Падане

27

Таксиметровият гараж до голяма степен приличаше на полицейски участък. Играеше ролята най-вече на център за зареждане, поддръжка и насочване на автомобили, които непрекъснато обикалят поверения им участък. И, естествено, това бе мястото, където автомобилите се пълнеха с онези, които ги караха. Самите автомобили винаги бяха в играта, докато някоя механична повреда не ги изкара от строя. В това отношение имаше ритъм, на който можеше да се разчита. Излизащи коли, пристигащи коли. Излизащи шофьори, пристигащи шофьори. Механици. Диспечери.

Бош и Чу чакаха на „Гауър“ и наблюдаваха централата на „Блек енд Уайт“ близо час, преди да видят мъжа, когото смятаха за Марк Макуилън, да паркира колата си и да влиза през отворената врата на гаража. Не беше какъвто си го представяше Бош. За него Макуилън беше такъв, какъвто го помнеше отпреди двайсет и пет години. Онзи Макуилън, когото медиите нарочиха за изкупителна жертва на комисията за разследване на душащата хватка. Тогава бе двайсет и осем годишен жребец с къса прическа и бицепси, способни да смажат човешки череп, какво остава за сънна артерия.

Мъжът, който влезе в сградата на „Блек енд Уайт Такси“, беше по-широк в бедрата, отколкото в раменете, имаше рехава коса, прибрана небрежно на опашка, и вървеше с походката на човек, тръгнал нанякъде без особено желание.

— Това е той — каза Бош. — Предполагам.

Това бяха първите му думи за последните двайсет минути. Вече нямаше какво толкова да казва на Чу.

— Сигурен ли си? — попита партньорът му.

Бош погледна снимката от шофьорската книжка, която Чу бе разпечатал. Беше правена преди три години, но той беше сигурен, че го е разпознал.

— Да. Да вървим.

Не изчака отговора на партньора си. Слезе от колата и пресече диагонално „Гауър“ в посока към гаража. Другата врата се затръшна зад него и Чу забърза да го настигне.

— Хей, заедно ли ще го правим, или ще се правиш на човека армия? — извика Чу.

— Да — отвърна Бош. — Заедно.

За последен път, мислено добави той.

Нужни му бяха няколко секунди, докато очите му свикнат с полумрака на гаража. Този път дейността беше по-оживена в сравнение с предишното им посещение. Застъпваше нова смяна. Шофьори и коли пристигаха и заминаваха. Тръгнаха направо към диспечерския офис, тъй като не искаха някой да съобщи новината на Макуилън, преди да са стигнали до него.

Бош почука на вратата и влезе. В помещението имаше двама души, също като миналия път. Единият беше Макуилън, а другият — непознат. Макуилън стоеше до работното си място и пръскаше с дезинфектант слушалките, които се канеше да си сложи. Като че ли изобщо не се смути от появата на двамата костюмирани мъже. Дори им кимна, сякаш за да им покаже, че са очаквани.

— Детективи — каза той. — Какво мога да направя за вас?

— Марк Макуилън? — попита Бош.

— Същият.

— Детективи Бош и Чу, ЛАПУ. Искаме да ви зададем няколко въпроса.

Макуилън отново кимна и се обърна към другия диспечер.

— Анди, ще удържиш ли фронта? Надявам се, че няма да отнеме много време.

Другият мъж кимна и направи знак, че всичко е под контрол.

— Всъщност може и да отнеме — рече Бош — По-добре намерете някой да ви замести.

Макуилън заговори, без да поглежда към Бош.

— Анди, обади се на Джеф и му кажи да дойде. Ще се върна колкото се може по-скоро.

Бош се обърна, посочи вратата и Макуилън тръгна към изхода. Беше облечен с торбеста риза, която не бе напъхал в панталоните си. Бош остана зад него, като не сваляше очи от ръцете му. Когато излязоха в гаража, постави длан на гърба на Макуилън и го насочи към едно такси, вдигнато на стенд.

— Бихте ли поставили ръце на колата за момент?

