двама мъже. Спалнята на Хенрик беше наблизо, до библиотеката.

В стаята с контролната апаратура имаше няколко монитора, свързани с подвижни камери, снабдени с инфрачервени лъчи, които им позволяваха да „виждат“ в тъмното. Десетте камери бяха поставени над входовете, на стълбищата и коридорите и на различни места във вътрешността на къщата. Беше невъзможно да не бъде засечен неканеният гост.

Задействаше ли се алармената система, един от дежурните отцепваше съответния район. Събуждаше въоръжената охрана и я изпращаше там.

Мелак беше убеден, че ще се справи, ако мисис Негъл си бе свършила добре работата. Дьо Гале й бе дал стъкленица със бактерии от салмонела, поникнали върху оризови зърна. Добавени към вечерята на двама мъже от охраната, бактериите щяха да причинят остро хранително отравяне.

Втората й задача беше по-трудна. През деня бе поела риска да извади от строя инфрачервените детектори, като ги напръска с безцветен лак. Така те нямаше да доловят източника на топлина и да реагират на промените в температурата, ако се отвореше някоя врата или прозорец.

Решиха да влязат през задния вход. Навсякъде цареше тишина. Къщата беше потънала в мрак. Мелак тръгна най-отпред, като спря останалите, преди да влязат в обсега на камерата, поставена над главите им.

Всичко, което камерите виждаха, се записваше на видео. Ако нямаше инцидент, една и съща ролка се въртеше два пъти на ден. Мисис Негъл успя да подмени три от лентите с празни и даде оригиналните на дьо Гале. На едната бе снимана задната врата нощем — пълна тишина и неподвижност. Провървя им. Мелак зареди лентата във видеокамерата, която носеше в чантата си и я включи. Сложи я на земята, хвана единия край на кабела и се обърна към дьо Гале.

— Повдигни ме. Внимавай да не ме покажеш пред обектива.

Свещеникът го повдигна. С едно-единствено движение Мелак сряза жиците, които вървяха към къщата, оголи ги и ги свърза с кабела на камерата си. Дьо Гале го пусна на земята.

— Няколко секунди екранът ще бъде празен. После ще се появи същата картина като преди. Изпратят ли някой да провери, изчезваме. Дано да не го направят.

След пет минути отново се възцари тишина. Видеокамерата се въртеше бавно и подаваше към мониторите в стаята с апаратурата сигнала от заредената със старата лента камера. Върнаха се при вратата. Мелак я отключи за три минути. После прошепна:

— Включи ли се алармата, бягайте. Нищо не стана.

Няколко стъпала водеха към тъмния коридор. Бяха близо до кухнята. Ако някой случайно не ги срещнеше по пътя към килера, щяха да стигнат необезпокоявани до края на коридора. В централната част на къщата нямаше инфрачервени лъчи, за да може нощем охраната да се разхожда свободно.

Втората камера бе насочена към ярко осветения коридор, вдясно от този, в който се намираха. Хенрик не си бе направил труда да сложи там подвижна камера, тъй като пространството беше тясно. Мелак се наведе и извади от чантата си малък метален предмет. Дьо Гале отново го повдигна. Крадецът сръчно сложи пред обектива голяма скоба и я прикрепи с магнит. От нея висеше снимка в правоъгълна метална рамка. Разстоянието беше изчислено точно. Един приятел на Мелак бе преснел снимката от видеофилма. Някой по-наблюдателен човек би забелязал, че на монитора картината потрепна за миг-два, но охраната едва ли гледаше толкова съсредоточено.

Мелак направи същия номер и с последната камера, поставена в коридора, водещ към библиотеката. Стаята с апаратурата беше само през две врати и трябваше да действат съвсем безшумно. Крадецът изглеждаше нервен. Тази работа не му се нравеше. Обитаем дом и твърде много алармени системи. Не беше суеверен, но имаше лошо предчувствие.

Библиотеката имаше почти същото разположение като в Съмърлон — отключено преддверие, водещо към охранявана вътрешна стая, където се пазеха ръкописите. Навсякъде цареше тишина. Затаиха дъх, сякаш скрити сензори можеха да доловят дори дишането им. Поуспокоиха се, щом влязоха в първата стая. Според мисис Негъл там нямаше камери и алармени системи.

Мелак се зае с шифъра на междинната врата. Джек му светеше с малко фенерче. Крадецът им бе обяснил, че това ще бъде най-дългият и напрегнат етап от цялата операция. Джек и дьо Гале гледаха нервно, докато съучастникът им набираше различни комбинации от цифри.

Това продължи двайсет минути. Нервите им бяха изопнати, а ръцете — лепкави от пот. Тишината ги притискаше като тежък предмет, сякаш цялата къща бе изградена от мълчание и най-лекият шум заплашваше да я събори. Вратата се отвори и те се вмъкнаха вътре.

