Отрова

МИНОГИЙ

Нощта в Щитоград бе ужасяващо тиха. До този момент Отрова никога не си бе давала сметка колко шумни всъщност бяха блатните насекоми. Всяка нощ бе заспивала под цвърчащите трели на блатните щурци, джипирири и тръстикоплетци. Когато имаше пълнолуние, до ушите й достигаше далечното стържене на крарлите, които напъхваха косматите си, звездовидни туловища под кората на дърветата. А когато беше вкъщи, плискането на водата, проскърцването на подпорите и тихото дишане на Азалия в креватчето й бяха неизменна част от звуковата картина.

В Щитоград тишината изглеждаше по-шумна от всичко, което бе чувала някога. Едва доловимото скрибуцане на колелата, сумтенето на гринтата и дори шумоленето на рунтавото палто на Брам й се струваха оглушителни. Какофонията на насекомите от мочурищата бе заменена от монотонното бръмчене на машините, намиращи се в съседство. От време на време то бе нарушавано от изскърцването на врата или пиянски вик. Останалото бе мълчание.

Пътуваха бавно, като се оглеждаха внимателно наоколо, защото на няколко пъти предизвикаха интереса на най-различни групички, чиито представители се обръщаха и ги гледаха заплашително. Ярко-осветените табели над тъмните бърлоги съскаха и примигваха, докато минаваха покрай тях. Отрова и Брам седяха на капрата, загърнати в дебели рунтави наметала, и се опитваха да не обръщат внимание на арогантните погледи, вперени в тях.

— Опитай се да не изглеждаш изплашена — й беше казал ловецът на духове. — Не избягвай погледите им, но и недей да ги гледаш в очите прекалено дълго. Когато отклониш взор от техния — по-добре да го направиш първа, понеже те никога няма да го сторят — насочи погледа си напред, разбра ли? Не надолу, а напред. Погледът надолу означава подчинение и слабост. Трябва да изглеждаш така, сякаш имаш пълното право да бъдеш тук, но не бива да ги предизвикваш. Разбираш ли?

Тогава Отрова не бе кой знае колко сигурна, че разбира, ала все пак беше кимнала. Сега обаче разбра. Не смееше да игнорира навъсените погледи, които ги следваха, но и не смееше да ги посрещне, за да не се възприеме като предизвикателство. Това й напомни за една стара история, която беше чула от Чевръстин преди доста време — в нея се разказваше за принца на някаква екзотична страна, комуто се наложило да премине през клетка, пълна с гладни тигри. Девойката си спомни как бе карала стареца да описва отново и отново чудните зверове с тяхната ивичеста козина и смъртоносни движения, и си каза, че вече знае как се е чувствал въпросният принц.

Улиците сякаш се стесняваха и сградите от двете им страни като че ли надвисваха застрашително над тях, а фенерите ставаха все по-малко и все по-редки. Брам си даваше вид, че знае къде отиват, но начинът, по който пръстите му се свиваха и отпускаха около тоягата, скрита под наметалото му, издаваше колко напрегнат бе всъщност. Вече се намираха в бедняшките райони на града, където причудливите, издигнати хаотично постройки на Щитоград бяха започнали да се срутват една връз друга. От решетките на уличните шахти се издигаше пара, а покрай канавките сновяха едри плъхове. Колелата на каруцата проскърцваха, както обикновено, и гринтата не обръщаше никакво внимание на обстановката, ала кожата на Отрова бе настръхнала от натрапчивото предчувствие за опасност.

— …трябва да е пълен глупак, за да се навие да дойде тук… — измърмори на себе си ловецът на духове, изгърбен на мястото си.

— Знаеш ли къде е Миногий? — попита девойката.

— Зная само това, което ми казаха — отвърна Брам. — И дано наистина имаш основателна причина да го видиш. Ще благодаря на щастливите си звезди, ако се измъкнем живи оттук.

— Тогава защо изобщо дойде? — попита момичето, най-вече, за да чуе звука от собствения си глас, а не, защото толкова й се искаше да разбере.

