Отрова

РАЗКАЗВАНЕ НА ИСТОРИИ

Замъкът на Йерофанта се издигаше на скалист планински хребет и от него струеше някакво зловещо сияние в тъмната и бурна нощ. Дъждът бичуваше яростно околните върхове и черният воал на набъбналите облаци периодично се разкъсваше от безшумните експлозии на мълниите, след което пейзажът бе раздиран от гръмотевичен грохот.

Замъкът изглеждаше като единствен признак на живот в тези студени и мрачни владения. Огромен и самотен, той бе разпрострял тежката си каменна снага върху скалистия хребет — стълпотворение от изсечени от планински скали кули, зъбери, парапети и шпилове. Бе издигнат на неравен терен, ето защо и той самият имаше неправилна форма и повтаряше контурите на голата скала, поради което западното крило се разполагаше по-ниско от основната му част. В тъмната нощ замъкът на Йерофанта изглеждаше непроницаемо черен на фона на небето и единственото, което го открояваше от околния мрак, бяха десетината светлинки, потрепващи в прозорците му, досущ звездички, разпръснати от човешка ръка.

Дори и Отрова да имаше план как да се скрият в свитата на повелителя, той така и не й потрябва. Човешкото й въображение бе нарисувало цяла процесия с каляски като онази, с която бяха пристигнали в двореца, но явно преминаването от едно владение в друго не бе обвързано с разстоянието. Спомняйки си думите на Ейлтар, Отрова и спътниците й се върнаха назад по коридорите до голямата библиотека, където бяха надзърнали през една от решетките. Малко напрягане на мускули (особено от страна на Брам) и препятствието бе отстранено. Те се промъкнаха вътре и се спуснаха по рафтовете на един от високите стелажи, след което се притаиха зад парапета на терасата, обрамчваща помещението. Не се наложи да чакат дълго появата на Ейлтар. Сърцето на Отрова се сви. Свитата на повелителя се състоеше само от десетина вълшеблени, четирима от които бяха стражи, а сред останалите се виждаха ундини, горски и речни нимфи. Драскин също беше тук и буквално не можеше да си намери място от безпокойство и раздразнение; без съмнение вече бе с открил, че човеците са избягали от затвора си. Тъмнокосата девойка се запита дали бе доложил за случило се на повелителя си, или още се боеше да го стори? Удовлетворението, което изпита при вида на тревогата на секретаря обаче, не разсея по никакъв начин обхваналия я песимизъм. Нямаше никакъв начин да се промъкнат незабелязано в свитата на Ейлтар. Единственото, на което можеха да се надяват, беше да тръгнат подир кортежа и да се опитат ди го проследят.

Докато пътешествениците наблюдаваха приготовленията, Ейлтар се приближи до една голяма книга, лежаща на пюпитъра в края на съседната пътечка — внушителен том с пожълтели от старост страници и кожена подвързия. Повелителят го разтвори без никакви предварителни церемонии, намери една страница по средата и започна да чете на глас. Отрова изпъна шията си до краен предел и наостри уши, ала това не й помогна особено, защото червенокосият мъж говореше на някакъв непознат за нея език. Едва когато Андерсен започна да съска тихичко, тъмнокосата девойка забеляза, че нещо не е наред.

Козината на котарака бе настръхнала и той бе прилепил тяло до пода, сгушен зад Пиперено зрънце, сякаш се боеше, че таванът ще рухне отгоре му. Златокъдрото девойче също се бе свило от страх, а отделни кичури от косата й се бяха издигнали във въздуха като наелектризирани. Въздухът наоколо се бе сгъстил и Отрова си даде сметка, че й става все по-трудно да си поеме дъх. Брам се бе намръщил под периферията на широкополата си шапка, а мустаците му трепереха. Някаква невидима сила или незнайна енергия се натрупваше и концентрираше в библиотеката, а за голямо тяхно изумление те имаха сетивата да я почувстват. Изведнъж всичко сякаш се сгъна, а в следващия миг се върна в обичайното си състояние. От гърдите на Отрова се откъсна въздишка на облекчение.

— Какво беше това? — измърмори ловецът на духове. — Някаква вълшеблена магия?

