Отрова

НЕПРИЯТНОСТИ С ВЪЛШЕВЛЕНИТЕ СЪЗДАНИЯ

Когато Отрова дойде на себе си, пред погледа й се разкри разкошно обзаведена стая.

Девойката примигна. Трябваха й няколко секунди, за да преодолее изненадата си, и още малко време, докато осъзнае къде се намира. Накрая разпозна обстановката — това бе дворецът на повелителя на вълшеблените създания. Андерсен измяука до краката й.

— О, с теб всичко е наред! — възкликна радостно Пиперено зрънце и се хвърли на врата й.

Отрова я прегърна нежно, докато мислите й се опитваха да подредят последните събития. Сферата ги бе пренесла обратно във Вълшеблените владения, но по-важното беше, че ги бе събрала отново заедно. Брам също беше тук и ако съдеше по вида му, не се радваше особено на обстоятелството, че светът внезапно се е преобърнал надолу с главата. Той подръпваше крайчеца на мустака си и се опитваше да изглежда спокоен, но Отрова знаеше, че се мъчи да преодолее шока от внезапното пренасяне от едно Владение в друго.

Внезапно тъмнокосата девойка усети как тежкото бреме на тревогата се вдига от душата й. До последния момент се бе страхувала, че Ейлтар ще ги измами. Колкото и странно да звучеше обаче, явно повелителят не ги беше излъгал. Въпреки че я бе измъчил подобаващо с категоричния си отказ да й обясни действията на сферата — нещо, което Отрова нямаше да забрави скоро, — именно неговият дар я бе спасил. Нищо чудно, че й бе забранил да използва подаръка, преди да се сдобие с кинжала. Ейлтар изобщо не се интересуваше дали момичето ще оцелее, или не; единственото, което искаше, бе да получи онова, за което я бе изпратил в царството на паяците.

Вратата на помещението се отвори и вътре влетя Драскин, съпровождан от обичайната тълпа дяволчета, които непрекъснато му докладваха или го разпитваха за нещо. Както и преди, секретарят изстрелваше заповед след заповед към тях, а щом се приближи до хората, само махна с ръка и шумната му свита побърза да напусне залата.

Писарят се усмихна широко, при което разкри острите си зъби, приглади назад косата си и протегна ръка.

— Предполагам, че имате нещо за повелителя Ейлтар? — обърна се той към Отрова.

Чернокосото момиче сведе поглед към кинжала, който държеше в ръката си.

— Къде е той? — попита тя.

Усмивката на Драскин потрепери леко по краищата.

— Готви се за изключително важно съвещание — гласеше отговорът му.

— Тогава му предай, че искам да върне сестра ми, преди да му дам каквото и да било — заяви Отрова.

— Човешко отроче, ти май не разбираш — процеди секретарят през зъби. — В двореца току-що пристигнаха трима повелители, представящи три Владения — всеки със своята свита, капризи и прищевки, — а аз трябва да угодя на всички! Сега съзнаваш ли колко съм зает?

— В такъв случай не смея да те задържам — рече любезно, но твърдо девойката. — Кажи на Ейлтар, че ще почакаме, докато се освободи, и тогава ще обсъдим сделката.

Писарят изсумтя.

— Глупаво момиче! Вие, човеците, наистина страдате от мания за величие! Намирате се във Вълшеблените владения, кралството на моя господар. Тук не можете да предявявате никакви претенции!

Той вдигна ръка и в същия миг там се появи кинжалът с раздвоения връх, а под пръстите на Отрова остана само въздух. Тя сведе очи и се вгледа недоумяващо в празната си длан. Драскин се завъртя на пети и закрачи към вратата.

— Ще чакате тук, докато повелителят ми не реши какво да прави с вас — нареди писарят, след което затвори вратата и пътешествениците чуха превъртането на ключ в ключалката.

— Гледай ти — въздъхна Пиперено зрънце в настъпилата тишина. — Това си беше грубичко.

