Пир за врани

Грабителят

Щом „Желязна победа“ се понесе напред и таранът й се вряза в бурните зелени вълни, барабаните забиха в боен ритъм. По-малкият кораб пред нея обръщаше, греблата му запляскаха бясно. На знамената му се вееха рози: бяла роза на червен щит на носа и кърмата, златна на поле, зелено като трева — на мачтата. „Желязна победа“ се вряза в борда му така силно, че половината екипаж на палубата изгуби опора. Изпращяха и се пръснаха гребла, сладка музика за ушите на капитана.

Той скочи на палубата, златният му плащ се изду зад него. Белите рози се дръпнаха рязко назад, както винаги правеха мъжете пред Виктарион Грейджой в доспехи и оръжие, с лице, скрито под шлема на кракена. Стискаха мечове, копия и брадви, но деветима от всеки десет бяха без броня, а десетият носеше само плъстена риза с пришити метални плочки. „Не са железни мъже — помисли Виктарион. — Страх ги е от удавяне“.

— Дръжте го! — извика един. — Той е сам!

— Елате! — ревна той. — Елате ме убийте, ако можете!

От всички страни се стекоха воините на розата, със сива стомана в ръцете и ужас в очите. Страхът им бе така узрял, че Виктарион усещаше вкуса му. Завъртя се, отсече ръката на първия при лакътя, прониза втория в рамото. Третият заби острието на брадвата си в мекия бор на щита на Виктарион. Той го натресе в лицето на глупака, събори го и го посече, щом той се опита да се вдигне. Докато се мъчеше да изтръгне брадвата си от първия, копие го прониза между плешките. Усети го все едно, че някой го плесна по гърба. Виктарион се завъртя и стовари брадвата си в главата на копиеносеца, ръката му пое отката, щом стоманата се вряза с пукот през шлем, коса и череп. Мъжът се задържа за миг, докато железният капитан не изтръгна стоманата, после трупът залитна по палубата, по-скоро като пиян.

Железнородените вече го бяха последвали на палубата на разбития боен кораб. Чу воя на Вулф Едноухия, зърна Рагнор Пайк в ръждивата му ризница, видя Нют Бръснаря, докато мяташе брадвата — тя се завъртя във въздуха и удари едного в гърдите. Виктарион посече още един, и още един. Готвеше се да убие и трети, но Рагнор го прониза пръв.

— Добър удар — изрева му Виктарион.

Щом се обърна да подири следващата жертва на брадвата си, видя другия капитан. Бялото му палто бе оплискано с кръв и мозък, но Виктарион различи герба на гърдите му — бялата роза на червения щит.

— Ти! — изрева железният капитан над грохота. — Ти с розата! Ти ли си лордът на Южен щит?

Онзи вдигна забралото над безбрадото си лице.

— Неговият син и наследник. Сир Толбърт Сери. А ти кой си, кракен?

— Твоята смърт. — Виктарион връхлетя върху него като бик. Сери скочи да го посрещне. Дългият меч беше от добра, в замък кована стомана и младият рицар го накара да запее. Първият му удар беше ниско и Виктарион го отклони с брадвата. Вторият удари железния капитан в шлема, преди да е успял да вдигне щита си. Виктарион отвърна със страничен удар на брадвата. Щитът на Сери я посрещна. Разлетяха се трески и розата се разцепи по дължина със сладък, рязък пукот. Мечът на младия рицар заудря в бедрото му — веднъж, два пъти, три пъти, запищя в стоманата. „Момчето е бързо“, осъзна железният капитан. Натресе щита си в лицето на Сери и го накара да залитне назад към планшира, вдигна брадвата и вложи цялата си тежест в удара, за да разсече момчето от врата до слабините, но Сери се извъртя вихрено и брадвата се стовари в перилото, разхвърчаха се трески и острието се заклещи. Палубата се разлюля под нозете на Виктарион, той залитна и падна на коляно.

Сир Толбърт хвърли разбития щит и посече отгоре с дългия меч. Щитът на Виктарион се беше отметнал встрани и той посрещна острието на Сери с железен юмрук. Люспестата стомана изпращя, болката го жегна и той изпъшка, но го задържа.

— И аз съм бърз, момче! — Изтръгна меча от ръката на рицаря и го запокити в морето.

Сир Толбърт облещи очи.

— Мечът ми…

Виктарион спипа младока за гърлото с кървавия си юмрук.

— Иди си го вземи! — Тласна го през борда и го запрати долу в кървавите води.

Това му даде време да изтръгне брадвата. Белите рози вече отстъпваха пред железния прилив. Някои се опитваха да избягат под палубата, други молеха за пощада. Топла кръв капеше по пръстите му под металната ръкавица, но това не беше нищо. Около мачтата, застанали рамо до рамо в плътен кръг, неколцина от вражеския екипаж продължаваха да се бият. „Тези поне са мъже. Готови са да умрат, но няма да се предадат“. Виктарион бе готов да изпълни желанието на колкото може от тях. Удари с брадвата си по щита и атакува.

Удавеният бог не бе създал Виктарион Грейджой да се бие с думи на кралски събори, нито да се бори с лукави противници, спотайващи се сред безкрайни блата. За това бе посаден той на земята: да се възправи облечен от глава до пети в стомана, с кървава брадва в ръка, и да сее смърт с всеки удар.

Сечаха по него отпред и отзад, но мечовете им все едно бяха върбови вейки, толкова щети му нанасяха. Никое острие не можеше да пробие плочестата броня на Виктарион Грейджой, нито даваше време на враговете му да намерят слабите му места по ставите, където го пазеха само ризница и кожа. Трима да го атакуваха, или четирима, или петима — беше все едно. Посичаше ги един по един, като залагаше на стоманата си да го опази от другите. Щом паднеше поредният враг, обръщаше гнева си към следващия.