— Вероятно — отвърна тъмнокосата девойка, без да откъсва поглед от Ейлтар, който тъкмо затваряше книгата. Сетне червенокосият мъж пое с бързи стъпки към изхода, последван от свитата си.

— Хайде — прошепна Брам. — Да ги проследим.

Пътешествениците напуснаха предпазливо терасата на просторната библиотека, а междувременно вълшеблените вече бяха излезли през големите дворни врати. Стъпките им отекваха в тишината, приглушени от тежестта на знанията, стаени между кориците на множеството книги в обширната зала. Щом стигнаха до изхода, Отрова открехна внимателно едното крило и надзърна навън, след което изгледа озадачено спътниците си за миг, преди да отвори широко вратата. Когато излязоха от библиотеката, две момичета и ловецът на духове се озоваха на едно съвсем неочаквано място.

Пред тях се простираше коридор с „т“ — образна форма. В това само по себе си нямаше нищо необичайно, ала самият дворец вече изглеждаше друг. Нефритовите стени и изящните декорации, с които блестеше палатът на повелителя, ги нямаше. На тях място се виждаха стени от черни каменни блокове, от които всичко изглеждаше мрачно и потискащо. Дори въздухът сякаш бе различен — влажен и студен. От стените се долавяше някакъв едва доловим и непрекъснат шепот. Брам наклони глава и се вслуша, но не можа да определи какво представляваше загадъчният шум. Едва когато над главите им отекна грохотът на зловеща гръмотевица, мъжът разбра, че това бе просто барабаненето на дъжда.

Отрова се замисли. Странните усещания в библиотеката, внезапната разлика в интериора и драстичната промяна на времето навеждаха на изненадващ, но напълно правдоподобен извод.

— Ние сме там — рече тя.

— Къде? — попита Пиперено зрънце, опитвайки се да измъкне Андерсен от ъгъла, където се беше сврял, изплашен от гръмотевицата.

— В замъка на Йерофанта — оповести тъмнокосото момиче.

— Точно така — чу се в същия миг някакъв глас. — Очаквах да дойдете.

Пътешествениците мигом се обърнаха, за да видят кой им говореше, но Отрова знаеше отговора на въпроса още преди да зърне високия, слаб старец. Въпреки че сега носеше красиви и елегантни одежди (а чернокосата девойка бе свикнала да го вижда единствено с избелялата жилетка и панталони, с които сякаш никога не се разделяше в мочурищата), тя щеше да разпознае този глас и със завързани очи. Та нали го бе слушала стотици пъти да й разказва приказки, изпълнени с невероятни чудеса и страшни тайни — там, в онази къщурка в родното й селце.

— Чевръстин? — възкликна невярващо тя.

— Добре дошла, Отрова — усмихна се старият й приятел и девойката се хвърли към него с разтворени обятия. — По-леко! Имай милост към старите ми ребра!

Огнището разпръскваше приятна топлинка из стаята. Андерсен се бе излегнал на килимчето и спеше спокойно, а гръдният му кош се издигаше и спадаше равномерно. Отрова, Брам и Пиперено зрънце се бяха разположили в креслата, наредени в уютната малка стаичка. Самите кресла бяха стари и протрити от употреба, но точно поради тази причина бяха изключително удобни. Ловецът на духове вече клюмаше — натрупаната умора в съчетание с вкусната вечеря и приятната топлинка изведнъж бяха направили нуждата му от сън почти неудържима. Бодростта му обаче се възвърна, когато Чевръстин им поднесе шоколадово мляко с кафе — най-вкусната напитка, която Отрова и Пиперено зрънце бяха опитвали през живота си, понеже и двете бяха израснали далеч от хубавата храна. Възрастният им домакин седеше пред тях и ги разглеждаше с интерес, докато си подръпваше от изящно украсеното наргиле. Помещението, където се намираха в момента, приличаше доста на онази стая от хижата му в Чайкино, където двамата с Отрова обичаха с часове да си говорят за най-различни неща. Същото огнище, същите кресла, същите етажерки с множество книги, ръкописи и пергаментови свитъци… Очевидно Чевръстин бе човек, който неизменно обзавеждаше жилищата си според собствения си вкус. Тъмнокосата девойка въздъхна щастливо. За първи път от дълго време насам — толкова ли отдавна бе напуснала дома си? — се чувстваше на сигурно място. И понеже никак не й се искаше да помрачава тези хубави мигове, непрекъснато отлагаше момента, в който да зададе на стария си приятел всички онези въпроси, които се бяха натрупали в нея през последните седмици. Ето защо чернокосото момиче реши да му разкаже за пътешествието си — този път тя имаше история за него и тази история беше неоспоримо истинска и същевременно не по-малко завладяваща от вълшеблена приказка. Навън бушуваше страшна буря, ала каменните стени на замъка на Йерофанта защитаваха уморените пътешественици от неистовата й ярост.