Ръката на Джек се плъзна към познатия ключ за осветлението и след миг неоновите лампи замигаха над главите им. Стаята беше същата, каквато я помнеше — тесни дървени шкафове с номерирани чекмеджета, където се пазеха разгънатите ръкописи и отделения за навити на руло документи и по-обемисти неща; речници, справочници и азбучни указатели; поставки за лупи, скалпели, пинцети и други инструменти; две бюра с лампи за четене, подложки за книги и ниска работна маса, където имаше няколко фрагмента от ръкописи, поставени под парчета стъкло.

Розевич не се бе опитал да скрие онова, което търсеха. Напротив, беше го изложил на показ в средата на голямото бюро — висока цилиндрична мощехранителница, изработена във Византия, украсена с икони и инкрустирана със скъпоценни камъни. Джек и Мелак се заковаха на място, но свещеникът, сякаш тласкан по-скоро от природата си, отколкото от религиозното си призвание, тръгна с бавни стъпки към бюрото. В движенията му нямаше нито следа от напрежението, което доскоро го сковаваше. Нервността му се изпари при вида на онова, което смяташе за автентична реликва от Спасителя. Дьо Гале се преобрази за миг от крадец в свещеник, отслужващ литургия, който се приближаваше не към обикновено бюро, а към украсен с цветя и окаден с тамян олтар, където живееше Господ.

Мощехранителницата приличаше на малко светилище, в което първоначално вероятно бяха съхранявали дрипи от одеждите на някой светец или изсушените останки на нечие свято сърце. Имаше две вратички. Дьо Гале посегна внимателно към тях. Отвори едното, сетне другото крило.

Джек чу как дъхът на свещеника секна. В следващия миг дьо Гале се олюля и протегна напред ръце, сякаш да се предпази от удар. Мелак го хвана.

— Какво има? — попита Джек, но Августин не беше в състояние да говори, само размаха ръце и посочи ужасен към бюрото.

Вратичките на мощехранителницата бяха в сянка и скриваха съдържанието й. Джек пристъпи напред. В малкото светилище, като чудовищно вавилонско или египетско изображение, имаше човешка глава. Мъртвешки бледото лице на мисис Негъл гледаше покрусено, сякаш отражение в огледалото на страха.

61.

Розевич, Хенрик и още двама мъже ги чакаха в преддверието. Всички, освен домакина, бяха въоръжени.

— Напразно си губите времето — каза Щефан.

Джек пристъпи напред, но спря, когато единият от телохранителите насочи пистолета си към него.

— Налагаше ли се да я убиеш? — попита Джек.

— Негъл ли? Много бях привързан към нея — отговори Розевич. — Тя беше с мен отдавна. Обичаше семейството ми, особено Мария. Мисля, че я обичаше прекалено много. Предаността й към Мария явно е надделяла. Но както и да се опитвам да го обясня, всичко се свежда до едно обикновено предателство. То е заразно. А за заразата няма по-добър лек от крайните мерки. Инфекцията трябва да се унищожи, преди да се е разпространила.

— И любовта ли е инфекция? — попита Джек.

— Грешната любов, да. Заблудената и извратената. Вашето поколение не разбира това. Вие тачите любовта повече от другите ценности, но грешите. Има много по-величави неща. Едно от тях е лоялността. Да останеш верен въпреки всичко. Благодарността, честността, достойнството, чистосърдечността и смелостта. Всички тези качества сега са пренебрегнати и забравени.

— Как се осмеляваш да говориш за тези неща! — избухна Джек.

Но не изпитваше гняв, а само жлъчна и пресушаваща тъга. Колко жалко, че старецът приключваше живота си така. Краят му беше досущ като началото. Джек се замисли за онези, които се бяха изпречили на пътя на Розевич и бяха намерили смъртта си — Денис Бойлан, Мойра Кенеди, Йосиф, Леа и Сима Шаранский и по всяка вероятност Исак Берчик. А сега и Норийн Негъл. Колко ли още имаше?

— Съжалявам, Джек. Не исках да става така. Съдбата предопредели да се срещаме на всеки ъгъл. Повярвай, възхищавам ти се и дори ти завиждам.

Розевич се обърна към свещеника, който още беше видимо потресен от откритието си.

— Вие сте отец дьо Гале, нали?

— Да.

— Към вас не изпитвам съжаление. Напротив, срамувам се заради вас. Ръкоположен свещеник. Как може такъв човек да падне толкова ниско? Дошли сте да крадете. Нарушихте една от Десетте Божи заповеди. Е, ще трябва да платите за това. Нали го осъзнавате?

Дьо Гале не отговори.

Розевич не каза нищо на Мелак, дори не го погледна, сякаш изобщо не беше там.

— И така — рече накрая той. — Всичко свърши. Надявах се на по-добър финал. Цял живот вкусвах горчилка, сега отново. Но ще изпитам удовлетворение, преди да умра. Ще доживея да видя истинската божественост. Ще си отида като Симеон, утешен.

— Господ да ви прости — промълви дьо Гале. Розевич го изгледа презрително и рязко се обърна към Хенрик.

— Отведете ги.

