Самуел

Когато видя мишката, Сам четеше за Другите.

Очите му бяха зачервени и подути. „Не трябва да ги търкам толкова много“, казваше си винаги, докато ги търкаше. Сърбяха го и сълзяха от прахта, а тук прахта бе навсякъде. Пухваше всеки път във въздуха, щом обърнеше страница, и се вдигаше на сиви облаци, когато преместеше купчина томове да види какво има най-отдолу.

Не знаеше колко време е минало от последното му спане, но от дебелата лоена свещ, която бе запалил, щом почна опърпаните страници, които бе намерил вързани с канап, бяха останали само два пръста. Беше зверски уморен, но му беше трудно да спре. „Още една книга — казваше си — и ще спра. Още едно фолио, само още едно. Още страници и ще се кача горе да отдъхна и да хапна“. Но след тази страница винаги имаше още една, и още една след нея, и друга книга чакаше под купчината. „Само ще надникна набързо да видя тази за какво е“, казваше си и докато се усети, вече я бе преполовил. Не беше ял след тази паница боб и сланина с Пип и Грен. „Е, освен хляба и сиренето, но те бяха съвсем малко“, помисли си. Точно тогава погледна към празната чиния и забеляза мишката — гощаваше се с трохите хляб.

Беше половин пръст, с черни очички и мека сива козинка. Сам знаеше, че трябва да я убие. Мишките можеше и да предпочитат хляб и сирене, но и хартия ядяха също така. Беше намерил много мишовина по рафтовете и между купчините книги, а по някои кожени корици личаха следи от гризано.

„Толкова мъничко същество е обаче. И гладно“. Как можеше да й се сърди за няколко трохи? „Яде книги обаче…“

След толкова часове в стола гърбът му се беше вдървил като дъска, а краката му бяха изтръпнали. Знаеше, че не е достатъчно бърз да улови мишката, но сигурно можеше да я смаже. До лакътя му лежеше тежко, обшито с кожа копие на „Аналите на Черния кентавър“, изтощително подробното описание на септон Джорквен на деветте години, през които Оберт Касуел беше служил като лорд-командир на Нощния Страж. Имаше по една страница за всеки ден от срока му и всяка една като че ли започваше с „Лорд Оборт стана призори и се изходи по голяма нужда“, освен последната, която гласеше: „Лорд Оберт беше намерен умрял през нощта“.

„Никоя мишка не може да се мери със септон Джорквен“. Много бавно Сам подхвана книгата с лявата си ръка. Беше дебела и тежка и когато я вдигна, се изплъзна от дебелите му пръсти и тупна долу. Мишката я нямаше никаква, беше изприпкала мигновено. Сам изпита облекчение. Ако беше смазал дребното мъниче, щеше да сънува кошмари.

— Няма да ядеш книгите обаче — каза високо. Май трябваше да донесе повече сирене, като дойдеше пак.

Изненада се колко е изгоряла свещта. Днес ли беше ял онзи боб, или вчера? „Вчера. Трябва да е било вчера“. Прозя се. Джон щеше да се чуди какво е станало с него, но майстер Емон несъмнено щеше да разбере. Преди да загуби зрението си, майстерът беше обичал книгите също колкото Самуел Тарли. Разбираше как понякога човек може да потъне в тях, все едно че всяка страница е дупка към друг свят.

Сам се изправи и се намръщи от игличките, които го прободоха в прасците. Столът беше много твърд и се врязваше в бедрата му, щом се наведеше над някоя книга. „Трябва да не забравя да си донеса възглавница“. Още по-добре щеше да е, ако можеше да спи тук долу, в килията, която бе намерил полускрита зад четири сандъка, пълни с откъснати страници, изпаднали от книгите, в които са били, но не искаше да оставя задълго сам майстер Емон. Напоследък беше позагубил сили и му трябваше помощ, особено с гарваните. Емон разполагаше и с Клидас, разбира се, но Сам беше по-млад и по-добре се оправяше с птиците.

С купчината книги и свитъци под лявата мишница и свещта в дясната ръка, Сам тръгна през тунелите, наричани от братята „червееви пътеки“. Блед лъч осветяваше стръмните стъпала, водещи към повърхността, и по него разбра, че денят е дошъл. Остави свещта да гори в една ниша и започна да се изкачва. На петото стъпало вече пухтеше. На десетото спря да премести книгите под дясната си мишница.

Излезе под небе с цвета на бяло олово. „Снежно небе“, помисли, като примижа нагоре. Гледката го притесни. Спомни си за онази нощ на Юмрука на Първите хора, когато духовете и снеговете бяха дошли ведно. „Недей да си такъв страхливец — помисли си. — Около тебе са твоите Заклети братя, да не говорим за Станис Баратеон и всичките негови рицари“. Укрепленията и кулите на Черен замък се издигаха около него, смалени от леденото величие на Вала. По ледената стена пълзеше малък отряд, към първата четвъртина, където новата зигзаговидна стълба дращеше нагоре, за да се съедини с останките от старата. Ударите на кирките и чуковете отекваше над леда. Джон беше накарал строителите да работят ден и нощ, за да го свършат. Сам беше чул някои от тях да се оплакват на вечеря — твърдяха, че лорд Мормон никога не ги бил карал да работят и наполовина толкова усилно. Но без голямата стълба нямаше как да се стигне до върха на Вала, освен верижния рудан. А колкото и да мразеше стълби Самуел Тарли, още повече мразеше рудана. Винаги затваряше очи, когато се качеше на него, убеден, че веригата всеки миг ще се скъса. Всеки път щом желязната верига изскърцаше в леда, сърцето му за миг спираше да бие.