— Отговори… — промълви накрая Чевръстия. На фона на трепкащата светлина от огнището осеяното му с дълбоки бръчки лице приличаше на планински пейзаж. — Предполагам, че искаш да научиш отговорите на въпросите, които те измъчват.

Брам се размърда сънено. Явно тези неща не го вълнуваха особено. Отрова погледна неохотно към Чевръстин. Дали отговорите, които щеше да й предостави, щяха да нарушат крехкото спокойствие, което бе намерила зад тези масивни стени? Пиперено зрънце бе на седмото небе от щастие от шоколадовото мляко с кафе и поради тази причина не обръщаше внимание на нищо друго.

— Какво става у дома? — попита Отрова. — Започни с това.

— По този въпрос не зная нищо повече от теб — отвърна виновно Чевръстин. — Напуснах Чайкино няколко дни след като ти тръгна. Баща ти и мащехата ти… ами, справяха се. С подхвърленика. А някои майки от селото им помагат.

— Ами онова момиче? Със съобщението?

— Какво момиче? — учуди се старецът и Отрова трябваше да му разкаже за девойчето, което бе срещнала в Щитоград и което беше натоварила със задачата да отнесе извиненията й на Сечко.

— И да се е появявала в Чайкино, това е станало след заминаването ми — отвърна Чевръстин.

Тъмнокосата девойка изведнъж се почувства овладяна от някаква странна тъга. Самият факт, че събеседника й имаше толкова малко новини, показваше, че нещата вкъщи не бяха съвсем наред. А можеше ли изобщо да бъде другояче? Тя отхвърли тази мисъл, казвайки си, че предпочита да не знае.

— Не знаех и за Миногий, Отрова — продължи Чевръстин. — Съжалявам. Ако имах представа колко опасен е всъщност…

— Защо не ме взе със себе си? — прекъсна го уморено девойката. — Ти явно нямаш проблеми с това да напускаш Човешките владения, след като си тук. Можеше да ме заведеш направо в двореца на повелителя Ейлтар… Защо ме накара да мина през всичко това?

— Нямах никакво право да се намесвам — подчерта възрастният мъж. — Просто не можех. Ти трябваше да се справиш с всичко сама. Единственото, което бях в състояние да сторя, беше да те насоча в правилната посока.

— В думите ти има смисъл — подхвърли язвително Отрова. Миногий, Мрачин, а сега и Чевръстин… Беше й дошло до гуша от тези безконечни загадки, намеци и увъртания. — Просто ми кажи кой си и какъв си, Чевръстин.

Старецът се съгласи и когато заговори, речта му започна да се лее в онзи равномерен, унасящ ритъм, с който омагьосваше Отрова с приказките си.

— Ние сме много, но колко точно, и аз не зная. Понякога се разпознаваме един друг, ала една от целите ни е да останем анонимни. Онези, които знаят за нас — а те не са много, — ни наричат Антикварии или Пазители на древността. Доста подходящо название според мен.

Той се протегна и прешлените му изпукаха, след което се намести по-удобно в креслото си и вдъхна дълбоко от изящно украсеното си наргиле.

