Пет мили

Четиринадесета глава

Слязох надолу по стълбите и поех по дългия, извит коридор, който пресичаше целия първи етаж, като се оглеждах и ослушвах да не ме види някой. Знаех, че няколко от братята вероятно пазеха на смени, но ми се струваше по-вероятно да държат под око периметъра отвън, отколкото отвътре.

Промъкнах се към другия край на къщата, опитвайки се да позная къде се намираше гаража. Ако не се лъжех, братята бяха избутали моторите зад далечния ъгъл на къщата, отвъд спалните. Трябваше да е сравнително близо, иначе щяха да ги подкарат, затова се доверих на интуицията си и поех в тази посока.

Имах късмет. След няколко неуспешни опита в килера и складовото помещение, най-накрая се озовах в гаража, който се намираше отстрани на коридора, а вратата му не се отличаваше по нищо от останалите в къщата. Изпробвах дръжката и сърцето ми препусна от радост, когато тя се завъртя без проблем. Разбира се, че беше заключена от външната страна. Бях толкова радостна, че никой не я беше заключил и отвътре.

Затворих вратата зад мен и завъртях ключа, за да имам време да се скрия, ако някой решеше да влезе. Усетих, че моментът на истината и действията беше настъпил. Бях ужасена, а сърцето ми щеше да се пръсне.

Моторите бяха паркирани в дъното на гаража и аз се отправих натам, непоколебима и толкова нервна, че чак ми се гадеше. Отне ми няколко минути да извадя пликовете и телефоните от подплатата на дамската си чанта и да ги наредя пред мен с треперещи ръце. Включих ги и с облекчение разбрах, че Елиът се беше сетил да ги зареди и изключи, преди да ми ги даде. Пристъпих на пръсти към първия мотор в редицата и развих капачката на резервоара, в същото време придържайки един от телефоните и плика с метални лагери и пирони. Потях се и се задъхвах в задушния гараж. Сигурно бях страшна гледка в момента, натиквайки експлозиви в мотора, облечена само по нощница, докато превъртах от страх и липса на кислород.

След като се забавих сякаш с часове на първите два мотора, успях да вкарам останалите експлозиви в резервоарите доста сполучливо. Огледах се наоколо за парцал, с който да забърша моторите. Бяха капнали малки капки бензин по тях, но тъй като в порядъчната стая нямаше нищо, което да наподобява парцал, ми се наложи да импровизирам. Използвах долната част на нощницата си, благодарна, че бях решила да нося черно, и попих капките.

Доволна, отстъпих назад и загледах моторите, които вече бяха натъпкани с експлозиви. Бях решила да напъхам две бомби в мотора на Дорнан, така че каквото и да се случеше, шибанякът да се овъгли, щом натисна бутона.

Извадих айфона си от чантата и включих приложението, което Елиът беше инсталирал — същото, което проследяваше чрез джипиес всичките пет телефона, които плуваха в резервоарите на моторите. Издишах облекчено, когато на екрана се появиха шест зелени точки. Всички работеха, така че би трябвало, всички да се взривят.

Това беше едно голямо би трябвало.

Не бях глупачка, знаех, че нещата можеха да се объркат. Ако не го настроех правилно, можеха да се отдалечат твърде много с моторите и детонаторът да стане безполезен. Трябваше да съм на разстояние от пет мили от телефоните в резервоарите, за да действа детонатора. Не знаех защо, просто следвах инструкциите на Елиът.

След това идваше проблемът с груповото им заминаване. Ако тръгнеха по различно време щях да съм прецакана, защото щеше да означава, че някои от тях щяха да се взривят близо до къщата, а може би даже и в гаража.

Изключих джипиеса на телефона си, проверих дали има батерия, и го пуснах в чантата си. Доволна, преметнах чантата си през рамо и излязох на пръсти от гаража, затваряйки безшумно вратата зад мен.

По тялото ми се разля облекчение и внезапно ми се прииска да се разрева. Отново. Тръгнах пак по коридора обратно към стаята, в която се предполагаше, че Дорнан все още спи, и тъй като вече си бях свършила задачата, вече се носех безгрижно.

