Пир за врани

Церсей

Изкачването до върха на Хълма на Висения беше бавно. Докато конете се тътреха нагоре, кралицата се беше отпуснала на дебелата пурпурна възглавница. Отвън ехтеше гласът на сир Озмунд Черно котле:

— Дайте път. Разчисти улицата. Път за Нейно величество кралицата.

— Марджери наистина поддържа много оживен двор — говореше лейди Мериуедър. — Имаме си жонгльори, шутове, поети…

— Певци?

— Певци колкото искате, ваше величество. Хамиш Арфиста свири за нея веднъж на две седмици, а и Аларик от Ейсен ни забавлява понякога вечер, но Синия бард е любимецът й.

Церсей помнеше барда от сватбата на Томен. „Млад и красив. Би ли могло да има нещо тук?“

— Чувам, че имало и други мъже. Рицари и придворни. Обожатели. Кажете ми честно, милейди. Смятате ли, че Марджери все още е девица?

— Тя твърди, че е, ваше величество.

— Твърди. А според вас?

Черните очи на Таена блеснаха лукаво.

— Когато се венча за лорд Ренли в Планински рай, помагах в събличането му за брачното ложе. Негово благородие беше добре сложен и жизнен. Видях доказателството, когато го бутнахме в брачното ложе, където чакаше младоженката му, гола и сладко зачервена пол завивките. Сир Лорас сам я беше донесъл по стъпалата. Марджери може да твърди, че бракът не е бил консумиран, че лорд Ренли е изпил твърде много вино на брачното пиршество, но ви уверявам, парчето между краката му съвсем не беше уморено, когато го видях.

— Случайно да сте видели брачното ложе на сутринта? — попита Церсей. — Имаше ли кръв?

— Не показаха чаршаф, ваше величество.

„Жалко“. Все пак липсата на окървавен чаршаф сама по себе си не означаваше почти нищо. Чувала беше, че селските момичета кървят като прасета в първата си брачна нощ, но това не беше особено вярно за благородни девици като Марджери Тирел. Казваха, че господарска дъщеря по-скоро ще даде девствеността си на кон, отколкото на съпруг, а Марджери яздеше още откакто бе проходила.

— Разбирам, че малката кралица има много обожатели сред дворцовото рицарство. Близнаците Редвин, сир Талад… кой още?

Лейди Мериуедър сви рамене.

— Сир Ламберт, онзи глупак, който крие здраво око под превръзката. Баярд Норкрос. Кортеней Грийнхил. Братята Удрайт, Портифер понякога и често пъти Лукантайн. О, и Великият майстер Пицел е чест посетител.

— Пицел? Наистина ли? — Нима старият, едва кретащ червей беше отстъпил лъва заради розата? „Ако е така, ще съжалява“. — Кой още?

— Онзи от Летните острови с наметалото от пера. Как можах да го забравя, с кожата му, черна като мастило? Други идват да ухажват братовчедките й. Елинор е обещана на момчето на Амброуз, но обича да флиртува, а Мега си сменя ухажора на всеки две седмици. Веднъж целуна едно младо прислужниче в кухните. Чувах, че щели да я женят за брата на лейди Бълвър, но ако Мега можеше да избира сама, щеше по-скоро да избере Марк Мюлендор, убедена съм.

Церсей се засмя.

— Пеперудения рицар, който си загуби ръката на Черна вода? Че какво му е хубавото у половин мъж?

— Мега смята, че е сладък. Помолила е лейди Марджери да й помогне да му намерят маймуна.

— Маймуна? — Кралицата не знаеше какво да отвърне на това. „Врабци и маймуни. Ох, това кралство наистина се побърква“. — Нещо за нашия храбър сир Лорас? Той често ли посещава сестра си?

— Много по-често от всеки друг. — Таена се намръщи и между веждите й се появи тънка резка. — Всяка сутрин и всяка нощ я посещава, стига да няма дежурство. Брат й е предан, споделят си всичко с… О… — За миг жената от Мир изглеждаше едва ли не стъписана. После по лицето й пробяга усмивка. — Хрумна ми изключително порочна мисъл, ваше величество.

— По-добре я запазете за себе си. Хълмът гъмжи от врабци, а и двете знаем колко се отвращават врабците от порочните неща.

— Чувала съм, че се отвращават и от сапун и вода, ваше величество.

— Вероятно прекаляването с молитви лишава човек от усета му за миризма. Непременно ще попитам Негова върховна святост.

Завеските се полюшваха — вълни от пурпурна коприна.

— Ортън ми каза, че Върховният септон си нямал име — сподели лейди Таена. — Възможно ли е да е истина? В Мир всички си имаме имена.

— О, имал е някога. Като всички. — Кралицата махна небрежно с ръка. — Дори септони с благородна кръв оставят само личните си имена, щом положат клетвите. Когато някой от тях бъде издигнат във Върховен септон, изоставя и това име. Според вярата, той вече не се нуждае от човешко име, защото е станал аватар на боговете.

— Тогава как различавате един Върховен септон от друг?

— Трудно. Трябва да кажеш „онзи дебелият“ или „другият преди дебелия“, или „старият, който умря в съня си“. Винаги можеш да им измъкнеш рождените имена, но ако ги използваш, се обиждат. Напомня им, че са се родили обикновени хора, а това не им харесва.