Последният мъж, който му се опълчи, трябваше да е ковач: имаше рамене като на бик, едното — много по-мускулесто от другото. Беше в гъвкава люспеста броня с шипове и с шапка от щавена кожа. Единственият му верен удар разби напълно щита на Виктарион, но ударът, който капитанът нанесе в отговор, разцепи главата му на две. „Да можех и с Вранско око да се справя така просто“. Когато изтръгна отново острието на брадвата си, черепът на ковача се пръсна. Кръв, мозък и счупена кост се разлетяха, а тялото залитна напред и рухна в краката му. „Твърде късно е да се молиш вече за пощада“, помисли Виктарион, докато се отскубваше от прегръдката на мъртвия.

Палубата бе станала хлъзгава, мъртвите и издъхващите лежаха на купища около него. Той захвърли щита и всмука жадно въздух.

— Капитане — чу до себе си гласа на Бръснаря. — Денят е наш.

Морето наоколо бе пълно с кораби. Някои горяха, други потъваха, някои бяха разбити на трески. Водата беше гъста като каша, пълна с трупове, скършени гребла и мъже, вкопчили се в отломките. В далечината няколко южняшки кораба бясно се носеха назад към Мандър. „Да си вървят — помисли Виктарион. — Нека отнесат вестта“. Подвиеше ли си веднъж мъж опашката и побегнеше ли от боя, преставаше да е мъж.

Очите го засърбяха от стеклата се в тях по време на боя пот. Двама от гребците му помогнаха да развърже шлема на кракена, за да може да го свали. Виктарион отри челото си и изръмжа:

— Онзи рицар. С бялата роза. Някой от вас измъкна ли го?

Син на лорд щеше да донесе добър откуп — от баща му, ако лорд Сери бе оцелял. Ако не — от владетеля му в Планински рай.

Но никой от мъжете му не бе видял какво е станало с рицаря, след като излетя през борда. Най-вероятно се беше удавил.

— Дано пирува, както се би, във водните палати на Удавения бог. Макар мъжете от Щитовите острови да се наричаха „моряци“, бродеха с опасение през моретата и влизаха с лека броня в бой от страх, че ще се удавят. Младият Сери не бе като тях. „Храбър мъж — помисли Виктарион. — Почти железнороден“.

Предаде пленения кораб на Рагнор Пайк, назначи дузина мъже за екипаж и се върна на своята „Желязна победа“.

— Приберете оръжието и бронята на пленниците и превържете раните им — нареди на Нют Бръснаря. — Тежко ранените хвърлете в морето. Ако някои се помолят за милост, прережете им гърлата. — Към такива изпитваше само презрение — по-добре да се удавиш във вода, отколкото в кръв. — Искам броя на корабите, които спечелихме, и имената на всички рицари и млади лордове, които пленихме. Искам и знамената им.

Един ден щеше да ги окачи в замъка си, та като стане стар и грохнал, да може да си спомня всички врагове, които е избил, докато е бил млад и силен.

— Разбрано. — Нют се ухили широко. — Голяма победа.

„Да. Голяма победа за Вранско око и неговите вещери“. Другите капитани отново щяха да реват името на брат му, щом вестта стигнеше в Дъбов щит. Юрон ги бе изкусил с речовития си език и смеещото се око и ги бе обвързал към каузата си с плячка от далечни земи: злато и сребро, брони, извити мечове с позлатени ефеси, ками от валирианска стомана, тигрови и леопардови кожи, нефритени мантикори и древни валириански сфинксове, сандъци мускатов орех, карамфилово масло и шафран, слонски бивни и рогове от еднорози, зелени, оранжеви и жълти пера от Лятното море, топове тънка коприна и лъскав брокат… ала всичко досега бе от малко по-малко, сравнено с това. „Сега им даде завоевание и те са негови завинаги“, помисли капитанът. Догорча му на езика. „Моя е тази победа, не негова. Къде е той? Излежава се в замъка на Дъбов щит. Отне жена ми, отне трона ми, а сега отнема славата ми“.

Подчинението се удаваше с лекота на Виктарион Грейджой, роден беше с него. Отраснал до пълнолетие в сянката на братята си, беше следвал ревностно Бейлон във всяко негово начинание. По-късно, когато се родиха синовете на Бейлон, бе започнал да приема, че един ден ще коленичи и пред тях, щом един от двамата заеме мястото на баща си на Престола от Морски камък. Но Удавеният бог повика Бейлон и синовете му във водните си палати, а Виктарион не можеше да нарече Юрон „крал“, без да изпита вкуса на жлъч в гърлото си.

Вятърът го освежи и го обзе изгаряща жажда. След битка винаги искаше вино. Остави палубата на Нют и слезе долу. В тясната си кърмова каюта завари смуглата жена влажна и готова — навярно битката бе сгорещила и нейната кръв. Взе я два пъти, без отдих. Когато свършиха, гърдите, бедрата й коремът й бяха оплескани с кръв, но беше негова кръв, от раната в дланта му. Смуглата жена му я изми с врял оцет.

— Планът беше добър, признавам му го — каза Виктарион, щом тя коленичи до него. — Мандър пак е отворен за нас като едно време.

Беше ленива река, широка, бавна и коварна, с многобройни дънери и пясъчни наноси. Повечето морски съдове не смееха да плават по-навътре от Планински рай, но дългите плоскодънни бойни кораби можеха да навлязат по течението чак до Горчив мост. В древни времена железнородените дръзко бяха плавали по речния път и бяха плячкосвали по цялата Мандър и притоците й… докато кралете на Зелената ръка не въоръжили рибарските поселища на четирите островчета пред устието на Мандър и не ги нарекли нейни „щитове“.

