Отрова

СВЪРТАЛИЩЕТО НА СКЕЛЕТНАТА ВЕЩИЦА

— Ето — рече Отрова и му подаде монетите. — Два сребърни суверена за предишните услуги и трети, задето ме докара дотук от Щитоград. Заслужи си ги.

Брам я остави да пусне трите сребърника в широката му длан, зареял скептичния си поглед в порутената постройка на върха на хълма. На фона на заобикалящите я поля, ширнали се под ярките слънчеви лъчи в тази прохладна вечер, тя изглеждаше като противен струпей.

Девойката затвори пръстите му около монетите и извърна глава, за да проследи посоката на погледа му. В същия момент тъмните й коси се развяха от нежния повей на вечерния бриз.

— Предполагам, че едва ли бих те изкушила с четвърти суверен? — попита тя с леко шеговит тон.

— Не бих отишъл там и за всичките пари на Владенията — заяви ловецът на духове и прибра суверените в кесията, висяща на кръста му. Той потупа разсеяно гринтата по главата, понамести шапката си и намръщи. — Ако не те познавах толкова добре, щях да се опитам да те разубедя. — Отрова само вдигна рамене. — Поне ми кажи защо — помоли я мъжът. — Така и така няма да се видим отново, затова поне ми защо.

— Вълшеблените твари отвлякоха сестра ми — въздъхна девойката. — Искам да си я върна.

— Ясно — кимна ловецът на духове и от начина, по който произнесе тази думичка, Отрова почувства, че разбираше. Те постояха заедно още известно време, гледайки безмълвно към занемарената сграда. Тя бе доста голяма и изглеждаше тъй, сякаш всеки момент ще се срути под собствената си тежест — уродливо стълпотворение от разкривени кули и тераси, оплескани със сажди прозорци и почернели фронтони. Цялото това съоръжение като че ли се разрастваше във въздуха и създаваше впечатлението, че горната му част е значително по-широка от основата. Дори посред бял ден Отрова имаше натрапчивото усещане, че постройката очаква и дебне търпеливо поредната хапка, която ще влезе вътре в нея. Бе заобиколена от лошо издигната ограда, изпъкваща на фона на синьото небе, но тъй като слънцето заслепяваше девойката, тя не можеше да прецени от какъв материал точно бе направена (сигурна бе обаче, че не е дърво). Значи това беше Порталът — мостът между човешките и Вълшеблените владения.

А вътре я очакваше Мийб — Скелетната вещица.

— Мийб е пазителката на Портала — прозвуча в съзнанието й гласът на Миногий. — Тя е сляпа и глуха, но не се заблуждавай. Може да те подуши. Освен това има две кучета — две кучета, които ще те разкъсат на парчета, ако те докопат. И те предупреждавам, дете мое — тя винаги е нащрек за натрапници. Иска скелета ти.

— Какво трябва да сторя? — бе попитала Отрова.

— Трябва да влезеш в кулата, когато има пълнолуние, и да си тръгнеш на следващата нощ, точно в полунощ — беше прошепнал Миногий. — Така ще се озовеш във Вълшеблените владения. Всичко, което трябва да сториш, е да оцелееш дотогава. В никакъв случай обаче не се опитвай да се измъкнеш, преди да е дошло времето за това. Има… същества, които живеят в пространството между Владенията, и едва ли ще поискаш да се срещнеш с тях, повярвай ми. — При тези думи събеседникът й бе изкривил лицето си в противна гримаса, която трябваше да представлява усмивка. — Не се тревожи за Мийб, докато слънцето е високо в небето, ала кучетата никога не спят. Те са винаги нащрек.

Отрова бе поискала още подробности, но Миногий не й разкри нищо повече и накрая тя се отказа, защото не искаше да прекара и секунда повече в компанията на това разложено създание. Когато се върна при Брам, му предложи трети сребърен суверен, за да я откара до Портала. Там пътищата им щяха да се разделят завинаги, понеже тя бе твърдо решена да се отправи към Вълшеблените владения, а ловецът на духове щеше да остане в човешките.