— Милорд съпругът ми твърди, че този новият се родил с мръсотия под ноктите.

— Така подозирам. По правило Преблагочестивите издигат някой измежду тях, но е имало изключения. — Великият майстер Пицел веднъж я беше въвел в историята, с досадни подробности. — При управлението на крал Белор Блажения за Върховен септон е бил избран прост каменоделец. Обработвал камъка толкова красиво, че Белор решил, че е самият Ковач, прероден в смъртна плът. Мъжът не можел нито да чете, нито да пише и не помнел думите и на най-простите молитви. — Някои все още твърдяха, че Ръката на Белор наредил да го отровят, за да спести притесненията на кралството. — След като той умрял, издигнали осемгодишно момче, отново по настояване на крал Белор. Момчето правело чудеса, заявил Негово величество, макар че дори неговите изцеряващи ръчички не спасили Белор в последния му пост.

Лейди Мериуедър се засмя.

— Осемгодишен? Навярно и моят син може да стане Върховен септон. Той е почти на седем.

— Моли ли се много? — попита кралицата.

— Предпочита да си играе с мечове.

— Истинско момче значи. Може ли да изреди по име всичките седем богове?

— Така мисля.

— Ще го имам предвид тогава. — Церсей не се съмняваше, че има доста момчета, които щяха да окажат по-висока чест на кристалната корона от нещастника, на чиято глава Преблагочестивите бяха избрали да я сложат. „Така става, щом позволиш на глупаци и страхливци да се управляват сами. Следващия път аз ще избера кой да им е началник“. А следващият път можеше и да дойде скоро, ако новият Върховен септон продължеше да я дразни. Ръката на Белор нямаше на какво да научи Церсей за подобни неща.

— Разчистете пътя! — викаше отвън Озмунд Черно котле. — Път за Нейно величество!

Носилката започна да забавя, а това можеше да означава само, че се приближават към билото.

— Трябва да доведете сина си в двора — заговори Церсей на лейди Мериуедър. — Шест години не са малко. Томен има нужда от други момчета. Защо не вашият син?

Джофри изобщо не беше имал близък приятел на неговите години, доколкото помнеше. „Горкото момче винаги беше само. Аз си имах Джайм като дете… и Мелара, докато не падна в кладенеца“. Джоф, разбира се, бе заобичал Хрътката, но това не беше приятелство. Търсеше си бащата, когото така и не бе намерил у Робърт. „Един малък доведен брат би могъл да се окаже точно това, което е нужно за Томен, за да го изтръгна от Марджери и кокошките й“. С времето двамата можеха да станат толкова близки, колкото Робърт и неговия приятел от момчешките години Нед Старк. „Глупак, но верен глупак. Томен ще има нужда от верни приятели, за да му пазят гърба“.

— Ваше величество е много мила, но Ръсел никога не е виждал друг дом освен Дълга маса. Боя се, че ще се обърка в този голям град.

— В началото — съгласи се Церсей. — Но скоро ще го надмогне, като мен. Когато баща ми ме повика в двора, плаках, а Джайм се разгневи. А после леля ми ме накара да седна в Каменната градина и ми каза, че в Кралски чертог няма никой, от когото да се боя. „Ти си лъвица — каза — и всички по-малки зверове трябва да се боят от тебе“. Синът ви бързо ще си възвърне куража. Вие, разбира се, бихте предпочели да ви е подръка, да можете да го виждате, всеки ден. Той е единственото ви дете, нали?

— Засега. Милорд съпругът ми се е помолил на боговете да ни благословят с друг син, в случай че.

— Знам. — Помисли си за Джофри, как бе забил нокти в шията си. В последните си мигове я беше гледал с отчаян зов… един внезапен спомен накара сърцето й да замре: капка кръв, съскаща в пламъка на свещ, грачещ глас, говорещ за корони и плащаници, за смърт от ръцете на валонкар.

Отвън сир Озмунд викаше на някого и някой му отвръщаше с викове. Носилката се люшна и спря.

— Да не сте измрели бе? — изрева Черно котле. — Разчисти проклетия път!

Кралицата дръпна края на завеската и махна на сир Мерин Трант.

— Някакъв проблем ли има?

— Врабците, ваше величество. — Сир Мерин носеше бяла броня под плаща си. Шлема и щита си бе окачил на седлото. — Вдигнали са стан насред улицата. Трябва да ги накараме да се махнат.

— Направете го, но леко. Не държа на още един бунт. — Церсей пусна завеската. — Това е нелепо.

— Да, ваше величество — съгласи се лейди Мериуедър. — Върховният септон трябваше да дойде при вас. А тези нещастни врабци…

— Той ги храни, глези ги, благославя ги. Но краля няма да благослови. — Благославянето беше кух ритуал, знаеше го, но ритуалите и церемониите имаха сила в очите на невежите. Самият Егон Завоевателя бе датирал началото на кралството си от деня, в който неговият Върховен септон го бе помазал в Староград. — Този жалък жрец ще се подчини или ще разбере колко е слаб — и че все пак е човек.

— Според Ортън той си иска златото. Бави благословията си, докато Короната не възстанови изплащанията.