— Щял да решава какво да прави с нас — подхвърли намусено ловецът на духове. — Това не ми харесва. Имам чувството, че някой тук не си пада много-много по честните сделки.

— И аз съм на твоето мнение, Брам — отбеляза Отрова и се огледа наоколо. — И започвам да си мисля, че ще е най-добре да сме се махнали оттук, когато Драскин се върне.

— Сигурна ли си? — попита Пиперено зрънце. — Ами ако повелителят наистина възнамерява да върне сестра ти?

— След всичко, което преживях, за него ще бъде най-добре наистина да го направи — изтъкна тъмнокосата девойка. — Просто ще бъда по-спокойна, ако не стоим заключени тук. Мисля си, че трябва да излезем и да потърсим Ейлтар. Не искам да си въобразява, че може да ни разиграва както си ще. Той ми е длъжник.

Брам и Пиперено зрънце си размениха притеснени погледи зад гърба на Отрова. И двамата се съмняваха, че повелителят на вълшеблените създания ще спази обещанието си, но в същото време познаваха добре спътничката си, за да не изрекат това на глас.

Чернокосото момиче натисна дръжката на вратата — най-вече, защото не можеше да измисли нищо по-добро, а не, защото се надяваше, че това ще доведе до някакъв резултат, — след което отново огледа внимателно стаята. Въпреки разкошното обзавеждане, помещението изглеждаше добре подсигурено срещу нежеланите бягства на обитателите си. Единственият друг изход освен вратата бе малкият сводест прозорец, откъдето се откриваше панорамен изглед към Владенията. Пиперено зрънце вече бе застанала до него и се взираше навън. Отрова се досети какво ще каже златокъдрата девойка още преди да е отворила устата си.

— Страшно високо е — съобщи тя. — Но има перваз.

— Перваз ли? — Чернокосото момиче се завтече към нея и побърза да надникне навън, ала надеждите й бяха попарени на мига. Онова, което Пиперено зрънце бе нарекла перваз, не беше нищо повече от декоративен корниз, широк няколко сантиметра, който опасваше кулата и се изгубваше от поглед. Отрова се загледа към приказно красивата езерна долина и потъна в размисъл.

— Може би по-нататък ще има и други прозорци — предположи русото девойче.

Отрова въздъхна примирено. Пиперено зрънце имаше невероятния талант винаги да пропуска най-важното.

— Напълно е възможно — каза, — но какво значение има това, ако не можем да стигнем до тях?

— Ние наистина не можем — отбеляза златокъдрата девойка. — Но виж, Андерсен…

Очите на тримата мигом се обърнаха към котарака и без да е слушал разговора им, той веднага разбра, че изведнъж се е превърнал в център на внимание. Засрамен от подобен интерес към персоната си, Андерсен внезапно се почувства неловко и се сви в най-близкия ъгъл.

— Ще можеш ли? — попита го Отрова. — Да минеш по перваза? — Тя почти бе свикнала да разговаря с Андерсен така, сякаш бе човек, а не животно.

Котаракът започна да ближе гордо лапичките си и да приглажда козината на главата си, преструвайки се, че цялото му внимание е погълнато от това занятие. Отрова хвърли въпросителен поглед към Пиперено зрънце, но русото момиче само вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „е, нали го знаеш какъв е“. В крайна сметка, когато реши, че е чакал достатъчно дълго, Андерсен скочи на перваза на прозореца и погледна надолу към бездната, след което обърна муцунка към Отрова. Трудно е човек да си представи, че погледът на един котарак може да изрази дълбоко съмнение в успеха на начинанието, но точно това видя тъмнокосата девойка в очите му. При това с такава яснота, сякаш любимецът на Пиперено зрънце бе отворил устата си и беше казал: „Ти наистина ли очакваш да направя това?“

— Е, ако не можеш, ще потърсим някакъв друг начин — разпери ръце Отрова.

