Пир за врани

Алайн

Щом лъчите на изгряващото слънце нахлуха през прозорците, Алайн се надигна в леглото и се протегна. Гретчел чу, че се е събудила, и веднага стана да й донесе спалната роба. Стаите й се бяха смразили през нощта. „Когато зимата ни стисне в шепата си, ще стане още по-лошо — помисли тя. — Зимата тук ще е студено като в гробница“. Загърна се в робата и върза коланчето на кръста.

— Огънят е почти угаснал. Сложи още една цепеница.

— Както желае милейди — отвърна старата жена.

Покоите на Алайн в Девичата кула бяха по-големи и разкошни от малката спалня, в която я бяха държали, докато лейди Лиза беше жива. Имаше си своя гардеробна, място за естествени нужди и тераса от дялан бял камък с изглед над цялата Долина. Докато Гретчел разпалваше огъня, Алайн мина боса по пода и излезе навън. Камъкът беше студен, а вятърът свиреп както винаги тук, но гледката за миг я накара да забрави всичко това. Девичата бе най-източната от седемте тънки кули на Орлово гнездо, тъй че Долината бе пред нея, с горите, реките и полята й, тънещи в бяла мъгла под утринната светлина. Слънчевите лъчи биеха в планинските върхове така, че приличаха на злато.

„Толкова е красиво“. Увенчаният със сняг връх на Великанска пика се извисяваше над нея, невъобразима грамада от камък и лед, смалила като джудже кацналия на рамото й замък. Двайсет стъпки дълги ледени висулки надвисваха от ръба над пропастта, където лете падаха Сълзите на Алиса. Сокол се рееше над замръзналия водопад, разперил широко сини криле на фона на утринното небе. „Да можех и аз да имам криле“.

Опря длани на изваяната каменна балюстрада и предпазливо надникна над ръба. Успя да види Небе, на шестстотин стъпки долу, и всечените в планината каменни стъпала, извиващия се път, който водеше през Сняг и Камък чак до дъното на долината. Виждаше кулите и цитаделите на Лунните порти, малки като детски играчки. Около стените войските на лордовете декларанти се раздвижваха, изпълзяваха от шатрите си като мравки от мравуняк. „Да бяха истински мравки, щяхме да можем да стъпим върху тях и да ги смачкаме“.

Преди два дни лорд Хънтър Младия се беше присъединил към другите с ратниците си. Нестор Ройс бе затворил Портите, но в гарнизона си имаше по-малко от триста мъже. Всеки от лордовете декларанти бе довел по хиляда, а бяха шестима. Алайн знаеше имената им токова добре, колкото знаеше своето. Бенедар Белмур, лорд на Стронгсонг. Симънд Темпълтън, Рицаря на Найнстарс. Хортън Редфорт, лорд на Редфорт. Аня Уейнууд, лейди на замъка Железни дъбове. Джилууд Хънтър, наричан от всички лорд Хънтър Младия, владетел на замъка Дълъг лък. И Йон Ройс, най-могъщият от всички, страховитият Йон Бронзовия, лорд на Рунстоун и най-главният от старшето разклонение на дома Ройс. Шестимата се бяха събрали в Рунстоун след падането на лейди Арин, бяха сключили съюз и се бяха заклели да бранят лорд Робърт, Долината — и да се бранят един друг, разбира се. Декларацията им не споменаваше за лорд-протектора, но намекваше за „лошо управление“, на което трябвало да се сложи край, и също тъй за „лъжливи приятели и зли съветници“.

Студеният вятър лъхна краката й. Тя влезе да си избере рокля, с която да закуси. Петир й беше дал гардероба на покойната си лейди съпруга, цяло богатство от коприни, сатени, кадифета и кожи, много повече от всичко, за което изобщо някога си беше мечтала, въпреки че повечето й бяха прекалено големи: лейди Лиза бе напълняла много след многото бременности, помятания и мъртвородени. Няколко от най-старите рокли обаче бяха скроени за младата Лиза Тъли от Речен пад, а други Гретчел бе успяла да пригоди за Алайн, която на тринайсет години имаше крака, дълги почти колкото на леля й на двайсет.

Тази сутрин очите й привлече двуцветна рокля с червеното и синьото на Тъли, обшита с катерича кожа. Гретчел й помогна да пъхне ръцете си в стегнатите ръкави и завърза връзките на гърба й, а после вчеса и нагласи с фиби косата й. Предната вечер Алайн пак беше боядисала косата си, преди да си легне. Баграта, която й беше дала леля й, прикриваше тъмнорижото, но много скоро то започваше отново да избива при коренчетата. „А когато боята свърши, какво ще правя?“ Баграта бе дошла от Тирош, отвъд Тясното море.

Докато слизаше за закуска, Алайн за пореден път се изуми от тишината на Орлово гнездо. Едва ли съществуваше по-тих замък във всичките Седем кралства. Слугите тук бяха малко и стари, и говореха тихо, за да не дразнят младия господар. Високо в планините нямаше коне, нито кучета, които да лаят и ръмжат, нито рицари, които да се упражняват на двора. Дори стъпките на вървящите по каменните стени стражи изглеждаха някак странно приглушени. Когато бе дошла в Орлово гнездо, поне се чуваше ромонът на Сълзите на Алиса, но сега водопадът беше замръзнал. Гретчел й каза, че ще си остане безмълвен до пролетта.