Сега, когато моментът на сбогуването вече бе настъпил, на Отрова й беше мъчно, че никога вече няма да види отново този своенравен и начумерен човек. За краткото време, което бяха прекарали заедно, се беше привързала доста към него — може би дори повече, отколкото към Чевръстия. Брам бе споделил първото й приключение и беше до нея, когато се отправи към един свят, за който беше слушала единствено легенди и предания. И въпреки че му бе платила щедро за всяка негова стъпка, Отрова имаше чувството, че мъжът бе приел последните две монети само за да не засегне достойнството й. Девойката бе сигурна, че ако го беше помолила, ловецът на духове щеше да я закара дотук и без пари, но му бе предложила поредния суверен, за да съхрани чувството си за независимост. По някакъв странен начин Брам се бе превърнал в неин приятел и щеше да й липсва.

— Е — въздъхна Отрова, хвърляйки поглед към залязващото слънце, — май трябва да тръгвам. — Луната вече се бе издигнала в западния небосвод — съвършена окръжност, рееща се като призрак в лазурно-синьото небе. Ловецът на духове се пресегна да вземе вързопа й от задната част на каруцата и момичето забеляза, че на лицето му е изписано нехарактерно за него изражение на тъга и униние. Тя знаеше каква омраза изпитва спътникът й към Вълшеблените създания и как смята, че Отрова се е отправила към собствената си смърт. Брам бе убеден, че може да я защити, ето защо сега бе натъжен от обстоятелството, че пътищата им се разделят. Девойката пое торбата от ръцете му, преметна я през рамо и го прегърна силно. Слабата й фигура се изгуби в мечешката му прегръдка и за миг тя се замисли какво ли би станало, ако останеше тук, ако се примиреше със сегашното положение на нещата и не поемеше към ужаса, който — както знаеше — я очакваше по-нататък.

Но просто нямаше да бъде себе си, ако постъпеше по този начин.

— Когато се върна, ще те издиря — зарече се девойката.

— Недей да даваш обещания, които не можеш да удържиш, Отрова — каза дрезгаво Брам. — Отиваш във Вълшеблените владения. Времето там не тече като времето тук. Може да се върнеш още утре, а може и след сто години. — Той се въздържа да добави и третия вариант: „А може и да не се върнеш изобщо.“

— Тогава ти обещавам, че ще се опитам — заяви тя. — Ще потърся старец със стопанство нейде из най-тучните склонове на планините, който си живее съвсем самичък.

Ловецът на духове се засмя, ала в смеха му нямаше никаква радост.

— Звучи страхотно — рече той. Отрова направи крачка назад и очите им се срещнаха. Възрастният мъж я погледна с дълбока нежност и рече:

— Ти ми даде втори шанс, Отрова. Никога няма да забравя това.

— Гледай да удържиш на думата си — смигна му шеговито девойката. Тя извърна очи към свърталището на вещицата, а после пак се обърна към него. — Сбогом, Брам от Маслокожие.

— Сбогом, Отрова от Чайкино. На добър час. Мисля, че ще лагерувам тук през нощта, а на сутринта ще потегля обратно. — Той се почеса по тила и изсумтя смутено. — В случай, че промениш решението си.

— Ти си добър човек, Брам — каза момичето и закрачи към хълма. След няколко стъпки обаче се спря, обърна се и извика: — Трябва да си намериш съпруга!

Ловецът на духове остана до талигата си, загледан след отдалечаващата се дългокоса фигурка, но тя не се обърна повече. Ако го бе направила, твърдостта й щеше да рухне окончателно.