Две хиляди години бяха изтекли, но в наблюдателните кули по скалистите им брегове сивобради мъже продължаваха да поддържат древното бдение. Зърнеха ли отдалече дългите кораби, старците запалваха огньовете на фаровете и сигналът отекваше от хълм на хълм и от остров на остров: Опасност! Врагове! Пирати! Нападение! Щом видеха запалените по високите места огньове, рибарите и земеделците захвърляха мрежите и ралата си и хващаха мечове и брадви. Господарите им се спускаха от замъците си със своите рицари и ратници. Бойни рогове екнеха над водите от Зелен щит, Сив щит и Дъбов щит, и Южен щит, и съдовете им се плъзгаха от покритите си с мъх каменни убежища по бреговете, святкаха греблата им, щом се изсипеха през протоците, за да затворят Мандър, да гонят и избиват пиратите нагоре по реката.

Юрон беше изпратил Торволд Кафявия зъб и Червения гребец нагоре по Мандър с десетина бързи кораба, та лордовете на Щитовите острови да се пръснат в гонитба. Когато пристигна ядрото на флотата, в защита на самите острови бяха останали само шепа годни да се бият мъже. Железнородените бяха дошли с вечерния прилив, така че блясъкът на залязващото слънце да ги скрие от сивобрадците в наблюдателниците, докато не стане твърде късно. Вятърът духаше откъм гърба им през цялото време, още от Стари Уик. Из флотата се носеше мълва, че това е работа на магьосниците на Юрон, че Вранско око е умилостивил Бурния бог с кръвно жертвоприношение. Как иначе щеше да дръзне да отплава толкова далече на запад, вместо да следва бреговата линия, както бе обичайно?

Железнородените изкараха дългите си кораби на чакълестите брегове и се разпръснаха в пурпурния предвечерен здрач с блеснала в ръцете стомана. Огньовете по високите места вече горяха, но малцина бяха останали, за да вдигнат оръжие. Преди изгрев слънце Сив щит, Зелен щит и Южен щит бяха паднали. Дъбов щит удържа половин ден повече. А когато мъжете на Четирите щита прекратиха гонитбата на Торволд и Червения гребец и обърнаха надолу, завариха в устието на Мандър чакащия ги Железен флот.

— Всичко стана точно както Юрон каза, че ще стане — заговори Виктарион, докато смуглата жена превързваше ръката му с лен. — Магьосниците му са го нагласили. — Квелон Хъмбъл бе споделил шепнешком, че имал трима на борда на „Тишина“. Чудати мъже били и ужасни, но Вранско око ги превърнал в свои роби. — Но все още му трябвам за битките — настоя Виктарион. — Това с магьосниците — добре, но войните се печелят с кръв и стомана. — От оцета раната го заболя още по-силно. Избута жената настрана, сви юмрук и изръмжа: — Донеси ми вино.

Пи в тъмното, потънал в тежък размисъл за брат си. „Ако не нанеса удара със собствената си ръка, пак ли ще съм братоубиец?“ От смъртен мъж Виктарион не се боеше, ала проклятието на Удавения бог го възпираше. „Ако друг го удари по моя заповед, моите ръце ли ще оцапа кръвта му?“ Ерон Мокра коса щеше да знае отговора, но жрецът бе останал някъде на Железните острови — все още хранеше надежда, че ще може да възбуни железнородените срещу новоизбрания им крал. „Нют Бръснаря може да обръсне човек с хвърлена брадва от двайсет разтега. А никой от мелезите на Юрон не може да се опълчи на Вулф Едноухия или на Андрик Несмеещия се. Един от тях би могъл да го стори“. Ала знаеше, че какво може и какво ще направи човек са две различни неща.

— Богохулствата на Юрон ще навлекат гнева на Удавения бог над всички ни — пророкувал беше Ерон на Стари Уик. — Трябва да го спрем, братко. Все още сме кръвта на Бейлон, нали?

— Той също — отвърна Виктарион. — Не ми харесва повече, отколкото на теб, но Юрон е кралят. Твоят кралски събор го избра и ти постави короната от плавей на главата му!

— Аз поставих короната на главата му — рече жрецът с мокрите водорасли в косата — и с радост бих я смъкнал, за да короновам теб. Само ти си достатъчно силен да го надвиеш.

— Издигна го Удавеният бог — отвърна Виктарион. — Нека Удавеният бог го свали.

Погледът на Ерон беше зъл — онзи поглед, за който мълвяха, че кладенци може да трови и жени бездетни да прави.

— Не богът проговори. Знаем, че Юрон държи магьосници и мръсни заклинатели на червения си кораб. Пратили са някаква магия сред нас, да не можем да чуем морето. Капитаните и кралете бяха пияни от всички тези приказки за дракони.

— Пияни и уплашени от онзи рог. Чу какъв звук издаде. Все едно. Юрон е нашият крал.

— Не и мой — заяви жрецът. — Удавеният бог помага на храбри мъже, не на онези, които се свиват под палубите, щом се вдигне бурята. Ако не махнеш Вранско око от Престола от Морски камък, ще трябва сам да се заема с това.

— Как? Нямаш нито кораби, нито мечове.

— Имам гласа си — отвърна жрецът. — И богът е с мен. Моя е силата на морето, сила, на която Вранско око не може да се надява, че ще устои. Вълните може да се разбиват в скалната твърд, но не спират да прииждат, вълна след вълна, докато накрая на мястото на планинския връх не останат само дребни камъчета. А скоро след това и камъчетата биват пометени по морското дъно за вечни времена.

— Камъчета? — Виктарион изсумтя. — Луд си, ако мислиш, че ще свалиш Вранско око с приказки за вълни и камъчета.