Намери лорд Робърт сам в Утринната зала над кухните — ровеше изнервено с дървена лъжица в голяма купа, пълна с каша с мед.

— Исках яйца — оплака се той, щом я видя. — Исках три рохки яйца и бекон.

Нямаха яйца, както нямаха и бекон. Зърнохранилищата на Орлово гнездо побираха достатъчно овес, жито и ечемик, за да изхранят всички за година, но за прясна храна зависеха от едно незаконородено момиче, Мия Камък, която я докарваше от дъното на долината. Лордовете декларанти обаче бяха вдигнали лагера си в подножието на върха и Мия нямаше как да мине. Лорд Белмур, първият от шестимата, стигнал до Портите, беше пратил гарван да съобщи на Кутрето, че горе до Орлово гнездо няма да стига храна, докато не прати долу лорд Робърт. Това все още не можеше да се нарече обсада, но почти.

— Ще получиш яйца, когато дойде Мия, колкото искаш — обеща Алайн на малкото господарче. — Тя ще донесе яйца и масло, и пъпеши, и още всякакви вкусни неща.

Момчето не се примири.

— Исках яйца днес.

— Робин, миличък, няма яйца, и ти го знаеш. Моля те, изяж си кашата, много е хубава. — Самата тя си гребна лъжица.

Робърт забърка с лъжицата си из купата, но така и не я вдигна към устата си.

— Не съм гладен. Искам да си легна. Не можах да заспя нощес. Чух пеене. Майстер Колемон ми даде сънно вино, но пак го чух.

Алайн остави лъжицата си.

— Ако е имало пеене, и аз щях да го чуя. Просто си сънувал.

— Не, не беше сън. — Очите му се напълниха със сълзи. — Марилион пак пееше. Баща ти каза, че е мъртъв, но не е.

— Мъртъв е. — Плашеше се, като й говореше така. „Не стига, че е малък и болнав, ами ако е и луд?“ — Миличък Робин, мъртъв е. Марилион обичаше майка ти толкова много, че не можа да преживее онова, което й направи, и отиде в небето. — Алайн не беше видяла тялото, също като Робърт, но не хранеше никакво съмнение в смъртта на певеца. — Наистина.

— Но аз го чувам всяка нощ. Дори като затворя кепенците и си сложа възглавница върху главата. Баща ти трябваше да му отреже езика. Казах му, но не го направи.

„Трябваше му език, за да признае“.

— Хайде, бъди добро момче и си изяж кашата — замоли го Алайн.

— Моля те. Заради мен.

— Не искам каша. — Робърт хвърли лъжицата, тя отскочи от едно от стенните пана и остави петно каша върху бялата копринена луна. — Лордът иска яйца!

— Лордът ще яде каша и ще бъде благодарен — чу се зад тях гласът на Петир.

Алайн се обърна и го видя под арката на вратата с майстер Колемон.

— Трябва да слушате лорд-протектора, милорд — каза майстерът.

— Знаменосците на милорд се изкачват към върха да ви поднесат почитанията си, така че ще ни е нужна цялата ви сила.

Робърт потърка с пръстче лявото си око.

— Отпратете ги. Не ги искам. Ако дойдат, ще ги накарам да летят.

— Изкушавате ме ужасно, милорд, но от жалост им обещах сигурност — каза Петир. — Все едно, много е късно да ги върнем. Вече трябва да са се изкачили чак до Камък.

— Защо не ни оставят на мира? — проплака Алайн. — Нищо лошо не сме им направили. Какво искат от нас?

— Само лорд Робърт. Него и Долината. — Петир се усмихна. — Осмина са. Води ги лорд Нестор, с тях е и Лин Корбрей. Сир Лин не е от хората, които ще останат настрана, щом замирише на кръв.

Думите му ни най-малко не облекчиха страховете й. Лин Корбрей беше убил почти толкова мъже, колкото двубои беше имал в битка. Шпорите си беше спечелил по време на Бунта на Робърт, в бой първо срещу лорд Джон Арин при портите на Града на гларуса, а по-късно под знамената му на Тризъбеца, където бе посякъл принц Левин Дорнски, бял рицар от Кралската гвардия. Петир й беше казал, че принц Левин бил тежко ранен, когато вълната на битката го помела за сетния му танц със Скръбната дама, но добави:

— Този въпрос обаче не бива да се повдига пред Корбрей. Тези, които го правят, скоро получават възможност да попитат самия Мартел за истината, долу в залите на ада.

И половината от онова, което бе чула от стражите на лорд Робърт, да беше вярно, лорд Корбрей бе по-опасен от всичките шестима декларанти, взети заедно.

— Защо идва той — попита тя. — Мислех, че Корбрей са за вас.

— Лорд Лайънъл Корбрей е добре разположен към управлението ми — отвърна Петир, — но брат му си знае неговото. На Тризъбеца, когато баща им падна ранен, Лин беше този, който изтръгна Скръбната дама от ръката му и уби мъжа, който го бе посякъл. Докато Лайънъл изнасял стареца в тила при майстерите, Лин повел щурма срещу дорнците, заплашващи лявото крило на Робърт, разбил редиците им и убил Левин Мартел. Тъй че преди да издъхне, лорд Корбрей връчил Дамата на по-малкия си син. Лайънъл получил земите му, титлата му, замъка и цялото му богатство, но още се чувства ощетен от рожденото си право, докато сир Лин… е, той обича Лайънъл толкова, колкото обича мен. Искаше ръката на Лиза.