— Вярата ще си получи златото веднага щом наложим мир. — Септон Торберт и септон Рейнард бяха проявили пълно разбиране към финансовите й затруднения… за разлика от нещастния браавосец, който беше преследвал горкия лорд Джилс така безмилостно, че го смъкна на легло с храчки кръв. „Трябва да получим тези кораби“. Не можеше да разчита на Арбор за флотата си — Редвин бяха прекалено близки с Тирел. Трябваше да си има своя сила в морето.

Дромоните, които строяха, щяха да й я осигурят. Флагманската й галера щеше да топи два пъти повече гребла от „Чука на крал Робърт“. Аурейн бе помолил за разрешението й да я нарече „Лорд Тивин“ и Церсей му го даде с най-голямо удоволствие. Друг кораб щеше да бъде наречен „Сладката Церсей“ и щеше да има на носа позлатена статуя в нейно подобие, облечена в ризница и с лъвски шлем, с копие в ръка. „Храбрият Джофри“, „Лейди Джоана“, и „Лъвицата“ щяха да я следват в морето редом с „Кралица Марджери“, „Златна роза“, „Лорд Ренли“, „Лейди Олена“ и „Принцеса Мирцела“. Кралицата бе допуснала грешката да каже на Томен, че той може да избере имената на последните пет. За един избра „Лунното момче“. Едва след като лорд Аурейн намекна, че мъжете може да не искат да служат на кораб, наречен на шут, момчето с неохота се съгласи вместо него да зачете сестра си.

— Ако този дрипав септон си мисли да ме накара да купувам благословията за Томен, скоро ще му дойде умът — закани се тя пред Таена. Нямаше да сервилничи пред глутница жреци.

Носилката спря отново, толкова рязко, че Церсей подскочи.

— О, това вече е вбесяващо! — Погледна отново навън и видя, че са стигнали до върха на хълма. Отпред се извисяваше Великата септа на Белор с величествения й купол и седемте блестящи кули, но между нея и мраморните стъпала се простираше навъсено море от хора, кафяви, дрипави и мръсни. „Врабци“, помисли тя и изсумтя: истинските врабци не миришеха толкова лошо.

Беше изумена. Кибърн й беше представял донесения за броя им, но едно беше да го чуеш, а съвсем друго — да го видиш със собствените си очи. Стотици бяха вдигнали стан на площада, други стотици — в околните градини. Огньовете им изпълваха въздуха с пушек и миризми. Шатри от грубо зебло и жалки колиби от кал и дървени парчетии мърсяха древния бял мрамор. Приютили се бяха дори по стъпалата под високите порти на Великата септа.

Дойде сир Озмунд. До него яздеше сир Осфрид, на жребец, златен като плаща му. Осфрид беше средният Черно котле, по-кротък от братята си и по-склонен да се мръщи, отколкото да се усмихва. „И по-жесток също така, ако може да се вярва на приказките. Може би трябва да го пратя на Вала“.

Великият майстер Пицел бе поискал златните плащове да се командват от по-възрастен мъж, „по-изпитан във военните дела“, и неколцина от съветниците й се бяха съгласили с него.

— Сир Осфрид е достатъчно опитен — беше им отвърнала, но и това не им затвори устите. „Джафкат по мен като малки досадни кученца“. Търпението й с Пицел вече бе на изчерпване. Дори беше проявил нахалството да й възрази, когато му нареди да поиска от Дорн учител по оръжия, на основанието, че това можело да обиди Тирел. — Защо го правя според тебе? — беше го попитала презрително.

— Моля за извинение, ваше величество — каза задъхано сир Озмунд. — Брат ми вика още златни плащове. Ще разчистим път, не бойте се.

— Нямам време. Ще продължа пеш.

— Моля ви, ваше величество. — Таена я хвана за ръката. — Те ме плашат. Стотици са и са толкова мръсни…

Церсей я целуна по бузата.

— Лъвът не се бои от врабците… но много мило от ваша страна, че се притеснявате. Зная, че ме обичате, милейди. Сир Озмунд, бъдете така добър да ми помогнете.

„Ако знаех, че ще трябва да вървя, щях да се облека подобаващо“. Носеше бяла рокля с плохи от златоткан плат, тънка, но целомъдрено скромна. Не я беше обличала от няколко години и я стягаше неудобно в кръста.

— Сир Озмунд, сир Мерин, вие ще ме придружите. Сир Осфрид, погрижете се носилката ми да не пострада. — Някои от врабците гледаха толкова мрачно с празните си очи, сякаш искаха да изядат конете й.

Докато крачеше бавно през дрипавото множество, покрай огнищата им, покрай фургоните и грубите им убежища, кралицата неволно си спомни за друга тълпа, която се беше събрала някога на същия този площад. В деня на венчавката й с Робърт Баратеон хиляди хора се бяха стекли, за да ги поздравят. Жените се бяха нагиздили в най-хубавите си дрехи, а половината мъже носеха деца на раменете си. Когато се бе появила от вътрешността на септата, ръка за ръка с младия крал, тълпата надигна такъв рев, че можеше да се чуе чак в Ланиспорт.

— Много ви обичат, милейди — прошепнал бе Робърт в ухото й. — Погледнете, всяко лице е усмихнато. — И за един кратък миг тя се почувства щастлива от брака си… докато не зърна Джайм. „Не — спомни си, че бе помислила, — не всяко лице, милорд“.