„Тук преди двеста години е имало дракони — помисли си, докато гледаше бавно спускащата се клетка. — Те щяха просто да прелетят горе на Вала“. Кралица Алисан беше посетила Черен замък на своя дракон, а Джеерис, нейният крал, бе дошъл след нея на своя. Дали Сребърно крило не беше оставила някое яйце? Или Станис беше намерил яйце на Драконов камък? Но и да имаше яйце, как можеше да с надява, че ще го съживи? Белор Блажения се беше молил над своето яйце, а други Таргариени се бяха опитвали да измътят своите с помощта на магия. Но единственото, което бяха получили, бе фарс и трагедия.

— Самуел — чу до себе си кисел глас. — Дойдох да те взема. Казаха ми да те заведа при лорд-командира.

Една снежинка кацна на носа на Сам.

— Джон иска да ме види?

— Колкото до това — не мога да кажа — отвърна Ед Толет Скръбния. — Аз изобщо не съм искал да видя половината неща, които съм виждал, и така и не съм видял половината неща, които съм искал. Не мисля, че тук става въпрос за искане. Все едно, гледай да идеш. Лорд Сняг иска да говори с тебе, щом приключи с жената на Крастър.

— Джили ли?

— Същата. Ако дойката ми беше приличала на нея, още щях да съм на цицката й. Моята имаше мустаци.

— Повечето кози са така — подвикна Пип, щом двамата с Грен се появиха иззад ъгъла, с лъкове в ръце и колчани със стрели на гърбовете. — Къде беше бе, Убиец? Липсваше ни снощи на вечеря. Цял печен вол остана неизяден.

— Не ме наричай Убиец. — Сам пренебрегна шегата за вола. Пип просто си беше Пип. — Четох. Имаше една мишка…

— Не споменавай за мишки пред Грен. Страх го е от мишки.

— Не ме е страх — заяви Грен възмутено.

— Ако изядеш някоя, ще те е страх още повече.

— Ял съм повече мишки от тебе.

Ед Толет Скръбния въздъхна.

— Аз като бях момче, ядяхме мишки само на празници. Но нали бях най-малкият, все получавах опашката. Никакво месо няма на опашката.

— Къде ти е лъкът, Сам? — попита Грен. Сир Алисър го наричаше Зубъра и с всеки изтекъл ден той сякаш все повече се доближаваше до прякора си. Беше дошъл на Вала едър, но муден, с дебел врат и як в кръста, червендалест и тромав. Макар вратът му все още да почервеняваше, щом Пип му извъртеше някоя щуротия, многото часове упражнения с меча и щита бяха стегнали корема му, заякчили бяха плещите му, уширили бяха гърдите му. Беше силен, и рунтав като зубър също така.

— Ълмър те чака на стрелбището.

— Ълмър — повтори сконфузено Сам. Едва ли не първото нещо, което Джон Сняг бе направил като лорд-командир, беше да наложи ежедневни упражнения по стрелба с лък за целия гарнизон, дори за стюардите и готвачите. Стражът беше наблягал твърде много на меча и твърде малко на лъка, беше казал той, останка от времето, когато всеки един на десет братя е бил рицар, вместо един на сто. Сам разбираше разумността на този декрет, но мразеше упражненията с лък почти толкова, колкото мразеше катеренето по стълби. Когато носеше ръкавици, никога нищо не можеше да уцели, а щом ги свалеше, пръстите му се покриваха с мехури. Лъковете бяха опасни. Сатена си беше откъснал половината нокът на палеца с тетивата. — Забравих.

— Разбил си сърцето на принцесата дивачка, Убиец — каза Пип. Напоследък Вал беше започнала да ги наблюдава от прозореца на стаичката си в Кралската кула. — Гледаше и те търсеше.

— Не ме е търсила! — Сам беше говорил с Вал само два пъти, когато майстер Емон я бе навестил да се увери, че бебетата са здрави. Принцесата беше толкова хубава, че той често се улавяше, че заеква и се изчервява в присъствието й.

— Защо не? — попита Пип. — Тя иска да има деца от тебе. Може би трябва да ти викаме Сам Съблазнителя.

Сам се изчерви. Знаеше, че крал Станис има планове за Вал: тя беше спойката, с която се канеше да скрепи мира между северняците и свободния народ.

— Днес нямам време за стрелба с лък. Трябва да ида да се видя с Джон.

— Джон? Джон? Познаваме ли някой Джон, Грен?

— Има предвид лорд-командира.

— А, да! Великият лорд Сняг. Вярно бе. Защо искаш да го видиш? Той дори не може да си мърда ушите. — Пип размърда своите да покаже, че може. Бяха големи и зачервени от студа. — Той вече е истински лорд Сняг, твърде знатен е за такива като нас.

