Парижката квартира

1

Разстроена, Маделин се мъчеше да не се поддаде на отчаянието. Гаспар гледаше като нокаутиран боксьор.

Бяха напуснали къщата, след като я бяха претърсили из основи, без да намерят нищо. Объркани и капнали от умора, те се бяха върнали в Тибъртън и бяха спрели на пристанището. Заради смразяващия студ бързо се бяха отказали от намерението да се поразтъпчат на кея и се бяха скрили в единствения ресторант, който все още бе отворен в единайсет часа на Бъдни вечер. В „Старият рибар“, където имаше десетина души — очевидно редовни клиенти, предлагаха риба с пържени картофки и мидена супа, както и тъмна силна бира.

— Какво повече можем да направим? — попита Гаспар.

Маделин не му обърна внимание. Седейки пред чиния с гъста мидена супа, която още не бе докоснала, тя отново изучаваше извлечението от банковата сметка на Сотомайор. В продължение на четвърт час не откъсна очи от колоните с цифри, преди да признае, че не намира нищо, което вече да не знае. Не че мозъкът й отказваше да обработва информацията, просто не бе останала никаква информация за обработване, нямаше никаква следа за проследяване, никакви евентуални хипотези.

Надеждата не бе траяла и час, но все пак бе съществувала. Сега, като прехвърляше наум грешките си, Маделин се упрекна, че не е вярвала достатъчно на тази история.

— Ако бях там, когато Шон е идвал да се срещне с мен в Ню Йорк, нещата щяха да са различни. Щяхме да сме спечелили една година. Представяте ли си, една година!

Зад чинията си със стриди, Гаспар внезапно се почувства виновен и се опита да я утеши:

— Това нямаше да промени нищо.

— Напротив, щеше да промени!

Тя изглеждаше напълно съсипана. Кутанс помълча известно време, после събра кураж да й признае:

— Грешите, Маделин, нищо нямаше да се промени, защото Шон Лоренц не е търсил вас в Ню Йорк.

Младата жена го погледна неразбиращо.

— Лоренц не е знаел за съществуването ви — каза той.

Маделин се намръщи. Тя съвсем се бе объркала.

— Но вие самият ми показахте онази статия за мен, която той е пазел в чекмеджето на бюрото си.

Гаспар скръсти ръце и спокойно каза:

— Аз свалих тази статия от интернет предния ден и подчертах отделните пасажи.

След дълга пауза, през която събираше мислите си, младата жена прошепна:

— Вие… вие ми казахте, че той многократно се е опитал да се свърже с мен по телефона.

— Подправих разпечатката на разговорите му с помощта на Карън. Това се оказа чиста загуба на време, защото вие никога не поискахте да я проверите.

Поразена, Маделин отказваше да приеме думите на Кутанс, които смяташе за поредната му провокация.

— Лоренц е умрял на 103-а улица, на няколко пресечки от стария ми офис. Това е факт, отразен от медиите по целия свят. Той е бил там, защото е искал да се срещне с мен.

— Вярно е, че Шон е бил там, но само защото лабораторията „Пелетие енд Стокхаузен“ се намира точно зад ъгъла. Отивал е да се види не с вас, а със Стокхаузен.

Най-сетне убедена, но и поразена от подобна наглост, Маделин скочи от мястото си.

— Не говорите сериозно, нали?

— Измислих тази история, за да привлека вниманието ви. Исках на всяка цена да се включите в това разследване.

— Но… защо, за бога?

Гаспар също стана от стола си и повиши тон:

— Защото исках да се опитаме да разберем какво се е случило с клетото дете, но това явно не ви интересуваше.

Разговорите около тях стихнаха и в шумното преди това заведение се възцари дълбока тишина.

— Вече ви обясних защо.

Той обвинително насочи пръст към нея и извика:

— На мен обаче не ми беше достатъчно! И се оказах прав! Вие от самото начало мислехте, че Джулиан е мъртъв. Никога не допуснахте възможността, че може да го спасим!

Едва сега младата жена осъзна колко грубо я бе манипулирал Кутанс и й причерня от яд.

— Вие сте болен! Вие сте напълно побъркан! Безмозъчен идиот! Вие сте…

Пламнала от ярост, тя посегна да го стисне за гърлото. Гаспар я отблъсна, но това не я отказа. Маделин му нанесе удар с лакът в гърдите, последван от два удара с юмрук, един прав в носа и един ъперкът в стомаха.

Кутанс понесе ударите, без да може да се защити. Превит на две, той тъкмо си помисли, че бурята е преминала, когато един удар с коляно го запрати на пода.

След това Маделин излетя като куршум от кръчмата.

Помещението се изпълни с глъчка. Наранен, Гаспар с мъка се изправи. Устните му бяха подпухнали, дясното му око — подуто, шината на пръста му се беше изместила, от носа му течеше кръв.

Той излезе, куцайки, от ресторанта и се опита да настигне Маделин на пристанището, но когато стигна до края на кея, тя вече бе потеглила с пикапа. Колата се насочи право към него. Отначало Кутанс си помисли, че младата жена само иска да го уплаши, но тя не промени маршрута си. В последния момент той се хвърли настрани, избягвайки на косъм да бъде прегазен.

С пронизително свистене на гумите колата спря след петдесет метра. Вратата се отвори и той видя Маделин да изхвърля всичките му вещи на настланата с дъски алея: чантата му, тетрадката със спирала и дори играчката на Джулиан.

