Парижката квартира

1

В четири часа сутринта Маделин се почувства изпълнена със сили. Беше спала непробудно цели десет часа — това бе укрепителен, дълбок сън, без кошмари и призраци. Болката в корема не беше изчезнала, но беше по-слаба, дори поносима. Младата жена стана от леглото, дръпна пердетата и погледна към Гринуич Стрийт, която вече беше оживена, а после и към тъмните ледени води на река Хъдсън, която се виждаше между две сгради.

Хвърли поглед към екрана на мобилния си телефон. Имаше три пропуснати обаждания от Бернар Бенедик. Какво ли искаше галеристът? Във всеки случай трябваше да почака, защото сега беше гладна.

Дънки, тениска, суитчър, анорак. Като излезе от стаята си, намери пред вратата запечатан плик. Отвори го в асансьора. Кутанс си беше направил труда да опише на цели три листа посещението си при братовчедката на Адриано Сотомайор, Исабела. Освен това я молеше да му се обади възможно най-скоро, за да се уговорят къде да се срещнат. Решена да не прави нищо, преди да е закусила, тя отложи четенето за по-късно, сгъна листовете и ги пъхна в един от джобовете си.

Хотелът изглеждаше само наполовина заспал. Сутринта на 24 декември клиентите, които минаваха транзитно през Ню Йорк, вече си тръгваха. Двама млади носачи бързаха да натоварят куфарите им в багажниците на няколко автомобила, някои от които щяха да се отправят към летището, а други — към един ски курорт в Апалачите.

Маделин мина през фоайето и влезе в салона на приземния етаж, където в камината пращеше буен огън. С приглушено осветление, салонът на „Бридж Клъб“ приличаше на стар английски клуб — меки дивани „Честърфийлд“, тапицирани фотьойли, библиотека от махагоново дърво, африкански маски, препарирани глави на диви животни. Тя се настани на един сферичен фотьойл, чийто дизайн от 60-те години не хармонираше с останалата мебелировка. Иззад огромната коледна елха, която се издигаше в средата на помещението, се появи един сервитьор с бяла униформа. Маделин прегледа менюто и си поръча черен чай и рикота от козе мляко с кростини. Все пак в Париж и Мадрид вече минаваше 10 часът сутринта. Въпреки буйния огън, който гореше в камината на метър от нея, младата жена потръпна от студ. Тя взе вълненото покривало на един от фотьойлите и се наметна с него като с шал.

„Бабичка, която се грее на огъня, ето в какво се превърнах!“, помисли си тя с горчивина и въздъхна. Определено вече не притежаваше никаква grinta, нито страст. Спомни си статията в списание „Ню Йорк Таймс“, която Кутанс й беше показал в Мадрид. Къде бе изчезнала онази волева, борбена млада жена, която не жалеше сили и никога не изпускаше следата? Мислено видя снимката, която илюстрираше статията — по-изострено лице с решителни черти и бдителен поглед. Онази Маделин я нямаше.

Тя си спомни своите най-знаменателни разследвания, онова безумно, опияняващо чувство, което те обзема, когато спасиш нечий живот. Онзи кратък миг на еуфория, която те изпълва и ти дава усещането, че поправяш всички грешки на човечеството. Маделин не познаваше по-невероятно чувство. Спомни си за малката Алис Диксън, която бе открила жива след дългогодишно разследване, но оттогава за съжаление я бе изгубила от поглед. Преди нея имаше друго дете — Матю Пиърс, което бе изтръгнала от лапите на един насилник. И него повече не го беше виждала. Дори когато разследванията завършваха успешно, еуфорията бързо се сменяше с горчивина, с осъзнаването на суровата истина, че макар да дължаха живота си на нея, тези деца не бяха нейни. Емоционален срив, който бързо пораждаше нуждата от ново разследване. Нова инжекция адреналин като антидепресант. Безкраен порочен кръг.

2

Сервитьорът се появи отново с таблата със закуската й и я сложи на масичката пред Маделин. Тя погълна филийките и чая си под безизразния поглед на една статуетка от предколумбовата епоха, която стоеше на стража на една етажерка срещу нея. Копие на идола от „Отчупеното ухо“.

Маделин все още не можеше да повярва на това, което й беше разказал Кутанс. Или по-скоро не искаше да приеме последиците от него. Фактите обаче не можеха да се оспорят — убеден, че синът му още е жив, Шон Лоренц се бе натъкнал на статия, в която се припомняха някои от предишните й разследвания, и бе решил, че тя може да му помогне. След като бе звънял безуспешно в Службата за неразкрити случаи към Нюйоркското полицейско управление, беше се възползвал от последното си пътуване до Ню Йорк, за да се види лично с нея. Там той бе поразен от инфаркт и бе рухнал насред 103-та улица — на няколко десетки метра от службата й.

Само че Маделин не бе имала никаква представа за това. По същото време преди година тя вече не работеше към НЮПУ и дори бе напуснала Ню Йорк. Симптомите на депресията й се бяха появили в средата на есента. В края на ноември тя бе подала оставката си и се бе върнала в Англия. Защо трябваше да се връща към миналото? Дори и тогава да беше срещнала Лоренц, това нямаше да промени нищо. Както и днес, нямаше да повярва на нито дума от твърденията му. Както и днес, нямаше да може да му помогне. Случаят не й беше възложен и нямаше как да го разследва.

Когато изяде рикотата си, изведнъж се хвана за корема. По дяволите! Болката се бе върнала. Коремът й се беше подул, сякаш бе наддала пет килограма за две минути. Тя дискретно отпусна колана си с една дупка и извади от джоба на якето си таблетка парацетамол.

Мислите й отново се насочиха към Гаспар. Макар да твърдеше противното пред него, Кутанс я беше впечатлил. Дори и да не подкрепяше заключенията му, не можеше да не оцени неговата упоритост и съобразителност. Въпреки че не разполагаше с кой знае какво, той бе повдигнал уместни въпроси и бе открил улики, които очевидно бяха убягнали на далеч по-опитни следователи.

Тя извади от джоба си дългия и изчерпателен отчет, който бе написал за нея. Три листа, изписани от двете страни с ученическа прилежност, с красив, почти женски почерк — закръглени букви, украсени със завъртулки, — който не съответстваше на личността на драматурга. При първия прочит Маделин се запита доколко да вярва на твърдението, че Шон е тръгнал от дома на Исабела с документи на Сотомайор. Ако беше така, защо не ги бяха намерили край тялото на Лоренц или в хотелската му стая? След кратък размисъл тя набра номера на Бернар Бенедик.

Галеристът вдигна почти веднага и беше ядосан.

— Госпожице Грийн? Вие не държите на думата си!

— За какво говорите?

— Знаете много добре — за третата картина! Тази, която сте запазили за себе си! Добре ме баламосахте с…

— Не разбирам нищо от това, което ми говорите — прекъсна го тя. — Бях помолила господин Кутанс да ви върне трите картини.

— Той ми предаде само две!

Тя въздъхна. Кутанс не беше я предупредил за това!

— Ще разбера от него какво се е случило — обеща Маделин. — Междувременно може ли да ми изясните нещо. Бяхте ми казали, че след смъртта на Лоренц сте прибрали вещите му от хотела.

— Точно така, взех дрехите и тефтера му.

— От хотел „Бридж Клъб“ в Трайбека?

— Да, дори настоях лично да претърся стаята му.

— Спомняте ли си номера й?

— Шегувате ли се? Това беше преди една година!

Хрумна й друга идея.

— Когато парамедиците са се опитали да реанимират Лоренц на 103-а улица, знаете ли дали са намерили у него някакви лични вещи?

— Носел е само портфейла си — заяви категорично Бенедик.

— Да сте чували за картонена папка или кожена чанта?

Последва дълго мълчание.

— Вярно е, че Шон имаше една чанта с дълга дръжка, с която никога не се разделяше. Стар модел „Берлути“ — подарък от жена му. Не знам къде се дяна тя. Защо питате за нея? Продължавате да разследвате ли? Заради статията в „Паризиен“?

— Коя статия?

— Сама ще видите. Междувременно искам да ми върнете последната картина от триптиха!

— Мисля, че не сте в позиция да изисквате каквото и да било — отвърна ядосано Маделин и затвори.

Тя разтърка очи, опитвайки се да възстанови хода на разсъжденията си. Ако историята, разказана от Исабела на Кутанс, беше вярна, от момента, в който Шон бе взел документите от дома на Сотомайор, до смъртта му бяха минали по-малко от двайсет и четири часа. Времето бе достатъчно, за да може художникът да ги предаде на някого. Или пък беше скрил някъде чантата си. Такава постъпка съответстваше на нейната представа за състоянието на Лоренц през последните дни от живота му — вманиачен, объркан, параноичен човек. Но къде я е скрил? Шон отдавна е нямал убежища в Ню Йорк, нямал е роднини, приятели, нито дом. Имаше само едно решение. Най-простото — Шон беше скрил документите в хотелската си стая.

„Трябва да пробвам нещо. Веднага!

Маделин стана и се отправи към фоайето. Зад внушителната дървена рецепция властваше Лорън Ашфорд, както пишеше на баджа й — невероятно висока и красива млада жена, която сякаш въплъщаваше класата и изискаността на „Бридж Клъб“.

— Добро утро, госпожо.

— Добро утро. Госпожица Грийн от стая 31 — представи се Маделин.

— С какво мога да ви бъда полезна?

Тонът на Лорън беше учтив, но не и сърдечен. Тя носеше зашеметяваща тъмносиня рокля, която беше по-подходяща за някой подиум през „Седмицата на модата“, отколкото за фоайето на хотел. Маделин си спомни за костюма на Кралицата на нощта в спектакъла „Вълшебната флейта“, който беше гледала в Ковънт Гардън.

— Преди една година, на 19 декември, в хотела ви е отседнал художникът Шон Лоренц.

— Напълно е възможно — каза рецепционистката, без да вдигне поглед от монитора си.

— Бих искала да знам в коя стая е бил настанен.

— Нямам право да предоставям такава информация, госпожо — отвърна Лорън, като натъртваше на всяка сричка. Отблизо прическата й изглеждаше невероятно изискана — сложна конструкция от усукани кичури и плитки, прихванати с шноли и фиби, инкрустирани с диаманти.

— Разбирам — каза с въздишка Маделин.

Всъщност изобщо не разбираше. Дори изпита неистовото желание да сграбчи за косата Кралицата на нощта и да разбие главата й в монитора на компютъра й.

Тя се отказа да продължи разговора и излезе на тротоара пред хотела, за да запали цигара. Когато портиерът й отвори голямата двукрила врата, я посрещна суровият студ. „Цената за пушенето“, помисли си младата жена, докато ровеше в джобовете си за запалката. Точно тогава усети, че телефонът й вибрира — две позвънявания за два есемеса, които пристигнаха един след друг.

Първият беше дълго послание от Луиза — испанската медицинска сестра от Клиниката по репродуктивна медицина, която я информираше, че шестнайсет от взетите й овоцити са използваеми. Клиничният биолог предлагаше да оплоди половината от тях със сперматозоидите на анонимния донор и да замрази останалите.

Маделин се съгласи и се възползва от възможността да спомене болката, която я измъчваше. Сестрата веднага отговори: „Причината може да е инфекция или хиперстимулация. Елате в клиниката.“

„Не мога — написа Маделин, — не съм в Мадрид.“

„Къде сте?“ — попита Луиза.

Младата жена предпочете да не отговори. Вторият есемес съдържаше добра новина. Той бе изпратен от Доминик By.

„Здравей, Маделин. Ако си наблизо, ела да се видим около 8 часа сутринта в парка Хобокен.“

Тя веднага откликна: „Здравей, Доминик. Вече си станал?“

„На път съм към фитнеса“ — отговори агентът от ФБР.

Маделин красноречиво завъртя очи. Някъде беше чела, че в 5 часа сутринта в Ню Йорк се наблюдавало рязко увеличение на потреблението на електроенергия, което отчасти се дължало на дейността на фитнес залите, които хората посещавали все по-рано.

„Имаш ли някаква информация за мен?“

„Не по телефона, Маделин.“

Осъзнавайки, че няма да получи нищо повече, тя приключи разговора: „Добре, ще се видим по-късно.“

С цигара между устните, младата жена си даде сметка, че е загубила запалката си. Тъкмо се канеше да се върне във фоайето, когато пред очите й блесна пламъче, пронизващо за миг студения утринен въздух.

— Взех я от салона. Бяхте я изпуснали на стола — съобщи младото пиколо, поднасяйки пламъчето към лицето й.

Маделин запали цигарата си и му благодари с кратко кимване.

Хлапакът нямаше двайсет години. Беше го забелязала малко по-рано — открит поглед, непослушен кичур коса на челото, съблазнителна и закачлива усмивка, която сигурно завърташе главата на момичетата.

— Шон Лоренц беше в стая 41 — съобщи той, като й върна запалката.

3

Отначало Маделин си помисли, че й се е причуло, и го помоли да повтори.

— Художникът е бил настанен в апартамент 41 — каза пиколото. — Ъглов апартамент като вашия, но се намира на горния етаж.

— Откъде знаеш това?

— Просто имам добър слух. Снощи на рецепцията господин Кутанс зададе на Лорън същия въпрос като вас и това му отговори тя.

