Отрова

ПАЯЦИ

Във Владението на паяците беше тъмно. Небето бе нашарено с кадифени петна, а иззад лениво реещите се пурпурни облаци се виждаха далечните точки на звездите. Нямаше никаква луна и въпреки това беше светло като през най-светлата нощ в Човешките владения, защото всичко тук блещукаше.

Отрова, Брам, Пиперено зрънце и Андерсен стояха на висок скален ръб, издигащ се над двореца на повелителката Асинастра. Зад тях се виждаше тясната пролука на Портала, където си бяха пробивали път през хиляди паяжини, за да стигнат дотук. Сега бяха покрити целите с лепкави нишки, които се поклащаха леко под повеите на нощния бриз. Кожата на Отрова продължаваше да настръхва при спомена за случилото се и девойката още не можеше да повярва, че косата й вече е изчистена от противните паяжини. Същевременно полагаше всички усилия да си внуши, че трябва да се чувства късметлийка, задето нито една от отровните гадини не я беше ухапала. Брам, който бе влязъл пръв в процепа, й показа многобройните дупчици по дебелите си ръкавици и отбеляза, че най-вероятно щеше да е мъртъв, ако челюстите на многокраките гадини бяха достигнали кожата му. Ловецът на духове изглеждаше изненадващо спокоен, като се имаше предвид изпитанието, през което току-що бяха преминали.

Дворецът на повелителката на паяците бе построен във вдлъбнат като паница планински хребет, който го засланяше от всички страни с многобройните върхове, издигащи се по периферията му. Той бе заобиколен от гъста зелена гора, от чиито дървета висяха бели паяжини — Отрова си каза, че навярно бяха огромни, след като се виждаха от такова разстояние. Самият дворец се състоеше от десетина кули с различна височина, в чието разположение не се забелязваше някакъв определен ред, свързани с мостове на произволни — както изглеждаше — нива. Беше изграден от черен камък и парапетите на терасите бяха боядисани в пурпурно. Останалото не се виждаше добре, защото бе скрито под множеството нишки, опънати между върховете на кулите и скалистата стена, която го обграждаше, така че целият палат всъщност се намираше под похлупака на една чудовищна паяжина.

Нищо не помръдваше, с изключение на ленивото поклащане на исполинската мрежа, която ту се издуваше, ту спадаше подобно на гигантско корабно платно.

— Да помислим как ще стигнем дотам — предложи Пиперено зрънце, поглеждайки боязливо иззад ръба на скалата към върховете на дърветата, които се намираха на стотици метри под тях.

— Мисля, че единственият вариант е да се спуснем по скалата — отвърна Брам. Тя бе осеяна с множество издатини, където можеха да си почиват, а освен това повърхността й бе достатъчно нагъната, за да има къде да стъпват и да се хващат при спускането си. — Ще сложим котката в торбата ми.

Андерсен го изгледа обидено, след което започна елегантно да ближе лапичката си.

— Не още — рече Отрова. — Няма смисъл да бързаме толкова. Нека първо хапнем нещичко, а после да поогледаме и да изчакаме.

— Подкрепям и трите предложения — усмихна се Брам, свали торбата от гърба си и седна на земята.

— Не ми харесва тази гора — намръщи се тъмнокосото момиче, докато се взираше в забулените в паяжини гъсти дебри. — Няма да ги видим, ако ни надушат и тръгнат към нас.

Похапнаха студено месо, хляб и сушени плодове, наслаждавайки се на относителното спокойствие, което едва ли щеше да трае дълго. Ако нещо ги заплашваше, винаги можеха да се скрият в скалната цепнатина. Момичето с теменужените очи се замисли. Пътят през гората беше прекалено рискован и щеше да ги изложи на показ. Ако там имаше паяци, които бяха достатъчно големи, за да изпредат такива мрежи, значи нямаха никакви шансове срещу тях в тясното пространство между дърветата. Май се налагаше да потърсят друг вариант.

— Вижте! — възкликна изведнъж Пиперено зрънце и посочи към скалистата стена, опасваща двореца на повелителката Асинастра. Другите мигом погледнаха натам и видяха красиво, наподобяващо гигантска нощна пеперуда създание, което тъкмо кацаше на ръба на исполинската вдлъбнатина. Размахът на крилете му беше огромен, но самите те изглеждаха ефирни и полупрозрачни, макар че бяха обагрени в различни цветове. Тялото му бе издължено и имаше шест крака, а над фасетъчните му очи потрепваха подобни на листа антенки, с които вероятно изследваше въздуха.

