Пет мили

Дванадесета глава

Отне ни три часа да стигнем до дестинацията. Три часа, прекарани в мълчание и тук-там няколко от обичайните странни кратки диалози, подхванати от мен и приключени от него.

Беше крещяща разлика от страстните целувки и дългите разговори, които бяхме споделяли през последните няколко месеца и това караше сърцето ми да се свива от болка.

— Къде отиваме? — попитах два часа след потеглянето ни.

— Мексико — отвърна Джейс монотонно.

— Нямам паспорт — напомних му. — Какво смятате да правите и без това?

Обърна се да ме изгледа, докато ускоряваше по магистралата.

— Зависи.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха и внезапно ми стана много студено.

— Зависи от какво? — попитах.

Не ми отговори. Стоях спокойно с ръце в скута в продължение на пет минути, но подигравателното му отношение ме изкарваше извън релси, а и не бях забравила, че вече напълно се чувствах като затворник. Преди, когато Дорнан ме затваряше, поне имах Джейс да се грижи за мен и да ме държи далеч от смъртта.

Сега имах чувството, че ще бъде първият, който ще натисне спусъка, ако се стигнеше до това.

— Моля те, говори с мен — казах, умолявайки го с поглед.

Погледна ме така, сякаш бях парче месо от някое мъртво животно, размазано на пътя, след което върна погледа си отново напред.

— Нямам какво да кажа — отвърна хладно.

В гърдите ми забушува паника и усетих как започваше да ми става трудно да си поемам въздух. Скапаното жужене в ушите и стомаха ми се беше върнало като ято разгневени оси, които ме атакуваха отвътре с отровните си жила.

Чувствах се толкова безпомощна, че ми се искаше да зарева. Щеше да ме разкрие. Щеше да разбере, че съм момичето, което беше мислил за мъртво в продължение на шест години, щеше да разбере, че съм момичето, което беше убило братята му, и щеше да ме застреля в главата.

— Израснах на подобно място — казах тихо, докосвайки стъклото с пръстите си. Не можех да понеса мълчанието помежду ни и минута повече, дори да ми кажеше да мълча, имах нужда да запълня някои от моментите помежду ни с думи и звуци.

— О, така ли? — ухили се Джейс. — В някой конкурентен клуб? Я кажи. На баща ми би му харесало да чуе за това.

Наклоних главата си напред, така че челото ми да се опира в стъклото на вратата и усетих леките вибрации от пътя по кожата си.

— Баща ми беше в клуб също като този — казах, усмихвайки се тъжно от спомените за щастливите дни. — Не, не беше конкурентен клуб. Не загина в катастрофа. Беше убит.

Джейс си пое рязко въздух, но не каза нищо.

— Откакто почина, се опитвам да стоя далеч от неприятности.

— Нека позная — каза Джейс, хвърляйки ми бегъл поглед. — Те те намират сами?

Поклатих глава.

— Не, определено сама си ги търся — отвърнах. — Намирам ги, преди те да успеят да ме открият.

— И все пак не те разбирам — каза, потропвайки с пръсти по скоростния лост между нас. — Когато си с мен, се държиш като жертва на обстоятелствата, а когато отидеш при него, се държиш така, сякаш ти харесва.

Хванах върха на носа си с палец и показалец и издишах шумно.

— Изключително преебана съм. Още един проблем от средата, в която съм израснала. Хората като мен? Не сме нормални. Извратени сме.

— Затова ли си с него? Защото имаш синдрома на липсващия баща? — Непринуденият начин, по който зададе въпроса си, и подигравателният му тон бяха като шамар в лицето.

— Да — отвърнах честно, — нещо подобно.

За няколко мига и двамата не проговорихме.

— Казах ти, че ще ти помогна да изчезнеш — каза Джейс горчиво.

— Знам — отвърнах, зяпайки ръцете си.

— Дори не знам коя си — продължи, като сякаш изплю думите. — Чукаш се с ченге.

— Не е вярно — отвърнах.

— Вече не вярвам на нищо, което казваш. Просто замълчи.

Продължихме да се движим, докато емоциите ме разяждаха отвътре. През цялото време бях на ръба да се разрева, а дамската ми чанта, която се допираше до крака ми, направо изгаряше кожата ми със смъртоносното си съдържание. Внезапно изпитах желание да му кажа нещо, с което да разбере, че наистина имах силни чувства към него. Започнах да се задушавам и замигах, за да прогоня сълзите в очите си, мечтаейки си за слънчевите ми очила. Продължих да преглъщам и да се давя с извърнато настрани лице, за да не вижда болката ми.

Погледнах нагоре стреснато, когато разбрах, че сме спрели в аварийната лента.

— Защо спряхме? — попитах, бършейки лицето си.

За момент не отговори.

— Сами — каза нежно, поставяйки ръката си внимателно на рамото ми.

Намръщих се и го погледнах през рамо с почервенели от срам бузи. Не исках да ме вижда такава.

— Сами — каза отново, и въпреки че не беше истинското ми име, емоцията, с която го изрече, ме довърши. Защото осъзнах, че това бе всичко. Това можеше да бъде нашия край. Последният споделен момент, финалната права между Сами и Джейс.

Когато казах, че ме довърши, бях напълно сериозна. Превих се и заплаках, а тъпата болка в стомаха ми, сега изгаряща и неспираща, ме пронизваше като милиони, нагорещени ножове. От очите ми бликна порой от сълзи, които сякаш бях събирала цял живот, съхранени и готови да завалят. Както и направиха — върху коленете и бедрата ми, и по целите ми ръце, докато ревях неистово.

— Господи, Сами — каза Джейс, като се огледа навън, преди да постави ръцете си на гърба ми. — Съжалявам.

Започнах да се задъхвам, искайки момента да не свършва, искайки ръцете му да продължават да докосват кожата ми. Защото, щом отместеше ръцете си обратно на волана и се върнеше на пътя, това щеше да е краят.

Бях на път да затрия цялото му семейство и повече нищо нямаше да е същото.

Докато продължавах да си поемам накъсани глътки въздух, все още превита на две, с буза опряна в коленете, Джейс постави ръце на раменете ми и ме придърпа към себе си. Загледа се в размазаното ми от сълзите лице и може би предположи, че съм искрена, защото ме притегли в обятията си, притисна лицето ми към рамото си и прокара едната си ръка в разпуснатите ми коси.

— Хей, хей — проговори нежно. — Всичко е наред. Каквото и да се е случило, сега си добре.

Отдръпнах се назад, за да го погледна в очите.

— Моля те, не ме мрази — казах подсмърчайки, докато говорех. — Знам, че цялата тази ситуация е изключително преебана. Виждам начина, по който ме гледаш. Начинът, по който се питаш какво, по дяволите, правя с него! — Гласът ми се повиши, ставайки по-силен и паникьосан с всяка дума, но не можех да спра лавината от думи, която се изсипваше от устата ми. — Обещавам ти, че ще ти обясня всичко някой ден, Джейс. Някой ден много скоро. И може и да ме разбереш или да не ме. Но сега не мога да понеса да ме мразиш, Джейсън. Не и сега. Моля те?

— Не те мразя — отвърна той, бършейки сълзите ми с големите си, топли ръце. — Има дни, в които ми се иска да те мразя, а в други да те отведа далеч от всичко това. Далеч от него. Не мога да те разбера, Сами, и не ми харесва, че пазиш шибани тайни от мен, но не те мразя, разбра ли?

Кимнах в отговор, защото не можех да кажа това, което ми се въртеше в главата.

„Не ме мразиш сега. Но ще ме намразиш после.“

Беше въпрос на време.