Навън беше още тъмно. Нощният мрак държеше града в обятията си. Студът беше сковаващ. Качиха се в две коли. Дойдоха още трима телохранители. В първата кола седнаха Джек и дьо Гале, а от двете им страни — Хенрик и още един мъж. Третият шофираше. Другите се качиха с Мелак във втората кола. Крадецът беше обезумял. Джек и Августин го видяха да се моли на въоръжените мъже, макар да знаеше, че е безполезно. Искаше им се да не го беше правил. Самообладанието на дребния човек му бе изневерило. Той знаеше по-добре от Джек и дьо Гале що за хора бяха похитителите им. Виждал бе такива типове в затвора и се бе научил да стои настрана от тях.

Никой не казваше нищо, дори не се закашляше. Мълчанието беше същността на пътуването им. Джек се почувства ужасно зле. Най-лошото от всичко беше чувството за безпомощност. Обърна се към Хенрик, който равнодушно гледаше нижещите се покрай тях светлини.

— Знам, че не ме харесваш, Хенрик, и не очаквам нищо от теб. Но този човек тук е свещеник. Ще бъде смъртен грях, ако изцапаш ръцете си с неговата кръв. Пусни го, Хенрик. Аз би трябвало да съм ви достатъчен.

Хенрик не си направи труда да го погледне, нито да проговори. Минаваха по безлюдни, пусти безмилостни улици. Хенрик наблюдаваше града. Лицето му се отразяваше в стъклото. Беше отегчен. Получил бе благословията на кардинала, така че един свещеник повече нямаше значение за него. Разбирането му за Бога беше извратено. В неговата изопачена космогония кардиналът стоеше по-близо до Господа, отколкото свещеникът.

Джек усети, че му се повдига. Ръцете му бяха облени в пот. Седеше на задната седалка, притиснат от Хенрик. Не можеше да направи нищо. Колата продължаваше напред.

Поеха по авеню Ниел. Джек се досети къде отиваха. Заболя го главата. От време на време фаровете осветяваха лицето му. От дясната му страна дьо Гале седеше неподвижен и се молеше.

Прекосиха площад „Етоал“, свиха по авеню Фош и се отправиха към Булонския лес. Една кола профуча покрай тях и изчезна в мрака. Наоколо нямаше никой. Беше твърде късно и студено за пороците, които обикновено оживяваха гората след полунощ. Травеститите и проститутките бяха или вкъщи, или в нечие чуждо легло.

Най-затънтената част от Булонския лес се намираше на юг, между Лонгшан и хиподрума. Стигнаха дотам и започнаха да се движат по-бавно. Хенрик внезапно заповяда на мъжа зад волана да спре. Шофьорите на двете коли изключиха двигателите и слязоха. И двамата държаха фенерчета. Хенрик също слезе и нареди на Джек и дьо Гале да го последват. Джек усети, че коленете му треперят. Едва не се строполи на земята. Колко неприятно щеше да бъде, ако припадне или се подмокри, или извика, преди да умре. Сякаш имаше някакво значение. Животът му не мина пред очите като на филмова лента. Не мислеше за хората, които обичаше, или за себе си, а за прозаични неща — ястията, които не бе опитвал, филмите, които не бе гледал и книгите, които не бе върнал в библиотеката. Усети нечия ръка. Дьо Гале му даваше знак да запази спокойствие.

Тръгнаха — трима мъже от охраната отпред и трима отзад, а пленниците по средата. Отстрани дърветата стояха като неми свидетели. Хенрик нареди да навлязат в гората. Мислите на Джек препускаха като обезумели. Безпокоеше се за толкова много неща, а имаше съвсем малко време. Само да можеше да види Мария за последен път, поне отдалеч.

Хрумна му да побегне, но знаеше, че след две-три крачки щяха да го застрелят. Дьо Гале стисна ръката му. Джек му беше благодарен за топлотата и за обикновения човешки контакт. Мелак се препъваше зад тях, като ругаеше под нос. Някъде изцвили кон.

— Тук е добре — изръмжа Хенрик.

Дръпна Джек и му заповяда да коленичи пред едно дърво.

Мислите на Джек съвсем се объркаха. Картините, които минаваха пред очите му, бяха непознати. Сякаш си спомняше нечий чужд живот. Усети как студеното като лед дуло на пистолета се опря до врата му. Чу, че дьо Гале се моли на френски, но не разбра думите му.

Разнесе се изстрел. Джек се вцепени. Втори изстрел. Сърцето му заблъска в гърдите, сякаш се опитваше да изхвръкне и да отлети. Последваха три бързи изстрела. Кратко затишие, после още един изстрел. И пълна тишина.

Някой докосна рамото му.

— Всичко е наред, доктор Гулд. Можеш да станеш. Гласът на дьо Гале. Ужасно потреперване разтърси Джек от главата до петите. Едва се сдържаше да не повърне.

Свещеникът му помогна да стане. Пред очите на Джек се въртяха светлини. Не можеше да разбере нищо. Сетне, лека-полека, всичко започна да идва на мястото си. На земята бяха прострени телата на Хенрик и хората му. Снегът беше опръскан с кръв. Хенрик лежеше по гръб с широко отворени очи, а едната му ръка бе застинала свита в юмрук.