— Красиво е! — усмихна се златокъдрата девойка.

— Не се привързвай много — предупреди я Отрова.

Миг по-късно Пиперено зрънце разбра какво имаше предвид спътничката й. Пеперудата бе кацнала точно върху паяжината — очевидно беше неспособна да забележи препятствието с навигационните средства, с които разполагаше, Русокосото момиче затаи дъх, докато изящното създание пристъпваше по нишка, дебела колкото човешки торс. Внезапно то сякаш се стресна от нещо и се наклони встрани, при което крайчето на едното й крило се докосна до лепкавата материя и в следващия момент тялото й бе приковано към паяжината. Красивото насекомо се замята като обезумяло, но всичките му усилия да се освободи бяха напразни.

След броени секунди паякът вече беше върху него. Пиперено зрънце ахна от ужас, когато гигантското, уродливо чудовище изскочи от една пещера в скалната стена и се стрелна по най-близкото влакно към центъра на паяжината, откъдето се прехвърли на разлюляната от отчаяните гърчове на пеперудата нишка. Щом стигна до нея, я обгърна с отвратителните си крайници и безпомощната жертва потръпна рязко, сякаш бе ухапана. В следващите мигове опитите и да се освободи станаха още по-неистови, след което внезапно престанаха. Пътешествениците гледаха с разширени от погнуса очи как паякът омотава плячката си в пашкул, а сетне я прибира под туловището си и я отнася до леговището си за предстоящото угощение. Брам сякаш бе изгубил апетита си.

— Как може да са толкова бързи — измърмори той.

Отрова не изглеждаше толкова разстроена. Разигралата се драма й бе дала идея.

— Да, страшно бързи са и именно поради тази причина няма да минем през гората — каза тя. — Ще ни сграбчат на мига.

— Как тогава ще стигнем до двореца? — попита плахо Пиперено зрънце.

— Ще минем по паяжината — отвърна тъмнокосото момиче.

От всички възможни места, които си беше представял, Брам никога не бе предполагал, че в зряла възраст ще се озове вкопчен в стръмна скала във Владенията на паяците, а единственото нещо между него и смъртта, очакваща го по върхарите на дърветата, ще бъде чистият планински въздух. Той сипеше клетва след клетва изпод белите си мустаци, но въпреки това продължаваше да пълзи, като стъпваше във всяка възможна цепнатина и се хващаше за всяко ръбче на скалата, и не след дълго дебелото въже на паяжината вече беше на една ръка разстояние пред него.

По щастливо стечение на обстоятелствата едно от масивните бели влакна бе прикрепено за скалистата стена недалеч от процепа, през който Отрова и спътниците й бяха проникнали в света на паяците.

Тъмнокосата девойка бе изложила в подробности плана си пред Брам и Пиперено зрънце, но той разчиташе и на няколко други фактори, за които не бяха съвсем сигурни. Единият беше колко лепкава бе паяжината всъщност; а другият — колко здрава и издръжлива бе като материя. Имаше и трето неизвестно — кой бе по-търпелив — паякът или мухите, които се опитваха да я избегнат. Ловецът на духове изказа искреното си неодобрение към идеята, но въпреки това се съгласи да участва.

— Аз съм най-добрият катерач от трима ни — беше им казал той. — А от друга страна, колкото по-скоро ви докажа, че от това нищо няма да излезе, толкова по-добре за вас.

Сега Брам стоеше върху скалната издатина и се опитваше да успокои дишането си. Той погледна към Отрова и Пиперено зрънце, които го наблюдаваха съсредоточено от скалния ръб.

— Докосни паяжината! — извика му чернокосата девойка. — Но внимателно! Да не вземеш да ни докараш някой паяк!