Спътникът й подкара гринтата по една тясна и, както се оказа, доста неравна уличка, от чиито дупки и бабуни талигата се затресе и задрънча, заплашвайки да ги събори от капрата.

— Аз съм обикновен човек, Отрова — рече Брам. — И си мисля, че ти си честно момиче, което ще удържи на думата си, след като я е дало веднъж. Един сребърен суверен представлява това, което изкарвам за една година. Разбираш ли?

Спътничката му кимна. Цяла година труд. Малката монетка в джоба й олицетворяваше една година работа за този човек. Светкавичните изчисления, които направи наум за онова, което й беше дал Чевръстин, я накара да потрепери вътрешно. Или Брам беше прекалено беден, или старият пътешественик — много богат.

— А два сребърни суверена — рече Брам с приглушен глас — два сребърни суверена и парите, които изкарах днес… Това означава много за човек като мен. С тази сума мога да си купя къща. Може би дори стопанство. Мога да продам тази стара каруца и тази упорита гринта и да се махна оттук, преди да е станало твърде късно. Мочурищата не са за хората, а аз остарявам. Всяка година, когато се връщам там, рискувам да пипна я блатна охтика, я черногной, я нещо друго, което човек може да прихване там. И всяка година положението става все по-лошо.

Той погледна към Отрова и тя видя, че очите му са разнежени и замечтани под периферията на шапката му.

— Мое местенце, закътано в пазвата на планините, където всичко е покрито с трева и наоколо няма никакви хора на километри разстояние…

Момичето усети копнежа в гласа му. Разчитането на чуждите емоции никога не беше представлявало проблем за нея, а и Брам имаше достатъчно открит характер. Сега обаче тя осъзна истинското значение на отношенията им. Ловецът на духове през цялото време беше знаел, че монетите, които носеше в торбата си, бяха достатъчно, за да го направят богат човек — достатъчно, за да изживее останалата част от живота си в благоденствие и разкош. Той можеше да ги отнеме от нея във всеки един момент — тя бе абсолютно беззащитна пред мъж с неговата сила и ръст. Брам обаче бе човек, който очевидно вярваше, че трябва да заработи парите си, и ето — сега беше тук с нея и двамата кръстосваха тъмните улички на Щитоград, защото бяха сключили сделка. Изправен пред най-голямото изкушение в живота си, ловецът на духове бе доказал, че не е крадец.

Но за съжаление мъжът, който изскочи от мрака до нея, беше точно такъв.

Девойката възкликна изненадано, ала той бе изключително бърз. Дори не го беше видяла как се промъква сред сенките на улицата и се снишава край колелата на талигата. С едно светкавично движение непознатият се озова на пейката до нея и преди Отрова да съумее да реагира, почувства допира на студената стомана до гърлото си.

— Разкарай се от нея, ти… — избухна Брам, пусна поводите на гринтата и бръкна под наметалото си, за да извади тоягата си.

— Внимавай! — предупреди го крадецът и притисна ножа до гърлото на Отрова с такава сила, че главата й се отметна назад. — На твое място не бих опитвал, освен ако не искаш да я разкрася с допълнителна кървава усмивка.

Теменужените очи на момичето бяха изпълнени с ужас, а ударите на сърцето й отекваха като барабани в ушите й. Беше парализирана — и умствено, и физически — и паниката тотално я бе завладяла. В продължение на няколко секунди, които й се сториха като минути, бе в състояние само да диша на пресекулки и да се накланя назад в напразните си усилия да отдалечи острата стомана от кожата си.

В този миг от страната на Брам изникна втори мъж и допря ножа си до ребрата на ловеца на духове.

— Сега гледай да се държиш по-добре — рече. — Не искаш малкото ти момиченце да пострада, нали?

— Вземете колата! — изхъхри Брам. Явно бе изплашен не по-малко от Отрова. — Вземете колата и гринтата! Само не ни наранявайте. Просто ги вземете.