Маделин не можеше да повярва на ушите си — Кутанс бе успял да накара да говори онази наперена жена на рецепцията! По дяволите! Тя си представи сцената: със сакото си марка „Смалто“, с тъжния си поглед и уханието на лавандула, Гаспар явно бе изиграл пред девойката патетичния номер със съблазняването. Беше се представил за нещо като добросърдечен застаряващ красавец и умел фокусник и номерът му беше успял.

— Той попита ли нещо друго?

— Помоли да отиде в стаята, но Лорън му отказа.

Маделин изпита леко злорадство — все пак обаянието на Кутанс си имаше граници.

— Как се казваш?

— Кайл — отвърна пиколото.

— Отдавна ли работиш тук?

— От година и половина, но само в почивните дни и през ваканциите.

— През останалото време учиш ли?

— Да, в Нюйоркския университет.

Младокът имаше светлозелени очи, които те пронизваха, а усмивката му бе по-скоро лукава, отколкото добросърдечна.

— Миналото лято част от четвъртия етаж беше наводнена — каза той, сякаш тя му беше задала някакъв въпрос. — Беше истински потоп.

Въпреки своята младост Кайл я караше да се чувства неудобно. Изумрудените му очи излъчваха интелект, но в тях се долавяше и някаква стаена заплаха.

— Накрая се оказа, че причината е в климатичната инсталация — продължи той. — Беше се запушила една дренажна тръба. Трябваше да се ремонтират таваните на няколко помещения, в това число и на 41-ва стая.

— Защо ми разказваш това?

— Ремонтът продължи три седмици. За късмет бях там, когато зидарите намериха нещо над един от окачените тавани. Беше кожена чанта. Тогава предложих аз да я занеса на рецепцията.

— Но я запази за себе си — отгатна Маделин.

— Да.

Сега вече разбра накъде биеше той. Зад уж невинния флирт на младежа долови нещо друго — пресметливост, порочност, ледена студенина.

— Чантата наистина беше много хубава, макар че на места беше протрита и нацапана с боя. Но днес хората харесват точно това, забелязали ли сте? Никой не харесва новото. Сякаш бъдещето е нашето минало.

Той замълча, оставяйки думите му да окажат своя ефект.

— Поисках деветстотин долара за нея в иБей и чантата веднага се продаде. Знаех на кого е принадлежала, защото името на собственика беше избродирано от вътрешната страна, сякаш той я беше получил като подарък.

— Отвори ли чантата?

— Вече бях чувал за Шон Лоренц, но честно казано, не познавах картините му. Затова отидох да видя някои от тях в музея „Уитни“ и бях много изненадан. Те буквално са разтърсващи, защото…

— Не е нужно да ми преразказваш статията в Уикипедия — прекъсна го тя. — Просто ми кажи какво намери в чантата.

Дори и да се подразни, Кайл не го показа. Той отговори с престорена искреност:

— Странни неща. Толкова угнетяващи, че си знаех, че рано или късно някой ще се заинтересува от тях. Така че вчера, когато чух въпроса на господин Кутанс, веднага се сетих за тях и се върнах у дома, за да взема това.

Бърз като ексхибиционист или продавач на крадени часовници, той отвори капитонираното си яке, за да разкрие дебела папка от ламиниран картон.

— Дай ми това, Кайл. Аз водя разследване заедно с Кутанс. Дали ще я дадеш на мен или на него, е едно и също.

— Да, така е. Значи хиляда долара. Това е сумата, която смятах да му поискам.

— Аз съм ченге — каза тя.

Думите й изобщо не впечатлиха Кайл.

— Баща ми също е полицай.

Маделин се поколеба за секунда. Една от възможностите беше да го сграбчи за гърлото и да му я вземе със сила. Физически щеше да се справи, но нещо в Кайл наистина я плашеше. „У някои хора се е вселил дяволът“, обичаше да казва баба й. Ако това беше вярно, Кайл беше един от тях и всичко, което опиташе срещу него, щеше да се обърне срещу нея.

— Нямам в себе си хиляда долара.

— На около трийсет метра оттук има банкомат — отбеляза той с усмивка и посочи към осветената дрогерия от веригата „Дуейн Рийд“ на отсрещната страна на улицата.

Тя си запали от фаса втора цигара и се предаде. Този хлапак явно не беше като другите. Той беше оръдие на злото.

— Добре, чакай ме тук.

Маделин прекоси Гринуич Стрийт и отиде до банкомата, намиращ се в преддверието на дрогерията. Като застана пред него, се зачуди дали ще може да изтегли толкова пари в брой от кредитната си карта. За щастие, когато набра кода си, банкнотите от по петдесет долара излязоха без проблем. Младата жена тръгна обратно към хотела, глождена от мисълта, че всичко е прекадено просто. Не вярваше в подаръци, падащи от небето. Тя тъкмо прекосяваше улицата, когато мобилният й телефон завибрира. Бенедик й пращаше есемес, съдържащ линк към статията в „Паризиен“. Дори без да отваря линка, на екрана на айфона й се появи водещото заглавие: „Трагична смърт на Пенелопе Курковски, супермодел от 90-те години и муза на художника Шон Лоренц.“

По дяволите!

Докато в главата й се блъскаха стотици мисли, Кайл настойчиво попита:

— Донесохте ли парите?

Хлапакът бе свършил смяната си и беше яхнал спортния си велосипед. Той взе банкнотите и ги пъхна в джоба си, преди да й подаде картонената папка. После с няколко завъртания на педалите изчезна в нощта. За момент Маделин си помисли, че я е измамил и се е оставила да бъде изиграна като новобранец.

Но за неин късмет не беше така. Тя отвори папката и започна да чете съдържанието й под светлината на уличните лампи.

Така се запозна с Горския цар.

1

Седнала на един фотьойл в салона на „Бридж Клъб“, Маделин усещаше как пулсира вената на врата й.

На масичката пред нея бяха разпилени листовете на мрачното досие, което преглеждаше вече час. Ужасният архив, събран несъмнено от Адриано Сотомайор, съдържаше десетки статии, изрязани от вестници или разпечатани от интернет, но също и протоколи от разпити, доклади от аутопсии и фотокопия на извадки от публикувани изследвания за серийни убийци.

Всички тези документи бяха свързани с поредица от отвличания и убийства на деца, случили се от началото на 2012 г. до лятото на 2014 г. в щатите Ню Йорк, Кънектикът и Масачусетс. Четири убийства — колкото ужасни, толкова и странни, — общото между които беше необяснимият начин на действие.

Поредицата започваше през февруари 2012 г. с отвличането на двегодишния Мейсън Мелвил в парка Шелтън, окръг Феърфийлд. Тялото му бе намерено след почти три месеца край едно езеро до Уотърбъри — друг град в Кънектикът.

През ноември 2012 г. четиригодишният Калеб Кофин бе изчезнал, докато си играел в градината на вилата на родителите си в Уолтъм, Масачусетс. Неговият труп бе отрит три месеца по-късно от туристи в един блатист район на планината Уайт Маунтинс.

Похищението през юли 2013 г. бе предизвикало бурни реакции. Томас Щурм бе отвлечен посред нощ в Лонг Айлънд от дома на баща си Матиас Щурм — немски архитект, женен за известна водеща от телевизия Зе Де Еф. Случаят бе мащабно отразен от всички медии в Германия. Първоначално бащата бе заподозрян, защото по това време със съпругата му били в процес на сложен развод. Немските таблоиди начело с „Билд“ се бяха развихрили и бяха съсипали Щурм с поредица скандални разкрития за личния му живот. Архитектът дори за кратко бе лежал в затвора, но в началото на есента тялото на Томас бе намерено близо до езерото Сенека в щата Ню Йорк. По този повод „Шпигел“ за пръв път бе нарекъл тайнствения похитител Erlkonig‘, Горския цар, по аналогия с персонажа на едноименната балада на Гьоте.

Сценарият се бе повторил през март 2014 г. с отвличането на малкия Даниъл Ръсел в един парк в Чикопи, щата Масачусетс, когато бавачката му за малко отклонила вниманието си от него. Трупът му бе открит след няколко седмици, този път в солените блата на Олд Сийбрук — балнеокурорт в Кънектикът.

И след това… нищо. От лятото на 2014 г. Горския цар бе изчезнал от полезрението.

2

Маделин отпи от черния чай пуер с аромат на лотос, с който се наливаше, откакто беше станала. Беше 6 часът сутринта. Салонът на „Бридж Клъб“ започна да се пълни с хора. Голямата камина привличаше като магнит най-ранобудните гости, които пиеха кафето си пред танцуващите в нея пламъци.

Тя разтри слепоочията си и се опита да извика спомените си. През няколкото години, които бе прекарала в Ню Йорк, беше чувала за Горския цар чрез медиите, но бе запазила само бегли спомени: убиецът бе вилнял в продължение на две години, връзката между различните убийства не беше установена веднага, службата, в която тя работеше, не се занимаваше със случаите и т. н.

Въпреки това още тогава я беше впечатлил един факт, който беше атипичен за този род престъпления — над нито едно от телата на четирите деца не бе упражнено насилие. Нямаше следи от изнасилване, от малтретиране, нито специална инсценировка. Докладите от аутопсиите, които лежаха пред нея, потвърждаваха, че по време на пленничеството им жертвите са били хранени добре. Телата им са били чисти и парфюмирани, косите им са били подстригани, а дрехите им — изпрани. Смъртта им, причинена от предозиране на лекарства, вероятно не е била мъчителна. Констатация, която не правеше по-малко ужасни деянията на убиеца, но затрудняваше обяснението на неговите подбуди.

Четейки досието, Маделин се досети, че всички криминолози, психиатри и профайлъри на ФБР са претърпели неуспех в опитите си да установят самоличността на психопата и да го заловят. Полицейските служби нямаха никаква заслуга за факта, че Горския цар не беше убивал през последните две години.

Тя отпи още една глътка чай, докато се наместваше по-удобно на фотьойла, за да облекчи болките в корема си. Обикновено нямаше много обяснения за бездействието на един сериен убиец. Най-често той или беше мъртъв, или бе лишен от свобода по други обвинения. Дали и тук причините бяха същите?

Обаче повече я измъчваше друг въпрос. Каква връзка имаше между случая с Горския цар и отвличането на Джулиан Лоренц? Щом Шон беше взел това уникално досие, сигурно си е помислил, че Адриано Сотомайор е смятал Горския цар за евентуалния похитител на сина му. Само че нищо в документите не потвърждаваше тази теза. В нито една статия не се споменаваше дори и бегло малкият Джулиан.

Въпреки приблизителното съвпадение на датите оставаше неясно какви аргументи бяха накарали полицая да стигне до заключението, че Джулиан може да е петата жертва на убиеца. И защо тялото му не беше намерено?

Въпросите се трупаха без дори наченки на някакво обяснение. Те образуваха в съзнанието й гъста гора, лабиринт, в който Маделин напразно търсеше нишката на Ариадна. Вероятно нямаше и нищо за разбиране. Лоренц вече не е бил с всичкия си, а Сотомайор е бил само един скромен следовател без особен размах, едва достигнал до чин лейтенант. Той се бе увлякъл по тази история, поддавайки се на тръпката от лесното разследване на хартия на един сериен убиец, когото напразно се бе опитал да свърже с отвличането на Лоренц-младши.

Маделин остави ума си да се скита и да гради и най-невероятните хипотези. Ами ако Беатрис Муньос беше Горския цар? Априори това не беше абсурдно. Датите на убийствата можеха да съответстват на версията й, но тя нямаше как да провери. Скачайки от една мисъл на друга, Маделин си спомни едно от предположенията на Кутанс и се опита да го изясни в светлината на последните си открития: дали самият Сотомайор не беше убит от Горския цар? Не, тя бълнуваше. Или по-скоро се опитваше да реши уравнение с твърде много неизвестни. Отказвайки да се предаде, реши да продължи да проучва.

3

Маделин взе телефона си и намери в интернет оригиналната статия на „Шпигел“, в която за първи път бяха нарекли убиеца Erlkonig. С помощта на гугъл преводач и познанията си по немски от гимназията тя си преведе статията, която представляваше много кратко интервю с Карл Доплер, бивш полицай от Германската федерална полиция в Мюнхен. Мъжът — очевидно добър специалист — беше консултант на няколко медии.

Докато сърфираше из други новинарски сайтове, Маделин намери много по-пълна и интересна статия в ежедневника „Ди Велт“ — съвместно интервю на Доплер и един професор по германска култура. Стойностно разискване, в което двамата мъже обясняваха паралела между начина на действие на американския убиец и персонажа от немския фолклор Erlkonig.

Въпреки че Гьоте не беше измислил това наименование, именно неговата балада, написана в края на XVIII в., беше популяризирала Горския цар. Ежедневникът бе отпечатал няколко силни и вълнуващи стиха от това произведение, които описваха пътуването с кон на баща и малкия му син през една гъста и тъмна гора — опасна територия, изцяло под контрола на страховито и зло същество.