Мъжът изруга под нос. За какво й трябваше да споменава това? Ако се стигнеше дотам, щяха да са обречени. Неочаквано в съзнанието на Брам изникна споменът за онова, което му беше казал веднъж един стар менестрел за струните на мандолината — че не вибрират толкова силно, ако ги докоснеш в края. Искаш ли да извлечеш звучен тон от тях, трябва да насочиш вниманието си към средната им част. Ловецът на духове горещо се надяваше, че същата закономерност важи и за паяжините. Брам се протегна предпазливо и положи длан върху нишката. В най-лошия случай, каза си той, щеше да изгуби ръкавицата си. Влакното бе дебело и гъвкаво, но той усещаше невероятната му издръжливост. Лепкавото вещество по повърхността започна да се процежда между пръстите му. Мъжът изчака известно време, след което се опита да отдръпне ръката си. Лепкавата слуз оказа известно съпротивление, но то беше доста под очакванията му. Брам въздъхна облекчено. Навярно субстанцията, покриваща паяжината, бе предназначена да улавя онези крилати създания, напомнящи нощни пеперуди, а те, въпреки размерите си, не притежаваха кой знае каква физическа сила. Той погледна по протежението на нишката, но засега не се виждаха никакви паяци.

— Мисля, че можем да се изкатерим по нея — обяви ловецът на духове. — Но ще се движим бавничко.

Отрова се усмихна триумфиращо.

— Сега използвай ножа си! — извика тя.

Мъжът я изгледа намусено, ала изпълни безмълвно заръката. Трябваше да положи известни усилия, докато успее да забие острието на ножа във влакното, но след това откри, че белезникавата субстанция се бели като стрък целина.

— Как е? — попита чернокосото момиче.

— Мисля, че ще ни свърши работа — отвърна Брам. — Сега да видим дали се разтегля.

Той завърза на кръста си края на тънката нишка, която бе успял да отдели от дебелия ластар, и запълзя обратно към скалния ръб, където го чакаха Отрова и Пиперено зрънце. На всеки няколко метра се спираше и издърпваше нишката, за да обели още от нея, и всеки път затаяваше дъх, притеснен да не би обтягането да привлече вниманието на паяка. Противното създание обаче така и не се появи и в крайна сметка ловецът на духове успя да се добере до спътниците си и се отпусна тежко на скалата, докато Отрова размотаваше трескаво импровизираното въже около кръста му.

— Нито една безумна идея не остава невъзнаградена — отбеляза тя, претегляйки тежестта на лепкавата паешка коприна в ръката си.

— Само в приказките, Отрова — напомни й Брам. — Само в приказките. Не се ли научи да правиш разлика между тях и реалния живот?

— А има ли изобщо такава? — попита момичето. — Хайде, ела тук. Всички ще трябва да дърпаме. И бъдете готови да побегнете във всеки момент.

— И къде да побегнем? — разтревожи се Пиперено зрънце.

— Обратно в процепа — отвърна Отрова. Ловецът на духове и златокъдрата девойка мълчаливо се хванаха за нишката. Изглеждаха като участници в странен вариант на играта „дърпане на въже“.

— Хайде! — извика момичето с теменужените очи и тримата затеглиха с всички сили паешкото влакно. То се отдели още повече от простиращата се между двореца и скалистата стена паяжина, но не се откъсна. — Отпуснете! — нареди Отрова. — Хайде сега пак обтегнете!

И така те дърпаха, отпускаха, дърпаха, отпускаха и всеки път масивната нишка се разлюляваше все повече и повече. Отначало едва доловимо, после малко по-силно и накрая…

Пиперено зрънце извика, когато паякът изскочи от пещерата си и се стрелна към центъра на паяжината, след което се обърна и се понесе към тях с ужасяваща бързина. Пътешествениците обаче бяха пуснали нишката и се бяха притаили в тъмната скална пролука. Щом осмокракото чудовище достигна края на паяжината, то спря и застина неподвижно. Отблизо бе още по-отблъскващо. Над огромните челюсти блещукаха осем мътночервени очи, подутият му корем бе осеян с твърда черна четина, а всеки от издължените му крайници бе дебел колкото ръката на Брам. Отрова не хранеше и най-малкото съмнение, че ако паякът ги докопаше, щеше да ги убие на мига. Но той не ги докопа. Дори не ги забеляза. Уродливото създание стоеше на едно място и се опитваше да асимилира аномалията с паешкия си мозък. Нещо бе разклатило паяжината му, ала ето, че когато ловецът бе дошъл, от плячката нямаше и следа. Това не беше абсолютен прецедент — все пак от време на време някоя пеперуда успяваше да се отскубне от лепкавата прегръдка на паяжината, обикновено с цената на крайник или част от крилото си, — но това се случваше доста рядко. Въпреки че хищникът бе застинал неподвижно, Отрова усещаше как се измъчва от подозрения. Накрая гнусната твар се оттегли в пещерата си. Щом се скри вътре, тя се обърна към спътниците си.