Отрова не се изненада особено, когато видя, че оградата беше направена от кости. Смущаващо беше не това, а мащабите й. Ако постройката изглеждаше уродлива и несъразмерна от разстояние, отблизо бе направо отвратителна. От подножието на хълма оградата изглеждаше висока не повече от метър, но когато момичето се приближи до нея, видя, че стига до главата й и тя лесно може да се промуши между пречките, като внимава да не се убоде на трънливите храсталаци, избуяли от другата й страна в невиждано количество. Дори растенията изглеждаха по-големи — тръните им спокойно можеха да й разпорят някоя вена, ако се отъркаше в тях, а тревите приличаха на зелени остриета, дълги колкото ръцете й. Общо взето, почти всичко в периметъра на костната ограда бе поне два пъти по-голямо от нещата извън нея. Самата сграда се намираше наполовина в човешките, наполовина във Вълшеблените владения, напомни си Отрова. А в граничните зони на света никой не можеше да каже кое е възможно и кое — не.

Постройката се извисяваше застрашително над нея, докато девойката се провираше предпазливо из гората от бодливи храсталаци. Бе решила да се насочи не към централната й част, а по-скоро към страничните пристройки, защото смяташе, че ако иска присъствието й да остане незабелязано, хлопането по входната врата едва ли е най-добрата възможна стратегия. Когато се приближи до един от мръсните прозорци, тя се хвана с две ръце за перваза и се надигна внимателно, надзъртайки през мътното стъкло.

Вътре и бездруго беше тъмно поради липсата на светлина и мръсния прозорец. Отрова се взираше напрегнато, ала не можеше да различи нищо конкретно; поне успя да придобие смътна представа за големината на помещението. Не се забелязваха никакви признаци на движение и ако Миногий не я беше предупредил, щеше да предположи, че сградата е необитаема.

Скочи обратно на земята и се запровира из бурените към задната част на къщата. По ръцете й бе избила студена пот от притеснение и тя избърса длани в конопената си рокля. Всички прозорци, които беше видяла досега, бяха здраво залостени и нямаше начин да влезе през тях, освен, ако не ги счупеше. Засега обаче нямаше никакво намерение да го прави — това беше последният й вариант. Трябваше да има и друг вход.

И не след дълго Отрова го откри, когато за малко не пропадна в него.

Край задната стена на постройката имаше улей за въглища, скрит от избуялата трева. Отворът му беше покрит с дъсчен капак, но дъждът и дървоядите го бяха направили изключително трошлив. Момичето стъпи отгоре му, преди да го е видяла, и той веднага поддаде. Усещането за дърво, а не за почва под стъпалото й обаче я предупреди своевременно и тя съумя да премести тежестта си на другия крак, така че в дупката хлътна единствено глезенът й, а не пялото тяло.

Отрова приседна на края на четириъгълната шахта и заразтрива ожуления си глезен, докато се взираше в тъмнината. Наклонът на улея бе полегат, а ширината му беше достатъчно голяма, за да може да пропълзи вътре. Девойката продължи да го изследва още известно време с очи, изпълнена с колебания, след което се изправи и направи пълна обиколка около постройката. Както и подозираше, нямаше друго място, откъдето да проникне вътре, като се изключеха прозорците и входната врата. Изкатерването по някоя от стените също не беше приемлив вариант — сградата просто беше прекалено голяма. Отрова се върна при улея за въглища, погледна към потъващото зад хоризонта слънце и вдигна рамене. Е, поне луната бе високо в небето, което означаваше, че може да влезе вътре, без значение дали беше светло, или не. Докато се спуснеше нощта, трябваше да се притеснява единствено от кучетата. И ако наистина всичко в бърлогата на Скелетната вещица бе два пъти по-голямо от нормалното, Отрова никак не изгаряше от желание да ги срещне.

Девойката махна останалата част от капака и приведе глава над шахтата. От дълбините й я лъхна хладен и застоял въздух. Тя взе торбата си и я пусна в улея; вързопът се плъзна надолу с приглушено съскане и изчезна в мрака. Отрова се огледа наоколо, не видя нищо подозрително, провря крака в отвора и като опираше стъпала в стените на тунела, започна да се спуска надолу.