Котаракът изглеждаше засегнат. И как нямаше да е засегнат — котките са пословични с гордостта си. Той протегна предпазливо лапа към корниза и с един грациозен скок се озова там. Чернокосото момиче можеше да се закълне, че преди да предприеме опасната си маневра, котаракът поклати глава като че ли казваше: „Не мога да повярвам, че правя това.“ Пиперено зрънце хапеше разтревожено долната си устна, неспособна да скрие притеснението си.

— Надявам се, че нищо няма да му се случи — промълви тя.

Отрова се опита да намери някакви искрени и успокояващи думи, ала любезността не беше сред най-силните и страни. Тя беше пълна противоположност на Пиперено зрънце — там, където златокъдрата девойка бе глупавичка, безпомощна и до болка наивна, момичето с теменужените очи проявяваше твърдост, подозрителност и инициатива. В същото време се чувстваше едва ли не задължена да защитава Пиперено зрънце, сякаш й беше кръвна сестра, и се измъчваше от смътно чувство за вина, задето за малко не я бе изоставила в бърлогата на Мийб. Сега Отрова се чувстваше отговорна за нея, понеже я бе освободила от мрачното робство при Скелетната вещица и я бе извела до светлината. Освен това златокъдрата девойка се нуждаеше от някой, който да се грижи за нея, и тъмнокосото момиче бе открило, че колкото и странно да звучи, ролята на закрилница й допадаше. Ала въпросът не се изчерпваше само с това. Отрова завиждаше на жизнерадостния, лъчезарен нрав на Пиперено зрънце, както и на нейната невинност и чистота. Самата тя бе израснала в затънтените сумрачни дебри на Черните блата, но и русокосото момиче едва ли се бе радвало на щастливо детство. Въпреки това те нямаха почти нищо общо помежду си. Понякога на Отрова й се искаше да прилича на Пиперено зрънце и никакви беди и нещастия да не могат да я разстроят, ала прекрасно знаеше, че това е невъзможно. Цинизмът беше път, по който можеше да се върви само в едната посока, а всички онези, които опитваха да се върнат назад, се изгубваха завинаги.

Тримата пътешественици чакаха, а времето се точеше бавно и мъчително. Неспособна да седи на едно място, без да прави нищо, Отрова започна да търси други начини да се измъкнат, в случай че рискованите усилия на Андерсен не доведат до никакъв резултат. Едва след като котаракът се скри от погледа й, тъмнокосата девойка се замисли дали изобщо щеше да успее да направи нещо, дори и да съумееше да се освободи… Откъде щеше да намери помощ? Кой щеше да им помогне? И какво можеше да стори една котка?

Съмненията гризяха яростно съзнанието й, когато нещо внезапно задраска от другата страна на вратата.

— Андерсен! — извика Пиперено зрънце и се втурна към източника на шума.

Брам и Отрова веднага я последваха и тримата се стълпиха пред вратата. Миг по-късно драскането престана и нещо издрънча.

— Какво беше това? — попита златокъдрата девойка.

— Ключът — отвърна ловецът на духове. — Май все още стърчи от другата страна на ключалката. Ключът отново издрънча; явно котаракът го удряше с лапа.

— Андерсен не може да го завърти — каза Отрова. — Трябва да го избутаме навън.

Четириногият им другар измяука утвърдително от другата страна на вратата.

Трябваха им няколко секунди, докато намерят нещо дълго и тънко, с което да избутат ключа от ключалката — заострена поставка за свещи, — и не след дълго ключът издрънча на каменния под от другата страна на вратата. Миг по-късно Андерсен го побутна с лапичка към тях. Пиперено зрънце плесна възторжено с ръка, а Отрова вдигна ключа и отвори вратата. Котаракът лежеше на земята и ближеше самодоволно черната си козина. Златокъдрата девойка го вдигна и започна да го гали, обсипвайки го с толкова ласкави думи, че на Отрова чак й стана неудобно.

— В тази котка има нещо, дето не е никак нормално — за кой ли път измърмори Брам.

— Но не можеш да отречеш, че се справи блестящо, нали? — отвърна му Отрова.