— Железнородените ще са вълните — каза Мокра коса. — Не великите воини и господари, а простият народ, онези, що орат земята и хвърлят мрежите в морето. Капитаните и кралете издигнаха Юрон, но простият народ ще го смъкне. Ще ида в Голям Уик, в Харлоу, в Оркмонт, в самия Пайк. Във всяко градче и село ще се чуе словото ми. Безбожник не ще седи на Престола от Морски камък! — Поклати рошавата си глава и потъна в тъмното. Когато изгря слънцето, Ерон Грейджой беше изчезнал от Стари Уик. Дори удавените му мъже ги нямаше. Казаха, че Вранско око само се изсмял, като му съобщили.

Но макар жрецът да си беше отишъл, мрачното му предупреждение бе останало. Виктарион неволно си спомни и думите на Белор Блектайд. „Бейлон беше луд, Ерон е още по-луд, а Юрон е най-лудият от всички“. Младият лорд се беше опитал да отплава за дома си след кралския събор, отказал бе да приеме Юрон за свой върховен повелител. Но Железният флот беше затворил залива, навикът да се подчинява бе дълбоко вкоренен у Виктарион Грейджой, а Юрон носеше короната от плавей. „Нощен летец“ беше пленен и господарят на Черен прилив бе отведен при краля във вериги. Немите и мелезите на Юрон го бяха посекли на седем части, та да нахрани седемте богове на зелените земи, които почиташе.

Като награда за преданата служба новокоронованият крал бе дал на Виктарион смуглата жена, отвлечена от един търговец на роби на път за Лис.

— Не ти ща трохите — отвърна той на брат си с презрение, но когато Вранско око каза, че ще убият жената, ако не я вземе, прояви слабост. Езикът й беше изтръгнат, но инак не беше пострадала и бе красива освен това, с кожа, кафява като лъскаво тиково дърво. Ала понякога, щом я погледнеше, неволно си спомняше първата жена, която брат му му беше дал, за да го направи мъж.

Дощя му се отново да посегне на смуглата жена, ала усети, че е без сили.

— Донеси ми още един мях вино и се махни — изръмжа й Виктарион. Като се върна с мях горчиво червено, капитанът го взе горе на палубата. Изпи половината мях, а другото изля в морето за всички загинали.

„Желязна победа“ се задържа няколко часа пред устието на Мандър. Щом по-голямата част от Железния флот опъна платна за Дъбов щит, Виктарион остави около себе си в ариергард „Скръб“, „Лорд Дагон“, „Железен вятър“ и „Девича гибел“. Извадиха от морето оцелелите, докато „Здрава ръка“ бавно потъваше, повлечена към дъното от отломките на кораба, който беше разбила. Когато се скри под водите, Виктарион вече бе получил броя, който поиска. Беше загубил шест кораба и бе пленил трийсет и осем.

— Бива — каза на Нют. — По греблата. Връщаме се в града на лорд Хюет.

Гребците извиха гърбове и подкараха към Дървен щит, а железният им капитан пак слезе под палубата.

— Бих могъл да го убия — каза на смуглата жена. — Но е голям грях да убиеш своя крал, а още по-ужасен — да убиеш брат си. — Виктарион се намръщи. — Аша трябваше да ми даде своя глас. — Как бе възможно изобщо да се надява да спечели капитаните и кралете с тия шишарки и репи? „Кръвта на Бейлон тече в нея, но все пак си е жена“. След кралския събор беше избягала. В нощта, когато короната от плавей бе поставена на главата на Юрон, тя и екипажът й се бяха стопили. Частица от него изпитваше радост, че го бе направила. „Ако на момичето му е останал ум в главата, ще се омъжи за някой северняшки лорд и ще живее с него в замъка му, далече от морето и от Юрон Вранското око“.

— Градът на лорд Хюет, капитане — извика наблюдателят. Виктарион стана. Виното бе притъпило пулсирането в главата му.

Навярно щеше да накара майстера на Хюет да му я прегледа, ако не го бяха убили. Когато се върна на палубата, вече бяха стигнали сушата. Замъкът на лорд Хюет над пристанището му напомни за Владетелски пристан, макар този град да беше два пъти по-голям. Двадесетина кораба пореха водите пред пристанището, златните кракени се гърчеха по платната им. Стотици други бяха изкарани на каменистите брегове и привързани по дървените кейове, изпънати покрай залива. До един каменен кей стояха три големи гемии и десетина по-малки, натоварени с плячка и провизии. Виктарион заповяда „Желязна победа“ да пусне котва.

— Пригответе ми лодка.

Градът изглеждаше странно притихнал. Повечето дюкяни и къщи бяха оплячкосани, за което свидетелстваха разбитите врати и кепенци, но само септата беше подпалена. Улиците бяха осеяни с трупове и над всеки се трудеха врани. Малцина оцелели се движеха унило по улиците, пъдеха черните птици и хвърляха мъртъвците в погребални каруци. Гледката изпълни Виктарион с погнуса. Никой истински син на морето нямаше да поиска да гние под земята. Как щеше да намери водните палати на Удавения бог, да пие и да пирува във вечността?

„Тишина“ беше сред корабите, които подминаха. Погледът му бе привлечен от желязната статуя на носа, безустата дева с развяната от вятъра коса и протегнатата ръка. Седефените й очи сякаш го проследиха. „Имаше уста като всяка друга жена, докато Вранско око не я заши“.

Видя колона жени и деца, подкарани към палубата на една от големите гемии. Някои бяха с вързани отзад ръце, а всички носеха конопени въжета на вратовете.

— Кои са тези? — попита мъжете, притекли се да му помогнат с връзването на лодката.

— Вдовици и сираци. Ще ги продават като роби.

— Ще ги продават? — Нямаше роби на Железните острови, само раби — пленници. Рабът беше длъжен да служи, но не беше имущество. Децата му се раждаха свободни, стига да бъдат дадени на Удавения бог. И рабите не ги продаваха за злато. За раби човек плащаше желязната цена, или нямаше раби. — Трябва да бъдат раби или солени жени — възрази Виктарион.