В текста на баладата се преплитаха два диалога. Първо този на малкото, уплашено от чудовището момче, което баща му напразно се опитва да успокои. После по-тревожният, в който Горския цар директно се обръща към детето, за да го примами в мрежите си. В началото той се старае да го прилъже с ласкав тон, но след това бързо прибягва към бруталност, заплахи и насилие:

Виждайки, че синът му е обзет от паника, бащата се мъчи да го измъкне от това затруднение и препуска като луд, за да излезе от гората.

Но краят на баладата не оставяше съмнение за злощастната съдба на детето:

Произведението беше вдъхновило други творци — Шуберт бе създал по него известната си едноименна песен, — но с темите си, свързани с агресията и отвличането, то преди всичко бе послужило като основа за цяла серия от психологически и психиатрични анализи през XX в. За някои баладата беше очевидна метафора на изнасилването. Други виждаха в нея алюзия за двойствения образ на бащата, представен ту като закрилник, ту като мъчител.

Маделин продължи да чете. В останалата част от статията и двамата специалисти подчертаваха факта, че всички жертви на Горския цар са били намерени близо до вода или до гористи местности. Следваше обяснение, което касаеше повече ботаниката, от- колкото едно полицейско разследване.

Елшата, припомняше статията, „е дърво, което расте на влажни почви — блата, мочурливи места, по речни брегове, сред шубраци, където слънчевите лъчи никога не проникват. Поради високата й устойчивост на влага тя често се използва за направата на подпорни греди, понтони, някои мебели и музикални инструменти“. Но дървото беше известно не само с физическите си свойства, то заемаше сериозно място и в митологията. В Древна Гърция елшата символизирала живота след смъртта. В келтската култура друидите я смятали за символ на възкресението. Скандинавците правели от дървесината й вълшебни пръчки и считали, че димът при горенето й улеснява извършването на магии. В други краища на света елшата, чийто червен сок прилича на кръв, била свещено дърво, забранено да се сече.

Какво следваше от всичко това? Как да свърже тази богата символика с мотивите на убиеца? Авторът на статията внимаваше да не прави никакви заключения. Когато излезе от интернет, Маделин имаше чувството, че е преминала в нов кръг на някаква враждебна и мрачна „ничия земя“. Не беше лесно да се проникне в територията на Горския цар.

1

В 7 часа сутринта Маделин вече чакаше пред агенция „Фаст Кар“ на ъгъла на улица „Гейнсвурт“ и Гринуич Стрийт.

Беше смятала, че наемането на кола ще бъде обикновена формалност в Съединените щати, но тъй като не бе направила резервация по интернет, наложи й се да мине през безкрайни процедури и да попълни разширени формуляри, стоейки права в леденостудено помещение под погледа на един противен служител — някой си Майк, който предпочиташе да си чати с приятели по мобилния телефон, отколкото да намери решение на проблема й. Явно дори в Ню Йорк ерата на принципа „Клиентът винаги е прав“ беше приключила.

Изборът на автомобилите беше ограничен до малък екологичен „Спарк“, джип „Субару“ и пикап „Шевролет Силверадо“.

— Ще взема спарка — каза Маделин.

Не й трябваше да се затруднява с голяма кола.

— Всъщност е останал само пикапът — отговори Майк, проверявайки в компютъра си.

— Преди малко ми казахте друго!

— Да, но не съм погледнал добре — отвърна служителят, докато дъвчеше химикалката си. — Другите вече са запазени.

Маделин примирено му подаде кредитната си карта. Така или иначе, щеше да приеме дори камион с ремарке.

След като взе ключовете на пикапа, тя обиколи бавно няколко улици, докато свикне с управлението на мастодонта, и след това пое по магистралата, която на нивото на Трайбека свързваше Манхатън с Ню Джърси.

За събота, 24 декември, движението беше повече от нормално. След по-малко от четвърт час младата жена стигна до противоположния бряг и намери място на паркинга на фериботния терминал.

Маделин никога досега не беше идвала в Хоубоукън. Когато напусна паркинга, тя бе запленена от красотата на пейзажа. От брега на Хъдсън се откриваше спиращ дъха изглед към Манхатън. Слънцето, отразено от стените на небостъргачите, придаваше на гледката нереален вид, като обагряше в алено сградите и разкриваше и най-дребните им детайли като в хиперреалистичните картини на Ричард Естес, който запечатваше като на снимка реалността сред изобилие от златисти отблясъци.

Тя измина стотина метра по дългата крайбрежна алея с дъсчена настилка, осеяна с тревни островчета, която гледаше към парка Хайн Лайн и Гринуич Вилидж. Оттук гледката беше опияняваща. Достатъчно бе да обърнеш глава на юг, за да видиш символите на американската история — сиво-зеленият силует на Статуята на Свободата, осветяваща света, и малкият остров, през който бяха преминали предците на сто милиона жители на страната. Обикновено това място бе пълно с велосипедисти и практикуващи джогинг хора, но тази сутрин лютият студ бе възпрял повечето от тях.

Маделин приседна на една от пейките на крайбрежната алея, вдигна качулката на анорака си, за да се предпази от леденото дихание на Хъдсън, и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Студът беше толкова остър, че щипеше очите й. По бузата й се търкулна пареща сълза, но тя не беше породена нито от тъга, нито от униние. Тъкмо обратното.

Макар да бе ужасно да го признае, перспективата да разследва Горския цар я беше ободрила. Това бе искрата, която бе чакала, която бе събудила ловния й инстинкт. Въпреки че и самата тя бе изумена от този факт, именно този инстинкт бе нейното определящо качество. И тя винаги го бе знаела.

Човек трудно можеше да избяга от истинската си природа. Ето например Гаспар Кутанс — въпреки привидната му студенина той беше много емоционален. Мизантроп, който твърдеше, че мрази човечеството, но всъщност обичаше хората и веднага се бе развълнувал от историята на един баща, сломен от смъртта на сина си. Тя самата не беше направена от същото тесто. Изобщо не беше сантиментална. Беше ловец на едър дивеч. Във вените й течеше черна кръв. В главата й непрестанно бушуваше кипяща лава, която не можеше да бъде нито охладена, нито канализирана.

Това, което бе разказала на Кутанс, не беше лъжа. Преследването на убийци съсипваше живота ти, но не по причините, които обикновено се изтъкваха. Преследването на убийци те опустошаваше, защото те караше да осъзнаеш, че всъщност и ти си убиец. И това ти харесва. И този факт бе наистина тревожен. „Който се сражава с чудовища, трябва да внимава да не стане чудовище.“ Максимата на Ницше изглеждаше изтъркана, но въпреки това констатацията й си оставаше вярна. Докато течеше преследването, човек не беше по-различен от този, когото преследваше. И този извод придаваше горчив вкус на всички победи. Дори когато си мислиш, че си го победил, зародишът на злото си оставаше неизкоренен. Вътре в теб. Post coitum omne animal triste est.

Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Трябваше да слезе на земята. „Бъди реалистка, малката. Няма да разрешиш сама случай, който е изпилил нервите на всички профайлъри в страната.“ И все пак… Маделин не можеше да се избави от мисълта, че й се предлага на тепсия уникален случай. Случай, какъвто всеки детектив на света мечтае да му се падне поне веднъж в живота. В сравнение с това нищо друго не съществуваше — нито изкуственото оплождане, нито перспективата за спокоен живот сред биберони и пелени.

Над всичко надделяваше жаждата за кръв.

Опиянението от лова.

— Здравей, Маделин.

Нечия ръка я потупа по рамото и я накара да подскочи. Унесена в мислите си, тя не беше чула стъпките на Доминик By.

2

Гаспар бе изтръгнат от прегръдките на съня от звъна на телефона му — бесен ритъм на самба, от който изпита ужасното чувство, че се събужда насред карнавала в Рио. Докато отвори очи и вземе апарата, се включи гласовата поща. Той дръпна настрани пердетата и без да изслуша съобщението, веднага набра номера. Беше Исабела Родригес, симпатичната братовчедка на Адриано Сотомайор.

— Закъснявам за работа — побърза да му съобщи тя.

Кутанс чу на заден план градския шум, характерен за Ню Йорк — бученето на трафика, стъпки и гласове на хиляди забързани хора, вой на полицейски сирени.

— Днес не е ли денят на децата? — попита той.

— Коледа е утре — отговори красивата латиноамериканка.

— Къде работите?

— Управител съм на магазина „Тарталетките на Адел“ на Блийкър Стрийт. Днес е един от най-натоварените дни в годината.

Исабела беше спазила обещанието си и бе попитала съпруга си какво си спомня за посещението на Шон Лоренц.

— Андре има да ви казва някои неща — сподели тя. — Ако искате, минете да го видите, но преди 10 часа, защото трябва да заведе децата при майка ми. И гледайте да не закъснеят заради вас!

На Гаспар му се искаше да научи повече подробности, но Исабела вече бе прекъснала разговора. Като затвори, драматургът видя, че е получил есемес от Маделин: „Трябва да проверя сама две-три неща. Да се срещнем в хотела по обяд. М.“

Отначало се ядоса, но после си каза, че се бе надявал именно на такива инициативи от нейна страна, пък и нямаше време да се оплаква, ако искаше да хване съпруга на Исабела, преди той да излезе. Погледна часовника си, взе един бърз душ, среса се и се парфюмира с „Пурън Ом“ от 1992 г.

Като излезе от хотела, Кутанс отиде пеша до Франклин Стрийт, купи си билет за метрото и хвана влака по линия 1 до площад „Кълъмбъс Съркъл“, намиращ се югозападно от Сентръл Парк. Там се прехвърли на друга линия и след десетина спирки се озова на най-голямата метростанция в Харлем на 125-а улица, където през 90-те години на XX в. „Майсторите“ бяха шарили с графити десетки влакови композиции. Точно на това място Беатрис Муньос бе избрала да сложи край на живота си.

За по-малко от четвърт час Гаспар стигна до Билбъри Стрийт. Тази улица му харесваше. Скована от студа, но окъпана в слънце, тя излъчваше вечния аромат на идеализирания и носталгичен Ню Йорк. Пред на дома на Исабела градинар подкастряше клоните на един от уличните кестени, които хвърляха потрепващи сенки върху тротоара.

— Влезте и се чувствайте като у дома си — посрещна го Андре Ланглоа, като му отвори вратата.

Трите деца, които бе видял предния ден, седяха на същата семейна маса. Този път обаче те похапваха богата закуска: мюсли, меко сирене фесел, ананас „Виктория“ и жълто киви. Всичко това беше придружено от смях, веселие и задушевна атмосфера на фона на „Валс на цветята“ от „Лешникотрошачката“, който се носеше от един айпад. В семейство Ланглоа се правеше всичко за приобщаване на децата към културата.

— Значи така, жена ми ви приготвя яйчен пунш, докато аз се блъскам в службата! — пошегува се Андре, поднасяйки кафе на госта си.

С обръсната глава, атлетично тяло на културист, смугла кожа и леко разстояние между двата предни горни зъба, Андре Ланглоа веднага предизвикваше симпатия. По-млад от жена си, той бе облечен с долнище на анцуг и тениска със слогана на кандидатпрезидентската кампания на Тад Копланд.

Гаспар повтори накратко онова, което бе казал на Исабела предния ден, и се представи като писател, който пише биография на Шон Лоренц и се опитва да си изясни някои неясни обстоятелства около смъртта на сина му.

Докато го слушаше, Андре започна да бели портокал за най- малкото дете, седнало на високия си стол.

— Срещнах Лоренц само веднъж, но мисля, че вече го знаете.

Кутанс кимна, колкото да го подкани да продължи.

— Честно казано, жена ми вече ми бе разказвала за него. Знаех, че са имали връзка доста преди да се оженим, така че съвсем естествено го посрещнах с известно недоверие.

— Но щом го видяхте, недоверието ви се стопи.

Ланглоа кимна утвърдително.

— Изпитах искрено съжаление към него, когато заговори за сина си. Той беше напълно съсипан, разтревожен, с леко безумен поглед. Приличаше повече на клошар, отколкото на неустоим Дон Жуан.

Андре подаде няколко парчета портокал на малкия си син и даде наставления на двете по-големи момчета — от миенето на зъбите до кутиите с обяд, които трябваше да занесат при баба си.

— В онзи момент не разбрах много от историята, която Шон ни разказа за отношенията си с братовчеда Адриано, но Исабела се съгласи да го остави да рови из къщата.

Ланглоа започна да раздига масата и Гаспар машинално се включи, като сложи мръсните чинии в мивката.

— Нямах нищо против — увери го Андре. — В крайна сметка тя беше наследство на моята съпруга и самата процедура по наследяването беше по-дълга от очакваното, но посъветвах Исабела да отведе децата, а аз останах да наглеждам Лоренц.

— Тя ми каза, че той е взел някакви документи.

Както и предния ден, Кутанс се надяваше, че ще научи нещо повече, но Ланглоа бързо попари надеждите му:

— Така беше — отвърна Андре, като извади от хромираната кофа за смет найлонова торбичка, пълна с боклук, — но не мога да ви кажа точно какви. Стаята на Адриано беше пълна с всевъзможни документи и папки.

Той завърза торбичката с боклука и отвори входната врата, за да я хвърли във външния контейнер.

— Обаче Шон Лоренц не отнесе само това — каза Андре, докато слизаше по стълбите на верандата.

Гаспар го последва в градината.

