Парижката квартира

1

Бучене в главата. Учестен пулс и бодежи в сърцето. Неспокоен сън, който внезапно отлита.

Хлопването на входната врата стресна Гаспар и го изтръгна от съня. Отне му няколко секунди да се разсъни. Първоначално не можеше да се ориентира къде се намира, после осъзна тъжната реалност — беше заспал, свит на кравай, в старото кресло „Еймс“ на Шон Лоренц. Подгизнала от пот, фланелката му бе залепнала за кожената тапицерия, а лицето му бе притиснато болезнено върху подлакътника. Той се изправи с мъка, разтърка очи, после разтри врата си и се разкърши. Мъчеше го махмурлук с всичките му гадни проявления: главоболие, вкус на цимент в устата, гадене, болка в ставите. Обичайна сцена, след която всеки път се кълнеше, че няма да близне алкохол. Обаче знаеше, че решението му е съвсем краткотрайно и още на обяд ще му се припие.

Погледна часовника си — 8 сутринта, после през прозореца — сиво небе, но поне не валеше. Предположи, че Маделин току-що е излязла, и леко се засрами, че го е видяла в това състояние. Замъкна се в банята, стоя четвърт час под душа, като изпи около половин литър хладка вода директно от чешмата. Уви на кръста си една хавлиена кърпа и излезе от банята, масажирайки с пръсти слепоочията си.

Мигрената му се засили, като болката упорито дълбаеше мозъка му. Спешно се нуждаеше от две таблетки ибупрофен. Прерови пътната си чанта, но не намери нищо, което да прилича на лекарство. След кратко колебание се качи на горния етаж, окупиран от Маделин, забеляза тоалетната й чантичка и в нея откри това, което търсеше. Добре, че някои хора бяха по-организирани от други.

След като изпи два ибупрофена, той се прибра в стаята си, където облече дрехите си от предната вечер и отиде в кухнята да потърси черно кафе. Там наистина имаше кафеварка, но нямаше с какво да я зареди. Гаспар прерови всички шкафове, но не откри пакет кафе и в крайна сметка си приготви чаша пилешки бульон, който излезе да изпие на терасата. Отначало студеният въздух му подейства добре, но след малко го накара да се върне в топлия хол. Там той прегледа фонотеката, за да намери плочите, за които му беше казала Полин предния ден. Тези, които Шон Лоренц бе слушал в дните преди смъртта си.

Първата плоча беше абсолютно задължителна за всяка класическа фонотека — „Пета симфония“ на Бетовен, дирижирана от Карлос Клайбер. На гърба на обложката един музиколог припомняше желанието, което бе движеща сила за композитора през целия му живот — „да сграбчи съдбата за гушата“. Всъщност Петата симфония разглеждаше основно темата за конфронтацията между човека и неговата съдба. „Така съдбата чука на вратата“ — казвал Бетовен, за да изрази символиката на четирите ноти, с които започваше симфонията му.

Втората — двоен албум на фирмата „Дойч Грамофон“ — го върна към 80-те години на миналия век. Това беше Симфония № 2 в до минор на Густав Малер, изпълнена от оркестър под диригентството от Ленард Бърнстейн, с гостуващи звезди — певиците Барбара Хендрикс и Криста Лудвиг. Тази симфония на австрийския композитор, наречена „Възкресение“, бе непозната за Гаспар. От текста от вътрешната страна на обложката научи, че това е религиозна творба, написана от Малер скоро след като е приел християнството. Тя разглеждаше темите за вечния живот и възкресението па мъртвите. Текстът завършваше с думите на Ленард Бърнстейн: „Музиката на Малер олицетворява много искрено нашата несигурност по отношение на живота и смъртта. Тази музика е много правдива, казва страшни неща, които трябва да чуете.“

Страшни неща, които трябва да чуете…

Гаспар се почеса по главата. Защо Лоренц — голям любител на джаза и минималистичната музика — се беше запалил в края на живота си по две монументални симфонии?

Той изсипа останалата част от хладкия бульон в мивката и седна на масата в хола със своята тетрадка и химикалка, за да помисли над новата си пиеса. Обаче му беше трудно да се съсредоточи. Беше прекарал странна, почти умопомрачителна нощ, реейки се в сънищата си сред сюрреалистични пейзажи, татуирани върху вързаното тяло на красивата му съседка. Едно не толкова плашещо, колкото смущаващо видение.

В продължение на около двайсет минути Кутанс се опитваше да се убеди, че работата му ще потръгне, но илюзиите му се оказаха краткотрайни. През цялото време не го напускаше усещането, че Лоренц се взира в него от големия си портрет, че го вика, че го преценява.

Скоро вече не го свърташе на едно място, така че стана от мястото си и застана отново пред стената със снимките. Тогава си даде сметка, че го притеснява не фотографията на художника, а тези на детето. То беше мъртво, но запечатаното на снимките личице бе изпълнено с толкова радост и жизненост.

По дяволите! Маделин Грийн го бе заразила с тревогите си!

Той се отпусна с въздишка на дивана. Кехлибареното уиски в бутилката, поставена пред него на масичката за кафе, подканящо му намигаше, но Гаспар устоя на изкушението. В продължение на няколко минути той се взира в една снимка на малкия Джулиан, на която той бе яхнал триумфално старо дървено конче. До въртележката се виждаше Шон Лоренц, който гледаше ласкаво своето синче. Гаспар извади портфейла си от джоба на дънките. В една от преградките му намери стара, избеляла фотография, която не бе поглеждал от години — той, на три годинки, с баща си на едно от кончетата на въртележката „Гарние“ в Люксембургската градина. Тя датираше от 1977 г. Почти четирийсет години деляха двете снимки. Епохата беше различна, но въртележката беше същата, както и блясъкът в очите на децата и гордостта, която се четеше по лицата на бащите.

2

Маделин паркира скутера си на ъгъла на булевард „Монпарнас“ и улица „Севър“. Още нямаше 9 часът, а въздухът вече беше наситен с лепкава влага. Като свали ръкавиците и шалчето си, забеляза, че се е изпотила.

И това ми било зима…

Обаче тази сутрин имаше нещо по-тревожно от глобалното затопляне — кварталът беше неузнаваем. Демонстрацията от предишния ден бе разрушила и опустошила всичко: навесите на автобусните спирки, витрините на магазините, пътните знаци. Тротоарите и уличните платна бяха осеяни с парчета стъкло, павета и откъртени парчета асфалт. Военновременен, сюрреалистичен пейзаж, какъвто никога не бе очаквала да види в Париж. Стотици гневни надписи загрозяваха всичко: „Всички мразят полицията“, „Мисля, значи разрушавам“, „Сред пепелта всичко става възможно“, „Долу столицата!“, „Победа чрез хаос“, „Плюем на вашите закони“.

Отношението на минувачите я огорчи. Някои бяха удивени като нея, други бяха безразлични, но имаше и такива, които се усмихваха, шегуваха се, спираха да си направят селфита. Дори фасадата на Националния институт за слепи младежи беше надраскана със злобни надписи. При вида на това опустошение й се доплака. В тази страна се случваше нещо, което тя не разбираше.

Като пристигна пред медицинския център, където имаше записан час за преглед, Маделин откри, че прозорците му също са разбити. Един работник тъкмо измъкваше навън дървен палет, който вандалите бяха използвали като снаряд, за да счупят стъклата. Тя се канеше да се върне, когато мъжът, доловил колебанието й, посочи табелата, на която пишеше, че медицинският център е отворен въпреки събитията.

Маделин влезе във фоайето и каза името си на рецепцията. Тъй като бе дошла по-рано, за да направи кръвен тест, тя дори избягна чакането и всичко мина за три минути: бодване с иглата, напълване на епруветката с кръв, превръзка с лейкопласт в свивката на ръката. После я помолиха да се качи с асансьора на втория етаж, където беше отделението по образна диагностика.

Докато я преглеждаха на ехографа, Маделин се върна мислено към разгорещения спор, който бе водила снощи с Кутанс. Макар че констатациите на драматурга бяха верни, тя не одобряваше неговото примирение и нихилизъм. Винаги щеше да има хора, готови да се противопоставят, да се борят срещу социалните несправедливости и да не се примиряват с обявените катастрофи. И нейното дете щеше да бъде част от тях.

Е, беше рано да се каже, защото все още не беше бременна.

Обаче преди четири месеца, докато беше на почивка в Испания, тя най-сетне бе направила решителната крачка и бе посетила клиниката за лечение на безплодие в Мадрид. Скоро щеше да стане на четирийсет години, а на хоризонта не се очертаваше никаква сериозна връзка. Не че животът й бе чак толкова лош, но тялото й старееше и това бе неоспорим факт. А най-главното бе, че вече нямаше сили да обича.

Ако искаше да има дете, трябваше да се възползва от последния си шанс. Така че бе попълнила документите, беше се срещнала с лекар, бе направила необходимите тестове, за да се подложи на оплождане ин витро. По-просто казано, щяха да вземат от зрелите й яйцеклетки и да ги оплодят със сперматозоиди на анонимен донор. Е, не точно такива бяха мечтите й, но въпреки това Маделин се бе заела с начинанието с цялата сила и ентусиазъм, които притежаваше. За да стане майка, трябваше да понася ежедневни мъки. Първо, неприятното хормонално лечение — всяка вечер да инжектира в корема си доза фоликулостимулиращи хормони. След това през ден да се подлага на кръвен тест, последван от ултразвук, за да се провери нарастването на броя и размера на фоликулите й. После трябваше да съобщи резултатите по телефона на персонала в испанската клиника.

Това лечение буквално й вземаше здравето. Коремът й се подуваше, изпитваше напрежение и болки в гърдите, краката й сякаш тежаха цял тон, а главоболието и раздразнението бяха почти постоянен неин спътник.

Стаята тънеше в мрак. Докато лекарят движеше напред-назад накрайника на ехографа върху долната част на корема й, Маделин лежеше със затворени очи. Тя се убеждаваше, че е взела правилното решение — да си има дете, което да стане стимул за живот. Твърде дълго в професията си бе разследвала мъртви хора, а те повличаха човек в тяхното царство на сенките. След това бе пожертвала всичко заради любовта на един мъж. Но мъжката любов бе изменчива, крехка и капризна. За да си вдъхне кураж, Маделин си спомни прощалните думи на човека, който някога бе означавал нещо за нея — Дани Дойл, първата й училищна любов, който, ставайки един от босовете на криминалния свят в Манчестър, бе поел по противоположен на нейния жизнен път. Дани Дойл, с когото бе воювала, щом бе започнала работа в полицията, но който никога не бе преставал, макар и от разстояние, да бди над нея.

Знам, че си изпълнена със страх. Знам, че нощите ти са неспокойни, населени с призраци, трупове и демони. Познавам твоята решителност, но и мрачната ти склонност към самоунищожение. Тя вече съществуваше, когато се срещнахме в гимназията, а с течение на времето се засили. Пропускаш живота си, Моди. Трябва да излезеш от тази спирала, преди да се сгромолясаш в бездната, от която няма излизане. Не искам да живееш така. Не искам да поемеш по пътя, който стана гибелен за мен, пътя, който води към мрака, насилието, страданието и смъртта.

В живота няма връщане назад. Изгубените възможности не се повтарят. Животът не прави подаръци. Животът е мачкащ валяк, тиранин, който управлява царството си, всявайки страх със своя железен юмрук — времето. Времето винаги побеждава. Времето е най-големият злодей в историята. Злодей, който нито един полицай няма да успее да прати зад решетките.

3

Гаспар стана от дивана. Един мобилен телефон, вероятно забравен от Маделин, вибрираше на кухненския плот. Понеже категорично отказваше да притежава такова устройство, той го изгледа за миг с недоверие, но все пак реши да се обади. Беше Маделин. Гаспар понечи да й отговори, но по невнимание прекъсна разговора, докосвайки екрана на грешно място.

Като изпсува ядосано, той напъха апарата в джоба си и въздъхна облекчено. Главоболието му бе намаляло, но все още се чувстваше замаян. Нямаше смисъл да го усуква — имаше нужда от кафе! И го не само от една чаша!

Кутанс взе една от бутилките с маркови вина, които беше купил предишния ден, и излезе от къщата, за да се срещне с любимата си съседка.

Този път Полин Дьолатур отвори още след първото позвъняване. Сякаш беше пролет, тя отново беше леко облечена: къси дънкови панталони с изнищени крачоли и потник под разкопчаната военна риза в цвят каки.