— По кралска заповед — отвърна му мъжът.

— Силните винаги взимат от слабите — рече Нют Бръснаря. — Раби или роби, все едно. Мъжете им не можаха да ги защитят, тъй че са наши, да правим с тях каквото поискаме.

„Не е по Древния обичай“, можеше да отвърне, но не му остана време. Вестта за победата му го беше предварила и мъжете се трупаха на брега да го поздравят. Виктарион ги остави да се навикат, докато един не започна да хвали храбростта на Юрон.

— Храброст е да плаваш в открито море, тъй че да не стигне вестта за идването ти преди теб — но да обиколиш половината свят в лов на дракони е друга работа — изръмжа той. Не дочака отговор, провря се през гмежта и тръгна нагоре към цитаделата.

Замъкът на лорд Хюет беше малък, но здрав, с дебели стени и обковани с железни пулове дъбови врати, напомнящи за герба на неговия дом — дъбов щит с пулове на поле от яркосиньо и бяло. Но сега над зелените покриви на кулите се вееше кракенът на дома Грейджой, а портите бяха изгорели и съборени. По бойниците крачеха железнородени с копия и брадви — и неколцина от мелезите на Юрон.

В двора се натъкна на Горолд Гудбрадър и стария Дръм, говореха тихо с Родрик Харлоу. Нют Бръснаря се изсмя гръмко, като ги видя, и подвикна:

— Четецо! Защо си оклюмал така? Предчувствията ти не излязоха верни. Денят е наш и наша е наградата!

Лорд Родрик сви устни.

— Тези скали? И четирите не са колкото Харлоу. Спечелихме камънаци, дървета и дрънкулки — и враждата на дома Тирел.

— Розите ли? — Нют се изсмя. — Каква роза може да навреди на кракените от дълбините? Отнехме им щитовете и ги пръснахме на късове. Кой ще ги защити сега?

— Планински рай — отвърна Четеца. — Скоро цялата сила на Предела ще се вдигне срещу нас, Бръснарю, и тогава сигурно ще разбереш, че някои рози имат стоманени бодли.

Дръм кимна, с ръка на дръжката на своя Червен дъжд.

— Лорд Тарли носи меча Проклятие, кован от валирианска стомана, и винаги е с лорд Тирел.

Виктарион кипна.

— Нека дойде. Ще му взема меча, както твоят предтеча е взел Червен дъжд. Всички да дойдат, да доведат и Ланистърите. Лъвът може да е свиреп на сушата, но в морето властва кракенът. — Готов беше да даде половината си зъби за възможността да опита брадвата си срещу Кралеубиеца или Рицаря на цветята. От такива битки разбираше. Кралеубиеца беше прокълнат в очите на богове и хора, но все пак беше прославен и почитан воин.

— Не бой се, лорд-капитане — отвърна Четеца. — Ще дойдат. Негово величество го желае. Иначе защо ще ни заповяда да оставим гарваните на Хюет да отлетят?

— Много четеш и малко се биеш — каза Нют. — Кръвта ти е станала на мляко. — Но Четеца се престори, че не го е чул.

Виктарион влезе в залата. Вътре се вихреше пир. Масите бяха пълни с железнородени, пиеха, викаха и се блъскаха, хвалеха се с мъжете, които са убили, с подвизите, които са извършили, и с наградите, които са спечелили. Мнозина се бяха накичили с плячка. Лукас Код Леворъкия и Квелон Хъмбъл бяха отпрали гоблени от стените и се бяха загърнали с тях като с плащове. Джърмънд Ботли носеше наниз от перли и гранат върху позлатената си ланистърска броня. Андрик Несмеещия се се клатушкаше с две жени под мишниците. Не се смееше, но имаше пръстени на всеки пръст. Вместо от копанки, издълбани от кората на сух хляб, капитаните ядяха от сребърни блюда.

Нют Бръснаря огледа сцената и лицето му потъмня от гняв.

— Вранско око ни праща срещу кораби, докато хората му взимат замъци и села и грабят плячка и жени. Какво е оставил за нас?

— За нас е славата.

— Слава — добре, но злато е още по-добре — каза Нют. Виктарион сви рамене.

— Вранско око казва, че ще вземем целия Вестерос. Арбор, Староград, Планински рай… там ще си намериш златото. Хайде стига приказки. Гладен съм.

По кръвно право Виктарион можеше да поиска място на подиума, но не държеше да пирува с Юрон и свитата му. Затова предпочете да се настани до Ралф Куция, капитана на „Лорд Квелон“.

— Голяма победа, лорд-капитане — рече Куция. — Победа, достойна за владетелска титла. Трябва да ти дадат остров.

„Лорд Виктарион. Защо не?“ Можеше да не е Престолсът от Морски камък, но все щеше да е нещо.

Хото Харлоу срещу него осмука мозъка от кокала, захвърли го и се изгърби над масата.

— Рицарят ще вземе Сив щит. Братовчед ми. Чу ли?

— Не. — Виктарион погледна през залата към сир Харас Харлоу, който пиеше вино от златен бокал: висок мъж с изпито сурово лице. — Защо Юрон му дава остров?

Хото вдигна празния си бокал и една пребледняла млада жена в синьо кадифе и позлатена дантела му го напълни.

— Рицарят сам взе Гримстон. Забил щандарта си под самия замък и предизвикал мъжете на Грим да му излязат. Един се отзовал, после друг, трети… избил ги всичките. Е, не съвсем, двама се предали. Когато паднал и седмият, септонът на лорд Грим решил, че боговете са проговорили, и предал замъка. — Хото се засмя. — Той ще е лордът на Сив щит, да му е честит. Без него сега аз съм наследникът на Четеца. — Тупна се със златната чаша в гърдите. — Хото Гърбавия, лорд на Харлоу.