Спускането изобщо не се оказа толкова трудно; големината на шахтата бе идеална, за да се движи вътре с помощта на ръцете и краката си, а наклонът бе достатъчно полегат, за да не се подхлъзне и да се пребие на дъното й. Въпреки това момичето беше изплашено и само благодарение на това, че избягваше да мисли какво я чака, успяваше да се застави да продължава напред. Тунелът бе лишен от каквото и да е осветление и единствената светла искрица, разпръскваща мрака, идеше от четириъгълния отвор, гледащ към синьото небе. Тази светлинка й помагаше да не се чувства напълно сляпа и й показваше, че с всяка стъпка се отдалечава все повече от нея. Отрова имаше чувството, че пълзи из гърлото на къщата, което ще я отведе до студения й търбух, откъдето едва ли щеше да се измъкне. Отгоре на всичко въображението й започна да рисува картини на Скелетната вещица и кучетата й, които я очакват в края на улея — старицата се хили и точи ножовете си, предвкусвайки сладкия залък, който идва доброволно в бърлогата й.

В този момент краката й докоснаха някаква изпъкналост и тя осъзна, че това е вързопът й. Девойката изруга под нос. Ами ако шахтата бе зазидана? Значи не беше улей за въглища, както бе очаквала. Тя отмести едното си стъпало от торбата си и го притисна до препятствието. Чу се скърцащ звук. Дърво. Не беше трошливо като капака на повърхността, но поне бе тънко.

„Надявам се наистина да е глуха“, помисли си Отрова и срита с всичка сила дървената преграда. Тя се продъни с пукот, който я накара да изтръпне, но сега поне имаше слаба светлинка пред себе си и предположи, че тя идва от подземието на къщата. Момичето наостри уши и се ослуша внимателно, но дори кучетата да я бяха надушили, засега нямаше и помен от тях. Единствено сърцето й блъскаше като обезумяло в гърдите.

Наложи се да срита още две дъски, за да промуши торбата си през отвора и да се промъкне след нея. След всяко движение, което правеше, се спираше и напрягаше до крайност слуха си, но мъртвешката тишина, обхванала бърлогата на вещицата, не бе нарушавана от нищо — дори и от далечно проскърцване на прогнила дъска.

Кошът или сандъкът, където се бе изпразвал улеят за въглища, отдавна бе премахнат, ето защо Отрова се озова на покрития с каменни плочки под на сумрачното подземие. Мащабите на това място отново я поразиха — тук тя бе истинско дребосъче и дори тухлите изглеждаха внушителни в сравнение с нея. Беше хладно и миришеше на застояло. През мътните стъкла на прозорците нахлуваше мъждива светлина и благодарение на нея Отрова видя чувалите с въглища, наредени до стените. До тях имаше и други чували, най-вероятно пълни със зърно или овес. Каменно стълбище водеше до една потънала в мрак врата, разположена под самия таван на мазето.

Девойката отново се заслуша в призрачната тишина, обгърнала мястото. Вече беше вътре. Каквото и да се случеше, поне щеше да е тук до падането на нощта. Тя прецени, че имаше най-малко един час до мръкване, през който можеше да промени решението си и да се махне. След изтичането на този срок бягството отпадаше категорично като вариант. Отрова си припомни предупреждението на Миногий за съществата, бродещи в пространството между човешките и Вълшеблените владения, и се зачуди дали щяха да са по-ужасни от Скелетната вещица. Сетне се замисли и за Брам, който стоеше някъде отвън и я чакаше.