— Не харесвам сир Лин — настоя Робърт. — Не го искам тук. Върнете го долу. Никога не съм казвал, че може да дойде. Не тук. Орлово гнездо е ненакърнимо, казваше мама.

— Майка ви е мъртва, милорд. До шестнадесетия ви рожден ден аз управлявам Орлово гнездо. — Петир се обърна към гърбавата слугиня, която се беше присвила до стъпалата за кухнята. — Мела, донеси нова лъжица на негово благородие. Той иска да си изяде кашата.

— Не искам. Кашата ми да лети.

Този път Робърт захвърли купата. Петир Белиш ловко се наведе, но майстер Колемон не се оказа толкова бърз. Дървената паница го улучи в гърдите и съдържанието й плисна по лицето и раменете му. Старецът изскимтя съвсем не по майстерски, докато Алайн се обръщаше да успокои малкото лордче, но беше късно. Пристъпът го беше хванал. Треперещата му ръка се удари в каната с мляко и тя се катурна. Той се опита да стане, събори стола си на пода и падна върху него. Единият му крак удари Алайн в корема толкова силно, че й изкара въздуха.

— О, богове милостиви! — отвратено възкликна Петир.

Парцали каша закапаха от лицето и косата на майстер Колемон, щом коленичи до подопечния си и му замърмори утешително. Една капка бавно полази по дясната му буза като сиво-кафява сълза. „Пристъпът не е толкова лош като предишния“, опита се да си вдъхне кураж Алайн. Когато треперенето спря, двама стражи в небесносини плащове и сребристи ризници вече бяха дошли, повикани от Петир.

— Сложете го в леглото и го наложете с пиявици — каза лорд-протекторът и по-високият взе детето на ръце. „И аз мога да го нося — помисли Алайн. — Не е по-тежък от парцалена кукла“.

Колемон бавно вдигна глава.

— Милорд, по-добре е тази среща да се отложи. Пристъпите се влошават с всеки ден след смъртта на лейди Лиза. По-чести са и по-буйни. Пускам кръв на детето толкова често, колкото смея, и му давам сънно вино, смесено с мляко на мак да му помогне да спи, но…

— Той спи по дванайсет часа на ден — прекъсна го Петир. — Трябва ми буден от време на време.

Майстерът заоправя с пръсти косата си и заръси по пода парцали каша.

— Лейди Лиза даваше гърдата си на негово благородие, щом се превъзбудеше. Архимайстер Еброуз твърди, че майчиното мляко има много здравословни свойства.

— Това ли е съветът ви, майстер? Да намерим кърмачка за владетеля на Орлово гнездо, Защитника на Долината? Кога ще го отбием, на сватбата му ли? Така ще можем да го прехвърлим направо от циците на дойката на тези на жена му. — Смехът на лорд Петир показа ясно какво мисли по въпроса. — Не. Съветвам ви да намерите друго средство. Момчето обича сладко, нали?

— Сладко ли?

— Сладко. Тортички и пайове, сладка и конфитюри, мед. Може би една щипка сладкосън в млякото му, това опитвали ли сте? Само една щипчица, колкото да го успокои и да спре това окаяно треперене.

— Щипка? — Ябълката на гърлото на майстера заигра нагоре-надолу. — Малка щипчица… може би, може би. Не много и не много често, да, бих могъл да опитам…

— Щипка — повтори лорд Петир. — Преди да ми го доведете да се срещне с лордовете.

— Както заповядате, милорд. — Майстерът заситни към изхода, веригата му тихо подрънкваше при всяка стъпка.

— Татко? — попита Алайн, щом старецът излезе. — Ще желаете ли купа каша за закуска?

— Мразя каша. — Погледна я с очите на Кутрето. — По-скоро бих закусил с една целувка.

Една истинска дъщеря не можеше да откаже целувка на своя баща, тъй че Алайн отиде при него и го целуна, бързо и сухо клъвване по бузата, и също тъй бързо се отдръпна.

— Колко… прилежно. — Кутрето се усмихна, но само с уста, очите му останаха сериозни. — Е, за теб имаме други задължения. Кажи на готвача да сгрее червено вино с мед и стафиди. Като дойдат, ще ги посрещнеш и ще им предложиш по чаша. Гостите ни ще са премръзнали и жадни след дългото изкачване. Вино, хляб и сирене. Какво сирене ни е останало?

— Соленото бяло и миризливото синьо.

— От бялото. И се преоблечи.

Алайн огледа роклята си, тъмносиньото и пищночервеното на Речен пад.

— Прекалено е…

— Прекалено е Тъли. Лордовете декларанти няма да са доволни да видят незаконната ми дъщеря да се фръцка около тях в дрехите на покойната ми жена. Избери нещо друго. Трябва ли да ти напомням да избягваш небесносиньото и кремавото?

— Не. — Небесносиньото и кремавото бяха цветовете на дома Арин. — Осем са, казвате… И Йон Бронзовия е с тях?

— Той е единственият, който е важен.