— „Пино ноар“ за двойно еспресо? — предложи той, като размаха бутилката.

Тя се усмихна и го покани с жест да влезе.

4

След медицинските прегледи Маделин отиде в уютния италиански ресторант „Каравела“ на улица „Фобур Сент Оноре“, който познаваше от посещението си с Бернар Бенедик. Тъй като кръвният тест се правеше на гладно, тя не беше яла нищо от вечерта и вече й се виеше свят. Маделин си поръча кафе с мляко и бишкоти и се канеше да се обади в клиниката за лечение на безплодие, когато осъзна, че е забравила телефона си на улица „Шерш Миди“.

„Само това ми липсваше!“ — помисли си ядосано и удари с длан по масата.

— Проблем ли има? — попита сервитьорът, носейки й закуската.

Тя позна Грегори — младия съдържател, с когото галеристът я беше запознал предния ден.

— Забравила съм си телефона, а трябва да проведа важен разговор.

— Да ви дам моя? — предложи той и извади от джоба си телефон в калъфче с емблемата на футболния клуб „Милан“.

— Благодаря, много мило от ваша страна.

Тя позвъни в Мадрид и поиска да говори с Луиза — медицинската сестра от клиниката, чийто брат беше полицай. Маделин се бе сближила с нея, знаеше графика на дежурствата й и при необходимост й звънеше директно на мобилния телефон, за да избегне половин Кастилия да научи размера на яйчниците й. Луиза записваше резултатите и ги предаваше на лекаря, който преценяваше реакцията на организма й и при нужда променяше дозата на хормоналните инжекции. Разбира се, това съвсем не беше задушевното общуване със семейния лекар. Беше Медицина 2.0-глобализирана, компютризирана, малко по-евтина и малко тъжна. Но ако трябваше да мине през това, за да има дете, Маделин бе съгласна.

Тя се възползва от телефона на Грегори, за да позвъни на собствения си номер. За щастие Кутанс й отговори:

— Гаспар, къде сте? Може ли да ми донесете телефона?

Драматургът промърмори някакви неразбираеми думи и връзката прекъсна. Разбирайки, че няма да постигне нищо, ако позвъни отново, Маделин му изпрати есемес: „Може ли да ми донесете телефона? Ако ви е удобно, да се срещнем по обяд в ресторант „Гран Кафе“ на улица „Дьоламбр“. Благодаря ви. Мади.“

Тъй като кафето й бе изстинало, поръча друго, което изпи на един дъх. Беше спала зле. Сънищата й бяха изпълнени с чародейците платна на Лоренц. Цяла нощ бе скитала сред обагрени в наситени цветове простори, чувствени гъсталаци от непрестанно извиващи се лиани, по главозамайващи скали, в градове, където бушуваше палещ вятър. Когато се събуди, не беше сигурна дали това дълго скитане беше хубав сън или кошмарно видение. Обаче започваше да разбира, че точно в тази двусмисленост се криеше ключът към творбите на Шон Лоренц.

Маделин видя Бернар Бенедик, който на отсрещния тротоар вдигаше металната ролетка на галерията си. Тя почука на стъклото на кафенето, за да привлече вниманието му, и както се надяваше, галеристът скоро се присъедини към нея.

— Бях сигурен, че ще ви видя отново — каза радостно той и седна срещу нея. — Човек не може да устои на живописта на Шон Лоренц, нали?

Маделин отговори укоризнено:

— Не ми казахте, че синът на Лоренц е бил убит.

— Така е — съгласи се галеристът с глух глас, — но не обичам да говоря за това. Джулиан беше мой кръщелник. Тази трагедия потресе всички ни.

— Какво точно се случи?

— Всичко бе написано във вестниците — прошепна Бернар.

— Именно затова ви питам. Написаното във вестниците рядко е истина.

Бенедик кимна в знак на съгласие.

— За да разберете добре нещата — каза той с въздишка, — трябва да се върнем доста назад в миналото. Много назад дори…

Галеристът вдигна ръка, за да си поръча кафе и да събере смелост.

— Както вече ви обясних, след срещата си с Шон мобилизирах цялата си мрежа от контакти, за да представя изкуството му и да го направя популярен. Шон беше амбициозен и жаден за нови запознанства. Аз го свързах с много различни хора в Лондон, Берлин, Хонконг… Но имаше едно място, където той никога не пожела да стъпи — Ню Йорк.

— Не разбирам.

— Всеки път, когато му предлагах да му организирам среща с колекционери в Манхатън, той отказваше — обясни Бенедик. — Колкото и невероятно да изглежда, от 1992 до гибелната 2014 г. Шон Лоренц нито веднъж не се върна в родния си град.

— Имаше ли роднини там?

— Беше останала само майка му, но той я накара да дойде в Париж в края на 90-те години. По онова време тя вече беше много болна и умря скоро след това.

Галеристът топна едно кростини в кафето си.

— В крайна сметка, тъй като бях много настоятелен, Шон ми разкри част от истината.

— Тя свързана ли беше с обстоятелствата около неговото заминаване от Америка? — попита Маделин.

Галеристът кимна утвърдително.

— През есента на 1992 г., след неговото „любовно лято“ с Пенелопе, Шон останал сам в Ню Йорк. Бил депресиран и нямал друга цел, освен да отиде при младата жена в Париж. Проблемът бил, че нямал пукната стотинка. За да намери пари за самолетен билет, той започнал да извършва дребни кражби заедно с Лейди Бърд.

— Момичето от „Майсторите“ — спомни си Маделин.

— Истинското й име е Беатрис Муньос. Тя била дъщеря на чилийски имигранти, работещи в заводите в Северен Бронкс. Странна девойка — необщителна, дива, почти аутистка, с фигура на кечист. Без съмнение Беатрис била влюбена в Шон и била готова да се хвърли от прозорец, ако той поискал.

— Мислите ли, че е злоупотребил с нея?

— Честно казано, не знам. Шон беше гений, тоест голям досадник, човек, с когото трудно се живее, но в никакъв случай мръсник. Той беше импулсивен, сприхав, мегаломан, но никога не съм го виждал да презира по-слабите. Мисля, че години наред Шон не е отхвърлял Беатрис само за да не я нарани.

— Но Пенелопе е разрушила всичко.

— Със сигурност. Муньос трябва да е била отчаяна, когато е научила за плановете му да замине за Франция, но въпреки това му е помогнала да събере пари, като са обирали хранителни магазини.

Полицаят в Маделин взе връх.

— Това ли наричате „дребни кражби“? За мен това са въоръжени грабежи.

— Чакайте! Единствените им оръжия са били водни пистолети и гумени маски на Марио и Луиджи!

Маделин обаче държеше на своето:

— Дали оръжията са истински, или не, грабежът си остава грабеж и от опит знам, че рядко свършва добре.

— В случая е малко да се каже, че не е свършило добре — каза Бенедик. — Една вечер в Чайнатаун един бакалин отказал да им даде парите. Той извадил пушка изпод тезгяха и открил огън. Шон успял да избяга с парите, но Беатрис била улучена в гърба и се строполила в магазина.

Маделин се облегна назад на стола си. Бенедик продължи невъзмутимо:

— Когато арестували чилийката, в полицията вече имали дебело като ръката ми досие за нея.

— С видеозаписи на предишните грабежи — предположи бившата следователка.

— Да. Това бил четвъртият магазин, който обирали през този месец. Техните маски на мустакати водопроводчици се виждали ма всички записи. Всъщност точно те ги издали, вместо да скрият самоличността им. За неин лош късмет Беатрис Муньос вече била арестувана многократно заради рисуването на графити. Тя имала богато криминално досие. За полицаите и прокурора това бил истински джакпот и те с радост се възползвали от този факт. Такава е американската съдебна система — силна към слабите, слаба към силните.

— По време на разпитите Беатрис не е ли издала Шон?

— Никога. Клетницата била осъдена на осем години затвор и носле излежала още четири за опит за бягство и системно насилие над други затворнички.

— Лоренц не се ли е предал?

Бенедик се засмя нервно.

— Още на другия ден след арестуването на Беатрис той се качил на самолета, за да дойде при Пенелопе в Париж. Становището на Шон беше просто — той не се чувстваше задължен на Беатрис, защото никога не бе искал нещо от нея. Тя го беше покрила по собствен избор.

— Значи е прекъснал всички връзки с детските си приятели?

— Напълно.

— И вие смятате, че затова никога не е искал да се върне в Ню Йорк?

— Това изглежда очевидно, нали? Той инстинктивно чувстваше, че този град представлява опасност за него. И се оказа прав. Когато излезе от затвора през 2004 г., Беатрис Муньос беше съсипана — физически и психически. Тя поработваше на разни места и се опита пак да рисува, но нямаше връзки, нямаше галерист, нямаше популярност. В интерес на истината, без да казвам на Шон, купих някои от нейните картини чрез един социален център в Харлем. Ако искате, ще ви ги покажа. След затвора нейните творби не притежаваха никаква виталност, бяха направо плашещи.

— Тя знаеше ли какво е станало с Шон?

Бенедик сви рамене.

— Как да не е знаела? Днес е достатъчно да напишеш името на някого в интернет и откриваш голяма част от неговия живот. Беатрис познаваше „лъскавия образ“ на Лоренц — успешният художник милионер, женен за манекенка и баща на очарователно момченце. И този образ буквално я подлуди.

— И какво се случи?

— През 2013 г. от Музея за модерно изкуство се свързаха с Шон. Искаха следващата година да направят първата голяма ретроспективна изложба на творбите му, създадени в Америка. Въпреки че на него не му се искаше да се връща в Ню Йорк, на този музей не можеше да откаже. През декември 2014 г. той отлетя за Ню Йорк със съпругата и сина си, за да открие изложбата си и да даде няколко интервюта. Беше планирал да остане само една седмица, но там се случи трагедията.

5

Полин Дьолатур беше истински спектакъл, докато се мъчеше да придаде чувственост на всяко свое движение — начинът, по който прибираше някое непослушно кичурче зад ухото си, по който кръстосваше краката си, по който облизваше с върха на езика капка кафе в ъгълчето на устата си. Обаче нищо в държанието й не беше прекалено провокативно, нито опит за съблазняване. С отлично чувство за мярка, тя притежаваше лъчезарното умение да събуди желание, което по-скоро приличаше на празнуване на живота и ликуващата й младост. Гаспар охотно отвръщаше на шегите ѝ, но след две чаши кафе той насочи разговора към единственото нещо, което наистина го интересуваше — Шон Лоренц. Беше му още по-трудно да сдържи любопитството си, след като Полин сподели, че е била наета за детегледачка от семейство Лоренц по време на престоя им в Ню Йорк през зимата на 2014 г.

— Преживях лично трагедията и макар че минаха две години, все още имам кошмари — каза тя. — В онзи период се грижех за Джулиан почти през целия ден. Шон бе зает от сутрин до вечер с ретроспективната си изложба в Музея на модерното изкуство. А пък Пенелопе си живееше безгрижно — пазаруване, маникюр, сауна.

— Къде бяха отседнали?

— В един апартамент на „Бридж Клъб“ — шикозен хотел в Трайбека.

Полин отвори кухненския прозорец, седна на перваза му и питали цигара.

— В деня, в който всичко това се случи, Пенелопе планираше да пазарува в „Дийн енд Делука“, после да обядва в ресторант „Ей Би Си Китчън“, близо до Юниън Скуеър. Трябваше да вземе сина си, за да му купи дрехи, но в последния момент ме попита дали мога да гледам Джулиан.

Младата жена си дръпна от цигарата. За секунди нейната жизнерадост бе заменена от нервност, която не се опита да прикрие.

— Беше почивният ми ден. Тъй като вече имах планове, аз й отказах. Тя ми отговори, че няма проблем и ще излезе с Джулиан. Но истината е, че изобщо не е ходила в Гринидж Вилидж, нито на Юниън Скуеър. Отишла е да се срещне със своя любовник в другия край на града, в един хотел на Амстердам Авеню, в северната част на Горен Уест Сайд.

— Кой беше любовникът й?

— Филип Карея, предприемач от Ница, който въртеше бизнес между Лазурния бряг и Маями. Един грубиян, бил е първото гадже на Пенелопе в гимназията.

— Какво е правел той в Ню Йорк?

— Пенелопе го е убедила да я последва. По онова време тя се чувстваше изоставена от Шон.

— Лоренц знаеше ли, че тя му изневерява?