— Да пукнете дано! — изкрещя тя.

След това младата жена затръшна вратата и рязко потегли. Пикапът първо поднесе по мокрите дъски, после се стабилизира и напусна пристанището като дилижанс, теглен от галопиращи коне.

2

— Мацката здравата те подреди!

С окървавен нос, Гаспар седеше на една пейка в подножието на монумента — огромен бронзов траулер, издигнат в памет на загиналите в продължение на три века в морето местни рибари.

— Добре ти разкраси физиономията — продължи усмихнатият, почти беззъб моряк, като му подаде шепа хартиени кърпички да се избърше.

Кутанс кимна в знак на благодарност. Мъжът бе един пияница, когото бе видял по-рано на бара в ресторанта — брадат старик с множество тикове, който носеше капитанска шапка и смучеше корен от сладник като бебе биберона си.

— Тя направо ти разби лицето! — възкликна удивено пияницата, като събра вещите на Гаспар от крайбрежната алея, и се отпусна до него на пейката.

— Добре, не го повтаряйте повече!

— Хубаво представление ни изнесохте! Рядко някоя мацка ступва мъж. Обикновено е обратното.

— Оставете ме на мира!

— Аз съм Големия Сам — представи се морякът, без да обръща внимание на лошото му настроение.

Кутанс извади телефона си.

— Добре, Големи Сам или който и да сте, знаете ли къде мога да си повикам такси?

Другият се засмя.

— По това време няма да намериш тук такси, каубой. И преди да си тръгнеш, не мислиш ли, че трябва да си платиш сметката?

Гаспар трябваше да признае, че мъжът казва истината. В суматохата двамата с Маделин бяха напуснали ресторанта, без да платят вечерята си.

— Прав сте — отвърна той и вдигна яката на палтото си.

— Идвам с теб — каза пияницата. — Ако решиш да почерпиш с едно питие Големия Сам, той няма да ти откаже, повярвай ми.

3

Маделин плачеше, а момченцето я гледаше.

Сълзите й се лееха толкова обилно, че не виждаше почти нищо от пътя през предното стъкло. Бяха изминали десет минути, откакто бе напуснала Гаспар, когато по средата на един завой пикапът поднесе и се озова пред една кола в насрещното платно. Фаровете я заслепиха, сякаш някой светна с фенерче на няколко сантиметра от лицето й. Тя завъртя волана с всички сили и чу яростния рев на клаксон. Страничните огледала на двете превозни средства се удариха едно в друго, пикапът й навлезе в крайпътната ивица, приплъзна се и най-накрая спря точно преди да се озове в канавката.

Мамка му!

Другата кола изчезна с пълна скорост в нощния мрак. Младата жена удари с юмрук по волана и избухна в сълзи. Болката в корема й се засили. През целия ден се бе опитвала да не й обръща внимание и сега тя си отмъщаваше. Спазми разтърсиха тялото й. Като притисна с ръце корема си, Маделин се сви на седалката и остана така няколко минути, напълно изтощена, обгърната от непрогледната нощ.

Малкото момче не сваляше очи от нея.

Този път и тя го погледна.

Това беше снимката на Адриано Сотомайор, която Кутанс бе намерил в къщата, направена на празника по случай петия му рожден ден, преди майка му да избяга. Беше лятна вечер. Зад свещите момчето се усмихваше пред обектива. То носеше жълт потник, раирани къси панталони и сандали.

Маделин избърса с ръкав сълзите си и включи плафониерата.

Тази снимка я тревожеше. Трудно й беше да я гледа, казвайки си, че чудовището — макар и в зародиш, вече е било в душата и тялото на това човече. Беше й известна теорията на някои психиатри, че човешката същност се проявява още на тригодишна възраст. Твърдение, което винаги я бе възмущавало.

Ами ако беше вярно? Може би в този поглед вече прозираше всичко заложено, всички качества и недостатъци. Тя отхвърли тази идея. Човек не носи в себе си демони на петгодишна възраст. Беше тръгнала да преследва едно чудовище, но то отдавна беше мъртво и вече нямаше кого да търси. Беше останал само призракът на едно дете.

Дете. Малко момче. Като сина на Джонатан Ламперьор, който си играеше със самолетчето си в мола. Като детето, което мечтаеше да зачене и роди. Като Джулиан Лоренц. Дете!

Тя въздъхна. Някога бе ходила на курсове и бе чела книги, за да се научи да „влиза в главата на убиеца“. Независимо че по темата бяха изписани много фантасмагории и празни приказки, проникването в умовете на престъпниците беше едно от предизвикателствата за всеки детектив. Но тук задачата бе да проникне в ума на едно петгодишно дете.

Като се взря в снимката, Маделин се опита да осъществи мисловен контакт с момчето.

Ти се казваш Адриано Сотомайор.

Ти си на пет години «… не знам какви мисли се въртят в главата ти, въпреки че обикновено работата ми се състои в това да си го представя. Не знам какво изпитваш, когато духаш свещите на тортата си. Не знам как се чувстваш в ежедневието си. Не знам как осмисляш всичко, което ти се случва. Не знам как издържаш на ударите. Не знам какви са надеждите ти. Не знам какво си мислиш вечер, преди да заспиш. Не знам какво си правил онзи следобед.