— Джек — каза дьо Гале. — Много съжалявам, но не можех да ти кажа. Трябваше да вземем предпазни мерки, ала щеше да е глупаво да ти се доверим. Надявам се, че разбираш.

Джек не каза нищо. Беше онемял.

— Позволи ми да те представя на останалите. Това е отец Гейбриъл Макбрайд. И той е от Дъблин като теб. Макбрайд кимна. Беше едър мъж с брада и тъжни очи. Сложил бе ръка на рамото на Мелак. Нисичкият крадец трепереше и ридаеше. Дьо Гале се обърна към мъжа до Макбрайд.

— А това е отец Гюнтер Ерибергер от Берлин. И отец Казимир Галчизински от Вроцлав.

Свещениците държаха пушки с уреди за нощно виждане.

— Не разбирам — промълви Джек. — Как…

— Наблюдавахме къщата — обясни Макбрайд. — Августин носеше микропредавател, затова имахме представа какво става с вас. Сетне проследихме двете коли.

— Но вие сте свещеници…

— Джек, да оставим това за после. Сега трябва да се измъкнем оттук. Някой може да е чул изстрелите. Конюшните са наблизо.

Оставиха труповете там, където бяха. Някой ездач щеше да ги намери сутринта. На шосето чакаше сива кола. Качиха се в нея и в един от автомобилите на Розевич. Заваля.

62.

Рим

Понеделник, 11 януари 1993

В тихата задна стая в малкия ресторант на Виа Монтероне група мъже водеха оживен разговор. Заведението, известно като „Л’О Вив“, беше един куриоз в този изпълнен с любопитни неща град. Собственикът му не беше италианец, а един френски религиозен орден. Масите не се обслужваха от обикновени сервитьорки, а от френски и африкански монахини, облечени в черно-бели одежди.

Естествено, деветдесет процента от посетителите бяха заможни свещеници и високопоставени духовници, много от които членуваха във Ватиканската Курия. Останалите десет процента бяха предимно туристи, влезли в ресторанта случайно. В единия ъгъл имаше ниша със статуята на Дева Мария. Всяка вечер точно в десет и половина помещението утихваше и всички запяваха „Аве Мария“.

Задната стая обикновено се пазеше за кардинали от Ватикана. Тази вечер там се бяха събрали най-видните от тях — седем от единайсетте кардинали, оглавяващи Светата конгрегация на религиозната доктрина, съвет на кардиналите от Ватикана, отговарящ за праволинейността на нейната политика и за морала на духовниците. Предишното й наименование беше Светата конгрегация на Всеселенската инквизиция, но през 1908 името бе променено на Светата служба — без видими промени в дейността, а накрая, през 1965, получи сегашното си название от папа Павел VI, който по същото време премахна прословутия списък от забранени книги. Светата конгрегация беше либерализирана, но при папа Йоан-Павел II положението се затегна. Мнозина либерално настроени теолози съжалиха, че са доживели тези времена. Новият префект, кардинал Винченцо Ботичиари, наложи още по-строги мерки срещу отклоненията от доктрината и морала. Мрачната бдителна сянка на Светата конгрегация се простираше от Филипините до Латинска Америка.

Именно Ботичиари предложи тази неофициална и строго поверителна среща с кардиналите си и неколцина техни колеги. Съвещанията във Ватикана никога не минаваха незабелязани. Отвсякъде надничаха любопитни очи. Но монахините в „Л’О Вив“, които приготвяха едни от най-вкусните ястия във Вечния град, умееха да осигуряват на най-знатните си клиенти дискретност, каквато нямаше другаде. Сред присъстващите беше и кардинал Зефирино Дела Джирардеска, заместник-председател на Папската библейска комисия — фиктивно отделен съвет, който се помещаваше в канцелариите на Светата конгрегация. Създадена през 1903 от Лъв XIII. Комисията вземаше решения по въпросите на книгоиздаването и упражняваше контрол върху писанията на учените католици. И тя се ръководеше от Ботичиари.

Сред останалите поканени бяха Жак-Бенин Деспро, председател на френската Папска комисия за Свещената археология, възпитаник на семинарията „Св. Сюлинс“ и бивш директор на Библейското училище в Ерусалим, кардинал Франсис Фрийдман, по-рано професор в НотрДам, а сега шеф на Папската комисия по история, епископ Джанджакомо Амендола, секретар на Конгрегацията за евангелизация на народите, монсиньор Тулио Мущети от Комисията за Източните църкви и двама полски кардинали. Сенкевич и Кочановски, от Държавния секретариат.

Всички тези мъже се познаваха и бяха работили заедно. Съобразно с традициите на Курията, повечето бяха членове на управителни съвети на различни комисии, образувайки по този начин едно сдружение от приятелства и съюзи. Ботичиари бе подбрал изключително прецизно малката група. Въпросът, който трябваше да бъде обсъден, изискваше абсолютна дискретност.