Полин отвърна с въздишка:

— Честно казано, нямам представа. Двойката им беше малко като от „Песен за старите любовници“, нали разбирате. Връзката им беше от тези, които се нуждаят от конфликти и нараняване, за да се развиват. Никога не разбрах какво точно ги свързваше. Кой командваше вкъщи, кой над кого доминираше, кой на кого беше подвластен.

— Раждането на детето не внесе ли някакво умиротворение?

Тя вдигна рамене.

— Детето рядко сплотява семейните двойки.

— А Шон изневеряваше ли на жена си?

— Не знам.

Гаспар уточни въпроса си:

— Шон изневеряваше ли на жена си с вас?

Полин не му остана длъжна:

— Мъжът, който чука детегледачката на сина си? Това не е ли лош порно сценарий?

Той не отвърна нищо. След малко, противно на очакванията му, тя реши да бъде откровена:

— Да си призная, не че не опитах, но не се получи.

Гаспар се изправи и с позволение на домакинята си наля чаша кафе.

— И така, какво се случи в Ню Йорк в онзи фатален ден?

— Надвечер, тъй като Пенелопе още не се беше прибрала, нито се беше обаждала, Шон започна да се притеснява, но не уведоми веднага полицията. Не можеше да се свърже със съпругата си по обяснима причина — тя си бе забравила мобилния телефон в хотела. Обаче колкото повече напредваше времето, толкова повече нарастваше тревогата му. В 11 часа той реши да се обърне към службата за охрана на хотела, откъдето се обадиха директно в полицейското управление на Ню Йорк. Там незабавно се заеха сериозно със случая заради изчезването на детето и известността на Шон. Цяла нощ изпращаха съобщения до различните патрули и започнаха да гледат записите от камерите за наблюдение около местата, където трябваше да е ходила Пенелопе. Не откриха нищо, разбира се.

Полин угаси цигарата си в чинийката на чашата си за кафе. Лицето й бе мъртвешки бледо.

— В 7 часа сутринта един куриер донесе в хотела картонена кутия, в която имаше детско кутре и писмо за искане на откуп, изцапано с кръв. Това беше чудовищно. Тогава се намеси ФБР. Те разшириха периметъра на търсене, обявиха тревога за отвличане, включиха в действие всичките си криминолози. Накрая откриха, че една камера за наблюдение на Амстердам Авеню все пак бе заснела отвличането на Пенелопе и сина й.

Полин разтърка очи и тежко въздъхна:

— Тогава и аз видях записа. Този път вече не бяхме в порно филм, а във филм на ужасите. Виждаше се някакво чудовище със силата на бик, което буквално запрати Пенелопе и Джулиан в задната част на един раздрънкан ван.

— Как така някакво чудовище?

— Един гърбав апах, с широки рамене и яки ръце.

На лицето на Гаспар се изписа съмнение. Полин продължи:

— Отпечатъците върху кутията фигурираха в базата данни. Те принадлежаха на Беатрис Муньос — бивша престъпничка, известна също като Лейди Бърд, която като млада бе дружила с Шон.

При споменаването на името Лейди Бърд драматургът си спомни снимките, които бе видял предния ден в монографията за художника — фотографиите на младите художници от „Майсторите“, докато рисуват графити по вагоните на влаковете в метрото в началото на 90-те години: Шон с твърде голямото си яке, арогантният латиноамериканец с щръкнали уши Найт Шифт и Лейди Бърд — индианката, която съвсем не беше ефирна, въпреки псевдонима си, чиято абаносово черна коса бе прихваната с лента за глава а ла Джеронимо.

— Щом ФБР се зае с разследването, нещата се ускориха. Преди обяд те вече бяха открили мястото, където Беатрис Муньос бе отвела жертвите си — един склад на територията на изоставена фабрика в Куинс. Но когато нахлули в него, било твърде късно — Джулиан вече бил мъртъв.

6

— Какво означаваше този откуп? — попита Маделин.

Бернар Бенедик присви очи.

— Искате да кажете сумата от 4 290 000 долара ли?

— Да.

— Това е цената на страданието — броят на дните, прекарани от Беатрис Муньос в затвора, умножени по хиляда. Единайсет години и девет месеца в ада: 4290 дни. Представена по този начин, сумата изглежда почти незначителна.

— Предполагам, че Лоренц се е опитал да събере парите.

— Разбира се, само че Муньос изобщо не искаше пари.

— А какво искаше? Отмъщение?

— Да, онази „дива справедливост“, за която говори Франсис Бейкън. Искаше да разбие живота на Шон, като му причини същото ужасно страдание, което бе изпитала тя.

— И въпреки това е пощадила живота на съпругата му?

— Тя също едва не загина. Агентите на ФБР намерили Пенелопе завързана с бодлива тел на един стол. Тя все още носи белезите. Но най-ужасното нещо бе, че Беатрис бе убила с нож Джулиан пред майка му.

Кръвта на Маделин се вледени. Спомни си думите на приятеля си Дани: „Пътят на тъмнината, страданието и смъртта.“ Където и да отидеше, каквото и да правеше, всички пътища водеха до този кръстопът и до съпътстващите я трупове.

— Сега Беатрис Муньос в затвора ли лежи?

— Не, тя бе успяла да напусне скривалището си преди щурмуването му от ФБР. Беше отишла да се хвърли под влака на метростанцията на 125-та улица в Харлем, където двамата с Шон са ходели да рисуват графити.

Бенедик въздъхна горчиво.

Маделин потърси в джоба на якето си хапче против киселини и стомаха.

— Има един въпрос, който не ми дава покой от вчера — каза ги, след като изпи таблетката. — Шон Лоренц е бил в Ню Йорк, когато е починал преди една година, нали?

— Точно така, той умря от инфаркт насред улицата.

— Защо е отишъл там? Защо се е върнал в този град, свързан с толкова лоши спомени?

— Трябваше да се срещне с кардиолог. Поне така ми каза по телефона и имам достатъчно основания да вярвам, че това е истината.

— Какви са те?

Бенедик отвори коженото куфарче, което бе сложил на стола до себе си.

— Тъй като знаех, че отново ще дойдете да ме видите, ви донесох това — каза той, като извади един светлокафяв бележник и го подаде на Маделин.

Тя го разгледа внимателно. Това беше малък, подвързан с кожа, делови бележник на фирмата „Смитсън“.

— Бях в Париж, когато научих за смъртта на Шон. Хванах първия самолет за Ню Йорк, за да се погрижа за докарването на тленните му останки. Аз прибрах нещата му от хотела. Имаше само един куфар с малко дрехи и този тефтер.

Маделин прелисти бележника. Едно нещо беше сигурно: през цялата година, преди да почине, графикът на Шон Лоренц бе изпълнен само с медицински прегледи. На датата 23 декември 2015 г. — денят на смъртта му — той бе написал: „Среща с д-р Стокхаузен, 10 часа сутринта!“

— От какво точно страдаше?

— От поредица от инфаркти. През последната година от живота му на Шон бяха направени няколко ангиопластики и аортокоронарен байпас. Спомняте ли си какво пее Лео Фере: „Когато сърцето спре да бие, няма към какво повече да се стремиш“?

— Мога ли да задържа този бележник?

След кратко колебание Бенедик кимна утвърдително.

— Наистина ли смятате, че последните три картини съществуват?

— Сигурен съм в това — отвърна галеристът, като я погледна настойчиво. — Точно както съм сигурен, че вие ще ги намерите.

Маделин предпочете да бъде предпазлива.

— За целта трябва да ми кажете къде да се поровя. Кои са хората, с които бих могла да поговоря?

Бенедик помълча замислено.

— Отбийте се при Диана Рафаел. Тя е опитен психиатър и е много симпатична. Една от малкото личности, които Шон уважаваше. Диана се запозна с него няколко месеца след пристигането му във Франция, по времето, когато той рисуваше във Временния приют. По онова време Диана ръководеше малко мобилно звено за оказване на помощ на наркомани. Тя се интересуваше от новите форми на изкуство и беше един от първите му ценители — купи две негови картини. Шон я смяташе за нещо като свой ангел хранител.

Маделин си отбеляза наум тази информация, спомняйки си, че предната вечер Гаспар бе споменал това име пред нея.

— Кой друг?

— Може би Жан-Мишел Файол, търговец на бои. Той има малък магазин на крайбрежната улица. Шон често се консултираше с него, когато рисуваше.

— Пенелопе Лоренц все още ли живее в Париж?

Бенедик кимна, без да бърза да отговори.

— Можете ли да ми дадете адреса й?

Галеристът извади химикалка от джоба си и откъсна един лист от бележника.

— Ще ви напиша координатите й, но няма да измъкнете нищо от нея. Срещата с Пенелопе беше най-големият късмет и най-голямото нещастие за Шон. Искрата, която разкри неговия гений, за да запали по-късно пожара, който опустоши живота му.

Той й подаде сгънатото листче, после се загледа отнесено някъде встрани и зададе сякаш на себе си въпроса:

— Какво по-тъжно от това да видиш как сродната ти душа се превръща в твоето проклятие?

1

Булевард „Сен Жермен“ се простираше пред нея, огрян от бледите слънчеви лъчи. Кестени с оголени клони, сгради от дялан камък, култови старинни кафенета, бутикови магазини.

Маделин задмина една електрическа кола и включи мигача, за да завие по улица „Сен Гийом“. След около двайсет метра тя паркира скутера си между един очукан „Смарт“ и лъскав джип. Адресът, който й беше дал Бернар Бенедик, беше на една от красивите сгради на улицата, с наскоро боядисана фасада с релефни орнаменти. Тя позвъни на домофона, поставен на касата на внушителната двукрила порта от лакирано дърво.

— Да? — изхриптя един глас.

— Госпожа Лоренц?

Не последва никакъв отговор, но Маделин не се отказа.

— Добър ден, госпожо, аз съм от полицията, разследвам изчезването на последните картини на бившия ви съпруг. Отделете ми няколко минути да…

— Върви на майната си, скапана журналистка!

Маделин отстъпи крачка назад, изненадана от вулгарната обида. Беше безполезно да настоява. Щом Пенелопе Лоренц беше настроена толкова негативно, нямаше да постигне нищо.

Хрумна й друга идея, така че отново яхна скутера си и се понесе по Рю дьо лЮниверсите, Рю дю Бак, булевард „Распай“, стигайки до Монпарнас. На улица „Одеса“ тя откри търсеното от нея интернет кафене, сгушено между един павилион за палачинки и секс магазин. Като отвори вратата, се закле, че няма да излезе оттам, докато не постигне целта си.

2

Гаспар пристигна в ресторанта по-рано от уговорения час. Разположен до една рибна сергия, „Гран Кафе“ бе квартална бирария със старомоден, но уютен декор: дървена ламперия, дървени столове с извити облегалки, малки маси за бистро, голямо огледало, настлан с шахматно разположени плочки под. Средиземноморският облик се допълваше от изкуствената лоза, която се виеше по тавана като в градинска беседка.

В дванайсет и половина залата беше три четвърти празна, но започваше да се пълни. Гаспар поиска маса за двама и без да сяда, сложи на нея телефона, който издуваше джоба му, преди да закачи якето си на облегалката на стола. След това отиде до бара, поръча чаша вино „Кинси“ и попита дали може да се обади по телефона. Сервитьорът го погледна учудено, дори с подозрение, и посочи към оставения на масата апарат.

— Повреден ли е?

Гаспар дори не се обърна.

— Не, не знам как да го използвам. Така че може ли да се обадя от вашия?

Сервитьорът кимна и му подаде слушалката на стар телефонен апарат. Драматургът сложи очилата си, за да прочете номера, който му бе написала Полин.

Извади късмет: Диана Рафаел отговори на третото позвъняване и веднага се извини за лошата връзка. Психиатърката не беше в Париж, а пътуваше с влака за Марсилия, където трябваше да посети един пациент в болница „Света Маргарита“. Гаспар се представи и каза, че се обажда от името на Полин Дьолатур. Диана Рафаел, която прекарваше много време в Ню Йорк, му каза, че е гледала „Асилиум“ — една от неговите най-мрачни пиеси, която критикуваше отклоненията в психоанализата. С тази пиеса Кутанс си беше спечелил не само приятели сред психиатрите, но Диана не беше отмъстителна и го увери, че „много се е смяла“ по време на спектакъла.

Тъй като не умееше да лъже, той веднага свали картите. Обясни, че е наел старата къща на Шон Лоренц и че помага на своя позната полицайка, която си е наумила да намери последните три картини на художника.

— Ако те съществуват, бих искала да ги видя!

— Полин ми каза, че сте полагали големи грижи за Шон през последната година от живота му.