Сега не се усмихваше никой. Погледите на врабците бяха унили, мрачни, враждебни. Отваряха й път с неохота. „Ако наистина бяха врабци, щяха да се разлетят от един вик. Сто златни плаща с тояги, мечове и боздугани могат много бързо да разпръснат тази сган“. Точно това щеше да направи лорд Тивин. „Щеше да ги прегази с коня си, вместо да върви между тях“.

Като видя какво са направили с Белор Обичния, сърцето й се изпълни със скръб. Огромната мраморна статуя, която от сто години се усмихваше ведро над площада, бе затънала до кръста в купчина от черепи и кости. По някои черепи още висяха парчета съсухрена плът. Врана бе кацнала на един и се наслаждаваше на грозния си пир. Бръмчаха рояци мухи.

— Какво означава това? — обърна се строго кралицата към тълпата. — Да не сте решили да погребете Белор Блажения в грамада от леш?

Напред пристъпи еднокрак мъж, подпрян на крива тояга.

— Ваше величество, това са костите на святи мъже и жени, убити заради вярата си. Септони, септи, братя кафяви, сиви и зелени, бели, сиви и сини сестри. Някои бяха обесени, други — изкормени. Септи бяха опозорени, девици и майки изнасилени от безбожни мъже и поклонници на демони. Дори сестри на мълчанието бяха осквернени. Майката Небесна плаче горе в безмерната си скръб. Донесли сме костите им тук от цялото кралство, да свидетелстват за безутешната болка на Святата вяра.

Церсей усети тежестта на погледа му.

— Кралят ще научи за тези жестокости — отвърна тържествено. — Томен ще сподели вашия гняв. Това е дело на Станис и неговата червена вещица, и на дивите северняци, които почитат дървета и вълци. — Извиси глас: — Добри хора, вашите мъртви ще получат възмездие!

Чуха се рехави възгласи, но заглъхнаха бързо.

— Не искаме възмездие за нашите мъртви — каза еднокракият. — Искаме само закрила за живите. За септите и светите места.

— Железният трон трябва да защити Вярата — изръмжа един тромав навъсен тип с изрисувана на челото седемлъча звезда. — Крал, който не закриля народа си, не е никакъв крал. — Дрипльовците около него замърмориха одобрително. Един се одързости да хване сир Мерин за китката и рече:

— Време е всички помазани рицари да загърбят светските си господари и да защитят Святата вяра. Застанете с нас, сир, ако обичате Седмината.

— Пусни ме — изръмжа сир Мерин и издърпа ръката си.

— Чух ви — каза Церсей. — Моят син е млад, но обича Седмината. Ще имате неговата закрила — и моята.

Мъжът със звездата на челото не се смири:

— Воинът ще ни защити нас, не това дебело момченце.

Мерин Трант посегна за меча си, но Церсей го спря, преди да го извади от ножницата. Имаше само двама рицари сред море от врабци. Виждаше тояги и коси, криваци и боздугани, брадви също.

— Няма да допусна кръвопролитие на това свято място, сир. — „Защо всички мъже са такива деца? Ще го посече и останалите ще ни разкъсат на парчета“. — Всички сме чеда на Майката. Хайде, Негова върховна святост ни чака.

Но когато закрачи през гъстата гмеж към стъпалата на септата, отпред се появи банда въоръжени мъже и запречи входа. Бяха с плетени ризници и кожени елеци, някои държаха копия и мечове. Двама имаха наглостта да кръстосат копията си на пътя им.

— Така ли посрещате своята кралица? — попита ги строго тя. — Къде са Рейнард и Торберт? — За тези двамата беше съвсем неприсъщо да пропуснат възможността да й се подмажат. Торберт винаги много показно падаше на колене да умие нозете й.

— Не познавам мъжете, за които говорите — отвърна й един с червена звезда на палтото, — но ако са от Вярата, Седмината несъмнено се нуждаят от службата им.

— Септон Рейнард и септон Торберт са от Преблагочестивите и ще се разгневят много, като научат, че сте ме спрели. Нима ми отказвате правото да вляза в свещената септа на Белор?

— Ваше величество — отвърна й сивобрадият с изкривеното рамо. — Вие сте добре дошла тук, но мъжете с вас трябва да оставят оръжията си. Оръжията вътре са недопустими, по повелята на Върховния септон.

— Рицарите на Кралската гвардия не оставят мечовете си дори в присъствието на краля.

— В къщата на краля властва думата на краля — отвърна й старият рицар. — Но това е къщата на боговете.

На лицето й изби червенина. Само една дума на Мерин Трант и сивобрадият гърбушко щеше да срещне боговете си по-скоро, отколкото би му харесало. „Не тук обаче. Не сега“.

— Изчакайте ме — каза тя сдържано на Кралската гвардия и сама се заизкачва по стъпалата. Двамата копиеносци отместиха копията. Други двама натиснаха крилата и те се разтвориха с тежко скърцане.

В Залата на Светилниците Церсей завари двадесетина септони, паднали на колене, но не в молитва — търкаха пода със сапунена вода. Груботъканите им роби и сандали накараха Церсей да ги вземе за врабци, докато един не вдигна глава. Лицето му беше червено като цвекло, а по дланите му се бяха разкъсали мехури и кървяха.