— Ние пишем историята на Владенията — продължи Чевръстия спокойния си разказ. — Събираме животи. И не само ги събираме, но и участваме в тях, наблюдаваме ги и, ако възникне такава необходимост, им помагаме. Пазителите на древността не принадлежат към някой конкретен народ или племе, нито пък се явяват поданици на някой повелител. Всеки може да стане антикварий, без значение дали е човек, тролище, джуджер, вълшеблено създание или принадлежи към някоя от стотиците други раси. Ние вплитаме в себе си легендите, преданията, приказките и митовете на нашите народи и наблюдаваме възникването на нови сказания. Всички тези данни се съхраняват тук, в замъка на Йерофанта — в този момент Чевръстия направи известна пауза за по-голям ефект, дръпна от наргилето си и издиша тънка струйка ароматен дим. Сетне посочи към отрупаните с книги етажерки и добави: — Тук се съхранява цялата история на съзиданието — от времето, когато са възникнали Владенията, чак до днешния ден. Всяко важно нещо, което е било изречено, помислено или направено, се пази в библиотеките на този замък.

Очите на Отрова се разшириха от изумление.

— Не може да бъде! — възкликна тя. — Това е невъзможно!

— Йерофантът сам решава кое е възможно и кое — не — напомни й Чевръстия.

— Покажи ми.

Библиотеката на Йерофанта не се поддаваше на никакви описания.

Отрова никога досега не бе виждала толкова много книги. Още повече обаче я поразяваше присъствието на всички онези томове, които не можеше да види, защото Великата библиотека представляваше невъобразим лабиринт от етажерки, разположени толкова нагъсто, че никой не можеше да каже докъде се простираха. От коридора, където се намираха в момента, се виждаха шест разположени една над друга тераси, по една на всеки етаж от колосалното помещение. Всеки от седемте етажа, както и каза Чевръстин, се разполагал в своя собствена архитектурна плоскост, но по някакъв неразбираем за Отрова начин различните нива се пресичали и съединявали в определени точки. Понякога таванът надвисвал толкова ниско, че човек трябвало да се приведе, за да не удари главата си в него, а друг път се издигал на такива главозамайващи височини, че връзката между отделните етажерки се осъществявала посредством мостове и платформи. Проходите и коридорите се извиваха и лъкатушеха като живи и тъмнокосата девойка имаше чувството, че се намира във вътрешностите на огромна змия.

— Колко е голяма? — попита удивено девойката.

— Тук не можем да говорим за размер в обичайния смисъл на думата — отвърна Чевръстия. — Великата библиотека не се ограничава от стени или дори от граници между Владенията. Тя прониква навсякъде, където се съхраняват книги. Чрез тези коридори можеш да попаднеш във всяка библиотека във Владенията, стига да знаеш къде да търсиш.

На Отрова внезапно й се прииска Брам и Пиперено зрънце също да бяха дошли с нея, за да зърнат цялото това великолепие, но умората в крайна сметка ги бе надвила. Спътниците й бяха заспали в креслата си и тъмнокосата девойка реши да не ги буди.

— Може ли да разгледам някоя от книгите? — попита Отрова. — Ти как намираш сред всички тези книги точно онази, която ти трябва?

Старецът се засмя.

— Само не ме засипвай с въпроси! — разпери ръце той. — Задавай ги един по един. Всички Пазители на древността биват обучавани да се ориентират из библиотеката. Казано с две думи, това не е никак проста работа, затова не се отделяй от мен, иначе ще се изгубиш. Искаш да разгледаш някоя книга? Ей сегичка ще ти избера една…

Девойката го последва по тъмните коридори на Великата библиотека. По стените бяха закачени фенери, ала огромните размери на залата правеха невъзможно прогонването на мрака. Отрова тъкмо щеше да попита спътника си дали фенерите не застрашаваха целостта на книгите, но Чевръстин сякаш прочете мислите й, защото изпревари въпроса й.

— Не се тревожи — рече той. — Тук има повече магии, отколкото можеш да си представиш. Тези книги не могат да бъдат изгорени, нито пък можеш да разкъсаш страниците им с ръце.

Чернокосото момиче крачеше след стария си приятел и не можеше да откъсне поглед от него. Това си беше същият Чевръстин с непослушна посребрена коса, голям нос и добродушни очи. Разкошната мантия на учен изобщо не го беше променила. Сега обаче Отрова знаеше, че той е Антикварий, Пазител на древността и събирач на животи, което означаваше, че не е онзи Чевръстин, когото познаваше от Чайкино.

— Защо не ми каза това по-рано? — попита тя, докато вървяха между огромните стелажи.

— Сърдиш ли ми се? — попита старецът.