Първият крадец се наведе над момичето, повдигна платнището и надзърна под него. Отрова усещаше киселия му дъх, който обливаше лицето й. В задната част на талигата нямаше кой знае какво — само няколко непродадени метални съдини с пърхащи духчета, торбата и и пътническите такъми на Брам. Във вързопа на Отрова, естествено, бяха всичките й пари, ала в момента тя изобщо не мислеше за тях. Съзнанието й бе обсебено от историята за принца и тигрите, както и от изражението на лицето на Чевръстин на фона на танцуващите пламъци от огнището, докато й разказваше.

— За какво са ни каруцата и говедото? — изръмжа първият грабител. — Имате ли нещо ценно в тия торби? Ако имате, може и да не ви срежем гръкляните.

— Да! — отвърна Брам без капка колебание. — Само не ни наранявайте!

— Аз решавам кой ще бъде наранен — изсъска крадецът.

— Ти ще… — започна Отрова и в мига, в който думите се отделиха от устните й, съжали, задето ги беше произнесла. Но вече беше прекалено късно. Нападателят насочи вниманието си към нея.

— Какво аз? — озъби й се той.

Нямаше връщане назад. Да отстъпи щеше да е проява на слабост, каквато не можеше да си позволи.

— Вие ще бъдете сред онези, които ще пострадат — заяви момичето.

— Сериозно? — ухили се крадецът и се притисна още по-плътно до нея. — И кой ще ни нарани? Ти ли?

Щом бе приела този курс на поведение, трябваше да го следва докрай.

— Миногий — рече Отрова.

Нападателят не бе достатъчно бърз, за да скрие проблясъка на страх в очите си. Освен това за девойката не остана незабелязано и движението, с което отдръпна леко ножа от врата й.

— Никога не съм чувал за него — каза мъжът.

— Лъжеш — отвърна Отрова с най-убедителния тон, на който бе способна. — Всеки тук е чувал за него. Грабителят отстъпи назад, а очите му я изгледаха заплашително. Макар че вътрешно трепереше като лист, девойката се застави да срещне погледа му, без да трепне. Това, което правеше, бе против всичките й инстинкти и ако бе сбъркала, най-вероятно в момента подписваше смъртната си присъда. Отстъпеше ли от блъфирането си обаче, едва ли тя и Брам щяха да доживеят до сутринта. Чевръстия не знаеше почти нищо за Миногий, освен името му и това, че би могъл да й помогне да намери пътя до двореца на повелителя на вълшеблените създания. Но старият пътешественик я бе предупредил да бъде много, много внимателна. Нещата, които беше чувал за Миногий, бяха достатъчни, за да го накарат да се притеснява за нея. Девойката беше готова да се обзаложи, че мрачната слава на Миногий бе още по-голяма тук, където се подвизаваше.

Грабителят сякаш се взираше в нея от цяла вечност. Тя забеляза колко бързо пулсират слепоочията му. Дали не бе отишла прекалено далеч, когато го беше обвинила в лъжа?

— Говори бързо, малка вещице — изсъска той. — Преди да съм изчегъртал очичките ти с ножа си.

Брам я наблюдаваше с изражение на неверие и ужас. Собственият й скалп бе настръхнал от сковалия я страх, ала въпреки всичко тя намери сили да заговори с пресъхналата си уста.

— Това е Брам, най-добрият ловец на духове във Владенията. Отзад в каруцата, в тези метални съдини, са най-хубавите му блатни духчета. Миногий иска да купи някои за фенерите си, ето защо ми гласува доверие да му избера най-добрите.

— Гласувал ти е доверие? — изсумтя крадецът. — Че ти каква си?

Отрова изправи гордо глава.

— Аз съм му племенница.

Грабителят не се засмя, както бе очаквала. По-скоро изглеждаше объркан. Той хвърли поглед към своя събрат, който само вдигна рамене.

— Миногий няма племенница — заяви, но вече бе изпуснал момента, за да звучи убедително. Отрова веднага се възползва от предимството.

— И ти си абсолютно убеден в това, така ли? Защото си близък приятел на Миногий? Я не ме лъжи — подхвърли пренебрежително тя. — Та ти си просто един боклучав обирджия, когото чичо ми дори няма да забележи.