— Ваше величество…

— Септон Рейнард? — Кралицата не можеше да повярва на очите си. — Какво правите тук, на колене?

— Търка пода. — Отговорилият беше с педя по-нисък от кралицата и тънък като клечка. — Работата е форма на молитва, преугодна за Ковача. — Изправи се, с четка в ръката. — Ваше величество. Очаквахме ви.

Брадата му беше сиво-кафява и късо подстригана, косата — вързана на стегнат възел зад тила. Макар робите му да бяха чисти, бяха изтъркани и на кръпки. Ръкавите си беше навил над лактите и бяха сухи, но платът под коленете беше подгизнал. Имаше остро лице с хлътнали, кафяви като кал очи. „Бос е!“, изуми се тя. Стъпалата му бяха грозни, корави и покрити с мазоли.

— Вие сте Негова върховна святост?

— Ние сме.

„Отче Небесен, дай ми сила“. Кралицата разбра, че се очаква да коленичи, но подът беше мокър от сапунена пяна и мръсна вода и тя не гореше от желание да съсипе роклята си. Изгледа отгоре коленичилите старци.

— Не виждам септон Торберт.

— Септон Торберт е заключен в килията за наказания, на хляб и вода. Грешно е човек да е толкова дебел, когато половината кралство гладува.

Кралицата бе изтърпяла предостатъчно за един ден. Реши да не крие гнева си.

— Така ли ме посрещате? С четка в ръката и мокър? Знаете ли коя съм?

— Ваша милост е кралицата регент на Седемте кралства — отвърна той, — но в „Седемлъчата звезда“ е писано, че както хората се кланят на своите господари и господарите се кланят на своите крале, тъй кралете и кралиците трябва да се кланят пред Седмината, Които са Един.

„Да му коленича ли ми казва?“ Значи не я познаваше.

— Трябваше да ме посрещнете на стъпалата в най-хубавите си роби, с кристалната корона на главата.

— Ние нямаме корона. Церсей се намръщи още повече.

— Милорд баща ми подари на предшественика ви рядко красива корона, от кристал и предено злато.

— И за този дар го почитаме в молитвите си — отвърна Върховният септон, — но бедните имат повече нужда от храна в стомасите си, отколкото ние от злато и кристали на главата ни. Короната беше продадена. Както и другите в съкровищницата ни и всичките ни пръстени, раса от златоткан и среброткан плат. Вълната пази също толкова топло на човек. Затова Седмината са ни дали овце.

„Той е съвсем луд“. Преблагочестивите сигурно също бяха полудели, за да издигнат това същество… полудели или ужасени от просяците пред вратите им. Слухарите на Кибърн твърдяха, че септон Люсиън бил на девет гласа от избора, когато вратите поддали и врабците нахълтали във Великата септа, понесли водача си на рамене и с брадви в ръце.

Изгледа го ледено.

— Можем ли да поговорим някъде насаме, ваша святост?

Върховният септон връчи четката си на един от Преблагочестивите.

— Ще ни последва ли ваша милост?

Преведе я през вътрешните врати в същинската септа. Стъпките им отекваха. В цветните лъчи, процеждащи се през витражите на големия купол, се рееха прашинки. Ухаеше на тамян, свещите грееха като звезди до седемте олтара. Хиляди примигваха за Майката и не по-малко за Девата, но свещите за Странника човек можеше да преброи на двете си ръце и пак да му останат пръсти.

Врабците бяха нахлули и тук. Десетина прашни и дрипави странстващи рицари бяха коленичили пред Воина и се молеха за благословията му, струпали мечовете си в нозете му. При олтара на Майката един септон водеше молитвата на сто врабци — гласовете им отекваха глухо като вълни в бряг. Върховният септон отведе Церсей при вдигналата светилника си Старица. Коленичи пред олтара и тя нямаше избор, освен да го последва. За щастие този Върховен септон не се оказа толкова многословен като дебелия преди него. „За това поне май трябва да съм благодарна“.

Негова върховна святост не понечи да стане, след като молитвата свърши. Явно трябваше да разговарят на колене. „Дребнава хитрина“, помисли с насмешка Церсей.

— Ваша святост, тези врабци плашат целия град. Искам да се махнат.

— А къде да отидат?

„Седем ада има, един ще стигне“.

— Там, откъдето са дошли, предполагам.

— Те дойдоха отвсякъде. Както врабчето е най-скромното и просто от всички птици, тъй и те са най-скромните и прости от всички хора.

„Прости са, виж, за това поне сме съгласни“.

— Видели ли сте какво са направили със статуята на Белор Блажения? Мърсят площада с техните прасета, кози и нощна смрад.

— Нощната смрад може да се измие по-лесно от кръвта. Ако площадът е омърсен, омърсен е от изпълнената тук екзекуция.

„Смее да хвърля Нед Старк в лицето ми?“

— Всички съжаляваме за това. Джофри беше млад и не толкова мъдър, колкото може би трябваше да е. Лорд Старк трябваше да бъде обезглавен другаде, от уважение към Белор Блажения… но той наистина беше предател, да не забравяме.