Което беше доста глупаво от моя страна, защото, когато изкачих стълбите и завих към спалното крило, моят принц в лъскави доспехи беше застанал на пътя ми единствено по чифт черни боксерки, с разрошена коса и скръстени на гърдите ръце.

— Оу — казах, плъзгайки поглед по тялото му, — здравей.

— Къде си мислиш, че ходиш? — попита Джейс гневно.

— Опитвам се да намеря тоалетна — сопнах му се. По дяволите, добре, че ме намери след като бях поставила бомбите, иначе щях да съм зверски прецакана и вероятно щях да свърша с куршум в главата.

— В стаята ти има тоалетна — отвърна той, сякаш бях малоумна.

— Да, а като събудя баща ти, няма да се трае — просъсках.

Той се приведе към мен и помириса нощницата ми.

— Какво правиш? — попитах, избутвайки го от личното ми пространство.

— Защо миришеш на бензин? — попита Джейс, а по лицето му се изписа съмнение.

Присвих очи.

— Защото баща ти направо се отърка в мен. Трябва ли да питаш? Искаш ли да ти опиша с детайли?

Той изгледа чантата ми и буквално можех да видя какво се въртеше в красивата му глава.

— Защо носиш чантата си, щом ще ходиш до тоалетната? — попита, като я издърпа рязко от рамото ми.

Отвори дамската ми чанта, в която в момента имаше единствено дрехи и голям пакет с тампони.

— Защото съм в цикъл, тъпако — отвърнах. — Да не искаш да ми кажеш, че трябваше да разнасям огромната кутия с „Тампакс“, за да могат да видят братята ти? — Протегнах ръка и измъкнах кутията от чантата си и я размахах пред лицето му. — Мога само да си представя солените шегички, които щяха да направят.

Привидно доволен от историята ми — и все пак нерадостен — той ми хвърли чантата обратно и аз я хванах, преди да успее да падне на земята. Обърна се и закрачи напред, а аз се загледах в задника му, който изглеждаше изключително добре в тесните боксерки.

Промъкнах се обратно в стаята, която делях с Дорнан, без да го събудя и седнах в ракитовия стол на терасата насред мъгливата, поносимо топла нощ.

Седнах и зачаках слънцето да изгрее и да започне денят ми за разплата.

Дорнан се събуди в момента, в който слънцето започна да се показва на хоризонта, огрявайки света с приказна оранжева светлина, полумрачно и полусветло. Наблюдавах го от мястото си на терасата, докато се облича бързо и експедитивно. Имаше дори истински кобур, който минаваше през гърдите му върху семпла черна тениска и по един пистолет под двете мишници. Нахлузи кожено яке отгоре — също чисто черно, предполагах защото разчитаха на елемента на изненада — и беше облечен за убиване.

Твърде жалко, че той щеше да бъде този, който ще умре.

Излезе на терасата и аз се изправих да го поздравя.

— Добро утро, малката — каза, като наведе глава към устните ми и взе това, което считаше за свое.

Застанах на пръсти и го целунах страстно. Целунах го яростно. Целунах го с всяко едно чувство, което беше останало в тялото ми. Трябваше да се спра, преди да отхапя езика му и да вкуся кръвта му.

Когато се отдръпна от мен, беше запъхтян, а на устните му играеше дяволита усмивка.

— Дявол да го вземе, Сами — каза, потривайки долната си устна с пръсти. — Ако не знаех по-добре, щях да си помисля, че искаш да ме изядеш жив.

Усмихнах се зловещо.

— Нещо подобно — отвърнах.

Стисна ме за задника още веднъж и отстъпи назад, прибирайки един паднал кичур коса зад ухото ми. Беше неестествен жест за някой като него и стомахът ми се преобърна от проявата му на нежност, колкото и кратка да беше.

— Ще се видим довечера — каза. — Не ходи никъде.

Седнах отново, усмихвайки се, докато той си взе нещата и се отправи към вратата.

— Ще те чакам — подвикнах след него, а той ми се усмихна и ми намигна, след което затвори вратата след себе си.

Чух стъпките му да се отдалечават и изведнъж се превърнах в кълбо от нерви. Стомахът ми гореше, а в гърлото си усетих неприятно гадене и едва стигнах до банята, преди да повърна в тоалетната чиния. Борейки се да си поема дъх, изплюх една храчка и пуснах водата, отмивайки остатъците от хотдога и пържените картофки, които бях взела от бензиностанцията вчера.