Не знам и какво си мисли баща ти. Не познавам историята на живота му. Не знам защо е започнал да те бие. Не знам как се е стигнало до това баща да налага наказания на сина си в трюма на корабчето си. Как се е стигнало до ударите с колана на панталона, изгарянето с цигара, потапянето на главата ти в тоалетна7на чиния.

Не знам дали е удрял някой друг чрез теб. Самия себе си? Своя баща? Служителя от банката, който е отказал да удължи срока за погасяване на кредита? Обществото? Съпругата си? Не знам защо дяволът е обладал душата му, както е обладал и твоята по-късно.

Мадлин приближи снимката до лицето си.

Малкото момче я гледаше.

Право в очите.

Човек не е демон на пет или шест години, но може вече да е загубил всичко — доверие, самоуважение, мечтите си.

— Къде отиваш, малки Адриано? — прошепна тя. — Къде отиваш, когато погледът ти става отнесен? Къде отиваш, когато погледът ти е зареян другаде?

Къде е това другаде?

Сълзите й отново потекоха. Чувстваше, че е на път да се докосне до истината. Но тя вече й се изплъзваше. Понякога истината беше мигновение, особено когато човек я търсеше толкова далече. Беше едно вдъхновение. Тишината, която предхожда едно щракване.

От самото начало тя отказваше да повярва, че тази история може да завърши с нов прочит на миналото. Точно затова не очакваше никакво вълшебство, никакъв лунен лъч, който ще заблести на арматурното табло. Адриано нямаше да оживее и да й прошепне на ухото своята тайна.

Но оставаше въпросът, който Гаспар й беше задал. „Какво още може да се направи?“ Това беше въпрос, който се задаваше при всяко разследване, и тя не искаше да пропусне отговора на онзи глупак, Кутанс.

Маделин включи двигателя, даде мигач и направи маневра да се върне на платното, без да влезе в канавката. Вместо да се отправи към Ню Йорк, тя направи завой и пое обратно към Тибъртън. Все още не беше приключила с Гаспар Кутанс.

4

Следван по петите от Големия Сам, Гаспар се затътри по кея към „Старият рибар“. Там трябваше да изтърпи подигравките на клиентите на кръчмата, но пияниците не бяха злонамерени. След като се посмяха добре, те дори го почерпиха едно питие. Първата му реакция бе да откаже, за да остане трезвен, но след това се предаде. Какъв смисъл имаше да бъде добродетелен, след като разследването бе приключило?

Той изпи бавно първата си чаша, наслаждавайки се на уискито, после на свой ред почерпи компанията. След още две чаши на празен стомах сложи на бара две банкноти от по петдесет долара и поиска да му оставят бутилката.

„Казвам се Гаспар Кутанс и съм алкохолик.“

Алкохолът взе да оказва своето въздействие. Гаспар се почувства по-добре. Настъпи най-хубавият момент — след две-три чаши се освободи от задръжките си, забрави за грозотата на света, но все още не беше напълно пиян и мислите му бяха почти ясни. Именно в такова състояние бе написал най-добрите си пиеси. След известно време обаче компанията на пияниците започна да го дразни — твърде много шум, агресивност, хомофобия, прекалено много глупости в минута. Освен това винаги предпочиташе да се напие сам. Напиването беше интимен и трагичен акт — нещо средно между мастурбация и инжекция с хероин. Кутанс взе бутилката с ръжено уиски и намери убежище в съседното помещение, което представляваше нещо като мрачна пушалня с облицовани с червено кадифе стени, по които бяха закачени харпуни, неприлични гравюри и черно-бели снимки на местни рибари, позиращи пред лодките си с рекордния си улов. Всичко това придаваше странен вид на стаята — „Старецът и морето“, излязъл изпод четката на Тулуз Лотрек.

Той седна на една маса и сложи вещите си на отсрещния стол. Наля си четвърта чаша и започна да прелиства дебелата тетрадка, в която записваше цялото разследване. Това беше хрониката на неговия провал. Може и да носеше сакото му и да ползваше парфюма му, но не беше Шон Лоренц. Не притежаваше нужната висота, за да поеме щафетата. Маделин беше права — не можеш да станеш детектив без нужната подготовка. По много причини си беше внушил, че ще успее да намери и да спаси Джулиан. Защото, спасявайки това дете, щеше да спаси себе си. Беше се вкопчил в това разследване, защото бе открил удобен начин да изкупи без много щети провалите в живота си. Но човек не може за няколко дни да изкупи грешките на цял живот.

Гаспар отпи глътка уиски и затвори очи. В съзнанието му изникна образът на Джулиан, гниещ в някакво мазе. Имаше ли и най-малката вероятност детето още да е живо? Вече не беше никак сигурен в това. Пък и дори по някакво чудо да го откриеха живо, в какво състояние щеше да е момчето след две години плен? И какво щеше да е бъдещето му? Баща му беше умрял, опитвайки се да го спаси, майка му се беше застреляла с куршум в главата в един изоставен вагон. Човек можеше да започне и по-добре живота си.