— Крал Белор е прощавал на заговорничилите срещу него. „Крал Белор е хвърлил в тъмница собствените си сестри, чиито единствен грях е било, че са красиви“. Първия път, когато чу тази история, Церсей отиде в стаята на Тирион и щипа малкото чудовище, докато то не се разрева. „Трябваше да му защипя носа и да натикам чорапа си в устата му“. Едва се сдържа да не се усмихне.

— Крал Томен ще прости и на врабците, след като се върнат по домовете си.

— Повечето са изгубили домовете си. Страдание цари навсякъде… и скръб, и смърт. Преди да дойда в Кралски чертог, се грижех за много селца, десетки, твърде малки, за да си имат септон. Обикалях ги, благославях бракове, опрощавах грехове, кръщавах новородени. Тези селища вече ги няма. Бурени и тръни растат в някогашните плодни градини и кости са осеяли пътищата.

— Войната е ужасно нещо. Тези жестокости са дело на северняците и на лорд Станис и неговите поклонници на демони.

— Някои от моите врабци говорят за банди лъвове, съсипали живота им… и за Хрътката, който беше ваш заклет мъж. В Солниците посякъл един стар септон и обезчестил дванайсетгодишно момиченце, невинно дете, вречено на Вярата. Бил е в бронята си, когато я насилил, и разкъсал с желязната си ризница нежната й плът. Когато свършил, я дал на мъжете си, а те й отрязали носа и зрънцата на гърдите.

— Негово величество не може да бъде отговорен за престъпленията на всеки човек, служил на дома Ланистър. Сандор Клегейн е изменник и изверг. Защо мислите, че го освободих от служба? Сега той се бие за разбойника Берик Дондарион, не за крал Томен.

— Вие го казвате. И все пак длъжни сме да попитаме: къде бяха кралските рицари, докато се вършеха всички тези неща? Джеерис Помирителя не се ли закле някога на самия Железен трон, че короната винаги ще брани и защитава Вярата?

Церсей представа нямаше в какво може да се е заклел някога Джеерис Помирителя.

— Да. И Върховният септон го благослови и помаза като рицар. Традицията повелява всеки нов Върховен септон да даде благословията си на краля… но ето, че вие отказвате да благословите крал Томен.

— Ваше величество греши. Не сме отказали.

— Не дойдохте.

— Още не е узрял плодът.

„Ти жрец ли си, или овощар?“

— И какво бих могла да направя, за да… узрее повече? — „Само да посмее да ми спомене за злато, ще се справя и с този като с предишния, и наистина ще намеря някой благочестив осемгодишен да носи кристалната корона“.

— Сега кралството е пълно с крале. За да възвиси Вярата едного над всички други, трябва да сме сигурни. Преди триста години, когато Егон Дракона слязъл под същия този хълм, Върховният септон се затворил в Звездната септа в Староград и се молил седем дни и седем нощи, само на хляб и вода. Като излязъл, обявил, че Вярата не ще се опълчи на Егон и сестрите му, защото Старицата вдигнала светилника си и му показала какво предстои. Ако Староград вдигнел оръжие срещу Дракона, Староград щял да изгори, а Висока кула, Цитаделата и Звездната септа — да рухнат. Лорд Хайтауър бил набожен човек. Като чул пророчеството, задържал силите си и отворил градските порти за Егон. И Негова върховна святост помазал Завоевателя със седемте масла. И аз трябва да сторя като него. Трябва да се моля и да постя.

— Седем дни и седем нощи?

— Толкова, колкото е нужно.

Досърбя я да зашлеви строгото му благочестиво лице. „Мога да ти помогна да постиш. Мога да те заключа в някоя кула и да се погрижа никой да не ти носи храна, докато боговете не ти проговорят“.

— Тези лъжекрале почитат лъжебогове — напомни му тя. — Само крал Томен защитава Святата вяра.

— Но всички септи са опожарени и ограбени. Дори сестри на мълчанието са насилвани и воплите им стигат до небесата. Ваше величество видя ли черепите и костите на нашите свети мъченици?

— Видях ги — отвърна тя със стиснати устни. — Дайте благословията си на Томен и той ще сложи край на тези престъпления.

— А как ще го направи? Ще прати по един рицар по пътищата с всеки просещ брат? Ще ни даде хора да пазят септите ни от вълци и лъвове?

„Ще се престоря, че не си споменал за лъвове“.

— Кралството е във война. Негово величество се нуждае от всеки мъж. — Церсей не възнамеряваше да пилее силите на Томен в игри на бавачка на врабци или за да пазят сбръчканите путки на хиляда кисели септи. „Половината от тях сигурно се молят за едно хубаво изнасилване“.

— Вашите врабци имат криваци и брадви. Нека да се защитават сами.

— Законите на крал Мегор забраняват това, както би трябвало да знаете. По негов декрет Вярата остави мечовете си.

— Сега крал е Томен, не Мегор. — Какво я интересуваха декретите на Мегор Жестокия отпреди триста години? „Вместо да отнема мечовете на вярващите, трябвало е да ги използва за своите цели“. Посочи Воина, изправен над своя олтар от червен мрамор. — Какво държи той?

— Меч.

— Забравил ли е как се борави с него?

— Законите на Мегор…

— … може да се отменят. — Задържа ръката си вдигната, изчакваше Върховният септон да клъвне стръвта.

Той не я разочарова.