— Йон Бронзовия ме познава — напомни му тя. — Беше гост в Зимен хребет, когато синът му тръгна на север да облече черното. — Смътно си спомняше колко безумно се беше влюбила в сир Ваймар, но това бе преди цял живот, когато още беше глупаво момиченце. — И това не беше единственият път. Лорд Ройс видя… видя Санса Старк в Кралски чертог, на турнира на Ръката.

Петир се почеса замислено по брадичката.

— Не се съмнявам, че Ройс е зърнал това хубаво личице, но е било едно лице между хиляда. Сражаващият се в турнир мъж си има повече грижи от някакво си дете сред тълпата. А в Зимен хребет Санса е била момиченце с кестенява коса. Моята дъщеря е девица, висока и хубава, и косата й е лешникова. Хората виждат онова, което очакват да видят, Алайн. — Целуна я по носа. — Кажи на Мади да запали огън в голямата дневна. Там ще ги приема.

— Не във Високата зала?

— Не. Боговете да не дават да ме видят до трона на Арините, току-виж си помислили, че съм решил да седна на него. Толкова смъкнат задник като моя никога не бива да се стреми към такива високи възглавнички.

— В дневната. — Сигурно трябваше да спре, но думите се изляха сами. — Ако им дадете Робърт…

— … и Долината ли?

— Те държат Долината.

О, повечето от нея, вярно е. Не цялата обаче. В Града на гларуса ме обичат, а и аз си имам няколко властни приятели. Графтон, Линдърли, Лайънъл Корбрей… макар да ти признавам, че не могат да се сравнят с лордовете декларанти. Все пак ти къде би искала да отидем, Алайн? Да се върнем в могъщото ми укрепление на Пръстите ли?

Беше мислила за това.

— Джофри ви даде Харънхъл. Вие по право сте негов владетел.

— По титла. За да се оженя за Лиза, ми трябваше голямо владение, а Ланистърите не бяха склонни да ми дадат Скалата на Кастърли.

— Да, но замъкът е ваш.

— Аха, и какъв замък само. Мрачни зали и срутени кули, призраци и течение, неотопляем, необитаем за гарнизон… а и онази дреболия с проклятието.

— Проклятия има само в песните и легендите. Това като че ли го развесели.

— Написал ли е някой песен как Грегър Клегейн умира от удар с отровно копие? Или за наемника преди него, чиито крайници сир Грегър отсича става по става? Онзи взе замъка от сир Амори Лорч, който го получи от лорд Тивин. Мечка уби единия, твоето джудже — другия. Лейди Уент също е умряла, както чух. Лотстъни, Стронг, Хароуей, Стронг… Харънхъл е съсухрял всяка ръка, която го е пипвала.

— Тогава го дайте на лорд Фрей. Петир се изсмя.

— Може би ще го направя. Или още по-добре на нашата сладка Церсей. Въпреки че не бива да говоря грубо за нея, изпраща ми великолепни гоблени. Много мило от нейна страна, нали?

При споменаването на кралицата Алайн се вцепени.

— Тя не е мила. Плаши ме. Ако разбере къде съм…

— … може да ми се наложи да я премахна по-скоро, отколкото съм планирал. При условие, че междувременно сама не се премахне. — Петир й се усмихна дяволито. — В играта на тронове и най-дребните фигурки може да заиграят по своя воля. Отказват понякога да извършат ходовете, които си им определил. Това го запомни добре, Алайн. Този урок Церсей Ланистър тепърва й предстои да научи. Е, нямаше ли някакви задачи?

Имаше, разбира се. Най-напред се погрижи за греяното вино, намери подходящо солено бяло сирене и заповяда на готвача да опече достатъчно хляб за двайсет души, в случай че лордовете декларанти доведат повече хора, отколкото се очакваше. „Щом изядат нашия хляб и сол, стават наши гости и не могат да ни навредят“. Фрей бяха нарушили всички закони на гостоприемството, когато убиха лейди майка й и брат й в Близнаците, но не можеше да повярва, че толкова благороден лорд като Йон Ройс би се унизил да направи същото.

После дойде ред на голямата дневна. Подът беше застлан с мирски килим, тъй че не се наложи да постилат черги. Алайн нареди на двама слуги да качат осем от тежките кресла от дъб и кожа. Като за пир щеше да постави един в челото на масата, един в дъното и по три от двете страни, но това не беше пир, така че ги накара да сложат шест стола от едната страна на масата и два от другата. Лордовете декларанти сигурно вече се бяха качили чак до Сняг. Почти цял ден отиваше за изкачването, дори на гърба на муле. Пеш повечето хора го взимаха за няколко дни. Лордовете можеше да пристигнат късно вечерта. Можеше да им потрябват свещи. След като Мади напали огъня, тя я прати долу да намери ароматните восъчни свещи, които лорд Уаксли бе подарил на лейди Лиза в опита си да спечели ръката й. След това отиде в кухните да се увери, че виното и хлябът са готови. Всичко изглеждаше в ред и все още й оставаше достатъчно време да се окъпе, да си измие косата и да се преоблече.