— Искате да кажете през последните две десетилетия! Бях негова приятелка и негов психиатър повече от двайсет години!

— Мислех, че това е несъвместимо?

— Не харесвам догмите. Опитах се да му помогна, доколкото бе възможно, но трябва да вярваме в проклятието, което преследва гениите.

— В какъв смисъл?

— Старият принцип за творческото унищожение. За творец като него може би е било неизбежно да погуби себе си и другите.

Въпреки лошото качество на връзката Гаспар беше запленен от гласа на Диана Рафаел — мелодичен, дълбок, дружелюбен.

— Според Полин след гибелта на сина му Лоренц не е бил на себе си…

— Това не е тайна за никого — прекъсна го психиатърката. — Шон почти умря едновременно с Джулиан. Тъй като вече нямаше нищо, за което да се държи, дори не се опитваше да се преструва, че живее. Освен това бе съсипан физически. През последните месеци от живота си претърпя две тежки операции. Няколко пъти буквално го връщаха от гроба. Обаче той понасяше това страдание като заслужено наказание.

— Живописта не му ли помагаше?

— Живописта е безсилна пред смъртта на дете.

Гаспар затвори очи и изпи последната глътка вино от чашата си, после даде знак на бармана да му донесе още една.

— Не всички родители, които губят дете, се самоубиват — отбеляза той.

— Прав сте — съгласи се Диана. — Всеки човек реагира по индивидуален начин. Няма да ви разказвам медицинската история на Шон, но при него всичко придобиваше болезнена форма. Той винаги е страдал от циклотимия, която влияеше на творчеството му.

— Имал е биполярно разстройство?

— Да кажем, че като при много други художници, реакциите му бяха пресилени и настроенията му рязко се променяха. В период на еуфория показваше невероятна жажда за живот, а в черните си периоди — пропадаше в бездна.

Гаспар разкопча най-горното копче на ризата си. Защо беше толкова топло в средата на декември?

— Лоренц беше ли наркоман?

Диана се подразни за първи път:

— Задавате прекалено много въпроси, господин Кутанс.

— Така е — призна си той.

В другия край на линията чу да съобщават, че влакът скоро ще влезе в гара „Сен Шарл“.

— Единственото, което искаше Шон, бе да се упои и да забрави — каза психиатърката. — Той изпитваше огромна болка, силна колкото обичта към сина му, и не желаеше да бъде спасен, нито вразумен. Така че всички средства бяха добри: сънотворни хапчета, транквиланти и други такива. Аз му ги предписвах, защото знаех, че ще ги получи така или иначе. Това поне ми позволяваше да следя какво взема.

Връзката ставаше все по-лоша. Гаспар се осмели да зададе последния си въпрос:

— Вярвате ли в хипотезата за скритите картини?

За съжаление, отговорът на психиатърката бе заглушен от шума на пристигащия влак.

Той затвори и допи втората си чаша. Когато се обърна, видя Маделин да влиза в ресторанта.

3

— Аперитив? — предложи сервитьорът, след като постави до масата голямата черна дъска, на която бяха изброени ястията за деня.

Маделин си поръча бутилка газирана вода, а Гаспар — трета чаша вино.

След това драматургът с усмивка побутна към младата жена телефона, който бе забравила в къщата.

— Благодаря ви, че ми го донесохте — каза тя, като си прибра мобилния.

Кутанс реши, че е уместно да признае грешката си и да помоли за прошка:

— Моля да ме извините за снощи. Малко се поразпалих.

— Не се притеснявайте за това, да го забравим.

— Не знаех, че се опитвате да имате дете.

Маделин се изчерви.

— Защо мислите така?

— Ами… стигнах до това заключение — заекна той, осъзнавайки своята нетактичност. — Тази сутрин получихте есемес от една клиника в Мадрид, с който потвърждаваха получаването на резултатите от вашите…

— Това не е ваша работа, по дяволите! Смятате ли, че имам желание да обсъждам това с вас на маса?

— Съжалявам, прочетох го, без да искам.

— Без да искате? — повтори ядосано тя.

Двамата мълчаха и дори не се поглеждаха, докато не донесоха напитките им и съдържателят не дойде да вземе поръчката им. Маделин се възползва от присъствието му, за да извади кибритената кутийка с логото на ресторанта, която й беше дал Бенедик.

— Шон Лоренц е бил ваш редовен клиент, нали?

— Много повече от клиент, той беше мой приятел! — отговори с гордост съдържателят на ресторанта.

Гой беше дребен, словоохотлив мъж с обръсната глава, облечен с твърде голям за него костюм и бяла вратовръзка на големи черни точки, а по изразителните си мимики много приличаше на Луи дьо Фюнес.

— Години наред господин Лоренц идваше да обядва при нас почти всеки ден. — Внезапно живите му очи се насълзиха. — Едва след смъртта на сина му започна да идва по-рядко. Една вечер, след като затворих, го видях мъртво пиян да седи на една пейка. Заведох го до дома му на улица „Шерш Миди“. Това наистина много ме натъжи.

Сякаш искаше да прогони този лош спомен, мъжът цъкна с език и побърза да добави:

— През последните два-три месеца от живота му той се чувстваше по-добре. Идваше много пъти в ресторанта и…

— Мислите ли, че отново е започнал да рисува? — прекъсна го Гаспар.

— Определено! Докато обядваше, господин Лоренц пак запълваше с рисунки страниците на своя скицник. Това бе сигурен знак!

— Знаете ли върху какво работеше?

Дьо Фюнес се усмихна съзаклятнически.

— Тъй като бях любопитен, като му носех ястията, винаги се възползвах от възможността да надникна през рамото му. Той рисуваше лабиринти.

— Лабиринти?

— Да. Кафкански лабиринти, без вход и изход. Лабиринти с безкрайни разклонения, от които ти се завиваше свят.

Маделин и Гаспар се спогледаха със съмнение, но събеседникът им имаше скрит в ръкава коз.

— Няколко дни преди смъртта си господин Лоренц ни направи страхотен подарък — постави мозайка в ресторанта.

— Тук? — попита учудено Гаспар.

— Точно така — потвърди гордо съдържателят, — в дъното на втората зала. Това е една от малкото мозайки на Шон Лоренц и със сигурност е най-голямата, която е сътворил. Много любители на изкуството идват тук като на поклонение, за да я видят и да я снимат. Най-вече азиатци.

Съдържателят не чака да го молят, за да ги заведе до дъното на залата, чиято задна стена бе покрита с многоцветна мозайка.

— Господин Лоренц искаше да илюстрира приказката на Роналд Дал „Огромният крокодил“ — любимата приказка на сина му, която малчуганът искал да му чете всяка вечер, преди да заспи. Прекрасен израз на почит към детето, нали?

Мозайката се състоеше от стотици миниатюрни блещукащи плочки, които напомняха на големите пиксели на видеоигрите от 80-те години на миналия век. Като присви очи, Маделин различи приказните герои от своето детство: крокодил, маймуна, слон, зебра, които тичаха из саваната.

Творбата бе прекрасна и забавна, макар и малко анекдотична. Маделин поиска разрешение да я снима и двамата с Гаспар се върнаха на тяхната маса.

4

— Изглежда, харесвате малката Полин.

Както бяха направили предишния ден, те споделиха информацията, която всеки от тях бе придобил.

— Тя е любезна и общителна, а не някоя опърничава досадница.

— Това камъни в моята градина ли са?

Гаспар извърна глава, за да не срещне очите на Маделин.

— Да сменим темата, ако не възразявате.

Тя предложи да си разпределят задачите:

— Този следобед възнамерявам да поразпитам Жан-Мишел Файол — търговеца на бои, от когото Шон е купувал. През това време бих искала вие да посетите Пенелопе Лоренц.

Драматургът скептично почеса наболата си брада.

— Защо да ходя на неуспешна мисия? Нали току-що ми казахте, че тя сухо е отказала да ви види.

— С вас ще бъде различно.

— Защо мислите така?

— Първо, защото сте мъж. Второ, защото имам страхотна идея. Маделин с доволна усмивка му разясни своя план как да се добере до съпругата на Шон.

В едно интернет кафене тя бе създала имейл адрес на Гаспар и от негово име бе изпратила на Пенелопе молба да му заеме срещу заплащане картината на съпруга й „Гола жена“, която тя все още притежаваше.

— Не разбирам защо трябва да вземам назаем някаква картина — изръмжа Кутанс. — Това е пълна безсмислица.

Младата жена бутна настрана чинията си и разгъна на масата ксерокопие на статия в „Дейли Телеграф“, в която съобщаваха, че следващата пролет в Лондон ще се играят трийсет спектакъла на „Клетвата на Хипократ“ — пиеса на драматурга Гаспар Кутанс.

— Ще заемете тази картина, за да бъде част от декора на премиерата на вашата пиеса.

— Ама че нелепо.

Маделин продължи, без да обръща внимание на забележката му:

— В моя имейл предложих на Пенелопе такса за наемане на картината от двайсет хиляди евро. Бенедик ме увери, че тя има нужда от пари и даже се кани да продаде платното на търг. Ако й се удаде възможност да го рекламира преди продажбата, бъдете сигурен, че няма да я пропусне.

Ядосан, Гаспар се намръщи.

— Вие сте си присвоили моята самоличност!

— Успокойте се, това беше лъжа за добра кауза.

— Спазването на принципите важи за другите, така ли? Не понасям хора като вас.

— Хора като мен? Какво искате да кажете?

— Знам какво искам да кажа.

— Значи сте единственият, който го знае.

Все още ядосан, той сви рамене.

— Така или иначе, госпожа Лоренц никога няма да повярва на такива глупости.

— Лъжете се — отговори тържествуващо Маделин. — За ваше сведение тя вече ми отговори, че ви чака в дома си след половин час, за да говорите по въпроса.

Гаспар отвори уста да възрази, но само примирено въздъхна. Тя се възползва от преимуществото си:

— След срещата с Файол ще се видя със стара приятелка, която ще мине през Париж. След като посетите Пенелопе, отбийте се в „Семафор“, за да обсъдим постигнатото.

— Какво е „Семафор“?

— Малко кафене на ъгъла на улица „Жакоб“ и улица „Сена“.

Беше толкова топло, че прозорците на ресторанта бяха отворени. Тъй като Маделин искаше да пуши, те се настаниха на маса отвън, за да пият кафето си. Младата жена мълчаливо си сви цигара, докато Гаспар, потънал в мислите си, посръбваше от чашата арманяк, с която го бе почерпил съдържателят.

Макар да не смееха да го кажат на глас, трябваше да признаят, че сега двамата бяха невероятен разследващ екип.

Магнетичното изкуство на Лоренц ги беше покорило и двамата бяха попаднали под негова власт. Всичко, което малко или много бе свързано с художника — смисълът на картините му, неяснотите в неговия живот, — придобиваше за тях мистична аура п ирационалното обещание, че след като ги разкрият, тайните на Лоренц ще станат техни тайни. Без да си го признават, Маделин н Гаспар изпитваха налудничавото убеждение, че тези тайни ще нм разкрият някаква истина, защото, търсейки тези картини, те търсеха и някаква част от себе си.

1

Старата луксозна жилищна сграда, в която живееше Пенелопе Лоренц, притежаваше непреходния облик и строгата елегантност, с които се отличаваха красивите постройки в квартала около църквата „Свети Тома Аквински“ — светла и изчистена фасада от дялан камък, стълбище от полиран мрамор, изключително високи савани, скърцащ паркет, нареден в унгарска рибена кост.

Интериорът на жилището обаче беше пълна противоположност на аскетизма на сградата. В него царуваше крещящ лукс. Сякаш някой недодялан Филип Старк бе надзиравал обзавеждането п декорацията, опитвайки се да създаде образец на лошия вкус — кресла с бонбонено розова тапицерия, осеяни с възглавници от булана, до голяма плексигласова маса, огромен полилей, купища дребни украшения и лампи с чудновати форми.

Мъжът с недоверчиво изражение, който отвори вратата, се представи като Филип Карея. Гаспар си спомни, че Полин го бе споменала като първия любим на Пенелопе. Значи тя продължаваше да живее с него. Предприемачът от Ница беше дребен, шкембест мъж, напълно различен от любовника на Пенелопе, който драматургът си беше представял — голо теме, тънка, минаваща по контура на лицето брада, торбички под очите, разкопчана почти до пъпа риза, която разкриваше посивелите косми на гърдите, и висяща на врата златна верижка със закачен на нея зъб от акула. Трудно беше да се разбере какво у него бе запленило младата красавица, каквато е била тогава Пенелопе. Може би по онова време той бе изглеждал различно? Или пък бе притежавал други достойнства. Или може би, което бе по-вероятно, привличането между двама души често не се поддаваше на рационално обяснение.