Докато прелистваше страниците на тетрадката си, той се спря на една от снимките на „Майсторите“, които бе изрязал от монографията, написана от Бенедик. Това беше любимата му фотография. Първо, защото носеше автентичността на една епоха, показвайки суровия подземен Ню Йорк от края на 80-те години. Второ, защото беше единствената снимка, на която тримата младежи изглеждаха почти щастливи. Бяха на малко над двайсет години и позираха с арогантна усмивка пред обектива, без да знаят кой от тях ще се сгромоляса и кой ще полети към успеха. Макар че още от пръв поглед ставаше ясно, че Беатрис Муньос, избрала си псевдонима Лейди Бърд при нейните сто и двайсет килограма и фигура на щангист, е прикована към реалността и не може да полети. На фотографията тя криеше тялото си под военна пелерина и се усмихваше на момчето отдясно — Лорц74, който все още не беше станал великият Шон Лоренц. Художникът, чиито картини щяха да подлудяват хората. Дали той вече предусещаше съдбата, която го очакваше? Вероятно не. На снимката явно мислеше само да пошари наоколо с приятеля си, преструващ се, че пръска със спрей, който бе известен с прозвището Найт Шифт, или Адриано Сотомайор.

Гаспар се вгледа по-внимателно в Адриано. В светлината на фактите, които знаеше сега, той промени първоначалното си мнение за него. Преди три дни, когато за първи път бе видял тази снимка, си бе помислил, че латиноамериканецът си придава важност с разкопчаната си риза и наперения си вид, но това, което бе взел за чувство на превъзходство, всъщност беше само отчужденост. Адриано имаше същия отнесен поглед като в ранното си детство.

Кутанс не можеше да откъсне очи от лицето на бъдещия Горски цар. Не беше успял да открие тайната на Адриано — ключът, който отваря всички врати. Малката биографична подробност, която хвърля светлина върху всички парадокси на един живот, която разкрива същността на личността, към какво се стреми тя и от какво непрестанно бяга. За миг му се стори, че истината е там, пред очите му, но просто не може да я види. Внезапно се сети за основния урок от разказа „Откраднатото писмо“ на Едгар Алън По, който беше чел като тийнейджър — най-добрият начин да скриеш нещо е да го оставиш на видно място.

Той машинално извади химикалката си и започна да си води бележки, както правеше обикновено, когато пишеше пиесите си. После прочете написаното: две-три дати, имената на „Майсторите“ и техните псевдоними. Той коригира една от грешките си. Може би под въздействието на морската атмосфера в стаята бе написал Найт Шип вместо Найт Шифт.

Гаспар затвори тетрадката, изпразни чашата си и като взе вещите си, с натежала глава се затътри към бара. В кръчмата имаше по-малко хора и глъчката бе понамаляла. Той попита съдържателя къде може да намери стая за нощувка. Мъжът му предложи да се обади по телефона на няколко места. Кутанс му благодари с кимване. Наполовина рухнал на един стол, Големия Сам се залепи за него като пиявица.

— Ще ме черпиш ли едно питие, каубой?

Гаспар му напълни чашата от своето уиски.

Макар че не наля на себе си, започна да усеща влиянието на изпития алкохол. Умът му вече беше замъглен. Чувстваше, че почти се е натъкнал на нещо важно, но го е оставил да му се изплъзне.

— Познавахте ли семейство Сотомайор?

— Разбира се — отвърна пияницата, — тук всички ги познаваха. Да беше видял жената на Капитана… Как ли й беше името?

— Бианка?

— Да, точно така, невероятна красавица. С удоволствие бих я опънал тази…

— Ернесто ли наричаха Капитана? — прекъсна го Кутанс.

— Да.

— Защо?

— Ама че си глупав, защото беше капитан, естествено! Той беше един от малкото, които имаха разрешително за дълбоководен риболов.

— Какъв беше плавателният му съд? Траулер?

— Разбира се, не беше шхуна!

— Как се казваше корабът му?

— Писна ми. Ако искаш да знаеш, плащай. Ще ми налееш ли още едно?

Вместо да му налее, Гаспар, забравил за ранените си ръце, сграбчи Големия Сам за яката и го дръпна до лицето си.

— Как се казваше корабът на стария Сотомайор? — повтори ядосано той.

Пияницата се освободи от хватката му.

— Успокой се, човече! Ама че маниери имаш!

Големия Сам грабна бутилката, долепи устни до гърлото й и изпи няколко глътки. Успокоен, той избърса беззъбата си уста с опакото на ръката си и скочи от стола си.

— Ела с мен.

Пияницата отведе Кутанс в пушалнята и за по-малко от минута намери на стената фотографията, на която Ернесто Сотомайор позираше с екипажа си и с улова си — червена риба тон, която тежеше над 100 килограма. Снимката беше черно-бяла, вероятно от средата на 80-те години, но с добра резолюция. Гаспар се приближи до нея. Зад рибарите се виждаше голям траулер. Той присви очи и прочете името на кораба — „Найт Шифт“.

Гаспар се разтрепера и усети, че очите му се навлажниха от обзелите го емоции.

— Какво стана с траулера, когато Сотомайор се пенсионира? Все още ли е в пристанището?

— Шегуваш ли се, човече! Знаеш ли колко се плаща за едно място в пристанището?

— Тогава къде е?

— Като повечето бракувани тибъртънски кораби вероятно е бил изтеглен на буксир до гробището.

— Гробището? Какво гробище?

— Гробището за кораби на Стейтън Айлънд.

— В Ню Йорк ли?

— Точно там, човече.