— Той ме попита дали може да огледа и колата на Адриано — „Додж Чарджър“, — която бе стояла паркирана ей там повече от година. — Ланглоа посочи с брадичка към една сляпа алея, перпендикулярна на улицата. — Миналото лято я продадох, но тя съвсем не беше лоша, макар че никой не я беше поддържал след смъртта на братовчеда. Когато дойде Шон, акумулаторът беше паднал. Лоренц огледа щателно доджа. Мисля, че и той самият не знаеше какво търси. После, сякаш обзет от внезапна идея, отиде до дрогерията на 131-ва улица. Върна се след пет минути с руло с големи торби за боклук. Отвори багажника на колата, извади постелката и я пъхна в една от найлоновите торби. След това си замина, без да каже и дума.

— Тате! Тате! Сидни ме удари — извика едно от момчетата, като излезе тичешком от къщата и се хвърли в прегръдките на баща си.

— И оставихте Шон да си тръгне, без да го питате нищо? — възкликна удивено Кутанс.

— Беше трудно да го удържиш — обясни Андре, успокоявайки сина си. — Лоренц беше като в транс. Сякаш живееше на друга планета, на светлинни години от нашата. Цялото страдание бе изписано на лицето му.

Сълзите на момчето вече бяха изсъхнали и то гореше от нетърпение да отиде при брат си.

Андре разроши косите му.

— На никого не пожелавам да загуби детето си — промърмори той сякаш на себе си.

3

Доминик By бе като излязъл от филм на Уонг Карвай.

Конте по душа, агентът от ФБР винаги носеше безупречно ушити костюми, тъкани вратовръзки и копринени кърпички в горното джобче на сакото. Тази сутрин, със скрити зад слънчевите очила очи, елегантната му фигура се появи на фона на небостъргачите, които, сякаш за да бъдат в тон с кашмирения му тренчкот, бяха придобили същия синкав цвят с металически нюанси.

— Благодаря, че дойде, Доминик.

— Нямам много време, Маделин. Ханс и момичетата ме чакат в колата. Днес дори пясъкът в детската градина е твърд като камък.

Той седна до нея на пейката, запазвайки известно разстояние. На ръцете си носеше черни ръкавици от много фина кожа. Доминик внимателно извади от вътрешния джоб на тренчкота си сгънат на четири лист хартия.

— Направих проучванията, за които ме помоли. Няма нищо обезпокоително около убийството на Адриано Сотомайор.

— Какво означава това?

— Този глупак е решил да се направи на велик и се е намесил невъоръжен в кавга между двама дребни дилъри. Страстите са се разгорещили и той е бил намушкан в гърлото. Край на историята.

— Кой е бил убиецът?

— Нестор Мендоса, на двайсет и две години. Дребен хулиган от испанския Харлем. Сприхав и импулсивен, той току-що бил излежал три години в „Райкърс“.

— Защо не са го арестували?

Азиатецът сви рамене.

— Защото се е измъкнал, естествено. Той има роднини в Сан Антонио, но там не са открили следа от него.

— Обикновено при издирването на убийци на полицаи се проявява по-голямо усърдие, нали?

— Рано или късно ще бъде задържан при проверка на пътна полиция или трупът му ще бъде открит след някое сбиване по улиците на Малката Хавана. Ти по-скоро ми кажи защо се интересуваш от смъртта на Сотомайор.

By беше предпазлив агент. Маделин знаеше много добре, че ако се е съгласил да й даде някаква информация, то е само от практични съображения. Познавайки я като истински професионалист, той смяташе, че ако е надушила някаква обещаваща следа, ще е първият, който ще се възползва от това.

— Мисля, че смъртта на Сотомайор е свързана с друг случай — каза тя.

— С какъв случай?

— Ти ми кажи — отвърна младата жена.

By никога нямаше да дойде на срещата само с една стрела в колчана.

— Мислиш за брат му, нали?

„Брат му? Кой брат?“ — Маделин почувства внезапен прилив на адреналин.

— Кажи ми какво ти е известно за него — отговори раздразнено тя.

Федералният агент намести слънчевите си очила със сребристи рамки. Всичките му движения изглеждаха предварително пресметнати и отрепетирани съобразно някаква загадъчна хореография.

— Докато проучвах случая на Сотомайор, се натъкнах на нещо странно. Той е имал по-малък брат, Рубен, преподавател по история в Университета във Флорида.

— Искаш да кажеш доведен брат, нали?

— Не знам. Факт е, че през 2011 г. Рубен Сотомайор е намерен убит в един парк в Гейнсвил, където обичайно правел джогинг.

— Как е бил убит?

— Дивашки, бил е пребит до смърт с бейзболна бухалка. — By разгърна вестника, който държеше. — Задържан е някой си Янис Перахия — бездомник, който понякога нощувал в парка. Той не оказал особена съпротива. Мъжът бил психично болен и от години обикалял по психиатрични болници и домове. Той почти си признал и веднага бил осъден на трийсет години затвор. Казано накратко, гаден, но бързо приключен случай, докато миналата година от „Трансперънси Проджект“ не решили да разлаят кучетата.

— Организацията, която се бори срещу съдебните грешки?

— Да. Те пак се опитали да ни обвинят в претупване на разследването, като намерили съдия, който издал заповед да се направи нов, по-точен ДНК анализ.

— На какво основание?

— Винаги едни и същи приказки — признания, които може да са били изтръгнати от психически нестабилна личност, и напредъка на науката, който дава възможност да се идентифицира ДНК фрагмент, който преди това може да е бил пропуснат.

Маделин поклати глава.

— Какъв напредък на науката само за четири години?

— Съгласен съм, че това са глупости, макар и не съвсем. С новите техники за амплификация на ДНК може да се…

— Знам всичко това — прекъсна го тя.

— Накратко, направените нови тестове оневинили бездомника.

Маделин осъзна, че By крие най-интересното за накрая.

— Какво е послужило като доказателство за неговата невинност? — попита тя.

— Върху спортния костюм на Рубен била намерена ДНК, която преди това не е била открита.

— И се е оказало, че тази ДНК фигурира в базата данни, нали?

— Да. Дори е била на полицай Адриано Сотомайор.

На Маделин й бяха нужни няколко секунди, за да осмисли разкритието.

— И какво е заключението? Че Сотомайор е убил брат си?

— Може би да, а може би не. Може и да са следи от контакт, който е много трудно да се определи кога точно се е състоял.

— Знаеш ли дали двамата братя са общували?

— Нямам никаква представа. Тъй като междувременно Адриано е бил убит, разследването не е било подновено.

— И с това историята приключва?

— За съжаление. Сега е твой ред да ми дадеш нещо, Мади! Кажи ми какво разследваш.

Младата жена поклати отрицателно глава. В момента и дума не можеше да става да му каже за Лоренц, а още по-малко за Горския цар.

Без да крие своето разочарование, контето стана с въздишка от пейката.

— Продължавай да проучваш случая на Сотомайор — посъветва го Маделин.

By опъна тренчкота си и разтегна уста в пресилена усмивка. Отработените му движения бяха като на забавен кадър.

Той махна превзето с ръка за сбогом и си тръгна, за да се присъедини към семейството си, вървейки към слънцето с танцова походка, сякаш под звуците на саундтрака „Юмедзи“.

1

В ресторанта ухаеше прекрасно на царевичен хляб.

За да избяга от студа, Гаспар се бе приютил в „Синият паун“ — един от храмовете на „кухнята за душата“ в Харлем. През делничните дни той бе отворен само за обяд, но в събота и неделя още в 10 часа сутринта човек можеше да се наслади на богата закуска от пържено пиле, сладки картофи с подправки и пържени филийки с карамелен сос.

Драматургът се беше настанил близо до входа на един от столовете край подковообразния бар. Заведението, в което цареше задушевна атмосфера, вече беше доста пълно — туристи, семейства с деца от квартала, красиви момичета, които посръбваха коктейли с поетични имена, възрастни афроамериканци, облечени като Робърт Джонсън и Телониъс Монк.

Кутанс вдигна ръка, за да привлече вниманието на бармана. Ужасно му се пиеше уиски, но вместо това си поръча отвратителен чай от ройбос, и се утеши, като излапа една бухта с бананов пълнеж. Чак когато се засити, изпита усещането, че мозъкът му отново заработи. Отначало се замисли за това, което му беше разкрил Андре Ланглоа. Защо Шон Лоренц бе взел постелката от багажника на стария автомобил на Адриано Сотомайор? И най-важното: какво е възнамерявал да направи с нея?

Обективно погледнато, отговорите бяха малко или по-скоро само един — Лоренц е искал да я даде за лабораторен анализ. Но какво е смятал, че ще намерят? Вероятно кръв или друг генетичен материал.

Гаспар присви очи. В ума му взе да се оформя друга история, противоположна на тази, която си беше представил преди и в която му се искаше да вярва. Може би Шон Лоренц никога не беше молил Сотомайор за помощ. Може би дори бе подозирал, че бившият му приятел е играл някаква роля в отвличането на сина му. През ума му мина една налудничава хипотеза: Сотомайор е бил съучастник на Беатрис Муньос! Беше ли правдоподобен такъв сценарий?

Пред очите му се заниза поредица от беззвучни филмови кадри, сякаш наблюдаваше пробни копия. Беатрис зад волана на вана си с малкия Джулиан отзад / Обляната в кръв ръчичка на детето с едно отрязано пръстче / Ванът пристига на брега при устието на Нютаун Крийк, преди да паркира до един „Додж Чарджър“ / Сотомайор излиза от колата си и помага на Муньос да напъхат детето в багажника му / Изцапаната с кръв плюшена играчка на Джулиан, забравена на земята…

Той премигна и видението му изчезна. Преди да си съчинява сценарии, трябваше да намери доказателства. Продължи да размишлява, но този път разглеждайки загадката от друг ъгъл. Шон беше цивилен, а не полицай. За да направи анализ на постелката, е трябвало да потърси частна лаборатория. Гаспар стисна с две ръце главата си, опитвайки се да свърже отново всички елементи на своето разследване. Шон се бе отбил у семейство Ланглоа на 22 декември, ден преди смъртта си. Ако е отишъл в някоя лаборатория, това вероятно е било на следващия ден. Пред очите му изплува една картина — тефтерът на Шон, където на датата 23 декември бе отбелязана срещата с тайнствения лекар Стокхаузен.

Той извади мобилния си телефон, влезе в гугъл — новият му най-добър приятел — и въведе в търсачката няколко комбинации от ключови думи: „Манхатън“, „лаборатория“, „ДНК“, „Стокхаузен“. След няколко секунди намери това, което търсеше — адреса в Горен Ист Сайд на лабораторията за съдебна хематология „Пелетие енд Стокхаузен“.

Той отвори нейната интернет страница. Според публикуваната презентация лабораторията бе специализирана в „генетични анализи за идентифициране на хора“. Изпълнявайки поръчки от ФБР, съдилищата и Министерството на правосъдието, тя редовно участваше в съдебни разследвания, за да идентифицира и анализира биологичните следи от местопрестъпления. Частните лица най-често прибягваха до услугите й за установяване на родствени връзки. В една от рубриките на сайта можеха да се прочетат биографиите на двамата основатели на лабораторията: Елиан Пелетие, бивш главен фармацевт в монреалската болница „Сен Люк“, и Дуайт Стокхаузен, доктор по биология, завършил университета „Джон Хопкинс“.

Гаспар се обади в лабораторията и се добра до секретарката на Стокхаузен. Трябваше да прибегне до вече изпробваната лъжа, че е писател, работещ по биографията на художника Шон Лоренц, и в тази връзка би искал да говори с д-р Стокхаузен.

Секретарката го посъветва да изпрати имейл и да заяви писмено искането си. Кутанс настоя тя да запише телефонния му номер и да предаде устно молбата му на лекаря. Служителката го увери, че това ще бъде направено, и му затвори.

— Върви на майната си! — промърмори той под носа си.

В същия момент получи есемес от Маделин. Тя искаше да й даде координатите на братовчедката на Сотомайор, Исабела. Верен на линията на поведение, която бе възприел, той устоя на изкушението да й се обади, за да разбере повече подробности, и просто й изпрати телефонния номер, за който го молеше.

Тъй като чаят му беше изстинал, Кутанс вдигна ръка, за да поръча друг, но ръката му замръзна във въздуха. В продължение на почти минута очите му бяха приковани върху стотиците бутилки, наредени на специални поставки на стената зад бармана: ром, коняк, джин, ликьори „Бенедиктин“ и „Шартрьоз“. Интензивните им цветове, блестящи като диаманти, направо го хипнотизираха. Ароматни, огнени напитки, които пламтяха в стъклените си бутилки: арманяк, калвадос, абсент, кюрасо, вермут, коантро.

За миг си позволи да повярва, че ще мисли по-добре след глътка алкохол. За кратко вероятно щеше да е така, но ако започнеше да пие отново, разследването му щеше да излезе от стриктния, аскетичен и добродетелен път, по който бе поел. Въпреки това златисто-кехлибарените отблясъци на уискито го привличаха неустоимо. Чувстваше се слаб. Това бе характерно за отказването — опасността, че алкохолният глад ще те изненада в най-неочаквания момент. В стомаха му сякаш зейна пропаст. Взе да се задушава, главата му бучеше, по челото и слепоочията му изби пот.