Очите на мъжа проблеснаха, а почернелите му зъби се откриха при озъбената му гримаса.

— Внимавай какви ги дрънкаш — изръмжа той, ала ножът му вече не бе допрян до гърлото й.

— Ако тези блатни духчета не стигнат скоро при чичо ми, мога да те уверя, че той ще бъде много ядосан — заяви момичето с изключително спокоен глас, въпреки че в стомаха й пърхаха и летяха като бесни десетки пеперуди. — И със сигурност ще ви опиша добре пред него.

Първият крадец изруга под нос и се пресегна към металните съдини зад гърба й.

— Тука ли са? — подхвърли той. — Блатните духчета? Само ще им хвърля един поглед да видя дали ми казваш истината.

Грабителят завъртя капака на съда, ала го направи прекалено бързо. Вместо да открехне малък процеп, през който да надзърне вътре, той го отвори изцяло. В следващия миг блатното духче беше навън — искрящо, преливащо в синьо и пурпурно кълбо, което описа грациозна парабола в нощното небе и се изгуби зад покривите на сградите, понасяйки се с шеметна бързина към Черните блата.

За момент крадецът приличаше на момченце, което току-що е строшило любимата чиния на баща си.

— Доволен ли си сега? — предизвика го Отрова. — Защо не ги отвориш всичките? Миногий ще си приспадне разходите от кожата ти.

— Голяма уста имаш, вещице — процеди през зъби мъжът, но силата бе напуснала гласа му. — Някой ден ще те вкара в гроба.

След тези думи той махна на спътника си, двамата нападатели скочиха на земята и се изгубиха сред сенките.

Брам въздъхна толкова тежко, сякаш бе сдържал дъха си по време на целия разговор. Той надзърна предпазливо през рамо, след което погледна към Отрова. Накрая поклати глава и взе поводите на гринтата. Добичето, което бе чакало търпеливо през цялото време, отново запристъпва бавно напред.

— Това беше глупав риск — смъмри я той.

Отрова отметна дългата си коса зад ушите и докосна гърлото си там, където ножът бе оставил белег.

— Ти беше готов да им дадеш всичките ми пари — рече девойката. — И всичките свои пари. Какво стана с мечтата ти? С риска, който си струваше да бъде поет?

Ловецът на духове се намръщи и приведе широките си рамене напред.

— Какво изобщо те накара да постъпиш по този начин?

— Принцът и тигрите — отвърна тя. — Една стара история, която Чевръстия ми разказа в Чайкино. Принцът трябвало да мине през един коридор, пълен с гладни тигри. Успял да го направи, като се престорил на още по-свиреп тигър.

— Това е само някаква си приказка — изсумтя Брам. — В истинския живот тигрите са го изяли.

Отрова вдигна рамене.

— Приказка или не, важен е смисълът — отбеляза тя. — Хората не знаят как да реагират, ако ти не се държиш тъй, както очакват. Няма значение какъв си, а как се държиш.

Изражението на спътника й показа ясно какво мисли за тази идея.

— Е, поне вече знаем едно нещо за Миногий — изтъкна накрая той. — Хората се страхуват от него. А това означава, че и ние би трябвало да се боим от този човек.

Срещата им с крадците явно бе поразчистила улиците и те се добраха необезпокоявани до бърлогата на Миногий — невзрачна врата в средата на неосветена веранда, погребана под огромни еркери, над които се издигаха множество тераси. Брам я разпозна по емблемата на вратата — два преплетени кръга. Отвън нямаше никой, а и самата улица бе призрачно тиха.

— Тук е — каза той с известно колебание и дръпна рязко поводите на гринтата, за да я спре. Чувстваше се уязвим и незащитен на това място.

— По-добре да останеш при каруцата — рече Отрова, докато нарамваше торбата си. — Не можем да я оставим без надзор.

— Не мога да те оставя да влезеш сама вътре! — възрази той.