— Наистина ли каза, че ставали чудеса?

Говореше кардинал Пиерлуиджи Сабатучи, един от най-дългогодишните членове на управата на Светата конгрегация, човек, известен с непоколебимостта си по въпросите на доктрината. Възгледите му бяха формирани от подмолното течение на основните еретични дебати през последните десетилетия. Беше аскет, чийто единствен явен порок бяха тънките френски цигари, които пушеше от сутрин до вечер. И сега бе стиснал една в дясната си ръка и я размахваше към Сенкевич, който седеше в другия край на дългата маса.

— Не съм сигурен — отговори Сенкевич. — Той твърди нещо такова, но не е такъв глупак, че да излезе с официално изявление. Познавам Чечановски отдавна. Никой от вас не би казал, че е глупак.

— Но действително ли говори за чудеса?

— Ами, той ги нарича… явления. Момче, излекувано от тумор в гръбнака. Сляпо момиче, което сега вижда лицето на майка си. Псориаза, която се лющи като стара кожа. Сабатучи изсумтя и всмукна силно от цигарата. Сенкевич се възползва от възможността и изпи остатъка от граната, после се пресегна към бутилката.

— Досущ като онези шарлатански медицински шоу програми — добави Сабатучи. — Всеки знахар в Южна Америка го прави по два пъти в неделя. И ти продължаваш да твърдиш, че Чечановски не е глупак?

Сенкевич въздъхна.

— Той знае много добре, че не може да се говори за чудеса, докато не се проведе официално разследване. Засега само споменава за явления и оставя другото на църквата. Носят се слухове за едно дете, на което се явявала Богородица. Имало и други такива деца. Подобни неща не се случват за пръв път в Честохова. В края на краищата това е главен център за поклонение. Там много почитат Черната Богородица.

— Центровете за поклонение са прословути с мошеничествата си.

— Независимо от това, Чечановски знае кои карти да изиграе и кои да задържи. Миряните ще настояват ръкописът да се съхранява в Честохова и да се построи специално светилище за него, а Светият отец трябва да положи основния камък и по-късно да освети постройката. Той няма да откаже на поканата. Това е Полша.

— Хитро — отбеляза Амендола, който седеше от лявата страна на Сенкевич.

— Нали ви казах, че Чечановски е умен. Познава хората си. Близък е и със Светия отец. Учили са заедно в Рим. Чечановски знае, че папата държи на Честохова. Затова е толкова вдъхновен.

— Вярваш ли на това? — видимо ядосан попита Сабатучи. — Толкова ли е вдъхновен, че да занесе ръкописа там?

Сенкевич поклати глава.

— Рано е да се говори за божествено вдъхновение. Исках да кажа, че изборът му е изключително уместен. Ако отиде там по покана на Чечановски, папата ще освети най-величественото светилище на Бога извън Свещената земя. Честохова ще има и Черната Богородица, и мощехранителница за най-важния предмет, свързан със самия Исус.

— Първо трябва да се увери, че реликвата е автентична. А това означава доста работа — рече кардинал Фрийдман.

— Можем смело да приемем, че е фалшификат — прекъсна го Деспро.

Сабатучи го изгледа свирепо.

— Така ли? Сигурно вече си изследвал документа. Не понасям непотвърдените чудеса. Презирам комедиантите. Но от друга страна, аз също познавам Чечановски. Сенкевич има право. Чечановски е умен и много се съмнявам, че би рискувал авторитета си заради някакъв фалшификат. Има документи, които доказват, че ръкописът е автентичен. Видях малко неща, но останах поразен. Вероятно и останалите доказателства са със същото качество. Сигурно ще издържат проверката на вашите колеги. Това означава, че независимо дали е автентичен, или не, ръкописът ще породи противоречия. Споровете няма да утихнат, дори и ако църквата заяви, че е написан от ръката на Исус. Напротив, пререканията ще се ожесточат. Именно заради това кардинал Ботичиари ви е поканил тази вечер.

Той погледна Ботичиари, който седеше начело на масата, скръстил ръце пред себе си и заслушан в дискусията. Ботичиари кимна, но не каза нищо. Кардинал Делла Джирардеска вдигна плахо ръка. Сабатучи му беше началник и човек, с когото не искаше да има неприятности.

— Ваше Високопреосвещенство, опасявам се, че не ви разбирам добре. Казвате, че разногласията ще се ожесточат, ако ръкописът бъде обявен за автентичен. Не виждам защо би трябвало да стане така. Едно изявление на папата ще сложи точка по въпроса.

Сабатучи отправи към Делла Джирардеска един от най-убийствените си погледи.