Поколеба се пред една рокля от пурпурна коприна и друга от тъмносиньо кадифе, със сребърни плохи, която щеше да открои цвета на очите й, но накрая си спомни, че Алайн все пак е копеле и не бива да си позволява да се облича над положението си. Роклята, която си избра, бе от вълна, тъмнокафява и с простичка кройка, с листа и лози, извезани по корсажа, ръкавите и полите със златна нишка. Беше скромна и подходяща, макар и малко по-богата, отколкото се полагаше на слугинче. Петир й беше дал всички накити на лейди Лиза и тя пробва няколко огърлици, но всички изглеждаха прекалено пищни. Накрая си избра скромна кадифена лентичка в есенно златно — много отиваше на буйната й тъмнокафява коса. „Лорд Ройс изобщо няма да ме познае — помисли тя. — Че то самата аз едва се познавам“.

Уверена в себе си почти колкото Петир Белиш, Алайн Камък надяна усмивката си и слезе да посрещне гостите.

Орлово гнездо беше единственият замък в Седемте кралства, където главният вход се падаше под тъмниците. Стръмните каменни стъпала пълзяха по скалната стена покрай междинните укрепления Камък и Сняг, но при Небе свършваха. Последните шестстотин стъпки изкачването беше почти вертикално и принуждаваше гостите да слязат от мулетата и да правят избор. Можеха да влязат в люлеещия се дървен кош, с който се вдигаха продуктите, или да се изкатерят през каменната шахта с помощта на ръкохватки, изсечени в скалата.

Лорд Редфорт и лейди Уейнууд, най-старите лордове декларанти, избраха да ги вдигнат с макарата, след което кошът беше спуснат още веднъж за дебелия лорд Белмур. Другите лордове се изкатериха сами. Алайн ги посрещна в Залата на Полумесеца до топлото огнище, поздрави ги от името на лорд Робърт и им поднесе хляб, сирене и горещо подправено вино в сребърни чаши.

Петир й беше дал да разгледа един свитък с изрисувани гербове, тъй че поне познаваше хералдиката, ако не лицата. Червеният замък явно беше Редфорт: нисък мъж със спретнато подрязана сива брада и кротки очи. Лейди Аня беше единствената жена сред декларантите, облечена в тъмнозелена мантия със счупеното колело на Уейнууд, извезано с мъниста от гагат. Шест сребърни звънчета на пурпурно поле, това беше Белмур, с изпъкналия корем и закръглени рамене. Брадата му беше рижо-сива страхотия, поникнала по многото му гуши. За разлика от нея, тази на Саймънд Темпълтън беше черна и островърха. Клюнест нос и леденосини очи придаваха на рицаря на Найнстарс вид на елегантна хищна птица. На жакета му изпъкваха деветте черни звезди на раздвоено златно поле. Хермелиновият плащ на Младия лорд Хънтър я обърка, докато не видя токата, която го стягаше: разгърнати във ветрило пет сребърни звезди. Алайн беше склонна да му припише по-скоро петтдесет, отколкото четиридесет години. Баща му бе управлявал замъка Дълъг лък почти шейсет години и бе умрял толкова внезапно, че според някои новият лорд бе ускорил наследяването. Бузите и носът на Хънтър бяха червени като ябълки, което издаваше пристрастеност към ферментиралия гроздов сок. Затова тя се постара да му пълни чашата всеки път, щом я опразнеше.

Най-младият мъж в групата имаше на гърдите си три гарвана, всеки стиснал в ноктите си кървавочервено сърце. Кафявата му коса бе дълга до раменете, а един кичур падаше над челото му. „Сир Лин Корбрей“, помисли Алайн и плахо погледна стиснатата му уста и нервно шарещите очи.

Последни пристигнаха Ройс, лорд Нестор и Йон Бронзовия. Владетелят на Рунстоун беше висок като Хрътката. Макар косата му да беше сива, а лицето сбръчкано, лорд Йон все още изглеждаше способен да прекърши повечето млади мъже като сухи клонки с огромните си яки ръце. Смръщеното му строго лице пробуди у нея всичките спомени за времето, което бе прекарал в Зимен хребет. Спомни си го на масата, как говори кротко с майка й. Чу бумтящия му зад стените глас, когато се връщаше от лов с елен, метнат зад седлото му. Видя го на двора с учебния меч в ръка, как събори на земята баща й и се завъртя, за да надвие и сир Родрик. „Той ще ме познае. Как може да не ме познае?“ Помисли да се хвърли в краката му и да го замоли за закрила. „Той изобщо не се би за Роб, защо ще се бие за мен? Войната свърши и Зимен хребет падна“.

— Лорд Ройс — попита го плахо, — желаете ли чаша вино, да ви стопли?

Бронзовия Йон имаше леденосиви очи, скрити под най-косматите вежди, които бе виждала. Присвиха се, щом я погледна отвисоко.

— Познавам ли те, момиче?

Алайн си глътна езика, но лорд Нестор я спаси.

— Алайн е незаконна дъщеря на лорд-протектора — изръмжа той на братовчед си.

— Потрудило се е кутрето на Кутрето — подхвърли с крива усмивка Лин Корбрей. Белмур се изсмя и Алайн усети как кръвта нахлу в лицето й.

— На колко години си? — попита лейди Уейнууд.

— Чет… четиринайсет, милейди. — За миг бе забравила на колко трябваше да е Алайн. — И не съм дете, а разцъфтяла девица.

— Но с неоткъснато цветенце, да се надяваме. — Буйните мустаци на лорд Хънтър Младия напълно скриваха устата му.