— А ти не можеш да си позволиш да изгубиш талигата или гринтата си — изтъкна момичето. — Не мисля, че някой ще те обезпокои точно пред свърталището на Миногий. — Ловецът на духове обаче продължаваше да се колебае, ето защо тя добави: — Ти спечели втория си суверен и вече няма нужда да правиш каквото и да било. — Тя му се усмихна тъжно. — Е, не бих ти отказала да ме изведеш оттук, когато си свърта работата…

Тъкмо слизаше от капрата, когато почувства масивната му, покрита с ръкавица длан на рамото си.

— Обещай ми, че ще внимаваш.

Девойката се обърна, кимна и стисна благодарствено пръстите му. Сетне се завъртя към вратата с двата кръга и потропа по нея.

Още при първото похлопване вратата се отвори — явно не бе нито заключена, нито залостена. Отрова хвърли последен поглед към Брам, който я наблюдаваше изпод периферията на шапката си, след което я бутна и надзърна вътре.

Пред нея се простираше дълго дървено стълбище, водещо надолу. От двете му страни имаше фенери, чието меко сияние осветяваше закачените по стените картини. На тях бяха изобразени подводни корали, риби и разтърсвани от страховити бури морски пейзажи. Момичето извика „Ехо!“, ала не последва никакъв отговор. В подножието на стълбите имаше завеса, украсена с мъниста и стъклени кристалчета.

Е, беше стигнала дотук и вече не можеше да се върне назад. Тя пристъпи напред, затвори вратата след себе си и започна да слиза бавно по стълбището. Когато стигна до средата, отново извика, но и този път не бе удостоена с отговор. Без да знае какво да прави, Отрова продължи надолу и когато стигна до завесата, я отметна встрани и надникна вътре.

Помещението, което се разкри пред очите й, беше изненадващо разкошно и изобилстваше от алени, пурпурни и златни орнаменти. Лакираните стени бяха окичени с най-различни препарирани морски обитатели — калмари, сепии, акули и други създания, които изглеждаха твърде екзотични, за да може Отрова да ги разпознае от описанията на Чевръстия. В средата на стаята се издигаше внушителна тумбеста печка с бакърен цвят, зад чиято решетка гореше огън, а до нея бе разположено елегантно кресло, обърнато с гръб към завесата.

— А — изрече един глас, тих като шепот и в същото време толкова силен, сякаш притежателят му се намираше до ухото й. — Отрова.

Девойката подскочи неволно, оглеждайки се наоколо. В следващата секунда погледът й бе привлечен от едва доловимо движение в креслото и тя забеляза покрития с тъмно пурпурен плат лакът, почиващ на облегалката.

Тъкмо щеше да попита откъде знаеха името й, но после си каза, че във всички легенди и предания, които беше слушала, този въпрос неизменно получаваше някакъв неясен и загадъчен отговор. Ето защо, за да избегне клишето и за да не бъде толкова предсказуема, тя избра друга стратегия.

— Миногий — произнесе с равен глас. — Щом знаеш коя съм, предполагам, че знаеш и защо съм дошла… Така ли е?

— Разбира се — отвърна Миногий. — Седни. Девойката едва сега забеляза второто кресло, разположено срещу това на домакина й, и се зачуди как така не бе успяла да го види до този момент.

Отрова пристъпи към него. Очите на препарираните морски твари сякаш я следваха с хищен интерес. Тук имаше нещо гнило, помисли си тя. Нещо много, много гнило. Момичето спря на няколко крачки от загадъчния си домакин, който, като се изключи лакътят му, бе почти изцяло скрит зад креслото.

— Предпочитам да остана права — рече тя. Миногий издаде странен съскащ звук, който можеше да е както смях, така и признак на недоволство.

— Настоявам — прошепна той.

Отрова се приближи до креслото, взирайки се в калмара на стената зад печката. Можеше да се закълне, че огромното му око не я изпуска от поглед. Кожата по задната част на врата й настръхна.