— Джон има задължения — опита се да го защити Сам. — Валът е негов, с всичко, което върви с него.

— Човек има задължения и към приятелите си също така. Ако не бяхме ние, Джанос Слинт щеше да е лорд-командирът ни. Лорд Джанос щеше да прати Сняг на патрул гол на гърба на муле. „Марш горе до Цитаделата на Крастър — щеше да му каже, — и ми донеси наметалото и ботушите на Стария мечок“. Ние го отървахме от това, но виж, сега си има твърде много задължения, за да изпие чаша греяно вино край огъня.

Грен се съгласи с него.

— Задълженията му не го задържат много от двора. Почти всеки ден излиза да се бие с някой.

Това си беше вярно, призна Сам. Веднъж, когато Джон дойде да се посъветва с майстер Емон, Сам го попита защо прекарва толкова много време в упражнения с меча.

— Стария мечок изобщо не тренираше толкова като лорд-командир — беше му изтъкнал.

В отговор Джон беше сложил Дълъг нокът в ръката на Сам. Накара го да усети лекотата на оръжието, баланса му, накара го да го завърти така, че вълните в пушливо-тъмния метал да блеснат.

— Валирианска стомана — каза му, — изкована с магия и остра като бръснач, почти несъкрушима. Мечоносецът трябва да е добър колкото меча си, Сам. Дълъг нокът е валирианска стомана, но аз не съм. Полуръката можеше да ме убие толкова лесно, колкото ти ще смачкаш буболечка.

Сам му върна меча.

— Когато се опитам да смачкам буболечка, тя винаги отлита: Най-много да си цапна ръката.

Джон се разсмя.

— Все едно. Корин можеше да ме убие толкова лесно, колкото ти ще изядеш паница с овесена каша. — Сам обичаше овесена каша, особено ако е подсладена с мед.

— Нямам време за това.

Сам остави приятелите си и се но пъти към оръжейната, стиснал книгите до гърдите си. „Аз съм щитът, който брани владенията човешки“, припомни си. И се зачуди какво ли ще кажат човеците, ако разберат, че владенията им се бранят от такива като Грен, Пип и Ед Скръбния.

Кулата на лорд-командира беше изтърбушена от пожар, а Станис Баратеон бе поискал Кралската кула за своя резиденция, тъй че Джон Сняг се беше настанил в скромното жилище на Донал Ноя зад оръжейната. Джили тъкмо напускаше, когато Сам пристигна, загърната в старото наметало, което й беше дал при бягството им от цитаделата на Крастър. Тя едва не изхвърча покрай него, но Сам я хвана за ръката и изтърва две книги от купчината.

— Джили.

— Сам. — Гласът й беше прегракнал. Джили беше тъмнокоса и тъничка, с големи кафяви очи на кошута. Беше потънала в гънките на старото наметало на Сам, но въпреки това трепереше. Лицето й бе уплашено.

— Какво има? — попита я Сам. — Как са бебетата? Джили си дръпна ръката.

— Добре са, Сам. Добре са.

— С тях двете е цяло чудо, че можеш да спиш — каза й мило Сам. — Кое от двете чух снощи да плаче? Помислих си, че изобщо няма да спре.

— Момчето на Дала. Плаче, когато иска да суче. Моето… моето почти никога не плаче. Ще изгъргори понякога, но… — Очите й се напълниха със сълзи. — Трябва да вървя. Крайно време е да ги накърмя. Цялата ще се оцапам с мляко, ако не побързам. — Затича през двора, като го остави объркан.

Трябваше да се смъкне на колене, за да вдигне книгите, които беше изтървал. „Не трябваше да взимам толкова много“, каза си, докато изтупваше пръстта от „Нефритен компендиум“ на Колокво Вотар, дебел том с истории и легенди от изтока, който майстер Емон му беше заръчал да намери. Книгата изглеждаше неповредена. По-лош късмет беше извадила „Родът на Дракона, сиреч историята на дома Таргариен от Изгнанието до Възнесението, с разсъждения за живота и смъртта на драконите“ на майстер Томакс. Беше паднала разтворена и няколко страници се бяха окаляли, сред тях и една с много хубава картина на Балерион Черния ужас, изрисувана с цветни мастила. Сам се изруга, че е такъв непохватен тъпак, после приглади страниците и ги забърса от пръстта. Присъствието на Джили винаги го объркваше и причиняваше вдигане на… е, вдигания. Един Заклет брат на Нощния страж не трябваше да изпитва такива неща, каквито го караше да изпитва Джили, особено щом заговореше за гърдите си и…

— Лорд Сняг чака.

До вратите на оръжейната стояха двама стражи с черни наметала и железни полушлемове, подпрени на копията си. Този, който проговори, беше Хал Косматия. Мъли помогна на Сам да се изправи. Той изломоти едно „благодаря“ и се шмугна покрай тях, стиснал отчаяно купчината книги до гърдите си, и се запровира покрай ковачницата. На пейката беше метната полудовършена плетена ризница. Дух се беше изпънал под наковалнята и гризеше овнешки кокал, за да стигне до мозъка. Голямото бяло вълчище вдигна глава, щом Сам влезе, но не издаде и звук.