Той познаваше вкуса на всяка напитка, на всяка марка. Онзи мек и плътен японски бленд, дървесните нотки на шотландския сингъл малц, ясно изразените аромати на ирландското уиски, медения вкус на стария бърбън, портокалово-прасковения привкус на „Чивас“.

Също като предния ден, Гаспар преглътна мъчително и разтри раменете и врата си, за да преодолее треперенето. Но този път бурята не отмина мигновено, както го беше връхлетяла. Той вече не се владееше. Въпреки всичките си усилия бе на път да се предаде.

Точно тогава телефонът му иззвъня. На екрана се появи непознат номер.

— Да? — каза Гаспар, имайки чувството, че гласът му едва се провира през свитото му гърло.

— Господин Кутанс? Обажда се Дуайт Стокхаузен. Имате ли свободно време точно преди обяд?

2

Маделин спусна сенника, за да се предпази от блясъка на слънчевите лъчи. Светлината беше повсеместна, ярка, ослепителна, изпълваща цялото й зрително поле.

Вече два часа пътуваше с пикапа към Лонг Айлънд. Пред очите й се разкриваха контрастни гледки — ту отчайващо грозни, ту смайващо красиви. Впечатляващите имения на милионерите се редуваха с курортни селища, излезли сякаш от 50-те години, и с апокалиптични пейзажи — бели пясъчни плажове, които се простираха до безкрая под белезникавото небе. След като подмина Уестхемптън, тя измина двайсет километра, прекосявайки градчетата Саутхемптън и Бриджхемптън, разположени едно след друго върху дългата ивица земя край Атлантическия океан.

На завоя към един пясъчен път джипиесът издаде пресеклив звук. Маделин си помисли, че се е загубила, и вече търсеше място, където да обърне, когато видя старческия дом. Беше голяма, стара сграда с дървена облицовка, заобиколена от борове и брези, която се издигаше на петдесет метра от плажа.

Тя паркира близо до дърветата и затръшна вратата на пикапа. Девствената атмосфера на мястото веднага я заплени. Под млечнобялото небе вятърът бушуваше, като непрестанно променяше формата на дюните и насищаше въздуха с аромата на йод и морска луга. Нова интерпретация на пейзаж на Каспар Дейвид Фридрих, нарисувана от Едуард Хопър.

Маделин се изкачи по стълбите, които водеха към входа. Нямаше звънец, нито домофон, само обикновена врата с олющена боя и рамка с разкъсана противокомарна мрежа, която изскърца, когато я отвори. Озова се в пусто фоайе, където миришеше на влага.

— Има ли някой?

Първоначално единственият отговор беше фученето на вятъра, който заплашваше да изтръгне прозорците от пантите им.

После в горния край на стълбите се появи мъж с дълга, рижа коса. Облечен със смачкана униформа на санитар със съмнителна белота, той държеше в ръка кутийка „Д-р Пепър“.

— Добър ден — поздрави Маделин. — Може би съм сгрешила адреса.

— Не — отвърна санитарят, слизайки по стълбите. — Вие сте в дома за възрастни хора „Ейлънрок Хаус“.

— Човек би казал, че тук не е много населено.

Лицето на мъжа щеше да изглежда малко страшно — покрито с белези от заздравели рани и акне, — ако не беше изненадващо кроткият поглед на небесносините му очи.

— Аз съм Хорас — представи се той, като завърза с ластик рошавата си коса.

— Маделин Грийн.

Мъжът постави кенчето с напитката си на една дъска, която играеше ролята на рецепция.

— Повечето пансионери напуснаха — обясни той. — Домът ще бъде закрит в края на февруари.

— О, така ли?

— Сградата ще бъде разрушена, за да се изгради луксозен хотел.

— Много жалко.

Хорас направи гримаса.

— Мафиотите от Уолстрийт заграбват целия район. Всъщност те заграбват цялата страна! И избирането на този страхливец Тад Копланд няма да сложи край на това.

Маделин не посмя да стъпи на хлъзгавата почва на политиката.

— Дойдох да посетя една от вашите обитателки — госпожа Антонела Бонинсеня. Тя тук ли е?

— Нела ли? Да, мисля, че тя последна ще си тръгне. — Той погледна часовника си. — Леле! Съвсем забравих за обяда й! По това време на деня ще я намерите на верандата. — Хорас посочи към дъното на фоайето. — Минете през трапезарията и ще стигнете там. Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Не бих отказала една кока-кола.

— Диетична ли?

— Нормална! Имам още мегдан да дебелея, нали? — отвърна тя, като посочи колана на джинсите й.

— Не исках да кажа това — каза с усмивка санитарят и изчезна в кухнята.

Голямата обща стая на приземния етаж напомняше на стар семеен хотел от типа „полупансион с изглед към морето“, намиращ се в Беноде или Уитстабъл — масивни греди на тавана, самостоятелни, изработени от плавей маси, застлани с покривки на мидички. Тук присъстваше и неизбежният „морски“ декор, сякаш заимстван от стари броеве на списание „Изкуство и декорация“ от 90-те години: лампи със стъклени глобуси, прашни платноходки в бутилки, месингови компаси, препарирана риба меч, гравюри с епични рибарски сцени от времето на „Моби Дик“.

Когато излезе на остъклената, разтърсвана от вятъра веранда, Маделин изпита чувството, че е стъпила на палубата на тримачтов кораб, попаднал насред ураган. С напуканите си стени и течащ покрив верандата сякаш всеки момент щеше да потъне.

Седнала на малка маса в далечния край на терасата, Нела Бонинсеня беше крехка стара дама с мише лице и прекалено уголемени от дебелите като лупи стъкла на очилата й очи. Тя бе облечена с тъмна, износена рокля с кръгла якичка, а коленете й бяха завити с вълнено одеяло на шотландско каре. Старицата бе потънала в четенето на дебел роман — „Градът, който никога не спи“ от Артър Костело.

— Добър ден, госпожо.

— Добър ден — отвърна старата жена, като вдигна поглед от книгата си.

— Харесва ли ви романът?

— Той е една от любимите ми книги. Чета го за втори път. Жалко, че авторът вече не пише.

— Мъртъв ли е?

— Не, чувства се опустошен. Децата му са загинали при автомобилна катастрофа. Дошли сте да ми биете инжекцията ли?

— Не, госпожо, казвам се Маделин Грийн и съм следовател.

— И най-вече англичанка.

— Точно така, как разбрахте?

— По вашия акцент, мила. Вие сте от Манчестър, нали?

Маделин кимна утвърдително. Обикновено не й харесваше да е толкова лесно разгадаема, но старицата не го беше казала, за да я обиди.

— Съпругът ми беше англичанин — добави Нела. — Той беше родом от Престуич.

— Значи е обичал футбола.

— Живееше само за „Манчестър Юнайтед“ от славните му времена.

— Тези на Райън Гигс и Ерик Кантона?

Старата жена се усмихна закачливо:

— По-скоро на Боби Чарлтън и Джордж Бест!

Маделин отново стана сериозна.

— Дойдох да ви видя, защото разследвам един случай — отвличането и убийството на сина на Шон Лоренц. Това говори ли ви нещо?

— Художникът? Разбира се. Знаете ли, че Джаксън Полък е живял наблизо? Загинал е при автомобилна катастрофа в Спрингс, на десет километра от тук. Пътувал с любовницата си със стария си „Олдсмобил Кабриолет“. Карал пиян и…

— Чувала съм тази история — прекъсна я младата жена, — но това е било през 50-те години на миналия век. Шон Лоренц беше съвременен художник.

— Мислите ли, че изкуфявам, скъпа?

— В никакъв случай. Лоренц е бил приятел с един от вашите ученици — Адриано Сотомайор. Помните ли го?

— А, малкия Адриано…

Нела Бонинсеня замълча и лицето й се промени. Сякаш самото споменаване на детето не остави и следа от предишната й дяволитост и добро настроение.

— Вие ли съобщихте на окръжната социална служба за побоищата, които му е нанасял баща му, Ернесто Сотомайор?

— Да, аз съобщих. Беше в средата на 70-те години.

— Ернесто често ли биеше сина си?

— Това е меко казано. Той беше чудовище. Истински палач. — Гласът на старата дама стана глух: — Какво ли не правеше с него: потапяше главата му в тоалетната чиния, налагаше го с каиш, с юмруци, гореше го с цигара по цялото тяло. Веднъж бе накарал детето да стои с вдигнати ръце в продължение на няколко часа. Друг път го бе накарал да ходи босо върху счупени стъкла. Останалото ще ви го спестя.

— Защо го е правел?

— Защото сред хората има голям брой отвратителни същества и садисти и винаги е било така.

— Какъв беше Адриано?

— Той беше тъжно и мило момче и му беше трудно да се концентрира. Често погледът му ставаше отнесен и си личеше, че с мислите си е някъде много далече. Точно това ми подсказа, че нещо не е наред в семейството му. Едва по-късно открих следите от физическо малтретиране по тялото му.

— В крайна сметка той ли ви се довери?

— Да, Адриано ми разказа някои подробности за това, на което го подлагаше баща му. Ернесто го биеше безпричинно. Налагаше му наказания, които можеха да траят часове и повечето време се случваха в трюма на рибарското му корабче.

— И майката се е преструвала, че не вижда това?

Бившата учителка присви очи.

— Майката, ако трябва да… Как ли се казваше тя? О, да, Бианка.

— Тя в крайна сметка е напуснала семейството, така ли?

Нела извади от джоба си носна кърпичка и избърса стъклата на очилата си с тъмна горна част на кръжилата. С бялата си коса и този модел рамки тя приличаше на полковник Сандърс.

— Предполагам, че е биел и нея — каза тихо старата жена.

— Пазете се, че ида! — извика Хорас, като постави на масата табла, на която имаше кенче кока-кола, чайник и два бейгъла, гарнирани със сьомга, лук, каперси и прясно сирене.

Нела покани Маделин да закуси с нея.

— Не са като бейгълите на „Ръс и Дъщери“, но въпреки това са много добри — каза тя, като отхапа от сандвича си.

Младата жена направи същото, после отпи глътка от газираната си напитка, преди да продължи да разпитва:

— Казаха ми, че Адриано е имал брат.

Старата учителка се намръщи.

— Не, не мисля така.

— Имал е, сигурна съм. Казвал се е Рубен. Бил е със седем години по-малък от него.

Нела се замисли за момент.

— Когато Бианка си тръгна, се носеше слух, че е бременна от друг мъж, а не от Ернесто. Какво ли не се говори в малките градчета!

— Вие не повярвахте ли?

— Бианка може да е била бременна, но ако е било така, била е бременна от съпруга си. Тя беше хубава, но нито един мъж в Тибъртън не би рискувал да си спечели за враг такъв умопобъркан човек като Ернесто.

Едно нещо не преставаше да тормози Маделин.

— Защо Бианка е изоставила по-големия си син?

Нела вдигна рамене. Тя отхапа още една хапка от сандвича си, после внезапно си спомни какво бе забравила да попита гостенката си.

— Как научихте за всичко това? Как ме намерихте?

— Благодарение на Исабела Родригес — отговори Маделин.

На учителката й бяха нужни няколко секунди, за да си спомни братовчедката на Адриано.

— О, да, малката Исабела. От време на време идва да ме посещава. Добро момиче е, като вас.

— Външността понякога лъже. Не съм точно добро момиче — каза с усмивка Маделин.

Нела отвърна на усмивката й.

— Напротив.

— А виждали ли сте Адриано след това?

— Не, но често си мислех за него. Надявам се, че е добре. Знаете ли как е?

Маделин се поколеба. Защо да разстройва тази стара дама с ужасната новина?

— Той е добре, не се притеснявайте за него.

— Може да сте добро момиче, но лъжете — каза учителката.

— Права сте, Нела. Заслужавате да знаете истината. Адриано е мъртъв от почти две години.

— Това има връзка с вашето разследване за онзи художник. Иначе нямаше да дойдете да ме видите.

— Честно казано, още не знам.

За да не се разпростира върху смъртта на полицая, тя смени темата:

— В края на живота си Ернесто е бил болен от рак на гърлото. Изглежда, Адриано го е взел при себе си. Според вас възможно ли е това?

Нела се ококори. Зад дебелите стъкла очите й станаха огромни.

— Ако е вярно, това е изненадващо. Бих се учудила, ако Адриано е станал привърженик на християнското милосърдие.

— Какво искате да кажете? — попита Маделин, като й наля чай.

— Ако не я е преживял лично, човек не може да си представи болката, причинена от изтезанията. Мъченията, на които бе подложен Адриано, и тяхната продължителност, всичко това неизбежно нанася травми и има трайни последствия — невъобразимо психично разстройство.

— Какво имате предвид? — попита младата жена.

— Мисля, че в някакъв момент тази натрупана болка и омраза не може да се овладее. По един или друг начин човек в крайна сметка ги насочва към себе си или към другите.

Уклончивите думи на старата учителка подтикнаха Маделин да направи един последен опит:

— Горския цар говори ли ви нещо?

— Не. Това някаква марка градински мебели ли е?

Маделин се изправи, за да се сбогува.

— Благодаря за помощта, Нела.