Направих две крачки извън банята, когато реших, че не съм приключила и затичах обратно до тоалетната чиния, давейки се с останалата повърня, която изгаряше гърлото ми.

Останах там няколко минути, подсигурявайки се, че този път наистина бях приключила, след което пуснах водата и изплакнах уста. Видях движение в огледалото — някой да се движи в другата стая и се обърнах, удряйки бедрото си в плота.

— Ау — проплаках и се запрепъвах към стаята.

Джейс беше седнал на неоправеното легло, този път облечен в дънки и тъмносива тениска, която разкриваше прекрасно татуираните му бицепси. Преглътнах с усилие и се огледах из стаята за чаша вода.

— Никога ли не чукаш? — попитах, забелязвайки една чаша с вода върху нощното шкафче от моята страна на леглото. Грабнах чашата и отпих голяма глътка. Едва не изплюх водата през стаята, когато Джейс проговори.

— Повръщаш сутринта — отбеляза небрежно. — Не си забременяла, нали?

Задавих се с водата в устата ми, насилвайки се да преглътна, преди да проговоря.

— Не, не съм — отвърнах кратко, раздразнена от присъствието му. — Какво искаш?

Присви очи насреща ми.

— Нямам мотор, забрави ли? Залепен съм за теб, докато всички останали пътуват към склада.

Разбира се, че не бях забравила. Точно затова планът беше в действие. Защото отказвах да го нараня.

Повдигнах вежди.

— Не се дръж така, сякаш предпочиташ да си с тях на някакво си пътуване за отмъщение. Изобщо не си като тях.

От алеята долу се дочу звук от запален мотор, много скоро последван и от други. Старт. Не разполагах с много време, а Джейс искаше да остане и да си разменяме хапливи закачки? Докато през цялото време си мислех „Тръгвай си!“. Защото трябваше да си взема телефона и да видя къде се намират тези шест зелени точки, за да мога да натисна бутона и да сложа край на всичко, преди да са изминали петте мили и да са излязли от буферната зона.

— Трябва да се обличам — казах и закрачих към чантата си. Джейс даже не помръдна. — Ама не се притеснявай, остани да гледаш — казах със сарказъм. Той се ухили лукаво и мисълта, че беше минала сякаш цяла вечност, откакто ми се беше усмихнал истински, ме убиваше отвътре.

Усмивката изчезна от лицето му и той се подпря назад на ръце, очевидно оставайки тук.

— Не си от най-срамежливите — каза, обхождайки тялото ми нагоре и надолу с поглед. — Но ако си на кеф да се криеш, можеш да отидеш в банята, нали? — той посочи към стаята, от която бях излязла преди малко, и аз въздъхнах рязко, като взех чантата си и се запътих към банята. Заключих вратата зад мен и сърцето ми се качи в гърлото, когато разкопчах чантата си и затършувах телефона си.

Свалих капака на тоалетната чиния и седнах, внезапно усещайки краката си като направени от гума. Дишайки учестено, отворих джипиес приложението и наблюдавах как шестте точки се разделят една от друга, докато моторите напускаха имението, а звуците от двигателите им заглъхваха, щом започнаха да се отдалечават към магистралата.

Затворих джипиеса и отворих приложението с детониращия бутон. Повдигна ми се, докато пръстът ми кръжеше над бутона, който щеше да активира двуминутното отброяване, което щеше да приключи с огнена експлозия.

За момент се разколебах. Може би не трябваше да го правя. Може би нямаше да мога. Но след това се замислих какво щеше да се случи с мен, когато моторите започнеха да се давят, когато горивото намалееше достатъчно, че найлоновите торбички да запушат тръбата и някой разбереше какво бях направила.

Щях да съм мъртва. Дори по-зле от това. Елиът също.

Преглътнах новата буца, заседнала в гърлото ми, и натиснах бутона с неудържимо треперещи ръце.

Защото след по-малко от две минути Дорнан и синовете му — всичките без Джейс — щяха да бъдат взривени до пепел.