— Седем, казваш. — Виктарион се зачуди как щеше да се справи Сумрак срещу брадвата му. Никога не се беше бил с мъж с валирианска стомана в ръцете, макар неведнъж да беше пердашил здраво Харас Харлоу, докато бяха млади. Като момче, Харлоу беше близък приятел с най-големия син на Бейлон, Родрик, загинал под стените на Морски страж.

Пирът беше добър. Виното бе от най-хубавите, а имаше и печен вол, сочен и кървав, и пълнени патици също, и купища пресни раци. Слугините бяха облечени във финотъкана вълна и меко кадифе, не пропусна да забележи лорд-капитанът. Взе ги за прислужнички в замъка, облечени в дрехите на лейди Хюет и дамите й, докато Хото не му каза, че са лейди Хюет и дамите й. Вранско око решил, че ще е забавно да ги накара да поднасят и наливат. Бяха осем на брой: самата лейди, все още чаровна жена, макар и понапълняла, и седем млади жени, на възраст от двайсет и пет до десет години, нейните дъщери и внучки.

Самият лорд Хюет седеше на обичайното си място на подиума, облечен в най-пищната си премяна, с хералдическите цветове. Ръцете и краката му бяха вързани за стола, а между зъбите му беше натикана голяма бяла ряпа, за да не може да говори… но можеше да вижда и да чува. Вранско око беше заел почетното място до дясната ръка на владетеля. Хубавичко закръглено седемнайсетгодишно момиче седеше в скута му, босоного и раздърпано, с ръце около врата му.

— Коя е тази? — попита Виктарион.

— Копелдачка на лорда — изсмя се Хото. — Преди Юрон да вземе замъка, я карали да поднася на масата на другите и да се храни със слугите.

Юрон опря синкавите си устни на гърлото й, а момичето се изкикоти и му прошепна нещо в ухото. Той се усмихна и пак я целуна по гушката. Бялата й кожа бе покрита с червени белези от устата му, като розов накит по шията и раменете й. Още едно прошепване в ухото и този път Вранско око се изсмя силно и тресна златния си бокал в масата за тишина.

— Мили дами — извика на знатните си прислужници, — Фалия е загрижена за хубавите ви рокли. Не иска да се оцапат с мас, вино и мръсни похотливи пръсти, защото й обещах, че може да си избере дрехи от гардеробите ви след пира. Тъй че по-добре ги съблечете.

Вълна от гръмки мъжки смехове заля голямата зала, а лицето на лорд Хюет така почервеня, че Виктарион помисли, че главата му ще се пръсне. На жените нищо не им оставаше, освен да се подчинят. Най-малката поплака малко, но майка й я утеши и й помогна да развърже връзките на гърба си. После продължиха да обслужват като преди, обикаляха от маса на маса с каните вино да пълнят всяка чаша, само че вече голи.

„Позори Хюет, както веднъж посрами мен“, помисли капитанът и си спомни как хлипаше жена му, докато я пребиваше. Хората на Четирите щита често се женеха помежду си, също като железнородените. Една от тези голи прислужници като нищо можеше да е жената на сир Толбърт Сери. Едно е да убиеш враг, а съвсем друго — да го опозориш. Виктарион стисна юмруци и усети кръвта по подгизналия, лен върху прободената си длан.

Юрон избута повлеканата от скута си и се качи на масата. Капитаните заблъскаха чаши и затропаха с крака по пода.

— Юрон! — завикаха. — Юрон! Юрон! Юрон! — Цял кралски събор наново.

— Заклех се да ви дам Вестерос — заговори Вранско око, щом врявата заглъхна — и ето ви първата хапка. Залък, нищо повече… но преди да падне нощта, ще пируваме! — Факлите по стените горяха ярко, като него самия със сини устни и синьо око. — Защото каквото докопа кракенът, не го изпуща. Тези острови някога бяха наши и са наши отново… но ни трябват силни мъже, които да ги държат. Тъй честа ни, сир Харас Харлоу, лорд на Сив щит. — Рицарят се изправи, с ръка на лунния камък на ефеса на Сумрак. — Стани, Андрик Несмеещия се, лорд на Южния щит. — Андрик избута жените от себе си и бавно се вдигна на крака, като скала, изведнъж изникнала от морето.

— Стани, Марон Волмарк, лорд на Зелен щит. — Безбрадият шестнайсетгодишен Волмарк се изправи колебливо, лорд на зайците по скоро.

— Стани и ти, Нют Бръснаря, лорд на Дъбов щит.

Очите на Нют се присвиха, сякаш очакваше, че ще се окаже жертва на някоя жестока шега.

— Лорд?

Виктарион бе очаквал, че Вранско око ще раздаде титлите на свои хора, на Каменна ръка, на Червения гребец и на Лукас Код Левака. „Един крал трябва да е щедър“, опита се да се убеди, но друг глас в главата му изшепна: „Даровете на Юрон са отровни“. Превъртя го в ума си и всичко му стана ясно. „Рицарят беше избраният наследник на Четеца, а Андрик Несмеещия се бе силната дясна ръка на Дънстан Дръм. Волмарк е момче с жълто на устата, но носи кръвта на Черния Харън, от майка си. А Бръснаря…“

Виктарион го стисна под лакътя.

— Откажи!

Нют го изгледа, все едно че е полудял.

— Да му откажа? Земи и владетелски сан? Ти ли ще ме направиш лорд? — Дръпна се и стана, лицето му засия.

„А сега отнема и хората ми“, помисли Виктарион. Крал Юрон даде знак на лейди Хюет да напълни бокала му и го вдигна високо над главата си.

— Капитани и крале, вдигнете чаши за Владетелите на Четирите щита!