Гаспар вече бе изхвърчал от пушалнята. Той грабна пътем чантата си, излезе от кръчмата и се насочи към пристанището. Мразовитият въздух му се отрази страшно добре, сякаш веднага го отрезви по някакъв вълшебен начин. Докато вдигаше телефона към ухото си, видя в тъмнината светлините на два големи фара, които се приближаваха към него.

Беше Маделин.

Неделя, 25 декември

1

Сребристи снежинки изпълваха небето като рояци метални насекоми.

Беше 7 часът сутринта, когато Гаспар и Маделин пристигнаха в морското гробище на Стейтън Айлънд. Бяха пътували цяла нощ и бяха на ръба на изтощението. За да не заспи, Маделин бе пушила цигара след цигара, а Гаспар бе изпил цял термос кафе. Снегът ги беше изненадал последните километри, покривайки пътя с няколко сантиметров слой, което значително забави движението. Въпреки виелицата обаче те бяха влезли на територията на гробището за кораби.

Теренът бе заобиколен с ограда от бодлива тел, на която имаше табели, предупреждаващи за възможни опасности, но беше твърде голям, за да се ограничи достъпът на тези, които искаха да влязат. Далеч по-разубеждаващ аргумент беше вонята, която изпълваше района. Тя те удряше в носа още отдалече — отвратителна миризма на разлагаща се риба и гнили водорасли. Миризма, която тровеше въздуха и предизвикваше главозамайване и гадене. Едва след като преодолееше първоначалното отвращение, човек можеше да оцени гледката, която се разкриваше пред очите му, и нейната особена и парадоксална красота.

Под оловносивото небе се простираше апокалиптичен пейзаж. Дива, безстопанствена земя, изпълнена с останките на хиляди плавателни съдове — гниещи в калта баркаси, оглозгани корабни корпуси, шлепове, тънещи в тинята от десетилетия, ръждясали товарни кораби, платноходи с полюшващи се мачти, дори скелет на параход с огромно гребно колело, дошъл направо от река Мисисипи.

Хоризонтът беше пуст. Не се виждаше жива душа и не се чуваше никакъв звук, с изключение на крясъците на чайките, които кръжаха над покритите с ръжда останки. Трудно беше да повярваш, че мястото е на един хвърлей от Манхатън.

В продължение на почти час Гаспар и Маделин отчаяно търсеха „Найт Шифт“, но огромните размери на гробището усложняваха задачата им. Силният снеговалеж им пречеше да различават плавателните съдове, чиито призрачни контури се размиваха между небето и морето.

Отгоре на всичко цялото гробище не беше достъпно за кола. Нямаше ясно обозначени кейове, нито бетонирани или маркирани алеи. На места пикапът се движеше по изровени пътища или задънени разкаляни пътеки, по които бе по-добре да се върви пеша, за да не затъне автомобилът.

Точно когато минаваха по един от тези преки пътища, след като бяха подминали огромна пясъчна пустош, където бе затънал един армейски влекач, вниманието на Маделин бе привлечено от нещо необичайно — средно високи дървета, които буквално растяха във водата, и десетина храсти, засадени от двете страни на покрита с пясък и торф пътека. Всичко това изглеждаше твърде подредено, за да е саморасло. Но кой би засадил растителност тук и защо? Тя счупи с крак една клонка. Гаспар се наведе да я вдигне, за да я разгледа.

— Човек би казал, че дървото кърви — отбеляза той, сочейки към червения сок, който бе избил на мястото на счупването.

— По дяволите — изруга тя. — Тези дървета са…

— Какви?

— Черни елши.

Дървото, което плаче с кървави сълзи. Дървото на възраждането след зимата. Дървото на живота след смъртта.

2

Водени от живия плет от елшови храсти, те изминаха стотина метра по тясна, настлана с дъски пътека и видяха високия и компактен силует на гниещ кораб, закотвен до импровизиран понтон.

„Найт Шифт“ беше траулер, дълъг над двайсет метра. Сега представляваше купчина старо желязо, покрита с ръжда, водорасли и кал.

Без да се поколебае нито за миг, Маделин си помогна с една дъска, за да стигне до фалшборда, и скочи на палубата. Там, борейки се с насрещния вятър, тя се промуши под козловия кран, прекрачи лебедката и стигна до мостика. Гаспар я следваше по петите. Навалелият сняг бе започнал да замръзва, превръщайки палубата в ледена пързалка. Тя бе пълна с дебели въжета, макари, кабели, скъсани мрежи, спукани гуми.

По една хлъзгава стълба Маделин стигна до рулевата рубка. Там таванът течеше. Подът беше продънен и по мухлясалите стени бе избила влага. Покрита с лепкава мръсотия, рулевата рубка бе напълно опустошена — рулят, радарите, радиостанциите и другите навигационни прибори бяха изтръгнати от местата им и отнесени. До един пожарогасител на стената Маделин видя да виси някакъв наполовина мухлясал ламиниран документ — план на траулера, в който бяха посочени мерките за безопасност, които трябва да бъдат предприети в случай на пожар, и пътя за евакуация.

Те напуснаха рулевата рубка и се отправиха към кубрика, където повечето дървени прегради бяха рухнали. Отначало попаднаха в тесен коридор — някогашния камбуз, където трябваше да се промъкнат покрай стара готварска печка и един хладилник, а след това в две разрушени каюти, превърнати в строителна площадка. В единия ъгъл бяха струпани торби цимент, кирка, мистрия и много други инструменти, които бяха покрити с полиетилен. В другия ъгъл върху стара койка сред счупени шишета и мъртви плъхове десетки празни кашони гниеха в локви от застояла вода. Маделин откъсна етикета на един от кашоните и го показа на Гаспар. „Лиоф Фуудс“ — фирмата, специализирана в продажбата на продоволствени пакети за оцеляване.