— Мисля, че дори един бегъл прочит на превода на този документ не ще остави и най-малкото съмнение относно потенциалната му взривоопасност. Това само ще вдъхне увереност на привържениците на евреите, които се стремят да превърнат свещената история в полесражение за жалките си диспути. Говоря, разбира се, за онези учени за съжаление те не са малко, които твърдят, че Спасителя е бил само един еврейски учител, равин от Галилея, политически екстремист и есей. Всички тези бръщолевения се нуждаят от неоспоримо доказателство, за да разгласят теориите си в теологическите колежи в Европа и Америка. Дъхът ви ще секне, ако си представите споровете, които ще предизвикат. Ще направят всичко възможно, за да отпечатат книгите и монографиите си. Всеки посредствен журналист и недозрял библейски учен ще публикува книга по въпроса за писмото на Исус. Пазарът ще се наводни с евтини издания с меки корици като „Скандалът около ръкописа на Исус“ или „Скритото писмо на Исус“. Темата ще се превърне в индустрия. Евреите ще ни направят за смях. „Най-после — ще започнат да кудкудякат те — бяхте принудени да признаете, че скъпоценният ви Исус е бил обикновен човек като нас. Не Божи син, нито слово, превърнато в плът, или вторият в Светата Троица, а евреин, мечтател и бунтовник, чиято единствена цел в живота е била да разпространява и да съхранява Закона на Мойсей.“

Сабатучи смачка злобно цигарата си в стъкления пепелник пред себе си.

— Ако мислиш, че Църквата може да издържи на един такъв разкол, ти си най-големия глупак, който Курията е допускала в редиците си досега. Ръкописът е бомба със закъснител. Той може да взриви Църквата. Всеки ред от него заплашва устоите, на които се крепи вярата ни. Според мен трябва да вземем мерки той да бъде унищожен.

63.

Настъпи продължително мълчание, което накрая бе нарушено от язвителния тих глас на Ботичиари.

— Благодаря, Пиерлуиджи. Както обикновено, ти не се страхуваш да наречеш нещата с истинските им имена. Всичко, което каза, е правилно. Единствената ти грешка е, че според теб имаме само един избор. Въпросът е изключително важен. Трябва да го обмислим сериозно. Необходимо е да се спрем на няколко аспекта, преди да вземем решение.

Той млъкна. Сабатучи не каза нищо. Дори той не се осмели да прекъсне председателя на Светата конгрегация. Ботичиари беше дребен на ръст. Кардиналската шапчица едва се крепеше на гладката му плешива глава. Приличаше на восъчна фигура. Нямаше косми на ръцете. Устните му бяха като от гума.

Нисичкият кардинал седеше спокойно на мястото си. Излъчваше безпрекословен авторитет, който се изпаряваше само в присъствието на папата. Но дори и тогава не изчезваше напълно, а леко отслабваше. Мнозина говореха, че Ботичиари ще бъде приемникът на Йоан-Павел II.

— Унищожаването на ръкописа е една от възможностите. Няма да е трудно да го заменим с друг и след време да заявим, че това е евангелието, написано от нашия Бог. Чечановски едва ли ще възрази. Той знае, че така би причинил повече вреда, отколкото добро. Мисля, че е достатъчно предан на Църквата, за да разбере какъв е дългът му в случая. Но трябва да се съобразим и с някои други хора. Със Щефан Розевич. С Карл фон Фройдигер. А и с онзи ирландски учен Гулд. Чечановски има документ, написан от ръката на Гулд, че ръкописът е автентичен по отношение на възраста и произхода.

Ботичиари се обърна към Делла Джирардеска.

— Зефирино, ти знаеш за Гулд. Чел си статиите му. Може ли да му се вярва?

Делла Джирардеска кимна.

— Джек Гулд е известен специалист в тази област. Не прибягва до прибързани хипотези. Светски хуманист, но работата му е внушителна. Хората ще му повярват.

— И, разбира се, е евреин.

— Отчасти. Майка му беше католичка.

На лицето на Ботичиари се изписа презрение.

— Няма значение. Евреите несъмнено ще го послушат. Трябва да намерим начин да се справим с мистър Гулд. Но първо искам да разгледаме другите възможности. Можем да изберем варианта на Чечановски. В замяна на политическото и финансово сътрудничество, което той търси, можем да настояваме да премести института си в Рим. По този начин Библейската комисия ще има пряк контрол върху ръкописа. Разбрах, че руснаците са съгласни да продадат остатъка от колекцията. Казаха ми, че професор Григоревич бил много отзивчив. Щом ръкописите пристигнат в Рим, ще назначим в института свои хора — надеждни учени католици, доказали своята лоялност и способни да предотвратят всякакви възможни дебати, като пускат малки откъси от ръкописите в последователност, определена от тях. Институтът ще погребе догадките в текста под планина от коментари и предположения. Другите материали ще бъдат достъпни за учените по света, а тяхната благодарност, че институтът ги е предпочел, ще отхвърли критиките, които ще се появят след публикациите. Трябва веднага да кажа обаче, че аз съм против това решение. Твърде много неща може да не станат така, както искаме. Подходът, който желая да ви препоръчам, е по-драстичен, но е по-вероятно да има успех. Одобрите ли го, още утре сутринта ще го представя на Негово Светейшество. Накратко казано, става дума за следното. Чечановски и хората му търсят подкрепата на Ватикана за постигането на определени политически цели. Предлагам да удовлетворим част от исканията им. В замяна те ще предадат ръкописа на Светия отец. Той ще се съхранява в архивите на Ватикана, където ще бъде неправилно описан в каталога, а след няколко години — напълно забравен.