Беше харесала тази жена. Искаше й се да има такава баба. Преди да си тръгне, тя изрази безпокойството, което не й даваше мира, откакто бе пристигнала:

— Този санитар…

— Хорас ли?

— Да. Той добре ли се отнася с вас? Изглежда малко странен.

— Външността лъже, или поне в този случай. Успокойте се, той е добър човек. Впрочем и неговият живот не е бил лесен.

Сякаш за да подсили думите на Нела, на верандата се разнесе обезпокоително пращене при един по-силен порив на вятъра. Маделин не можа да се въздържи да не погледне към остъкления таван, почти готова да го види как се напуква.

— Казаха ми, че домът ще бъде закрит.

— Да, след три месеца.

— Имате ли план Б?

— Не се тревожете за мен, аз ще се присъединя към съпруга си.

— Мислех, че е починал.

— Да, през 1996 г.

На Маделин не й хареса този обрат на разговора.

— Според мен нямате вид на умираща. Изглеждате добре.

Старицата отхвърли с ръка това илюзорно твърдение и когато младата жена се запъти към дневната, тя й подвикна:

— Не знам какво търсите, но няма да го намерите.

— Вие да не сте ясновидка?

Нела се усмихна и кокетно приглади косата си.

— Обаче ще откриете нещо друго — увери я тя.

Маделин й махна за сбогом и се запъти към пикапа, паркиран под боровете.

Преди да потегли по обратния път, тя отиде пеша до плажа — див, девствен, безкраен. След няколко месеца кранове и бетонобъркачки щяха да дойдат и да съсипят мястото, за да построят хотел, сауна, летище за хеликоптери. Всичко това й се струваше ненормално, вредно, варварско.

По дяволите, ето че говореше като Кутанс.

Маделин се върна при пикапа си и снима за спомен белия пясъчен плаж и дома за стари хора. Може би старицата беше права. Може би бе намерила нещо тук, макар и още да не знаеше какво е то.

Качи се в колата, завъртя контактния ключ и натисна педала на газта, за да се върне на магистралата. Там, докато навърташе километрите, се опита да подреди мислите си. Караше повече от час, когато мобилният й телефон иззвъня. На екрана се появи име — Доминик By.

3

„Навярно всички жители на квартала наричат тази сграда Кубчето на Рубик! Поне така си помисли Кутанс, когато таксито го остави в северната част на Горен Ист Сайд, на ъгъла на 102-ра улица и Медисън Авеню.

Лабораторията „Пелетие енд Стокхаузен“ представляваше многоцветен стъклен куб — пъстра смесица от ярки цветове, които се открояваха на сиво-кафявия фон на околните сгради.

Кой е казал, че американците никога не почиват? Във всеки случай в този късен преди обед в лабораторията не цареше оживление. Гаспар се представи на служителката — елегантна и дългокрака, но с мършава фигура и ъгловато лице, чиито черти сякаш бяха начертани с екер, с белезникава кожа, тъжен и меланхоличен поглед, — напомняща на някои от персонажите в картините на Бернар Бюфе.

Госпожица Желязна тел го отведе до един кабинет на шестия етаж, гледащ към огромния комплекс на болница „Маунт Синай“.

— Моля, влезте, господин Кутанс! — покани го собственикът на лабораторията.

Дуайт Стокхаузен се стягаше да пътува. На пода до един диван „Флорънс Нол“ бяха поставени два платнени куфара с монограмни шарки на „Алзер“, подобна пътна чанта и чифт апрески, подплатени с пухкава кожа.

— Със семейството ми прекарваме Бъдни вечер в Аспен. В хотел „Жером“. Отсядали ли сте там?

В гласа му се долавяше едва прикрито самодоволство. Той пристъпи към Гаспар и му подаде ръка по европейски.

— Напоследък не съм бил там — отвърна драматургът.

Ученият го покани с жест да седне на дивана. Самият той остана Прав около минута, вперил очи в смартфона си, като движеше по екрана му дебелите си пръсти, в сравнение с които апаратът изглеждаше направо миниатюрен.

— Ще бъда на ваше разположение след секунда, колкото да попълня този проклет формуляр за летището.

Гаспар се възползва от тази интерлюдия, за да огледа подробно домакина си. Когато беше дете, майка му понякога се срещаше с мъже като него, които живееха в 16-и арондисман на Париж, Белгравия или Бийкън Хил. Двойната му брадичка и профил а ла Луи XVI бяха в пълна хармония с карираните панталони, блейзъра с десен „Рибена кост“, чорапите „Гамарели“ и мокасините с пискюли.

Най-накрая Бурбонът се реши да остави телефона си и седна срещу него.

— Искахте да говорите с мен за Шон Лоренц, нали?

— Доколкото ми е известно, той е дошъл да ви посети преди една година — на 23 декември 2015 г. Същия ден е починал.

— Спомням си това. Аз лично го приех. Между нас казано, Лоренц беше известен художник, нали?

Стокхаузен посочи стените на огромния си кабинет.

— Както виждате, аз самият съм колекционер — каза той с характерния си надменен тон.

Гаспар наистина разпозна една литография на „Момичето с червения балон“ на Банкси — същата, която вече красеше хиляди дневни или служеше като тапет на десктопа на милиони компютри. Видя и ситопечат на прословутия диамантен череп на Деймиън Хърст, и голяма скулптура от Арман, представляваща счупена цигулка (та Арман някога изваял ли бе нещо друго освен счупени цигулки?). Накратко, само творби, които той ненавиждаше.

— Ако не възразявате, да се върнем на Лоренц.

Хлъзгав като змиорка, Стокхаузен не възнамеряваше да позволи на Кутанс да води срещата.

— Първо, откъде разбрахте за тази история? — попита той.

Гаспар не се хвана на играта му. Щом ученият се беше съгласил да го приеме толкова бързо, значи се тревожеше за своята репутация и тази на лаборатория си.

— Ще спестим време, господин Стокхаузен, ако ми кажете направо и без заобикалки какво точно дойде да иска от вас Шон Лоренц.

— Не мога. Нали знаете, че всичко е поверително.

— Гарантирам ви, че няма да е задълго. Във всеки случай не и когато група полицаи дойде в Лепен да ви закопчее с белезници. Това ще предизвика голяма атракция в хотел „Жером“, повярвайте ми.

Собственикът на лабораторията възмутено попита:

— И за какво ще ме арестуват?

— За съучастие в убийството на дете.

Стокхаузен извика хрипливо:

— Вън оттук! Ще се свържа с моя адвокат.

Вместо да си тръгне, Гаспар се настани по-удобно на твърдия диван.

— Не е задължително да се стига до такива крайности.

— Какво точно искате да знаете?

— Вече ви казах.

Луи XVI не се съпротивлява дълго. Той извади красивата си копринена кърпичка от горното джобче на блейзъра си, за да попие потта от челото си, и се предаде.

— На въпросния 23 декември Шон Лоренц нахлу в кабинета ми крайно развълнуван. Изглеждаше като умопобъркан. Честно казано, ако не беше толкова известен, нямаше да го приема.

— Той носеше найлонова торба, нали?

На лицето на Стокхаузен се изписа погнуса.

— Да, торба за боклук, в която имаше стара тъкана постелка от онези, които се използват за багажниците на колите.

Гаспар кимна утвърдително.

— Тя наистина е била от багажника на един додж.

— Накратко — продължи собственикът на лабораторията, — Лоренц искаше да разбере дали по тази постелка има някакви генетични следи от сина му.

— Технически възможно ли е да се установи това?

Стокхаузен сви рамене — що за нелеп въпрос?

— Разбира се, след като Лоренц беше при нас. Единственото, което трябваше да направим, бе да вземем с памучен тампон малко от слюнката му. Сравнението на ДНК, за което молеше, не е кой знае колко по-сложно от обикновен тест за бащинство, освен че отнема малко повече време.

— Предполагам, че Шон е бързал.

Директорът на лабораторията кимна утвърдително.

— По време на празниците в края на годината винаги има много служители в отпуска. Но всички проблеми се решават, когато сте съгласен да извадите чековата си книжка.

— В конкретния случай каква беше стойността на чека?

— В този случай беше нещо по-добро от чек.

Стокхаузен се изправи и се насочи към картината на Банкси, зад която беше скрит малък сейф със система за разпознаване на пръстови отпечатъци. Ученият отвори стоманения шкаф и извади малка картина с тъмна дървена рамка. На рисунката, носеща подписа на Шон Лоренц, бяха изобразени нюйоркските небостъргачи.

Гаспар си представи сцената и му се догади — дебелият Стокхаузен изкопчва от агонизиращия от скръб Лоренц една последна картина като заплащане за един прост генетичен анализ.

Луи XVI нямаше вид, че си дава сметка за своята низост.

— Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че това е последната творба на художника! — възкликна той, доволен от своята остроумна забележка.

Кутанс потисна желанието си да счупи рамката, да скъса на парчета рисунката, да излезе на терасата и да хвърли към небето малките хартиени късчета, както се разпръсква пепелта на покойник. Това щеше да бъде ефектно, но нямаше да го приближи към целта на търсенето му. Той запази спокойствие и продължи разговора:

— Значи Лоренц ви е нарисувал тази картина, за да се съгласите да ускорите анализа…

— Гарантирах му, че ще получи резултатите сутринта на 26 декември. Беше сложно, но изпълнимо.

— И е трябвало да дойде отново след три дни?

— Но той така и не дойде да получи резултатите си, защото междувременно е умрял — добави Стокхаузен и замълча за миг. — Резултатите пристигнаха по график, но останаха да чакат в нашите компютри. Нямаше съдебно нареждане и никой не се появи за тях. Имаме софтуерна програма, която автоматично изпрати три напомняния, а след това забравих за случая.

— За смъртта на Лоренц са писали всички вестници. Това не ви ли накара да реагирате?

— Не виждам каква е връзката. Той е умрял от сърдечен удар насред улицата.

По този въпрос Стокхаузен беше прав.

— Всяка година — продължи той — в началото на есента моят екип извършва архивиране на нашите файлове. Едва тогава научих резултатите.

— И какво показаха те? — попита нетърпеливо Гаспар.

— Тестът за бащинство беше положителен.

— И по-конкретно?

— По-конкретно, въпреки че постелката е била почистена, не беше трудно да открием по нея следи от кръвта на сина на Шон Лоренц.

— Предупредихте ли полицията?

— Както ви казах, открих това миналия септември! Потърсих в интернет и видях, че детето е мъртво, убито от някаква луда. Какво щеше да промени моето обаждане в полицията?

— Нищо — призна Кутанс и стана от дивана.

Стокхаузен настоя да го изпрати до асансьора.

— На кого е принадлежала тази постелка за багажник? — поинтересува се той.

— Не мислите ли, че е малко късно да се безпокоите за това?

Управителят на лабораторията настоя:

— Превозното средство на Беатрис Муньос ли е било? Тя е убила и други деца, нали?

Гаспар осъзна, че той крие нещо от него.

— По дяволите! Какво премълчавате, Стокхаузен?

Кабината на асансьора пристигна и вратите се отвориха, но Кутанс не сваляше очи от учения. Мъжът дишаше учестено, сякаш току-що бе пресякъл на бегом Манхатън.

— На онази постелка са намерени следи от кръв от сина на Лоренц, но не само от него… Имало е и други следи — кръв, слюнка от други хора.

— На деца?

— Невъзможно е да се каже.

— Какво е вашето обяснение?

— Не знам! Аз не съм нито полицай, нито съдебномедицински експерт. Може да са хиляда неща — следи от контакт…

— А вие как смятате?

Стокхаузен изпъшка:

— Смятам, че в багажника на този автомобил са превозвани и други тела.

4

Маделин прие разговора, докато шофираше.

— Слушам те, Доминик.

— Направих това, което поиска, Мади, разрових се в случая на Сотомайор и открих нещо много странно.

Макар и в отпуска, Доминик By говореше с характерния тон на ликуващ ловец.

— За брата ли?

— Да, за Рубен. Няколко седмици преди смъртта си той отишъл в полицейското управление в Гейнсвил, за да съобщи за изчезването на собствената си майка.

— Бианка Сотомайор?

— Точно така. Родена през 1946 г., шейсет и пет годишна по време на събитията. Току-що се била пенсионирала. Преди това е работила в различни болници, първо в Масачусетс, после в Торонто, Мичиган и Орландо.

— Имала ли е съпруг? Приятел?

— Омъжвала се е само веднъж за Ернесто Сотомайор, бащата на Адриано и Рубен. След това е живяла с канадски лекар и търговец на автомобили в Орландо, който е починал през 2010 г. По време на изчезването й се е срещала с млад, четирийсет и четири годишен мъж, който е държал спа център в региона. Напоследък, изглежда, се котират старите жени.

— Изчезването й било ли е разследвано?

— Да, но не е довело до нищо. Досието е празно. Никакви предварителни признаци, никакви улики, никакви следи. Бианка Сотомайор сякаш се е изпарила.

— И съдията в крайна сметка я е обявил за мъртва?

— Да, през ноември 2015 г.

„Именно затова процедурата за наследството на Адриано се е проточила толкова дълго“, помисли си тя.

— Свърших своята част от работата, Мади. Сега ми кажи защо толкова те интересува този случай.