Мъжът от Ница го настани в малка всекидневна с изглед към вътрешния двор и се върна да гледа обявите за недвижими имоти на екрана на своя златист лаптоп. Гаспар чака около десет минути, преди да бъде удостоен с внимание от домакинята. Когато бивша та манекенка влезе в стаята, той едва прикри изненадата си.

Пенелопе Лоренц беше неузнаваема. Обезобразена от козметичната хирургия, тя бе като грозна карикатура на някогашната жена. Застиналото й, гладко като восък лице изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да се топи. Изкривената й уста с дебели устни приличаше на готов да се пръсне балон. Подутите клепачи и несъразмерно високите скули бяха превърнали очите й в цепки. Подпухналото й опустошено лице беше в пълен контраст с мършавата й фигура, като се изключат уголемените й със силикон гърди.

— Здравейте, господин Кутанс, благодаря ви за посещението — поздрави го тя задъхано, с гъгнив глас, като седна срещу него.

Погледът на Пенелопе бе като на преследвано животно, съзнаващо нелепия си външен вид и впечатлението, което той правеше на хората.

Как бе стигнала дотук? Как можеше да се обясни тази метаморфоза? Гаспар си я спомни от снимките й като супермодел от времето, когато бе красила кориците на модните списания — самоуверена, стройна, атлетична, лъчезарна. Защо й е било нужно да се подлага на този прекомерен лифтинг и инжекции с ботокс? Кой некадърен хирург се бе правил на художник и бе съсипал хубавите черти на лицето й? Гаспар потърси в нея нещо, някакъв макар и минимален остатък от изгубената й красота и го откри в очите ѝ. Той се съсредоточи върху морскозелените й ириси, изпъстрени със златисти ивици. Явно тази нажежена жарава бе запалила огъни па любовта в сърцето на Шон през лятото на 1992 г.

Гаспар отвърна на поздрава й, но още преди да отвори уста, се отказа от плана, който бяха изготвили с Маделин. Нищо не можеше да направи — цялото му същество се бунтуваше против лъжата. Първо, по етични причини, но най-вече, защото знаеше, че е лош актьор, неспособен да прикрие факта, че лъже, така че реши да не го усуква.

— Ще бъда честен с вас, госпожо Лоренц, не съм тук поради предварително обявената причина. Аз наистина съм Гаспар Кутанс, авторът на пиесата, която ще се играе в Лондон през пролетта, но този договор за заемане на вашата картина е просто уловка, измислена от една колежка, за да се срещна с вас.

— Коя е тази колежка?

— Жената, която сте отпратили тази сутрин.

Атмосферата веднага се нагнети. Гаспар почувства, че Пенелопе се кани да повика на помощ Карея, и успокоително вдигна ръка и опит да я разубеди.

— Отделете ми три минути, за да ви обясня ситуацията. След това, ако решите да не отговорите на моите въпроси, ще си тръгна, без да създавам проблеми, и никога вече няма да ви притеснявам.

Тъй като тя остана неподвижна, той продължи:

— Търсим три картини, рисувани от Шон Лоренц през последните седмици преди смъртта му. Това е…

Пенелопе го прекъсна:

— Преди да умре, Шон години наред не беше хващал четката.

— Ние обаче имаме основателни причини да мислим, че тези картини съществуват.

Тя сви рамене.

— Дори да е така, те са били нарисувани след развода ни, което означава, че нямам никакви права над тях. В такъв случай какво ме касае това?

Разбирайки, че няма да получи нищо от тази обзета от горчивина жена, Гаспар реши да импровизира:

— Защото съм тук, за да ви предложа сделка.

— Каква сделка?

— Ако отговорите на моите въпроси и ако благодарение на вас намерим тези картини, едната ще бъде ваша.

— Вървете по дяволите! Ако си мислите, че не съм понесла достатъчно заради картините на Шон…

Сега страхът й се бе превърнал в гняв. Пенелопе стана от дивана и отиде до малкия хладилник, вграден в библиотеката като хотелските минибарове. Тя извади от него две патрончета с водка и изпи едното на един дъх. Гаспар си спомни думите на Чарлс Буковски: „Открий това, което обичаш, и го остави да те убие.“ Отровата на Пенелопе се наричаше „Грей Гус“. Жената изсипа съдържанието на второто патронче в една кристална чаша, която постави на стъкления плот на съседната масичка от ковано желязо, така че да й е подръка.

— Знаете ли, ако не бях аз, Шон Лоренц нямаше да съществува? Аз бях стимулът да развихри творческите си сили и да разкрие таланта си. Преди мен той беше един невзрачен графитист от Харлем, който прекарваше дните си в безделие и пушене на марихуана. Повече от десет години, когато не можеше да продаде нито една картина, аз издържах семейството ни. Единствено благодарение на моята красота, на моите фотосесии, на моята реклама и снимките ми на кориците на списанията той можа да стане известен художник.

Докато слушаше монолога й, Гаспар си спомни за залязващата актриса от „Булевардът на залеза“, чиято роля бе изиграна от Глория Суонсън — същото обожание към жената, която е била, същите жалки оправдания.

— В продължение на години бях огънят, който подхранваше неговото творчество. Аз бях неговата муза. Така ме наричаше той, защото беше убеден, че не може да нарисува нещо гениално, ако аз не съм до него.

— Бил е прав — призна Гаспар. — Вашите портрети, които е нарисувал, са прекрасни.

— Имате предвид цикъла „21 Пенелопе“, нали? Ще ви кажа честно: отначало наистина бях поласкана от тези картини. След това те започнаха да ме потискат.

— Защо?

— Заради начина, по който започнаха да ме гледат хората. Това бе източникът на повечето ни проблеми. Виждах как се взираха в мен, но най-вече долавях какво си мислят. Казваха си, че съм красива, но не толкова очарователна като жената от картините. Знаете ли в какво се крие тайната на платната на Шон Лоренц, господин Кутанс?

— Не. Кажете ми.

2

— Беше много стимулиращо да се работи с Шон Лоренц, защото той беше експерт по боите.

Бог знае защо, когато Бернар Бенедик й бе говорил за Жан- Мишел Файол, Маделин си го бе представила като беловлас старец със сива блуза, който отдавна е минал пенсионната възраст. В действителност мъжът, който я посрещна в своя магазин на крайбрежната улица „Волтер“, беше по-млад от нея чернокож, със солидно телосложение, раста прическа и сребърни пръстени на всички пръсти, които образуваха странна сатанинска менажерия: змия, паяк, мексикански череп, глава на козел. Той носеше стари маратонки, тесни дънки и грейка без ръкави върху прилепнала тениска. Открит и приветлив, Файол веднага й предложи кафе и бисквити, които постави на масивния дъбов тезгях, осеян с петна от бои. С каменните си стени и ниския си сводест таван магазинът приличаше на средновековно дюкянче. Впечатлението се засилваше от полираните дървени рафтове, запълващи стените от пода до тавана, които бяха претъпкани с бурканчета с бои.

Въодушевен от повода за посещението й, Файол с готовност започна да отговаря на въпросите, без дори да се поинтересува коя е тя всъщност.

— Общувам с много художници — каза той. — Повечето от тях са егоисти и мегаломани, които мислят, че са превъплъщения на Пикасо или Жан-Мишел Баския само защото сътворяват някакви цапаници, намират алчни галеристи, които да ги излагат, и снизходителна публика, която да аплодира техните боклуци.

Той си взе шоколадова бисквита „Птит Еколие“ от една метална кутия.

— Въпреки успеха си Шон не беше такъв. Той по-скоро беше скромен и неговата обсебеност от живописта не му пречеше да се интересува от хората. — Файол отхапа от бисквитата си и дъвка дълго, сякаш за да има време да се потопи по-дълбоко в спомените си. — Например когато разбра, че се претрепвам от работа, за да плащам за старческия дом на майка ми, той ми написа чек и не поиска да му върна парите.

— Значи е бил по-скоро приятел, отколкото клиент — отбеляза Маделин.

Файол я погледна така, сякаш бе заявила, че земята е плоска.

— Истинските художници нямат приятели — каза той. — Именно затова стават художници. Аз помагах на Шон, колкото мога, като се стараех да намирам боите, които търсеше. Правех му и някои услуги. Занимавах се с рамкирането на неговите картини. Той беше много взискателен в това отношение, признаваше единствено американските рамки от много рядко светло орехово дърво, което се намира само в Иран.

— Защо казахте, че е бил експерт по боите?

— Защото наистина беше такъв! И то ненадминат! Докато в младостта си бе рисувал със спрейове графити по огради и вагони, от началото на 2000 г. Шон претърпя радикална трансформация. Той се стараеше да се научи и стана истински специалист в областта на пигментите, но най-вече — истински привърженик на естествените багрилни вещества. Забавно беше да видиш един бивш художник на графити, който отказва да използва синтетични бои!

Маделин попита:

— Каква е разликата между синтетичните бои и естествените пигменти?

Младият чернокож отново я изгледа косо.

— Същата като между целуването и правенето на любов, между звука на MP3 плейър и на грамофонната плоча, между калифорнийското и бургундското вино… You got it?

— Имате предвид, че природните пигменти са по-истински?

— Те дават по-дълбоки, по-наситени цветове, но най-вече са уникални, защото произходът им датира от хиляди години.

Файол скочи от стола си и се отправи към дъното на магазинчето.

— Тези пигменти са едни от най-редките и най-скъпите в света — каза разпалено той, като посочи към една от етажерките, отрупана с малки стъклени бурканчета, съдържащи цветен прах.

С различна големина и форма, миниатюрните бурканчета образуваха впечатляваща палитра от цветове, вариращи от светли, пастелни нюанси до много по-тъмни.

Отначало Маделин не забеляза разликата между тях и бурканчетата на другите рафтове, но се въздържа да сподели този факт. Жан-Мишел Файол взе едно бурканче и го размаха под носа й.

— Ето например лапис лазули, известен също като ултрамарин — митичното синьо, използвано от Фра Анджелико, Леонардо да Винчи и Микеланджело. Извличан от камъни, внасяни от Афганистан, този пигмент е бил толкова рядък, че през Ренесанса цената му е надвишавала тази на златото.

Маделин си спомни, че беше чела в романа на Трейси Шевалие „Момичето с перлената обица“, че Вермер го е използвал, за да нарисува тюрбана на девойката в прочутата му картина.

Файол върна бурканчето на мястото му и взе друго, съдържащо искрящ виолетов прах.

— Тирско лилаво, цветът на тогите на римските императори. Представете си само, за да се събере един грам от него, трябва да се извлече секрета, отделян от една специална жлеза, на десет хиляди мюрекси. Каква касапница, а?

Той продължи ентусиазирано:

— Това индийско жълто се получава чрез дестилация на урина от крави, хранени само с листа от манго. Разбира се, днес производството му е забранено.

Като тръсна плитчиците си, Файол взе следващия образец — яркочервен пигмент.

— Драконова кръв, позната от древни времена. Според легендата този цвят се е получил от смесването на кръвта на дракон и на слон след смъртоносна битка, която коствала живота на двете животни.

Файол беше неизчерпаем. Като обсебен от своите бои, той продължи лекцията си за новата си ученичка:

— Това е може би любимият ми цвят! — обяви младият чернокож, като взе ново бурканче, което съдържаше пигмент, чийто цвят бе нещо средно между охра и златист коняк. — Във всеки случай той е най-романтичният.

Маделин се наведе напред, за да разчете надписа на етикета:

— Mummy brown?

— Да, египетско кафяво. Пигмент, който се получавал чрез остъргване на мумии, за да се извлече смолата от платнените ленти, използвани за балсамиране на телата. По-добре не мислете за броя на археологическите обекти, които са били плячкосани за добиването на този дяволски пигмент! Освен това…

Маделин прекъсна порива му, за да го върне към целта на посещението си:

— Какви цветове търсеше Шон Лоренц последния път, когато идва при вас?

3

— Всеки път, когато рисуваше някого, Шон му отнемаше нещо, което никога не му връщаше — каза Пенелопе, като отпи още една глътка водка.

Седнал срещу нея, Гаспар благоразумно мълчеше.

— Отнемаше му красотата, за да я пренесе върху картините си продължи тя. — Спомняте ли си сюжета на „Портретът на Дориан Грей“?