— Прераждане на Войнстващата вяра… това би било отговорът на тристагодишна молитва, да. Воинът би вдигнал отново сияйния си меч и би прочистил това грешно кралство от всичкото му зло. Ако негово величество позволи да възстановя древните благословени ордени на Меча и Звездата, всеки набожен човек в Седемте кралства ще го признае за истинския и законен владетел.

Това беше сладост за ухото й, но Церсей се постара да не издаде нетърпението си.

— Ваша върховна святост спомена преди малко за опрощаване. В тези трудни времена крал Томен ще е изключително радостен да види как вие бихте опростили дълговете на Короната. Струва ми се, че дължим на Вярата към деветстотин хиляди дракона.

— Деветстотин хиляди шестстотин седемдесет и четири дракона. Злато, което може да нахрани гладните и да възстанови хиляда септи.

— Вие злато ли искате? — попита кралицата. — Или искате да се отменят прашасалите закони на Мегор?

Върховният септон помисли за миг.

— Както желаете. Този дълг ще бъде опростен и крал Томен ще получи благословия. Синовете на Воина ще ме придружат до него, сияйни в славата на Вярата, а моите врабци ще се разпръснат из страната да бранят нищите и слабите, преродени като древните Бедни братя.

Кралицата бавно стана и оглади полите си.

— Ще се разпоредя да се напишат документите и да се скрепят с кралския печат. — Ако Томен изобщо обичаше някое от кралските си задължения, то беше да си играе с печата.

— Седмината да пазят Негово величество. Дано да царува дълго. — Върховният септон сбра длани пред лицето си и вдигна очи към небесата. — И нека треперят лихите!

„Чухте ли това, лорд Станис?“ Церсей не можа да сдържи усмивката си. Дори лорд баща й нямаше да може да се справи толкова добре. С един удар беше отървала Кралски чертог от врабците, осигурила бе благословията за Томен и беше смалила дълга на Короната с почти милион дракона. Сърцето й ликуваше, когато позволи на Върховния септон да я придружи обратно до Залата на светилниците.

Лейди Мериуедър сподели радостта на кралицата, макар изобщо да не беше чувала за Синовете на Воина и Бедните братя.

— Датират отпреди Егон Завоевателя — обясни й Церсей. — Синовете на Воина са били рицарски орден, мъже, отказали се от земите и богатствата си и врекли мечовете си на Негова върховна святост. Бедните братя… те са били по-низши, но далеч по-многобройни. Нещо като просещите братя, само че вместо просешки паници носели брадви. Знакът им бил седемлъчата звезда, червена на бяло поле, затова простолюдието ги нарекло Звездите. Синовете на Воина носели пъстроцветни като дъгата плащове и броня с инкрустирано сребро върху плъстени ризи, а на ефесите на дългите си мечове носели кристали с форма на звезда. Те били Мечовете. Святи мъже, аскети, фанатици, чародеи, убийци на дракони, ловци на демони… какви ли не приказки има за тях. Но всички са единодушни, че са били неумолими в омразата си към всички врагове на Святата вяра.

Лейди Мериуедър разбра моментално.

— Врагове като лорд Станис и неговата червена магьосница?

— Ами да, точно така — отвърна Церсей и се закикоти като момиченце. — Дали да не си отворим бутилка хипокрас и да пием за рвението на Синовете на Воина?

— За рвението на Синовете на Воина и за гениалността на кралицата регент. За Церсей, Първата с това име!

Хипокрасът бе сладък като триумфа на Церсей, а носилката се понесе през града като ладия. Но в подножието на Високия хълм на Егон се натъкнаха на Марджери Тирел и братовчедките й, връщаха се от езда. „Като куче ме дебне, където и да отида“, помисли с яд Церсей, щом очите й се спряха на малката кралица.

Зад Марджери се виеше дълга опашка от придворни, стражи и слуги, много от тях натоварени с кошници свежи цветя. Всяка братовчедка водеше като на синджир по един покорен обожател: дългурестият скуайър Алин Амброуз яздеше с Елинор, за която беше сгоден, сир Талад — със свенливата Ала, едноръкият Марк — с пълничката засмяна Мега. Близнаците Редвин съпровождаха две от другите придворни дами на Марджери, Мередит Крейн и Джана Фосоуей. Всички жени носеха цветя в косите си. Джалабхар Ксхо също се беше лепнал за групата, както и сир Ламберт Търнбъри с кръпката на едното око и чаровният певец с прозвището Синия бард.

„И, разбира се, рицар от Кралската гвардия трябва да придружава малката кралица, и, разбира се, той е Рицарят на цветята“. Сир Лорас блестеше в бялата си, инкрустирана със злато броня. Макар да не смееше вече да учи Томен на оръжия, кралят все пак прекарваше твърде много време в компанията му: всеки ден момчето имаше нещо ново за разказване — какво бил казал и какво бил направил сир Лорас.

Щом двете колони се срещнаха, Марджери ги поздрави и подкара до носилката. Страните й бяха зачервени, кафявите й къдрици падаха волно по раменете и се полюшваха с всеки полъх на вятъра.

— Брахме цветя в Кралския лес — каза им.