Част от нея се двуомеше дали да не остане в мазето — да се сгуши в някой ъгъл и да изчака там, докато настане времето да продължи напред. По този начин и улеят, през който беше влязла, щеше да й бъде под ръка, и можеше да го използва като изход. Момичето обходи с поглед помещението, преценявайки плюсовете и минусите на тази идея, но само след няколко секунди беше принудена да я отхвърли. В сутерена просто нямаше къде да се скрие, като се изключеха няколкото нахвърлени един върху друг чували; оттам навярно щеше да успее да се изкачи обратно по улея, но едва ли щеше да го направи достатъчно бързо, че кучетата да не я настигнат, в случай че нахлуят изневиделица в помещението. Явно трябваше да си потърси по-добро скривалище.

„Само ще хвърля един поглед наоколо“, каза си тя, за да успокои импулса си за бягство. „А след това ще реша какво да правя.“

Отрова се заизкачва по стълбите с гигантски крачки. На върха се спря и за пореден път наостри уши, ала отново чу единствено тишината. Вратата имаше медна дръжка, разположена на височината на очите й. Тя я натисна надолу и я открехна навътре. Девойката надзърна предпазливо в открилия се процеп.

Коридорът, който се простираше пред нея, бе дълъг и просторен, а каменните му стени изглеждаха мръсни на светлината от опушените прозорци на мазето. От двете му страни, подобно на зловещи стенни светилници, бяха подредени черепи с полуразтопени, но незапалени свещи между челюстите. Очните им кухини и зъбите им бяха почернели от дима и им придаваха демоничен вид. Отрова ги наблюдаваше с разширени от изумление очи. Не беше точно изплашена, просто в тях имаше нещо странно, за осъзнаването на което й трябваха няколко секунди. Естествено — черепите бяха с нормална големина, ала на фона на високия таван на коридора изглеждаха неестествено малки. Ъгълът, под който слънчевите лъчи проникваха през прозорците, вече изглеждаше доста по-малък в сравнение с преди. Явно девойката бе прекарала повече време в улея за въглища, отколкото предполагаше.

Тя пристъпи внимателно напред и веднага спря, за да се ослуша. Къщата продължаваше да е призрачно тиха. Косата и се раздвижи от студено течение, сякаш сградата дишаше — издишваше спокойно, след което жадно си поемаше дълбоко въздух в усойните си дробове.

Девойката тъкмо щеше да направи втора крачка, когато чу тежкото изтопуркване откъм високия дървен таван над главата й.

Веднага отстъпи назад, готова да затвори вратата, ако нещо се появи, но за щастие, нищо такова не се случи. Вместо това тя дочу как нещо масивно крачи тежко отгоре и разпозна бавната, ленива походка на голямо куче. Понеже не бе живяла в къща с повече от един етаж, й трябваше известно време, докато осъзнае, че тупването, което я беше стреснало, всъщност се дължеше на скачането на кучето от пейката или мястото, където бе лежало. Момичето напрегна до крайност слуха си, но животното явно бе спряло да се движи. „Поне разбрах къде е едното“, помисли си Отрова, опитвайки се да погледне от позитивната страна на положението си. Сетне си каза, че за момента е най-добре да изчака тук долу.

Когато най-накрая събра достатъчно смелост, за да поднови рискованата си експедиция, тя напусна относителната сигурност на подземието и отново запристъпва по коридора. Чувстваше се ужасно уязвима и изложена на показ — досущ като мишле, припкащо по перваза на прозорец, — но въпреки всичко продължи напред, като се стараеше да стъпва толкова тихо, колкото позволяваха обущата й.

Коридорът завършваше с голяма каменна зала, където имаше желязна печка и огромен черен котел, къкрещ над бавния огън. Това помещение изглеждаше просторно дори на фона на гигантските мащаби на къщата, ето защо на нея й се стори още по-голямо, отколкото бе всъщност. Онова, което я притесни обаче, беше друго — котелът бе малко по-висок от самата нея. Над печката се виждаше полица, върху която бяха наредени множество глинени делви. Отрова предположи, че сигурно вътре има подправки или някакви вещерски съставки, но можеше само да гадае, понеже на нито една от тях нямаше етикети.