— Имам един въпрос — каза тя, когато докосна облегалката на свободното кресло и тръгна да го заобикаля. Още не можеше да види добре домакина си, ала вече виждаше цялата му ръка от пръстите до рамото. Дланта му беше бледа и осеяна с множество ранички, сякаш хиляди малки рибки бяха ръфали стръвно от нея, а ноктите му бяха почернели и изпочупени.

— Ела по-близо — прошепна Миногий.

Отрова си пое дълбоко дъх. Изведнъж изпита вледеняващ страх от това, което можеше да види, когато лицето на домакина й изникнеше пред нея. Тя насочи поглед към печката, зад чиято решетка огънят продължаваше да бумти. Това поне беше нещо истинско, нещо, на което можеше да се довери. Съсредоточи цялото си внимание върху тази решетка, докато заобикаляше креслото и се настаняваше в него.

— Няма ли да ме погледнеш, дете мое? — прошепна гласът от лявата й страна. Не можеше, просто не можеше да устои да не хвърли един поглед към тази удавена, разръфана ръка, но в следващия миг отново насочи вниманието си към огъня.

— Аз… — започна Отрова, усещайки, че трябва да каже нещо, само дето не се сещаше какво. В крайна сметка произнесе единственото, което й хрумна: — Страх ме е от теб.

— Това е много мъдро — изсъска нежно гласът. — Точно така трябва да се чувстваш. Те не се страхуваха достатъчно от мен.

— Кой? — попита девойката и понечи да се обърне към зловещия си събеседник, обаче се спря в последния момент.

— Всички те — каза Миногий и махна с ръка към препарираните трофеи, украсяващи бърлогата му. Отрова вдигна очи и видя, че калмарът я наблюдава. Стомахът й се бе свил на пулсиращо кълбо. Акулата, еленът, скатът и всички други твари, чиито названия не знаеше… всички те се взираха в нея. И това не беше плод на въображението и.

— Какво се е случило с тях? — попита плахо момичето.

— Те не можаха да отгатнат гатанките ми.

В първия момент Отрова не можа да възприеме реалността на думите му. Наистина ли той бе казал това, което беше чула?

— Гатанки?

Девойката чу как дрехите на Миногий прошумоляха, докато кимаше.

— Ако отговорът ти е грешен, ще се присъединиш към тях на стената. А ако успееш да отгатнеш гатанката ми…

— Ти ще отговориш на моя въпрос — довърши Отрова, ала не можеше да се отърве от чувството, че сънува. Това определено не можеше да се случва наистина. Не го ли беше чела десетки пъти във вълшебните приказки на Чевръстия? Рано или късно участниците във всяко героично пътешествие се изправяха пред гатанка — пред някакъв възел, който трябваше да разплетат и който щеше да им помогне да преминат покрай свирепия пазител или врага, когото не можеха да победят по никакъв друг начин. Но това бяха измислици! Просто поредното клише, което нямаше нищо общо с истинския живот — като злия крал и щастливия край. — Защо? — попита Отрова.

— Защо?!? — повтори Миногий. — Не си в положение да ме питаш „защо“, дете.

Тя се намръщи и се загледа в огъня още по-настойчиво.

— Искам само да разбера — не се отказваше момичето — защо ще ми задаваш гатанка? Ако ще ми помагаш, помагай ми; сигурна съм, че вече знаеш какъв е въпросът ми. А ако ме искаш за стената си, не мисля, че ще мога да те спра. Имам пари, не може ли да се откупя? Така и двамата ще спечелим. Какво ще спечелиш ти от тази гатанка?

Известно време Миногий не каза нищо. Когато проговори, не звучеше толкова самоуверен както преди.

— Ще чуеш ли моята гатанка, или не? Все още можеш да си тръгнеш, ако желаеш, но задам ли веднъж гатанката, вече няма връщане назад.

Отрова трябваше да се примири с влудяващото чувство на безсилие, което я обзе — това все пак беше играта на Миногий и той определяше правилата й. Ето защо вдигна рамене и рече:

— Винаги съм била добра в отгатването на гатанки. — Ей сега ще проверим — процеди ехидно домакинът й и изрецитира:

— Луната — отвърна веднага девойката. — Тази беше доста лесна.