За първи път бяха толкова близо до истината.

Като се ориентираха по плана на кораба, те слязоха в машинното отделение, което сега беше царство на плъховете и корозията. При тяхната поява тварите се разбягаха да се скрият под тръбите, които минаваха по пода. В дъното на помещението имаше покрита с ръжда метална врата, която се оказа заключена. Маделин помоли Кутанс да й свети с фенерчето си и се опита да я разбие, но нито козият крак, нито лостът свършиха някаква работа.

Двамата се върнаха на палубата и водейки се по плана, започнаха да търсят друг начин да влязат в трюма. Без успех. Ако някога бе имало някакъв люк, той явно отдавна беше заварен.

Без никакво намерение да се отказват, те изследваха всяко кътче на палубата. Заради силното фучене на вятъра бяха принудени да си крещят, за да се чуват. Като залитаха под яростните му пориви, двамата се мъчеха да разчистват снега с краката си. Бързаха колкото могат, но замръзналите им крайници не ги слушаха. Не след дълго те се отказаха да разговарят и предпочетоха да общуват с жестове.

От двете страни на траловата лебедка забелязаха на палубата две продълговати вдлъбнатини, покрити с плочки от матово стъкло. Гаспар предположи, че са някакви люкове, позволяващи на дневната светлина да прониква в трюма. Малко по-нататък Маделин откри две вентилационни решетки.

Тя изтича до кубрика и се върна с кирката. Отначало смяташе, че ще разбие стъкленото покритие още с първия удар, но матовото стъкло се оказа необичайно дебело. Тя го удари с всичка сила и после отново и отново. Отне й четвърт час, за да пробие дупка в стъклената повърхност, след това използва лоста, за да откърти всички плочки. Снегът веднага заваля през образувалия се отвор.

Младата жена хвърли в него една от флуоресцентните лампи, които бе напъхала под колана си, и видя под краката им триметрова бездна.

— В рулевата рубка има въжена стълба! Ще отида да я донеса — извика тя и хукна в обратната посока.

Кутанс остана сам край бездната — объркан, с отнесено изражение и безумен поглед. Ужасната смрад на риба, изпражнения и урина, която идваше отдолу, го измъкна от вцепенението. Някой със сигурност е бил затворен там.

Стори му се, че чува глас сред фученето на вятъра. Глас, който викаше за помощ. Нямаше търпение да дочака връщането на Маделин, така че съблече палтото си и скочи в трюма.

3

Гаспар се приземи тежко и се търкулна в прахта. Докато се изправяше на крака, от ужасната воня му се повдигна. Познаваше това зловоние, това беше миризмата на смъртта. Той вдигна флуоресцентната лампа и пое в мрака.

— Има ли някой тук?

Единственият отговор беше воят на виелицата, която разтърсваше кораба.

Всички люкове и илюминатори бяха залостени. Макар че всяка глътка замърсен въздух беше истинско мъчение, този отсек не беше толкова влажен като останалата част на ръждясалия кораб. Тук атмосферата беше по-тягостна и колкото повече отиваше към кърмата, толкова по-дълбока ставаше тишината. Внезапно бурята му се стори много далече, сякаш се беше озовал в някакъв паралелен свят.

Когато очите му привикнаха с тъмнината, Кутанс осъзна, че не се намира в трюма, а в някакво работно помещение, където рибарите са сортирали и изкормвали рибата.

Той мина край една конвейерна лента, огромен бункер от неръждаема стомана, транспортьор с куки и метални улеи. Зад купчина дървени скари се натъкна на това, което неизбежно знаеше, че ще открие, още когато бе подушил миризмата на смърт — трупът на Бианка Сотомайор. Свито на кравай, тялото на старицата лежеше на пода сред бетонни блокчета.

Гаспар освети трупа с лампата си. Останките на Бианка бяха неузнаваеми. Осеяната с мехури гъбеста кожа се свличаше от плътта. Ноктите бяха изпадали. Подпухналото тяло, покрито с жълти и черни петна, беше в последен стадий на разлагане. Драматургът събра всичките си сили, за да не припадне пред тази непоносима гледка. Щом въпреки студа миризмата на гниене беше толкова силна, това означаваше, че Бианка не е умряла много отдавна. Макар да не беше лекар, беше готов да се обзаложи, че това се е случило преди три седмици или най-много преди месец.

Кутанс продължи нататък по тъмния коридор, потиснат от мрачната тишина. Треперещ от студ, той усещаше как страхът му все повече нараства. Беше постоянно нащрек, напрегнат, готов да реагира. Готов на всичко! Настъпил бе мигът, който беше чакал двайсет години — развръзката на нещо, което бе започнало много преди да чуе за Шон Лоренц. Изходът от битката между сенчестата и светлата страна, които винаги бе носил в душата си.

Последните дни бяха неочаквани, изпълнени с изненади. Когато бе пристигнал в Париж преди пет дни, дори не бе предполагал, че вместо да пише пиесата си, ще се спусне като спелеолог в дълбините на собствения си живот, за да се бори с демоните си и да открие качествата си, които смяташе, че е загубил безвъзвратно.