Джон седеше в стаята си зад стойките с копията и щитовете и четеше някакъв пергамент. Гарванът на лорд-командир Мормон беше кацнал на рамото му, надничаше, все едно и той чете, но щом зърна Сам, разпери криле, запляска и заграчи:

— Зъррно, зъррно!

Сам намести книгите, пъхна ръка в торбата до вратата и гребна шепа едри зърна. Гарванът кацна на китката му и взе едно от дланта му: клъвна толкова силно, че Сам изохка и дръпна ръката си. Гарванът литна, а жълтите и червени зърна се пръснаха из цялата стая.

— Затвори вратата, Сам. — На бузата на Джон още личаха белези: един орел се беше опитал да изкълве окото му. — Разкъса ли ти кожата този нещастник?

Сам остави книгите на пода и смъкна ръкавицата си.

— Да. — Призля му — Тече ми кръв!

— Всички проливаме кръвта си за Стражата. Носи по-дебели ръкавици. — Джон избута с крак един стол към него. — Седни и виж това. — Подаде му пергамента.

— Какво е това? — попита Сам. Гарванът почна да кълве зърната от рогозките.

— Хартиен щит.

Сам засмука кръвта на дланта си и зачете. Позна от пръв поглед ръката на майстер Емон. Почеркът му беше ситен и изряден, но старецът не беше могъл да види къде мастилото е капнало и тук-там бе оставил грозни петна. — Писмо до крал Томен?

— В Зимен хребет Томен се би с моя брат Бран с дървени мечове. Носеше толкова подплънки, че приличаше на пълнена гъска. Бран го събори на земята. — Джон отиде до прозореца. — Но ето, че Бран е мъртъв, а пухкавото Томенче седи на Железния трон с корона, кацнала на златните му къдрици.

„Бран не е мъртъв — дощя му се да отвърне. — Той е отвъд Вала със Студени ръце“. Думите заседнаха в гърлото му. „Заклех се да не казвам“.

— Не си подписал писмото.

— Стария мечок помоли сто пъти Железния трон за помощ. Изпратиха му Джанос Слинт. Никакво писмо няма да накара Ланистърите да ни заобичат повече. Не и след като чуят, че помагаме на Станис.

— Само за да пазим Вала, не и в бунта му. — Сам отново прочете набързо писмото. — Точно това се казва тук.

— Разликата може и да убегне на лорд Тивин. — Джон взе писмото. — Защо да ни помага сега? Никога не го е правил.

— Ами, едва ли ще иска да заговорят, че Станис е дошъл да защити кралството, докато крал Томен си играе с играчките си. Това би навлякло присмех на дома Ланистър.

— Смърт и разруха искам да навлека на дома Ланистър, не присмех. — Джон вдигна писмото и зачете: — „Нощният страж не се меси във войните на Седемте кралства. Ние сме дали клетва пред владенията, а владенията сега са изправени пред смъртна опасност. Станис Баратеон ни помага срещу враговете ни отвъд Вала, макар да не сме негови хора…“

— Ами, наистина не сме, нали? — отвърна Сам и се завъртя смутено в стола.

— Дадох на Станис храна, подслон и Нощната крепост, и съгласие да засели от свободния народ в Дара. Това е всичко.

— Лорд Тивин ще каже, че е твърде много.

— Станис казва, че не е достатъчно. Колкото повече даваш на един крал, толкова повече иска. Вървим по мост от лед, с пропаст от двете страни. Достатъчно трудно е да задоволиш един крал. Да задоволиш двама едва ли е възможно.

— Да, но… ако Ланистърите се наложат и лорд Тивин реши, че сме изменили на краля, като сме помогнали на Станис, това може да означава край на Нощния страж. Той има зад себе си Тирел, с цялата сила на Планински рай. И разби лорд Станис на Черна вода. — Сам можеше да припадне, като види кръв, но знаеше как се печелят войни. Баща му се беше погрижил за това.

— Черна вода беше една битка. Роб спечели всичките си битки, но въпреки това загуби главата си. Ако Станис успее да вдигне Севера…

„Опитва се сам да се убеди, но не може“, осъзна Сам. Гарваните се бяха разлетели от Черен замък, като буря от черни криле, да призоват владетелите на Севера да застанат на страната на Станис Баратеон и да присъединят силите си към неговата. Лично беше пускал повечето. Досега се беше върнала само една птица, пратената до Кархолд. Отвсякъде другаде мълчанието беше оглушително. Дори Станис да успееше някак да спечели на своя страна северняците, Сам не виждаше как може да се надява, че ще се противопостави на обединените сили на Скалата на Кастърли, Планински рай и Близнаците. И все пак без Севера каузата му със сигурност беше обречена. „Обречена също като на Нощния страж, ако лорд Тивин ни зачеркне като предатели“.

— Ланистърите също имат северняци. Лорд Болтън и копелето му.

— Станис има Карстарки. Ако успее да спечели Бели пристан…

— Ако — натърти Сам. — Ако не… милорд, дори един хартиен щит е по-добър от никакъв.

Джон хвърли писмото на масата.