Те огледаха пустия коридор, облицован със същия великолепен нефрит, с който бе украсен почти целият дворец на Ейлтар.

— Сега накъде? — попита Брам.

Отрова погледна към котката.

— Дали ще можеш да ни помогнеш да намери Ейлтар? — обърна се тя към Андерсен. Вече бе разбрла, че когато става въпрос за необичайния им сптътник, не бива да отхвърля прибързано и най-невероятните възможности.

Котаракът скочи на земята от обятията на Пиперено зрънце, отърси се и измяука.

— Това ми звучи като „да“ — рече златокъдрата девойка.

— Забележително — подметна саркастично Брам.

Ако преди Отрова бе смятала, че Андерсен е доста „странна“ котка, то през следващия половин час убеди, че е подценявала сериозно четириногия им другар. Зверчето имаше просто феноменални възможности за ориентация. То водеше безпогрешно приятелите си из лабиринта от коридори и ги прокарваше нагоре и надолу по множество стълбища, избирайки обиколни маршрути, които се използваха рядко от обитателите на двореца. По пътя се натъкнаха на няколко вълшеблени създания, но те ги отминаха с презрение и погнуса, което устройваше идеално Отрова и спътниците й.

След известно време пътешествениците стигнаха до малка и невзрачна вратичка, разположена в една от нишите на пустеещ коридор, Андерсен очевидно искаше да влязат вътре, което и направиха. Четиримата спътници се озоваха в тесен пасаж, където можеха да се движат само в колона по един. Вътре цареше полумрак, разсейван едва-едва от слънчевите лъчи, проникващи през решетката нейде в далечината.

— Що за място е това? — попита Брам.

Отрова затвори вратата след себе си и тъмнината се сгъсти.

— Предполагам, че сме някъде между стените.

— Между стените значи… — повтори замислено ловецът на духове.

— В огромно съоръжение като това просто не може да няма празни пространства между отделните помещения — обясни тъмнокосата девойка. — Все пак въздухът трябва да може да прониква свободно във всички кътчета на палата. Дори вълшеблените създания имат нужда от него. Поне повечето от тях.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Брам, леко раздразнен, задето му се обясняваха толкова очевидни неща.

— Помниш ли онази история, която ти разказах? — попита Отрова. — За принца и тигрите? После той се възползвал от вентилационните отвори на двореца, за да стигне до принцесата. Ароматът на парфюма й го довел право при нея, а накрая я откраднал под носа на везира.

— Колко романтично! — изчурулика Пиперено зрънце.

— Някой ден ще ти я разкажа цялата — обеща чернокосата девойка и сама се изненада от себе си.

— Мисля, че и аз бих я изслушал с интерес — избоботи Брам. — Тази история ми звучи повече като наръчник за оцеляване, отколкото като приказка. Отрова не отвърна на язвителната му реплика, защото в същия миг бе осенена от една странна и плашеща мисъл. Как можеше да бъде обяснено това натрапчиво усещане, което не й даваше покой от момента, в който бе напуснала Чайкино — чувството, че сюжетите на приказките, които беше чела в книгите на Чевръстин, бяха започнали да се сбъдват?

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме? — обърна се тъмнокосата девойка към Андерсен.

Котаракът измяука обидено в отговор.

— Не забравяй, че той се появи в къщата на Мийт от Вълшеблените владения — напомни й Пиперено зрънце. — Той познава всички кътчета тук.

— Да не искаш да кажеш, че е бил тук и преди? — попита Отрова.

— В двореца? Златокъдрата девойка вдигна рамене.

— Защо не? Според мен той идеално съзнава къде върви. Сякаш е живял тук с години. Не знаех, никога не ми е казвал.

— Така ли е? — обърна се чернокосата девойка към котарака, но той явно предпочете да запази тайните си за себе си.

