Пет мили

Трета глава

Няколко минути по-късно стоях в такси на път за болницата. Елиът ме остави да си тръгна едва когато му обещах, че ще се видим след няколко дни в склада, за да обсъдим плана ми за действие. Мисълта караше стомаха ми да се преобръща. Знаех, че щеше да се опита да ме разубеди, а наистина не ми се искаше да чувам подобни тиради. Исках единствено да убия всеки от шибаните братя Рос.

Без Джейс, разбира се.

Позволих си да си помисля за момент какво би направил Джейс, ако разбереше коя бях в действителност.

Ако разбереше, че бях убила братята му и бях излъгала всички им.

Може би щеше да ме убие в края на краищата.

Сигурно бях напълно сбъркана, щом част от мен мислеше, че би било справедливо, нали се сещате? Да завъртим колелото. Да разбере точно колко откачена бях и да ми тегли куршум в главата.

Така или иначе предпочитах да прекарам последните си мигове с него, отколкото с Дорнан.

Огледах нервно входа на болницата. Нямаше мотори на паркинга. А пред плъзгащите врати не се виждаха членове на клуба, които да пазят. Пфу.

Платих на шофьора с парите, които Елиът натика в джоба ми на тръгване. Придвижих се бързо към входните врати, все още облечена единствено с болничното облекло и халата на Елиът. Останаха ми пет крачки, за да вляза във фоайето, когато някой изскочи и ме хвана за рамото.

Лицето ми посърна, когато го видях. Мамка му.

— Истинска купонджийка си, а? — каза подигравателно Джейс. — Къде, по дяволите, беше?

— Джейс — отвърнах, надявайки се, че звуча естествено, — просто бях излязла да се поразходя.

Носеше авиаторски очила с огледална повърхност и аз се присвих, когато видях отраженията си в двете стъкла. Елиът не беше преувеличил. Наистина приличах на лайно.

Джейс придърпа очилата надолу по носа си, поглеждайки ме над рамката с тъмните си очи, които толкова много ми напомняха за тези на баща му.

— Да се разходиш? — повтори той. — В три сутринта? За пет шибани часа?

— Не обичам болници — отвърнах неловко.

Мамка му, мамка му, мамка му!

— И все пак продължаваш да се поставяш в ситуации, които или ще те доведат до болнично легло, или на шибана носилка в моргата. Не е ли забавно, а?

Застанала боса единствено по болнично облекло и износен халат представлявах страшна гледка, но този, който изпъкваше, беше Джейс. Бе облечен със семпло черно кожено яке и тъмни джинси, а под ръката си държеше черната си каска. Няколко пациенти носеха облекла, подобни на моето, и бутаха стойки със системи. Повечето бяха пушачи, нетърпеливи да получат дозата си никотин, преди да бъдат затворени отново в болничните си стаи, за да зяпат бежовата мазилка на таваните и стените.

Погледнах ги с копнеж, искайки ми се и аз да бях пушач, за да имах оправдание за излизането си.

— Бях навън само няколко минути — излъгах, присвивайки очи срещу засилващото се сутрешно слънце.

Джейс се подсмихна и бутна очилата на лицето си.

— Лъжкиня. Не си тръгнах сутринта. Видях те да вървиш към студиото за татуси във Венис.

Отне ми момент да си вдигна ченето от тротоара, преди да му отговоря. Изведнъж се почувствах много, много зле.

— Проследил си ме? — изломотих.

Хвана рамото ми с ръката си, стисна ме силно и ме придърпа към себе си.

— Къде отиваме? — попитах, а гърлото ми се сви от паника. Мамицата му. Беше ме проследил без даже да го забележа. Бях станала твърде уверена и бях започнала да допускам грешки.

— Млъквай! — Продължи да ме влачи, докато аз изпадах в паника. Опитах се да преборя желязната му хватка.

— Джейс — казах, дърпайки се. Той не отговори, а продължи да ме дърпа. — Джейсън! — Нищо. Направих единственото нещо, което можех да измисля. Седнах долу по средата на тротоара, отказвайки да помръдна.