— Не — отвърна девойката. Тя наистина не се чувстваше излъгана от премълчаването на истината. — Не, просто бих искала да го узная от по-рано.

— Не можех да ти кажа — промълви мъжът.

— Така си и мислех — въздъхна Отрова. — Защото си ме наблюдавал?

— Много си досетлива — похвали я Чевръстин. — Да, именно защото те наблюдавах. И не само теб. Нали знаеш, че много пътешествам. Но от всички хора, чийто живот държах под око, теб наблюдавах с най-голямо внимание.

Момичето кимна, докато размишляваше над тези думи.

— И защо?

— Имам нещо като инстинкт за тези неща — обясни старецът. — Всички, които се наричат Антикварии, го притежават в по-малка или в по-голяма степен. С времето се научаваш да забелязваш кълновете на авантюризма в сърцата на хората, дори и когато са още деца.

— Но ако Ейлтар не бе изпратил Плашилището да похити Азалия…

— Ти пак щеше да напуснеш Чайкино, Отрова — прекъсна я Чевръстин. — Рано или късно, сама щеше да го сториш. Намесата на Ейлтар просто ускори нещата. Ако не се бе случило това, щеше да е нещо друго. А можеше и да не стане така… — той вдигна рамене. — Непредсказуемостта е нещо обичайно в нашата работа и в нея непрекъснато има множество неизвестни. Често тези, които имат потенциала да станат велики, не се възползват от него. Обстоятелствата или съдбата често решават другояче. Ето защо ние разстиламе мрежите си, чакаме и наблюдаваме. Човек може да стане герой или злодей за едно мигване на окото, Отрова. Понякога пропускаш момента и трябва да прегледаш всички истории, сказания, приказки и легенди, за да откриеш чистите факти. Ала рано или късно всички знания идват при нас.

— Тук има ли книга за мен? — попита Отрова.

— Естествено — отвърна старецът.

— Мога ли да я видя?

Чевръстия се усмихна снизходително.

— Не и докато не е завършена.

— Ти ли я пишеш?

— Не — поклати глава събеседникът й. — Ние само наблюдаваме. А посредством нас книгите се пишат сами.

— Нищо не разбирам — намръщи се тъмнокосата девойка.

— Гледай тогава — рече Чевръстин и свали от близката лавица един масивен том с желязна закопчалка. Той положи книгата на масата в една от нишите за четене, след което запали фенера и двамата с Отрова приседнаха на скамейката.

— „Аламбар Бърл“ — прочете на глас тя думите, гравирани на обшитата със злато корица.

Чевръстин разлисти страниците и разтвори книгата някъде по средата. Текстът бе написан с идеално равен почерк, без нито едно мастилено петно или задраскване. Старецът се наведе напред и започна да чете:

И въпреки че мъжете н жените до него падаха мъртви на земята, Аламбар не напускаше полесражението. Сякаш беше омагьосан — стрелите на вълшеблените създания пронизваха въздуха но нито една от тях не попадна в гърдите му. Той вдигна високо меча си и отправи зов към съратниците си. Людете на Джемар чуха призива му и той вля кураж и доблест в сърцата им. Те се хвърлиха в битката с нови сили и щом вълшеблените създания зърнаха това, разтрепериха се и се хвърлиха в бяг. А бранителите започнаха да посичат редиците им и земята пред стените на Джемар почерня от вълшеблена кръв.

Когато Чевръстин спря да чете, Отрова вече бе прегледала няколко абзаца по-напред.

— Какъв е бил този Аламбар Бърл? — попита тя.

— Герой от последните дни на Междуособната война — обясни събеседникът й. — Когато нашият народ изгубил единството си и хората започнали да се избиват помежду си, се появили вълшеблените създания. Тогава имали друг повелител, но като изключим това, почти не са се променили през последвалите години. Битката била жестока — ние сме се съпротивлявали яростно, ала в крайна сметка вълшеблените успели да ни прокудят от плодородните равнини в планините, клисурите, рудниците и мочурищата. Аламбар е бил велик воин и легенда дори в онези времена.

— Как е загинал? — поиска да узнае момичето и започна да прелиства по няколко страници наведнъж, докато не стигна до последната.

Очите й бързо се плъзнаха по заключителните абзаци.