„Естествено, че няма да има. За какво са й на нея етикети?“, каза си момичето. „Тя е сляпа, нали?“

Помещението бе лишено от каквито и да е прозорци и единствената светлина идваше от огъня изпод котела, който правеше въздуха нетърпимо задушен и хвърляше противни алени отблясъци из цялата зала. Вдясно от девойката имаше стълбище, издигащо се към тераса, която обрамчваше стаята. Там Отрова забеляза и врата, водеща към втория етаж на постройката. Парапетът на терасата бе изработен от опушени черни кости, както и полилеят, който висеше от центъра на свода. Точно той прикова с най-голяма сила вниманието й — имитация на огромно колело от човешки бедрени кости, с череп в края на всяка спица. Между челюстите на всеки череп бе поставена незапалена свещ. Момичето бе до такава степен потресено от страховитата гледка, че трябваше да мине доста време, докато най-очевидната мисъл прекоси съзнанието му. „Кой поддържа огъня?“

Отрова почувства как тревогата я завладява със светкавична бързина. Огънят определено не бе оставен да гори от миналата нощ. Ако беше така, сега от него щяха да са останали само въглени. Това означаваше, че някой редовно се грижи за него, разбърква жаравата и го захранва с въглища. И това едва ли бяха кучетата. Да не би тук да имаше още някой? Някой, за когото Миногий не я беше предупредил?

Девойката отново тихичко изруга. Не биваше да е толкова наивна и да се довери напълно на жестоко и опасно същество като Миногий. Ако и половината, което й беше казал за това място, бе вярно, значи разполагаше с повече от достатъчно жизненоважна информация…, но ако я бе излъгал, че къщата представлява Портал? Ако просто бе поискал да я изпрати на сигурна смърт?

В този миг нейде отгоре се дочу някакво протяжно скимтене и Отрова почувства как кожата й настръхва. Тъкмо щеше да излети от залата, когато звукът достигна до мозъка й и съзнанието й оповести, че това всъщност бе котешко мяукане. Девойката погледна нагоре и съзря един черен котарак, който я наблюдаваше от ръба на терасата с искрящите си зелени очи. При това той бе с нормална големина, което означаваше…, което означаваше… добре де, тя не знаеше какво точно означава това. Животното се взираше в нея с някаква странна, обезпокоителна съсредоточеност, и докато отвръщаше на погледа му, на Отрова й се стори, че то сякаш я преценява. След миг котаракът й обърна гръб и започна да драска по вратата на терасата — очевидно искаше да го пуснат вътре.

— Съжалявам, дребен — прошепна момичето. — За нищо на света няма да се кача там горе. — Тя се замисли какво ли щеше да стане с котарака, ако се натъкне на кучето, което беше чула по-рано. По-добре беше да си стои от тази страна на вратата.

Засега нямаше какво повече да види в тази зала, а и не смееше да се бави прекалено дълго, защото скоро щеше да се стъмни. Отрова се обърна с лице към коридора, по който бе дошла — тепърва възнамеряваше да проучи докъде стигаше и в другата посока. Все още не знаеше къде се намира второто куче и трябваше да си намери добро скривалище, преди да… настъпи… нощта…

Кръвта замръзна в жилите й. Прозорецът в края на коридора беше тъмен. Слънцето бе залязло. Беше готова да се закълне, че не бе прекарала в сградата повече от четвърт час, ала ето, че през този кратък времеви отрязък денят се бе превърнал във вечер, а вечерта — в нощ. Подземието! Трябваше да се върне в подземието!

Ала вече бе прекалено късно. От далечния край на коридора — там, където той се губеше зад ъгъла — се разнесе тежкото скърцане на дървени стъпала и един продран, дрезгав старчески глас проехтя из къщата:

— Подуших те, миличка! Идвам за костите ти! Скелетната вещица се бе събудила.