— Хайде — рече им. — Това беше само началото. — Наведе се и вдигна от земята тънката нишка, която Брам бе отцепил от масивното въже. Другите също последваха примера й.

— Къде е Андерсен? — попита тъмнокосото момиче, тревожейки се да не би котката да ги издаде при следващата поява на паяка.

— Ей, там — отвърна ловецът на духове и посочи към сенките на процепа. Котаракът ги изгледа с леко виновно изражение и Отрова забеляза четирите паешки крака, които стърчаха от устата му и все още потрепваха едва-едва.

— Остани там — нареди му чернокосата девойка, ала четириногият им спътник не се нуждаеше от подобни напомняния.

Тримата напрегнаха мускули и отново задърпаха въжето. Този път паякът изскочи от бърлогата си още при първото разлюляване и пътешествениците отстъпиха в укритието си тъкмо навреме. Осмокракото създание отново остана без плячка. Както и преди, то застина в готовност над точката, откъдето бяха започнали вибрациите, сякаш изчакваше появата на призрачната пеперуда. В крайна сметка обаче се отказа и се оттегли за пореден път.

Бяха необходими още десетина опита, преди паякът да се откаже. Пиперено зрънце първа забеляза, че осмокракият хищник забавя темпото и на шестия и седмия път се приближи съвсем предпазливо като че ли подозираше, че това е някакъв номер и не искаше да изглежда глупаво. Веднъж пък изчака да престанат да дърпат и тъкмо когато решиха, че този път няма да се появи, изскочи навън с шеметна бързина. Отрова, Брам и Пиперено зрънце едва успяха да се скрият. От този миг насетне обаче паякът явно бе научил урока си. Каквото и да предизвикваше вибрациите по тази конкретна нишка от паяжината, не беше храна, и следователно не го интересуваше. Те опитаха още шест пъти, след като гигантското членестоного бе престанало да напуска свърталището си, водени само от съображения за сигурност. Покатереха ли се веднъж на паяжината, нямаше къде да се скрият, а появеше ли се паякът тогава, щяха да са мъртви.

— Мисля, че вече е сигурно — каза Отрова, но не можа да скрие нотката на съмнение в гласа си.

Ала Пиперено зрънце поклати глава. Нервите й се бяха обтегнали до краен предел от смъртоносната игра с паяка.

— Няма да тръгна! — заяви тя. — Няма да тръгна!

Тъмнокосото момиче положи ръка върху рамото й с изненадваща за нея нежност. В Пиперено зрънце имаше нещо, което смекчаваше избухливостта й и я настройваше закрилнически към златокъдрата девойка. Тя бе толкова боязлива и наивна, че вместо да се изнерви — каквато бе обичайната й реакция — Отрова изпитваше съчувствие към нея. Въпреки обстоятелството, че Пиперено зрънце не бе направила нищо, с което да спечели благоразположението й (с изключение на момента, когато я беше приютила в стаята си), чернокосото момиче я харесваше. Просто не можеше да разбере защо.

— Няма нужда да идваш — рече Отрова. — Дойде с мен дотук и това е напълно достатъчно. — Тя насочи теменужения си поглед към Брам. — Както и ти. — Ловецът на духове понечи да възрази, ала девойката не му даде възможност. — Зная какво ще ми кажеш, но това, което трябва да сторя, е прекалено опасно, за да се подлагаш на този риск. Какъв е смисълът и двамата с теб да бъдем изядени? Освен това си твърде тежък. Ако съм сама, навярно ще имам по-голям шанс да стигна незабелязано до целта, а заедно с теб ще вдигнем тревога по цялата мрежа.

Тя очакваше Брам да я опровергае, но мъжът само въздъхна тежко. Сигурно наистина се страхуваше от онова, което ги очакваше от другата страна на скалистата стена, след като се остави да бъде убеден толкова лесно.

— Постъпи тъй, както смяташ за добре, Отрова — избоботи той.

— Ако загазя, имам кълбото на повелителя на вълшеблените — напомни му тя.

— А как действа то? — попита ловецът на духове. — Не можеш да се довериш на вълшеблена твар! Навярно ще се радва на смъртта ти повече, отколкото ако се върнеш с онзи кинжал! Напълно е възможно проклетото кълбо да те убие със същата бързина, с която би те умъртвил и този паяк! Вълшеблените са измамници, Отрова, а ти остави живота си в ръцете им!