— Ще ти се обадя по-късно — обеща тя и затвори, без да му даде време да я засипе с въпроси.

Бедна след това позвъни на Исабела, но попадна на гласовата й поща. Тогава реши да се свърже с Гаспар.

— Къде сте, Кутанс? В Манхатън?

— Че къде да бъда? Да се пека на слънце в Папеете или Бора Бора ли? Току-що бях при Стокхаузен. Попаднах на следа. Можете ли да си представите…

— По-късно — прекъсна го тя. — Ще мина да ви взема. Наех кола, в момента пътувам по Южната щатска магистрала в района на Хемпстед. Връщам се от Хамптънс. Много дълга история. Ще ви я разкажа.

— Аз също имам много неща за разказване.

— Ще ми ги кажете по-късно, остава ми един час път. Междувременно бих искала да ми направите една услуга.

Гласът на Маделин — ясен и решителен — подсказа на Гаспар, че сега тя не е в същото настроение, както предната вечер.

— Слушам ви.

— През две улици от хотела, на Томас Стрийт, има магазин за професионални инструменти, наречен „Хогарт Хардуеър“. Вие…

— Какво да направя там?

— Оставете ме да се изкажа, де! Имате ли лист и химикалка? Запишете си какво да купите: две електрически фенерчета, флуоресцентни лампи, кози крак от закалена стомана, клещи…

— И къде ще отидем с тези неща?

— Това вие ще ми кажете. Направете точно каквото ви казвам. Чувате ли ме, Кутанс?

Явно Маделин бе открила нещо, което я бе накарало да отхвърли предишните си съмнения относно обосноваността на това разследване. Нещо, което той не би могъл да открие сам.

Гаспар си каза, че ненапразно е отишъл да я потърси в Мадрид.

1

Те бяха напуснали Ню Йорк в ранния следобед, поемайки по пътя на изток в най-натоварения трафик. Първите сто километра до Ню Хейвън бяха кошмарни. Претоварена магистрала, осеяна с голям брой пътни възли. Градски ад, който се простираше до безкрая. Агонизиращ район, разяждан от бетонни метастази, задушен от изгорели газове и фини прахови частици.

Маделин и Гаспар се възползваха от пътуването, за да съберат парчетата на мрачния пъзел. Историята на едно опропастено детство, на насилие, което в крайна сметка бе породило десетократно по-голямо насилие, на ежедневна жестокост, която години по-късно бе породила убийствена лудост. Историята на бомба със закъснител. Историята на малко момче, което родителите — всеки по свой начин — бяха превърнали в чудовище.

Маделин усили парното. Навън вече се стъмваше. Денят беше изтекъл, без да забележи, увлечена от зачестилите разкрития. Те изплуваха от сенките на цели партиди. Вече се бе сблъсквала с този феномен при някои от предишните си случаи. Настъпил бе най-вълнуващият момент от разследването — реваншът на истината, когато, след като са били скривани прекадено дълго, някои доказателства изплуваха на повърхността с опустошителна сила. Мъглата в главата й започваше да се разсейва и картината, която се очертаваше, я ужасяваше.

Винаги е трудно да се установи първопричината за една трагедия, да се определи точният момент, когато се преобръща един живот. При все това от няколко часа Маделин беше сигурна, че трагедията е започнала през лятото на 1976 г. в малкото рибарско пристанище Тибъртън в Масачусетс, към което пътуваха сега.

През онова лято медицинската сестра от местната клиника Бианка Сотомайор научила, че носи второ дете. В мига, в който видяла резултатите от кръвния си тест, тя взела радикално решение. Уморена да понася ежедневните обиди и побои от страна на съпруга си Ернесто, тя взела спестяванията си и незабавно напуснала дома си, за да започне нов живот в Канада.

По това време по-големият й син Адриано още не бил навършил шест години. Останало само с баща си, момчето станало единственият потърпевш на неговата бруталност. То било подлагано на постоянен побой и унижения, извършвани понякога с невъобразима жестокост. Изминали още две дълги години, преди учителката му Нела Бонинсеня да съобщи за действията на бащата и да освободи детето от неговите страдания.

Животът на момчето се подобрил. Далеч от баща си, Адриано имал късмета да бъде настанен в грижовно приемно семейство, което дори му позволявало да поддържа връзка с братовчедка си Исабела. В Харлем той имал нормално юношество и се сприятелил с младия Шон Лоренц — талантлив художник на графити, и неуравновесената Беатрис Муньос — дъщеря на чилийски емигранти, която поради своята външност, също като него, била преживяла трудно детство, изпълнено с презрение и унижения.

Тримата сформирали „Майсторите“ — група на графитисти, които покривали с ярките си рисунки вагоните в метрото и стените на Манхатън. Адриано не бил много прилежен ученик. Той бързо напуснал училище и след малко бурна младост в крайна сметка започнал работа в полицията, където без особени сътресения напреднал в службата. Привидно той водел порядъчен живот. Но кой можел да каже какво се случвало в главата му?

На този етап фрагментите на пъзела ставаха по-хипотетични. Маделин знаеше, че оттук нататък трябва да се основава на впечатления и вероятности, подкрепени от малкото, но значителни открития, които бяха направили в Ню Йорк. Въпреки това общата картина, която се очертаваше, беше невероятно логична.

Младата жена беше сигурна в едно — сенките от детството на Сотомайор не били изчезнали напълно. Те се появили отново в началото на 2010 г., когато Адриано попаднал на следите на по- малкия си брат, Рубен — преподавател в университета в Гейнсвил. Дали преди това двамата братя са знаели за съществуването си? Дали са общували? На този етап Маделин не знаеше това, обаче бе сигурна, че по онова време Адриано бил измъчван от жажда за отмъщение, която прераснала в смъртоносна лудост. Той открил майка си във Флорида. Отначало несъмнено мислел да я убие, но после решил, че смъртта е прекалено слабо наказание за онова, което му е причинила.

Маделин не беше психиатър, но смяташе, че е намерила обяснение за поведението на Адриано — гневът, който е изпитвал, е бил насочен не толкова към баща му, колкото към майка му. Майката, която го е изоставила. Обичната му майка, която е напуснала бойното поле, където са се сражавали заедно. Боготворената някога майка, която е предпочела да избяга с детето, което е носела в утробата си.

И точно върху нея се бе съсредоточила цялата му омраза. Маделин можеше да си представи огромния шок от това предателство, който е изпитало малкото момче. В сравнение с него, дори побоите на баща му са му се стрували маловажни. Подсъзнателно детето сигурно бе пренаписало историята — мъжете са жестоки по природа, но майките трябва да защитават децата си. Обаче неговата майка бе избягала, за да защити другото си дете. Предателство, за което е трябвало да плати скъпо.

Този сценарий изглеждаше безумен, но беше единственото разумно обяснение, което младата жена бе намерила за връзката между житейския път на Адриано и почерка на престъпленията на Горския цар. Адриано бе отвлякъл Бианка, беше я затворил някъде и несъмнено седмици наред й беше разказвал как ще убие любимия й син Рубен, като го пребие до смърт. Известно време той се бе наслаждавал на това психическо изтезание, а след това бе преминал към действие — Рубен беше мъртъв.

Обаче Бианка не беше се отървала толкова леко. Адриано бе измислил как да извършва до безкрай същото престъпление, за да я застави да преживява стотици пъти смъртта на неговия брат, да я накара да страда, като й наложи едно рафинирано наказание, което сигурно дълго бе обмислял.

През февруари 2012 г. той бе отвлякъл от детската градина в Шелтън малкия Мейсън Мелвил и го бе отвел при майка си. Затворената Бианка е нямала друг избор, освен да се грижи усърдно за детето. Тя навярно го е гледала с двойно по-голяма всеотдайност, за да се опита да смекчи травмата на двегодишното момченце, отделено брутално от родителите си, за да живее в някаква тъмна изба с непозната жена. Бианка със сигурност се бе привързала към него. Обаче в средата на пролетта Горския цар бе взел без предупреждение детето от майка си и го бе убил — вероятно пред очите й, а после бе захвърлил тялото му край езерото. През следващите две години Адриано три пъти бе извършил същото злодеяние с Калеб Кофин, Томас Щурм и Даниъл Ръсел.

Маделин вече нямаше никакви съмнения относно самоличността на Горския цар. Убиецът беше Адриано, но противно на общоприетото схващане, истинските му жертви не бяха децата. Колкото и да беше трудно да се признае, клетите деца бяха само косвени щети, средство за причиняване на безкрайни мъки на неговата единствена жертва — собствената му майка.

2

Близо до Мистик трафикът най-накрая се урегулира. Пикапът продължи покрай крайбрежието на изток, след това пое през щата Роуд Айлънд към Провидънс. Слушайки радио, човек не можеше да забрави, че до Бъдни вечер оставаха само няколко часа. От Дийн Мартин до Нат Кинг Коул, всички поп певци сякаш се бяха уговорили да внесат повече задушевност във вечерния ефир. Тъкмо свършваше „Бялата Коледа“ в изпълнение на Луис Армстронг и Синатра вече запяваше „Джингъл Белс“.

Мислите на Гаспар не се различаваха много от тези на Маделин. В съзнанието му изникна древногръцкият мит за наказанието, наложено от Зевс на Прометей, задето откраднал свещения огън от боговете: той бил прикован към една скала и всеки ден долитал орел, за да кълве черния му дроб, който заздравял през нощта, и мъчението се подновявало на следващия ден. Едно безкрайно страдание! Възмездие, което не се различаваше много от това, което Адриано бе наложил на своята майка — многократното убийство на любимия й син.

Кутанс се замисли за огромната омраза, която трябва да се е била насъбрала в душата на Сотомайор, за да стигне той до такова безумие, и за злата участ на всички, озовали се случайно на пътя му.

През декември 2014 г. по някакъв странен каприз на съдба та неговата смъртоносна лудост се сблъскала с две други съдби. Тримата „Майстори“ случайно се срещнали отново. Обаче ярките цветове от 90-те години на миналия век били заменени с тези на кръвта и мрака.

Беатрис Муньос, с която Адриано бил продължил да поддържа контакт от време на време, била подвластна на собствените си демони. Колкото и парадоксално и угнетяващо да изглеждаше, можеше да се каже, че Беатрис била негова посестрима по страдание. Страдание, което породило друго страдание. Тя изпитвала същата изпепеляваща омраза, караща човек да причини най-големите злини на хората, които най-много е обичал. Но между тези две погубени души имало огромна разлика — в своето безумие Беатрис не прекрачила чертата. Тя измъчвала физически и психически Пенелопе Лоренц, но не отнела живота на Джулиан.

Когато решила да върне детето на родителите му, Беатрис се свързала с Адриано, когото смятала за честен полицай, за да го помоли да бъде посредник. Определила му среща при Нютаун Крийк, поверила му детето да го предаде на баща му и отишла да се хвърли под влака.

Ето при какви невероятни обстоятелства синът на Шон се озовал в багажника на колата на Горския цар. Случайност, която му спестила необходимостта да отвлича друго дете. Той завел Джулиан в скривалището, където според вече установения обичай го поверил на Бианка.

Минали седмици. Верен на досегашния си начин на действие, Сотомайор планирал да убие Джулиан в края на февруари или началото на март. Само че на 14 февруари 2015 г. Горския цар нелепо бил намушкан до смърт пред къщата си от някакъв дребен дилър на наркотици.

Гаспар примигна и се върна към реалността. Това бе поредицата от събития, които двамата с Маделин бяха успели да възстановят, попълвайки празнините с редица предположения. Може би грешаха, но дори и да бяха прави, оставаха два въпроса без отговор. Къде Горския цар бе държал затворени своята майка и жертвите си? И най-важното, имаше ли дори и най-малката вероятност Джулиан и Бианка все още да са живи почти две години след смъртта на техния тъмничар?

Отговорът на втория въпрос беше — вероятно не. Що се отнася до мястото, където са били държани, те смятаха, че са го намерили. В Ню Йорк няколко часа по-рано Кутанс бе изпълнил инструкциите на Маделин, която вярваше на интуицията си, и бе позвънил на съпруга на Исабела. Андре беше потвърдил, че процедурата по получаването на имуществото на Адриано се е проточила поради правни усложнения във връзка с изчезването на Бианка. Въпросът бил решен едва след като съдията, отговарящ за разследването, подписал смъртния акт на лелята на Исабела.

— Андре, освен къщата наследихте ли други недвижими имоти? Земя? Вила? Хижа?

— Старата фамилна къща на Сотомайор в Тибъртън.

— Ходили ли сте там наскоро?

— Никога не сме ходили! Исабела мрази онзи пуст район, а самата къща направо й вдъхва страх! Виждал съм нейни снимки — мястото прилича по-скоро на Амитивил, отколкото на Мартас Винярд.

— Кой живее там сега?

— Никой. От една година се опитваме да я продадем, но няма наплив от купувачи, а и агентът по недвижими имоти не е много кадърен.

Гаспар бе записал адреса. Когато бе предал на Маделин разговора си с Андре, тя бе отбелязала, че не е логично старият Ернесто да не се е опитал да се отърве от тази барака, когато се е разболял от рак и е отишъл да живее при сина си в Ню Йорк. Предположението, че именно тази къща е скривалището на Адриано, ставаше все по-правдоподобно. Разбира се, не беше никак лесно човек да работи в Ню Йорк и да осигурява провизии на държаните в плен, но беше осъществимо.