— Предполагам. — Въздъхна, взе перо и драсна най-отдолу подписа си. — Подай ми восъка. — Сам нагря пръчка черен восък над горящата свещ, капна малко на късчето пергамент и изчака Джон да натисне печата на лорд-командира върху мокрото петно. — Занеси го на Майстер Емон, като си тръгнеш — нареди той, — и му кажи да го прати по птица в Кралски чертог.

— Ще му кажа. — Сам се поколеба. — Милорд, може ли да попитам… видях Джили. Почти се беше разплакала.

— Вал я прати отново да моли за Манс.

— О! — Вал беше сестрата на жената, която Краля отвъд Вала бе взел за своя кралица. „Принцесата дивачка“ я наричаха Станис и хората му. Сестра й Дала беше умряла по време на битката, макар да не беше я докоснал меч; беше издъхнала, докато раждаше сина на Манс Райдър. Самият Райдър скоро щеше да я последва в гроба, ако слуховете, които беше чул Сам, се окажеха верни. — Какво й казахте?

— Че ще говоря със Станис, макар да се съмнявам, че думите ми ще го разубедят. Първата грижа на един крал е да защитава владенията, а Манс ги нападаше. Негово величество едва ли ще забрави това. Баща ми често казваше, че Станис Баратеон е справедлив мъж. Никой не е казвал обаче, че е милостив. — Джон се намръщи. — По-скоро сам бих взел главата на Манс. Той е бил някога мъж на Нощния страж. По право животът му ни принадлежи.

— Пип казва, че лейди Мелисандра смятала да го даде на пламъците, да извлече някаква магия.

— Пип да се научи да си държи езика зад зъбите. И аз съм го чувал това от други. Кралска кръв, да събуди дракон. Къде смята да намери Мелисандра спящ дракон, за това никой не е наясно. Глупости. Кръвта на Манс не е по-кралска от моята. Нито е носил корона някога, нито е сядал на трон. Той е разбойник и нищо повече. Никаква сила няма в разбойническа кръв.

Гарванът вдигна глава от пода и изграчи:

— Крръв!

Джон не го и погледна.

— Отпращам Джили.

— О. — Сам поклати глава. — Е, това е… това е добре, милорд. — Щеше да е най-добре за нея да замине някъде на топло и сигурно, далече от Вала и битките.

— Нея и момчето. Ще трябва да намерим друга дойка за млечния му брат.

— Козе мляко ще свърши работа, докато намерите. По-добро е за бебе от кравето. — Беше го прочел някъде. Помръдна в стола си. — Милорд, докато преглеждах хрониките, се натъкнах на друго момче командир. Четиристотин години преди Завоеванието. Озрик Старк бил десетгодишен, когато го избрали, но служил четирийсет години. Стават четирима, милорд. Вие съвсем не сте най-младият избиран. Петият сте по младост дотук.

— И всичките четирима по-млади са били синове, братя или копелета на Краля на Севера. Кажи ми нещо полезно. Кажи ми за нашия враг.

— Другите. — Сам облиза устни. — Споменати са в хрониките, макар и не толкова често, колкото си мислех. Поне в хрониките, които намерих и прегледах. Знам, че има още, които не съм намерил. Някои от по-старите книги се разпадат. Страниците се ронят, като се опитам да ги обърна. А наистина старите книги… те или всичките са се разпаднали, или са забутани някъде, където още не съм погледнал, или… ами, просто може изобщо да няма такива книги и никога да не е имало. Най-старите истории, с които разполагаме, са били написани след като андалите са дошли във Вестерос. Първите хора са оставили само руни по скалите, така че всичко, което си мислим, че знаем за Героичния век и за Века на Утрото и за Дългата нощ, идва от описанията, оставени от септони хиляди години по-късно. В Цитаделата има архимайстери, които оспорват всичко това. Тези стари истории са пълни с крале, които уж царували по стотици години, и с рицари, странствали хиляда години преди да е имало рицари. Знаем историите, Брандън Строителя, Симиън Звездоокия, Нощния крал… казваме, че вие сте деветстотин деветдесет и осмият лорд-командир на Нощния страж, но най-старият списък, който намерих, показва шестстотин осемдесет и четирима командири, което предполага, че е бил напи по време на…

— Отдавна — прекъсна го Джон. — Какво намери за Другите?

— Намерих упоменаване за драконово стъкло. Горските чеда са давали всяка година по сто обсидианови ками на Нощния страж, през Героичния век. Другите идват, когато е студено, в това повечето разкази са единодушни. Или обратното, става студено, когато дойдат. Понякога се появяват по време на снежни бури и се стопяват, щом небето се Проясни. Крият се от слънчевата светлина и изникват нощем… или нощта пада, щом се появят те. Някои разкази споменават, че яздят трупове на мъртви животни. Мечки, вълчища, мамути, коне, все едно, стига животното да е мъртво. Онзи, дето уби Пол Дребосъка, яздеше умрял кон, тъй че тази част явно е вярна. Някои описания споменават и за гигантски ледени паяци също така. Не знам какво представляват те. Хората, които падат в бой срещу Другите, трябва да бъдат изгаряни, иначе мъртвите се вдигат отново като техни слуги.

— Всичко това го знаем. Въпросът е как можем да се бием с тях?