Макуилън се подчини и китките му се показаха над маншетите на ризата му. Бош видя онова, на което се беше надявал — военен часовник на дясната китка. С голям стоманен циферблат с релефи.

— Разбира се — каза Макуилън. — И още отсега ще ви кажа, че отпред и отдясно на колана ми ще намерите малък двуцевен пистолет, който обичам да нося. Тази работа не е от най-безопасните на света. Знам, че вашата е по-трудна, но ние тук работим по цяла нощ и вратата на гаража е винаги отворена. В края на смяната всеки водач предава парите си, а понякога и самите шофьори не са от най-приятните типове, ако разбирате какво искам да кажа.

Бош се пресегна през обемистото му шкембе и намери оръжието. Извади го и го вдигна, за да го покаже на Чу. Беше „Кобра Деринджър“ с къса цев. Хубав и малък, макар и не особено ефективен пистолет. Можеше да изстреля два куршума калибър 38, които да нанесат известни поражения, ако го използваш от близко разстояние. Пистолетът фигурираше в списъка на регистрираните оръжия на Макуилън, който Чу беше извлякъл от базата данни на АТО. Хари го прибра в джоба си и попита:

— Имате ли разрешение да носите скрити оръжия?

— Не точно.

— Да, така си и мислех.

Бош продължи с претърсването и напипа в предния ляв джоб нещо, за което бе сигурен, че е телефон. Остави го на мястото му, като се престори, че го е пропуснал.

— Да не би да претърсвате всеки, когото вземате за разпит? — попита Макуилън.

— Правила — отговори Бош. — Не можем да ви качим в колата без белезници, освен ако не сме ви претърсили.

Бош не говореше точно за правилата на управлението, а по-скоро за своите собствени. Когато видя кобрата в списъка на АТО, предположи, че тя е оръжието, което Макуилън обича да носи — нямаше кой знае каква друга причина човек да си купува джобен пистолет. Първата работа на Хари бе да отнеме него, както и всичко друго, което можеше да не фигурира в регистъра.

— Добре — каза той. — Да вървим.

Излязоха от гаража на яркото следобедно слънце. Детективите застанаха от двете страни на Макуилън и го поведоха към колата.

— Къде ще проведем този доброволен разговор? — поинтересува се Макуилън.

— В Дирекцията на полицията — отвърна Бош.

— Не съм виждал новата сграда, но ако всичко е същото, бих предпочел участъка в Холивуд. Наблизо е и ще мога да се върна по-бързо на работа.

Това беше началото на играта на котка и мишка. Основната цел на Бош беше Макуилън да продължи да сътрудничи. В момента, в който млъкнеше и кажеше, че иска адвокат, всичко спираше. Като бивше ченге, Макуилън беше достатъчно умен, за да знае това. И си играеше с тях.

— Можем да проверим дали имат място — каза Бош. — Партньоре, обади им се.

Беше използвал кодовата дума. Чу извади телефона си, а Хари отвори задната врата на седана и я задържа, докато Макуилън се качи. Затвори и направи знак на Чу над покрива на колата. Нямаше да ходят в Холивуд.

След като всички се качиха, Чу продължи да се преструва, че говори с дежурния лейтенант в детективското помещение в участъка в Холивуд.

— Лейтенант, обажда се детектив Чу от „Грабежи и убийства“. С партньора ми сме в района и бихме искали да използваме една от стаите ви за разпит за около час, ако е възможно. Можем да пристигнем към пет часа. Удобно ли ви е?

Последва дълго мълчание, нарушавано натри пъти от „Разбирам“. Накрая Чу благодари и затвори.

— Не става. Току-що са изтърбушили склад за незаконни дискове и трите им стаи са заети. Ще се освободят най-рано след два часа.

Бош погледна към Макуилън, сви рамене и каза:

— Май ще ви се случи да видите новата сграда.

— Така изглежда.

Беше сигурен, че Макуилън не се е вързал на постановката. По пътя се опита да завърже разговор, за да изкопчи някаква информация от него или поне да свали гарда му. Бившето ченге обаче знаеше номерата на занаята и мълча почти през цялото време. Това показа, че разговорът в ДП няма да е от лесните. Едва ли имаше по-трудно нещо от това да накараш бивше ченге да си развърже езика.