Сърцето на драматурга се беше разтуптяло и кръвта бе запулсирала в слепоочията му.

— Не се увличайте, Кутанс. Единственото, което можем да открием, са два трупа — бе охладила ентусиазма му Маделин, преди да поемат на път.

3

След повече от четири часа пътуване вече се движеха по околовръстното шосе на Бостън. Малко след Бърлингтън спряха да заредят гориво на една бензиностанция. Гаспар веднага се зае със задачата, но превързаните ръце го затрудняваха да държи пистолета за зареждане.

— По-добре идете за кафе — каза Маделин, като взе пистолета от ръцете му.

Той се предаде и се отправи към топлия уют на бензиностанцията. Пусна няколко монети в автомата за напитки. Две дълги кафета без захар. Беше почти осем часът вечерта. В някои семейства празнуването на Бъдни вечер вече бе започнало. От тонколоните се лееха коледни песни от Великата американска песнопойка. Гаспар разпозна „Старите детски влакчета“ в изпълнение на Роджър Милър. Баща му обичаше да свири на китара нейната френска версия „Малкото момче“, популяризирана от Греъм Олрайт. Макар и възрастен, той още пазеше ярки спомени от първите си Коледи. Най-щастливите си мигове бе прекарал в двустайния апартамент на баща си — само 37 кв. м, намиращ се на площад „Пол Лафарг“ в Еври. Още се виждаше как вечерта на 24 декември поставяше под елхата бисквити и чаша горещ чай в очакване на Дядо Коледа. Спомняше си коледните подаръци, с които си играеше с баща си: Големия Джим, детското влакче с релси, Вълшебното дърво, Лакомите хипопотами…

Обикновено избягваше този спомен, защото го разплакваше. Тази вечер обаче го прие с удоволствие като един красив момент, за който си мислеше с благодарност. И това промени всичко.

— Студено е — оплака се Маделин, като седна до него на един от нестабилните столове край високата пластмасова масичка.

Тя реши да изпие кафето си на един дъх, но то се оказа прекалено горещо, така че го изплю обратно в чашата.

— По дяволите, Кутанс, да ме убиете ли искате? Дори с едно кафе ли не можете да се справите?

Маделин Грийн в цялото й великолепие. Гаспар невъзмутимо стана от стола си и отиде да й донесе ново кафе. И дума не можеше да става да се скара с нея и да наруши хода на разследването.

Докато чакаше, младата жена погледна телефона си. Вниманието й привлече есемесът от Доминик By: „Подарък за теб, ако си сама на Бъдни вечер. Весела Коледа!“ Лаконичният есемес бе придружен от обемен прикачен файл. Тя кликна върху него, за да го отвори. By бе успял да получи извлечение от банковата сметка на Адриано. То представляваше истинска златна мина.

— Откъде се взе така внезапно това радостно изражение? — попита Гаспар, като й подаде чашата кафе, която й носеше.

— Хвърлете един поглед на този документ — отвърна тя, като му препрати PDF файла на неговата електронна поща. — Това са разходите на Сотомайор. Първо ще ги разгледаме подробно и после ще говорим. Търсете повторения.

Маделин сложи новата си чаша кафе на масата до смартфона си.

В продължение на половин час очите й не се отделиха от екрана на телефона. Навела глава, тя съсредоточено преглеждаше десетките страници на извлечението, като си водеше бележки на една книжна салфетка. Гаспар правеше абсолютно същото. Двамата приличаха на хазартни маниаци пред игралните автомати в някое казино на Лае Вегас.

Справката обхващаше разходите, извършени от Сотомайор през последните три години от живота му. Чрез това извлечение те сякаш ги гледаха през окуляра на камера за видеонаблюдение. То разкриваше неговите навици: ресторанта, в който е обичал да яде суши на обяд, паркингите, където е паркирал колата си, таксите за магистралите, по които е пътувал, имената на лекарите, които е посещавал, дори малките разточителства, които понякога си е позволявал — чифт обувки „Едуард Грийн“ за 1400 долара, кашмирен шал „Бърбъри“ за 600 долара.

Накрая Кутанс разочаровано вдигна глава.

— Не виждам нищо, което пряко да свързва Адриано с Тибъртън, няма регулярни пътувания дотам, няма сметки за вода или електричество, няма сметки и от магазини в района.

— Това не значи кой знае какво. Един полицай може да прикрие финансовите си операции, като прибягва към двойно счетоводство или плащане в брой. Обаче някои регулярни разходи са обезпокоителни.

Четири магазина наистина се появяваха често. На първо място „Хоум Депо“ и „Лоус Хоум Импрувмънт“ — двете най-големи търговски вериги за строителни и ремонтни материали и инструменти в страната. Сметките бяха големи, което предполагаше значителни ремонтни дейности, като звукоизолация и монтаж на вентилационна система, които си принуден да направиш, ако искаш да държиш някого затворен дълго време.

Третата компания не беше толкова известна и трябваше да я потърсят в интернет. „Лиоф Фуудс“ се оказа интернет магазин, специализиран в продажбата на лиофилизирана храна. На неговия сайт можеха да се намерят куп продоволствени пакети за оцеляване. Те включваха консерви със сардини, енергийни блокчета, сушено говеждо и дълготрайни лиофилизирани ястия. От услугите на компанията се ползваха туристи или моряци, но и всички граждани — все по-многобройни, — които се страхуваха от предстоящия край на света и трупаха запаси от храна.

Освен това плащанията показваха, че Сотомайор е бил редовен клиент на сайта walgreens.com — една от водещите американски аптечни вериги. Разбира се, на този сайт можеше да се намери почти всичко, но най-вече всички тоалетни принадлежности, необходими за бебета и малки деца.

Маделин допи изстиналото си кафе и се обърна към Гаспар. Личеше си, че той мисли за същото като нея. И двамата таяха в сърцата си една безумна надежда. Представяха си следната картина — Бианка Сотомайор, вече уморена старица, затворена от години в някаква звукоизолирана изба. Пленница на собствения си син, за чиято смърт сигурно подозираше. Жена, която повече от две години се грижеше за дете, като се лишаваше от всичко, пестейки храна, вода, светлина, и се надяваше, че рано или късно някой ще дойде да ги освободи.

— Хайде, Кутанс, тръгваме.

4

Последните километри им се сториха най-дълги. Пътят към Тибъртън беше доста криволичещ. Малко преди Салем трябваше за кратко да излязат на Магистрала I, преди да поемат по едно леко стръмно шосе, което заобикаляше гора, носеща според джипиеса странното име Блексийди Уудс, и след това да се спуснат към океанското крайбрежие.

Гаспар поглеждаше крадешком Маделин. Тя бе напълно променена — очите й блестяха, миглите й потрепваха, лицето й изразяваше непреклонна решителност също като на снимката й, която бе видял в статията на списание „Ню Йорк Таймс“. Дори тялото й бе приведено напред, сякаш бързаше да влезе в бой.

След петчасово шофиране пристигнаха в Тибъртън. Очевидно окръгът пестеше от улично осветление и коледна украса — улиците бяха тъмни, обществените сгради, както и пристанището, също тънеха в мрак. Мястото им се видя още по-неприветливо отколкото на снимките в туристическите пътеводители, които бяха прегледали в интернет. Тибъртън беше градче с няколко хиляди жители, бивш център за морски риболов, който през десетилетията бавно бе западнал, засенчен от известния си съсед Глостър, който се бе утвърдил като Меката на атлантическия червен тон. Оттогава градът безуспешно се мъчеше да намери своето място между риболова и туризма.

Следвайки указанията на джипиеса, те напуснаха крайбрежната зона, за да се включат в мрежата от криволичещи асфалтирани шосета, водещи към вътрешността, и поеха по тесен път, заобиколен от храсталаци. След един километър фаровете осветиха табела с надпис „Продава се“. Под надписа бяха посочени името на агенцията за недвижими имоти — „Харбър Саут Риъл Естейт“, и телефонният й номер.

Маделин и Гаспар слязоха от колата, като оставиха фаровете включени. Те нямаха никакви оръжия, но извадиха от багажника фенерчетата и лостовете, купени от Кутанс в Манхатън.

Навън беше все така мразовито. Силният вятър, който идваше от Атлантическия океан, ги шибаше в лицата, като на всичко отгоре в Тибъртън даже морският въздух миришеше лошо.

Като вървяха един до друг, двамата се приближиха до сградата. Домът на семейство Сотомайор беше малка едноетажна колониална къща с централен комин. Дори в миналото да е била красива, тя отдавна беше придобила зловещ вид — мрачна постройка, заобиколена от къпини и избуяли плевели, с рушащи се колони от двете страни на входната врата. Гаспар и Маделин с мъка си проправиха път през бодливата растителност. В нощния мрак облицованата с чамови дъски фасада изглеждаше така, сякаш бе боядисана с катран.

Изобщо не им се наложи да използват козия крак, защото входната врата беше открехната. Съдейки по изметнатото от влагата дърво, тя отдавна беше разбита. Като си светеха с фенерчетата, те влязоха в къщата. Тя беше наполовина празна, тънеща в разруха от години, несъмнено вследствие на многократните посещения на местните клошари. Кухнята беше направо опустошена. Дървеният кухненски плот бе изчезнал, вратите на шкафовете бяха изтръгнати от пантите. В хола нямаше нищо друго освен един изтърбушен диван и счупена маса. На пода се търкаляха десетки празни бутилки от бира, презервативи и спринцовки. Виждаше се дори оградена с камъни студена пепел, показваща, че насред помещението е пален огън. Скитниците се бяха събирали тук, за да правят секс, да пият и да се дрогират на светлината на пламъците. Обаче нямаше никакви признаци, че на това място са държани затворници.

В другите стаи на приземния етаж имаше само прах, мухъл и подове с изметнати дъски, които попиваха водата като гъба. В задната част на къщата имаше веранда, която гледаше към малко дворче, където още стояха два полуизгнили дървени градински стола. Маделин изруга тихо, когато видя нещо като голям гараж или корабен док с къс и силно скосен заден скат на покрива. Следвана по петите от Гаспар, тя прекоси градината и се втурна в постройката, която също се оказа празна.

Те се върнаха в къщата. Под стълбището една наполовина скрита врата водеше до други стълби, които се спускаха не до мазе, а по-скоро до голямо сутеренно помещение, където имаше само покрита с паяжини маса за пинг-понг. В дъното на стаята имаше друга врата, която поддаде на втория удар с рамо. Зад нея беше същинското мазе, където очевидно никой не бе стъпвал от години.

За свое успокоение Гаспар и Маделин се качиха на първия етаж, където някога се бяха помещавали спалните и баните. И тук не бе останало много. Изключение правеше детската стая, в която Адриано бе живял до осемгодишна възраст.

На светлината на фенерчето си Кутанс огледа помещението, пазещо призраци от миналото — матрак, съборени етажерки, ламинирани филмови афиши, които гниеха на пода. Същите като онези, които някога и той бе закачал с кабърчета по стените на стаята си и които бяха вълнували детското му въображение: „Челюсти“, „Роки“, „Междузвездни войни“. Имаше само една разлика между неговия и този пантеон — тук вместо футболиста Мишел Платини от „Нанси“ героят бе аржентинският боксьор Карлос Монзон.

Гаспар освети вътрешната страна на вратата и различи старите чертички с молив, отбелязващи порастването на детето, които са толкова важни, когато си малък. Той потръпна. Нещо не се връзваше. Защо, след като му бяха отнели Адриано, Ернесто бе запазил непокътната стаята на сина си?

Той клекна. На пода лежаха рамкирани снимки, покрити с дебел слой прах. Кутанс избърса с ръка стъклата, за да премахне мръсотията, и видя избелели фотографии от 80-те години, които днес децата се опитваха да възстановят чрез филтрите на инстаграм. Типични снимки от живота на едно американско семейство: грубоватото и гордо лице на Ернесто, пищната фигура на красивата Бианка — Моника Белучи от Тибъртън. Личицето на Адриано, опитващ се да духне петте свещи на тортата си, с усмивка по молба на фотографа, но вече с леко отнесения поглед, за който бе говорила учителката му. Кутанс избърса стъклото на друга снимка. Четвъртата фотография направо го изуми — Ернесто и неговият пораснал син. Тя несъмнено бе направена по време на церемонията за встъпването на Адриано в редиците на нюйоркската полиция. Бащата гордо бе прегърнал през рамо сина си.

Излизаше, че Адриано се е виждал с баща си, когато е бил осемнайсет-двайсетгодишен, много преди той да се разболее. Това беше неразбираемо или по-скоро имаше някаква, макар и изкривена логика — щом като вече не бе способен да му нанася побои, Ернесто бе престанал да бъде заплаха за сина си и той го бе допуснал отново до себе си. За пореден път Кутанс и Маделин бяха удивени, че Адриано бе насочил омразата си само към майка си. Това беше несправедливо, шокиращо, безсмислено. Но след едно определено ниво на ужас и жестокост интуицията и здравият разум вече не помагаха за разгадаване на човешкото поведение.