Кардинал Фрийдман, американецът, скочи на крака.

— Но… това е скандално. Досуш като плана на Сабатучи да унищожим ръкописа. Дори по-лошо, защото папата ще подкрепи шайка фашисти.

Ботичиари изобщо не го погледна.

— Седни, ако обичаш, и се опитай да реагираш с по-малко емоции и повече разум. Искам всички да обмислят задълбочено предложението ми. Аз лично предпочитам да не унищожаваме писмото, дори само защото едно изтичане на информация от хората на Розевич или от руснаците ще постави Църквата в доста трудно положение. Автентично или не, обществото бързо ще повярва в съществуването на писмото и ще ни осъди, че умишлено сме унищожили думите на самия Исус. Ще започнат безкрайни размишления относно съдържанието му. Не е необходимо да ви казвам какъв шум ще се вдигне. Ръкописът е опасен за Църквата само сега. Едно следващо поколение или по-правилно насочвано образование от сериозни учени католици може да превърнат писмото в ценно оръжие за Църквата. Но засега е невъзможно да се каже нещо определено. Предпочитам да не предначертаваме нещата, като се отървем от ръкописа. Той може да остане скрит в мазетата в продължение на векове, дори на хиляда години. Това няма значение. Най-важното сега е съществуването му да бъде запазено в тайна. Унищожим ли го, хората ще започнат да говорят. Запазим ли го, можем да постигнем нещо. А след време писмото ще потъне в забрава. Кардиналът се вгледа в лицата на присъстващите. Приковал бе вниманието им, но искаше нещо повече. Необходимо му бе абсолютното им доверие.

— Според мен ръкописът не е главната грижа на Светия отец. Той има много по-сериозни проблеми. Господа, възнамерявам да ви кажа неща, които ще обезпокоят някои от вас. Не бих ги споменал, но нямам друг избор.

Той затаи дъх. Дълбоко в душата си усети хлад. Беше доведен на това място и в този час от съдбата не по своя воля. Момче, грабнато от улиците на Неапол и превърнато в принц на църквата. Някои от присъстващите произхождаха от знатни семейства на аристократи и църковни сановници, но той се бе издигнал по-високо от тях. Вече чуваше шепота в голямата зала и виждаше как се отваря една врата, която ръката на простосмъртен не можеше да докосва.

— Господа, църквата е изправена пред най-сериозната криза в историята си. Здравето на Светия отец се влоши. Много се състари след операцията миналата година. По време на посещението му в Санто Доминго през октомври се събраха да го приветстват само десет хиляди души. А ние очаквахме най-малко сто хиляди. В други части на Латинска Америка протестантските секти масово отнемат вярващи от Църквата. В Африка ислямските мисионери печелят все повече привърженици, а нашите църкви опустяват. В Русия и другите страни в Източна Европа православната и униатската църква завладяват територии, които ние загубихме преди десетки години. В Ирландия се увеличава броят на защитниците на абортите, противозачатъчните средства и разводите — въпроси, които доскоро дори не подлежаха на обсъждане. Авторитетът на Църквата е непрекъснато заплашван. Всяка година хиляди свещеници се прощават с призванието си. На много места има натиск за ръкополагане на жените. Чуват се все по-настоятелни гласове да се сложи край на безбрачието. Не е необходимо да ви казвам за исканията сексуалните пороци и извращенията да бъдат третирани като нещо нормално не само в светския живот, но и в самата Църква.

Той млъкна. Останалите размишляваха върху думите му. Не бе казал нищо, което не знаеха, но щом човек като него изброяваше всичко това, явно положението беше сериозно.

— Нашите колеги от Държавния секретариат знаят, че техният председател кардинал Ди Риенцо е изготвил документ, който скоро ще представи на Светия отец. Прегледах го, за да се уверя, че няма грешки в догмата. Четивото е обезпокоително. Преценката на Ди Риенцо е, че Църквата е изправена пред безпрецедентна от Реформацията насам заплаха. Според него двойното предизвикателство от страна на модернизма и светския либерализъм може да се окаже твърде силно за нас, ако не измислим ефикасни контрамерки и трябва да ви кажа, че съм напълно съгласен с него. Не пристъпим ли бързо към действие, има вероятност Църквата да бъде разтурена през следващия век. Това не са фантазиите на паникьор, а добре обмисленото мнение на един от най-блестящите умове във Ватикана.

Посетителите на ресторанта започнаха да се разотиват. Но в задната стая никой не помръдваше. Сякаш бяха изпаднали в унес.

— Господа, именно такава контрамярка ни предлагат кардинал Чечановски и съмишлениците му. Откажем ли, може би няма да ни се предостави втора възможност.

Ботичиари погледна Фрийдман.