Бош нямаше нищо против, беше готов за предизвикателството и имаше няколко коза в ръкава си, които Макуилън със сигурност не беше предвидил.

След като стигнаха в Дирекцията на полицията, преведоха Макуилън през огромното помещение на „Грабежи и убийства“ и го вкараха в една от двете стаи за разпит на „Неприключени следствия“.

— Трябва да проверим някои неща и се връщаме — каза Бош.

— Знам как става — отвърна Макуилън. — Ще се видим след около час, нали?

— Не, няма да се бавим чак толкова.

Вратата се заключи автоматично и Бош тръгна по коридора до следващата врата. Влезе в стаята с видеоапаратурата, пусна записващите устройства и отиде в общото помещение. Чу беше на бюрото си и отваряше пликовете с извлеченията за кредитните карти на Джордж Ървинг. Бош се настани на мястото си.

— Колко време ще го оставиш да къкри? — попита Чу.

— Не знам. Към половин час. При претърсването пропуснах телефона му. Може да се обади и да се изпусне, а ние да го запишем. Току-виж сме извадили късмет.

— Случвало се е. Мислиш ли, че тази нощ ще излезе оттук?

— Съмнявам се. Дори да не издаде нищо. Видя ли часовника му?

— Не, с дълги ръкави е.

— Аз го видях. Отговаря. Задържаме го, вземаме му часовника и го пращаме на криминалистите. Да проверят за ДНК и дали отговаря на раната. ДНК тестът ще отнеме време, но могат да съпоставят часовника с раната до утре по обед, след което отиваме в прокуратурата.

— Звучи добре. Ще си взема кафе. Искаш ли нещо?

Бош се обърна и изгледа партньора си. Чу беше с гръб към него, събираше отчетите за кредитните карти на купчина и подреждаше листата.

— Не, нищо.

— Щом ще го оставиш да къкри известно време, няма да е зле да прегледам тези хартии. Кой знае, може да излезе нещо.

Чу стана и прибра извлеченията в нова зелена папка.

— Да, кой знае.

Чу излезе, а Бош продължи да го наблюдава. После стана, отиде до кабинета на лейтенанта, надникна и каза на Дювал, че са прибрали Макуилън в първа стая и че е дошъл доброволно.

Върна се на мястото си и написа съобщение на дъщеря си, за да се увери, че се е върнала без проблеми от училище. Тя отговори бързо — телефонът бе продължение на ръката й и имаха установено правило никога да не забавят отговорите си.

Бош не беше сигурен накъде бие тя. Беше си направил труда да заличи всяка следа от посещението на Ана Стоун. Отговори невинно, но тя го закова.

Винаги наричаха миялната на името на производителя. Бош осъзна, че е пропуснал един детайл. Замисли се и написа отговора.

Съмняваше се, че номерът ще мине, но изтекоха две минути, а отговор нямаше. Стана му неприятно, че не й казва истината, но сега не беше време да обсъжда романтичния си живот с дъщеря си.

След като реши, че е дал достатъчно преднина на Чу, взе асансьора до партера. Излезе на Спринг Стрийт, пресече и влезе в сградата на „Лос Анджелис Таймс“.

„Таймс“ имаше просторно кафене на партера. ДП пък можеше да се похвали единствено с машини за закуски и напитки. При откриването на новата полицейска централа преди няколко години „Таймс“ реши да се направи на добър съсед и осигури достъп до кафенето си за всички служители и сътрудници на ДП. Бош винаги беше смятал това за кух жест, мотивиран най-вече от надеждата на финансово затруднения вестник поне кафенето му да има някаква печалба, за разлика от другите отдели на някога мощната институция.

След като показа значката си на входа, той влезе в заведението, заемащо огромното пространство, където десетилетия наред бяха работили старите печатни преси. Помещението беше дълго, с бюфет от едната страна и редици маси от другата. Бързо се огледа с надеждата, че ще види Чу, преди той да го е забелязал.