— Засега — изсумтя лорд Корбрей, все едно че нея я нямаше. — Но съвсем узряла за късане според мен.

— Това ли минава за възпитание в дома Харт? — Косата на Аня Уейнууд бе посивяла и тя имаше бръчици около очите и отпусната кожа под брадичката, но благородството, което излъчваше, бе неоспоримо. — Момичето е младо, гледано с нежност и е преживяло достатъчно ужаси. Дръжте си езика, сир.

— Езикът ми си е моя грижа — отвърна Корбрей. — Нейно благородие да бъде така добра да си държи своя. Укори не търпя, както могат да ви уверят много мъртъвци.

Лейди Уейнууд му обърна гръб.

— Я ни заведи при баща си, Алайн. Колкото по-бързо приключим с това, толкова по-добре.

— Лорд-протекторът ви очаква в голямата дневна. Благоволете да ме последвате, ваши благородия. — От Залата на Полумесеца се заизкачваха по стръмното каменно стълбище, което заобикаляше подземията и тъмниците. Минаха и под три стрелкови амбразури в крепостната стена: лордовете декларанти се престориха, че не ги забелязват. Стражите на горната площадка вдигнаха портикула. — Оттук, ваши благородия. — Алайн ги поведе по сводестия коридор покрай разкошните гоблени. Сир Лотор Брун стоеше на пост пред дневната. Отвори им вратата и влезе след тях.

Петир седеше до масата с чаша вино в ръка, наведен над един пергамент. Вдигна очи, щом лордовете декларанти влязоха.

— Добре дошли, господа. Вие също, милейди. Изкачването е уморително, знам. Моля, настанявайте се. Алайн, миличкото ми, още вино за благородните ни гости.

— Както заповядате, татко.

С удоволствие забеляза, че свещите са запалени. Дневната ухаеше на мускатово орехче и други скъпи подправки. Отиде да донесе гарафата, докато гостите се разполагаха един до друг… всички освен Нестор Ройс, който се поколеба, преди да заобиколи масата, за да се настани на празния стол до лорд Петир, и Лин Корбрей, който вместо да седне на масата, отиде и застана до камината. Сърцевидният рубин на ефеса на меча му проблясваше червено. Алайн видя как се усмихна на сир Лотор Брун. „Сир Лин е много красив за толкова възрастен мъж — помисли си. — Но не ми харесва как се усмихва“.

— Тъкмо четях забележителната ви декларация — започна Петир.

— Великолепно. Който и майстер да е писал това, има дар слово. Съжалявам само, че не сте ме поканили и аз самият да я подпиша.

Това ги хвана неподготвени.

— Вие? — възкликна Белмур. — Да я подпишете?

— Владея перото не по-зле от всеки друг, а никой не обича лорд Робърт повече от мен. Колкото до тези лъжливи приятели и зли съветници, обезателно трябва да ги изкореним. Господа, аз съм с вас, със сърце и ръка. Покажете ми къде да подпиша, моля ви.

Докато им наливаше, Алайн чу как Лин Корбрей се изкиска. Другите като че ли се бяха объркали. Бронзовия Йон Ройс изпука с пръсти и рече:

— Не сме дошли за вашия подпис. Нито възнамеряваме да си подмятаме остроумия с вас, Кутре.

— Колко жалко. Толкова обичам хубаво подметнатите остроумия.

— Петир избута пергамента настрана. — Както желаете. Да бъдем откровени тогава. Какво искате от мен, господа и милейди?

— От вас — нищо. — Саймънд Темпълтън прикова с леденосиния си поглед лорд-протектора. — Искаме само да се махнете.

— Да се махна? — Петир изигра изненада. — И къде да се махна?

— Короната ви е направила владетел на Харънхъл — подчерта лорд Хънтър Младия. — Това би трябвало да е предостатъчно за всеки.

— Речните земи се нуждаят от лорд — заговори старият Хортън Редфорт. — Речен пад е под обсада, Бракен и Черен лес са в открита война, разбойници вилнеят безнаказано от двете страни на Тризъбеца, крадат и избиват наред. Накъдето да тръгнеш, все непогребани трупове.

— Колко ужасно привлекателно звучи от устата ви, лорд Редфорт — отвърна, Петир. — За жалост имам неотложни задължения тук. А трябва да се помисли и за лорд Робърт. Нима искате да поведа с мен едно болнаво дете сред такава кланица?

— Негово благородие ще остане в Долината — заяви Йон Ройс. — Смятам да взема момчето с мен в Рунстоун и там да го отгледам като рицар, с който Джон Арин би могъл да се гордее.

— Защо Рунстоун? — удиви се Петир. — Защо не Железни дъбове или Червен замък? Защо не замъкът Дълъг лък?

— Всеки от тях също би свършил работа — заяви лорд Белмур, — и негово благородие ще ги посещава поред, за определен срок.

— Дали? — Тонът на Петир намекваше за силно съмнение. Лейди Уейнууд въздъхна.

— Лорд Петир, ако мислите да ни настройвате един срещу друг, можете да си спестите усилието. Тук ние говорим в един глас. Рунстоун устройва всички ни. Лорд Йон е отгледал трима чудесни сина, никой друг не е по-годен да осинови негово благородие. Майстер Хелиуег е по-стар и по-опитен от вашия майстер Колемон, и по-подходящ за лекуването на лорд Робърт. В Рунстоун момчето ще изучи бойното изкуство от Сам Камък Силния. Никой не би могъл дори да мечтае за по-добър учител. Септон Лукос ще го обучи в духовните неща. В Рунстоун също така ще намери други момчета на неговата възраст, много по-подходяща компания от стариците и наемниците, които го обкръжават в момента.