— Бронята на Другите е устойчива срещу повечето обикновени оръжия, ако може да се вярва на разказите — каза Сам, — а техните мечове са толкова студени, че кършат стоманата. Огънят обаче ги изпълва с ужас и са уязвими за обсидиан. — Спомни си за оня, срещу когото се бе озовал в гората на духовете, и как сякаш се стопи пред очите му, когато го намушка с камата от драконово стъкло, която Джон бе направил за него. — Намерих едно описание на Дългата нощ, в което се споменава как последният герой избивал Други с меч от драконова стомана. Уж не можели да устоят срещу нея.

— Драконова стомана ли? — Джон се намръщи. — Валирианска стомана?

— И аз веднага си помислих това.

— Значи ако убедя владетелите на Седемте кралства да ни дадат валирианските си мечове, и всичко е спасено? Колко му е. — Засмя се, но смехът му никак не беше весел. — Разбра ли кои са Другите, откъде идват, какво искат?

— Още не, милорд, но може би просто не съм чел подходящите книги. Има стотици, които още не съм погледнал. Дайте ми повечко време и ще намеря каквото може да се намери. — Нямаме повече време. — Гласът на Джон проавуча тъжно. — Трябва да си събереш вещите, Сам. Заминаваш с Джили.

— Заминавам? — В първия миг Сам не разбра. — Заминавам? Аз? До Източен страж ли, милорд? Или… закъде за…

— За Староград.

— Староград?! — почти изписука Сам. Рогов хълм беше близо до Староград. Вкъщи. Мисълта го замая. „Баща ми“.

— Емон също.

— Емон? Майстер Емон?! Но… той е на сто и две години, милорд, не може да… изпращате него и мен? Кой ще се грижи за гарваните? Ако са разболеят или наранят, кой ще…

— Клидас. Той служи при Емон от години.

— Клидас е само стюард и зрението му се влошава. Трябва ви майстер. Майстер Емон е толкова немощен, че едно пътуване по море… — Помисли си за Арбор и „Кралицата на Арбор“ и само дето не си глътна езика. — Може да… той е стар и…

— Животът му ще е подложен на риск. Знам го, Сам, но тук рискът е по-голям. Станис знае кой е Емон. Ако на червената жена наистина й трябва кралска кръв за заклинанията й…

— О! — Сам пребледня.

— Дареон ще се присъедини към вас в Източен страж. Надявам се песните му да спечелят някои хора за нас на юг. „Черната птица“ ще ви откара до Браавос. Оттам сами ще си уредите превоза до Староград. Ако още мислиш да обявиш бебето на Джили за твое копеле, изпрати я с детето в Рогов хълм. Ако не, Емон ще й намери място за слугиня в Цитаделата.

Мое к-к-копеле. — Вярно, беше го казал, но… „Всичката тази вода. Може да се удавя. Винаги потъват кораби, а есента е бурен сезон“. Джили обаче щеше да е с него, а бебето щеше да отрасте в безопасност. — Да, аз… майка ми и сестра ми ще помогнат на Джили с детето. — „Мога да пратя писмо, няма нужда сам да ходя в Рогов хълм“. — Дареон може да я отведе до Староград не по-зле от мен. Аз… упражнявам се в стрелбата всеки следобед с Ълмър, както заповядахте… е, освен когато съм в подземията, но вие ми казахте да търся за Другите. От лъка раменете ме заболяват и ми излизат мехури на пръстите. — Показа на Джон един, който се беше спукал. — Но продължавам да се упражнявам. Вече улучвам по-често мишената, но още съм си най-лошият стрелец, който някога е изпъвал лък. Разказите на Ълмър ми харесват обаче. Някой трябва да ги запише и да ги сложи в книга.

— Ще го направиш. В Цитаделата имат и дергамент, и мастило, както и лъкове. Ще очаквам да продължиш с упражненията си. Сам, Нощният страж има стотици мъже, които могат да стрелят, но само шепа могат да четат и да пишат. Имам нужда от тебе като новия ми майстер.

Думата го накара да трепне. „Не, тате, моля те, няма да я казвам повече, кълна се в Седмината. Пусни ме, моля те, пусни ме“.

— Милорд, аз… книгите…

— … ще са тук, когато се върнеш при нас.

Сам се опипа по гърлото. Почти усещаше там веригата, задушаваше го.

— Милорд, Цитаделата… там те карат да режеш трупове. — „Карат те да носиш верига на врата. Като искаш верига, ела с мен“. Три дни и три нощи Сам беше хлипал, докато не заспа от умора, с прангите на ръката и единия крак, приковани към стената. Веригата на гърлото му беше толкова стегната, че разкъсваше кожата, и щом завъртеше глава насън не накъдето трябва, спираше дишането му. — Не мога да нося верига.

— Можеш. И ще носиш. Майстер Емон е стар и сляп. Силата му го напуска. Кой ще заеме мястото му, когато умре? Майстер Мълин в Сенчестата кула е повече боец, отколкото схолар, а майстер Хармън Източен страж е повече пиян, отколкото трезвен.