Чу седеше на маса в другия край на кафенето, с гръб към него. Беше с някаква жена, вероятно от мексикански произход, ако се съдеше по външността й. Тя пишеше нещо в бележника си. Бош отиде до масата им, придърпа стол и седна. Чу и жената го изгледаха така, сякаш при тях бе седнал Чарлз Менсън5.

— Размислих за кафето — каза Бош.

— Хари — изтърси Чу, — аз само…

— Разказваше на Емили за разследването ни.

Бош се обърна към Гомес-Гонзмарт.

— Нали така, Емили? — попита той. — Или да те наричам „Гончето“?

— Виж, Хари, не е това, което си мислиш — каза Чу.

— Така ли? Нима? Защото ми изглежда, че разгласяваш случая ни на „Таймс“, при това на тяхна територия.

Бързо се пресегна и грабна бележника от масата.

— Хей! — извика Гомес-Гонзмарт. — Това е мое.

Бош прочете бележките на отворената страница.

Бяха като стенограма, но видя повтарящи се инициали „МК“ и фразата „часовник = ключ“. Това беше достатъчно, за да потвърди подозренията му. Подаде й бележника.

— Аз тръгвам — заяви тя, като грабна бележника си от ръцете му.

— Още не — каза Бош. — Защото сега двамата ще седнете и ще стигнете до ново споразумение.

— Не можете да ми нареждате какво да правя! — озъби се Гончето.

Тя избута стола си толкова енергично, че го преобърна.

— Права сте, не мога — съгласи се Бош. — Само че бъдещето и кариерата на приятеля ви е в ръцете ми. Така че ако те означават нещо за вас, ще седнете и ще ме изслушате.

Зачака, без да сваля поглед от нея. Тя нагласи ремъка на чантата на рамото си, готова да си тръгне.

— Емили? — обади се Чу.

— Виж, съжалявам — каза тя. — Имам да пиша.

И си тръгна, оставяйки Чу побелял като платно. Той се взираше в нищото, докато Бош не го изтръгна от унеса.

— Чу, какви ги вършиш, по дяволите?

— Помислих си…

— Каквото и да си помислил, изгоря. Оплеска работата и по-добре да намериш начин да се отървеш от нея. Какво точно й каза?

— Аз… казах й, че сме задържали Макуилън и че ще се опитаме да го изобличим. Че няма значение дали ще си признае, ако часовникът отговаря на раната.

Бош беше толкова ядосан, че едва се сдържа да го цапардоса по тила.

— Кога започна да й снасяш?

— Откакто получихме случая. Познавам я от по-рано. Преди няколко години писа една статия и излизахме няколко пъти. Винаги съм я харесвал.

— И тази седмица ти се е обадила и е започнала да те води за хуя право в случая ми.

Чу се обърна и го погледна за първи път.

— Да, точно така, Хари. Твоят случай. Не нашият. Твоят.

— Но защо, Дейвид? Защо го направи?

— Ти го направи. И не започвай да ме наричаш Дейвид. Изненадан съм, че изобщо знаеш малкото ми име.

— Какво? Аз ли съм го направил. Ти да не си…

— Да, ти. Ти ме изключи, Хари. Не ми казваше нищичко и ме изключи, накара ме да работя по едното дело, докато ти работиш по другото. И това не е за първи път. Почти винаги го правиш. Така не се постъпва с партньор. Ако се беше отнасял нормално с мен, никога нямаше да го направя!

Бош се овладя и успокои тона си. Даваше си сметка, че привличат вниманието на хората на съседните маси. На вестникарите.

— Вече не сме партньори — каза Бош. — Приключваме тези два случая, след което подаваш молба за прехвърляне. Не ми пука къде ще отидеш, но се махаш от „Неприключени следствия“. Ако не го направиш, ще разглася какво си направил, как си продал собствения си партньор и случая си за някаква шунда. Ще се превърнеш в парий и никой отдел, освен „Вътрешни работи“ няма да иска да те погледне.

Стана и си тръгна. Чу го викаше немощно от мястото си, но той не се обърна.