— Франсис, как само употреби думата „фашист“! Твоите опасения са разбираеми и похвални, но съвсем неуместни в случая. Фашизмът е дискредитирана политическа философия. Той изживя времето си. Шепата групировки на тъй наречените неофашисти в Германия и в други страни са незначителни. Организациите, които ни канят да се съюзим, не са фашистки, макар че могат да бъдат окачествени като консервативни. Мисля, че никой от вас не смята това за лошо. Аз също. Напротив, именно чрез съюз с политическата десница в Европа имаме някакъв шанс да измъкнем нашата любима вяра от пропастта, в която тя е застрашена да се озове. Източният кръст е дългогодишно светско братство, чиято единствена цел е да служи на католическата църква и да осъществи възраждането на обединена християнска Европа. Това не е илюзорна мечта. Без Европа Църквата е нищо. Именно тук християнската вяра беше най-силна. Колкото и да е голямо влиянието ни в Третия свят, в края на краищата трябва да търсим спасение в Европа. Тя е крепостта на Църквата. Ако е нужно да се скрием зад стените й за известно време, по-добре незабавно да го сторим. Комунистите си отидоха и ако не побързаме да запълним празното пространство след тях, скоро вярващите ще започнат масово да напускат Църквата, дори в страни като Полша. Хората се обърнаха към нас като център на съпротивата срещу атеистичната държава. А сега все повече се прекланят пред бога на материализма. Мислят, че ако настигнат Запада, ще бъдат в рая. Ние трябва да им дадем мечта и цел. Източният кръст може да им предложи и двете.

Амендола, чиято работа го свързваше с миряните и с чувствителността, която всеки опит да се пропангадира вярата можеше да породи, се прокашля.

— Ваше Високопреосвещенство, трябва да ви кажа нещо. Не е необходимо да припомням какви поражения нанесоха организации като Интермариум и Аксион Фрайсез в миналото. Църквата стана прословута с помощта, която оказваше на военнопрестъпниците. Още се говори, че папа Пий XII не изпълнил дълга си да спаси евреите. Това е неприятната действителност. Тревогата ми би била изключително голяма, ако се върнем към подобни съюзи. Църквата наистина е изправена пред голяма криза. Една още по-основателна причина да стоим настрана от такива хора. Те ще ни опетнят. Обвиненията в антисемитизъм ще бъдат като динамит в настоящия политически климат.

Ботичиари кимна мъдро.

— Уверявам те, епископ, че хора като Хитлер и Анте Павелич вече не съществуват. Има само предани последователи на Исус, които в условията на демокрацията се стремят към една наложителна реформа. Време е Църквата отново да диктува дневния ред. Привържениците на либералната теология правиха каквото искат в продължение на две десетилетия и вижте докъде ни доведоха. С финансовата си помощ и обучени хора Щефан Розевич може да ни гарантира места за кандидатите католици във всички местни и общи избори, които ще се състоят в Полша, Германия, Чехия и Балтийските страни през следващите пет години. С благословията на папата и откритата подкрепа от всеки амвон Източният кръст ще преобрази европейската политика. Миналото е минало. Сега ни е нужно укрепване и единство. Трябва да сложим край на етническия конфликт в Босна. Да се погрижим обединението на Германия да не завърши с кръвопролития. Европейската икономическа общност не е достатъчна преграда срещу разпадането на континента.

— Какво искаш да направим? — попита Сабатучи.

— Искам да подкрепите предложенията, които ще представя на Светия отец. Висшите сановници в моята конгрегация вече разглеждат въпроса с ръкописа и са единодушни, че трябва да се вземат мерки, за да се избегне скандалът. С вашата благословия възнамерявам да предложа на Светия отец да сключим споразумение с кардинал Чечановски и да създадем специална комисия, която да проучи становищата му за разширяването на дейността на Източния кръст. Естествено, всички вие ще имате право да изказвате мнението си. Да смятам ли, че постигнахме споразумение?

Никой не възрази. Изпиха и последните капки грана, отместиха столовете и се приготвиха да си тръгват. Автомобилите им чакаха пред ресторанта. Започнаха да излизат на малки групи. Някои говореха оживено, други бяха замислени. Сабатучи и Ботичиари останаха.

— Е — каза Ботичиари, — направихме го. — Моля се да си взел правилното решение. Ако работата не потръгне…

Влезе една монахиня, която носеше телефон.

— Ще ви трябва ли още нещо, Ваше Високопреосвещенство?

Ботичиари се усмихна и поклати глава.

— Не, сестро. Няма да се бавя. Може да затваряте. Тя излезе, а Ботичиари вдигна слушалката и набра един номер в Париж. Отговори Щефан Розевич.

— Щефан? Обажда се Ботичиари. Сам ли си?

— Казвай. Свърши ли съвещанието?

— Преди няколко минути. Всичко мина както очаквах. Само Фрийдман и Амендола създадоха малко неприятности.

— Не се притеснявай. Ще се погрижим за тях. Имай ми доверие. Няма да има грешки.