— Портретът, който остаряваше вместо изобразения на него човек — вметна драматургът.

— При Шон беше обратното. Картините му бяха канибали. Те се хранеха с живота и красотата на човека. Убиваха го, за да могат да съществуват.

Пенелопе продължи да развива тази идея с известно ожесточение. Гаспар престана да я слуша. Спомни си знаменитата фраза на Серж Генсбур: „Грозотата превъзхожда красотата, тъй като не изчезва с течение на времето.“ В ума му отново изникна въпросът: Как бе стигнала дотук тази жена? Маделин му беше казала, че Шон е срещнал Пенелопе в Манхатън през 1992 г„когато тя е била осемнайсетгодишна. Той бързо пресметна. Сега събеседничката му беше на четирийсет и две години — на същата възраст като него. В къщата на улица „Шерш Миди“ имаше няколко снимки на Пенелопе, но Гаспар помнеше особено ясно една от тях, датираща от раждането на Джулиан. На нея тя изглеждаше великолепно. Явно опустошенията, нанесени от козметичната хирургия, бяха сравнително скорошни.

— След няколко години Шон в крайна сметка осъзна, че неговият гений не зависи от моята скромна особа. Тогава аз естествено се изплаших да не го изгубя. Моята собствена кариера залязваше. За да потисна терзанията си, започнах да злоупотребявам с алкохола и наркотиците: марихуана, кокаин, хероин, хапчета… Това беше начин да накарам Шон да се грижи за мен. Той ме води десет пъти на детоксикация. Трябва да ви кажа, че Шон притежаваше един голям недостатък, или по-точно една слабост — беше добър човек.

— Аз не бих го нарекъл слабост.

— Слабост си е, но това е тема за друг разговор. Казано накратко, той така и не събра смелост да ме напусне, защото си мислеше, че има вечен дълг към мен. Шон беше малко старомоден. Или по- скоро, имаше си собствена логика.

Гаспар отклони поглед от лицето на Пенелопе и се загледа в белега с формата на звезда от дясната страна на шията й. После забеляза, че тя има втори белег, почти симетричен на първия, под лявото ухо. След това и трети — точно над цепката между гърдите. Внезапно осъзна, че тези белези не са от хирургическата намеса, а от шиповете на бодливата тел, с която Пенелопе е била завързана по време на отвличането си. Тогава го обзе твърдото убеждение, че порочният кръг от операции е започнал след смъртта на сина й. Първоначално вероятно за премахване на следите от нападението, а след това като някакво наказание. Шон не беше единственият, който бе страдал. Жена му го бе придружавала по пътя на самоунищожението. Тя бе искала да страда това, което беше нейният грях — красотата й.

— Раждането на сина ви не ви ли сближи?

— Това дете беше чудо. Обещание за ново начало. Много исках да го повярвам, но се оказа илюзия.

— Защо?

— Защото за Шон вече нищо друго не съществуваше, нито живописта, нито аз. Важен бе само Джулиан.

Като спомена сина си, Пенелопе сякаш изпадна в хипнотична летаргия. Гаспар се опита да я задържи в реалността:

— Мога ли да ви задам един последен въпрос?

— Вървете си!

— Госпожо, само един…

— Махайте се! — извика тя, сякаш внезапно се събуди.

— Кога за последен път говорихте със съпруга си?

Пенелопе въздъхна. Погледът й отново стана отнесен, докато тя потъна в спомените си.

— Последният път беше… в деня на смъртта му, всъщност няколко минути преди да почине. Шон беше в Ню Йорк. Той ми се обади от една телефонна кабина в Горен Ист Сайд. Говореше несвързано. Поради часовата разлика ме събуди посред нощ.

— Защо ви се обади?

— Вече не си спомням.

Лицето й се изкриви и тя заплака.

Той настоя:

— Моля ви, направете усилие! Какво ви каза?

— Оставете ме!

След този вик Пенелопе отново изключи. Отпусната на белия си диван, тя седеше неподвижно със заплашителен поглед и изглеждаше напълно сломена.

Осъзнавайки ситуацията, Гаспар се почувства изключително засрамен. Какво правеше той тук? С какво право измъчваше тази жена, чийто живот не беше негова работа? Какъв смисъл имаше неговото търсене?

Драматургът мълчаливо напусна стаята.

В асансьора си каза, че Годар е прав: „Изкуството е като пожар, то се ражда от това, което възпламенява.“ Трагичната история на семейство Лоренц бе осеяна с трупове, призраци и живи мъртъвци. Разбити, обгорени, овъглени от пламъка на страстта и творчеството съдби.

„Изкуството е като пожар, то се ражда от това, което възпламенява.“

4

На Жан-Мишел Файол не му се наложи да рови дълго в паметта си.

— След продължително отсъствие Шон често идваше в магазина през последните два месеца от живота си. Беше преди малко повече от година — през ноември и декември 2015 г. Беше тръгнал на лов.

— На лов за какво? — попита Маделин, леко объркана.

— За бои, разбира се.

— Мислите, че отново е започнал да рисува?

Файол се усмихна широко.

— Без никакво съмнение! Бих дал всичко, за да разбера какво е сътворил.

— Защо?

— Първо, защото беше обсебен от бялото.

— От белия цвят?

Мъжът с плитчиците кимна утвърдително и стана лиричен:

— Да, цветът на призраците и фантомите. На Първичната светлина и заслепението. На чистотата на снега, невинността, девствеността. Сам по себе си основен цвят, който символизира както живота, така и смъртта.

— Какъв вид бяло търсеше?

— Точно там е работата, отначало той се луташе и исканията му бяха противоречиви: ту матово, ту искрящо. Ту с гладка, ту с релефна структура. Ту тебеширено, ту с метални отблясъци. Съвсем се бях объркал.

— Шон объркан ли беше, или с ясно съзнание?

Търговецът на бои се намръщи.

— Бих казал, че беше развълнуван. Сякаш беше разтърсен от нещо.

Бяха се върнали до тезгяха. Редки капки дъжд затрополиха по прозорците.

— Шон през цялото време ми говореше за бели минерални пигменти, но те имат един основен недостатък — при смесването им със свързващо вещество избледняват и стават прозрачни. Бях отчаян, че не мога да му помогна. Накрая му предложих да използва Гофун Шираюки.

— Японско бяло? — опита се да отгатне Маделин.

— Да, седефено бял пигмент, добиван от черупки на стриди. Шон го пробва, но след известно време дойде да ми каже, че не е това, което търси, и че с този цвят няма да може да „пресъздаде“ онова, което си представя. Този израз ме изненада, между другото.

— Защо?

— Художници като Шон не се опитват да пресъздават, те създават. Те не изобразяват, а рисуват, както казва Сулаж. Обаче в случая останах с впечатлението, че Шон има предвид нещо конкретно, но това нещо просто не съществува в реалния живот.

— Той не ви ли каза какво е то?

Файол се намръщи и вдигна рамене.

— Накрая успяхте ли да му намерите подходящия цвят? — понита Маделин.

— Разбира се — отвърна той с усмивка. — Направих му пигмент на базата на екстракт от нетипичен гипс, който се намира само на едно място.

— Къде?

Като вирна брадичка, Файол я изгледа загадъчно.

— Белите пясъци говори ли ви нещо?

Маделин порови из паметта си и си спомни искрящите бяло- сребристи дюни, простиращи се, докъдето поглед стига — един от най-красивите американски национални паркове.

— Пустинята в Ню Мексико?

Мъжът с плитчиците кимна утвърдително.

— Там е разположена военна база, в която изпитват секретни оръжия и технологии. Пак там има кариера, където се добива много рядък гипс. Минерал с променени свойства, от който може да се извлече доста устойчив пигмент — бяло-сив с розови оттенъци.

— Щом като гипсът се намира на територията на военната база, как се сдобихте с него?

— Това е моята малка тайна.

— Имате ли мостра?

Файол се обърна към рафта зад него, за да вземе една тумбеста стъкленица. Маделин се взря в съдържанието й с вълнение, което се смени с леко разочарование. Пигментът приличаше на обикновена креда на прах.

— За да се рисува с него, той се смесва с течно масло, така ли?

— Да, с масло или друго свързващо вещество.

Не знаейки какво да каже, тя взе мотоциклетната си каска от тезгяха и благодари на Файол за помощта му.

Докато я изпращаше до вратата, той спря, сякаш внезапно си спомни нещо.

— Шон също така ме помоли да му намеря висококачествени фосфоресциращи пигменти. Изненадах се, защото те са леко кичозни.

— Какво представляват те? Пигменти, които поглъщат светлината ли?

— Да, за да я излъчат, като светят в тъмнината. В миналото са използвали радий за производството на тези бои, с които са покривали командните табла на самолетите.

— Здравей, радиоактивност!

Файол кимна в знак на съгласие.

— По-късно са преминали към използването на цинков сулфид, но се е намалила ефикасността и трайността на боята.

— А днес?

— Сега се използва стронциев алуминат, който не е радиоактивен и токсичен.

— Значи това е търсил Лоренц.

— Да, но и този път Шон ми върна всичките пигменти. Тъй като не разбирах какво търси, свързах го с една швейцарска компания, която произвежда светеща паста, използвана при водолазните часовници. Оттам изявиха готовност да помогнат, но не знам дали Шон се е договорил с тях.

Маделин си записа за всеки случай името на швейцарската компания и отново благодари на продавача на бои.

Когато напусна крайбрежната улица „Волтер“, вече беше почти тъмно. Дъждът се беше усилил и над придошлата Сена и Лувъра бяха надвиснали плътни облаци, приличащи на черен дим или на прашна вихрушка, вдигната от препускаща вражеска конница.

Яхнала своята „Веспа“, тя се насочи към моста „Пон Роаял“, за да стигне на булевард „Сен Жермен“, където щеше да се срещне с приятелката си. Тътенът на първата гръмотевица я стресна. Стори й се, че на прорязваното от светкавици небе видя ъгловатата фигура на Шон Лоренц със скръбно, почти ангелско лице, излъчващо бяло сияние.

1

— Дължите ми обяснение!

— Не ви дължа нищо.

Навън се беше стъмнило. Маделин и Гаспар чакаха пред болница „Жорж Помпиду“ таксито, което бяха поръчали. Две тъмни, нервни фигури на фона на приличната на стъклен кораб сграда край кея на Сена. Гаспар бе намръщен и главата му тежеше. Едната му ръка бе бинтована, а другата — шинирана.

— Напомням ви, че благодарение на мен собственикът на галерията не подаде жалба срещу вас! — каза раздразнено младата жена.

— По-скоро благодарение на огромната сума, за която му написах чек — възрази той.

— Какво, по дяволите, ви накара да се нахвърлите така на онази витрина, която нищо не ви е направила?

Шегата не развесели Гаспар.

Таксито — бял мерцедес, включи мигача и спря пред тях. Виждайки, че един от пътниците е ранен, шофьорът слезе да отвори вратата.

Колата потегли, мина по крайбрежната улица „Грьонел“ и после по улица „Конвансион“ прекоси 15-и арондисман. Докато чакаха на един червен светофар, Гаспар стана по-словоохотлив. Долепил нос до стъклото на прозореца, той направи странно признание:

— Знаете ли, аз съм роден през три пресечки оттук. В родилния дом „Сент Фелисите“ през 1974 г.

Маделин не скри изненадата си:

— Бях сигурна, че сте американец.

— Майка ми беше американка — отвърна той, когато мерцедесът потегли отново. — След като завършила Йейлския университет, тя започнала работа в Париж, в голямата нюйоркска адвокатска кантора „Колман и Уекслър“, която току-що била открила клон тук.

— А баща ви?

— Казваше се Жак Кутанс и беше родом от Калвадос. След като завършил строителен техникум, той дошъл в Париж да работи като технически ръководител в една държавна строителна компания.

— Странна двойка.

— Това е меко казано. Баща ми и майка ми нямаха нищо общо. Да си призная, дори ми е трудно да си представя как изобщо съм бил заченат. Майка ми вероятно е изпитала някаква тръпка да се слее с човек от народа. Накратко, връзката им била мимолетна — само няколко дни през лятото на 1973 г.

— Майка ви ли ви отгледа?

— Още след раждането ми тя се е опитала да няма нищо общо с баща ми, дори е стигнала дотам да му предложи пари, за да не ме признае, но той не се съгласил. По-късно тя измисляше всякакви хитрости и лъжи, за да сведе до минимум правото му да мс посещава. В резултат на това го виждах само два часа седмично, в събота следобед.