— Не ме подценявай! — кресна Миногий и студената му, мъртва ръка я сграбчи за китката, завъртайки я рязко към себе си.

Отрова изпищя, когато погледна в прогнилите очни кухини на лицето му. Кожата му беше бяла като кост, а челюстта му висеше отпуснато, сякаш бе строшена. Носът на Миногий представляваше чуканче от хрущяли, свързано с устните и веждите посредством няколко раздрани мускулни влакна, а рядката коса, подаваща се изпод качулката му, бе сплъстена и мръсна. Момичето се опита да се отскубне от хватката му, но пръстите му стискаха като менгеме. Съществото в креслото миришеше на влага и разложение и зловонието, което излъчваше, беше толкова силно, че Отрова почувства как ще повърне всеки момент.

— Погледни ме — изсъска Миногий, но девойката бе отместила взор настрани. — Някога и аз бях като теб. Млад, дързък и надменен… Мислех си, че знам всичко за света. Сега се вглеждам в ума ти, Отрова, и виждам, че се мислиш за много умна. Е, навремето и аз бях така. Мислех си, че съм толкова умен, че мога да надхитря всеки воден дух. Знаеш ли как можеш да уловиш русалка, Отрова?

Девойката щеше всеки миг да се разплаче от страх, но стисна зъби и успя да отговори.

— С гатанки… — изхлипа тя.

— С гатанки, да — кимна зловещата твар в креслото. — Подмамваш ги с гатанки. Въобразявах си, че мога да плувам в реката и когато тя се появи, така да я омая с гатанки, че да успея да я изкарам на брега. Тогава русалката щеше да стане моя жена и да прави онова, което й казвам, до края на живота си. Нямаше ли да е чудесно, а?

— Тя те е удавила…

— Аз обърках една от гатанките — въздъхна Миногий с глас, преливащ от омраза. — Познавам прекрасно всички предания, но в нито една легенда не се споменава и думичка за това! Тя бе толкова красива, толкова прелестна… Но аз трябваше да запомня твърде много гатанки, а тя отговаряше с такава бързина на всяка от тях, че накрая забравих един от стиховете… — пръстите на Миногий разхлабиха хватката си, Отрова изскубна ръката си и веднага я притисна към гърдите си. Събеседникът й не й обърна никакво внимание, главата му бе клюмнала надолу и качулката закриваше лицето му. — Тогава тя се превърна в чудовище — продължи да разказва той. — Възвърна истинския си облик — на страховита твар с огромни нокти и зъби. Да се продънят в земята дано всички вълшеблени твари! Тя ме удави, да, но това не беше краят. Реката също бе вълшеблена, а там смъртта не е последната страница. След безброй дълги седмици най-накрая успях да избягам, когато друг глупав клетник дойде да изпробва късмета си. Тъй аз се озовах тук и продължих да задавам гатанките си. Вълшеблената река те променя завинаги, дете мое. Въобразявах си, че зная всичко, но, също като теб, се оказа, че не зная нищичко!

Девойката продължаваше да трепери, но вече не се страхуваше толкова от уродливата твар в креслото. Изгаряше от желание да се махне от това място, ала имаше да свърши още едно нещо, преди да го стори.

— Отгатнах гатанката ти — рече тя. — Сега ти трябва да отговориш на въпроса ми.

Миногий се бе изгърбил в креслото си и изглеждаше дребен и немощен.

— Следвай пътя на север в продължение на три дни, докато зърнеш голяма кула, издигаща се на билото на хълм. После поеми на запад и дръж тази посока за един ден. Там ще откриеш Портала.

— Какъв портал? — попита Отрова.

— Из Владенията има много места, където двата свята се допират един до друг. По тези места, когато обстоятелствата са подходящи, човек може да премине от човешките Владения във Вълшеблените.

— Значи ще мога да се прехвърля във Вълшеблените владения чрез този портал?

— Зависи… — изкиска се ехидно Миногий — … от това дали онази ще те спипа, или не.