„Знам къде си била“, помисли кралицата. Осведомителите й най-старателно я държаха в течение за всяко движение на Марджери. „Какво неуморно момиченце е малката ни кралица“. Рядко изтичаха повече от три дни, без да излезе на езда. Някои дни водеше свитата си по пътя Росби, да събират миди и да ги ядат край морето. Друг път я повеждаше през реката за следобед в лов със соколи. Малката кралица обичаше също така да излизат с лодки, да плават по Черна вода без определена цел. Почувстваше ли се набожна, напускаше замъка да се помоли в Септата на Белор. Посещаваше цяла дузина шивачки из града и градските златари я познаваха добре, дори я знаеха, че навестява понякога рибния пазар при Калната порта, за да разгледа пресния улов. Където й да отидеше, тълпата й се подмазваше, а лейди Марджери правеше всичко, за да разпалва предаността им. Непрекъснато раздаваше подаяния на просяците, изкупуваше горещите банички от количките на хлебари, спираше да поговори с прости търговци.

Ако зависеше от нея, щеше да води и Томен да прави същото. Непрекъснато го канеше да я придружи с кокошките й в малките им приключения и момчето непрекъснато молеше майка си да го пусне. Кралицата бе дала няколко пъти съгласието си, само за да осигури възможност на сир Озни да прекара още няколко часа в компанията на Марджери. „То пък една полза от него!“

— Помниш ли деня, в който сестра ти отплава за Дорн? — питаше Церсей сина си. — Помниш ли виещата тълпа, докато се връщахме в замъка? Камъните, проклятията?

Но кралят беше глух за здравия разум — заради малката си кралица.

— Ако общуваме с простолюдието, те ще ни обикнат повече.

— Тълпата толкова обичаше дебелия Върховен септон, че го разкъса жив, а той беше свят човек — напомняше му тя. Единственото, което постигаше, бяха сръдните му. „Точно както иска Марджери, готова съм да се обзаложа. Всеки ден и по всякакъв начин се мъчи да ми го отнеме“. Джофри щеше да види истината зад лукавата й усмивка и щеше да я постави на място, но Томен беше наивен. „Тя знаеше, че Джоф е твърде силен за нея“, помисли Церсей и си спомни за златната монета, намерена от Кибърн. „За да се надява домът Тирел да управлява, той трябваше да бъде премахнат“. Спомни си, че Марджери и отвратителната й баба крояха да оженят Санса Старк за Уилас, сакатия брат на малката кралица. Лорд Тивин беше предугадил това и ги изпревари, като омъжи Санса за Тирион, но връзката бе налице. „Всички са заплетени в едно — изведнъж осъзна тя. — Тирелите са подкупили тъмничарите да пуснат Тирион на свобода и са го измъкнали да се събере със злата си младоженка. Сега и двамата са живи и здрави в Планински рай, скрити зад стена от рози“.

— Трябваше да дойдете с нас, ваше величество — бърбореше малката заговорничка, докато се изкачваха по склона на Високия хълм на Егон. — Толкова приятно щяхме да си прекараме заедно. Дърветата са се облекли в златно, червено и оранжево, а цветята са разцъфтели навсякъде. И жълъди има много. Опекохме си на връщане.

— Нямам време да яздя из горите и да бера цветя — отвърна Церсей. — Кралство имам да управлявам.

— Само едно ли, ваше величество? Кой управлява другите шест? — Марджери се засмя, весело и сладко. — Ще ми простите за шегата, надявам се. Зная какво тежко бреме носите. Би трябвало да споделите товара си с мен. Сигурно има някои неща, в които мога да ви помогна. А и така ще секнат всички тези приказки, че двете с вас сме били съпернички за краля.

— Така ли говорят? — Церсей се усмихна. — Колко глупаво. Никога не съм гледала на теб като на съперничка, нито за миг.

— Безкрайно съм щастлива да го чуя. — Момиченцето, изглежда, не усети, че са го отрязали. — Трябва да дойдете с Томен следващия път. Ще е прелестно преживяване. Синия бард ни свири, а сир Талад ни показа бой с кривак, по обичая на простолюдието. Горите са толкова красиви есен!

— Покойният ми съпруг също обичаше горите. — В ранните години на брака им Робърт непрекъснато я увещаваше да излиза с него на лов, но Церсей винаги отказваше. Ловните му разходки й оставяха време за Джайм. „Златни дни и сребърни нощи“. Опасен танц бяха танцували, несъмнено. Очи и уши имаше навсякъде в Червената цитадела, а и човек не можеше да е сигурен кога ще се върне Робърт. Но този смъртен риск някак правеше времето им заедно още по-възбуждащо. — Все пак красотата понякога може да прикрива смъртна опасност — предупреди тя малката кралица. — Робърт загуби живота си в горите.

Марджери се усмихна на сир Лорас: мила сестринска усмивчица, пълна с обич.

— Ваше величество е толкова мила, че се притеснява за мен, но моят брат ме пази добре.

„Върви на лов“, подканяла бе тя самата Робърт стотици пъти. „Моят брат ме пази добре“. Спомни си какво й беше казала преди малко Таена и на устните й разцъфтя смях.

— Ваше величество се смее толкова прелестно. — Лейди Марджери се усмихна озадачено. — Бихте ли споделили шегата с мен?

— Ще я научиш — отвърна кралицата. — Обещавам ти, ще я научиш.