— Това е много подло.

— Може да се нарече така. За щастие през повечето време ме гледаше прекрасна бавачка — една алжирка на име Джамила, която беше трогната от страданието на баща ми.

Таксито рязко изви встрани и шофьорът наруга двама велосипедисти — видимо объркани, — които караха по средата на уличното платно.

— Тъй като майка ми рядко биваше у дома — продължи Гаспар, — Джамила позволяваше на баща да ме вижда тайно вечер след училище и в сряда следобед. Това бяха нашите съкровени моменти. Двамата играехме футбол в парка, ходехме на кино. Той дори ме караше да преговарям уроците си в кафенетата или на пейките на площад „Фюрстенберг“.

— Но как майка ви не е разбрала за тези срещи?

— Баща ми и Джамила бяха много внимателни. Аз бях малък, по успях да запазя тайната, докато… — Гласът на Кутанс потрепери.

Таксито намали и последва указанията на един регулировчик, който направляваше движението пред полицейския участък на 15-и арондисман, където множество полицейски коли чакаха в две колони с работещи двигатели и включени сигнални лампи.

— Беше в неделя, точно след шестия ми рожден ден — продължи Гаспар. — Докато твърдо се бе противопоставяла до този момент, майка ми внезапно се съгласи да изпълни молбата ми, която п бях отправил преди три седмици — да отидем да гледаме „Империята отвръща на удара“ в кино „Гран Рекс“. „Вече го гледах с татко!“ Изречението се изплъзна от устата ми съвсем спонтанно. Идеше ми да си прехапя езика, но беше твърде късно. За три секунди бях подписал смъртната присъда на баща ми.

— Как така смъртната присъда?

— Майка ми проведе разследване и направо изтормози Джамила, която беше принудена да признае всичко. След като научи истината, тя страшно се ядоса, уволни бавачката и подаде съдебен иск срещу баща ми за отвличане на дете. Съдията издал ограничителна заповед на баща ми, като му забранил всякакви контакти с мен. Тъй като не можел да понесе тази несправедливост, той наивно отишъл в дома на съдийката, за да я помоли да преразгледа решението си.

— Лоша идея — промърмори Маделин.

— Баща ми съвсем неоснователно вярвал в справедливостта. Съдийката обаче останала непреклонна. Вместо да го изслуша, тя повикала полиция, заявявайки, че я е заплашил и не се чувства в безопасност. Баща ми бил арестуван и хвърлен в затвора. Същата вечер се обесил в килията си.

Маделин го погледна, шокирана. Без никакво самосъжаление Гаспар продължи:

— Това бе скрито от мен, разбира се. Научих за случилото се години по-късно, когато вече бях на тринайсет и живеех в пансион в Бостън. След този ден не съм говорил с майка ми.

Сега се почувства изненадващо спокоен. Почти облекчен. Беше разказал част от историята си и му беше олекнало. Да се довериш на една непозната си имаше своите предимства — можеш да говориш по-свободно, без задръжки, без да осъждаш другите и да се боиш от чуждата преценка.

— Значи преди малко не витрината сте искали да ударите, нали?

Той се усмихна тъжно.

— Не, разбира се, не нея, а себе си.

На ъгъла на булевард „Монпарнас“ и улица „Шерш Миди“ Кутанс забеляза рекламната табела на аптека, чиято примигваща зелена светлина осветяваше нощта. Той помоли шофьора на таксито да го остави пред аптеката, за да купи болкоуспокояващите, които му бяха предписали в болницата.

Маделин слезе с него. Докато чакаха на опашката в аптеката, тя се опита да разведри атмосферата с една шега:

— Колко ненавременно се наранихте. Вече не можете да готвите.

Той я погледна въпросително — не знаеше какво да очаква. Тя продължи:

— Наистина е жалко, защото съм гладна като вълк. С удоволствие бих хапнала пак от вашето ризото.

— Ако искате, каня ви на ресторант. Признавам, че ви го дължа.

— Съгласна съм.

— Къде искате да отидем?

— Какво ще кажете да се върнем в „Гран Кафе“?

2

И този път вечерята бе колкото неочаквана, толкова и приятна. Щастлив, че ги вижда отново, съдържателят ги остави да си изберат маса в задната част на ресторанта, точно срещу мозайката на Шон Лоренц.

Гаспар се беше съвзел. Той разказа за травмиращото си посещение при Пенелопе Лоренц и за делириума, в който бе изпаднал след това. Доста шеговито Маделин на свой ред му разказа подробно за вълнуващата си среща с Жан-Мишел Файол, който и бе запознал накратко с маниакалното търсене от страна на Лоренц на бои, които да отговарят на фантазиите му. Шон бе искал да нарисува „нещо, което не съществува в действителност“. Тези думи на търговеца на бои й бяха направили дълбоко впечатление п бяха разпалили любопитството й. Какво е искал да изобрази художникът, рисувайки последните си картини? Нещо, което бе видял? Някакъв блян? Нещо, което е родило въображението му?

„Луи дьо Фюнес“ влезе в тяхната зала, която бе версия на „Големият ресторант“:

— Пай с месо от гълъб — обяви той, като постави пред всеки от тях по една гореща чиния.

Тъй като ръцете на Гаспар бяха превързани, Маделин седна до него, за да нареже месото му. Драматургът я остави да го направи, без да се меси, и тя оцени това му качество да не се мъчи да се прави на мъжествен през цялото време. Както се очакваше, докато се хранеха, те през повечето време разглеждаха фреската на Лоренц. До чашата си с вода Маделин бе поставила на масата рекламната кибритена кутийка на ресторанта с написания върху нея цитат от Аполинер — наследството, оставено от Шон Лоренц на Бернар Бенедик, с последната му шега: „Крайно време е отново да запалим звездите.“ Какво послание бе искал да изпрати художникът на своя приятел? Дали то не беше скрито в мозайката? Искаше им се да вярват в това, но колкото повече я разглеждаха, толкова по-малко я разбираха. Маделин смяташе, че тя прилича на някои пейзажи от джунглата на Анри Русо. Гаспар пък си спомняше много добре книгата на Роалд Дал, илюстрирана от Куентин Блейк, която Джамила му четеше, когато беше дете. Маделин също пазеше доста ясни спомени за „Огромният крокодил“. Поддавайки се на носталгията, двамата си наумиха да си спомнят имената на различните герои. Веднага се сетиха за маймунката Мъгъл-Умп, птицата Роли-Поли и хипопотама Хъмпи-Ръмпи.

— А слонът беше…

— Хоботчо — заяви Кутанс. — Ами зебрата?

— Вече не си спомням.

— Просто Зебра?

— Не, това не ми говори нищо. Дори не си спомням ролята й в историята.

След няколкоминутен спор Маделин взе мобилния си телефон, за да потърси в интернет тази зебра, чието име им убягваше. Докато прокарваше пръсти по екрана, Гаспар внезапно се изправи и уверено заяви:

— Оставете. В „Огромният крокодил“ изобщо няма зебра.

Развълнувана, Маделин също се изправи. Защо тогава Лоренц, който отлично е познавал историята, тъй като всяка вечер я е четял на сина си, беше нарисувал зебра? Още беше рано да извикат „Еврика!“, но най-накрая имаха обнадеждаваща следа. Те преместиха масата си и двата стола, за да разгледат зебрата по-отблизо.

Тя беше най-несполучливото животно в нарисуваната сцена. Бозайникът беше изобразен в поза три четвърти, скован, без никаква грация. Съвкупност от бели и черни квадратчета със страна два сантиметра. Гаспар преброи квадратчетата и започна да мисли за различните възможности за шифроване: морзовата азбука, музикални ноти, шифровъчни таблици като при скаутите…

— Зарежете това — каза Маделин, — не сме в „Шифърът на Леонардо“.

Раздразнена, тя излезе да изпуши една цигара на тротоара. Той се присъедини към нея под навеса, който предпазваше витрината на ресторанта. Отново беше заваляло. Дъждът се усилваше все повече, придружен със силни пориви на вятъра.

Кутанс направи завет на младата жена, за да може да запали цигарата си.

— Добре ли мина срещата с приятелката ви? Надявам се, че не се е наложило да я съкращавате заради мен.

— Само си представете, току-що се бяхме срещнали, когато ви видях да удряте с юмруци онази нещастна витрина.

Драматургът засрамено наведе глава.

— Трябваше да прекарате вечерта с нея.

— Джул се отби съвсем за кратко в Париж. Тя трябваше да хване друг самолет, за да прекара Коледа в Маракеш със своя любим. Някои са късметлии, нали?

— Наистина много съжалявам.

Маделин не се впусна в обвинения.

— Не се притеснявайте, партито само се отлага. Джул е моята най-стара и единствена приятелка. Вече два пъти ми е спасявала живота.

С блуждаещ поглед младата жена дръпна от цигарата си и след кратко колебание продължи:

— Последният път беше преди осем месеца. В известен смисъл тогава ме сполетя същото нещо, което се случи с вас днес.

Гаспар я погледна ококорено, не разбирайки какво има предвид.

— Беше съботна сутрин — продължи тя. — Разхождах се в един търговски център в Лондон, когато видях едно усмихнато момченце. Малко ангелче, очарователен русокоско, с цветни кръгли очила. Усмивката му ми се стори позната. Изпитах странното усещане, че го познавам, разбирате ли?

— Аха.

— Когато се хвърли в прегръдките на баща си, разбрах откъде идва това чувство. Момченцето се оказа син на един мъж, когото бях обичала преди няколко години. Мъж, който ме изостави, за да се върне при съпругата си и двамата да имат още едно дете.

— Гадняр, а?

— Точно обратното, добър човек е и това е най-обезкуражаващото. Беше сериозна връзка, в която искрено бях повярвала. Казваше се Джонатан Ламперьор. Може би сте чували името му. Той е един от най-известните френски готвачи в света.

Кутанс промърмори нещо неразбираемо.

— Не знам защо ме напусна. Не знам какво не е наред с мен. Не знам какво не правя както трябва. Накратко, онази сутрин бях разстроена и се сринах психически. Докато се прибера вкъщи, бях стигнала до дъното на отчаянието, но вместо да започна да удрям с юмруци по прозореца, прерязах вените си в банята. Виждате ли, в сравнение с мен вие сте направо дилетант!

— Вашата приятелка ли ви намери?

Тя кимна утвърдително, като си дръпна за последен път от цигарата.

— Имах среща с нея същия ден. Когато не съм отишла и не съм отговорила на обажданията й, я обзело лошо предчувствие и решила да дойде у дома. Ако портиерката нямаше ключ за апартамента ми, мисля, че щях да умра. Наистина съм била на косъм. Лежах една седмица в болница, след това прекарах два месеца в едно от онези приятни заведения, наречени психиатрични клиники, за да проясня мислите си, да възвърна контрола над живота си и да преосмисля приоритетите си. Останалото го знаете.

Гаспар искаше да зададе още един въпрос, но Маделин не му даде възможност:

— Хайде, предложете ми десерт. Забелязах ябълковия им пай: изглежда трепач, както казват тук.

3

Драматургът се върна в шумната, но уютна зала на „Гран Кафе“. Преди да го последва, Маделин хвърли фаса си и го смачка с върха на обувката си. Телефонът й вибрираше в джоба на якето й. Тъй като бе пренебрегнала няколко позвънявания през последните два часа, сега погледна екрана. Беше пристигнал есемес от испанската клиника.

Добър вечер, Маделин,

Резултатът от изследването на фоликулите е чудесен! Време е да дойдете е клиниката! Очакваме ви утре в Мадрид.

Желая ви приятна вечер.

София

Медицинската сестра беше прикачила сканираната рецепта за антибиотик и за хормон, стимулиращ овулацията.

На младата жена й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае какво означава това.

Тя се присъедини към Гаспар и след кратко колебание сподели с него новината.

— Радвам се за вас.

— Извинете ме, но трябва да си купя самолетен билет — каза Маделин, като извади кредитната си карта и след това на смартфона си отвори уебсайта на „Ер Франс“.

— Разбира се.

Лицето му се изкриви, когато размърда дясната си ръка. Болката не само се бе появила отново, но и бе ужасно силна. Той извади от джоба си болкоуспокояващото лекарство и изпи наведнъж три таблетки. После за успокоение на съвестта погледна на опаковката, за да провери дозировката.

— Какво е това? — извика внезапно, крайно развълнуван.

Маделин вдигна поглед от екрана на телефона си, за да види какво го беше заинтригувало. Беше баркодът върху кутийката на медикамента.