Краят на пасажа още не се виждаше. Пътешествениците вече имаха чувството, че са изминали цял километър, а в добавка към това и самият коридор лъкатушеше и се извиваше през най-различни завои. Съвсем скоро бяха плувнали в пот и покрити с прах и мръсотия от търкането в стените. От време на време минаваха покрай изкусно изработени решетки с най-различни размери, откъдето можеха да надзъртат в залите на двореца. В една от кухните се бяха струпали феи с остри зъби, които се караха за приготовлението на храната и се ругаеха една друга като пияни моряци. Друго помещение бе отрупано с толкова много скъпоценни камъни и злато, че заслепяваше очите. Пътешествениците минаха и покрай огромна библиотека с дълги, простиращи се сякаш в безкрайността редици книги, но всеки път Андерсен ги подканяше да продължат и започваше да съска нервно, ако се забавеха.

Заради цялото това бързане Отрова не успя да забележи веднага, че Пиперено зрънце е изостанала от тях. Тя изохка изплашено и хвана Брам за ръката. Ловецът на духове веднага се спря, а Андерсен забърза назад, за да види какъв е проблемът.

— Почакай тук — прошепна Отрова, защото съзнаваше, че вълшеблените създания можеха да ги чуят през решетките. — Ей сегичка се връщам.

Тя откри Пиперено зрънце зад първия ъгъл. Златокъдрата девойка се бе надигнала на пръсти, за да може да надзърне зад изящната решетка от ковано желязо, за която се държеше. Отрова се приближи внимателно до нея.

— Какво правиш! — прошепна учудено тя.

— Гледам — отвърна замечтано Пиперено зрънце. — Толкова е красива… Принцеса. Също като в приказката ти.

Отрова извърна лице, за да скрие усмивката си от златокъдрата девойка. Щом зърна обаче младата жена, за която говореше тя, скептицизмът й мигом се изпари.

Тя приличаше на видение — на прекрасен сън, който незнайно как се бе въплътил наяве. Висока и стройна, със съвършено лице и стелещи се по раменете златисто-сребърни кичури, които се поклащаха като живи при всяко нейно движение, тя бе облечена в рокля от ефирна материя, блестяща като омарата в подножието на водопад. Кожата й беше млечнобяла и неестествено безупречна, а чертите й изглеждаха някак чужди и нечовешки, сякаш бяха изваяни от камък. Лишените й от зеници очи представляваха езера от безкрайна синева, бистри и чисти, като небосвода в пролетна утрин.

Отрова я наблюдаваше като омагьосана. Вълшеблената принцеса бе просто възхитителна. Тя стоеше сама в помещението и явно очакваше някого, но и най-незабележимото й движение бе изпълнено с толкова изящество, че спираше дъха. Непознатата въздъхна и звукът бе като шепота, с който есенният вятър раздвижва окапалите листа, или като пърхането на крилете на излитаща птица. Тъмнокосата девойка се запита каква беше тази жена, защо беше тук, какво чакаше… след което с усилие на волята се застави да прогони тези мисли. Нямаха време за безплодни фантазии. Като се бореше с изкушението да погледне отново към вълшеблената красавица, Отрова сграбчи Пиперено зрънце за ръката и я дръпна към себе си. Златокъдрата девойка изстена жално, ала не се възпротиви. Когато се върнаха при Брам, и двете имаха чувството, че са оставили някаква част от себе си пред помещението с вълшеблената принцеса и че едва ли не са предали себе си, изоставяйки подобна красота.

— Къде се запиляхте? — изсумтя Брам и въпросът му ги смъкна от небето на земята.

Продължиха да вървят още цяла вечност (както им се стори) из тесния пасаж. Когато Андерсен най-накрая спря и те го настигнаха, вече се чувстваха напълно изтощени. Котаракът бе застанал пред една решетка, която по нищо не се различаваше от десетките други решетки, покрай които бяха минали, и едва се забелязваше в мрака. Отрова приклекна до четириногия си помощник и надзърна през орнаментите от ковано желязо. От другата страна се виждаше разкошно обзаведена зала, чиито стени бяха украсени с пищни гоблени, изобразяващи батални сцени. В помещението нямаше никой. Тъмнокосата девойка се намръщи.