Джейс огледа минувачите, вероятно чудейки се дали на някой щеше да му направи впечатление, ако ме застреляше тук и сега и ме оставеше, за да ми изтече кръвта. Нямах представа.

— Ставай — просъска.

— Не — отвърнах, — не и докато не ми кажеш къде отиваме.

Въздъхна нетърпеливо.

— Връщам те обратно в апартамента ми — каза през стиснати зъби. — Не че горя от желание да си там, но заповедите са си заповеди.

Сърцето ми се сви.

— Чии заповеди?

Разтвори дланите си широко.

— Чии мислиш, Сами?

Поне все още ме наричаше Сами, което си беше малко успокоение.

— Ще ме нараниш ли? — попитах толкова тихо, за да може да ме чуе само той.

На лицето му се появи тревога и сваляйки очилата си, той ме изгледа с обезпокоено изражение.

— Какво?

— Е, ще го направиш ли?

— Не — каза категорично, — никой няма да те наранява. Може би ще те нарека идиотка за това, което си направила с брат ми, но не, няма да те нараня.

Той ми предложи ръката си и аз се поколебах за момент, преди да я поема. Вдигна ме на крака, продължавайки да ме гледа с любопитство.

— Божичко, някой наистина те е наранил, нали?

Нямаш си идея просто.

— Нещо такова — казах отпаднало.

— Е, сега наистина си затънала в лайната. Ако баща ми разбере, че си вкарала хероина на партито на Макси, ще те убие.

— Не бях аз — отвърнах немощно.

Мамка му! Мислеше, че съм аз?

— Както и да е — каза, като заобиколихме ъгъла на болницата и стигнахме до мотора му, паркиран върху спирката за линейки. Просто чудесно. Подаде ми каската. — Сложи я.

— Какво?

Джейс изглеждаше нетърпелив и изморен.

— Сложи скапаната каска. Последното, което искам, е да си размажеш черепа по магистрала I-5 само защото не си носила каска.

Претърсих мотора с поглед.

— Ами ти? — попитах, като взех каската и я сложих на главата си. Не помръднах, докато Джейс захващаше каишката под брадичката ми, а топлите му пръсти докосваха студената ми шия.

— Аз ще съм наред — каза грубо. Отстъпи крачка назад и ме изгледа предпазливо. — Знаеш ли, Чад беше прав.

Стори ми се, че сърцето ми прескочи удар.

— Какво? — изпелтечих.

— Акцентът ти не става за нищо.

С това преметна крак през мотора и ритна степенката с черната си обувка.

— Саманта — каза навъсено.

— Какво? — прошепнах аз.

— Качвай се на шибания мотор.

Стоях там, застинала, с твърдо стъпили на тротоара крака. Поради някаква странна причина внезапно се зачудих къде ми беше корсета. Корсетът и черните обувки с ток. Вероятно в болничната кофа за боклук. Е, какво да се прави.

— Сами — каза по-настоятелно. — Качвай. Се. На. Мотора. Веднага.

Огледах се наоколо, стигайки до извода, че нямах друг избор. Да тръгна с Джейс беше по-безопасно от това да избягам и да рискувам Дорнан или другите братя да тръгнат по петите ми. Джейс поне беше склонен да ме изслушва.

Пристъпих на пръсти до мотора и преметнах натежалия си крак от другата страна. Слава на бога за халата на Елиът или щях да покажа доста интимни части, премятайки крака си.

Притеглих се напред, така че да съм плътно прилепнала до облечения в кожа гръб на Джейс, и обвих ръце около кръста му. Той се обърна към мен и ме погледна, преди да запали двигателя.

— Дръж се — нареди през оглушителния шум.

Не беше нежен и внимателен, докато караше бързо и яростно през града до входната си врата.

Част от мен си мислеше, че го правеше нарочно, за да падна. Друга, по-малка част бе дълбоко притеснена, че го правеше само за да разбере коя съм възможно най-скоро.

Вкопчих се плътно в него, чудейки се през цялото време дали няма да е по-разумно, ако се пуснех и оставех всичко да приключи сега, преди да е разбрал в какъв човек се бях превърнала.

Преди да имаше възможност да ме намрази повече, отколкото вече ме мразеше.