Виктарион пи с останалите. „Няма вино толкова сладко като вино, отнето от враг“. Някой му го беше казал веднъж. Баща му, или пък брат му Бейлон. „Един ден ще пия твоето вино, Вранско око, и ще ти взема всичко, което ти е било скъпо“. Но имаше ли нещо скъпо за Юрон?

— За утре се готвим отново да вдигнем платна — продължи кралят. — Напълнете бъчвите с изворна вода, вземете всеки чувал зърно и буре с говеждо, и толкова овце и кози, колкото можем да караме. Ранените, които са достатъчно здрави да могат да дърпат греблата, ще гребат. Другите ще останат тук, да помогнат на новите лордове да държат островите. Торволд и Червения гребец скоро ще се върнат с още провизии. Палубите ни ще вонят на прасета и пилци в пътя ни на изток, но ще се върнем с дракони.

— Кога? — Гласът беше на лорд Родрик. — Кога ще се върнем? Година? Три години? Пет? Вашите дракони са на цял свят оттук, а есента дойде. — Четеца крачеше бавно и редеше на висок глас всички опасности. — Галери пазят протоците Редвин. Дорнският бряг е сух и гол, четиристотин левги въртопи, скали и скрити плитчини, безнадеждно място за пристан където и да било. По-натам са Каменните стъпала, с техните бури и гнезда на лиски и мирски пирати. Ако хиляда кораба отплават, триста може и да стигнат отвъд Тясното море… и после какво? Лис няма да ни посрещне с добре дошли, нито Волантис. Къде ще намерим прясна вода, храна? Първата буря ще ни пръсне из половината земя.

По сините устни на Юрон пробяга усмивка.

— Аз съм бурята, милорд. Първата буря и сетната. Водил съм „Тишина“ на по-дълги пътувания от това, и много по-опасни. Забравихте ли? Преплавал съм Димящото море и съм видял Валирия.

Всеки мъж тук знаеше, че Ориста още властва над Валирия. Самото море там вреше и димеше, а сушата гъмжеше от демони. Казваха, че всеки моряк, който дори само зърне огнените планини на Валирия, издигащи се над вълните, скоро ще умре от ужасна смърт, но Вранско око бе стигнал дотам и се беше върнал.

— Така ли? — попита тихо Четеца. Синкавата усмивка на Юрон се стопи.

— Четецо — отвърна във възцарилата се тишина, — дръж си по-добре носа заровен в книгите.

Виктарион долови напрежението в залата. Стана и гласът му прогърмя:

— Братко. Не отговори на въпросите на Харлоу.

Юрон сви рамене.

— Цената на робите се вдига. Ще продадем нашите роби в Лис и Волантис. Те, както и награбената тук плячка, ще ни дадат достатъчно злато да купим провизии.

— Търговци на роби ли сме вече? — попита Четеца. — И за какво? За дракони, които никой не е виждал? Нима ще гоним измислицата на някой пиян моряк до другия край на земята?

Думите му предизвикаха одобрително мърморене.

— Робският залив е много далече — провикна се Ралф Куция.

— И твърде близо до Валирия — ревна Квелон Хъмбъл. А Фрейлег Силния рече:

— Планински рай е близо. Викам там да търсим драконите. Златните!

— Защо да плаваме по целия свят, като Мандър лежи пред нас? — извика от мястото си Алвин Шарп.

Ралф Стоунхауз Червения скочи на крака.

— Староград е по-богат, а Арбор — още повече. Флотът на Редвин е далече. Трябва само да протегнем ръка и да откъснем най-зрелия плод на Вестерос.

— Плод? — Кралското око изглеждаше по-скоро черно, нежели синьо. — Само страхливец би откраднал плод, като може да вземе градината!

— Арбор искаме — провикна се Ралф Червения и други подеха вика му. Вранско око остави виковете да го залеят. После скочи от масата, награби размъкнатото си момиче под мишницата и го извлече със себе си от залата.

„Побягна като псе“. Властта на Юрон над Престола от Морски камък изведнъж му се стори съвсем не толкова здрава, колкото допреди няколко мига. „Няма да го последват до Робския залив. Може би все пак не са толкова продажни псета и глупци, колкото се боях“. Мисълта бе толкова радостна, че трябваше да пие за това. Пресуши чаша с Бръснаря да му покаже, че не го е яд за лордството му, макар и дошло от ръката на Юрон.

Слънцето беше залязло. Извън стените се спусна мрак, но факлите вътре горяха с ръждивооранжеви пламъци и димът им се сбираше на сив облак под дебелите тавански греди. Пияни мъже заиграха танца на пръстите. По някое време Лукас Код Левака реши, че иска една от дъщерите на лорд Хюет, взе я върху една маса под писъците и хлиповете на сестрите и.

Виктарион усети, че някой го потупва по рамото. Един от синовете мелези на Юрон бе застанал зад него, десетгодишно момче с мазна коса и лице с цвета на кал.

— Мой баща иска говори с теб.

Виктарион се надигна и залитна. Беше едър и държелив на вино, ала все пак беше пил много. „Пребих я до смърт с моите ръце — помисли си, — но Вранско око я уби, когато си го натика в нея. Нямах избор“. Последва копелето извън залата и нагоре по витото каменно стълбище. Писъците от насилието и пиянският рев бавно заглъхваха, остана само тихото скърцане на ботуши по камък.

Вранско око беше взел спалнята на лорд Хюет с копелдашката му дъщеря. Момичето лежеше проснато голо на леглото и тихо похъркваше. Юрон стоеше до прозореца и пиеше от сребърна чаша. Беше заметнал самурения плащ, взет от Блектайд, нищо друго нямаше по себе си освен него и червената кожена кръпка на едното око.

— Като момче веднъж сънувах, че мога да летя — заяви той. — Щом се събудих, не можех… или поне така каза майстерът. Но ако е лъгал?

