Пет мили

Четвърта глава

През краткия път до апартамента на Джейс се опитвах да измисля правдоподобно обяснение — свястна причина, поради която бях напуснала болницата.

И ударих на камък.

Когато пристигнахме, той изчака да сляза от мотора, преди да ритне степенката надолу и да се изправи. Издърпа ключовете от стартера и ме избута напред с ръката си, която беше притиснал ниско на гърба ми.

Нагоре по стълбите, в апартамента му, огледах отвореното пространство, което обхващаше кухнята и къта за хранене, и балконът, който се виждаше зад тях. Погледнах надолу към босите си крака и скапаното си болнично облекло и внезапно се почувствах засрамена от окаяния си вид.

— Изкъпи се — каза Джейс, като посочи към банята. — След това ще говорим.

Кимнах.

— Побързай — добави.

Изплакнах остатъците от кръв и фините частици кокаинов прах от кожата си, предимно от врата и гърдите, след което спрях водата. Спокойната, притъпена болка, която усещах, се беше превърнала в разгневено ято оси, които ме жилеха по ребрата и ме караха да ми се повдига.

Подозираше ме. Колко още, преди играта ми да приключи? Колко още, преди да ме разкрие?

Не ми остана време да размишлявам над това, тъй като Джейс нахлу в банята с купчина дрехи, която носеше на ръце.

— Хей! — Извиках, като грабнах една от хавлиите и я притиснах към гърдите си.

Джейс се усмихна лукаво — нещо, което правеше доста често напоследък. Животът го беше предал. Аз го бях предала. Не го бях виждала да се усмихва от доста време.

— Сега си скромна? — попита, хвърляйки дрехите върху плота в банята. — Взех ги за теб снощи. Идвах да ти ги донеса, когато реши да посетиш приятелчето си.

Взрях се в очите му, опитвайки се да разбера колко точно знаеше. Колко ме подозираше.

— Благодаря — отвърнах немощно.

Той пристъпи към мен, принуждавайки ме да се отдръпна назад, докато задникът ми не се опря в студените плочки на стената зад мен.

— Как е Елиът? — попита бавно, очевидно наслаждавайки се на мъчението ми.

Подскочих, когато чух името му. О, господи! Не отвърнах. Какво можех да кажа?

— Днес си изключително мълчалива, Сами — каза той, като прокара кокалчето на единия си пръст по влажната ми буза. — Изчерпаха ти се лъжите ли?

Потръпнах и преглътнах с усилие. В този момент ми напомняше за Дорнан, което беше трудно за понасяне.

— Гадже ли ти е? Дилър? Какво?

Пак не отговорих.

— Затова ли отиде там? Защото спиш с него?

Поклатих глава.

— Не. Но си го правила. Сигурен съм.

Не си направих труда да му отвърна. Подскочих, когато удари ръцете си от двете ми страни на стената, сполучливо затваряйки ме в капан.

— Сами! — извика, карайки ме да се свия от страх. — Това даже истинското ти име ли е?

— Да — отвърнах едва-едва.

— Погледни ме — заповяда той. Срещнах погледа му неохотно, а една голяма сълза се търкулна от окото ми и падна на бузата ми.

— Джейс? — казах тихо.

— Да, Саманта?

— Плашиш ме.

— Ха! — отвърна горчиво. — Баща ми ти забива нож в бедрото и те зарязва да кървиш до смърт. Брат ми се опитва да ти влезе в гащите, докато си предрусана с отровена кока, а ми казваш, че се плашиш от мен?

Загледах се в него, благодарна, че сълзите ми бяха спрели. Беше ми студено, тъй като стоях единствено по влажна кърпа, притисната към гърдите, а в гърба ми се опираха хладните плочки.

Извърна поглед първи, обърна се рязко и се отправи към вратата.

— Обличай се — каза, забивайки пръст в купчинката дрехи върху плота.

Един час по-късно стоях на стол на покрива на клуба, а слънцето напичаше вече туптящата ми глава. Погледнах надолу към облеклото, което ми беше избрал Джейс — розова тениска с дипли отпред и семпла черна пола. Не ми даде сърце да му кажа, че тениската беше горнище на пижама. Може и да изглеждаха случайно избрани, но колкото повече се вглеждах в двете момичета седящи до мен, толкова повече се убеждавах, че беше избрал дрехите ми с цел. Правеха ме да изглеждам млада, невинна и небрежна — в ярък контраст с Бети и Вероника, с тежкия им грим, прекалената очна линия, малките потничета и тесните черни панталони.

Бети и Вероника — момичетата от партито на Макси, чиито имена не можех да си спомня — представляваха смесица от ужас и предизвикателство, заковани на столовете си от Джаз и Дони, които стояха на стража зад нас. Дорнан беше застанал до ръба на покрива и наблюдаваше крайбрежието на Венис с пистолет, натикан в задната част на дънките му. Стоеше така вече от петнадесет минути и знаех, че го правеше нарочно. Караше ни да се страхуваме. Искаше да види коя ще се пречупи първа.

В този момент осъзнах, че на Джейс вероятно не му е било наредено да ме заведе в апартамента си, преди да дойдем тук. Чакаха ме да пристигна и отчаяният и потен вид на момичетата ми подсказваше, че са били тук по-дълго от петнадесет минути. Чудех се дали някой вече ги беше обявил за издирване.

Или бяха като мен, без да имат някой, на който да му пука за тях.

Опитах се да стана, мислейки си, че ще е добра идея да предложа някаква утеха на Дорнан. Така би направила истинската приятелка, нали? Но не се изненадах, когато една голяма ръка ме сграбчи за рамото и ме затръшна обратно на задника ми.

— Кучко, казал ли съм, че можеш да мърдаш? — попита застаналият зад мен Джаз. Усетих нещо студено да се притиска във врата ми. Точно под брадичката ми беше опряно дулото на пистолет, принуждавайки ме да повдигна глава. Стиснах зъби, без да помръдвам и сантиметър.

Джейс, който стоеше пред мен, изгледа брат си, но не каза нищо. Чудесно.

Дорнан се обърна, а лицето му беше като маска от ярост и тъга. Не можех да се спра. Поех си рязко въздух, а очите ми зашариха между Дорнан, Джейс, момичетата и петната кръв по бетона под краката ми, които нито едно търкане нямаше да премахне напълно.

Не исках да се пролива повече кръв заради моите глупави грешки, затова в този момент реших, че независимо от обстоятелствата, тези момичета нямаше да поемат вината за смъртта на Макси. Въпреки че бях сложила пакетчетата с хероин в чантите им.

Въпреки че това можеше да бъде моят край.