— Бих искала да имам някакъв избор — въздъхна тя. — Ще внимавам, Брам. Знаеш, че не изгарям от желание да сложа край на живота си.

Мъжът повдигна скептично вежда и погледна към зловещата грамада на двореца на Асинастра.

— Вече не съм много сигурен в това… — промълви той.

До този момент Отрова смяташе, че свърталището на Скелетната вещица е най-ужасното място, където е стъпвала, ала се оказа, че е сгрешила. Нищо не можеше да се сравнява с момента, когато се изкатери върху нишката на паяжината, простираща се от скалистия рид до двореца на повелителката на паяците. Чувстваше се ужасно беззащитна и уязвима. Трябваше да пропълзи по висящата на стотици метри над земята нишка огромното разстояние, което я делеше от палата на Асинастра, и ако междувременно се появеше някой паяк, я очакваше отвратителна смърт. Възможно ли бе изобщо да преодолее това разстояние? И струваше ли си да поеме този риск, за да спаси живота на сестра си?

В същото време Отрова си даваше сметка, че не само мисълта за Азалия я подтиква да продължи, а има и още нещо. Натрапчивото чувство, че трябва да довърши онова, което бе започнала. Нямаше друг избор, освен да продължи напред, защото това бе единственият път пред нея. В деня, когато беше избрала да напусне Чайкино, тъмнокосата девойка бе поставила началото на странстването си и вече нищо не можеше да я спре — дори тя самата. Това бе едновременно изгарящо, опияняващо и безразсъдно усещане и Отрова се бе вкопчила в него също тъй здраво, както и в паешката нишка, защото само то не и позволяваше да изпадне в отчаяние.

Самата нишка бе дебела колкото торса на Брам и бе здрава и гъвкава като младо дърво. Ако лежеше на земята, Отрова щеше да мине по нея без никакви затруднения, но тя висеше над виолетово-черната бездна и от двете й страни дебнеше гибел. Ето защо девойката запълзя по гъвкавия ствол на четири крака. Предвидливо бе вързала дългите си коси на плитка, която беше пъхнала под яката си, за да предотврати залепването им за паяжината, но за момента това бе сред най-малките й грижи. Лепкавата субстанция бързо се просмука в грубата материя на дрехите й и в резултат на това всяко движение й костваше немалко усилия. Всеки път, когато отделяше ръка или крак от паешкото влакно, тъмнокосото момиче изтръпваше при мисълта, че уродливото създание веднага ще изскочи от убежището си, привлечено от вибрациите.

Отрова съсредоточи цялото си внимание върху паяжината. Не смееше да погледне нито към леговището на паяка над главата си, нито към дърветата под нея, нито към скалната издатина, откъдето Брам и Пиперено зрънце следяха придвижването й с безмълвен трепет. Всеки миг се разтягаше мъчително във вечността и сякаш бе част от някакво садистично изтезание. Чернокосата девойка докосна сферата в джоба си, за да се увери, че е на мястото си. На тази височина нямаше къде да я строши, каза си тя. Ами ако се счупеше при малко по-силен натиск от нейна страна? Какво ли щеше да се случи тогава?

Въпроси, въпроси… В момента обаче нямаше никаква полза от тях, защото помощта бе далеч, долу се простираше необятна пропаст, а дворецът изглеждаше по-голям и застрашителен отвсякога с оплетените си в паяжини кули, които се извисяваха в нощното небе. Никога досега Отрова не се бе чувствала толкова самотна.

Въпреки всичко девойката продължаваше напред, като се спираше на всеки няколко метра след по-резките движения, от които нишката започваше да трепери. Тя не смееше да откъсне взор от лепнещата бяла материя, защото се боеше да не зърне приближаващия се към нея паяк. Самото лепило й вдъхваше лъжливо чувство за сигурност, но добре знаеше, че падне ли, изобщо нямаше да е достатъчно, за да я удържи.

— Отрова!

Внезапно чу името си. Това бе гласът на Пиперено зрънце и тонът й издаваше, че не я чака нищо добро. Момичето с теменужените очи се обърна и видя, че златокъдрата девойка сочи нещо с ръка.

Още една пеперуда пърхаше лениво в нощния въздух над двореца.