Тогава и нея я осени прозрението.

— Зебрата е QR код!

Тя незабавно излезе от сайта на авиокомпанията и влезе в магазина с приложения на телефона си, за да изтегли безплатна програма за четене на кодове.

— Какво точно е QR код? — попита Гаспар, който бе напълно незапознат с новите технологии.

— Както може би се досещате, това е изображение, съставено от черни и бели квадратчета, което след сканиране отвежда до текстово съобщение, уеб страница или географски координати.

Кутанс поклати глава. Значи на Лоренц му бе хрумнало да пресъздаде QR код с мозаечните камъчета и да го интегрира в изображението на зебрата. Не беше никак глупаво.

— Знам, че живеете извън света — подкачи го Маделин, — но днес тези кодове се срещат много често. Можете да ги намерите навсякъде: на опаковки на продукти, в музеи, на карти или билети за транспорта…

Като приключи свалянето на приложението, тя го отвори и стана от масата, за да се приближи до мозайката. С фотокамерата на телефона си Маделин сканира зебрата. На екрана веднага се появи съобщение: We are all in the gutter but some of us are looking at the stars. „Всички ние сме в калта, но някои от нас гледат към звездите.“ Известният цитат от Оскар Уайлд малко ги разочарова. И двамата се бяха надявали на нещо по-конкретно: GPS координати, видеозапис…

— Не може да се каже, че напреднахме в търсенията си — промърмори Гаспар.

Маделин остана мълчалива. Съобщението трябваше да бъде поставено в контекст. То определено беше адресирано до Бернар Бенедик в допълнение към цитата от Аполинер: „Крайно време е отново да запалим звездите.“ Общото между тези два цитата беше повече от очебийно — споменаването на звездите.

— Звездата е възможно най-неясният символ — каза с въздишка драматургът. — Той се среща в повечето религии и езотерични школи и мистични учения. Може да означава много неща — космическия ред, Небесната светлина, пътя, който трябва да следваш, за да не се изгубиш…

Маделин кимна в знак на съгласие. За да намери отговор на въпросите си, тя се обади на Бенедик. Въпреки късния час галеристът й вдигна още на второто позвъняване. Без да се разпростира в подробности за своето откритие, младата жена го попита дали звездите са имали някакво специално значение за Шон.

— Не, доколкото ми известно, защо? Намерихте ли нещо?

— Лоренц рисувал ли е някога звезди?

— Не мисля. Не и през последните десет години. Звездата би била твърде значим символ за него.

— Благодаря.

Тя побърза да затвори, за да не му даде възможност да я засипе с въпроси. От предишната еуфория не беше останала и следа. В продължение на две минути двамата с Гаспар потънаха всеки в своите мисли, докато мобилният телефон на младата жена не завибрира на масата. Звънеше й Бенедик. След моментно колебание тя отговори, като включи говорителя:

— Хрумна ми една идея — каза галеристът. — Може да няма нищо общо с въпроса, но Джулиан, синът на Шон, ходеше в училище „Екол дез Етоал“ в Монпарнас.

На Кутанс внезапно му просветна. Той се облегна назад на стола си и започна да прави знаци с бинтованите си ръце на Маделин да прекъсне разговора. Когато тя затвори, драматургът й разказа за двете снимки в къщата, на които Лоренц рисува с деца, и й припомни казаното от Полин — дори след смъртта на Джулиан Шон бе продължил да води кръжока по живопис в училището на сина си.

Маделин все още държеше в ръка телефона си. Браузър. Гугъл Карти. „Екол дез Етоал“ се оказа частно учебно заведение с иновативни форми на обучение, в което постъпваха деца, навършили две години и половина. Това беше алтернативна институция, която внедряваше методите на Монтесори и Френе. През 2016 г. броят на този род институции все повече нарастваше във Франция.

Младата жена разгледа картата. Училището не беше далече. Съвсем логично — семейство Лоренц бе записало детето си да учи близо до дома им.

— Да вървим! — каза тя, грабна якето си и остави три банкноти на масата.

Докато напускаше ресторанта след нея, Гаспар едва не събори господин Септим, който носеше техните ябълкови пайове.

1

Пак валеше.

Дъждът продължаваше да се лее, упорит и мрачен. Маделин вървеше в нощта, следвана от Гаспар. С приповдигнато настроение, тя имаше чувството, че най-накрая ще постигнат целта си. „Екол дез Етоал“ наистина бе на две крачки от ресторанта. Те минаха по улица „Хюйгенс“ и стигнаха до булеварда, точно срещу гробището на Монпарнас.

Мястото бе почти пусто, с изключение на няколко бездомници, които се бяха приютили под импровизирани заслони. Пред централния вход на училището бяха поставени бетонни ограничители против паркиране, но иначе нямаше други бариери. Достъпът до учебното заведение се осъществяваше през портал, от двете страни на който се издигаше триметрова бетонна стена.

— Помогнете ми да се кача, Кутанс.

— Как, като не мога да ги използвам? — оплака се той, показвайки й бинтованите си ръце.

— В такъв случай подложете гръб — заяви тя.

Драматургът доброволно приклекна на тротоара. Като стъпи с единия крак на бедрото му, а с другия на рамото му, Маделин с едно бързо и плавно движение се хвана за ръба на стената, издърпа се нагоре, качи се върху стената и скочи от другата страна.

— Всичко наред ли е? Нищо ли ви няма?

Младата жена не отговори. Изпълнен с безпокойство, Гаспар изчака пет минути, преди портата най-накрая да се отвори със скърцане.

— Побързайте! — прошепна тя.

— Къде изчезнахте, по дяволите?

— Спрете да мърморите! Дори отвътре не може да се отвори без ключ. Радвайте се, че го намерих толкова бързо.

— Къде беше скрит?

— В шкафа на електрическото табло в бараката за кофите за боклук.

Гаспар се опита да затвори възможно най-безшумно вратата след себе си, но му се стори, че металното дрънчене раздра тишината. Кампусът тънеше в мрак. Въпреки тъмнината успя да различи малък павиран двор, обграден от различни по големина сгради. Маделин включи фенерчето на телефона си и следвана от драматурга, огледа всяка една от постройките. Към най-старата сграда, където според табелките се намираха административните помещения и компютърният кабинет, имаше сглобяеми пристройки, в които се помещаваха класните стаи, поддържани от ярко оцветена метална арматура. Двамата прекосиха двора, подминаха столовата и се качиха по малкото външно стълбище, което водеше до класните стаи на горния етаж.

2

Маделин действаше уверено като човек, който се чувства в свои води. Целенасочена, бърза, способна инстинктивно да взема правилните решения. През десетте години работа на терен и полицията тя бе придобила рефлекси, които бързо се възвърнаха.

В края на един страничен коридор имаше частично остъклена врата, която спираше достъпа до класните стаи. Без никакво колебание младата жена уви дънковото яке около ръката си и с един удар на лакътя си счупи стъклото. В училището вероятно имаше евтина аларма, но тя несъмнено защитаваше само долния етаж, където бяха компютрите и всичко друго, което повече или по-малко би могло да представлява интерес за евентуални крадци.

Изненадан и почти паникьосан, Гаспар подскочи и отстъпи назад.

— Наистина ли смятате, че…

— Млъкнете, Кутанс! — нареди му тя, като мушна ръка между стърчащите парчета стъкло, за да отвори вратата.

Като влезе в стаята, Маделин започна да оглежда помещението на светлината на фенерчето си. Независимо от модерната репутация на училището, това беше класна стая на третокласници или четвъртокласници, обзаведена като от времето на „черните хусари“, с груби дървени чинове, релефна карта на Франция и хронологична таблица по история на тема „Нашите предци галите“.

В дъното на помещението друга врата водеше до коридор, откъдето се стигаше до класните стаи на учениците от предходните степени: 1-ви, 2-ри и подготвителен клас. Последната стая — най- голямата — беше за децата от детската градина, която вероятно бе посещавал малкият Джулиан.

Лъчът на фенерчето прониза тъмнината и попадна на ключа на лампата. Пренебрегвайки всякаква предпазливост, Маделин го натисна, за да се освети цялото помещение.

— Вие сте напълно безразсъдна! — възкликна разтревожено Гаспар, като побърза да влезе в стаята. Младата жена му посочи с пръст трите картини, закачени на стените.

На пръв поглед те изглеждаха като съвсем обикновени детски рисунки — човечета, двуизмерни замъци, непропорционално големи принцове и принцеси, изобразени сред пейзаж в крещящи цветове с гъсто напластени бои. Маделин обаче разпозна американските рамки от орехово дърво, за които й бе говорил Файол.

Двамата с Гаспар се спогледаха, разбирайки, че са открили това, което търсеха. Младата жена веднага си помисли за пантементо — скритите фрагменти, които могат да се видят само с инфрачервени лъчи. Спомни си, че беше чела, че в голяма част от картините на Ван Гог под горния слой пигменти са скрити други произведения, рисувани преди това от фламандския художник. Драматургът пък се сети за „Изворът на живота“ — прочутата картина на Гюстав Курбе, която, за да не шокира редовите граждани, художникът десетилетия наред бе крил зад въртящ се дървен панел, на който бил изобразен обикновен зимен пейзаж.

В металното чекмедже на учителското бюро той намери едно макетно ножче. С разтуптяно сърце направи дълъг разрез по външния край на едната картина и откри дебело като мушама пластмасово фолио, което покриваше друго изображение. Истинската картина!

Маделин направи същото с върха на ножица.

Отне им десет минути, за да „разопаковат“ маскираните картини. Когато приключиха, отстъпиха няколко крачки назад и седнаха на един чин, съзерцавайки обекта на своето търсене.

3

Последните три платна, нарисувани от Шон Лоренц, бяха още по-прекрасни, завладяващи и объркващи, отколкото си бяха представяли Маделин и Гаспар.

Въпреки единствената жълтеникава крушка в стаята човек имаше чувството, че картините излъчват собствена светлина.

Първата от тях представляваше черен лабиринт на антрацитен фон. Тя напомняше някои от творбите на Пиер Сулаж. Макар и наситено черно, от платното сякаш струеше светлина. Чрез някаква мистериозна алхимия черната повърхност отразяваше бледата светлина в помещението и я превръщаше в сребристи отблясъци, в пленително сияние.

На втората черното отстъпваше място на по-успокояващи цветове — оловно бяло със сиво-розови отблясъци, което към средата на платното ставаше все по-наситено и ярко. Играта на светлината сякаш очертаваше проход, тунел, блестяща пътека през гора от бели сенки.

Третата картина беше най-красивата, най-необикновената, най-неочакваната. Напълно голо платно, което създаваше впечатлението, че е течно или окъпано в живак. Смайваща със своята почти монохромна белота картина, която предизвикваше всевъзможни асоциации. Гаспар видя в нея лъчите на голямо зимно слънце, отразяващи се върху снежен пейзаж, който се простираше до безкрай. Съвършено чиста, вечна природа, избавена от тумора на човечеството, в която небето и земята се сливаха.

За Маделин платното беше голяма бяла спирала, зашеметяващо блестящо поле, което те сграбчваше, поглъщаше, проникваше в най-потайните дълбини на човешкото същество.

Те останаха няколко минути неподвижни, вкаменени, като два заека, хипнотизирани от светлината на автомобилни фарове. Идна постоянно променяща се светлина, която оказваше магнетично въздействие и създаваше впечатлението, че накрая ще погълне всичко.

Воят на полицейска сирена, който долетя от улицата, ги изтръгна от унеса.

Изплашен, Гаспар се втурна да натисне ключа на лампата. Той замръзна и погледна предпазливо през прозореца. По улицата профуча патрулка, която зави по булевард „Распай“ и се скри от погледа му.

— Фалшива тревога — каза той, като се обърна към Маделин.

Младата жена не беше помръднала. Тя продължаваше да се взира в третата картина, която бе започнала да блести в мрака. Вече знаеха за какво е използвал Лоренц фосфоресциращите пигменти, за които бе споменал Файол. В тъмното платното бе придобило съвсем други измерения и смисъл. Това, което по-рано изглеждаше като монохромно бяло, се оказа всъщност прецизна калиграфска работа. На тъмния фон се очертаха стотици светещи букви. Младата жена се приближи до картината. Когато се присъедини към нея, Гаспар разбра, че буквите образуват безкрайно повтарящо се послание.

Джулиан е жив. Джулиан е жив. Джулиан е жив. Джулиан е жив.

Джулиан е жив…