Той мобилизира цялата си останала сила, интелигентност и вяра. На няколко пъти бе близо до припадък, но по някакъв начин успя да остане на крака. Може би нямаше да издържи още дълго, но поне беше стигнал дотук, до ръба на бездната, до леговището на чудовището. Сега се готвеше за решаващата битка, защото знаеше, че чудовищата никога не умират наистина.

— Ехо, има ли някой?

Гаспар продължи да върви в мрака. Флуоресцентната лампа явно беше дефектна, защото вече светеше много слабо. Внезапно усети, че подът под краката му стана по-стръмен и проходът се стесни. Не виждаше почти нищо. По-скоро се досети, отколкото различи в тъмнината множество консервни кутии, два сламеника, купчина одеяла, а до тях кашони и щайги, покрити с паяжини.

След това се натъкна на стена от дървени скари, натрупани пред нова плетеница от шлангове и чугунени тръби, която не му позволяваше да продължи нататък.

Точно в този момент флуоресцентната лампа угасна. Кутанс направи няколко крачки назад и спря. Опипом се насочи към слабото свистене, което идваше от голяма дренажна тръба. Той се наведе, казвайки си, че е твърде едър, за да се напъха в нея, но все пак опита и се получи!

Започна да пълзи в тъмнината. Откакто бе скочил в трюма, знаеше, че няма да се върне без него. Знаеше, че тук и сега се решава по-нататъшният му живот. За да стигне до това място, бе свързал съдбата си с тази на Джулиан Лоренц. Това беше неподписан, но действащ договор. Един налудничав залог на стар покер играч, който за последната си игра е решил да постави всичките си чипове на масата и да заложи живота си хиляда срещу едно. Залог, че има светлина, която ще надвие неговите демони.

Той продължи да пълзи в мрака с притиснат към земята корем. Чувстваше огромна тежест в гърдите си. Ушите му бучаха. Постепенно изпита усещането, че е напуснал кораба. Вече не чувстваше клатушкането, не чуваше скърцането и пукането на старото корито, не долавяше острата миризма на бензин, боя и гнила дървесина. Обгръщаше го само катраненочерен мрак. Във въздуха се носеше лек мирис на калцинирана пръст. Внезапно в края на тунела проблесна искра, както се получава понякога, като разровиш тлееща пепел.

И точно тогава го видя.

4

Кутанс тичаше под сипещия се сняг.

Леденият въздух изгаряше дробовете му и щипеше очите му. Насрещният вятър запращаше снежинките в лицето му.

Тъй като бе само по риза, студът пронизваше и вледеняваше тялото му, но той не чувстваше болка. Беше завил Джулиан в сакото си и го притискаше здраво до гърдите си.

Маделин бе избързала напред, за да включи двигателя на колата.

Огромните сиви чайки продължаваха да кръжат над главите им, като надаваха стряскащи пронизителни крясъци.

Кутанс тичаше.

С наведена глава, почти долепена до бялото личице на детето, той се опитваше да му предаде топлината си, дъха си, живота си.

Всичките му движения бяха премерени. Знаеше точно какво да прави. Знаеше, че няма да се подхлъзне по заледената повърхност на понтона. Знаеше, че детето няма да умре в прегръдките му. Беше успял да го разгледа, като го измъкна от трюма. Джулиан беше в дълбок шок, неспособен да отвори очи, след като бе живял толкова дълго в тъмнина, но явно Бианка се бе грижила за него до последния си дъх, защото момченцето нямаше вид на умиращо.

— Всичко ще бъде наред, Джулиан — увери го той.

Със затворени очи, малчуганът трепереше и зъбките му тракаха от студ. Със свободната си ръка Гаспар измъкна плюшеното куче, което стърчеше от джоба на сакото му, и го притисна до гушката на детето.

— Всичко ще се оправи, синко. Виж, донесох твоето приятелче. То ще те стопли.

Кутанс тичаше.

Наранените му ръце бяха започнали отново да кървят. Болката беше толкова силна, че не можеше да ги помръдне, но въпреки това го правеше.

Кутанс тичаше.

Чу скърцане на автомобилни гуми върху снега. През виелицата видя пикапа, който Маделин бе докарала възможно най-близо до брега. Когато стигна в края на понтона, Джулиан му прошепна нещо. Стори му се, че не е разбрал правилно, и го помоли да повтори.

— Ти ли си, тате? — попита детето.

Гаспар се досети на какво се дължеше заблудата му — дезориентацията, дрехите и парфюмът на Лоренц, на който все още ухаеха сакото и ризата му, плюшената играчка.

Той се наведе към детето и отвори уста, за да разсее недоразумението, но вместо това се чу да казва:

— Да, аз съм.

5

Благодарение на своята 4x4 система пикапът се движеше без особени затруднения по заснежените пътища. Уютната атмосфера в кабината смекчаваше яростта на виелицата и беше в пълен контраст с полярния студ, който цареше навън. Парното беше включено докрай, двигателят тихо бръмчеше, радиото — с доста намален звук, бе настроено на местната станция, която през петнайсет минути информираше за пътната обстановка.

Вече половин час, откакто бяха напуснали морското гробище, Гаспар и Маделин не бяха отронили нито дума. Кутанс все още държеше Джулиан, който, притиснат в него, изглеждаше заспал. Както бе свито на кравайче и завито със сакото на баща си, от детето се виждаше само кичур заплетени руси коси. Четирите пръстчета на лявата му ръка стискаха ръката на Гаспар и не я пускаха даже и в съня.