Виктарион вдиша мириса на море през отворения прозорец, макар вътре да вонеше на вино, на кръв и на секс. Студеният солен въздух прочисти главата му.

— Какво искаш да кажеш?

Юрон се обърна към него, подутите му синкави устни бяха кривнати в усмивка.

— Навярно можем да летим. Всички ние. Как бихме могли да разберем, ако не скочим от някоя висока кула? — Вятърът лъхна силно през отворения прозорец и развя самуреното му наметало. Имаше нещо скверно и смущаващо в голотата му. — Никой не знае какво наистина може, ако не дръзне да скочи.

— Ето ти прозореца. Скачай. — Виктарион нямаше време за всичко това. Ранената ръка го болеше. — Какво искаш?

— Света. — Светлина от пламък блесна в окото на Юрон. „Усмихващото се око“. — Ще пиеш ли чаша от виното на лорд Хюет? Няма вино толкова сладко като виното, взето от победен враг.

— Няма. — Виктарион извърна очи. — Покрий се.

Юрон седна и дръпна наметалото да прикрие слабините си.

— Забравил бях колко дребни и шумни са моите железнородени. Искам да им донеса дракони, а те реват за грозде.

— Гроздето е истинско. Човек може да се натъпче с грозде. Сокът му е сладък, дава вино. Драконите какво дават?

— Скръб. — Вранско око отпи от сребърната чаша. — Веднъж държах драконово яйце в ей тази ръка, братко. Мирският магьосник се закле, че може да го измъти, ако му дам година и всичкото злато, което му е нужно. Когато ми омръзнаха извиненията му, го разпрах. Гледаше как се изхлузват червата му между пръстите и каза: „Но още нямаше година“. — Юрон се изсмя. — Крагорн умря, знаеш ли.

— Кой?

— Мъжът, който наду драконовия рог. Когато майстерът го отвори, дробовете му бяха изгорели и черни като сажди.

Виктарион потръпна.

— Покажи ми това драконово яйце.

— Хвърлих го в морето, бях се ядосал. — Юрон сви рамене. — Мисля си, че Четеца май е прав. Прекалено голям флот не би могъл да се задържи заедно на такова разстояние. Пътят ще е много дълъг и твърде опасен. Само най-добрите ни кораби и екипажи биха могли да се надяват, че ще доплават до Робския залив и ще се върнат. Железният флот.

„Железният флот е мой“, помисли Виктарион. Не каза нищо.

Вранско око напълни две чаши с някакво странно вино, което течеше гъсто като мед.

— Пий с мен, братко. Опитай това. — Подаде му едната чаша. Капитанът я взе и я подуши подозрително. Отблизо изглеждаше по-скоро синьо, отколкото черно. Беше гъсто и мазно, с миризма на изгнила плът. Опита малка глътка и тутакси го изплю.

— Гадост. Да ме отровиш ли си решил?

— Да ти отворя очите съм решил. — Юрон отпи дълбоко от своята чаша и се усмихна. — „Вечерната сянка“, виното на магьосниците. Намерих едно буре, когато плених един галеас от Карт, с карамфилово масло, мускатов орех, четиридесет топа зелена коприна и четирима магове, които разправиха любопитна история. Един дръзна да ме заплаши, тъй че го убих и го дадох на другите да го изядат. Отначало отказваха да ядат от плътта на приятеля си, но като огладняха достатъчно, премислиха. Хората са месо.

„Бейлон беше луд, Ерон е още по-луд, а Юрон е най-лудият от всички“. Виктарион се обърна да си тръгне, но Вранско око каза:

— Един крал трябва да си има жена, да му даде наследници. Братко, имам нужда от теб. Ще идеш ли в Робския залив да ми докараш моята любима?

„И аз имах някога любима. — Ръцете на Виктарион се свиха в юмруци и капка кръв се плъзна и капна на пода. — Трябва да те пребия от бой, на кървави парчета да те разкъсам и да те дам за храна на раците, също като нея“.

— Ти имаш синове.

— Незаконни мелези, родени от курви и оплаквачки.

— От твоето тяло са.

— Като онова в нощното ми ведро. Никой не е толкова годен да седи на Престола от Морски камък, още по-малко на Железния трон. Не, за да направя наследник, достоен за него, ми трябва друга жена. Ожени ли се кракенът за дракона, братко, целият свят да се пази.

— Какъв дракон? — намръщи се Виктарион.

— Последната от родословната линия. Разправят, че била най-красивата жена на света. Косата й била сребристозлатна, очите аметисти… но няма нужда да се осланяш на думата ми, братко. Сам иди в Робския залив, виж красотата й и ми я доведи.

— Защо да го правя?

— От любов. От дълг. Защото кралят ти го заповядва. — Юрон се изсмя. — И заради Престола от Морски камък. Твой е, щом взема Железния трон. Ще ме наследиш, както аз наследих Бейлон… и твоите законни синове един ден ще го наследят.

„Моите синове“. Но за да има законен син, мъжът първо трябва да има жена. Виктарион нямаше късмет с жените. „Даровете на Юрон са отровни — напомни си той, — ала все пак…“

— Изборът е твой, братко. Живей като раб или умри като крал. Смееш ли да летиш? Ако не скочиш, никога не ще разбереш.

Усмихващото се око на Юрон блесна с насмешка.

— Или искам твърде много от теб? Страшно си е да отплаваш чак отвъд Валирия.

— В ада мога да отведа Железния флот, ако трябва. — Виктарион отвори ръката си, дланта му беше червена от кръв. — Ще ида до Робския залив, да. Ще намеря тази жена дракон. И ще я доведа.

„Но не за теб. Ти отне жена ми и я опозори. Затова аз ще имам твоята. Най-красивата жена на света. За мен“.