Отрова изглеждаше объркана.

— Мислех си, че това са биографии — изтъкна тя. — Как може да завършиш нечия биография, ако героят, за чийто живот разказваш, е още жив?

— Недей да прибързваш с изводите, Отрова — усмихна се Чевръстия. — Биографиите не завършват непременно с нечия смърт. Те не са жалейки. Аламбар е живял до дълбока старост заедно с жена си Сизела. Кончината му е документирана другаде — добави домакинът й и посочи към безкрайните редици книги. — Това просто е неговата история. Въпреки че е продължил да живее, същинската му история свършва тук. Искаш ли да ти кажа къде е началото й? Девойката кимна. — Историята на живота му започва с включването му като доброволец в бойните действия. Тогава Аламбар е бил още младеж, а Междуособната война тепърва започвала. Постепенно виждаме как той възмъжава и става герой, но всичко завършва с поражението, което вълшеблените създания нанасят на човешките армии. Какво е било преди това и какво след, не е толкова важно. Ние сме разказвачи, Отрова, и се трудим за Йерофанта, който се явява главният разказвач. Разказвачите не се занимават с подробностите, освен ако не е крайно наложително. Оставили сме тази скучна работа на историците.

— Мисля, че разбирам — кимна момичето. — Значи човек може да има само една история?

— Не е задължително — каза Чевръстин. — Някои имат по две, три, че и повече истории. Понякога тези разкази са свързани в едно голямо сказание, но може да бъдат и напълно самостоятелни. Повечето хора нямат и по една история. Макар и да сме много на брой, ние, Пазителите на древността, не можем да опишем живота на всеки човек. Ето защо избираме само онези животи, които са най-важни за света. Онова, което виждаме и узнаваме, се предава на книгите посредством магията на Йерофанта. А после книгите се пишат сами.

— Значи моята история вече е започнала? — попита Отрова и отметна черните си коси зад ушите.

— Да.

— Тогава защо не мога да я погледна?

— Защото всички страници са празни. Девойката повдигна учудено вежди. — Не можеш да разкажеш половин история, Отрова — изтъкна Чевръстин. — Не можеш да напишеш половин книга. Онова, което решиш да сториш занапред, може да промени коренно всички предишни събития. Ако изведнъж решиш да убиеш приятелите си, докато спят…

— И защо да правя това? — прекъсна го Отрова.

— Изслушай ме до края — каза търпеливо старецът. — Ако направиш това, цялата история ще придобие нова светлина. Вместо да разказва за пътешествието на Отрова от Чайкино, която се подложила на всевъзможни опасности, за да спаси сестра си, това ще бъде зловещият разказ за това как едно момиче се е превърнало в хладнокръвен убиец. Самият начин, по който историята ще бъде написана, ще бъде коренно различен. Разбираш ли? Ами ако ти умреш в този момент, докато си говорим? Тогава ще се окаже, че това изобщо не е твоята история, а историята на Брам и Пиперено зрънце, в която ти си просто един от второстепенните персонажи. Преди да се запише една история, тя трябва да бъде добре известна, в противен случай всичко може да се измени до неузнаваемост. В това е цялото очарование на мисията, която са призвани да изпълняват Пазителите на древността, Отрова. Никога не знаеш какво ще се случи по-нататък. Едва когато историята завърши, ще можеш да видиш нейния текст, понеже той просто не съществува преди това.

Отрова се почеса по носа. Не беше лесно да осмисли всичко това.

— Тогава с какво започва моята история? — попита тя.

— С напускането на Чайкино, предполагам — отвърна Чевръстия. — Или малко преди това. Как си получила името си също е изключително интересна история. Сигурен съм, че трябва да знаем повече и за семейството ти, и за похищението на Азалия…

— Това не ми се струва редно — отбеляза Отрова. Чувстваше се едновременно уморена и объркана. — Това си е моят живот, Чевръстин. Отвлякоха моята сестра… моите сълзи капеха, когато плаках за нея… Колко пъти бях изплашена до смърт и за малко да ме изядат жива… И ти ми казваш, че всичко това е само една история!

— Всичко е история — отвърна старецът. — Казвал съм ти го и преди. Зависи единствено от това как ще то погледнеш.