Със зачервени от умора очи Маделин току-що бе въвела в GPS навигатора адреса на болница „Белвю“ в Манхатън. Те се намираха на междущатската магистрала № 95, в района на градчето Секокус, Ню Джърси. В този празничен ден нямаше много хора по пътищата, но въпреки това климатичните условия значително усложняваха трафика.

На стотина метра от входа на тунела „Линкълн“ движението се забави още повече, тъй като се осъществяваше само в едното платно. Между маховете на чистачките Гаспар видя общинските машини, които разпръскваха сол по магистралата. В лявата лента автомобилите пълзяха едва-едва, броня до броня. След това спряха напълно.

И сега какво?

Кутанс си спомни думите на Хемингуей: „На най-важните житейски кръстопътища няма никакви пътни знаци.“ Обаче в тази коледна сутрин му се стори, че пред очите му мига една ярка сигнална лампа. За пореден път се замисли за кайрос — решаващия момент, моментът, в който трябва да действаш, за да не пропуснеш късмета си. Преди никога не бе съумявал да се справи с такива моменти. Смешна работа — беше прекарал последните двайсет години в писане на диалози, а така и не беше се научил да общува. Съзнавайки, че трябва да вземе решението сега или никога, той се обърна към Маделин и каза:

— Още стотина метра бъдещето все още е отворено, след това ще бъде твърде късно.

Тя изключи радиото и го погледна неразбиращо. Гаспар продължи:

— Ако завиеш надясно към Манхатън, ще напишеш една история. Ако продължиш на север, ще избереш съвсем друг сюжет.

Тъй като все още не разбираше накъде бие, Маделин попита:

— Каква е първата история?

Този път той намери подходящите думи.

В първата история се разказва за трима души с разбити съдби: писател алкохолик, бивша полицайка със склонност към самоубийство и малко осиротяло момче.

В тази история писателят и полицайката поемат през тунела „Линкълн“, за да отведат момчето в спешното отделение на болница „Белвю“. Това е като манна небесна за журналистите, сеирджиите и любителите на сензации. Личната драма на едно семейство ще бъде изложена публично и ще бъде подробно изследвана и анализирана без никакви задръжки. Тя ще бъде тиражирана чрез бездарно написани статии из социалните мрежи и невероятно изопачена по новинарските канали.

В първата история драматургът се връща в своята къща в планината и се затваря още повече в себе си. Той продължава да пие, да мрази човечеството и да не понася нищо в заобикалящия го свят. Всяка следваща сутрин е по-трудна от предишната. Така че той пие малко повече, надявайки се да ускори своя край.

Полицайката може би се връща в клиниката за лечение на безплодие в Мадрид, а може би не. Вярно, тя иска да стане майка, но се нуждае и от някой, на когото да се опре в новия си живот, защото съзнава колко е крехка. Защото продължава да носи бремето на неувереността, че ще се справи с предизвикателствата на живота, която я измъчва от най-ранната й младост. Понякога тя успява да я прикрие, да убеди другите и дори самата себе си, че е оптимистка, духовита и уравновесена, но в душата й царят хаос и объркване, пристъпи на трескава възбуда и гняв.

Голямото неизвестно е съдбата на детето. То е сираче, син на „луд художник“ и любителка на крайностите, отглеждано в продължение на две години в трюма на кораб от майката на сериен убиец. Какъв ще бъде неговият живот? Човек може да се обзаложи, че ще бъде жалониран с обичайното обикаляне по домове за сираци и приемни семейства, посещения при психиатри, с фалшиво състрадание, нездраво любопитство, с етикета на жертва за цял живот. То ще има блуждаещ поглед, който все по-често ще се устремява към нищото и ще потъва в мрачните спомени за трюма на един кораб.

Внезапно другото платно на пътя се освободи. Един регулировчик с жълта жилетка даде знак, че колите могат да тръгват, и движението се възобнови.

Загубила дар слово, Маделин гледаше объркано Гаспар, опитвайки се да изтълкува думите му. От колите зад тях се разнесе вой от нетърпеливи клаксони. Младата жена включи на скорост и пикапът се отправи към тунела „Линкълн“. Кутанс гледаше как критичният момент наближава-петдесет, трийсет, десет метра. Беше изиграл последния си коз. Сега топката беше в нейното поле.

Маделин се качи на рампата, която водеше до Манхатън. Ако имаше друга история, тя със сигурност щеше да е твърде безумна, прекалено рискована. Нещо, което не се организира ей така, на мига.

„Това е краят“ — помисли си Кутанс.

— А каква е втората история? — попита тя.

— Втората история — отвърна той — е историята на едно семейство.

Този път Маделин разбра какво казваше погледът му: „Сигурен съм, че никой не може да защити по-добре от нас това дете.“

Младата жена премигна, разтърка с ръкав клепачите си и си пое дълбоко дъх. След това рязко завъртя волана, за да смени пътното платно. Пикапът пресече няколко бели линии, като смачка една пластмасова бариера и един червено-бял светлоотразителен конус.

Оставяйки Манхатън зад гърба си, Маделин успя да се измъкне от трафика и с пълна скорост се отправи на север.

6

Така започна втората история, Джулиан. Историята на нашето семейство.