Отрова изтри потта, избила над устните й, с опакото на дланта си, след което прецени оставащото разстояние. Твърде далече. Бе изминала около три четвърти от пътя до палата, което означаваше, че имаше да пълзи още доста време. От друга страна, все пак вече различаваше счупените прозорци и обелената мазилка на кулите, издигащи се от двете й страни, а отпред се виждаха и други нишки, които се съединяваха с тази, по която пълзеше. Дали щеше да стигне поне до някоя от кулите?

Не. Не смееше и да помръдне. Погледът й бе попаднал върху пещерата в скалната стена и тя бе зърнала онова, от което се страхуваше най-много. Многокракият хищник се бе притаил до входа на скривалището си, а осемте му очи се взираха в реещата се пеперуда, която се приближаваше все по-близо и по-близо. Все по-близо до Отрова.

Изведнъж й се прииска да стане малка и невидима, но крилатото създание вече я бе забелязало и явно изгаряше от любопитство да разбере що за твар представлява. Чернокосата девойка нямаше никаква представа с какво се хранеха тези гигантски нощни пеперуди, ала подозираше, че изглежда доста апетитна хапка, което автоматично означаваше проблем, ако и тези насекоми бяха хищници. От друга страна, ако пеперудата допуснеше грешката да залепне за паяжината и вибрациите привлечаха вниманието на паяка, той щеше да изяде и нея. Искаше й се да изкрещи, за да изплаши пеперудата, но в същото време си даваше сметка, че така ще привлече вниманието на осмокраката гадина. Оставаше й само едно — да стои неподвижно и да чака.

Летящото създание вече се бе приближило на такова разстояние, че Отрова усещаше полъха от движението на ефирните му крилца. Шестте му крайника потрепериха, а фасетъчните му очи я наблюдаваха с такова любопитство, че сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите си. Отсъствието на зъбата паст ни най-малко не я успокои. Насекомото бе достатъчно голямо, за да я вдигне във въздуха и да я отнесе, където си поиска. В този миг Отрова си спомни колко крехки изглеждаха тези създания и как не можеха да се изтръгнат от лепнещата хватка на паяжината.

Хрумна й идея. Тя протегна ръка към торбата, висяща на гърба й, и извади оттам първото, което напипа — една ябълка. Щом пеперудата се спусна пред нея и треперещите й антени едва не я докоснаха, девойката запрати ябълката с всичка сила към нея.

Ефектът беше поразителен. Плодът разкъса крилото на натрапника с необичайна лекота, сякаш мина през хартиен параван. Насекомото нададе отчаян вопъл и отстъпи назад, като размахваше отчаяно криле, а Отрова трябваше да се вкопчи в нишката, за да не падне. Нараняването обаче явно бе твърде сериозно и бе нарушило драстично летателните способности на пеперудата. Тя започна да кръжи бясно, без да може да набере височина, и в края на краищата се вряза в паяжината на известно разстояние от момичето. Паякът изскочи светкавично от свърталището си, твърдо решен да не изпусне тази плячка. Отрова едва се удържа да не извика, когато забеляза как чудовищната твар се приближава към нея с характерната за вида си зловеща походка. Само след миг тя вече се бе вкопчила в злощастната пеперуда, забивайки отново и отново отровните си челюсти в потръпващата й плът. След краткотрайна съпротива жертвата се предаде и прие безропотно съдбата си.

За разлика отпреди обаче, сега паякът не омота като пашкул безжизнената си плячка, а зае онази поза, която Отрова и спътниците й бяха зърнали по време на наблюденията си. Сякаш се бе замислил над нещо или бе напрегнал до крайност сетивата си, за да долови нечие чуждо присъствие. Изгърбен над мъртвото туловище на пеперудата, стъпил на няколко различни нишки, паякът стоеше неподвижно и чакаше. „Знае, че съм тук, помисли си Отрова и усети надигащия се пристъп на паника. Знае… или най-малкото подозира за присъствието ми.“

Дали можеше да я види? Девойката се съмняваше, че има добро зрение, — все пак не бе успял да ги забележи, когато се криеха в процепа, — но какво щеше да прави, ако гадината усещаше присъствието и? Виж, това бе съвсем друга работа. Хищникът със сигурност долавяше, че нещо с паяжината му не бе наред.