— Андерсен, защо ни до… — започна тя, но веднага затвори уста, щом чу усилващия се звук от приближаващи стъпки. Тя изгледа недоверчиво черната котка и отново насочи вниманието си към стаята отвъд решетката.

Можеше и сама да се досети кой щеше да влезе в помещението. Андерсен знаеше къде отива; навярно наистина бе скитал из плетеницата от тунели на двореца, преди да се появи в бърлогата на Скелетната вещица.

В следващия момент в изящно обзаведената зала пристъпи Ейлтар, придружен от Драскин — неговия раболепен и обидчив секретар. Значи това бяха покоите на повелителя на вълшеблените създания…

— Затвори вратата, Драскин — нареди червенокосият мъж. Тонът му издаваше гнева и раздразнението му. Писарят изпълни заповедта.

— Трябва да измислим нещо — отсече повелителят, докато крачеше нервно из помещението. — Това не може да продължава повече.

— Напълно съм съгласен с вас — кимна угоднически Драскин. — Трябва да се направи нещо.

— Човеци! — изсъска презрително Ейлтар и Отрова усети как кожата й настръхва.

— Наистина, това е най-досадното и противно племе, повелителю мой — добави секретарят. — Мога ли да ви попитам дали поверителните ви преговори с другите повелители са донесли някакви резултати?

— Ха! — изсмя се горчиво червенокосият мъж. — Кога изобщо сме можели да се договорим за нещо? Гругарот продължава да се сърди заради Мигхогнимар и едва изтърпява присъствието ми, а Умбиликус е толкова подозрителен, че не смее да направи каквото и да било. Единствено Гом има желанието и силата да бъде мой съюзник, но да си имаш работа с него е все едно да се мъчиш да обяздиш разгневен бик. Той си няма и понятие от изтънченост.

Пиперено зрънце се приближи до решетката, любопитна да види какво става, и Отрова се отмести встрани, за да й направи път.

— За какво си говорят? — прошепна златокъдрата девойка, но спътничката й я сръга в ребрата да мълчи.

— Моят повелител не бива да пада духом — рече Драскин, повдигайки вежди над кръглите си очила. — Все пак визитата при Йерофанта тепърва предстои. Повелителите на всички Владения ще са там. И мнозина са изплашени от това, с което се занимава в момента Йерофантът, повелителю мой. Те няма да му дадат подкрепата си.

— Че как няма да са изплашени! Кой би могъл да каже какво ще излезе от всичко това? — прогърмя гласът на Ейлтар и червенокосият мъж изведнъж застана пред решетката, откъдето надничаха Пиперено зрънце и Отрова. Златокъдрата девойка щеше да извика, но Брам реагира светкавично и запуши устата й с длан.

— Колко нелепо е всъщност това — размишляваше гласно господарят на двореца. — Човеците стоят на най-ниското стъпало в йерархията на Владенията и въпреки това всички треперят от страх пред един единствен техен представител. Какво толкова има у тях, Драскин? Защо само те могат да стават Йерофанти?

Секретарят се позабави малко с отговора.

— Може би притежават нещо, което другите раси нямат? — предположи той.

— И какво е то? — изсмя се господарят му и тръсна огненочервената си грива. — Пълна неспособност за сътрудничество? Склонност към продължително и безсмислено изтребление на себеподобните си? Кълна ти се, че дори животните от нашите Владения са по-достойни за уважение в моите очи. Човеците пропиляват редкия дар на разума с егоистични и варварски постъпки. Някой ден обаче, когато изгубят безценния си пазител, аз ще нахлуя с войските си във Владенията им и ще ги изтрия от лицето на земята. Тогава всички ще ме смятат за герой — добави червенокосият мъж, без да спира да крачи из стаята. — Паразити! — изсъска той от другия й край.

— Повелителю мой — прокашля се смутено Драскин и намести очилата си, — смея да ви напомня, че и аз самият съм наполовина човек.