— Ако помолите Цитаделата за още майстери…

— Мисля да го направя. Ще ни трябва всеки. Но не е толкова лесно да се замести Емон Таргариен. — Джон изглеждаше озадачен. — Бях сигурен, че ще ти хареса. В Цитаделата има толкова много книги, че никой не може да се надява да ги изчете всички. Там ще си добре Сам. Знам, че ще си.

— Не. Книгите мога да чета, но… един м-майстер трябва да е лечител, а аз като видя к-кръв, припадам. — Вдигна разтрепераната си ръка, та Джон да я види. — Аз съм Сам Страхливеца, не съм Сам Убиеца.

— Страхливец ли? От какво те е страх? От старческо хокане? Сам, ти видя превъплъщенците, когато връхлетяха на Юмрука, вълна от оживели мъртъвци с черни ръце и яркосини очи. Ти уби Друг.

— Беше д-д-драконовото стъкло, не аз.

— Млъкни. Ти излъга и скрои заговор, за да ме направиш лорд-командир. Ще ми се подчиниш. Ще отидеш в Цитаделата и ще си изковеш верига, а ако трябва да режеш трупове — така да бъде. В Староград поне труповете няма да възразят.

„Той не разбира.“

— Милорд — каза Сам, — б-баща ми, лорд Рандил, т-той, т-той… животът на един майстер е живот в робство. — Знаеше, че дърдори безсмислици. — Никой син на дома Тарли никога не е носил верига. Мъжете на Рогов хълм не се кланят и не пълзят пред дребни лордчета. „Ако искаш верига, ела с мен“. — Джон, не мога да се опълча на баща ми.

„Джон“, беше казал, но Джон вече го нямаше. Сега срещу него стоеше лорд Сняг, със сиви, корави като лед очи.

— Ти нямаш баща — заяви лорд Сняг. — Само братя. Животът ти принадлежи на Нощния страж, така че иди и си напъхай бельото в някоя торба с всичко, което държиш да си вземеш за Староград. Тръгвате един час преди разсъмване. И още една заповед. От днес нататък няма да се наричаш страхливец. През изминалата година се изправи пред повече страхотии, отколкото повечето мъже са виждали през живота си. Можеш да се оправиш и с Цитаделата, но ще се оправиш като Заклет брат на Нощния страж. Не мога да ти заповядам да бъдеш храбър, но мога да ти заповядам да криеш страховете си. Ти изрече думите, Сам. Забрави ли?

„Аз съм мечът в тъмнината“. Но хич го нямаше с меча, а тъмнината го плашеше.

— Щ-ще се опитам.

— Няма да се опиташ. Ще се подчиниш.

— Подчинишш. — Гарванът на Мормон плесна с големите си черни криле.

— Както заповяда милорд. А-знае ли… знае ли майстер Емон?

— Идеята беше колкото моя, толкова и негова. — Джон му отвори вратата. — Никакви сбогувания. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Час преди съмване, при задния двор.

Сам не помнеше как е напуснал оръжейната. Когато се опомни, залиташе през кал и преспи стар сняг към покоите на майстер Емон. „Мога да се скрия — каза си. — Мога да се скрия в мазетата при книгите. Мога да живя долу с мишката и да се промъкннм нощем да си открадна храна“. Безумни мисли, толкова безплодни, колкото бяха отчаяни. Мазетата бяха първото място, където щяха да го потърсят. Последното място, където щяха да го потърсят, беше отвъд Вала, но това беше още по-безумно. „Диваците що ме хванат и ще ме убиват бавно. Могат да ме изгорят жив, както червената жена иска да изгори Манс Райдър“.

Намери майстер Емон в гарванарника, даде му писмото на Джон и му описа дълго и много убедително страховете си.

— Той не разбира. — Имаше чувството, че ще повърне. — Ако си сложа верига, милорд б-баща ми, т-той, той…

Моят баща повдигна същите възражения, когато избрах живот на служба — отвърна старецът. — Този, който ме изпрати в Цитаделата, беше неговият баща. Крал Дерон имаше четирима сина, а трима от тях имаха свои. „Твърде много дракони са също толкова опасни, колкото и твърде малко“, чух да казва Негово величество на милорд баща ми в деня, в който ме пратиха. — Емон вдигна нашарената си със старчески петна ръка към веригата си и я разклати на тънкия си врат. — Веригата е тежка, Сам, но милорд дядо ми беше прав. Както и твоят лорд Сняг.

— Сняг — измърмори един гарван. — Сняг — повтори друг. И всички подхванаха: — Сняг, сняг, сняг, сняг, сняг.

Сам ги беше научил на тази дума. Разбра, че тук помощ няма да намери. Майстер Емон беше в капана също като него. „Той ще умре в морето — помисли си с отчаяние. — Прекалено стар е, за да преживее такова пътуване. Малкият син на Джили също може да умре, не е толкова едър и силен като момчето на Дала. Джон да не е решил да ни убие всички?“

Волю-неволю призори оседла кобилата, която беше яздил от Рогов хълм, и я поведе към задния двор до източния път. Дисагите му се бяха издули от сирене, наденици и твърдо сварени яйца, беше взел и половин осолен бут — беше му го дал Хоб Трипръстия.