Многокраката твар бавно се обърна и стомахът на Отрова се сви от страх, когато чудовището отново застина като статуя, но този път с уродливата си глава, обърната към нея.

Огромните му челюсти се отваряха и затваряха във въздуха, а осемте му очи бяха вперили безизразния си поглед в нея.

Момичето замря неподвижно и затаи дъх. Нещо привличаше вниманието му. Но какво? Изведнъж отговорът изникна с ужасяваща увереност в съзнанието й. Биенето на сърцето й. Ако можеше да се справи с това, да успокои сърцето си, което туптеше тъй, сякаш щеше да изскочи от гърдите й… Страшилището се намираше съвсем близо и усещаше забързания тропот на пулса й чрез паяжината. Отрова никога не си бе представяла, че ще бъде предадена от биенето на собственото си сърце.

Не биваше обаче да забравя, че това бе приглушен и необичаен звук за уродливото същество. Освен това жертвата не се мяташе като обезумяла в усилията си да се освободи от лепкавата прегръдка на мрежата. Изпълнен с колебания заради противоречивата информация, предоставена от сетивата му, паякът пропълзя още по-близо и тъмнокосата девойка трябваше да положи сериозни усилия, за да потисне вика си. Сега чудовището се намираше само на няколко метра от нея и тя виждаше четината по изпъкналия му търбух и острите краища на челюстите му. Пръстите й се стрелнаха към миниатюрната сфера в джоба й, ала страхът не й позволяваше да се възползва от нея. Ейлтар й бе казал да я строши едва когато се сдобие с кинжала. Как можеше да наруши инструкциите му, при положение че дори не знаеше как точно функционира кълбото?

— Хей! — разнесе се някъде отдалеч гласът на Брам. — Хей, ти! Ела насам!

В същия миг ловецът на духове и Пиперено зрънце започнаха да дърпат тънката нишка, която ги съединяваше със ствола, по който пълзеше Отрова. Паякът се надигна и се стрелна напред. Тъмнокосото момиче за малко да изкрещи, когато го видя да се носи към нея със светкавична бързина… и в следващата секунда вече бе далеч. Отвратителната твар бе минала над нея, докато девойката лежеше вкопчена в нишката и трепереше от ужас.

Отрова се надигна, съзнавайки, че това е единственият й шанс, преди паякът да се върне. Вдясно и вляво от нея се издигаха две кули, чийто порутен вид свидетелстваше за упадък и разруха. Тя мобилизира всичките си сили и запълзя напред толкова бързо, колкото можеше, без да се притеснява дали ще бъде забелязана, или не. Целта й беше тесният счупен прозорец, под който се простираше нишката, по която се движеше. Чернокосото момиче хвърли бърз поглед към паяка, който бе стигнал до скалистата стена само за да открие, че отново са го измамили и там няма нищичко. Ала докато лазеше по лепкавия ствол, Отрова забеляза, че страшилището се обръща към нея. Този път вибрациите не можеха да се сбъркат — усилията й да се придвижва с максимална бързина разклащаха паяжината досущ като попаднала в лепкавия й капан жертва.

— Отрова! Той идва към теб! — изкрещя Пиперено зрънце.

Обзета от отчаяние и ужас, чернокосата девойка рязко се изправи. Да попадне в челюстите на паяка беше къде-къде по-отвратително от падането в страховитата пропаст, ето защо тя побягна по дебелия ствол. Подметките на обущата й залепваха за повърхността му, но поне бе достатъчно широк, че да не падне в бездната.

Докато бягаше, Отрова усещаше пружинирането: на паяжината под стъпките си, чуваше писъците на Пиперено зрънце и усещаше как огромното черно туловище на хищника се носи зад нея, скъсявайки разстоянието помежду им със смразяваща бързина.

Когато прецени, че не може да рискува повече, тя се хвърли към назъбената паст на счупения прозорец, а миг по-късно отекна силен удар — това бе паякът, който не бе могъл да се спре навреме, увлечен от гонитбата на жертвата си. Докато летеше във въздуха, девойката затаи дъх от страх, защото не знаеше какво я очаква от другата страна на прозореца. Ами ако там имаше бездънна пропаст или стръмно стълбище, където можеше с лекота да си строши врата или да изпочупи костите си? В следващата секунда тялото й се удари в пода с такава сила, че Отрова остана без дъх, пред очите й закръжиха звезди и тя изгуби съзнание.