— Трябва да се срамуваш от това — отбеляза Ейлтар. — Ако беше чистокръвен обитател на Вълшеблените владения, щеше да бъдеш моя дясна ръка, а не просто секретар. Ти имаш всичко, което ми трябва, Драскин… Всичко, с изключение на произход.

— Да ви служа е истинска чест за мен, повелителю мой — отвърна смирено писарят. — Дори не смея да се надявам на повече.

— А сега… — Ейлтар си пое дълбоко дъх, за да успокои след тирадата си против човешкия род — …трябва да приготвим кортежа. Събери свитата в библиотеката. Искам на часа да се отправим към замъка на Йерофанта.

— Господарю? — обади се писарят и в същия миг в ръцете му се появи голямата му книга. — Има още един въпрос, който очаква разрешението ви.

— За какво иде реч? А, онези човеци…

— Точно така.

— Трябва ли да ти казвам какво да направиш с тях.

— Уточнявам, защото не искам да разбера погрешно повелителя си и да постъпя неправилно — заоправдава се секретарят.

— Убий ги, Драскин — рече Ейлтар с равен глас, сякаш това се разбираше от само себе си. — Какво друго можеш да сториш с тях, освен да ги убиеш?

Отрова усети как кръвта замръзва във вените и.

— Така си и мислех — кимна Драскин и затвори книгата.

Двамата мъже излязоха от залата.

Пиперено зрънце и Отрова стояха в тесния пасаж и се взираха потресено една в друга.

— Да ни убият? — изписука златокъдрата девойка.

— Откога ви разправям, че вълшеблените твари само неприятности създават — измърмори Брам. — човек не може да им се довери даже за миг.

— Ей, сега ще разберат, че сме избягали! — гласът на Пиперено зрънце трепереше от надигащата се вълна на паниката. — А като не ни намерят там, ще започнат веднага да ни търсят!

— Не се тревожи — успокои я Отрова и теменужените й очи сякаш засияха в душния мрак. — През това време ние ще избягаме оттук.

Гласът й звучеше твърдо и непоколебимо, но тревогата й не оставаше скрита за Брам. Думите на повелителя бяха потресли чернокосата девойка до дъното на душата й, но не, защото се бе изплашила за живота си, а защото сега знаеше със сигурност, че Ейлтар още от самото начало е възнамерявал да ги предаде. Той никога не бе имал намерение да й върне Азалия и да спази своята част от уговорката. До този момент Отрова се бе надявала, че повелителят на вълшеблените създания ще върне сестричката й, ала сега разбра, че се е самозалъгвала и е хранила напразни надежди. В продължение на един дълъг миг тя се колебаеше на границата на отчаянието, но после взе ново решение и то я изпълни с неподозирани сили. Щом повелителят на вълшеблените не желаеше да й върне Азалия, Отрова сама щеше да си я вземе. Каквото и да й костваше това. И макар да беше прекалено слаба, за да причини каквото и да било на могъщо създание като Ейлтар, сега поне знаеше, че има и други същества, от които той се страхува.

— Ще избягаме, казваш? — попита ловецът на духове. — И къде ще отидем?

— Нали чу, че се отправят към замъка на Йерофанта — отвърна Отрова. — И бездруго възнамерявах да разменя няколко думи с него. Пък и, съдейки по думите на Ейлтар, там нищо не ни застрашава и ще бъдем в по-голяма безопасност в сравнение с където и да било другаде. Въпросният Йерофант поне е човек.

— Да не намекваш, че ще трябва да се скатаем в свитата на повелителя? — намръщи се мъжът.

— Досетлив си — усмихна се чернокосото момиче. — Точно това имам предвид.

Брам се замисли.

— Ще ми се да можех да измисля нещо по-добро… — подхвърли той.

— След онова, което преживяхме досега, ти се притесняваш от едно скатаване? — усмихна се Отрова и го потупа окуражаващо по рамото. — Толкова трудно ли ти се струва?

Сгушеният до краката й котарак измяука подигравателно.