Петир Белиш се почеса по брадата.

— Негово благородие наистина има нужда от компания, няма да го отрека. Алайн обаче едва ли може да се нарече старица. Лорд Робърт много обича дъщеря ми и с радост ще ви го каже сам. Впрочем, поканил съм лорд Графтон и лорд Линдърли да ми изпратят по един от синовете си като повереник. И двамата имат момчета на годините на Робърт.

Лин Корбрей се изсмя.

— Две палета от две галени кученца.

— Робърт също така трябва да има и някое по-голямо момче край себе си. Обещаващ млад скуайър, да речем. — Петир се обърна към лейди Уейнууд. — Вие имате такова момче в Железни дъбове, милейди. Навярно бихте се съгласили да ми изпратите Харолд Хардинг.

Предложението явно я развесели.

— Лорд Петир, вие сте най-дръзкият крадец, когото съм срещала.

— Не искам да ви крада момчето — отвърна Петир. — Но двамата с лорд Робърт наистина трябва да се сприятелят.

Бронзовия Йон Ройс се наведе над масата.

— Уместно и подобаващо би било лорд Робърт да се сприятели с младия Хари и това ще стане… в Рунстоун, под моите грижи, като мой повереник и скуайър.

— Дайте ни момчето — каза лорд Белмур — и можете безпрепятствено да напуснете Долината и да заминете за Харънхъл, където ви е мястото.

Петир го погледна с лек укор.

— Да не би да намеквате, че другаде бих могъл да пострадам, милорд? Не разбирам защо. Покойната ми съпруга като че ли смяташе, че мястото ми е тук.

— Лорд Белиш — заговори търпеливо лейди Уейнууд, — Лиза Тъли беше вдовица на Джон Арин и майката на неговото дете, и управляваше тук като негов регент. Вие… нека да сме откровени, вие не сте Арин и лорд Робърт не е от вашата кръв. С какво право претендирате да ни управлявате?

— Лиза ме обяви за лорд-протектор, доколкото си спомням.

— Лиза Тъли никога не е била от Долината, нито е имала правото да се разпорежда с нас — заяви лорд Хънтър Младия.

— А лорд Робърт? — попита Петир. — Нима ваше благородие ще твърди, че лейди Лиза нямаше право да разполага и със собствения си син?

Нестор Ройс — беше мълчал през цялото време — заговори високо:

— Някога аз самият се надявах да се оженя за лейди Лиза. Както и бащата на лорд Хънтър, и синът на лейди Аня. Корбрей половин година почти не се отделяше от нея. Ако беше избрала някого от нас, никой нямаше да оспорва правото му на лорд-протектор. Но тя избра лорд Кутрето и повери сина си на неговите грижи.

— Той е син и на Джон Арин, братовчеде — възрази намръщено Бронзовия Йон. — Той е на Долината.

Петир вдигна учудено вежди.

— Орлово гнездо е толкова част от Долината, колкото и Рунстоун. Освен ако някой го е преместил?

— Шегувайте се колкото искате, Кутре — настръхна лорд Белмур.

— Момчето ще дойде с нас.

— Неприятно ми е, че ще ви разочаровам, лорд Белмур, но завареният ми син ще остане тук с мен. Детето не е здраво, както всички знаете много добре. Пътуването ще го измъчи ужасно. Като негов пастрок и лорд-протектор, не мога да позволя това.

Саймънд Темпълтън се окашля.

— Всеки от нас има по хиляда души в подножието на върха, Кутре.

— Какво великолепно място за тях.

— Ако се наложи, можем да доведем много повече.

— С война ли ме заплашвате, сир? — Петир изобщо не беше уплашен.

— Ние ще получим лорд Робърт — заяви Бронзовия Йон.

Като че ли се бяха озовали в задънена улица. Лин Корбрей се извърна от огъня и каза:

— Призлява ми от всичките тези глупости. Ако го слушате достатъчно дълго, Кутрето така ще ви замае с приказките си, че и долните ви дрехи ще съблече. Единственият начин да се реши този въпрос е със стомана. — И извади дългия си меч.

Петир разпери ръце:

— Аз не нося меч, сир.

— Лесно поправимо. — Светлината на свещта заигра по опушено-сивата стомана на меча на Корбрей, толкова тъмна, че напомни на Санса за Лед, големия меч на баща й. — Вашият ядач на ябълки тук държи меч. Кажете му да ви го даде или извадете камата си.

Лотор Брун посегна към меча си, но Бронзовия Йон се надигна и викна ядосано:

— Приберете си стоманата, сир! Вие Корбрей ли сте, или Фрей? Тук сме гости.

Лейди Уейнууд нацупи устни.

— Недопустимо!

— Приберете меча, Корбрей — каза и лорд Хънтър Младия. — Позорите всички ни с това.

— Хайде, Лин — прикани го по-меко Редфорт. — Това няма да постигне нищо. Сложете Скръбната дама да си легне.