— Ти си човек, който цени готвенето, Убиец — каза готвачът. — Повече хора ни трябват от твоя сой. — Бутът щеше да свърши работа, несъмнено. Източен страж беше на дълга и студена езда оттук, а в сянката на Вала нямаше нито селца, нито ханове.

Часът преди съмване беше тъмен и тих. Черен замък изглеждаше някак странно стихнал. В задния двор го очакваха две двуколки, с Джак Бълвър Черния и дузина стари щурмоваци, яки като гароните, които яздеха. Кедж Бялото око изруга, когато здравото му око зърна Сам.

— Не му обръщай внимание, Сам — каза Черния Джак. — Загуби бас: каза, че ще трябва да те измъкваме с врясъци изпод някой креват.

Майстер Емон беше твърде немощен, за да язди, затова му бяха приготвили двуколка: долницата беше постлана с дебели кожи, а отгоре бяха стегнали кожен навес да пази от дъжд и сняг. Джили и детето й щяха да се возят с него. Втората двуколка щеше да кара дрехите и вещите им, с един сандък с редки стари книги, за които Емон бе решил, че може да липсват на Цитаделата. Сам беше изкарал половината нощ в търсенето им, макар да намери едва четвъртина от тях. „И по-добре, иначе щеше да ни трябва трета двуколка“.

Майстерът се появи, овързан в меча кожа, три пъти по-голяма от него. Щом Клидас го поведе към двуколката, изведнъж духна силен вятър и старецът се олюля. Сам притича от другата страна и му подложи рамо. „Още един такъв повей може да го издуха над Вала“.

— Дръжте се за рамото ми, майстер. Не е далече. Слепецът кимна. Вятърът избута качулките им.

— В Староград винаги е топло. Има един хан, на острова в Медовината, посещавах го често като млад новак. Приятно ще е пак да седна там и да отпивам от ябълковата.

Докато нагласят майстера в двуколката, Джили се появи с повитото дете. Очите под качулката й бяха зачервени от плач. В същия момент се появи и Джон, с Ед Скръбния.

— Лорд Сняг — извика майстер Емон, — оставих ви една книга в покоите си. „Нефритеният компендиум“. Написана е от волантинския авантюрист Колокво Вотар, който е пътувал на изток и е посетил всички земи на Нефритовото море. Има един пасаж, който може да ви се стори интересен. Казах на Клидас да ви го отбележи.

— Непременно ще го прочета — отвърна Джон.

От носа на майстер Емон потече бял сопол. Той го избърса с ръка.

— Знанието е оръжие, Джон. Въоръжи се добре, преди да тръгнеш на битка.

— Да. — Беше завалял лек сняг, големите меки снежинки лениво се сипеха от небето. Джон се обърна към Джак Бълвър Черния. — Гледайте да карате колкото може по-бързо, но не поемайте глупави рискове. Грижете се и за стареца, и за кърмачето. Да са на топло и добре нахранени.

— Вие направете същото, милорд — каза Джили. — Направете същото за другото дете. Намерете друга кърмачка, както казахте. Обещахте ми го. Момчето… момчето на Дала… малкият принц, искам да кажа… намерете му някоя добра жена, че да отрасне голямо и здраво.

— Имате думата ми — отвърна тържествено Джон Сняг.

— Не му давайте име. Не го правете, докато не навърши две години. Лош късмет е да им дадеш име, докато още сучат. Вие враните може да не знаете това, но е истина.

— Както заповядате, милейди.

Лицето на Джили се сгърчи от гняв.

— Не ме наричайте така. Аз съм майка, не лейди. Аз съм жена на Крастър и дъщеря на Крастър, и майка.

Ед Скръбния пое бебето, докато Джили се качи в двуколката и завие краката си с няколко вмирисани на мухъл кожи. На изток небето вече бе повече сиво, отколкото черно. Лю Левака нервничеше да тръгват. Ед подаде детето на Джили и тя го притисна до гръдта си. „Може би за сетен път виждам Черен замък“, помисли Сам, щом се метна на кобилата. Колкото и да беше мразил някога Черен замък, сърцето му се късаше, че го напуска.

— Е, хайде вече да свършваме — заповяда Бълвър. Изплющя камшик, двуколките бавно затрополиха по разорания път и снегът ги загърна. Сам се задържа до Клидас, Ед Скръбния и Джон Сняг.

— Е, сбогом.

— И на теб, Сам — отвърна Ед Скръбния. — Корабът ви няма да потъне, не мисля. Те потъват само когато аз съм на борда.

Джон се беше загледал след двуколките.

— Първия път, когато видях Джили — проговори той, — беше притиснала гръб в стената на Цитаделата на Крастър, това слабичко чернокосо момиче с големия й корем, и трепереше от Дух. Той беше скочил между зайците й и мисля, че се беше уплашила да не разкъса и нея и да изгълта бебето… но не от вълка трябваше да се страхува, нали?

„Да — помисли Сам. — Крастър беше страшният, собственият й баща“.

— Тя има повече кураж, отколкото съзнава.

— Ти също, Сам. Бърз, и безопасен път, и се грижи за нея, за Емон и за детето. — Джон се усмихна, някак странно и тъжно. — И си сложи качулката. Снежинките се стапят в косата ти.

Загрузка...