— Жадна е моята дама — настоя сир Лин. — Излезе ли за танц, обича червена капка.

— Вашата дама ще си легне жадна. — Бронзовия Йон се изпречина пътя на Корбрей.

— Лордове декларанти! — изсумтя Лин Корбрей. — Шестте бабички щеше да ви приляга повече. — Хлъзна обратно в ножницата тъмния меч и излезе, като избута с рамо Брун от пътя си, все едно че го нямаше. Алайн чу как заглъхнаха стъпките му.

Аня Уейнууд и Хортън Редфорт се спогледаха. Хънтър пресуши чашата си и я подаде да му я напълнят.

— Лорд Белиш. Длъжен сте да ни простите за тази сцена — каза сир Саймънд.

— Длъжен ли съм? — Гласът на Кутрето бе станал студен. — Вие го доведохте тук, господа.

Бронзовия Йон отвори уста:

— Не сме имали никакво намерение да…

— Вие го доведохте тук! В правото ми е да заповядам на стражата си да ви арестува.

Хънтър скочи толкова рязко, че за малко да блъсне Алайн.

— Вие ни гарантирахте сигурност!

— Да. И бъдете благодарни, че имам повече чест от някои. — Петир се намръщи ядосано. — Прочетох вашата декларация и чух настояванията ви. Сега чуйте моите. Махнете войските си. Върнете се по домовете си и оставете сина ми на мира. Лошо управление имаше, няма да го отрека, но това беше работа на Лиза, не моя. Дайте ми само година и с помощта на лорд Нестор обещавам, че няма да имате никакъв повод за негодувание.

— Щом казвате — отвърна Белмур. — Но как можем да ви повярваме?

— И смеете да ме наричате неблагонадежден? Не аз извадих стомана на преговори. Пишете за закрила на лорд Робърт и в същото време му отказвате храна. Това трябва да приключи. Не съм воин, но ще се бия, ако не вдигнете тази обсада. В Долината има и други лордове освен вас, а Кралски чертог също ще ми прати хора. Ако искате война, кажете го и Долината ще се облее в кръв.

Алайн долови съмнението в очите на лордовете декларанти.

— Една година не е толкова дълъг срок — призна лейди Уейнууд. — Есента свършва и трябва да се запасим за зимата.

Белмур се окашля.

— И в края на тази година…

— … ако не съм въдворил ред в Долината, ще отстъпя доброволно като лорд-протектор — обеща им Петир.

— Изглежда ми честно — подхвърли лорд Нестор Ройс.

— Не трябва да има никакви санкции — настоя Темпълтън. — Никакви приказки за измяна или бунт. Трябва да се закълнете и затова.

— С радост — отвърна Петир. — Имам нужда от приятели, не от врагове. Ще извиня всички ви, писмено, ако желаете. Дори Лин Корбрей. Брат му е добър човек, не е нужно да позорим един благороден дом.

Лейди Уейнууд се обърна към другите лордове.

— Господа, вероятно можем да го обмислим?

— Не е нужно. Ясно е, че той спечели. — Сивите очи на Бронзовия Йон се задържаха върху Петир Белиш. — Не ми харесва, но изглежда, ще имате своята една година. Гледайте да я използвате добре, милорд. Не всички сме излъгани. — Дръпна вратата толкова силно, че за малко да я извади от пантите.

След това имаше нещо като пир, макар Петир да беше принуден да се извини за скромната трапеза. Робърт го доведоха в жакет в синьо и кремаво и той доста изящно изигра ролята си на малък владетел. Бронзовия Йон го нямаше — вече си беше тръгнал от Орлово гнездо за дългото спускане, като сир Лин Корбрей преди него. Другите останаха с тях до заранта.

„Той ги омагьоса“, помисли Алайн, докато лежеше същата нощ в леглото си, заслушана във воя на вятъра зад прозорците. Не можеше да каже откъде бе дошло това подозрение, но щом й мина през ума, не я остави да заспи. Въртеше се неспокойно в постелята и го подмяташе като куче стар кокал. Най-сетне стана, облече се и излезе. Гретчел спеше.

Петир все още беше буден, драскаше някакво писмо.

— Алайн. Мила моя. Какво те води тук толкова късно?

— Искам да разбера какво ще стане след една година. Той остави перото.

— Редфорт и Уейнууд са стари. И двамата може да умрат. Или поне единият. Джилууд Хънтър ще бъде убит от братята си. Най-вероятно от младия Харлан, който уреди смъртта на лорд Еон. Готов ли е за петак, готов е и за сребърник, както съм казвал винаги. Белмур е покварен и може да бъде купен. С Темпълтън ще се сприятеля. Бронзовия Йон ще продължи да е враждебен, опасявам се, но докато е сам, няма да е кой знае каква заплаха.

— А сир Лин Корбрей?

Светлината на свещта блещукаше игриво в очите му.

— Сир Лин си остава моят неумолим враг. Той ще говори за мен с презрение и омраза на всеки, когото срещне, и ще е готов да вложи меча си във всеки таен заговор, за да ме свали.

В този миг подозрението й се превърна в убеждение.

— И как ще го възнаградите за тази служба? Кутрето се изсмя високо.

— Със злато, момченца и обещания, разбира се. Вкусовете на сир Лин са елементарни, миличкото ми. Единственото, което обича, е злато, момченца и убийства.